дневник Истанбул и аз - едновременно близки и далечни

[Mary]

И последен пост за това пътуване.

Денят е събота, а към нас се присъединиха още двама магеланци - @Dian и @Kremcheto. За този ден бяхме предвидили да посетим най-големия парк - Emirgan. 

И друг път съм писала как се стига до там(освен с корабче) - трамвай до спирка Fındıklı и после автобус 22 или 25Е до спирка Emirgan. Ще кажа и защо не предпочитам корабче в този случай - първото корабче е в 11 часа и докато стигне до парка вече е станало обяд - т.е. ще има твърде много хора. Отделно от това, в началото на април не е най-добрият начин на пътуване с корабче - студено е и не е приятно да се пътува на откритите палуби, а така се губи очарованието от красивите гледки наоколо.

Винаги съм препоръчвала ранно ходене в този парк - тогава има най-малко хора, като изключим дните петък и май и събота, когато стоварват огромно количество българи от организирани екскурзии. Миналата година бях в Емиргян в петък и срещах почти само българи, а тази година в събота и пак българска реч звучеше отвсякъде.

Емиргян е голям парк, разположен на хълм. В него по традиция садят най-много лалета. Тази година ми се видяха по-малко лалетата, но пък парка ми се стори по-добре оформен и поддържан. На доста места подменяха тревните чимове. Имаше в пъти повече охрана, защото любимо място за снимки на местните е в средата на лехата с лалета. Сега опитите да се настанят в цветните пространства бяха охлаждани още при досега с тревата. На мен лично ми хареса повече този подход с охраната от предишния, в който имаше едни грозни заграждения покрай цветята.

 

Най-напред ще сложа две снимки от Фейсбук-страницата на Истанбул за да погледнем от високо на създадените фигури от цветя, която аз нямаше как да снимам:

 

  

 

 

Виждате от показаните снимки, че цветята всъщност са засадени в различни композиции, а аз ще ви покажа как изглеждат от близо.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В разходки, снимки и приказки неусетно минаха няколко часа.

Доволни от видяното се насочихме към следващата забележителност: Rumeli Hisarı. До там се стига с някой от следните автобуси: 22, 22RE, 25E, 40, 40T и 42T.

Слизайки от автобуса се запитахме дали не е време за обяд, предвид, че вече минаваше 13 часа?!
Не се чудихме дълго, а се настанихме в това заведение: Rumeli Kale Cafe & Restaurant. И започнахме да се чудим какво да ядем. Сервитьора ни предложи закуска, а ние се смеем, че вече е време за уиски, а не за закуска. Но около нас всички бяха поръчали закуска и решихме и ние да опитаме. Тук ще вметна, че турската закуска е по-различна от нашата - там под закуска разбират да донесат разнообразни неща - сладки и солени, като избора наистина е голям. Плаща се някаква цена и носят изобилие от храна и чай колкото можете да изпиете. Затова и често се вижда по обедно време все още да се закусва.

Ето какво хапнахме ние:

 

 

И въпреки, че бяхме четирима и доста се потрудихме, пак не можахме да изядем всичко... А колко беше вкусно?!!!  Ммммм…

Доволно похапнали продължихме към Румели Хисар.

Тук ще разкажа малко за тази крепост:

 Построена е само за четири месеца и половина през 1452г. при планирането на обсадата на Константинопол. Мястото е стратегически избрано да е в най-тясната част на Босфора и срещу изградената вече Anadoluhisarı.

Румели хисар е наричана още Богазкесен, което в превод означава "режещ пролива", а също и "режещ гърлото" - това дава точно описание защо е построена - да препятства пристигането на помощ за обградения Константинопол. Построена е по западен модел и е била по-скоро демонстрация на мощ, защото от там е потопен един-единствен кораб - на венецианеца Рицо.

Крепостта се състои от 3 големи кръгли кули и 13 малки, които са свързани помежду си с дебела стена. За да бъде извършено строителството в такива кратки срокове заслуга имат султанските везири, които са ги построили, а сега трите големи кули носят техните имена: средната(12-ъгълната) е наречена Халил Паша, тази в дясно от нея е на името на Саруджа паша, а в ляво - Заганос паша.

Цялата крепост е реставрирана през 1953г. по повод 500г. от превземането на града.

В момента крепостта е музей, като лятото се използва и за летен театър, където се правят различни концерти.

 

Към този момент не може да се качва на нито една от кулите, нито на стените. Разходката е из двора и по стълбите до кулите. На мен лично ми липсваше възможността да се изкача по някоя от кулите и да погледна от високо.  

 

 

 

    

 

 

В плана ми имаше още неща за посещение в този ден, но понеже времето вече беше доста напреднало, то последното решихме да е Балат.

До там се стига от Еминьоню с доста автобуси: 33ES, 36СЕ, 44В, 48E, 99, 99А, 99Y, 399В, 399С. Ние слязохме на спирка Fener, заради разположената в близост българска църква "Свети Стефан", която вече беше затворена, но снимахме отвън. Неприятно впечатление ми направиха група българи пред вратата, които думкаха и викаха за да им отвори някой, че да разгледат църквата в извънработното ѝ време... Посъветвах ги да дойдат на другата сутрин вместо да крещят.

 

 

Балат е най-стария еврейски квартал в Истанбул. Освен евреи там е имало и много християни и арменци.

Като цяло атмосферата в квартала е доста пъстра. Доста от  къщите са боядисани в ярки цветове, като не липсват и неугледни, необитаеми и неподдържани къщи.

Районът не е от туристическите места в Истанбул, макар последните години да се наблюдава един повишен интерес към няколко места в квартала.

Има останали доста забележителности, но за тях ще ви разкажа някой друг път, че сега целта ни бяха шарените къщички.

 

 

Шарени къщи има на различни места в Балат.

Най-сниманите се намират тук. За ориентиране можете да ползвате Balat Kafe, където дори можете и да пиете нещо докато изчаквате, ако има доста мераклии за снимки.

 

    

 

Други шарени къщички има тук. А често из квартала може да се видят гледки на "свързаните" с простори къщи.

 

 

     

 

 

Шарени са и някои от заведенията: incir agaci kahvesi. На него са и шарените стълби, които в Гугъл все още не са шарени.  

 

 

 

 

Другото шарено арт-кафене е това: Dimitrie Cantemir Museum Cafe.

 

 

Стъмни се неусетно и беше време да напуснем Балат. С автобус се отправихме към Еминьоню и после всеки към хотела си.

 

На другата сутрин ми предстоеше да науча как се стига до летище Истанбул, което както вече разказах, не се оказа толкова елементарно в този първи ден на изцяло преместени полети на него.

 

 

За завършек на разказа ми за това пътуване, ще сложа две снимки от самолета, с които казвам отново "Довеждане" на Истанбул и да ме очаква отново!