Разходки в планината

[master_of_germs]

Отдавна не съм писал в темата.

В събота се рразходихме до по-близки части от Родопите. 

Село Устина, където първо направихме неуспешен опит да стигнем до Големия Устински водопад. Впечатляващо изглежда на снимки, но маркирана пътека няма, а каквито пътечки из дерето има, не са никак в завидно състояние. Там си иска водач, дето да познава района.

 

 

Така че загубихме известно време и накрая просто отидохме до официалния Устински водопад, който обаче е много по-маловводен.

Над него има един параклис и от него нагоре се качихме до връх Кулата. Кратко, но на места много стръмно е до върха. Има на две места сложени въжета, кат едното въже се е скъсало.

 

 

 

 

 

 

 

Пътьом видяхме и процесии от гъсеници на "борови процесионки". Отвратителни вредители, които унищожават боровите гори. Друг е въпросът, че на боровите насаждения изобщо не и е мястото в полите на Родопите на ниска надморска височина, защото това не е естественото им местообитание.

Важно! Ако видите борови процесионки, НЕ ГИ ПИПАТЕ и не ги тъпчете и не ги закачате по никакъв начин!

При докосване като защитна реакция изхвърлят власинките си. При допир водят до тежки обриви, а при вдишване власивките може да доведат до алергичен шок!

Имаше доста деца по пътеката и, слава богу, родителите им действаха адекватно и не ги пуснаха в близост до гъсениците.

 

 

Втората част от съботния ден посветихме на изкачване на панорамния връх Кръшнел над язовир Кричим.

 

 

Идвайки от град Кричим, като се мине с колата през малкото тунелче и след него по стената на язовира, след примерно сто метра има голямо уширение на пътя отдясно (откъм страната на язовира. Там могат да паркират поне десетина коли. Оставя се колата. Отсреща през пътя има бяла бетонна стена и до нея - серия от метални стълби, по които се изкачвате. Излиза се на място с откъслечна гледка. Вляво има частен или служебен имот (зелен портал) и една скала с дърво на върха.

 

 

 

Напред и леко надолу има черен път. НЕ тъгвате по него! Точно над него има и друг стар, но много обрасъл път, но държи същата посока. НЕ тръгвате по него! (Ние се объркахме и тръгнахме). Точно в началото на това пътче има вдясно неофициална маркировка. Голяма точка, нарисувана с розов спрей. Търсите почти веднага пътечка вдясно и нагоре в гората. Малко трудно се вижда началото й, но веднъж като я хванете, няма къде да се изгубите, и розовите точки са достатъчно начесто по дърветата. На няколко места има нападали по пътеката дървета, както и туфи от бодливи храсти (рускус). И много иглика 😉

 

 

 

 

Наклонът е солиден, но не е чак душевадка. През дърветата едва-едва прозира горе скален венец. Като се стигне до подножието му, пътеката вече става почти равна и пак, все в гора, го заобикаля от задната страна. Гледките се откриват основно отляво, но венецът ви остава отдясно. В един момент, като видите по-рехава гора вдясно, свивате натам от пътеката и след десетина метра излизате на вълшебни гледки над ждрелото с язовира.

 

 

 

Венецънт на връх Кръшнел ви е отдясно. Трябва малко да се изкатерите, но, ако е сухо, изобщо не е трудно. Съветът ми е да минете по целия венец, защото точно под него язовирът прави завой и на всеки няколко метра гледките се променят.

Цялостно е около 450 метра денивелация. За снимки отидете сутрин, защото следобед язовирът и всичко отсреща беше в контражур.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Илиана]

Здравейте, интересувам се от идея за еднодневна разходка покрай Искърското дефиле където има поляна с пролетни цветя и хубава гледка разбира се . 

[iMari]

преди 4 часа, Илиана каза:

Здравейте, интересувам се от идея за еднодневна разходка покрай Искърското дефиле където има поляна с пролетни цветя и хубава гледка разбира се . 

Не съм била в този район през пролетта, но на прекрасна полянка/и с гледка попаднахме в края на декември над гара Бов. Значи тръгвате по пътеката "Под камико" над стадиона. Вървите покрай реката и в един момент виждате табела "Към манастира". Тръгвате в тази посока, леко изкачване и след 20тина мин излизате на полянка с борова горичка. Така хубаво напичаше слънцето тогава, не ни се и тръгваше. Има всички предпоставки сега да има и цветя. Ако търсите повече движение, може да отидете до водопада и вече на връщане да отмаряте на полянката.Нещо съм снимала от гледката, но на живо е много, много по-красиво. 🙂

 

А над самата гара има една много яка беседка също със страхотна гледка. Ще потърся снимки, мисля, че от края на септември бяха.

Въобще около гара Бов ми се струва, че ще намерите точно каквото търсите.

 

 

 

[iMari]

Възможно ли е да са цъфнали лупините на Витоша? През празниците се разходихме до Врана и там ми се струва, че видях цъфнали лупини. Но хич не съм разбирач,щях да снимам, но се разсеях. Сега виждам,че е ставало въпрос за тях във форума предишни години през юни месец. Тази година всичко подрани с цъфтежа, ама все пак на Витоша е по-студено. Та някой засичал ли е цъфнали лупини някъде тази година или съм се объркала?

[Kalina Ivanova]

преди 7 минути , iMari каза:

Та някой засичал ли е цъфнали лупини някъде тази година или съм се объркала?

Аз имам малка полянка с лупини в градината, но растенията са  още много малки и дори нямат оформени цветоноси. Едва ли в планината ще са цъфнали.

[iMari]

Аз пак да попитам за цъфнали лупини на Витоша. Много ще съм благодарна ако някой види и сигнализира къде точно ги е засякъл. 🙂

 

[Eva eva]

И аз с питане - дали някой е ходил скоро в хижа Русалка? Чета разни мнения, че хижарят бил някакъв пияница и се карал с хората. След това срещнах мнение, че е сменен. Не искам да си развалям трекчетата заради някакъв идиот 🙂 

[Светославов]

Много е ниско и винаги съм я подминавал. Бих препоръчал х.Триглав, ако планираните скитания са в този масив. Ще има вода по пръскалата, до Г. Кадемлия може да се спретне еднодневен кръгов маршрут. 

[Eva eva]

преди 2 часа, Светославов каза:

Много е ниско и винаги съм я подминавал. Бих препоръчал х.Триглав, ако планираните скитания са в този масив. Ще има вода по пръскалата, до Г. Кадемлия може да се спретне еднодневен кръгов маршрут. 

Благодаря за отговора! Насочих се към Русалката, защото мисля да оставя колата в с. Тъжа и от там да направя единия ден Бабското пръскало, нощувка в хижата и на следващия ден - Кадемлийското. Ще погледна и х. Триглав, дано да има самостоятелни стаи 🙂 

[master_of_germs]

Триглав е много по-приятната хижа, но пък на Русалка сме яли култова чорба от тиквички и джанки... Не е за всеки 😄

Обаче наистина отдавна не съм бил там, та не смея да съветвам.

 

П.П. не разбирам, защо Триглав да не го направиш с Бабското пръскало. По спомени официалнато пътека си беше от Триглав, като ставаше кръг и през (покрай) Русалка. Преди години изобщо не беше добре поддържана тази "екопътека", да не кажа - никак. Официално даже се водеше затворена. Това също не разбрах защо, че не съм забелязал да има някакви особено трудни участъци...

[chandni]

Ние миналото лято се качвахме до Кадемлийското пръскало и минахме покрай х. Русалка, не сме влизали, но много неприветлива ми се стори.

[Mihail]

Изкачване на Scafell Pike, 978 м - най-високият връх на Англия

[Eva eva]

Май се отказах от хижите в тази част на централен Балкан, не са ми ок. Ще потърся нещо друго, най-вероятно ще отида до Рила еднодневно 🙂 Благодаря за мненията 🙂 

[iMari]

Най-накрая открих лупини - покрай х.Червената шапчица. Малко рехаво стоят, но пак е красиво. 🙂

 

А хижата окончателно се е превърнала в работно място за IT специалисти. До 11:30ч вече са заели всяка пейка, чинно са наредили лаптопите и жулят биричка(щастлива професия).😃 

Я, кажете от кухнята на коя хижа на Витоша сте доволни. До миналата година, х.Момина скала държеше някакво ниво, но последно като ходихме около майските празници положението беше трагично. Добра дума мога да кажа за боба с манатарки в капанчето срещу последната спирка на автобус 63 на Златните мостове, но предпочитам яденето да е накрая, а не в началото на разходката. 🙂

Добре готвеха и в хижата на БНР, но там ще започнат с манджата от 19.06.

[Eva eva]

преди 8 минути , iMari каза:

Я, кажете от кухнята на коя хижа на Витоша сте доволни.

Чудни лупини 🙂 

Аз няколко пъти съм хапвала супи в х. Кукер. Винаги са ми харесвали. Последно ядох една копривена, мммммммммм

Също съм обядвала и в Хижа „Септември“, хареса ми и там, но беше преди година, може би 🙂 

[Kalina Ivanova]

преди 1 час, iMari каза:

Най-накрая открих лупини

Ще се порадвам на тези, че моите ги срещнаха ВиК майстори челно. Съсипаха градинката с лупини с изкоп, преди да мигна даже. Две години ги чаках, за да ги видя в пълния им разкош. Но поне оправиха канала... наполовина им простих 

Тези, които спасих , най вероятно ще им трябва година-две-три за да се възстановят в този вид:

 

[chandni]

Четох за класическия маршрут за изкачване на връх Мусала̀, че покрай Долно Мусаленско езеро минават две пътеки, които водят към върха. По лявата или по дясната пътека да се поеме, има ли значение? Или нагоре да хванем пътеката вляво, която минава покрай Каракашево езеро, а на слизане да минем по другата, за да не се връщаме по същия маршрут? 

[Radnev]

Връх "Мечит" в Рила

Един от честите ни проблеми при планински преходи е, че си налагаме бързо темпо, сякаш постоянно някой ни гони. Не знам дали стана по случайност или успяхме да се обуздаем, но този път почивахме точно толкова, колкото трябва и макар положителната денивелация да бе 1200 метра, след прехода се чувствахме доста добре. Разбира се, дребни болежки като напрегнати колена, някоя пришка или понабит нокът на големите пръсти си бяха съвсем в реда на нещата😃.

Изкачването на "Мечит"⛰️ ни отне малко под 4 часа, което означава, че се бяхме движили с нормалното планинарско темпо от 300 метра положителна денивелация за час.

Бих разделил преходът на три части с по 400 метра денивелация или общо 1200 метра положителна денивелация. 

Подходихме от село Говедарци, което е и единственият нормален изход за „Мечит”. Паркирахме близо до изоставената ски писта и поехме нагоре. Макар надморската височина, от която стартирахме да бе 1300 метра, жегата бе сериозна.

Първата част бе най-трудна. Тя започваше от началото на ски пистата и стигаше до хижа „Мечит”. Това е най-стръмният участък, който трябваше да преодолеем за цялото изкачване. В началото все още не знаехме това и пътеката малко ни стресна. То не беше и пътека. Движехме се по много стръмно и изровено байк трасе, а водата, която носехме започна застрашително да намалява още на първите 30 минути.

След този участък излязохме на планински път, където склонът придоби съвсем нормално измерение и скоро бяхме на хижа „Мечит”. Водата, която носихме бе 1.8 литра на човек. Около една третина от нея вече бе изпита, но пък и 1/3 от маршрута вече бе зад гърба ни, така че решихме да не зареждаме вода, която допълнително да ни тежи.

Почти едновременно с нас тръгнаха и две момчета, с които се изпреварвахме на всяка кратка почивка. В един момент  забавихме темпото, за да можем да се разделим. Докато си налагахме кратка умишлена почивка, взе че ни нападна цял рояк свирепи планински мухи, от които после получихме големи врагули по ръцете и краката😵.

Вторият участък се оказа много приятен. Той започваше от хижа „Мечит” и стигаше до подножието на върха. Тук вървенето бе най-много, но при съвсем нормална, дори бих казал лека денивелация. Разстоянието изобщо не се усещаще, а и надморската височина вече гонеше 2000 метра, така че и жегата бе останала долу в ниското.

 

 

Третата част от прехода като сложност бе нещо средно между първите две. Решихме да изоставим пътя и да сечем през клековете. Така спестявахме разстояние, но пък и изкачванията ставаха доста по-стръмни. След известно време, сменихме тактиката и отново се върнахме на „Кайзеровия път”, който обикаляше повече, но пък се вървеше лесно. Щяхме да се забавим малко, но с оглед на  събралата се на върха купесто-дъждовна облачност, това можеше да се окаже и плюс.

Съвсем очаквано, дъждът в крайна сметка ни намери🌧️. Нахлузихме дъждобраните, но проблемът не бе толкова в дъжда, колкото в режещия вятър🌪️. Опитвах се да увия дъждобрана възможно най-плътно около тялото си, но вятърът винаги намираше място и пролуки. Достигнахме върха при много лоши атмосферни условия, а аз на глас вече псувах и върха, и вятъра, и дъжда. Бяхме дошли тук, за да избягаме от жестоките жеги, които в Южна България, ежедневно надхвърляха 40 градуса🌡️, но не и за да зъзнем като ескимоси🥶. Направихме по една снимка и бързо заслизахме надолу. Последната част на изкачването, говорим за едни стотина метра, са само камъняк. Точно го бяхме минали и дъждът спря, а вятърът изчезна сякаш никога не бе съществувал. Буквално за минута температурата скочи с поне 10 градуса. Повъртяхме се малко, та пак се върнахме на върха, където можехме спокойно да се порадваме на панорамата и опитващото се да пробие през облаците слънчице🌞.

 

 

 

 

 

Мисля, че тук е мястото да кажа няколко думи и за „Кайзеровият път”, който ни отведе до връх „Мечит”. Непосредствено след включването на България в Първата световна война, в Рила стартира един много спорен, но в същото време амбициозен проект – строежът на „Кайзеровите пътища”. Първият е от Боровец, през хижите „Чакър войвода” и „Заврачица” до Белица. Вторият, който е доста по-амбициозен и по който вървяхме в момента е тръгвал от Говедарци, през „Мечит”, към „Кобилиното бранище”, та чак до „Рилският манастир”.

Причините за строежа на тези пътища, продължават да тънат в мистерии. Строежът се извършва главно от сръбски военнопленници и основният мотив за изграждането им е бил военен. Злите езици обаче говорят, че единствената цел е била задоволяването на личните прищевки на тщеславния Фердинанд. Той не само искал да има директен достъп до различни ловни резиденции в Рила, но и да разхожда важни гости от чужбина, на които да показва прелестите на България.

Сега „Кайзеровите пътища” тънат в забрава, но за хората скитащи из Рила, те продължават да бъдат лесен начин за придвижване из насечения и труднодостъпен терен на планината. Няма защо да го крия, „Кайзеровият път” изключително ни улесни в това изкачване и моят съвет е по пътя нагоре да използвате именно него, а надолу да сечете директно през клековете, както направихме и ние.

[Radnev]

"Траверсът на Триглав"

Изкачването на „Триглав” в Стара планина, може да стане от много места. Най-традиционният маршрут е от хижа „Мазалат”. Любима за мнозина, многократно избирана за хижа на годината.

Именно този скучен подход ме е спирал през годините, никога да не се кача до тази красива точка на Балкана. Разбира се, винаги е съществувал и вариантът „на палатка”, но разни травми постепенно ме отказаха да нося тежък товар на гърба си.

Така след многократно отлагане, масивът на Триглав, включващ върховете „Голям Кадемлия”, „Малък Кадемлия” и „Пиргос” най-после щеше да бъде атакуван от юг. Нещо повече, изкачването щеше да се превърне в траверс под формата на голяма дъга, започваща от село Тъжа и хижа „Русалка”, та чак до хижа „Соколна”.

Петък вечерта, веднага след работа, бодро крачехме по добре оформения планински път. Най-добрият вариант бе да стигнем до хижа „Триглав”, носеща името на едноименния масив, но това включваше преход на челници. 

Това, което ме спираше бе усещането за природата. В крайна сметка заради нея бяхме тук. И заради бъхтенето по чукарите също⛰️😃, но в по-малка степен. Само този, който е замръквал в гората знае колко красива може да бъде тя по светло и колко усойна по тъмно. Така, макар и да знаех, че на следващия ден ще се озорим, все пак реших да останем на „Русалка”. Ентусиазмът движеше краката ни по инерция🏃‍♂️, така че взехме разстоянието доста по-бързо от предивдените два часа.

Посрещна ни добре пияният хижар. Много не му разбирах на заваляния говор, но май бяхме единствените посетители. Чакала се и някаква група от осемнайсет човека, ама за днеска ли, за утре ли, така и не разбрах. Хубавото бе, че ни даде самостоятелна двойна стая. Хапнахме по някое кюфте, а аз пих и чаша червено вино🍷, което по това време долу в ниското щеше да ме накара да вдигна температура, но тук в планината бе просто перфектно.

Спахме добре, дори толкова добре, че се успахме😄, та тръгнахме чак в девет и половина. Пътят вървеше нагоре със съвсем лека денивелация. Малко след бариерата на горските, трябваше да хванем пътека с жълта маркировка, която да ни отведе до 50-метровия пад на „Бабското пръскало” и от там, накъдето ни видят очите. Пътека не видяхме, маркировка също. Решихме, че няма смисъл да продължаваме по пътя и цепихме по склона направо през гората. Някак по случайност взехме, че излязохме на търсената жълта маркировка. Пътеката бе много занемарена, а маркировката почти неразличима. Така или иначе „Бабското пръскало” вече ни бе останало ниско в дясно. Не, че имаше и смисъл да ходим до него. Всичко бе жестоко пресъхнало, а в дъното на улея му едва се виждаше мъждукаща водица.

От тук до „Големия Кадемлия” ни очакваха 1200 метра положителна денивелация. Непрекъснато увеличващ се наклон⛰️, който щеше жестоко да изпие силите ни. Носихме и повечко вода, та и раниците тежаха.

Това, което прави изкачването на „Триглавия” най-интересно от тази страна е липсата на пътеки или маркировки. За добро или за лошо, накъдето и да поемеш все ти е пътека. До 1900 метра надморска височина я докарахме долу-горе спокойно. Тук умората вече започна да се усеща и може би това се оказа решаващо за последвалата грешка, която щеше да ни докара още повече умора. Вместо да продължим направо и от там по хребета, решихме да походим и по равното, като се плъзнахме в страни от върха. Вървеше се лесно и бързо ударихме няколко километра. Там някъде осъзнахме, че ако продължаваме в същата посока „Кадемлията” ще ни остане в страни и ще излезем директно на връх „Мазалат”, известен и като „Зли връх”. 

Волю-неволю, изоставихме лесното и отново обърнахме взор към „Кадемлията” – първенецът на „Триглав”. Проблемът бе, че от тук изкачването бе най-стръмно и предстоящите 350 метра положителна денивелация щяха буквално да ни спрат тока.

Малко по малко, стъпка по стъпка, драпахме по ужасния склон без да осъзнаваме колко стръмно е всъщност. Това щяхме да го разберем, едва от височината на останалите върхове, през които предстоеше да минем. Пътека естествено нямаше така, че си избирахме маршрута по наше усмотрение. Изкачването не беше технично. Камъни имаше само в най-горната част на върха. Останалата част бе изключително стръмно и затревено планинско било, което изобщо не създаваше впечатление за нещо толкова сериозно.

Бях предупредил Ваня, че тук със сигурност има усойници🐍, така че не бива да газим из ниските боровинкови храстчета, осеяли склона. Двайсетина минути по-късно осъзнах, че ако искаме да избягваме всяко храстче, то изкачването ще ни дръпне маса време, което с оглед на късното ни ставане, щяхме да наваксаме много трудно. Започнах да газя наред, като уж внимавах, но колко можех да внимавам, след като не виждах изобщо на какво стъпвам. Ваня пердашеше някъде зад мен, като уж минаваше по моите стъпки, но едва ли можеше да ги следва плътно. Първата змия почти я настъпих по опашката😵. Добре, че бе бърза, та се шмугна в боровинките. След няколко минути видях и втора. Явно точно този район бе някакъв змиярник, защото нито преди това, нито след това видяхме други змии. От тук насетне по-добре избирахме пътя си, но където имаше нужда от по-голямо обикаляне, отново бяхме принудени да газим из дребните храсти.

Когато стигнахме до хижа „Соколна” и вечерта съзнанието и тялото ми се успокоиха, изпаднах в някакво състояние на духа, което ме накара да се замисля колко крехък може да бъде човешкия живот. Едно подхлъзване, едно ухапване или дори едно ужилване от неправилната пчела, на неправилното място можеше да се окаже фатално. Планината обичаше да взема жертви. Не често, но го правеше. Само няколко дни по-рано на железните въжета на Купена бяха загинали баща и дъщеря. По права линия, разстоянието бе не повече от 20 километра. Със сигурност те също си бяха мислили, че светкавицата няма как да удари точно тях.

Но не беше ли точно това една от причините, хората да се скитат из разни върхове и пущинаци, далеч от всякакви пътеки и трасирани маршрути? Може би, точно там осъзнавахме истинския смисъл на съществуването, който толкова често ни убягваше в нашия подреден, цивилизован свят. Там, където съществуването не бе поставено под въпрос, а най-голямата дилема бе кой ще вземе по-големият бонус, всъщност имаше ли изобщо възможност да се замислим, какво остава да осъзнаем, кое е важното в живота? Подобни въпроси изникваха в човешката глава, само когато тялото попаднеше в риск и може би именно затова, някои хора, противно на инстинкта си за самосъхранение, неизменно го търсеха.

Не, че бях от тях, но точно най-рисковите ситуации, ми бяха давали най-голям ищах за живот. Именно тогава осъзнавах ценността на това да си жив. Тогава имах най-голямата сила да излизам от коловоза, да загърбвам дребните проблеми и насажданите битовизми. Да си давам ясна сметка, че животът нито е даденост, нито е вечен и най-важният му измерител не са годините, а преживяваванията, така че ако не използвам даденото ми време правилно в един обикновен ден просто ще умра, отнасяйки със себе не материалните си придобивки, а съжалението от пропиления живот.

***

На „Големия Кадемлия” бяхме капнали. Имаше моменти, когато не ми достигаше въздух и нямаше как да продължа напред без да почина за кратко, но имаше и моменти, в които дишах добре, но въпреки това чувствах огромна умора. Не знам на какво се дължеше това. Две седмици по-рано бях изкарал лош вирус, та се наложи дори да пия антибиотици, за трети път в живота ми. На следващия уикенд обаче бяхме на „Мечит” в Рила, където положителната денивелация бе 1200 метра, долу-горе колкото до тук. Там обаче не почувствах подобно нещо.

 

 

Така или иначе, трябваше да продължим напред. До „Соколна” ни чакаше още много път. Повече отколкото бяхме минали досега. Пък и „Триглавия” не случайно носеше името си. От „Големия Кадемлия”, поехме към щръкналия отсреща „Малък Кадемлия”. Той не беше баш щръкнал, защото от наша страна върхът бе полегат, подобен на високопланинска билна поляна. Изобщо целият масив имаше подобен вид, но той бе много подлъгващ. Като боксьор, който не е релефен, но под мазнините крие желязна мускулатура. 

По пътя между двата върха срещнахме добре тренирано момче с бутилка вода в ръка. Незнайно защо започна да се хвали, че дошъл до тук от хижа „Мазалат” за час и четиридесет минути, при положение, че нормално разстоянието се вземало за три часа. На места дори подтичвал. Рекох си на акъла: „Ела подтичвай, от там от дето идем ние!” и продължихме към „Малкия Кадемлия”. Денивелацията трябваше да бъде някакви стотина метра, но ни бе трудно. Още тук взехме решение, че „Пиргос” ще го пропуснем. Така и направихме, и изобщо не съжаляваме. Третата глава на ламята остана неизкачена, но пък си го заплюхме за зимно изкачване от хижа „Мазалат”. Кой знае, от там можеше и ние да подтичваме😄.

Няма да го крия, пропуснахме и „Зли връх”.  Преди него има един „Безимен” и всъщност той е злият, защото ти удря почти двеста метра допълнителна денивелация, а после самият „Зли връх” е само формално отклонение. „Безименният” връх, Ваня го взе на един дъх, без да спира. Не знам от къде и дойдоха тези сили или просто намери най-правилното си темпо. Аз изостанах много и почивах няколко пъти. Горе, просто исках да се пльосна на поляната и само да лежа.

Времето не чакаше никой, така че с морна крачка продължихме напред. След мощно слизане, достигнахме няколко хребета с опънати въжета. Те се водеха зимен маршрут и се ползваха при опасност от лавини. В средата на лятото нямаше подобен риск, но можеше ли да пропуснем един от най-техничните и интересни участъци на целия траверс. Айде, направихме и въжетата – три поред.  

След тях, пред нас се изпречи „Танас тепе”, който трябваше да бъде и последният ни връх. Слава богу имаше подсичаща пътека, която бързо изчезна, та малко се суркахме по разни сипеи. И когато вече мислехме, че „Соколна” е на хвърлей разстояние, излезе табела, според която ни очакваха още два часа път. Последва ново дълго слизане и нови въжета. Тази част бе много панорамна и в същото време изискваше някаква техничност, така че ми бе интересна и по мое субективно усещане я минахме по-бързо от очакваното.

 

 

 

Следваше горист пояс с мистична букова гора, която при други обстоятелства би напълнила сетивата ни, но не и в нашето положение. Желанието да стигнем  ни караше да бързаме, което още повече ни умаряше.

Така след 11-часов преход, положителна денивелация от поне 1500 метра и много километри ходене, най-после се добрахме до „Соколна”. На следващия ден, предстоеше да се спуснем в равното и от там през розовите полета да вървим до село Тъжа, където бяхме оставили колата си.

На фона на минатото до тук, това ни се струваше като досадна формалност.

[Светославов]

Да, от х Триглав щеше да е малко по-ненатоварващо и пак си е по пътя на логиката до Г. Кадемлия. Ако пак сте натам, можете да спестите кракотрошенето по ръба с въжетата след Танас тепе, малко преди него с широк завой по тревисти поляни към м, Мандрата, край Кюй дере и като почне да се стеснява, има паметна плоча, е отбивката вдясно към х. Соколна. Но ако е било първото ви минаване, наистина отгоре е по=обзорно. 

А на х. Мзалат си е красиво, особено сутрешното кафе или по-сериозно питие по залез с изглед към масива. 

Приятен кръгов маршрут в района - х. Мазалат - масива Триглав, може и да не се ходи до Г. Кадемлия, че е малко встрани, слизане по Тънката рътлина до р. Габровница и нагоре към х. Мазалат. 

[Radnev]

На 7.08.2024 г. в 20:20, Светославов каза:

Да, от х Триглав щеше да е малко по-ненатоварващо и пак си е по пътя на логиката до Г. Кадемлия. Ако пак сте натам, можете да спестите кракотрошенето по ръба с въжетата след Танас тепе, малко преди него с широк завой по тревисти поляни към м, Мандрата, край Кюй дере и като почне да се стеснява, има паметна плоча, е отбивката вдясно към х. Соколна. Но ако е било първото ви минаване, наистина отгоре е по=обзорно. 

А на х. Мзалат си е красиво, особено сутрешното кафе или по-сериозно питие по залез с изглед към масива. 

Приятен кръгов маршрут в района - х. Мазалат - масива Триглав, може и да не се ходи до Г. Кадемлия, че е малко встрани, слизане по Тънката рътлина до р. Габровница и нагоре към х. Мазалат. 

Личи си кой е щавил из района👍😃.

Тънката рътлина си я заплюхме за някой друг преход, а това че обиколната пътека на Танас тепе, всъщност е по-кратка го разбрахме от хижаря на Соколна.

 

[домосед]

Два дни из Рила, август 2024

 

Ден 1 (7:45 часа преход):
хотел Мальовица (1770 м) - хижа Мальовица (1960 м) - връх Мальовица (2729 м) - Додов връх (2661м) - ашрам Иван Вазов (2300 м) 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 2 (9 часа преход):
ашрам Иван Вазов (2300 м) - връх Отовица (2696 м) - езеро Окото (2440 м) - езеро Сълзата (2535 м) - езеро Бъбрека (2282 м) - хижа Скакавица (1876 м) - водопад Скакавица (2051 м) - хижа Скакавица (1876 м) - езеро Паничище (1373 м) - Сапарева баня (755 м)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Давам домашно (quiz, англ.), за който отвори и разгледа внимателно пълните албуми:

 

https://photos.app.goo.gl/avmd7DGNMSQRtBgs9

https://photos.app.goo.gl/GcRUoFn3fSJUenEfA
 

1. Да се преброят щъркелите

2. Да се открие лисицата

3. Да се припомни баснята за лисицата и щъркела (може и наум 😉)

 

 

 

[MayaS]

преди 39 минути , домосед каза:

. Да се преброят щъркелите

2. Да се открие лисицата

3. Да се припомни баснята за лисицата и щъркела (може и наум 😉)

Щъркели не ми се броят, затова спирам на 1

Лисицата е на 4 снимка отзад напред.

Тя мляко от бутилка не пие, а той каша от тепсия не яде

[домосед]

преди 16 часа, MayaS каза:

Щъркели не ми се броят, затова спирам на 1

Лисицата е на 4 снимка отзад напред.

Тя мляко от бутилка не пие, а той каша от тепсия не яде

Лисицата е там.

Щъркелите са три 😉

   

[Argentique]

преди 17 часа, домосед каза:

ашрам Иван Вазов (2300 м) 

😄

 

А този щъркел от Паничище защо не влиза в сметките? 😉