Разходки в планината

[Radnev]

Един преход до „Саръяр”, известен още като „Жълти връх”

„Саръяр” е невисок връх, част от южните склонове на Стара планина. Подходите до него са няколко - от село Долно Изворово, Горно Изворово и Енина.

Маршрутът от Горно Изворово се счита за най-лек, така че някак си го изключихме по подразбиране. Все пак „Саръяр” бе висок скромните 1485 метра. Само дето тук имаше една малка подробност и тя бе, че и трите маршрута започваха от Подбалканските полета на Казанлък, които не надвишаваха 600 метра надморска височина. Или както казваше един съфорумец, „из Стара планина навсякъде си е каиш!”😄.

Та, маршрутът от Горно Изворово отпадна без обсъждане. През Долно Изворово бяхме пробвали да ударим „Саръяр” в съвсем ранната пролет, която много бързо се превърна в късна зима. Нямаше сняг, но валя дъжд🌧️ и духаше🌪️ силно. Освен това се оказа, че маршрутът е много обиколен и ни изведе до едно връхче, за което после разбрахме, че носи името „Малкия Купен”😃. Отгоре ясно виждахме село „Селце”, което означаваше, че сме се отклонили доста. Неподготвени за тези условия и полувкочанени🥶, решихме да се връщаме обратно.

В резултат на така стеклите се обстоятелства, този път се спряхме на маршрута през село Енина, който трябваше да бъде най-дълъг, но и най-панорамен. Бонус бяха останките на две крепости. Бе краят на април, времето много топло, а маркировката бяло-синьо-бяла. Бързо качвахме денивелация, а под нас бе ждрелото на река „Енинска”. В далечината виждахме връх „Катуните”, който бе от другата страна на ждрелото, а зад него и вятърните перки на „Бузлуджа”. След още няколкостотин метра изкачване, щяхме да видим и самият монумент.

 

Пътечката бе стръмна и камениста, и си го даваше като сериозна планина. На табелката за крепост „Чилечето” се позачудихме, но решихме да я оставим за на връщане. Местоположението й със сигурност е било важно, защото при археологически разкопки са намерени монети още от времето на Теодосий II, който е управлявал Византия в началото на V век. В същото време самата крепост не е била особено голяма. Със своя размер от декар половина по-скоро е представлявала силно укрепен военен пункт, охраняващ „Енинският проход”. За съжаление около крепосттам така й не се оформил град.

След началното стръмно изкачване, излезнахме на открита билна поляна. Там срещнахме двама несловоохотливи колоездачи🚴‍♀️, които бяха заети да обсъждат кой е крампирал повече от другия. Последва ново сериозно изкачване по много стръмен и лош терен. Намирахме се в гора, а на земята бе нападал много листак, който бе и мокър. Краката ни постоянно се хлъзгаха и кривяха. Доста се измъчихме. На връщане щяхме да разберем, че това не е била пътеката и напразно сме се бъхтили по този лош склон.

Така или иначе, скоро бяхме на рида „Златевица”. Това означаваше, че сме преодолели около половината от маршрута😀. Пространството бе открито и позволяваше гледки във всички посоки. Скоро достигнахме мястото, където се е намирала и крепостта. Понеже името й не е изяснено, обикновено я наричат по името на рида - „Златевица”. За разлика от „Чилечето”, която е била крепост в истинския смисъл на думата, тук по-скоро е ставало дума за бойна кула, оградена от висока дървена палисада. Гарнизонът е бил от десетина войници, а мястото е използвано като пътна станция.

Тук слънцето така ни напече, че хич не ни се тръгваше. Аз бях взел и само половинка вода, която в това топло време вече бе на привършване. „Чилечито” също ни чакаше долу. Искам да кажа, че имахме достатъчно поводи да се върнем или просто да се излежаваме на тази красива билна поляна. Само, че подобни половини работи не са в стила ни. Може би поради тази причина ни е трудно да пътуваме с разни наши познати, които само търсят повод да се разплуят някъде.

Поехме по откритото било нагоре. От тук насетне от нас се очакваше повечко ходене. По-голямата част от денивелацията вече я бяхме взели.

 

 

 

 

На заслончето под „Жълти бряг” срещнахме един човек, който бил качвал върха десетина пъти. Обменихме разни идеи за маршрути из „Мъглижкия Балкан”, който се оказа, че и ние, и той сме обикаляли доста подробно.

От „Жълти връх” ясно виждахме „Малкото Купенче”, до което бяхме стигнали преди има-няма два месеца. Там зад него трябваше да се намира и село „Селце” със своите 12 жители. Връщането от „Саръяр” със сигурност не бе формалност. На всичко отгоре бях останал и без капка вода, а слънцето си припичаше. Време за „Чилечето” не остана, а в село Енина, откъдето тръгнахме, донякъде изненадващо чувствахме коленете си доста натоварени.

[Radnev]

До връх „Драгойна” - Източни Родопи

„Драгойна” е малък връх в полите на Източните Родопи, с височина от 660 метра. Какъв е този връх, би казал някой? И може би с право! По този начин разсъждавахме и ние, така че бяхме възприели това малко връхче, като елементарна следобедна разходка. Именно поради тази причина се случи и така, че изкачването му съвпадна със случаен неделен работен ангажимент.

Връзката между магистрала „Тракия” и магистрала „Марица” става малко след Чирпан. Защо го казвам ли? Защото имено там, малко след като магистралните артерии се съберат, полицията дебне трафикантите на хора и откак започнаха тези проблеми чирпанския районен съд ври и кипи, та се налага често да го посещавам.

Екземпляри съм виждал всякакви, но толкова наивно дете, като Стодерс от Естония не бях виждал никога. Това момче или по-скоро бих казал дете, едва навършило двайсет, русо, синеоко, с толкова нежен и невинен вид, та спокойно би могло да мине и за момиче, бе решило да стане трафикант на хора.

Само можех да си представям, каква ли е била гледката на носещата се по магистралата, прилегнала от тежестта на осем души Тойота Приус, с огромни жълти надписи Top Rent a Car, в която бяло русо момче, кара една камара иракчани. Естествено, полицаите го бяха забелязали, отбили и арестували.

Та, моят повод за поредното ми посещение до чирпанския съд, бе едно бързо споразумение, за да изпратим скорострелно Стодерсчо в родната му Естония. С оглед бързината на работа на българските институции, може да предположите с голяма вероятност доколко това се случи. Към днешна дата (25 септември), Стодерс още е в ареста, а вчера ходих да му нося бельо, гащи и нещо връхно, че времето взе лека-полека да захладянва, а не се знае още колко ще го държат там.

Та, след като „свършихме” работата, решихме да се пуснем малко на юг, за да направим това малко връхче „Драгойна”, намиращо се точно над селото носещо същото име. Бе 1-ви септември и жегата бе неописуема. Добре, че Ваня ме сръга още в селото да вземем допълнително вода, че аз бях готов да тръгна с една начената бутилка, която по-скоро отиваше към преполовена.

Маркировката бе бяло-синьо-бяло. На места изчезваше, но като цяло не сме се губили много😄. Добро впечатление ми прави, че из този район пътеките, макар и твърде рядко използвани са добре маркирани. По- конкретно говоря за рога на Източните Родопи, който е южно от Първомай и западно от Хасковските минерални бани. Тук има много малки връхчета, като почти всяко се гордее с тракийско светилище, останки от крепост или стар параклис.

Та, поехме ние по пътеката, която ту се губеше в тревите, ту се появяваше най-неочаквано, обикновено някъде в страни от нас.

 

Много преди да стигнем до „Драгойна” вече знаехме, че това ще бъде един от най-жежките ни преходи за цялата година. Светът сякаш бе притихнал под напора на слънчевите лъчи. Не се виждаха никакви признаци на живот. Дори птичките се бяха изпокрили из най-дълбоките горски сенки.

След изкачване, което ни се стори много дълго, достигнахме и каменистата част. Именно с това върхът бе привлякъл вниманието ни. Макар и нисичък, този връх имаше ясно изразена камениста глава, която навяваше усещане за истинска планина. Тук вече успяхме да подплашим и няколко горски гущера, които вероятно бяха единствените същества, радващи се на този зноен пек. Оглеждахме се и за змии, но изненадващо за целия преход не засякохме нито една.

Оказа се, че на върха е издигната панорамна площадка с железен кръст и соларен панел, прикрепен към него. Явно през вечерта кръста трябваше и да свети.

Горе разбрахме, че всъщност се намираме на „Малка Драгойна”. В посока запад на не повече от километър се намираше и малко по-високият „Голяма Драгойна”. Върхът бе полегат и обрасъл с растителност. Дори не ни мина мисълта да ходим до там, какво остава да се колебаем.

 

 

 

В далечината под нас бе Драгойново.

Така погледнато изглеждаше, че сме се изкачили доста нависоко, а общата денивелация не бе повече от 450 метра. Слънцето продължаваше да напича, така че решихме да поемаме на обратно. Слизането ни глътна час и нещо, и макар да бяхме натрупали доста загар през лятото, отново бяхме солидно почервенели.

[jul]

Аз пък не разбрах ти всъщност какво общо имаш с естончето 🤔

На Драгойна обикновено се ходи пролетта заради дивите божури. Ето я и пролетна Драгойна -голяма красота!

 

 

 

 

Тук ни се случи нещо много странно. Загубихме една връзка ключове. На следващата седмица други хора я намериха и през групите за туристически преходи ключовете си дойдоха обратно. Супер странно беше!

[Argentique]

Аз съм била на двете Драгойни на 7 януари в топла зима.

Понеже бяхме към 10 човека и разбрали-недоразбрали решихме, че Малка Драгойна е краят на програмата. По този повод пихме там по едно червено вино. Даже са ме снимали. 😃

 

 

После се оказа, че трябва да лазим през храсталака по рядка кал до следващия връх, а аз след употреба на алкохол нямам сили за такива дейности. 😀

Но някак се добрахме. Самата Голяма Драгойна не е особено панорамна. За няколко часа от нашия вилает става.

Малката от Голямата.

 

[Radnev]

Това малко връхче ще се окаже доста по-посещавано, отколкото съм си мислел🤔.

На 25.09.2024 г. в 15:22, jul каза:

Аз пък не разбрах ти всъщност какво общо имаш с естончето 🤔

На Драгойна обикновено се ходи пролетта заради дивите божури. Ето я и пролетна Драгойна -голяма красота!

 

На Стодерс му бях назначен за служебен защитник.

А дивите божури са страхотни. Има доста червени божури на един връх над Стара Загора - Черен острец, известен още и като Черни връх. Последно се качихме преди десетина дни, за да установим, че е вилнял голям пожар. Дано божурите са успели да си пуснат семенцата.

Аз пък съм намирал на едно връхче над Асеновград ножката на Беър Грилс, която се оказа, че струва около сто и петдесет лева, но не съм я връщал😄. 

На 25.09.2024 г. в 15:56, Argentique каза:

Аз съм била на двете Драгойни на 7 януари в топла зима.

 😃

 

 😀

 

Малката от Голямата.

 

Страхотна снимка на "Драгойната". 

Районът и за нас е подходящ за приятни разходки. Дори оглеждам колелета, за да вкараме нова динамика в подобни преходи из по-ниски планинки като Източните Родопи и нашето Средногорие.

[Argentique]

преди 53 минути , Radnev каза:

на едно връхче над Асеновград

Да не е на Анатемата?  Преди водех там разни приятели, които не ходят пеша, да ме анатемосват. Никой не ме е разочаровал.  Сега сигурно и аз ще съм така, но е поправимо. От Анатема тръгва панорамна пътека по билото („асеновградското „Конче“), където зимата те отвява при сравнително приятно време в града, срещат се прасета, а към началото на май – родопски лалета. Оттатък билото има дълбоко ветровито дере без мобилен обхват, но с животинки. Там нормални хора нямат работа, но една приятелка (ултрамаратонистка) ме заведе веднъж да търсим ендемични цветя. Намерихме. Както и няколко хвърлени стъклени бутилки, дето си седят от соц-а. А още един баир навътре хора без работа всяка година намират мечи стъпки и ги качват в нет-пространството, та да не ида никога там. 

[jul]

@Argentique, те бая на рядко са лалетата последните 2 години, откакто ги наглеждаме иначе...

@Radnev, чак сега разбирам, че сме /почти/ колеги ✌️

Значи имаме снимки от 3 сезона на Драгойна, остана есен да пусне някой 😀

 

[Radnev]

преди 18 часа, Argentique каза:

Да не е на Анатемата?  Преди водех там разни приятели, които не ходят пеша, да ме анатемосват. Никой не ме е разочаровал.  Сега сигурно и аз ще съм така, но е поправимо. От Анатема тръгва панорамна пътека по билото („асеновградското „Конче“), където зимата те отвява при сравнително приятно време в града, срещат се прасета, а към началото на май – родопски лалета.  

Ножчето го намерихме на "Кутра", докато обикаляхме параклисчетата в района.

До "Анатема" сме ходили от "Мулдавския манастир". Много лек, приятен и панорамен преход. Смятахме да тръгнем от Асеновград, както си трябва по баира, но не си спомням защо така се получи, че се озовахме на манастира.

преди 17 часа, jul каза:

@Argentique, те бая на рядко са лалетата последните 2 години, откакто ги наглеждаме иначе...

@Radnev, чак сега разбирам, че сме /почти/ колеги ✌️

 😀

 

Да, аз знам👍. На сбирката организирана от Пантелей, той го спомена, докато бяхме на масата.

[iMari]

Няколко леки златно-есенни разходки около София, които направихме последните уикенди.

Джуглата и Червената скала от гара Церово, по идея на @master_of_germs. Благодарности! 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Екопътека "Под Камико", този път пълният кръгов маршрут. За съжаление в тази суша, на мястото на водопада ни посрещна мокра скала. Но гледките си заслужаваха всяка стъпка. 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

Поздрави на @Anna Kalinovska, ако някой я засече на живо или виртуално. 🙂

 

Връщаме времето назад с наследството на някогашна Софийска Мала Света гора. С двата бистришки манастира, единия в долния край на селото, другия в горния.

Св.св. Йоаким и Анна 

 

 

 

 

Св.Петка

 

 

 

 

 

 

 

И двата манастира са скоро ремонтирани, а църквите им са изключително красиво изографисани.

 

Пътя между двете свети обители минава през бистришките поляни, където се снимаше клип на популярни народни певци и цял ансамбъл в носии правеше фотосесии.

[Radnev]

Hut Hop Race 2024 – Витоша.

Hut Hope Race бе нещо средно измежду планински рън и състезание по ориентиране. Попаднах на него съвсем случайно и реших да се запишем. Целта бе за контролно време от 4 часа да се обиколят максимално много хижи из Витоша, като всяка една от тях носеше определен брой точки. Хижите естествено не бяха обявени предварително, така че ориентацията и преценката на място щеше да бъде много важна.

Денят на събитието бе 9 ноември (събота), а началната точка на рейса хижа „Септември”. До последно се двоумихме дали да не пътуваме още в петък, за да сме максимално свежи за съботния ден, но в крайна сметка решихме, че ще е най-добре да си преспим в къщи и да тръгнем рано сутринта на следващия ден.

Така и сторихме. Алармата ни събуди в 05:30, а час по-късно вече пътувахме. Пред хижа „Септември” бяхме около 09:30, което означаваше, че сме позакъснели. Раздадоха ни стартовите номера, връчиха ни по една карта на Витоша, GPS и контролен талон, на който да отбелязваме през кои хижи сме преминали. 

Естествено, предварително се бяхме подготвили за няколко основни маршрута, които ни се струваха твърде вероятни, но в момента, в който ни връчиха контролния талон главите ни се превърнаха в каша. Време за предварително разузнаване нямаше, така че се впуснахме в рейса с главата напред и каквото ще да става.

Още на първия голям разклон множеството се раздели на две. Говоря за стотина отбора от двама души или общо над двеста човека. Едната група се насочи в посока хижа „Момина скала”, а другата тръгна към „Златните мостове”. Ние бяхме от вторите. При първоначалното прехвърляне на хижите ми се стори, че маршрута към „Момина скала” и останалите хижи в онзи район не е добра идея, но впоследствие щях да разбера, че поелите в тази посока щяха да се завърнат с най-много точки.

Нашата идея бе от „Златните мостове” да поемем по бяло синята маркировка, която отвежда към Черни връх, но без да изкачваме върха. В първите 90 минути от рейса нямаше да имаме почти никакви точки, но щяхме да преодоелеем основната положителна денивелация. Така връщането щеше да ни бъде много по-лесно и съответно да ни даде възможност за преценка доколко и накъде можем да се отклоняваме от основния набелязан маршрут.

Направи ни впечатление, че по нашия маршрут не пое абсолютно никой. Това не бе добра новина, защото 80% от участниците бяха от София, следователно познаваха планината и хижите много по-добре от нас. Едва след състезанието, вечерта докато релаксирахме, щях да прегледам GPS траковете на останалите отбори и да да видя, че само един отбор е избрал нашия маршрут - отборът на „Недевците”, с който по една случайност се оказа, че също така финиширахме заедно при разлика от само 14 секунди в наша полза.

Седемдесет минути след старта бяхме на разклона за хижа „Кумата”. По пътя бяхме загубили над десет минути, търсейки „Творческия дом на БАН”, който изобщо не се оказа там, където го даваше google maps, по който се ориентирахме. Друго, което ме озадачи, бе че в ляво от нас се падаше цял клъстер от 4 хижи, намиращи се около „Боерица”, които не даваха нито една точка. Доста несправедливо с оглед на друг един клъстер около хижа „Алеко”, който бе оценен с най-много точки на обект + точките от останалите хижи, които се падаха по пътя към него. Това обаче го пиша едва сега, когато вече подробно съм проучил района и времето необходимо да се направи този маршрут.

Но да се върна към състезанието. Към онзи момент ние се намирахме съвсем близо до „Кумата”, а близкият клъстер от хижи до „Боерица” по някаква причина бе тотално зачеркнат от организаторите. Добрата новина бе, че минутите предвидени да се придвижим до него и да се върнем към „Кумата” се превръщаха в неизползван актив.

Продължихме през гората и направихме „Кумата”, която ни даде добри точки - цели 20. От там трябваше да следваме пряката пътека към „Звездица” и „Еделвайс”, които бяха една до друга, но също даваха по 20 точки (отново си мисля, че не бе много справедливо, макар и в случая това да бе в наша полза). 

Бяхме напред с времето, така че решихме да разтеглим маршрута и свихме към заслон „Конярника”, който щеше да ни донесе нови 25 точки. Стигнахме до чайната на „Конярника” страшно бързо. Толкова бързо, че се усъмнихме, възможно ли бе през толкова малко разстояние да имаме толкова много обекти със солидни точки. Явно такава е била логиката на организаторите, но за нас това бе нелогично и решихме, че малкото заслонче пред нас не е „Конярника”. Докато ровехме из телефоните, опитвайки се да установим точното местоположение на заслона, отнякъде изникнаха две добре екипирани дами, които с много подробни обяснения и вдъхващ доверие тон ни обясниха, че „Конярника” е горе на високото, чак след изоставения лифт.

Нямахме време за губене, така че смело поехме по баира нагоре. Колкото и да бързахме денивелацията си бе денивелация. Стигнахме без почивка, само за да установим, че заслончето горе се казва „Три кладенци”. Следователно се бяхме качили до тук напълно излишно. Да не говоря колко сили изхабихме. Понеже бяхме преодолели значителна денивелация, решихме да превърнем дефекта в ефект и да продължим към заслон „Самара”, който щеше да ни даде нови 25 точки. Това допълнително изкачване щеше да ни коства 7 хижи, които щяха да ни донесат цели 100 точки. Кон за кокошка!

Не бяхме преценили нито силите, нито разстоянието, нито времето си добре и горе бяхме без дъх. От „Златните мостове” до тук почти през цялото време бяхме все нагоре, достигайки малко над 2000 метра надморска височина. Та, той самият Черни връх бе на 2290 метра. Ей го там, точно пред нас. С това темпо щяхме да го ударим за 40 минути и да вземем цели 60 точки.

Контролното време обаче ни притискаше, така че трябваше бързо да поемем надолу. По пътя срещнахме два отбора, които пъплеха нагоре. Казах им, че ако не тръгнат на обратно с нас нямат шанс да се вместят в контролното време, но те продължиха напред и естествено накрая на състезанието бяха сред DNF-ите.

Там някъде ни застигна отборът на „Гребците”, които бяха минали през клъстера на „Алеко”, изкачили „Черни връх” и кръгово се връщаха по нашия маршрут. Бяха млади момчета на по 20 години и очаквано накрая бяха първи. Мисля, че никой друг отбор не успя да направи този тежък кръгов маршрут.

Между другото в състезанието участваха Миряна и малката Анжела от „Игри на волята” с името „Силни”. Пристигнаха на финала много след останалите отбори. После на GPS трака видях, че са от малкото добрали се до Черни връх. Бяха минали през маршрута от хижа „Алеко”, но после не са тръгнали да се връщат кръгово като „Гребците”, а по същия път, по който са дошли. Така или иначе, бяха се надценили много, защото прескочиха контролното време с около 40 минути.

Това бяха драмите на другите отбори, за които тогава нямахме никакво време, защото нашата не бе по-малка. От заслон „Самара” слизахме в лек тръс, а от „Три Кладенци” вече бягахме. Бе доста стръмно и опасността някой да се пребие не бе хич малка. Бяхме назад от контролното време с около трийсет минути, които просто не виждах как ще наваксаме. На хижа „Звездица” бях напълно отчаян, а на хижа „Еделвайс” още повече. Взехме 40 точки, но за какво ли щяха да ни трябват.

Ваня предложи да тичаме до „Офелиите” с всички сили и от там да преценим в зависимост от времето и останалите ни сили дали изобщо има смисъл да се мъчим. От „Еделвайс” до „Офелийте” маршрутът бе много хубав. Широка горска пътека с лек наклон надолу и няколко възможности за подсичане през гората. Тук застигнахме и изпреварихме два отбора. Тези нямаше да завършат, но явно още не го знаеха. Бяхме поддържали средна скорост от 14 километра, което показа стопяване на пасива ни с цели десет минути.

Следваха хижите „Малинка” / „Панчо Томов” / „Артистите”.  Лесен клъстер от по 10 точки на обект, които можехме да вземем, но не познавахме района и не знаехме дали след тях пътеката продължава напред към „Златните мостове” или свива към хижите „Композиторите” и „Рай”. Последните две също даваха по десет точки, но ако пътеката ни заведеше към тях със сигурност излизахме извън контролното време.

Решихме да следваме павирания път. Тичахме надолу, но силите ни вече бяха на привършване и малко по малко забавяхме темпото. Една кола спря и ни предложи да ни хвърли малко напред. Казахме, че имаме GPS тракове и не става. Не, че ако нямахме щяхме да се качим. Пресякохме реката по мокрите камъни. Аз се хлъзнах и с единия крак стъпих в реката, но за щастие не усуках нищо. Спуснахме се по стръмните стълби и бяхме на „Златните мостове”, където закъснението ни бе стопено на 6 минути. Слънцето вече почти огряваше и нашата улица, но тук вече бяхме много изцедени, а от „Златните мостове” до хижа „Септември” е все изкачване. При други обстоятелства ми се е струвало бързо и лесно, но когато си уморен и цепиш всяка секунда нещата изглеждат по друг начин.

Да тичаме бе абсурд, така че се съсредоточихме върху това да вървим в достатъчно бързо темпо без да спираме. Макар и с малко успявахме да топим минута след минута, като малко преди финала, дори се замислих дали пък да не се отклоним към близката хижа „Балканити”. Най-лесният обект от цялата карта, който предвидливо бяхме оставили за на връщане, само ако имаме време. Ваня категорично забрани, като ми каза, че ако пропилеем цялото това усилие за едни мизерни 10 точки, просто ще ме убие.

В крайна сметка успяхме да финишираме почти седем минути преди контролното време от 4 часа. Завършихме много назад в класирането. Организатор на събитието бе Кирил Николов „Дизела” и докато ни проследяваше GPS трака, ни каза, че по изминати километри и навъртяна денивелация сме доста напред, но по резултат много назад. В крайна сметка завършихме на 20-то място сред смесените двойки и 32-ри в общото класиране.

Та, това беше от Витоша Hut Hop Race – 2024. Страхотно преживяване.

До следващата седмица на „Еменски каньон рън”👍.

Много дъжд се изваля🌧️. Ще бъде интересно.

[iMari]

преди 5 часа, Radnev каза:

Hut Hope Race

Много интересно мероприятие, браво на вас! 👋

Не се имам за специалист по хижите на Витоша, но от Златните бих тръгнала не към Кумата, а към Панчо Томов, БНР, Червената шапчица евентуално, от там към Еделвайс и Звездица. Между Панчо и Златните има още една две хижи на съвсем кратко разстояние, но и аз не помня как се казват. А  пътеката между Звездица и Кумата е почти равна, т.е. имате възможност за релакс или пък да забързате темпото, ако изоставате. Мисълта ми е да оберете точките качвайки се отдолу на горе, а не директно към хижите с най-много точки за да изплезите език рано, рано. Но това са само мои предположения, нямам идея как точно са били разпределени точките.А по гугъл мапс да се ориентираш на Витоша, забрави.
🙂

Аз ви предлагам в някой хубав слънчев неделен ден от м.май натам да направим един примерен маршрут по магелански около Златните и Момина скала като чекваме хижи на макс за отрицателно време 😃. Хем вие да се подготвите за следващото такова мероприятие, хем да покажа на @Eva eva къде се крият манатарките, а и най-накрая да качим @Argentique на трамвай. 😛

[Eva eva]

Ураааааа, записвам се веднагически 🙂 

[Argentique]

Aма @Argentique дори да се качи преди май на трамвай, пак иска да се запише.  
Има едни цветенца, дето приличат на лилави сурикатчета, тук си нямаме, а не е лошо да ги видя. Пък и нали на Витоша не съм била, да се запиша и там (Боянската църква от пионерско време не влиза в сметките). 

[iMari]

преди 12 минути , Argentique каза:

лилави сурикатчета,

Не мога да се сетя. Но няма проблем, ще ги намерим. 😉

 

[jungfraujoch]

преди 15 часа, iMari каза:

Аз ви предлагам в някой хубав слънчев неделен ден от м.май натам да направим един примерен маршрут по магелански около Златните и Момина скала като чекваме хижи на макс за отрицателно време 😃. Хем вие да се подготвите за следващото такова мероприятие, хем да покажа на @Eva eva къде се крият манатарките, а и най-накрая да качим @Argentique на трамвай. 😛

И аз се записвам с включване от Бояна,ама когато вие се връщате.Че вече съм по-бавна по баирите и ще ви бавя.

Та ще разгледаме Боянската църква и после ще се качим на трамвай номер 5 от Павлово към центъра.

А навремето е било много удобно с боянското трамвайче,което е свързвало Бояна с Павлово.

[домосед]

преди 16 часа, iMari каза:

хем да покажа на @Eva eva къде се крият манатарките, а и най-накрая да качим @Argentique на трамвай

Не много далеч оттам се крият и смърчовете на магеланската гора

[iMari]

преди 3 минути , домосед каза:

Не много далеч оттам се крият и смърчовете на магеланската гора

Знаех си, че без копАне няма да минем. 🤗

[домосед]

преди 22 часа, Radnev каза:

бяха минали през клъстера на „Алеко”, изкачили „Черни връх” и кръгово се връщаха по нашия маршрут

Изглежда това е била идеята на организаторите за най-правилен и печеливш маршрут. Щом на Черни връх (то там не е точно хижа) са давали точки, значи е бил задължителен за победа. Sorry, @Radnev, ама качване до заслон Самара откъм Конярника и обръщане надолу е най-емоционално неудовлетворителното (меко казано) нещо, което изобщо може да се направи на Витоша. Оправдано е само при внезапно драматично влошаване на времето. И то -  през зимата! 🙄

 

Искам да кажа: Браво на вас! И за участието, и за резултата! Магеланският форум може само да се гордее с такова представяне на Дизелово състезание. 😍😎😇

преди 18 минути , iMari каза:

Знаех си, че без копАне няма да минем. 🤗

Бъркаш ме с някого. Аз към магеланската гора подхождам с любуване, а не с копане 😎

[Цвете]

преди 33 минути , домосед каза:

Бъркаш ме с някого. Аз към магеланската гора подхождам с любуване, а не с копане 😎

И похвали към копачите. 🙂
През май се очаква последното ни като ангажимент обгрижване на гората, та спокойно може да се съчетае.

[Lindt]

преди 15 минути , Цвете каза:

И похвали към копачите. 🙂
През май се очаква последното ни като ангажимент обгрижване на гората, та спокойно може да се съчетае.

Слагай го копането на 03.05, че звучи достатъчно тържествено мероприятие за рождения ден на Жижо. 

Е, може да изпуснем някой и друг, увлечен по пътувания за празниците, ама ще компенсираме с опит 😄

[Argentique]

преди 3 минути , Lindt каза:

копането на 03.05, че звучи достатъчно тържествено мероприятие за рождения ден на Жижо

Направо да му завиди човек на това момче! 

П.С. Даже му изнамерих картичка за повода: