Разходки в планината

[Radnev]

 

До „Катуните“ в Стара планина (зимно)

До „Катуните“ съм ходил през лятото, но до самия връх така и не стигнах. В нетърпимата жега  тръгнах с литър вода и километър-два под върха реших, че ще бъде по-добре да се върна. Бях и доста натоварен, защото освен да се изкача до горе, бях решил да разчистя и маркирам отдавна изоставената пътека, та носех със себе си ножици, бои и други подобни такъми. За моя изненада, казанлъшкото туристическо дружество „Орлово гнездо“, вече бе свършило тази богоугодна дейност, така че и тази моя инициатива увисна във въздуха.

И ето, няколко месеца по-късно „Катуните“ отново се оказаха на дневен ред, пък макар и да се случиха инцидентно. Планът ни за този съботен ден бе да се включим в Коледния маратон🏃‍♂️ на град Казанлък, който трябваше да се проведе по пътеките на парк „Тюлбето“. Не бяхме добре подготвени, но по-важното бе, да има коледен дух🎉 и настроение. За целта си бяхме взели специални коледни фланелки, а на моята шапка бях завързал голяма червена топка, която трябваше да играе ролята на коледен пискюл😀.

На сутринта валеше силно☔. По улиците вече се лееха реки. Приятелка на Ваня, която е доста напреднала в бягането се обади, за да ни каже, че се отказва и няма да идва. Ние все още се колебаехме. Маратонът със сигурност щеше да го има, но участието със сигурност щеше да бъде рехаво.

В единайсет и нещо бяхме на „Тюлбето“. Валеше още по-силно🌧️. Тренирал съм при подобни условия и ако никога не си го правил е яко. После ти става безразлично. Попитах Ваня иска ли да усети изживяването, но в очите и не видях ентусиазъм, така че бързо продължихме към „Бузлуджа“.

"Летящата чиния" ни посрещна със сняг на големи парцали и вече бе понатрупало🌨️. Петнайсетина сантиметра, не повече. Преоблякохме се бързо и поехме към „Катуните“🏔️.

За разлика от лятната ми одисея, когато тръгнах от ниското, този път маршрута ни бе съвсем друг. От „Бузлуджа“ трябваше да следваме почти равни горски пътеки, а после да излезем на било, където точно като в катун бяха разхвърляни множество камъняци. Най-голямото струпване бе връх „Катуните“.

Тръгнахме ние, а снегът валеше ли-валеше🌨️.

 

Не бях чувал да има маркировка, така че се бяхме настроили към горско самоориентиране😃. За наша изненада се оказа, че от намиращия се наблизо хотел „Еделвайс“ са проявили нетрадиционна за нашите ширини инициативност😲 и са маркирали кръгова пътека.

Неусетно стигнахме и до първата си денивелация. Тук билото се бе извъртяло и излезнахме на северен склон. Духаше силно🌪️. Дърветата бяха набити целите в сняг и маркировката бе почти неразличима. На няколко пъти се отклонявахме, но бързо успявахме да се върнем на пътеката. Малко преди гората да се разреди, току пред нас изскочиха две сърнични🦌. Бяхме взаимно изненадани, така че няколко секунди се гледахме едни други, напълно замръзнали.

С бързи скоци, сърните продължиха по склона, а ние по нашата пътека, която скоро ни изведе на голо било. Тук вече духаше наистина силно🌪️🌪️. На моменти го обръщаше направо на виелица🌪️🌪️🌪️. За да се чуваме, трябваше да си крещим.

Мога да кажа, че евтината декатлонска екипировка, която използваме се справяше чудесно и въпреки жестоките пориви на вятъра, не сме почувствали студ в нито един момент. Изкачвахме бавно, а виелицата🌪️ ставаше все по-силна. Не бяхме взели очила и това започваше да ни пречи. Забили погледи в краката си бавно продължавахме напред. При всеки опит да вдигнем глава, вятърът забиваше снежинките право в очите ни, които се усещаха сякаш бяха не сняг, а песъчинки. Започвах да разбирам защо очите на ескимосите наподобяваха цепки😅.

Скоро пред нас се очерта нещо масивно. Това бяха „Катуните“🏔️. Брех, та това нещо ми заприлича направо на „Големия Купен“😲.

 

Ваня бе малко пред мен и тръгна право нагоре. Аз реших да видя накъде води пътечката, която ни бе довела до тук. Заобиколих каменния масив и от другата страна ме посрещна такъв повей, че буквално ме върна назад. Уплаших се да не се катурна по склона надолу.

Върнах се обратно. В това ужасно време и липса на покритие не биваше да се разделяме. Огледах се, но не видях Ваня никъде по склона. Ледените снежинки продължаваха да се набиват в очите ми и бях почти като сляп. Поглеждах напред само за миг и веднага склонявах глава.

Притесних се да не я е духнал вятъра. Тръгнах нагоре с бърза крачка и там малко в страни, един камък сякаш мръдна. Беше се скрила зад него и ме чакаше. Облечена в черно, при тази ниска видимост, бе почти неразличима. Предупредих я, че горе духа ужасно, така че наближим ли гребена, тръгваме на четири крака. Качихме се колкото да се отбележим и много бързо поехме надолу.

По обратния път от следите ни нямаше и помен. Виелицата🌪️ не само бе затрупала всичко, но бе започнала да прави и преспи, които на места вече бяха над коляно. След по-малко от час щяха да стигнат и до кръста. На други места пък, снегът бе отвят и замръзналата земя почти се виждаше. Вече бяхме доста уморени, така че се надявахме да намерим заслона🛖 на местната ловна дружинка. Той бе малко закътан, но с известна доза късмет скоро бяхме точно пред него. Изтегнахме се на пейките и полежахме. От всички неудобства на зимните преходи, може би най-голямата е тази, че просто няма как да отдъхнеш нормално. Всяко присядане или полягане води до много бърза загуба на топлина, така че тръгнал  ли си тярбва да вървиш и вървиш, и вървиш.

Намирането на заслона ни повдигна самочувствието и следващия разклон го взехме малко на посоки. Разбрахме, че не сме на правилната пътека след около километър ходене. Нямахме намерение да се връщаме, а и пътеката, по която вече бяхме поели следваше правилната посока. Надявахме се някъде пътеките да се пресекат, но след още километър, а може и повече да е било разбрахме, че бавно, но сигурно се отклоняваме на юг😲.

Скалъпихме бърз авариен план и поехме през гората нагоре. Снегът беше много. Вървеше се трудно.

Най-после достигнахме затрупан от преспите горски път, само за да установим, че и той не е нашият. Може би единственото предимство на нашето изгубване бе това, че тук сред гората не духаше. Дори ни се стори, че в далечината чухме рев на мотор. После изпука и изстрел😬. Звукът бе много ясен и малко ни стресна. Оставаше да ни опукат като дивеч.

Последва ново изкачване, нови усилия и Ваня се развика. Щял съм да я затрия по пущинаците, винаги съм губел пътеките и други познати работи от други подобни походи.

„То пък ако в гората не се изгубиш поне два-три пъти, къде му е кефа“🙃 – си мислих аз, но реших, че в случая ще бъде по-добре да си замълча. Скоро излезнахме и на нашата пътека, което пък бе подходящ повод аз да я нахокам, че постоянно създава излишно напрежение.

 

Стигнахме до колата🚗, само за да установим, че там ни чака ново приключение. Всички врати бяха жестоко замръзнали❄️, включително багажника. Това е един от малкото недостатъци на старите Голфове. Още като тръгнахме ми бе минало през акъла, ама .... И започна едно бутане, извъртане, стъргане, натискане и духане по ключалки. Когато вече бяхме решили, че сме обречени на неуспех, багажникът чудодейно взе, че се отвори. Промуших се аз отзаде и запалих колата. Виелицата🌪️ продължаваше и всичко вътре се наби със сняг, ама карай. Железният Голф, бе виждал и къде-къде по-лошо...

[Zaro]

  На 3.01.2025 г. в 11:30, Radnev каза:

До „Катуните“ в Стара планина (зимно)

Разшири  

Хубаво, че не стигнахте до там да ви дават по телевизията. При видимост като на софийското летище тия дни, със снеговалеж и в гора, всички предпоставки за загубване са налице.

[iMari]

Вчера беше подходящ облачен(но не дъждовен ден) за разходка до връх Бачун, Лозенска планина. 

 

 

Очаквах повече цъфнали дръвчета и храсти,

 

но пък за сметка на това имаше цели поляни с минзухари.

 

 

 

Лозенска планина е много приятна за разходка, пътеките са прясно маркирани. Но съм изненадана, че този маршрут от Панчарево вече се радва на такава популярност. Само допреди няколко години рядкост беше да срещнеш някой след разклона за ВЕЦа, дори в почивен ден с чудно слънчево време. Сега летят едни велосипеди и мотоциклети, атлети тичат нагоре-надолу, ромски братя събират див чесън в дерето. 🙂

 

 

[Radnev]

До „Джангала” в Пирин

„Джангала” е връх с надморска височина от 2730 метра, част от т.нар. „Полежанско било”. Районът е изключително красив, а панорамите убийствени. Възможностите, които дава „Полежанското било” са много. От обикновена разходка до „Поповото езеро”, подходяща за всякакви възрасти и възможности, до изкачването на „Джангал”, „Джано” или „Полежан”. Няма никакъв проблем да се стигне и до „Тевно езеро”, та дори и обратно. Достъпът е изключително улеснен от лифта, който води до хижа „Безбог”.

Самата хижа, от много време е с претенциите на високопланински хотел, така че и цените са подобаващи. Леглото в общата спалня вече е 40 лв., самостоятелната стая мисля, че беше 120 лв., а ако искаш да имаш собствена баня и тоалетна цената отива на 160лв. През уикендите, когато е натоварено, най-вероятно няма да има и места, така че трябва да сте запазили предварително. За хижа „Безбог”мога да изпиша много, защото едно време всяка зима бях там, за да карам сноуборд, но сега сме на друга тема.

***

Пред лифта бяхме в 8 сутринта и въпреки това пред нас имаше поне 30 човека. Горе, съвсем очаквано, бе стълпотворение. Първият голям наклон го взехме бързо. Хората бяха много, но и пътеката бе широка, така че можехме да се заобикаляме. После идваше стеснение, но пък отклонението за „Полежан” бе близо. Очаквано, по-голямата част от множеството се насочи именно натам. Все пак „Полежан” бе петият по височина връх в Пирин, а това действаше мотивиращо на тълпата.

Изразеният връх в дясно - "Джангала", "Сиврията" в ляво, а зад него леко се вижда "Джаното". В далечината острият ръб на "Каменица":

Продължихме по пътеката за „Поповото езеро”. Оглеждахме се за отклонението, което трябваше да ни изведе към „Джангалската порта”, но Ваня обзета от ентуасиазъм дръпна напред и съответно го подмина. Все още бяхме в зоната на клека, който държеше човешки бой височина и не я виждах. Можеше да е близо, но можеше и да се е отдалечила. Реших, че няма нужда да крещя наоколо, така че просто продължих напред.

Скоро бяхме на „Поповото езеро”:

Част от пътникопотока се бе отклонил за „Джангалската порта”, а други директно продължаваха към „Джано”, така че на езерото бе изненадващо спокойно. Дори и човек да стигне само до тук, без да изкачва върхове, пак си заслужава.

Постояхме, полюбувахме се и бе време да решим какво ще правим от тук насетне. Не ни се връщаше обратно към отклонението за „Джангалска порта”, така че решихме да си направим нещата интересни и поехме право нагоре към „Джангала”. От тук изглеждаше доста внушително, но вече опитните ни очи бързо видяха двете възможности за изкачването му.

Първият подход (червеният) бе много директен, силно блазнещ, но бързо отхвърлен. В средната част на този маршрут имаше полуотвесна скала, която отдолу не изглеждаше страшно, но горе можехме да останем сериозно изненадани. Вторият подход (синият) изглеждаше по-приемлив, като единствената притеснителна част бе една клекова зона, през която се надявахме да изгазим без да се надерем толкова много.

Поехме нагоре по склона. От долу изобщо не изглеждаше толкова отвесно. Имаше и доста клекове, през които нямаше как да минем, така че трябваше да заобикаляме. На места камъните не бяха и стабилни, така че доста си покривихме и краката. За наша изненанда, някъде към средата на върха, взехме че попаднахме на каменна пирамидка, която по-нагоре се превърна в слабо очертана пътечка.

Разбира се, преди да тръгнем бях попрехвърлил информация, но никъде не се споменаваше за пътека към "Джангала" директно от „Поповото езеро”. Някои говореха, че върхът можел да се изкачи и от там, но било опасно и рисковано, като всеки трябвало да избира самостоятелно от къде да мине на своя глава и свой риск.

Ами ... не беше така. Имаше пътечка, като нямаше нито един участък, който да се нарече рисков. До върха не срещнахме хора, които да слизат, но на един от откритите участъци, видяхме група от няколко човека, която драпаше след нас. Очевидно не идваха точно по нашия маршрут, което означаваше, че пътечката започва някъде от към южната страна на езерото.

Кривим се по камъняка:

Продължаваме да драпаме без път и пътека:

Езерото от високо:

От тук забелязахме двама човека, които бяха решили да изкачат насрещния връх "Сиврия" право през сипейните улеи и от там най-вероятно да продължат за "Джаното". Бяха като миниатюрни мравки. Движеха се много бавно и трябваше дълго взиране, за да се убедим, че точките наистина се движат нагоре. После и те, и другите щяха да са изкачвали "Джаното". Лесна работа!

За наша изненада на "Джангалясника" горе заварихме истинска манифестация. Понеже от нашата страна нямаше никой, се учудихме колко много хора изкачват този връх. Междувременно няколко човека ни питаха как е пътят, от където сме дошли. Не знаех как да им отговоря, защото работата бе хем така, хем инак. Критериите на хората са различни и това, което за някои е нормално, за други не е. Казахме им, че е стръмно, но пътечката е различима, няма пропасти, нито пък участъци, на които да не зависиш само и единствено от себе си, така че не би трябвало да имат проблем ако решат да слязат по нея. 

Постояхме, отпочинахме и тръгнахме надолу. Не по пътя, от който бяхме дошли, а по стандартния маршрут. От високото пътеката за „Тевно езеро” се открояваше ясно. Сетих се, че съм минавал от тук, но бяха минали доста години. Това бе няколкодневен пирински преход през „Муратов връх” - „Спанополски циркус” - връх „Синаница” -- „Тевно езеро” – „Полежан” – „Безбог”. Тогава ходихме по доста дни с големи раници на гръб, палатки и храна. Малкият Пу също се облагодетелстваше и обиколи доста места и планини. Сега вече не мога, защото бързо ме заболява кръста и се ограничавам най-много до двудневки със спане на някоя хижа. После ми трябват по няколко дни, за да се възстановя. Ако не го правя рискувам някоя травма. За съжаление това го разбрах по трудния начин.

Но да се върна на „Джангалясника”. Слязохме бързо надолу и поехме към „Джангалската порта”. Къде са ми снимките нямам идея?

Там пътеката е ходене по големи камъни и за хора, които не са свикнали се явява предизвикателство. Тук срещнахме много хора, които изобщо не знаеха закъде са тръгнали. Явно бяха чували или гледали снимки и си бяха въобразили разни неща. Все ни питаха „Джангала” близо ли е. За темпото, с което се придвижваха си бе далеч. Това много ги отчайваше, но се опитвахме да ги окуражаваме, поне да минат големите камъни. От там можеха да видят „Джангала” отдолу и да преценят дали да продължат.

Междувременно към нас се бе прикачила една леля, която бе зарязала племенника си на „Джангалската порта”. Не спираше да повтаря, че би изкачила „Джангала”, но просто нямало как да остави племенника си, при положение, че вече го бе изоставила. Бе много бавна, но пък закъде ли и да бърза? Бяха стигнали до хижата с джипове, които щяха да ги чакат, но ние гонехме лифта. Освен това постоянно правеше обструкции защо минаваме от тук или от там, при положение, че на идване минали не точно от там. Както казах, това бе участък с големи камъни. Там пътека няма и пътеката ти е от където си избереш. Едвам я траех, но в същото време я виждах колко е зле и нямаше как да я изоставим. Надявах се да я избутаме до „Портата”. От там пътеката ставаше нормална. За наше щастие по средата на камъните срещнахме група от трима души, които решиха да се откажат и да се върнат обратно. Използвахме момента да им я трупосаме и бързо продължихме напред.

Още на „Джангала” се двоумяхме дали да не свием към „Малкия” и „Големия Полежан”, и от там да стигнем до „Безбог”. Това забавяне реши нещата от само себе си и по-добре, че инак трябваше много да бързаме и пак щяхме да се разбием, и за другия ден да нямаме нито сили, нито желание за нов преход.

Така се съхранихме и на другия ден направихме много хубав преход: „Бъндеришка поляна” – „Хижа Вихрен” - „Бъндеришки езера” - „Тодорка” и после по пистите обратно надолу, но това за някой друг път.

[Zaro]

  На 1.04.2025 г. в 9:02, Radnev каза:

До „Джангала” в Пирин

„Джангала” е връх с надморска височина от 2730 метра, част от т.нар. „Полежанско било”. Районът е изключително красив, а панорамите убийствени. Възможностите, които дава „Полежанското било” са много. От обикновена разходка до „Поповото езеро”, подходяща за всякакви възрасти и възможности, до изкачването на „Джангал”, „Джано” или „Полежан”. Няма никакъв проблем да се стигне и до „Тевно езеро”, та дори и обратно. Достъпът е изключително улеснен от лифта, който води до хижа „Безбог”.

Самата хижа, от много време е с претенциите на високопланински хотел, така че и цените са подобаващи. Леглото в общата спалня вече е 40 лв., самостоятелната стая мисля, че беше 120 лв., а ако искаш да имаш собствена баня и тоалетна цената отива на 160лв. През уикендите, когато е натоварено, най-вероятно няма да има и места, така че трябва да сте запазили предварително. За хижа „Безбог”мога да изпиша много, защото едно време всяка зима бях там, за да карам сноуборд, но сега сме на друга тема.

***

Пред лифта бяхме в 8 сутринта и въпреки това пред нас имаше поне 30 човека. Горе, съвсем очаквано, бе стълпотворение. Първият голям наклон го взехме бързо. Хората бяха много, но и пътеката бе широка, така че можехме да се заобикаляме. После идваше стеснение, но пък отклонението за „Полежан” бе близо. Очаквано, по-голямата част от множеството се насочи именно натам. Все пак „Полежан” бе петият по височина връх в Пирин, а това действаше мотивиращо на тълпата.

Пред нас "Джано" и "Джангал":

Продължихме по пътеката за „Поповото езеро”. Оглеждахме се за отклонението, което трябваше да ни изведе към „Джангалската порта”, но Ваня обзета от ентуасиазъм дръпна напред и съответно го подмина. Все още бяхме в зоната на клека, който държеше човешки бой височина и не я виждах. Можеше да е близо, но можеше и да се е отдалечила. Реших, че няма нужда да крещя наоколо, така че просто продължих напред.

Скоро бяхме на „Поповото езеро”:

Част от пътникопотока се бе отклонил за „Джангалската порта”, а други директно продължаваха към „Джано”, така че на езерото бе изненадващо спокойно. Дори и човек да стигне само до тук, без да изкачва върхове, пак си заслужава.

Постояхме, полюбувахме се и бе време да решим какво ще правим от тук насетне. Не ни се връщаше обратно към отклонението за „Джангалска порта”, така че решихме да си направим нещата интересни и поехме право нагоре към „Джангала”. От тук изглеждаше доста внушително, но вече опитните ни очи бързо видяха двете възможности за изкачването му.

Първият подход (червеният) бе много директен, силно блазнещ, но бързо отхвърлен. В средната част на този маршрут имаше полуотвесна скала, която отдолу не изглеждаше страшно, но горе можехме да останем сериозно изненадани. Вторият подход (синият) изглеждаше по-приемлив, като единствената притеснителна част бе една клекова зона, през която се надявахме да изгазим без да се надерем толкова много.

Поехме нагоре по склона. От долу изобщо не изглеждаше толкова отвесно. Имаше и доста клекове, през които нямаше как да минем, така че трябваше да заобикаляме. На места камъните не бяха и стабилни, така че доста си покривихме и краката. За наша изненанда, някъде към средата на върха, взехме че попаднахме на каменна пирамидка, която по-нагоре се превърна в слабо очертана пътечка.

Разбира се, преди да тръгнем бях попрехвърлил информация, но никъде не се споменаваше за пътека към "Джангала" директно от „Поповото езеро”. Някои говореха, че върхът можел да се изкачи и от там, но било опасно и рисковано, като всеки трябвало да избира самостоятелно от къде да мине на своя глава и свой риск.

Ами ... не беше така. Имаше пътечка, като нямаше нито един участък, който да се нарече рисков. До върха не срещнахме хора, които да слизат, но на един от откритите участъци, видяхме група от няколко човека, която драпаше след нас. Очевидно не идваха точно по нашия маршрут, което означаваше, че пътечката започва някъде от към южната страна на езерото.

Кривим се по камъняка:

Продължаваме да драпаме без път и пътека:

Езерото от високо:

От тук забелязахме двама човека, които бяха решили да изкачат насрещния връх "Сиврия" право през сипейните улеи и от там най-вероятно да продължат за "Джаното". Бяха като миниатюрни мравки. Движеха се много бавно и трябваше дълго взиране, за да се убедим, че точките наистина се движат нагоре. После и те, и другите щяха да са изкачвали "Джаното". Лесна работа!

За наша изненада на "Джангалясника" горе заварихме истинска манифестация. Понеже от нашата страна нямаше никой, се учудихме колко много хора изкачват този връх. Междувременно няколко човека ни питаха как е пътят, от където сме дошли. Не знаех как да им отговоря, защото работата бе хем така, хем инак. Критериите на хората са различни и това, което за някои е нормално, за други не е. Казахме им, че е стръмно, но пътечката е различима, няма пропасти, нито пък участъци, на които да не зависиш само и единствено от себе си, така че не би трябвало да имат проблем ако решат да слязат по нея. 

Постояхме, отпочинахме и тръгнахме надолу. Не по пътя, от който бяхме дошли, а по стандартния маршрут. От високото пътеката за „Тевно езеро” се открояваше ясно. Сетих се, че съм минавал от тук, но бяха минали доста години. Това бе няколкодневен пирински преход през „Муратов връх” - „Спанополски циркус” - връх „Синаница” -- „Тевно езеро” – „Полежан” – „Безбог”. Тогава ходихме по доста дни с големи раници на гръб, палатки и храна. Малкият Пу също се облагодетелстваше и обиколи доста места и планини. Сега вече не мога, защото бързо ме заболява кръста и се ограничавам най-много до двудневки със спане на някоя хижа. После ми трябват по няколко дни, за да се възстановя. Ако не го правя рискувам някоя травма. За съжаление това го разбрах по трудния начин.

Но да се върна на „Джангалясника”. Слязохме бързо надолу и поехме към „Джангалската порта”. Къде са ми снимките нямам идея?

Там пътеката е ходене по големи камъни и за хора, които не са свикнали се явява предизвикателство. Тук срещнахме много хора, които изобщо не знаеха закъде са тръгнали. Явно бяха чували или гледали снимки и си бяха въобразили разни неща. Все ни питаха „Джангала” близо ли е. За темпото, с което се придвижваха си бе далеч. Това много ги отчайваше, но се опитвахме да ги окуражаваме, поне да минат големите камъни. От там можеха да видят „Джангала” отдолу и да преценят дали да продължат.

Междувременно към нас се бе прикачила една леля, която бе зарязала племенника си на „Джангалската порта”. Не спираше да повтаря, че би изкачила „Джангала”, но просто нямало как да остави племенника си, при положение, че вече го бе изоставила. Бе много бавна, но пък закъде ли и да бърза? Бяха стигнали до хижата с джипове, които щяха да ги чакат, но ние гонехме лифта. Освен това постоянно правеше обструкции защо минаваме от тук или от там, при положение, че на идване минали не точно от там. Както казах, това бе участък с големи камъни. Там пътека няма и пътеката ти е от където си избереш. Едвам я траех, но в същото време я виждах колко е зле и нямаше как да я изоставим. Надявах се да я избутаме до „Портата”. От там пътеката ставаше нормална. За наше щастие по средата на камъните срещнахме група от трима души, които решиха да се откажат и да се върнат обратно. Използвахме момента да им я трупосаме и бързо продължихме напред.

Още на „Джангала” се двоумяхме дали да не свием към „Малкия” и „Големия Полежан”, и от там да стигнем до „Безбог”. Това забавяне реши нещата от само себе си и по-добре, че инак трябваше много да бързаме и пак щяхме да се разбием, и за другия ден да нямаме нито сили, нито желание за нов преход.

Така се съхранихме и на другия ден направихме много хубав преход: „Бъндеришка поляна” – „Хижа Вихрен” - „Бъндеришки езера” - „Тодорка” и после по пистите обратно надолу, но това за някой друг път.

Разшири  

 

На Джангала съм се качвал само веднъж отдавна и изобщо нямам спомени откъде, само помня, че правихме кръгов машрут х. Безбог - Джано - (Момин двор???) - Джангал - Малък Полежан - Голям полежан - Безбог - х. Безбог. - 10-11 часа.

Като се прибрахме на хижата останалите от групата първо ни набиха канчетата, че не сме казали какво смятаме да правим, а после се ни постлаха червения килим.

Тая година съм го планирал със сина ми, че ходи като катър и няма умора, а и докато все още ходим с едно темпо.

[Radnev]

  На 1.04.2025 г. в 9:25, Zaro каза:

 

На Джангала съм се качвал само веднъж отдавна и изобщо нямам спомени откъде, само помня, че правихме кръгов машрут х. Безбог - Джано - (Момин двор???) - Джангал - Малък Полежан - Голям полежан - Безбог - х. Безбог. - 10-11 часа.

Като се прибрахме на хижата останалите от групата първо ни набиха канчетата, че не сме казали какво смятаме да правим, а после се ни постлаха червения килим.

Тая година съм го планирал със сина ми, че ходи като катър и няма умора, а и докато все още ходим с едно темпо.

Разшири  

Оууу, да - ще бъде якото изкъртване!!!

Може би, Полежанът и Безбог е по-добре да отпаднат🙄.

[Radnev]

Още малко снимки от "Джангала":

Поповото езеро от високо. Зад него "Сиврията". 

В подножието на "Джангала". Вече сме съвсем близо.

Двама ентусиасти пъплят след нас. Малко по-надолу трябва да има още трима.

Панорамна гледка към "Малкия" и "Големия Полежан". В далечината се виждат белите каменни пирамиди на "Вихрен" и "Кутело":