Разходки в планината

[Radnev]

 

До „Катуните“ в Стара планина (зимно)

До „Катуните“ съм ходил през лятото, но до самия връх така и не стигнах. В нетърпимата жега  тръгнах с литър вода и километър-два под върха реших, че ще бъде по-добре да се върна. Бях и доста натоварен, защото освен да се изкача до горе, бях решил да разчистя и маркирам отдавна изоставената пътека, та носех със себе си ножици, бои и други подобни такъми. За моя изненада, казанлъшкото туристическо дружество „Орлово гнездо“, вече бе свършило тази богоугодна дейност, така че и тази моя инициатива увисна във въздуха.

И ето, няколко месеца по-късно „Катуните“ отново се оказаха на дневен ред, пък макар и да се случиха инцидентно. Планът ни за този съботен ден бе да се включим в Коледния маратон🏃‍♂️ на град Казанлък, който трябваше да се проведе по пътеките на парк „Тюлбето“. Не бяхме добре подготвени, но по-важното бе, да има коледен дух🎉 и настроение. За целта си бяхме взели специални коледни фланелки, а на моята шапка бях завързал голяма червена топка, която трябваше да играе ролята на коледен пискюл😀.

На сутринта валеше силно☔. По улиците вече се лееха реки. Приятелка на Ваня, която е доста напреднала в бягането се обади, за да ни каже, че се отказва и няма да идва. Ние все още се колебаехме. Маратонът със сигурност щеше да го има, но участието със сигурност щеше да бъде рехаво.

В единайсет и нещо бяхме на „Тюлбето“. Валеше още по-силно🌧️. Тренирал съм при подобни условия и ако никога не си го правил е яко. После ти става безразлично. Попитах Ваня иска ли да усети изживяването, но в очите и не видях ентусиазъм, така че бързо продължихме към „Бузлуджа“.

"Летящата чиния" ни посрещна със сняг на големи парцали и вече бе понатрупало🌨️. Петнайсетина сантиметра, не повече. Преоблякохме се бързо и поехме към „Катуните“🏔️.

За разлика от лятната ми одисея, когато тръгнах от ниското, този път маршрута ни бе съвсем друг. От „Бузлуджа“ трябваше да следваме почти равни горски пътеки, а после да излезем на било, където точно като в катун бяха разхвърляни множество камъняци. Най-голямото струпване бе връх „Катуните“.

Тръгнахме ние, а снегът валеше ли-валеше🌨️.

 

Не бях чувал да има маркировка, така че се бяхме настроили към горско самоориентиране😃. За наша изненада се оказа, че от намиращия се наблизо хотел „Еделвайс“ са проявили нетрадиционна за нашите ширини инициативност😲 и са маркирали кръгова пътека.

Неусетно стигнахме и до първата си денивелация. Тук билото се бе извъртяло и излезнахме на северен склон. Духаше силно🌪️. Дърветата бяха набити целите в сняг и маркировката бе почти неразличима. На няколко пъти се отклонявахме, но бързо успявахме да се върнем на пътеката. Малко преди гората да се разреди, току пред нас изскочиха две сърнични🦌. Бяхме взаимно изненадани, така че няколко секунди се гледахме едни други, напълно замръзнали.

С бързи скоци, сърните продължиха по склона, а ние по нашата пътека, която скоро ни изведе на голо било. Тук вече духаше наистина силно🌪️🌪️. На моменти го обръщаше направо на виелица🌪️🌪️🌪️. За да се чуваме, трябваше да си крещим.

Мога да кажа, че евтината декатлонска екипировка, която използваме се справяше чудесно и въпреки жестоките пориви на вятъра, не сме почувствали студ в нито един момент. Изкачвахме бавно, а виелицата🌪️ ставаше все по-силна. Не бяхме взели очила и това започваше да ни пречи. Забили погледи в краката си бавно продължавахме напред. При всеки опит да вдигнем глава, вятърът забиваше снежинките право в очите ни, които се усещаха сякаш бяха не сняг, а песъчинки. Започвах да разбирам защо очите на ескимосите наподобяваха цепки😅.

Скоро пред нас се очерта нещо масивно. Това бяха „Катуните“🏔️. Брех, та това нещо ми заприлича направо на „Големия Купен“😲.

 

Ваня бе малко пред мен и тръгна право нагоре. Аз реших да видя накъде води пътечката, която ни бе довела до тук. Заобиколих каменния масив и от другата страна ме посрещна такъв повей, че буквално ме върна назад. Уплаших се да не се катурна по склона надолу.

Върнах се обратно. В това ужасно време и липса на покритие не биваше да се разделяме. Огледах се, но не видях Ваня никъде по склона. Ледените снежинки продължаваха да се набиват в очите ми и бях почти като сляп. Поглеждах напред само за миг и веднага склонявах глава.

Притесних се да не я е духнал вятъра. Тръгнах нагоре с бърза крачка и там малко в страни, един камък сякаш мръдна. Беше се скрила зад него и ме чакаше. Облечена в черно, при тази ниска видимост, бе почти неразличима. Предупредих я, че горе духа ужасно, така че наближим ли гребена, тръгваме на четири крака. Качихме се колкото да се отбележим и много бързо поехме надолу.

По обратния път от следите ни нямаше и помен. Виелицата🌪️ не само бе затрупала всичко, но бе започнала да прави и преспи, които на места вече бяха над коляно. След по-малко от час щяха да стигнат и до кръста. На други места пък, снегът бе отвят и замръзналата земя почти се виждаше. Вече бяхме доста уморени, така че се надявахме да намерим заслона🛖 на местната ловна дружинка. Той бе малко закътан, но с известна доза късмет скоро бяхме точно пред него. Изтегнахме се на пейките и полежахме. От всички неудобства на зимните преходи, може би най-голямата е тази, че просто няма как да отдъхнеш нормално. Всяко присядане или полягане води до много бърза загуба на топлина, така че тръгнал  ли си тярбва да вървиш и вървиш, и вървиш.

Намирането на заслона ни повдигна самочувствието и следващия разклон го взехме малко на посоки. Разбрахме, че не сме на правилната пътека след около километър ходене. Нямахме намерение да се връщаме, а и пътеката, по която вече бяхме поели следваше правилната посока. Надявахме се някъде пътеките да се пресекат, но след още километър, а може и повече да е било разбрахме, че бавно, но сигурно се отклоняваме на юг😲.

Скалъпихме бърз авариен план и поехме през гората нагоре. Снегът беше много. Вървеше се трудно.

Най-после достигнахме затрупан от преспите горски път, само за да установим, че и той не е нашият. Може би единственото предимство на нашето изгубване бе това, че тук сред гората не духаше. Дори ни се стори, че в далечината чухме рев на мотор. После изпука и изстрел😬. Звукът бе много ясен и малко ни стресна. Оставаше да ни опукат като дивеч.

Последва ново изкачване, нови усилия и Ваня се развика. Щял съм да я затрия по пущинаците, винаги съм губел пътеките и други познати работи от други подобни походи.

„То пък ако в гората не се изгубиш поне два-три пъти, къде му е кефа“🙃 – си мислих аз, но реших, че в случая ще бъде по-добре да си замълча. Скоро излезнахме и на нашата пътека, което пък бе подходящ повод аз да я нахокам, че постоянно създава излишно напрежение.

 

Стигнахме до колата🚗, само за да установим, че там ни чака ново приключение. Всички врати бяха жестоко замръзнали❄️, включително багажника. Това е един от малкото недостатъци на старите Голфове. Още като тръгнахме ми бе минало през акъла, ама .... И започна едно бутане, извъртане, стъргане, натискане и духане по ключалки. Когато вече бяхме решили, че сме обречени на неуспех, багажникът чудодейно взе, че се отвори. Промуших се аз отзаде и запалих колата. Виелицата🌪️ продължаваше и всичко вътре се наби със сняг, ама карай. Железният Голф, бе виждал и къде-къде по-лошо...

[Zaro]

преди 40 минути , Radnev каза:

До „Катуните“ в Стара планина (зимно)

Хубаво, че не стигнахте до там да ви дават по телевизията. При видимост като на софийското летище тия дни, със снеговалеж и в гора, всички предпоставки за загубване са налице.