[denitsas] Времето спира в Антиб (Лазурен бряг 2016, Част 3)

[DenitsaS]

Антиб е от онези градове, в които знаеш, че ще се влюбиш, само като чуеш името им да се произнася

14 гари до Антиб

Отново ще пътуваме с вече любимите ни TER – двупосочният билет от Мантон до Антиб струва 18 евро, а влакът пристига за час и десет минути. Чудесна възможност да зърнем всички онези места по пътя, чиито имена са символ на един малко по-хубав начин на живот. Ето как се подреждат те след тръгването от Мантон: Carnolés, Roquebrune Cap Martin, Cap d’Ail, Eze, Beaulieu-sur-Mer, Villefranche-sur-Mer, Nice Riquier, Nice Ville, Nice-Saint-Augustin, Saint-Laurent-du-Var, Cros-de-Cagnes, Cagnes-sur-Mer, Villeneuve-Loubet-Plage, Biot и най-накрая Antibes. От гарата в новата част на града до същинския Антиб зад крепостните стени има около един километър през красиви широки улици, извеждащи до Avenue de Verdun – от едната страна е белезникавата каменна стена, опасваща стаия град, а от другата е морето със стотиците бели яхти, кацнали на кейовете. Без да знаем точно къде отиваме, първо минаваме по Quai des Pêcheurs, който съвсем според името си, означаващо „рибарският кей“, мирише на сол и море, но в ранния предиобед стоката е вече продадена и рибарите събират нещата си. Продължаваме още малко нагоре по кея, за да видим златистия пясък на плажа през една от портите на стената. Излизаме на Plage de la Gravette, който по това време на сезона и деня е по-скоро празен предвид миниатюрните си размери. Изкачваме се към площадката, намираща се почти на нивото на външната стена, откъде се открива изглед към изумрудения залив на плажа, към тъмното море, извън очертанията на прибоя и към редицата хотели в далечината. От тук се вижда и продължението на кея, по който дойдохме, и който завършва с гигантска скулптура на име Le Nomade  на Jaume Plensa (за чиито скулптури стана дума в Когато в Ница грее слънце). Едва сме пристигнали, а Антиб вече ни е станал любим.

Зад стените на града

Връщаме се малко назад и минаваме под една от каменните арки на градската стена, водеща към една от главните улици Rue Albernon и сякаш навлизаме в друго, паралелно измерение, в което стрелките на часовника, поставен на входа, се движат веднъж напред и два пъти назад, точно като при тангото. По улицата се разхождат безгрижни на вид хора, носи се мирис на цветя от надвисналите от всеки прозорец цветарници и почти може да забравиш коя година е в момента, когато на площада пред кметството Mairie d’Antibes изниква тълпа от хора с червено-жълти плакати с надпис cgt – google ми казва, че са стачкуващи от левия профсъюз Confédération générale du travail. Наоколо има малко полиция, малко любопитни туристи и много ентусиазъм от страна на протестиращите. Ние обаче сме се запътили към музея на Пикасо, до който се стига след 200 метра според указателната табела на площада. Улица Rue Albernon преминава в Cours Masséna там, където кметството и покритият пазар се срещат, а ние завиваме на ляво и излизаме на тясната уличка Rue Christian Chessel, в дъното на която се вижда розовата фасада на катедралата Cathédrale Notre-Dame de l’Immaculée Conception d’Antibes. Смята се, че на това място се е намирал древен езически храм, който през 5-6 век е заменен от църква. Сградата е била преустройвана десетки, може би стотици пъти през вековете, а сегашната фасада е в италиански стил от 1747 година. Отвътре се разнася музика и решаваме да не любопитстваме излишно, след като може да се насладим на мястото и отвън. Каменната кула на камбанарията е изнесена на няколко метра пред църквата, точно да стълбището, водещо към музея на Пикасо. Пред самия музей има малък площад, ограден от красиви стари къщи, обрасли със зеленина. Площадката на стълбището предлага много хубав изглед, но когато стигаме до гишето за билети, разбираме, че музеят затваря след 30 минути за обедна почивка и жената на касата ни съветва да се върнем по-късно, както и смятаме да направим.

Лабиринт от красота

Слизаме обратно към площада, който вече е празен и решаваме да разгледаме пазара Le Marché Provençal, който подминахме преди малко. Сергиите изобилстват от зеленчуци, плодове, сирена, колбаси и разбира се, провансалските подправки, които са най-добрият сувенир, който може да се вземе от тази част на Франция. Миналата година купихме само един малък пакет от Авиньон, затова сега решаваме да се запасим с две по-големи опаковки (100 грама = 1,80 евро). Малко преди часът да удари един, всички започват да прибират стоката и да почистват наоколо, за да може съседните заведения да изнесат масите си под тентата на пазара. Изглежда обедната почивка е на особена почит във Франция и всяка работа приключва точно в 13:00 часа, а хората отиват да се занимават с по-приятни неща. Спускаме се без цел и посока по първата по-голяма улица пред нас и попадаме в лабиринт от все по-малки и по-тесни улички в цвят охра, разклоняващи се като кръвоносни съдове и захранващи живия организъм на града със своите звуци и ухания. Арките, капаците на прозорците и малките детайли по вратите и стените на къщите не оставят съмнение, че тук живеят хора, които ценят красивото. А многобройните ателиета, разпръснати наоколо, затвърждават това впечатление с факта, че не само го ценят, но и умеят да го създават. Привлечена съм от витрината на едно от тези магазинчета в приземния етаж на стара къща и решавам, че това е най-доброто място човек да си направи подарък (сам на себе си, тези най-много ги обичам). Посреща ни усмихнато момиче, което набързо обяснява, че всеки предмет е направен или от нея, или от нейна приятелка, и че техниката им за обработка на керамика е традиционна, но самите произведения са с модерен дизайн. Не ми трябва много време, за да си избера рисувана на ръка чиния (16 евро) с розово фламинго (което може да се види в резервата Camargue в Южна Франция) – на визитката е изписано Aurélie Sellin Céramique, улицата е 1 rue Guillaumont, цените в магазина варират от 10 до 100 евро.

Изглед от стената

Постепенно излизаме от лабиринта от малки улички и навлизаме в една по-шумна, търговска и туристическа част на града, в която преобладават заведения, големи магазини за дрехи и сувенири. След като купувам някои неща за подарък (вече не за мен, уви), мога да потвърдя, че в Антиб е малко по-скъпо от Ница, но пък сувенирите са една идея по-хубави като изработка. Google maps ми показва, че сме на улица Rue de la République, а на крачка от нея се намира просторен площад с няколко заведения с маси на открито. Време е за кратка обедна почивка с френски брускети, преди да се върнем обратно по улица Rue Georges Clemenceau към музея на Пикасо. Следобедното слънце е силно, а сенките се стопяват с приближаването на морето. Виждаме, че пред музея има голяма група с ученици, както и доста други хора, затова решаваме да го заобиколим и да излезем на алеята върху самата крепостна стена – Promenade Amiral de Grasse. Това е точно тази част от града, която видяхме от плажа Plage de la Gravette, а изгледът от тук е към цялото крайбрежие.

Пикасо беше тук

Въпреки, че денят в Антиб трябваше да започне с разглеждането на Musée Picasso (адрес Place Mariejol, работно време 10:00 – 13:00/14:00 – 18:00 часа от септември до юни, 10:00 – 18:00 часа от юни до септември, всеки ден без понеделник, вход 6 евро), той ще завърши с него. Не ни се налага да чакаме дълго, за да влезем (пропускат се определен брой хора на всеки половин час) в прохладния стар замък Château Grimaldi, построен през 12-и век за неговите известни собственици. Когато те напускат замъка в началото на 18-и век, той е превърнат в кметство, през 1925 година става музей на фамилия Грималди, а през 1946 година Пабло Пикасо живее и твори в него шест месеца. Той самият, а по-късно и съпругата му Жаклин, даряват по-голямата част от сегашната колекция в музея, възлизаща на 245 творби на Пикасо, но включваща такива и на други художници като Nicolas de Staël, Hans Hartung и съпругата му Anna-Eva Bergman. Както този, така и музеят в родния град на Пикасо, Малага – Museo Picasso Málaga (който имах възможността да посетя през 2012), разчитат на интереса на хората към по-малко познатите платна, скулптури и керамика на Пикасо. След като сме обиколили всички достъпни зали на замъка, слънцето започва отново да ни липсва и тук се появява стъклената врата, водеща към градината със скулпторите. Освен такива на Пикасо, в нея са поставени бронзови, мраморни и гранитни творби на Germaine Richier, Bernard Pagès, Anne & Patrick Poirier, както и на известния сънародник, съвременник и колега на Пикасо – Жоан Миро. Време е да изключа фотоапарата.

Цялата статия