дневник Баварски замъци

[AlexandraKo]

Евгени пази вратата да не избяга нетът или, за да не дойдат ония двамата?

Ма, каква ти "лека нощ",тъкмо съм си легнала и се прозявах,   като съзрях новото писание и веднага ми се отспа. 

Да знаеш, Раднев, ще ми докараш безсъние от кискане.Направо си го виждам китаеца с белите гащи като жив, така хубаво си го изрисувал . 

Много ти благодаря за чудесната емоция и чакам натам.

 

[patilana]

Моля,продължавай с глупотевиците.

Пък горката годеница е два пъти горка,защото първо я предложили на Франц Йосиф,ама той като дошъл на сгляда си паднал по сестра й и я превърнал в императрица,пък после киното ни я наби в главите като Сиси.Сетне милото момиче,едно от 11 дечица на татко си,го дали на Лудвиг II.Пък той както казваш, го върнал.Всъщност Лудият крал просто си имал други предпочитания и си ги защитил.Браво на него!

Хаиде да намериш време да пишеш,че много хора те чакаме!

[bulpa]

Толкова цветно разказваш, продължавай Още се хиля като си представя тичащия китаец :)))))

[Romana]

Ох, вече се търкалям под масата и цвиля от смях!!!... Моля, продължавай...!

 

 

[Nik]

преди 3 часа, Radnev каза:

Гумичките на куфарчето пак кадят

и това 

 

преди 3 часа, Radnev каза:

. Виждам как някаква синя рокла на бели точки се вее извън автобуса.

и за арабчето е култова реплика, ама не е някак си евроатлантическа, та ще я пропусна. @Radnev, много свеж изказ. Благодаря ти!

Тук съм чела много хубави и полезни неща от много магеланци. Но четейки те, се сещам за стила на писане на @macf1an и @Мина.

[iaia_mama]

И арабето, и педитата, ама драмата с китайските гащи просто кърти, Раднев! Ще ме умориш, бе човече - снощи цвилих от смях посред нощ, тази сутрин - пия си кафето, пак го чета и пак се хиля... Много ме кефиш, нямам търпение за продължението!

[liliya]

преди 14 часа, Radnev каза:

Баварските замъци.

 

От Мюнхен до Залцбург – Пътуването.

 

Влакът за Залцбург пристига с фрапиращото закъснение от 6 минути. Поглеждаме се многозначително и се качваме. Вече се чувстваме като местни – 6 минути тук са като 6 часа в БГ. Нещо определено не е в ред. Опасенията ни скоро се разсейват. Пътуването е идилия. Зелени поля, ферми, кравички и колоездачи. 

Някаква шваба плямпа нещо по радиоуредбата, започват да текат надписи. Ние сме в Германия. Тук всичко е ОК, затова, че сладко заспиваме. След неопределно време някакво магеланско  6-то чувство ме събужда. С мъка отварям едното си око и виждам, че всички места около нас са празни. Отново затварям очи, но изведнъж осъзнавам, че сме пристигнали в Залцбург. Това е Германия – железницата е по-бърза от самолет. Лениво се протягам, когато забелязвам, че влакът е акостирал на някаква мижава гаричка, а малкият перон едва побира търчащата тълпа. 

Голяма сигнална лампа започва да бучи в главата ми. Събуждам Евгени и хукваме. Гумичките на куфарчето пак кадят. Мимоходом разпитвам някакви хора, но никой не ми обръща внимание. Явно положението е сериозно, всеки спасява кожата. Решаваме, че е най-добре да не се отделяме от тълпата. Бягаме на някъде без да знаем на къде.

Най-сетне пристигаме на някаква автобусна спирка. Тук строги отговорници започват да ни разпределят в групи. Започвам да се чудя дали не е дошло времето на Четвъртия Райх и ни очаква следващия Аушвиц.

Един от отговорниците се опитва да раздели някаква група от 10-тина човека. Този ми прилича на Гестаповец, готов е да раздели майка от дете! Само, че този път не е познал, защото това са италиянци. Следва страхотен, мега, хипер скандал. „Гестаповецът“ се предава, но жабите вече са се разпалили. Италианодрамата се вихри с пълна сила. Гестапото вече е съгласен на всичко, опитва се да се измъкне, но никой не го пуска. Спасяват го само идващите автобуси. Точно 3 на брой.

Италиянците важно се качват в най-хубавия автобус и заемат седящите места отпред. Ние го играем възпитани и жестоко грешим. Оставаме в 4-тата група, а 4-ти автобус просто няма. Чакаме 5 - 10 – 15 минути, но автобус не идва. През това време акостира нов влак от Мюнхен и 4-та група набъбва до застрашителни размери. Отговорниците са абдикирали от властта и са офейкали с 200.

Най-после „нашият“ автобус пристига. Оказва се градска гъсеница. Множеството се хвърля и залива автобуса като бушуващ океан. В задната част май има бой. Някакви китайци са успели да завземат края на автобуса и с помощта на куфарите си градят Новата китайска стена. Автобусът е претъпкан, но народът напира. Вратите не могат да се затворят. Шофьорът отказва да потегли. Накрая някак си се сместване. Виждам как някаква синя рокла на бели точки се вее извън автобуса. Потегляме.

Движим се през някакви селца и паланки със средна скорост от 15 - 20 км/ч. Климатикът изнемогва отдавна, а прозорците не се отварят. Температурата минава 45 градуса, влажността е около 90%, a налягането надхвърля 1000 хектопаскала. Вечерта се спасих, но днес едва ли ще успея. Виждам някакво кльощаво арабче, което тълпата е разпльокала на прозореца. Надъхвам се, че щом този може, значи и аз мога. През главата ми минава мисълта, че не е изключено арабчето вече да е умряло, но бързо я пропъждам.

Автобусът ни е абсолютната атракция. Местните никога не са виждали подобно нещо. Вадят телефони и ни снимат. Деца с колелета ни преследват. Имам усещането, че ще ни дават по новините.

Пристигаме, но вратите на автобуса не се отварят. Множеството прави последен напън, за да освободи пространство. Отзад се чува трясък, китайците пищят. Китайската стена е рухнала, може би има затрупани. Опитвам се да помогна. Един от куфарите е станал на трески, а уж е пластмасов. Китайска му работа! На никой обаче не му пука, тълпата ще ме смаже. Евгени ме бута и ме спасява. Отново тичаме с тълпата, пристигаме на жп гарата, но влакът тръгва под носа ни. Евгени ме нарежда. В момент на проблясък, получавам някакъв прилив на спокойствие. Всичко около мен се забавя, като в Матрицата съм. Виждам, светеща табелка с надпис „Мюнхен“. Осъзнавам, че потеглилият влак е за другаде. Нашият все още чака. Тичаме с всички сили и УСПЯВАМЕ!

Тръшкаме се по седалките напълно изтощени. Драмата обаче все още не е приключила. Към влака търчи китаецът с разпадналия се куфар. Някак си е успял да го събере. От Куфара висят някакви бели гащи. Всеки момент ще изпаднат. Тълпата следи зрелището със затаен дъх. Китаецът маха на влака, но тук е Германия, никой не чака закъснелите. Най- после немислимото се случва – белите гащи се изхлузват от куфара. Китаецът се връща в отчаян опит да ги спаси, но някакъв микробус минава право през тях. Китаецът квинчи на умряло. Гащите вече не са толкова бели. Тълпата реве в екстаз.

Влакът потегля.

Китаецът ще има да разказва.

Ние също.

Драмата е пълна. Явно Германия отдавна не е това, което беше. Вече никой не смее да заспи. Стоим оцъклени и попиваме всяка вибрация на влака. Всеки момент очакваме да се случи най-лошото, но за щастие пристигаме. Изцедени сме, което за нас не е толкова лош знак - денят е бил пълноценен. Посреща ни прекрасна гледка.

 

 

Старият град е невероятен. Ще падне разглеждане, но това остава за утре. Засега трябва да се настаним. В Залцбург ще го играем гъзета. Ще спим в хотел. Евгени не е въодошевен, за него всичко е черно-бяло. Щом е близо до гарата, значи е бардак. Бързо губя ентусиазма си. Около нас е пълно с дюнер-кебапи, гироси, вешалици, мешалици и всякакви други заведения за местни мизерници. Замислям се, че това май не е толкова зле. Най- после ще се наплюскаме спокойно. Омръзна ми да проверявам всяка цена по 15 пъти.

В тъмното всичко е объркващо, но все пак намираме хотела (AMEDIA Express Salzburg). Оказва се повече от приличен, дори бих казал доста добър. Ако за 115 лв./нощувка бе различно щеше да има много тежко пострадали шваби. Всъщност тези май не са шваби, но няма значение, щяха да пострадат.

Посреща ни двойка педита. Много са учтиви. Някак си прекалено много ни се радват. След като разбират, че двуметровите балканци нямат нищо против да спят на обща спалня направо полудяват. Грабваме ключовете и изчезваме. Скапаният асансьор не идва. Евгени ще строши копчето. Съдържателките ни чуруликат щастливо. Търчим по стълбите, но сме на 5-тия етаж. Куфарчето на Евгени подскача на всяка стълба, но някак си издържа. Най- после сме в 502-ра.

Хващам слабия интернет и пиша ли пиша. През това време Евгени пази вратата. Най-после приключвам.

Лека нощ. 

Страхотно :)!!! Чета ти писанията на едно кафе и така съм се отнесла , че съм забравила присъствието си  на обществено място. При поредното хилене вдигам глава и хората ме гледат странно.... Но какво да се прави магеланските преживелици са в пъти по - интересни и вълнуващи. ... Хаха и имам чувството , че чувам дрънченето и свистенето на колелцата на куфарчето на Евгени и виждам белите гащи на китаеца между хилядите детски балони... Просто чудесно.  Очаквам с нетърпение продължението!!!!

Редактирано 1 юни, 2017 от liliya

[tch]

Защо при пътуването ви от Мюнхен към Залцбург е трябвало да правите тези гимнастики с автобуса, някаква повреда ли е имало?

[Radnev]

Здравейте.

Както може би предполагате, преди няколко дни се прибрахме в БГ. За съжаление обаче веднага ме затиснаха проблеми от всякакъв вид и естество, така че вдъхновението ми тези дни нещо е отлетяло. 

 

Немските железници правят ремонти. На връщане драмата беше още по-голяма. Тотална объркация.

Ако нещата, които ни се случиха бяха станали тук щяхме да кълнем, че това може да се случи само в България, че сме най- неуредената държава и т.н...... но явно, че неуредиците ги има навсякъде, дори и в Германия.

Въпреки, че в мен все по-осезателно започва да се формира впечатлението, че в държавите, в които всичко е много добре уредено и се действа по правила, населението сякаш е забравило как да реагира бързо и на момента, ако нещо се обърка и излезе извън прословутите им правила. 

 

[Zaro]

Преди 1 час, Radnev каза:

Въпреки, че в мен все по-осезателно започва да се формира впечатлението, че в държавите, в които всичко е много добре уредено и се действа по правила, населението сякаш е забравило как да реагира бързо и на момента, ако нещо се обърка и излезе извън прословутите им правила. 

 

Точно така. Инстинктът за справяне със ситуация без чужда помощ е закърнял. Подобна ситуация с хумористичен привкус се разказва в една книга на Михаил Вешим, "Нашингтон", където на купон с много бира нямат отварачка и едно наше момче започва да отваря с вилица, на врата, на ръба на стол и т.н.

[iMari]

Ако ти трябва вдъхновение си спомни,колко много жени чакат да продължиш,но да не свършваш....с разказа,де.

И на мен ми е особен деня и компенсирам с простотии

 

Надявам се,проблемите да се решат и пак с добро настроение да довършиш разказа.Освен много забавен,той е и полезен.Аз мислех да ходя към Лихтенщаин,ама този Залцбург от твойте снимки много ми хареса.

[iaia_mama]

Раднев, цитирам те "... Ако пропуснеш часа си - гориш. Отново търчим по нагорнището. По пътя изпреварваме две каруци с хора. Стигаме на косъм..."

 

 

Това си го написал относно замъка Хоеншвангау и би трябвало да означава, че сте минали по пътя край езерото (Алпзее) и през гората после надясно към замъка - по този път разстоянието излиза близо 1,5км. А всъщност има много прилична алея и малко стълби, общо са само около 200м, плюс една-две малки площадки за гледки към Музея на баварските крале, езерото, паркинга долу и автобусната спирка на рейса за Нойшванщайн, и планината насреща, естествено. По тази алея се влиза през задната градина на замъка и се излиза точно отпред при входа на самия замък, който е срещу магазина за сувенири. При теб вече не върши работа този ми пост, но го пиша за онези, които не са били там и тепърва ще ходят - да не си губят времето да обикалят  

Освен това, понеже съм минавала точно през планината между Фюсен и замъците и покрай езерото Шванзее (на твоята снимка е), за да не се отказват други желаещи евентуално, понеже тази разходка е супер, супер много приятна, наистина, особено ако не се мързели човек да се качи до Kalvarienberg (има табели), където има панорамна площадка с хубави гледки към Фюсен и докъдето се види, искам да уточня, че разстоянието е по-малко, около 4,5 км (+ 500-600м, ако се спуснеш после към Фюсен по най-засуканите пътеки).  Препоръката ми е това ходене да се прави след разглеждането на замъците (но не по тъмно, разбира се) или пък, ако поостане човек за 2-3-4 дни във Фюсен. Не си мислете, че няма друго интересно във Фюсен и района. Няколко пъти съм била там за по 3-4 цели дни и никога не съм скучала и все ми се оказва малко - с гест-картата от хотела може спокойно да се обикаля из околните градчета и край езерата (има автобуси, край езерата са по-нарядко). Тази карта важи за автобусите чак до Щайнгаден, където пък има едно малко и много симпатично абатство. Със същата карта може да се отиде и до Вайскирхе (ЮНЕСКО) или Пфронтен, но с нея не може да се пътува с автобус N4258, който е австрийски и обслужва линията (с прилежащите градчета и селца) Фюсен - Ройте ин Тирол. (Ако някой го интересува, билетът Фюсен - Ройте ин Тирол е 4,50€ в едната посока.)

[Radnev]

Ето пътят ни от Фюсен до замъците.

 

 

От описанието ти разбирам, че описваш маршрут, при който се тръгва от селото под замъците, а не от Фюсен. При първият вариант минаваме покрай тикет центъра, после точно преди Музея на баварските крале свиваме вдясно. Вървим по нагорнище и стигаме до разклонение, като отново свиваме в дясно и излизаме на Хоеншвангау.При вторият вариант има стълби, доколкото разбирам някъде зад тикет центъра, по които се качваш до замъка.

Това явно са нормалните маршрути.

Ние тръгнахме от Фюсен, минахме през Kalvarienberg, който също описваш в поста си (снимката с трите кръста от първия ми пост е от там). Ние нарекохме пътеката "Страданията на Исус", заради многобройните параклиси, в които има по картина описваща част от страданията му. После покрай малкото езерце (от там също съм качил снимка - едно кейче) и нататък да не го описвам сега, мисля че от снимкатасе вижда по-ясно.

[iaia_mama]

Ето ги моите маршрути:  Първият тръгва от автобусната спирка при моста, не е от хостела при гарата, но не е и от селото оттатък реката

[Radnev]

Баварските замъци.

Залцбург.

Залцбург се оказа един страхотен град и най- неочаквано се превърна в гвоздея на програмата ни. Така, че постът май се оказа малко по-дълъг от очакваното. Публикувал съм и повечко снимки, защото в този град всичко ми хареса. И тук имахме случки, но като цяло всичко премина доста по-нормално от предишните дни.

 

Вече сме в Залцбург. Тази сутрин се оспиваме.

Надявам се причината да е в натрупаната преумора, а не в удобната ни спалня. Традиционно нямам спомени от вечерта, но в случая, може би е за добре.

Пропуснали сме закуската. По- скоро обаче ни притеснява евентуална засада във фоайето. Мислим алтернативни варианти за измъкване, но сме на 5-тия етаж. Хвърляме чоп, кой ще бъде водач на групата. Пада се Егевни. 

Надъхвам го 20 минути и той повежда. Ползвам го като жив човешки щит и се крия зад гърба му, доколкото мога. Долу удряме страшна греда. Хващаме „смяната на караула“. Чака ни цял комитет по посрещането. Евгени е почерпен с бонбонче, а аз получавам кроасанче. Поканени сме на закуска, нищо че времето й отдавана е изтекло. С вежливи маниери отказваме учтиво и изхвърчаме навън. Забравяме да вземем карта на града, но смее ли някой да се връща???

Огромната крепост на града, доминира над всичко останало – би трябвало да сме натам.

Вървим покрай красивата река Залцах.

 

Минаваме покрай някакво момче, което храни красив, бял лебед.

Решавам, че аз също трябва да пробвам. За стръв ползвам подареното ми кроасанче, което все още не смея да изям. Лебедът се оказва много коварен. Изчаква да се приближа и със съскане скача отгоре ми. Едва тогава разбирам колко голяма е тази птица в действителност. Хвърлям кроасана и изчезвам, но проклетата дълговрата гъска продължава да ме гони. Евгени уж трябва да снима, но се хили като ряпа.

Озоваваме се до двореца Мирабел. Градините са повече от красиви:

 

Вътре е не по- малко пищно:

Дворецът е построен преди 400 години от отдалия живота си на бога архиепископ на Залцбург. Междувременно обаче направил на любовницата си едно, две, три ......... 15 деца. Според мълвата освен 15-те на любовницата направил поне още толкова на други любовници, които обаче били уж тайни. И понеже първите деца били извънбрачни, вторите се водили двойно извънбрачни. Абе, казано с други думи, направо ги скъсал местните девойки. И понеже архиепископът водел "богоугоден живот", освен с челяд, Бог го дарил и с огромно богатство, та като подарък към официалната си любовница той построил двореца Мирабел, който в началото дори кръстил на нея. Любовницата дори получила титлата „фон“, с което станала и благородничка. В крайна сметка всичко завършило трагичн. Съседите баварци благородно му завидели и превзели Залцбург, а него натирили в крепостта Хоензалцбург, където и умрял.

На излизане от градините на Мирабел се натъкваме на някакво стеснение. Стълпотворението от туристи става ужасяващо. Евгени се забутва някъде и го изгубвам. Отправям се към Моцартовата къща сам. Входът от 11 евро ми идва в повече, затова, че разглеждам само отвън. След малко намирам Евгени и му казвам, че вече съм бил вътре. Той хленчи като малко дете и иска да не остане по- назад. Пускам го да влезе. След има-няма десетина минути го виждам как излиза. Вътре нямало нищо за гледане, все едно разглеждал етнографски музей – прецакали сме се. Сюрпризирам го, че аз не съм влизал и всъщност прецакания е само той.  

Преминаваме през моста Makartsteg, който традиционно е окичен с няколко тона катинари. Евгени не спира да хленчи как се е прецакал, чак започва да ме дразни. Чудя се дали да не му скроя нова шапка? 

 

Озоваваме се пред нова Моцартова къща. Нещо не е в ред.

Оказва се, че в предишната е живял, а в тази е роден. Искам да влезем, но Евгени вече се е минал с 11 евро, а тук искат още толкова. Славим Бога, че Моцарт е сменил само две къщи! След дълги колебания Генди се отказва. Влизам сам. Къщата не е лоша, но за първата цигулка, пиано и петокнижие на Моцарт 11 евро са си малко множко. Сега и аз се чувствам прецакан, но лъжа Генди, че е било невероятно, прекрасно  и неописуемо. Продължаваме напред. Генди се прави на бохем, но виждам, че съмнението го гризе. Ще му кажа, че не е пропуснал нищо, но още не му е дошло времето. 

Пред Café Tomasseli сме. Или най-старата кафетерия в Залцбург, съществуваща от 300 години. Кафето е страхотно, сладкишите също, а най-невероятното е, че и цените са съвсем нормални.

 

От красивата тераска наблюдаваме интересна гледка.

На площада пред кафето се е разположил един от характерните за всички големи градове артисти – статуи. Този се прави на някакъв летящ дух от приказките на Шехерезада, който свири на йоника. Повечето хора не му обръщат никакво внимание. Това обаче не важи за огромна руска група, в която дечурлигата доминира. Докато духът се прави на вкаменен, децата започват да изследват невероятна му дарба да лети. Едно се опитва да  издърпа летящото килимче, второ дрънка на йониката, а трето любопитно се завира под туниката му. Духът не е виждал подобна паплач. Опитва да запази каменния израз на лицето си, но това му се отдава все по-трудно. Цялата олелия започва да прилича на знаменития Тодор Колев и „Малкия слон от Странджа планина“. Духът е отчаян. Бързо забравя, че е вкаменен и започва да прави мили гримаси. Малките злодеи обаче се надъхват още повече. Никой от руската група не си прави труда да ги озапти. Най- малкото решава, че добрият чичко дух трябва да бъде разобличен изцяло и започва да дърпа туниката му с все сила. Духът запазва равновесие на скритата си степенка все по- трудно. Някои от посетителите по масите вече се смеят с глас. Слава богу, в последния момент един от сервитьорите се притича на помощ и спасява горкия дух от пълно омаскаряване.

Шоуто приключва, така че решаваме да продължим напред.

Минаваме последователно през „Университетската църква“, която е достатъчно внушителна, за да я объркаме с Катедралата на Залцбург:

 

„Францисканската църква“ с характерния си остър връх. И, разбира се, могъщият „Дом“ или истинската Катедрала на Залцбург, която е наистина огромна.

 

Не пропускаме и църквата „Св. Петър“, която е истинско бароково бижу:

 

В задния й двор се намира всеизвестното й гробище, където почиват представителите на барони, архиепископи и крале:

Над църквата се намират и местните катакомбени.

В най-голямата катакомба попадаме на група окултисти, които са се изцъклили пред новоизграден олтар. Решавам, че трябва да се изнижем, но сме забелязани. Приканват ни да се присъединим към откаченото им бдение. Привлекателно девойче пърха с дълги мигли, но на мен не ми минават тия. Генди обаче е готов да й пристане. Дърпам го, но той е в ступор. Вече се чудя дали тази не е вещица. Спасява ни група индийци, която шумно нахлува в катакомбена.  

Използвам момента и изхвърчам. Евгенди се дърпа, но няма къде да ходи, вече съм го подбрал по стръмното стълбище. От катакомбена със сила нахлуваме в някаква непозната нам църква, където се молят други откачалки. Този път на някакви разпльокани глави.

Ето – посочвам на Генди съдбата му, ако не ме беше слушал. По пътя се смеем. Генди и без това е с глава пипон, по- зле няма как да стане.

Вече сме преполовили пътя към крепостта. В подножито й ни чака нова изненада. Срещам моя добър приятел - Серхио от Аржентина. Запознали сме се на Баварските замъци в една тоалетна. Поводът е, че тоалетната хартия е свършила. Опитвам се да влезна в положението на Серхио, но не се сещам как. Накрая го оставям да оправя мазалото сам.

 

Той обаче не ми се сърди, така че си правим обща снимка за вековете. Щастлив съм, че Серхио е успял да разреши тоалетните си неволи. Разбирам, че Серхио е от Буенос Айрес и е луд футболен фен, но не харесва нито Бока, нито Ривър. Фен е на Расинг Буенос Айрес и ми дава специална лепенка.

Продължаваме към замъка Хоензалцбург, известен като най- голямото запазаено крепостно съоръжение в Централна Европа. Замъкът е истински гигант. Могъщата му фигура доминира над целия град.

На входа заварваме някакво девойче, което се е объркало, че е на Слънчев бряг.

Тук явно всеки прави каквото си иска, от местния архиепископ до съвременните му наследници.

Методично обхождаме целия замък. Гледките от бойните кули ни спират дъха.

Макар да сме тръгнали за Баварските замъци, Залцбург е гвоздеят в програмата ни. През целият ден се чувствам в някаква еуфория. Всичко ми е интересно. Като дете съм. Връщам се много, много години назад по време на първото си пътуване в чужбина – няколкодневно лангъркане с автобус до Будапеща и Виена. Чувствам се по същия начин.

Обикаляме из замъка цели 3 часа. Накрая сядаме за по бира на едно от панорамните заведения. Цените са високи, но за мястото, на което се намираме са съвсем приемливи.

Докато отпиваме от хладната си бира, ставаме свидетели на сблъсък на култури, който в началото ни е интересен, а после не чак толкова. Срещу нас са седнали араби. Мъж с две жени и малко дете. Явно едната му е жена, а другата е с неясен статут, може би сестра, а защо не и втора жена. Слънцето напича сериозно, но те са седнали на слънце, защото нашия човек е по лека тениска. За сметка на това жена му е облечена от горе до долу в черно и е зачулена с шамия. Другата жена е проявила небивалата дързост да се облече в жълто, а доколкото виждам, може би има и бледо розово червило. Жегата е налегнала и нея, така че е разкопчала едно копче от дрехата си, а шамията е на главата й, но без да е увита около врата. Разплутият дерибей не може да търпи подобна дързост и бързо излайва някаква заповед. Хората леко се обръщат, но проявяват разбиране към чуждите нрави и всеки забива нос в чинията. Ние обаче сме точно срещу тях и продължаваме да ги наблюдаваме. Жената с жълтото е длъжна да се подчинява, но закопчава копчето съвсем бавно и нескопосано. Упражнението с навиването на шамията е със същото темпо. Това е нейният протест. С просто око се вижда как нашия човек направо трепери от яд. Телесата му се тресат под прилепналата потна тениска.

Първо гледаме случката с интерес, който преминава в недоумение. Евгени е възмутен до дъното на душата си. Иска да го прави първия арабски космонавт. Хвърлям някакви евро на сервитьора и ставаме. Все пак сме в сърцето на Европа, но някак си вече не се чувстваме чак толкова европейски.

Продължаваме надолу и отново сме на река Залцах.

Мястото е прекрасно, така че просто сядаме на една пейка и релаксираме.

Кроим сложна стратегия как да се промъкнем незабелязано в хотела. През това време отново ставаме свидетели на сблъсък на култури, които също искам да опиша, за да не бъда обвинен, че имам нещо против обичаите на определени етноси или религии.

На пейка от нас се настанява някакъв метал, а може би пънкар. Не ги различавам много. Според мен е на не повече от 20 години. Поставя някаква шапка за просия, събува си обувките, които са 3 номера по-големи от краката му кубинки и небрежно ги захвърля на алеята, по която вървят хора, майки бутат колички с деца. За съжаление вятърът се обръща в наша посока и бързо ни прогонва. Междувременно мнимият просяк поставя пред себе си някакво долнопробно уиски, но от пръв поглед се вижда, че не е нито клошар, нито алкохолик.

Този е съвременен протестър, който протестира, затова че системата му е осигурила всичко и това го кара да се чувства излишен и непотребен, така че трябва да се прави на най-пропадналия мизерник.

Докато вървим виждаме друг случай. Добре изглеждащ костюмиран господин кара колело. Според мен колелото струва не повече от 40 евро. Без да разбирам, мога да се закълна, че цената на костюма му е с поне една нула в повече от цената на колелото. Няколкостотин метра по-нататък виждаме, че въпросният господин си е уговорил среща на крайречната алея с добре изглеждаща дама, която също е дошла на колело. Първо решаваме, че и тези са от съвременните протестъри, но след кратко умуване стигаме до заключението, че е възможно и да нямат пари за лека кола, та затова са с тия колелета. 

През това време умуваме как да се приберем в хотела незабелязани. Влизаме и гледаме, че съдържателят ни спи в някаква невероятна поза. Главата му е провиснала между краката, а краката му са качени на облегалката на друг стол. Ебаси гъвкавия. Решаваме, че задължително трябва да му направим снимка. Приближаваме се тихо, но оня се събужда. Ама така скоква, че ни изкарва всички ангели. Отново търчим по стълбището. Вземаме 5-те етажа като един. Евгени иска да ходим на клуб. Ще бъде тежко...

 

 

  

Редактирано 8 юни, 2017 от Radnev

[Мина]

On 6/1/2017 at 0:46 AM, Nik said:

и това 

 

и за арабчето е култова реплика, ама не е някак си евроатлантическа, та ще я пропусна. @Radnev, много свеж изказ. Благодаря ти!

Тук съм чела много хубави и полезни неща от много магеланци. Но четейки те, се сещам за стила на писане на @macf1an и @Мина.

Дишаме му прахоляка само :D голям смях, пак няма да свърша работа за 5 ст

[Нели]

Radnev, супер свеж си! Прочетох историята на един дъх и с нетърпение чакам още. 

[wiliko]

Ама къде го продължението .... аз тъкмо попаднах на него и едвам се сдържам да не зацвиля в офиса..че колегите ще ме вземат за откачалка...

Давай финала на историята..а може и друга да сътвориш междувременно