До късноантичната и средновековна крепост „Констанция“

[Radnev]

Здравейте.

Уникални снимки от уникални места. Наистина много, много красиво. 

За съжаление аз не мога да кача кой знае какви снимки , затова ще опиша едно съвсем прясно пътешествие от вчерашния късен следобяд.

 

То си стана направо като пътепис, но ще го кача тук, за да не задръствам пътеписите с драсканиците си. И без това вече има там един пътепис за Малкия Пу. 

 

Този уикенд ще се ходи до останките на късноантичната и средновековна крепост „Констанция“. Намира се в околностите на известния с гръмкото си име град Симеоновград или както аз го знам – Марица.

Проверявам Google mapsa и виждам приятни снимки. Някой вече е бил на крепостта и е забил 5 звезди. Мястото явно си струва. Обаждам се на всякакви познати и упорито ги навивам. Всички са въодушевени, но учитво ми отказват.

Тръгваме аз и Малкият Пу. 

Първата забележителност по пътя ни е някакъв грандиозен завод. Пу се чуди какво е това димящо нещо??? Аз също, но нямаме време да питаме, бързаме прекалено много. Вече минава 4 следобяд, а не сме стигнали до никъде.

Все пак решавам, че трябва да спрем, за да нащракаме няколко снимки. Вадя фотоапарата и се приготвям. В този момент излиза някаква чичка в униформа и започва да крещи. Не му обръщам никакво внимание. Първо е прекалено дърт, второ е прекалено далеч. Оня вади някаква радиостанция и започва да говори нещо по нея. Нещата започват да отиват на зле. Дистанцията по между ни бързо се скъсява. Хвърлям се в Голфа и изчезвам с мръсна газ. Подминавам огромна табела, на която пише „AES – Гълъбово. Обект с национално значение“. След няколко минути се разминавам с някаква патрулка. Полицаите ме гледат изпитателно. Правя се, че не ги забелязвам. Малкият Пу ги лае с гърлен глас. Това сякаш спасява положението. Полицаите ме вземат за поредния заблуден кучкар и подминават.

Аз обаче съм упорит. Едва изчаквам да се скрият зад завоя и само на инат нащраквам няколко бързи снимки. Чуството ми е познато. Сякаш съм в „Забранения град на Фамагуста“.

Продължаваме към Симеоновград или Марица. Разрухата е пълна. По околовръстното ни дебнат проститутки. Шоколадови „пимпове“ със златни зъби ни приканват да опитаме стоката им.  Пу следи ситуацията с интерес. Аз се правя на разсеян.

Подминаваме реката, която също е Марица. Какво съвпадение!!! Скоро сме пред градския стадион.

Тук играе мачовете си небезизвестният ФК „Бенковски“ (Симеоновград).

Да, ама Не!!!

Чрез местен референдум населението решило, че не иска да има футболен отбор и го закрили.

Затварям очи и си представям отминалата слава. Грандиозното съоражение е изпълнено на своя „full” капацитет. Местните любимци играят с „Гигант“ (Съединение). Залогът е спасение в Трета аматьорска югоизточна лига. Чувам рева на тълпата, чувствам напрежението с всяка фибра на тялото си. Местните момчета се борят като лъвове. Съдията обаче е купен и ги порязва с червен картон. Тълпата полудява и нахлува на терена ..........

Това обаче е отдавна в миналото.

За съжаление трябва да продължим. Скоро сме на южния браг на р. Марица.

Малкият Пу търчи по пясъка с цялата си сила. Чувства се прекрасно. Може би си мисли, че отново сме на Иракли. Илюзиите му бързо се изпаряват, след като от някъде се появява огромно стадо крави. Погват го някакви кучета. Пу хвърчи със светлинна скорост. Опитвам се да го спася, но скоро разбирам, че всъщност аз самия имам нужда от спасение. Пу прелита и изчезва.

Аз се качвам на някакво храстовидно дърво, което обаче е прекалено крехко. Клонките му се гънат във всички посоки. Имам чувството, че всеки момент някой от песовете ще увисне на задника ми. В последния момент пристигат и чобаните. Спасен съм!!! Нещо ме гълчат, но не им разбирам езика. Благодаря им горещо и им давам една бира. Тя е още по-гореща, но те са адски щастливи.

Тръгвам да търся Пу. Намерил е спасение в реката, където се охлажда.

Междувременно жегата е убийствена. На слънце сигурно гони 40 градуса. Все пак сме в дълбокия юг на България.

Продължаваме напред. Достигаме своеобразен кръстопът.

Чувстваме се истински объркани. Тук GPS-ът не върши работа. Нямаме интернет, нямаме обхват, нямаме нищо! Изпадаме в лека паника. Малкият Пу поема инициативата като избира най-сенчестия път. Следвам го.

Вървим по истинска пясъчна магистрала. Чуваме рев на мотори. Разминаваме се с няколко местни каубои, яхнали крос машини. Прахоляка, който оставят след себе си е невъобразим. Няма никакъв повей на вятъра. Всичко е замряло. Като в пустинята на Ляно Естакадо сме. Решаваме да напуснем пътя. Газим някакви изсъхнали треви. Целите сме изподрани. Междувременно си хващам 2 кърлежа. Единият се е оплел в ластиката на слиповете ми и май е умрял. Ситуацията е тежка за всички.

В далечината откриваме някаква просека и тръгваме към нея.

Горе заварваме истинска джунгла.

За гледане е красиво, но за преминаване ужасно. Малкият Пу е дехидратиран. Оплита се в някакви треволяци и квинчи жаловито. След тежка битка с храсталака го оттървам от хищните растения. Мислех си, че по нашите ширини такива няма, но явно вече са се завъдили.

Нося го на ръце. Като герои от индийски филм сме. Скоро достигаме заветната си цел – късноантичната и средновековна крепост „Констанция“.

Виждам останки от крепостни стени на доста места. На практика целият хълм, който не е никака малък е опасан от тях. Всичко обаче е обрасло с треволяк и храсталаци. Придвижването е адски трудно.

Определено не е това, което очаквахме.

Полагам Пу на хладния камък. Той ме гледа жаловито и примрежва очи. Това ще бъде лобното му място. Такава е тежката съдба на откривателите. Облягам се на дялания зид почти в несвяст. Хвърлям последен поглед към тази красива земя. Приказно е.

Долу виждам някаква къщурка. Спасението е близо, но ние вече нямаме сили. Ако умрем тук, зная, че ще сме умрели в рая.

Изведнъж около нас пропуква пушка. Крещя с цяло гърло. Пу се съживява на мига и хвърчи по камънака.

На изстрела отговарят нови изстрели. Озоваваме се по средата на истинска престрелка от Дивия запад. Залягаме и пълзим из треволяка. Този път благославяме непроходимата растителност. Продължавам да крещя, но изстрелите заглушават виковете ми. След няколко минути пукотевицата спира. Явно      силите се прегрупират. Плахо подавам глава. Пред себе си виждам Симеоновградския генерал Къстър. Зад него крачи храбрата му ловна дружинка.  Вървят заплашително към мен, но аз не се огъвам. Изпълзявам от треволяка, гол до кръста, само с нож в ръка. Като същински индианец съм.   Заставаме очи в очи. Виждам, че горкият човечец е изплашен до смърт. Колената на верните му подчинени са омекнали. Объркали са Малкия Пу с петнисто прасе, а в последния момент са разбрали, че на пътя на изстрелите им има и човек. Падат в коленете ми и благодарят на бога, че съм жив. Успокоявам ги доколкото мога. Разказвам им за тежкото ни начинание. Не могат да повярват, че след крепостта „Констанция“ ще се отправим към дивата пустош на Харманли, където ще търсим „Гърбавият мост“ и „Изворът на Белоногата“. Това е начинание, което граничи с абсолютната лудост. Опитват се да ни разубедят, но ние сме непреклонни.

Изпращат ни със сълзи на очи. Някои се кръстят, други са на колене и се молят за нас....

 

 

Следва продължение 

Редактирано 26 юни, 2017 от Radnev

[Nik]

@Radnev е, добър си! 

[bulpa]

@Radnev добър си!!! Очаквам продължението

Редактирано 26 юни, 2017 от bulpa

[Уатея]

преди 3 часа, Radnev каза:

 

То си стана направо като пътепис, но ще го кача тук, за да не задръствам пътеписите с драсканиците си. И без това вече има там един пътепис за Малкия Пу. 

 

Този уикенд ще се ходи до останките на късноантичната и средновековна крепост „Констанция“. Намира се в околностите на известния с гръмкото си име град Симеоновград или както аз го знам – Марица.

Проверявам Google mapsa и виждам приятни снимки. Някой вече е бил на крепостта и е забил 5 звезди. Мястото явно си струва. Обаждам се на всякакви познати и упорито ги навивам. Всички са въодушевени, но учитво ми отказват.

 

 

Следва продължение 

Пак ме боли коремът от смях. Добър си почти колкото Никола Крумов  

Другия път свиркай , като няма желаещи 

[iMari]

Radnev,ти си всепризнат талант

Само да напомня невинно,че пътеписа за Баварските замъци чака своя достоен край

Редактирано 26 юни, 2017 от Мари Николова

[Radnev]

Днес имах малко свободно време.

Ударих една- две студени бири, ей тей по навик.

Щото времето взе, че се побърка (за пореден път), та и аз като него.

Тей, че реших да напиша продължението на преживелиците ни с Малкия Пу из Симеоновград и Харманлийско... 

 

След като открихме древните останки на крепостта "Констанция" и се спасихме от вилнеещите местни банди бе време да продължим към дивата пустош на Харманли.

 

Натоварваме се на колата и продължаваме към Харманли. Движим се по черна градска магистрала. Сякаш сме се пренесли в бъдещето. Обяснението е просто и в същото време трагично. Преди шест години именно тук бяха отнети шест човешки живота. Връщаме се в 2011г., точно по Великден. Шест деца със свещички в ръце отиват към близката църква. В същото време самоуверен хлапак, се движи със 150 км/час. Пътят е кратер до кратер. Пияният шофьор прави отчаян опит да заобиколи поредната огромна дупка, но губи контрол над автомобила и се врязва в електрическия стълб. От там колата излита и помита шестте деца. След този случай, местните се радват на перфектен път, чиято цена е неописуема.

Спираме пред „Белите ангели“. Мемориалният комплекс е изграден 2 години след инцидента. Шест бели ангела напомнят за „Черния Великден“. Всеки път, когато мина от тук нещо ме кара да спирам. Този път също. Срещам жена в черно, прегърбена и състарена. Полива новопосадените дръвчета. Фотоапаратът е в джоба ми, но разбира се не снимам.

Жената ме вижда и се приближава. Пита кой съм? Не знам какво да и отговоря, защото всъщност съм никой или някой, който просто минава. Жалва се, че вече всички са забравили ужасната трагедия. Слагам ръка на рамото й. Казвам й, че човешката памет е кратка, но има и такива, които все още помнят. От очите и напират сълзи. Нито знам какво повече да направя, нито какво да кажа. Ситуацията е конфузна от само себе си. Казваме си няколко общи приказки за ужасната жега и всеки продължава към съдбата си.

Симеоновград вече е далеч зад нас, но не можем да си избием от главата контраста на черния мемориал със своите бели ангели.

Дори Малкият Пу е омърлушен. Диша тежко, а все още мократа му козина, започва да насмърдява. Погледът ми се примрежва, губя съзнание. Спасява ме полицейска сирена, която ни отбива точно преди табелата на Харманли.

Нареждат ни да слезем. Проверяват ни обстойно. Малкият Пу не търпи да го пипат чужди хора и започва да нервничи. Полицаите още повече. Говорят по радиостанциите и правят някакви справки на бързо извадени таблети. Оглеждат съмнително Малкият Пу. Мислят го за куче-терорист със собствен канал в Youtube. Двама в бронирани жилетки бавно се приближават от лявата ни страна. Вече започвам да си представям мъченията, които ни очакват в Гуантанамо. Не, няма да се дадем без бой!!!

Съвсем небрежно се придвижвам към отворената врата на Голфа. Ключовете са на таблото и се поклащат съблазнително. Миг преди да се хвърля в колата ни заявяват, че ни държат заради собствената ни безопасност. Към Харманли напредвала колона бежанци.

Стоим и кибичим под палещото слънце. Наблизо има дървета, но там са се настанили тежко въоръжените жандарми. След цяла вечност най-после ни пускат. Влизаме в града, където се разминаваме с няколко камионетки на жандармерията. Гледат ни подозрително.

Започваме да се чувстваме като в Сунитския триъгълник.

Притеснението ни се покачва с всяка изминала минута. Объркваме се на единственото кръгово в града и се озоваваме на градския пазар, който е напълно пуст. Само една смела бабичка продава полуумрял разсад.

Докато търсим признаци на живот по случайност попадаме на „Гърбавият мост“.

Мостът е строен преди 500 години, за да улесни керванджиите. Сега обаче преминаването е строго забранено. Нарушителите се разстрелват. Явно целият град е под пълна обсада. Чудим се откъде да минем и решаваме, че след като не може по моста, значи може под него. Изчакваме камионетките на жандармерията да се поразредят и се шмугваме под загражденията. Готвим се да преплуваме до отсрещния бряг, но за наша изненада вода няма.

Обсадата е бързо разбита. Вече сме в Харманли. Озоваваме се на центъра, където заварваме изоставен и прашасал град. Като в американски уестърн сме. Вече съм сигурен, че част от спагети уестърните на Серджо Леоне са снимани именно тук.

Обикаляме целия град, но сме само аз и Малкият Пу. Всичко е много спокойно. Някак си прекалено спокойно!!! По някаква необяснима причина това истински ни плаши.

Откриваме и следващата забележителност на града – Керван сарай или останалата част от него.

Зад стената има заведение, но и там няма никой.

Стигаме до градският музей, който е отдавна изоставен.

Призрачно е!!!

Въртим се като мухи без глави. Най-после някой се престрашава. От една къща се открехва дървена капандура. Някакъв старец ни маха припряно. Явно иска да се приближим. Докато се усетим капандурата се затваря с трясък. Отвътре щракат някакви резета.

И тогава бурята идва.....а ние сме в окото й.

Пред нас се появява авангарда на прииждащите бежанци. На пръв поглед нещата не изглеждат страшно, защото най-отпред търчат някакви хлапета. Като всяка дечурлига, те си играят на гоненица. Скоро осъзнаваме, че игрите им не са от най-типичните. Носят някакви пакети. Май, че си играят на терористи. Правим опит да заобиколим прииждащото множество, но те са навсякъде. Най- после ни забелязват и спират. Местните са се укрили. Ние сме в средата на площада. Аз и Малкият Пу. Двама срещу два милиона. Дори градския фонтан се задавя и спира да хвърля вода. В тишината се крие невидима заплаха. Напрежението расте с всеки изминал миг.

Срещу нас излиза човек в роба. Прилича ми на древния Мойсей, който разцепил морето, за да спаси изстрадалия си народ. Този обаче е проповедник уахабит, най-вероятно от Саудитска Арабия. Аз съм в пълен ступор, но имамът въобще не ме забелязва и се насочва право към Малкия Пу, който обаче няма желание да се разправя с него и директно му захапва робата. След кратка схватка прогнилият плат се превръща във веещ се парцал. Уахабитът бяга, зад него се веят парцалетини. Пу го преследва. Той все още си мисли, че това е някаква игра.

Нещата обаче бързо се обръщат. Съвсем скоро преследвачът става жертва. Малкият Пу търчи с всички сили, а тълпата е по петите му. Някаква групичка от стотина човека се насочва към мен. Прелитам покрай Керван Сарай, където гонещата ме тълпа леко се обърква. Използвам моментното им двоумение и успявам притичам под Гърбавия мост, който ми дава някакво укритие.

Докато преследвачите ми се суетят скачам в Голфа и тръгвам да спасявам редник Пу. Някъде в далечината се чуват пушечни изстрели. Нещо гори. Хвърчат гранати със съзлотворен газ. Подминавам няколко камионетки на жандармерията, които са обърнати с колелетата нагоре. Няколко спецотряда са намерили спасение по близките покриви.

Ясно осъзнавам, че шансовете за оцеляване на Малкия Пу са сведени до абсолютния минимум. С риск за живота си навлизам във възтесните улички на стария град. Уязвим съм от всички страни. Искам подкрепление от "птица".... Не, не съм участник в Blacк Hawk Down. Онова е само филм, а това се случва на истина и е дяволски страшно! До няколко пламтящи коли сякаш виждам снопове от бяло-черна козина. Отчаянието започва да обзема всяка клетка на тялото ми. Дишам тежко. Вече знам какво се е случило, но съзнанието ми все още не иска да го приеме. Правя пълна обиколка на града и отново съм пред Керван Сарай.  Обграден от всякъде, на върха му се намира Малкият Пу. Като същински Хаджи Димитър, Пу раздава остри зъби във всички посоки. Силите му са на привършване, но не и моите.

Огромна доза адреналин се изпомпва право в мозъка ми. Правя смела маневра и с вратите напред разкъсвам развилнялото се море от хора. Само за няколко секунди множеството изпада в паника, но за нас това е достатъчно. Все пак в далечното минало сме минали пълен курс по почистване на плацове в митичната ни БГ армия. Видял минималния шанс за спасение, Малкият Пу прави гигантски скок. Прелита на милиметри над  заострените вили и мотики, и влетява при мен директно през отворения шибидах.

Оставяме разбитите части на жандармерията да се оправят както могат, а ние с мръсна газ летим към дефилето „Олу Дере“ на р. Харманлийска. Според легендите зад него се намирал митичният комплекс „Приказките“, от където фамозният полу-бог, полу-човек инж. Митко Митев властвал над приказната си страна наречена „Пайнер“... 

 

п.п. Всяка прилика с действителни лица или събития е плод на слънчасалото въображение на автора. 4Последното може да бъде доказано с медицински документ с дата 01 юли 2017г. (ден събота) 

Редактирано 3 юли, 2017 от Radnev

[Емика]

преди 29 минути , Radnev каза:

Натоварваме се на колата и продължаваме към Харманли. Движим се по черна градска магистрала. Сякаш сме се пренесли в бъдещето.

Не мога да го харесам, извинявай. Това е не просто ужасно, това е филм на ужасите, хорър някакъв. Собствената си Родина човек да не може да разгледа спокойно, а да се чувства застрашен от чужденци! И, понеже никой не познавам от този край, съм дълбоко потресена от това, което българин е принуден да изживее тук!

[Radnev]

2 hours ago, Емика said:

Не мога да го харесам, извинявай. Това е не просто ужасно, това е филм на ужасите, хорър някакъв. Собствената си Родина човек да не може да разгледа спокойно, а да се чувства застрашен от чужденци! И, понеже никой не познавам от този край, съм дълбоко потресена от това, което българин е принуден да изживее тук!

 

Все пак това, което съм писал е до голяма степен художествена измислица.  

Във всяка една от случките има истина, но всичко е много преувеличено и преекспонирано.

Дори понякога се притеснявам да не би измишльотините ми да звучат прекалено нетолерантно, расистко или грубо или не знам и аз как.... то вече стана една, не е за приказване.

Историята в нейния напълно автентичен вид (1:1) е следната. Наистина преди Харманли имаше патрулка, която ни отби, провери документите и ни попита с каква цел отиваме в града. Обяснението, че ще гледаме Гърбавият мост и Керван сарай някак си не ги удовлетвори, но няма как, пуснаха ни. Просто ни предупредиха, че в града има доста бежанци, затова трябва да бъдем внимателни. За какво точно трябва да внимаваме така и не разбрах.

Центърът беше призрачен. Ни вопъл, ни стон. Може би заради жегата, знам ли?

Само около фонтана се бе събрала тълпа от 10 -15 циганета, които всъщност се оказах малки бежанчета. Разбрах го по-късно, когато видях как идват да ги прибират майките им с традиционните арабски забрадки (хиджаб). Тогава си дадох ясна сметка, че повечето смугли субекти, които бях видял да се шляят наоколо всъщност са бежанци. Местното население се бе покрило изцяло. Или си стояха по къщите, или си пиеха биричка в техните си кръчми, дълбоко в кварталите си. По улиците кръстосваха коли на жандармерията. Сборният им пункт беше точно до пазара. 

Най- фрапиращото за мен бе следното. Аз съм от Южна България, познавам този регион много добре. Имаме съседи, много близки наши приятели, бежанци от Егейска Тракия. Те имат роднини в Харманли, Свиленград, Капитан Андреево. И като съм бил малък сме ходили там. Играли сме си. Дори си спомням, че някога по време оно, мъжете не ги пускаха в Капитан Андреево да не избягат при идеологическия враг. Те стигаха само до Любимец май, от там с открит лист и то не за всеки. Нещо такова си спомням. Абе искам да кажа, че местата са ми много познати. Но или тези градчета много са се променили  или аз много съм се проемнил, защото в нито един момент не се почувствах комфортно. А никой не е подходил към мен с каквато и да било агресия. В същото време някак си се чувствах не на място, чувствах се нежелан. Всеки път, когато извадех фотоапарата, имах чувството, че правя нещо незаконно. Всички ме гледаха странно и чужди и местни, сякаш от там никога не минават туристи. Видът ми на висок, светъл човек с очила, раничка, фотоапарат и куче сякаш бе нещо, което за пръв път виждат през живота си.

Така го усетих. Така го описах. Разбира се, с доста сериозно преувеличение. Уж, за да бъде по- забавно. Как се е получило е друг въпрос. 

 

 

 

Редактирано 3 юли, 2017 от Radnev

[tch]

2 hours ago, Radnev said:

Центърът беше призрачен. Ни вопъл, ни стон. Може би заради жегата, знам ли?

 

Истината, е че подобни сравнително малки градчета загиват бързо-бързо. Естественият прираст е около минус 50-60 000 всяка година, а София всяка година се увеличава, а Варна и Пловдив запазват населението си. Сам може да се досетиш как става този номер.