дневник Гран Канария на инат

[ivailo_radev]

Защо пък Гран Канария на инат. Тъкмо прибрали се от Португалия, осъзнахме че преди следващата ни почивка в Швейцария имаме пак един блок от 6 почивни дни в началото на юни, а нищо не сме планирали. Вариантите бяха – А. да си седнем на дупетата и да си свършим разни домашни работи и Б. Да намерим евтини билети за някоя близка дестинация. Както винаги вариант А. беше категорично отхвърлен преди да бъде споменат (пусто мързел). След кратък обзор на посетените дестинации, установихме че изборът се свежда до Малта или Балеарските острови. Обаче нито за Малта, нито за Майорка или Менорка намерихме билети. Общо взето единственото подходящо като дни и часове на полетите бяха Гран Канария или Литва. Вече сме били на Лансароте И още веднъж Канарски острови не ни привличаше толкова. Тогава се сетих обаче, че доста приятели са ми разказвали, че на Гран Канария е голяма скука И няма какво да се види. Без много да се замислям, запазих билети с Норвегиан И Раянеър, ей така на инат, понеже бях убеден, че толкова голям остров, определено ще предложи доста. Очевидно И на други хора са им разказвали, че няма какво да се види там, та успяхме да си намерим супер хотел на плажа (Серватур Грийн Бийч) за 215 Евро за 6 нощувки. Хотелът наистина беше прекрасен, като разполагахме с голямо студио с тераса точно над морето. Следващата стъпка беше да си запазим кола под наем, тъй като кацахме късно вечерта, а и прочетох, че е хубаво островът да се обиколи с кола. Веднага си намерих един бръмбазък (от класа на Фолксваген Фокс) от billigermietwagen.de, като договорът беше с АВИС и в цената от 93 Евро за целия период бяха включени И всички застраховки, вкл. огледала, стъкла И под на колата. Супер оферта, викам си И се кефя, че пак съм ударил келепира. 10 дни преди да заминем обаче получавам имейл от Авис И започвам да чета:

„Уважаеми господин Радев …“ . Още като почнат много да ме уважават и ми е ясно, че нещата не отиват на добре. „… за съжаление не можем да ви осигурим желаният от вас автомобил и затова се налага да прекратим договора“ . Ей тука ми падна пердето, ама продължавам да чета. „Като алтернатива можем да ви предложим Ситроен С1 кабрио на цена от 97 Евро за целия период, при същите условия“ . Тук пердето вече почва да се повдига пак. Естествено потвърдих им и жертвах четирите Евро разлика, за да мога да повея косите на любимата в кабриолетчето.

В последствие установихме, че това с веенето на косите може да е И доста изморително, ако се прави в продължение на няколко часа под парещото слънце на Гран Канария. Общо взето си направихме кефа на няколко пъти, особено в градчетата с надута испанска чалга, но като цяло си карахме със затворен покрив И пуснат климатик.

Дойде заветният ден, кацнахме на летището в Лас Палмас и веднага отидохме на гишето на Авис. Тъй като бяхме с пълни застраховки, дори и не си направиха труда да ни предлагат допълнителни застраховки като на останалите туристи И съответно след 5 минути бяхме до колата. Поогледахме я бързо, бързо И метнахме багажа в багажника (добре, че пътуваме винаги с ръчен багаж, понеже багажника не предполагаше да носим повече от две малки куфарчета). Качихме се и се запътихме към хотела, където пристигнахме около 23:00, изпихме по една безалкохолна бира, която си взехме от една бензиностанция (вечер дори и на бензиностанциите не продаваха алкохол) И побързахме да си легнем, защото за следващия ден бяхме приготвили сериозна програма.

 

Дюни, снимки, дюни, снимки, снимкодюни

А тя включваше почти само едно нещо – дюните на Маспаломас. Общо взето символът на Гран Канария според мен. След обилна закуска, запалихме ситроенчето (естествено със свален покрив) И с неизбежното Деспасито (по всяко радио само тази песен пускаха), препуснахме към Маспаломас. Още щом видяхме дюните, имахме чувството, че сме в някоя приказка. И като се започнаха едни снимки, едни чудесии.

 

 

 

 

 

Общо взето ние се снимаме много, тоест снимам, жената прави маймунджилъци. Като цяло рядко пътуваме с други хора, най-вече защото много обичаме да ходим пеша, а повечето хора предпочитат градския транспорт или таксита. Но когато сме с някой друг И той случайно успее да издържи на ходенето (не ходим бързо, даже доста си се влачим, просто излизаме към 9 И обикновено преди 22-23 часа не се прибираме), то на снимането не му издържат нервите. Просто нормално си стоим по 1 час на разни интересни места И си се щракаме. А на дюните, стояхме няколко часа (е И малко на плаж отидохме де). Бяха толкова впечатляващи – просто те караха да скачаш И бягаш по тях. Или поне до момента в които станаха ужасно горещи.

След като ни се изпържиха петите, решихме да отидем да хапнем някъде И да пием по кафенце, разходихме се из Маспаломас и Мелонерас. И естествено снимахме.

Общо взето с това И с кратка разходка в градчето Аргинегин приключи денят ни.

 

Следващият ден стартира спокойно, с кафенце на терасата и изглед към морето.

Нищо не предвещаваше, че той ще бъде толкова емоционален. Планът беше просто – отиваме до Балкон дел Мар, посещаваме Пуерто де Моган И накрая правим разходка из Моган. Речено-сторено. Запалихме ние пърпоринката И потеглихме. Решихме да минем по живописния път ГЦ-200. Пътят е наистина невероятен, като през по голямата част от времето се движехме по ръба на скалите, точно над океана. Ако не се лъжа, е обявен и за един 10-те най-опасни в Европа. Всичко е невероятно, стига да не беше онзи малък проблем. Аз, шофьорът, имам невероятен страх от високо. Което разбира се не ме спря да се кача на един-два четирихилядници в Швейцария или да се кача пеша на Айфеловата кула. Винаги обичам да достигам до предела на страховете си. Обаче обикновено ми се завива и свят. Което не е добра комбинация по път като ГЦ-200. Освен че на места е над океана, а на други над пропасти, пътят е и много тесен. Толкова тесен, че на моменти се налагаше да излизаме максимално извън пътя, за да се разминем с други коли. Естествено на изключително малкото места, на които имаше мантинели, те бяха дървени!!! Най-екстремно беше, когато казах, че поне сме сигурни, че тук автобуси и камиони не минават и буквално секунди след това срещу нас изскочи 50-местен автобус, което ме принуди буквално да спра в храстите от дясната ми страна. След като наближихме първата ни дестинация за деня – мирадора Балкон дел Мар, навигацията ни реши да ни прекара по някакъв селски пят. Оказа се че испанците обаче са решили да си строят и някаква магистрала, която почва точно от този черен път. За разлика от в България (за Германия да не говорим), нямаше и помен от някакви ограничения, ако магистралата не е готова. След толкова шофиране по ГЦ-200 в мен се появи едно необяснимо голямо желание да карам по магистрала. Това съвпадна с желанието на магистралата да се намира пред очите ми и след кратко обединение на желанията ни, вече шофирах по чисто нова магистрала, дори без маркировка, което като българин не ми направи никакво впечатление. Далеч повече бях впечатлен от стоящите на пътя след един завои валяци, които невъзмутимо препречваха пътя на българския юнак с кабриолет. Още по-впечатлени обаче бяха работниците, които тъкмо хапваха върху валяците. Цялата ситуация провокира в мен един копнеж за обратен завои, на които мигновено се отдадох и след няколко километра бях отново на любимия ми селски път. Само за протокола – на излизане от магистралата специално погледнах дали няма поне забранителна табела – еми нямаше (абе да не би да е имало някакви конуси или ленти и аз да съм ги събрал??). Както и да е, след още няколко километра стигнахме вече споменатия Балкон дел Мар, където гледките просто ни оставиха без думи. Без да описвам допълнително, ви показвам няколко снимки от това изживяване за сетивата.

След дъъъъълго щракане на Балкон дел Мар се отправихме към Пуерто де Моган. По принцип може да се разказва доста за това красиво място, но ще ви спестя разказите И ще ви покажа няколко кадри от страхотните малки улички.

Вече посетили Пуерто де Моган, забелязахме че все още е доста рано и решихме да отскочим и до Моган (още не знам дали е град или село), което беше на около 15 мин. път с кола. Нищо не предвещаваше какво предстоеше да се случи там. Малко преди Моган, забелязахме много хора, млади И стари, облечени с традиционни канарски носии И след още малко на пътя ни стоеше полицай, които учтиво ни обясни (на испански естествено), че в Моган има фиеста И не може да влезем с колата. Е ние само това чакахме – обърнахме назад по пътя И паркирахме въшката в първите подходящи храсти, след което се отправихме по пътя заедно с местните.

Стигнахме пред една от църквите на Моган И седнахме пред нея с няколко от местните. Събираха се все повече хора в носии, но така И нищо не се случваше в продължение на 40 минути. А очевидно фиестата не беше малка, понеже имаше много телевизионни камери И журналисти. И докато си стоим И си размишляваме над тъпотията на канарските фиести, изведнъж отнейде се чуха барабани И буквално до нас изскочи стадо кози, заедно с пастира си. Докато осъзнаем какво става се появи И огромна количка с плодове И зеленчуци, а зад нея хора, които весело танцуваха меренге.

Между другото не знам защо, но има някаква кубинска(карибска) връзка на Гран Канария. Но затова по-нататък. След танцуващите хора се появиха И музикантите, които спряха по средата на улицата И започнаха да свирят И пеят.

Изведнъж улицата се напълни с танцуващи, пеещи хора И кози. Козите не пееха! След тях се появиха деца, които скачаха на въже. Но всичко това бледнееше пред това, което щеше да се случи след малко. След или по-скоро заедно с цялата тази какафония се появиха едни огромни колички с представители на различните околни села, които представяха продукцията си. Ама освен да представят сурови продукти си И готвеха разни нещица, цвърчаха пържоли И т.н. И всичко това си върви по улиците.

Нас нещо ни объркаха И не разбраха, че сме туристи, та минахме зад загражденията, които разделят туристите от какафонията. И в един момент като ме подхванаха едни лелички – ама опитай от това, опитай от онова. А аз задръжки нямам, щом те го ядат, значи става за ядене. И тук филия с чорисо, там пържола, деня ми се изпълни с още повече смисъл. А леличките ставаха все повече И повече, респективно И храната, която поемах. Аз винаги съм бил радостта на готвачите, понеже си хапвам доста И опитвам всичко. В един момент обаче се превърнах в опитното зайче на фиестата И реших да поспра с храненето И да се включим към меренгето.

След няколко часа, няколко килограма храна, много танци И едно отказано интервю за телевизията на съседното село, се отправихме към колата. Деня И емоциите не бяха приключили, защото по пътя до нас спря млад испанец И ни попита нещо. Аз обаче разбрах, че пита дали искаме да ни закара до някъде. И му отговорих, че колата ни е на 500 метра и в ляво и няма смисъл. В последствие Меги ми каза, че не съм го чул И той е питал за пътя. Не го видяхме повече този човек.

Но най-лошото предстоеше. Въпреки че нямах място в корема, съобразих, че нежната ми половинка не е хапнала почти нищо И реших да я заведа на вечеря в едно много спретнато селско ресторантче. Седнахме И тя си поръча скариди, а аз реших да ударя една безалкохолна бира. Добре де, ама не щеш ли, менюто някакси се завъртя към мен И погледа ми попадна на порция бейби калмари на грил, приятно допълнена със салатка И картофи.

Полакомих се естествено, пък И меренгето изразходва голяма част от чорисото И пържолите, та спасих няколко калмара от изхвърляне. Две безалкохолни бири трябваше да ги накарат да се чувстват като у дома И почти успяха. Вечерта беше към своя край, прибрахме се в хотела И се наслаждавахме на луната точно срещу терасата ни, когато ми дойде великата идея, да увелича комфорта на калмарите с още 2 бири. Изпих ги И си легнахме. Около 2 през нощта, обаче се оказа, че на Гран Канария не само приливът е впечатляващ И при мен се получи един своеобразен бирен прилив. Калмарите изведнъж се сетиха, че са забравили нещо вкъщи И поеха по обратния път. Примерът им беше последван И от прасенцето във форма на чорисо. Изводът е следният – местните са много гостоприемни И всеотдайни. Дори прекалено. Отидете в което И да е село по време на фиеста (има календар с фиестите) И се насладете на специалитетите им, но НЕ ПРЕКАЛЯВАЙТЕ!

Сега навлизам в творческа пауза и тези дни ще продължа разказа за приключенията на Гран Канария.

[Гост]

Признавам, че винаги съм подминавала този остров с усещането, че е скучен, а отпуската и финансите ограничени. А имам приятелка, живееща там. Явно трябва да преосмисля отношението си, защото снимките - и красноречието ти - определено го промениха  Ще подмина последното изречение 

 

Само един въпрос: Не е ли DC 500? Аз съм огромен фен на такива пътища и веднага го проверих. Прелест! 

[ivailo_radev]

Даже направо си е GC-500. Понякога като се унеса да разказвам и фактологията ми куца

 

[Гост]

преди 2 минути , ivailo_radev каза:

Даже направо си е GC-500. Понякога като се унеса да разказвам и фактологията ми куца

 

Да. GC. На някои ни куцат повече неща - даже да не препишат правилно  Очаквам продължението...

[Гост 45#2]

Супер пътепис.

За съжаление точно на фиеста не съм попадал, но изобщо не смятам острова за скучен - на северната му страна има също много интересни селца с коренно различна природа и климат, но ти сигурно ще разкажеш и за тях. Очаквам продължението с интерес! 

П.п. Пуерто Моган е любимото ми място там!!

[Alexander]

За тези, които са се притеснили от дървените мантинели, ето ги как изглеждат отзад. Не ги слагат за красота само.

[zvezda9001]

Здравей,

невероятно забавно пишеш, направо накрая със сълзи на очите дочетох (от смях разбира се), а да знаеш от кога чакам да започнеш този разказ, понеже и ние обмисляме да ходим там, а гледах видеото,ние също много обичаме да си правим видеа от местата които посещаваме. Общо взето толкова прилики открих, било то и затова че излизате в 9 и се връщате в 22, или за ходенето пеша, снимките иии много  много други  Ще споделиш ли как беше времето, смисъл много ли горещо беше по това време, пречеше ли ви жегата да се разхождате? Водата как беше, сигурно студена като океант или? А може ли да ми дадеш линк към сайта с фиестите, много ме заинтригува?

Благодаря предварително и ще очаквам с нетърпение останала част!

[ivailo_radev]

Пускам само календара с фиестите (ромерии), понеже съм на работа и не мога да довърша разказа днес

http://labrujulaocioycultura.com/listado-de-romerias-2017-en-gran-canaria/

[ivailo_radev]

Така, продължавам с разказа. След като предишната вечер имах вземане-даване с калмарите, в този ден почти пропуснах закуската. А И трябваше да се става И тръгва рано, понеже планът отново беше с доста точки И не малко шофиране. Беше неделя, а това означава само едно нещо – Пазар в Терор. За по-непросветените като мен, да спомена, че Терор всъщност е селце в северната половина на Гран Канария. Та в него се провежда май най-големия местен Пазар на острова. Ама ние това И чакаме, защото местен Пазар означава 2 неща – много вкусотии за опитване И много танци. Запътихме се ние по магистралата, по едно време се отклонихме от нея И тръгнахме по любимите ми тесни пътища. Вече не ми правеше впечатление, когато се разминавам с автобуси. Просто като се появи някой, скачам върху жената И му правя място да мине през моята седалка. Покрива отворен, деспаситото си дрънчи (майтап бе, пускаха И други песни) И нас няма кои да ни удържи.

Да де, ама докато не стана задръстване между две села!!! 30 минути отидоха в чакане, ама нас това не ни впечатлява, таи като всеки ден имаме по поне толкова между Дюселдорф и Бон. Накрая стигнахме Терор, зарязахме колата на един селски паркинг и отидохме в центъра по невероятните улички с техните старинни сгради. Добре де, ама то в центъра бяхме аз, жена ми, и общо 5 сергии на пазара. Установихме, че сме подранили И се отправихме в търсене на местни забележителности И тоалетна. Намерихме доста забележителности И само една тоалетна, в която някакъв Педро ми искаше 50 цента за да я ползвам. Обясних му набързо ситуацията от вчера И човека видя, че ако всички са като него, вчера щях да имам нужда от абонаментен план с безплатни минути за тези тоалетни. Пък И най-вече му досаждах, а И стана опашка, та ме пусна без пари.

След обстойно обхождане на забележителностите на селото, свеждащи се до едно стълбище И няколко къщи, решихме да се върнем към пазара.

 

Направихме няколко обиколки, като естествено опитах някакви аржентински наденички в хлебче, мармалад от черен чесън И разни други местни специалитети. Меги си купи някакво наметало, което каза че било пончо, ама маи не е гледала Батман, за да види, че се казва НАМЕТАЛО. Както И да е, след 2 минути пред погледа ми се показва черна мадама с мъжа си, които пресоват захарна тръстика И правят сок. Викам: Тука сме И ние. Отидох при нея, взех си едно сокче (много гадно), тя искаше И ром да слага черната пантера, ама И отказах, понеже нямаше да има кой да кара после между автобусите И пропастите, пък мен нали ми е хоби. Заговорихме се, оказа се че са от Куба (виж горе за кубинската връзка). Бре, пак кубинци. Гледам, една сцена сложили до захарната тръстика И на нея пеят някакви, ама по-зле И от мен, което уж беше невъзможно според Меги. Както И да е, по едно време се появи някаква девойка, малко неугледна, ама пък запя добре. И естествено само меренге. Викам си аз, в това село кои ще ти танцува. Докато се осъзная И се напълни пред сцената с баби И дядовци (ама все над 70 години) И кой с бастуни, кой с наколенки, като метнаха едно меренге, ама кълчат се тея бабки, нямат спиране. Убиха ме направо. Мен тук ме хвана чак срам да танцувам. Те, до преди 2 минути не можеха да ходят, ама сега как кършеха снаги. Порадвахме им се, па си отидохме до колата И продължихме напред. Ако отивате в Терор, задължително в Неделя заради пазара. Иначе другото яко са сградите с балконите, църквата И тоалетната на Педро. Ама не се циганете като мен, аз просто нямах в мен дребни.

 

Сега, след Терор, по план имахме Санта Бригида, Техеда и Артенара. Обаче от толкова зяпане из Терор, денят се беше преполовил, а имахме път още. Затова запрашихме директно към Техеда. По пътя спряхме само на едно местно пазарче, да видим какво продават. Един местен дойде И ни предложи пак някакво пончо (да се разбира наметало), което беше от 100% алпака вълна. И ни вика синко. Бре, как синко (5 на испански ) бе, викам си И щях да му казвам да даде два кашона. Както беше синко, като казах, че ще го взимаме и стана 55. Значи беше пропуснал важният факт, че аз сам роден И израснал в Димитровград на улица Ивайло 2. За незапознатите това означава, че балкона ни беше буквално над пазара. Мятах като малко дете яйца И торбички с вода по хората на пазара (някой ако е бил уцелван тогава, да не се засяга, сега едва ли бих го направил отново … маи). Та да ми изскачаш с тоя стар номер И после да ми падаш уж на 30, не върви. Накрая се съгласи за 15, което беше супер цена, понеже се виждаше че материалът е хубав, ама от инат не му го взех тъпото наметало. Както и да е. Продължихме към Техеда, паркирахме колата в единия край на селото. А по пътя гледахме и как гасят горски пожар с няколко хеликоптера.

Атрактивно беше, стига гората да не е твоя. Та пристигнахме ние в Техеда И тръгваме по уличките – невероятно място. Толкова красиво, с такава невероятна панорама, откриваща се от поне половината къщи.

И както си вървим, от една тераса една бабичка почва да ни говори нещо. Меги по принцип не се спира И не си говори така с непознати, ама аз сам винаги обратното. Както си спомняте от човека, които ни пита за пътя в Моган – това обикновено не свършва добре за другата страна. Ама тук бабичката беше леко чалната или я беше напекло слънцето, та се получи добър диалог. Нейните думи ги предавам, както са ми дошли, изобщо не я чувах какво казва:

 

Крейзи бабичка: Добър ден! От къде сте, туристи ли сте?

 

Аз: Много хубаво време и много ми харесва в Техеда.

 

Крейзи бабичка: За фиестата на картофа ли сте дошли.

 

Аз: А, това е жена ми, търсим къде да пием кафе.

 

И така продължи около 40-50 секунди, след което бабата ни махна и ние продължихме към основната ни цел – Дулсериа Нубло. Това беше малка сладкарница, с невероятни местни неща, като най-големият им специалитет е Масапан де Техеда.

Мен той толкова не ме впечатли, беше много тежка храна, ама си взех, както и няколко други неща. За Дулсериа Нубло се бях подготвил предварително, защото бях гледал предварително едно предаване по немската телевизия за тази сладкарница и много исках да я посетя. Разказах на жените за предаването, те веднага даже ми казаха и какво ще искам да опитам и бяха прави де. Толкова ми хареса, че след около час се върнах пак да опитам и друго сладкотии. Междувременно се оказа, че бабата не е била толкова луда И наистина има фиеста на картофа в селото. Тя се изразяваше в сергийки с различни картофени специалитети, които обаче вече прибираха стоката си, както И в отново сцена, на която пяха двама местни (така си мислех де), а пред нея се танцуваше …. Меренге. Отново млади И стари, мъже И жени. И естествено ние с тях. Стояхме около 30 минути само да си танцуваме И естествено аз сам късметлия, имам красива жена, която е бивш инструктор по танци И винаги привлича вниманието. След като се натанцувахме, седнахме на близкото кафене И си поръчахме кафенце. По едно време музикантите събраха багажа И се запътиха към колата си. По пътя минаха покрай нас И ни оставиха един диск на масата. Помислих, че искат да им го плащаме, ама се оказа, че е промоционален. Заговорихме се и ни обясниха, че искат така да се прочуят и че всъщност не са местни, а от … Куба. Кубинската връзка нали я помните. Така и не разбрах как се е стигнало до там, че да има толкова кубинци на острова. Диска не беше нещо особено, т.е. музиката им. Ама става. Планът беше да продължим през вътрешността на острова и да се приберем в хотела, защото наближаваше 16 часа и можехме да отидем малко дори и на плаж.

 

По пътя спряхме на някакъв мирадор, малко преди Маспаломас (трябва да го видя как се казваше и да го напиша), от които се разкриваше поредната умопомрачителна гледка. Не сам бил в Гран Каньон, но си го представям по подобен начин. Няма какво да ви обяснявам повече, вижте сами.

 

И така приключи И този ден – естествено с неизбежното ресторантче с вкусна морска храна, малко вино И бирички преди лягане.

 

 

Редактирано 12 август, 2017 от ivailo_radev
премахване на снимка

[cumalissa]

Страхотен пътепис с много чувства за хумор. Беше ми полезен т.к. ми предстои Гран Канария. За съжаление няма да мога да разгледам толкова много красоти, т.к. ще ни е почивка, а мъжът ми не обича да наема кола за почивка,предпочита мързелуване на плажа. Все пак за 8 дни ми се ще да отскоча до Моган и Лас Паломас. имаш ли впечатления за градския им транспорт?

[Зани]

преди 2 часа, cumalissa каза:

Страхотен пътепис с много чувства за хумор. Беше ми полезен т.к. ми предстои Гран Канария. За съжаление няма да мога да разгледам толкова много красоти, т.к. ще ни е почивка, а мъжът ми не обича да наема кола за почивка,предпочита мързелуване на плажа. Все пак за 8 дни ми се ще да отскоча до Моган и Лас Паломас. имаш ли впечатления за градския им транспорт?

По мои впечатления от преди 4 години, градския транспорт е редовен. Тук може да се ориентираш за линиите и разписанията. 

[Stoyanka Dimitrova]

Много хубав пътепис! Благодаря за което! Да не правя планове, но това е следващата бъдеща дестинация.