За кратко в Йордания

В една понеделнишка сутрин в интернет видях, че има двупосочни билети от София до Акаба за около 150 евра за двама за края на февруари. Първото, което ми мина през главата е, че цената е добра, но няма да е много приятно времето тогава и се разтърсих за след месец или два. С изненада открих, че Райънеър  преустановяват полетите до Акаба в края на март и реших, че може би не трябва да се изпуска възможността за този сезон. Полетите се изпълняват всяка седмица в четвъртък и събота и в двете посоки. Потърсих дати през март, ама цените бяха двойни или тройни. Та след кратка съгласувка със съпругата решихме в неделя да летим за Йордания. Докато се натуткаме около обяд в понеделник цената беше вече 130 евра, а в ранния следобед 98 от същата валута. Не рискувах да изчакаме вечерта да не се вдигнат и ударих дебитната карта в масата, което ми донесе два билета София-Акаба-София отиване на 19.02 и връщане на 23.02.

Оттук-нататък седмицата премина в много четене за Йордания, Акаба, Петра и Вади рум, както и един 2-часов разговор с моя позната, която се беше върнала от Йордания предната седмица. В съботата вече цялата програма беше избистрена, букнат хотел и запазен шофьор. Хотела, който бяхме запазили се казва Arwahotel i apartments и беше на топ място в центъра на Акаба и близо до обществения плаж. Цената от 20 динара на вечер за двойна стая ни устройваше. Забележки имахме само откъм хигиената в стаята и шума през една от вечерите, тъй като в апартамента до нас имаше нещо като парти.

Наехме шофьор още от България. В един сайт намерих Whats up-а на човек на име Махмуд, от когото хората са останали сравнително доволни. Свързах се с него и след като отговори започна един пазарлък на чист български език. Човекът ползваше някакъв преводач:

Аз: Здравейте. Търся шофьор за Йордания. Искаме да посетим Петра и Вади рум. Двама човека сме от България.

Махмуд: Добре дошъл в Йордания, братко мой. Как се казва хотела в който живеете в Акаба?

Аз: Запазили сме Arwahotel i apartments. Пристигаме на 19-ти февруари.

Махмуд: Ние ще ви отведем от летището до Акаба, от Акаба до Вади рум и от Вади рум до Акаба. От Акаба до Петра и от Петра до Акаба. Ще  ви направим обиколка на Акаба и ще ви заведем от Акаба до летището. Всичко ще ви струва 200 динара за цялото пътуване.

Аз: Каква отстъпка можете да ми направите.

Махмуд: Не ви давам много ниска ценаJ. Пълна програма за дълги ръкавиJ.  По-малко от 200 динара е много трудно, защото програмата е дълга и аз не съм кратък с вас. /Смисълът е ясен/.

Аз. Значи: Летище – хотел на 19.02, Хотел – Вади рум – Хотел на 20.02, Хотел – Петра – Хотел на 21.02 и Хотел – летище на 23.02, за 160 динара ОК ли е?

Махмуд: Цената е много ниска.

Аз: Кажи ми твоята цена?

Махмуд: Джипът за сафарито във Вади рум, който ще плата е за 3 часа. Е, за да не ви ядосам, ще ви направя 190 динара, но това е загуба. Ако си съгласен кажи ми да се баннаJ вместо вас.

Аз: Махмуд, България не е много богата страна. Ние нямаме много високи доходи и затова те моля да направиш още една малка отстъпка за 180 динара например.

Махмуд: Приятелят ми умря от нас.

Аз: Съжалявам. А ти кой си?

Махмуд: Няма проблем, приятелю. Аз съм Мохамед. Дай ми имена, за да те приема и час да стигнеш до Акаба.

Аз: Значи 180 динара е ОК?

Мохамед: Да, но съм на загуба.

И така в уречения час Мохамед – възпълничък усмихнат йордански шофьор на такси на чакаше на летището с табела: 1. ADRISN NENCHEV, 2 SILVIA MINKOVA-NENCHEVA. Каза ни да го последваме извън залата, където имаше наредени много таксита. Каза нещо на арабски на един от наредените шофьори и ни отвори вратата на един нов хюндай. За миг си помислих, че си имаме водач и отделно шофьор за 180 динара. Бях се объркал, просто Мохамед използва такси да ни закара извън летището, където беше паркирал неговата Киа, за да не дава такса за влизане с кола до района на летището. Закара ни до хотела, като пътя спря до едно обменно бюро да обменя пари. Курсът не беше много добър – горе-долу 1 лв. за 0,37 динара като включа превалутирането през евро. Моххамед не пропусна да ни пита дали не иска да ни закара в друг по-хубав хотел за 15 динара на вечер, вместо 20. Любезно отклонихме поканата му и се уговорихме да ни вземе на следващия ден в 14,30 часа за сафарито в пустинята.

На следващия ден се събудихме сравнително рано и излязохме да се разходим. Първото усещане за града ми беше, че е чисто и подредено. Имаше много зеленина, дървета, палми, цветя и лехи с насадени подправки, като босилек, розмарин, рукола и какво ли още не. Сравнение мога да направя с Тунис и тук ми се стори доста по-приятно. Разходихме се до брега на морето, откъдето се вижда съвсем наблизо израелския град Ейлат.

Близо до хотела пък беше старата крепост, която в момента се реставрира, но може да се посети и то напълно безплатно.

Отделихме и около 30-40 минути, след което поехме към един пазар, където накупихме доста ароматни йордански подправки.

Пихме по едно турско кафе, което го правят пред теб в джезве на горещ пясък за по 1 динар и седнахме да обядваме в едно от многото ресторантчета с маси отвън. Силвия си поръча марокански тажин с пилешко и топка ориз, а аз голяма шалама с гарнитура от картофки, туршии и сос със сърце в него. Заедно с водата всичко излезе по-малко от 7 динара и изобщо не успяхме да го изядем, въпреки че беше много вкусно.

В уречения час бяхме пред хотела и не след дълго се зададе Мохамед с таксито. Спря до нас, каза ни да се качваме, а той влезе в близкия магазин, откъдето взе ни по един студен студен чай от праскова в кенче. Пътят до пустинята е около 1 час. Преди да се качим в джипа трябваше да платим такса от по 5 динара на човек и да ни запишат имената, че влизаме в пустинята. По време на пътя Мохамед ни обясни, че ще бъдем в джипа на човек на име Абу Саид, който ще ни развежда из пустинята и трябва да му заплати, което означаваше, че следва да му дам част от уговорените 180 динара. Малко след като се разделих с две педесеттачки стигнахме до паркинга, където ни чакаше Абу Саид. Той беше облечен в дълга бяла рокля и червено-бяла карирана чалма на главата, доста слаб бедуин, който изглеждаше, че все едно е току-що оглозган от Мохамед. Направихме си малко снимки преди да се качим в джипа и газ към Червената пустиня.

Беше доста студено, но нашите домакини любезно ни дадоха своите халати, тип ямурлучета, които между другото доста топлеха. Първата спирка беше по средата на нищото, където се разтъпкахме и направихме по няколко снимки.

След това ни заведоха до един бедуински лагер, близо до висока дюна, досущ туристическо място. Първо се качихме на дюната, където се откри великолепна гледка. Малко се позорихме по пътя от денивелацията, та освен фотографирането се отдадохме и  на заслужена почивка. Като ни омръзна слязохме и отидохме в бедуинския мол, където продаваха всякакви дрънкулки – факт, който породи в мен съмнение дали са автентични стоки или китайски ментета. Цените бяха доста солени, въпреки че Мохамед ни убеждаваше, че тук е по-евтино от Акаба, Петра, Аман и едва ли не ще направим сделките на живота си. Задоволихме се само с по чаша бедуински чай, след което с джипа се отправихме към следващата спирка.

Не след дълго спряхме до една скала, на която имаше някакви рисунки на камили, под която блажено си стояха и преживяха навързани няколко кервана истински камили. Даже имаше едно малко камилче албиносче на два месеца. Мохамед ме помоли да го снимам с него, явно с идеята да си сложи снимката на профила в  Whats up-а, както и направи в последствие. Поразтъпкахме се измежду останалите джипове, направихме поредната доза снимки и любезно отказахме язденето на камили в пустинята. Язденето на каквито и да е животни не ми е приоритет, след като останах разочарован от симпатичната слоница в Тайланд през 2019 година.

Следващата спирка беше поредния бедуински лагер доста по-навътре в пустинята, в който продаваха същите дрънкулки, но ни почерпиха вместо обичайния чай, вкусно бедуинско кафе с кардамон. За довиждане в купичката на масата при другите банкноти оставих един динар, от което си пролича моята обичайна щедрост.

Озовахме се отново в джипа загърнати в ямурлучетета и се запътихме към следващата спирка, която се оказа един каньон с прекрасна гледка за снимане. Поснимахме се доволно, направихме и една фотосесия на Мохамед, който явно е имал идеята най-сполучливата снимка да си я сложи на профила във фейсбук.

Вече беше започнало да се скрива слънцето, поради което се насочихме към най-доброто място за кулминацията на сафарито – залеза в пустинята Вади рум. А той беше наистина невероятен. Мохамед ни нарисува в пясъка сърце и почти без грешка написа в него нашите имена.

След това, заедно с останалите джипове, потеглихме към началната точка натрупали доста впечатления и приятни емоции, преди Мохамед да ни ги развали по пътя обратно към Акаба. Първо започна с това, че утре няма да може той да ни закара до Петра, а ще ни вземе неговия брат Мохамед. Предположих, че не са точно братя, защото надали родителите им не са имали необходимото въображение да измислят поне различни имена на децата си. Няколко пъти ни повтори обаче да дадем точно 70 динара на Мохамед №2 и то тогава, когато ни остави в хотела. Простата сметка, която си направих е, че ще останат в нас само 10 динара от предварително уговорените 180, което не е идеално зле, защото последния ден и да ни върже за летището ще добавим само още 5, защото има фиксирана цена на такситата от и до летището в размер на 15 динара. С това се съгласихме, но започна да ми завира чайника, когато започна да се пазари с нас, не за още пари, ами за време. Мохамед №1 каза, че Мохамед №2 ще ни закара до Петра и ще ни чака там 3 часа, след което ще ни върне в хотела. Всеки знае, че за 3 часа в Петра не можеш да видиш почти нищо, а е необходимо поне 6 часа да се разходиш, да се покатериш върху поне половината скали, да хапнеш спокойно някъде и да разгледаш почти всичко без да бързаш. И започна една луда разправия в колата, при което 3-те часа станаха 4, после 4 и половина, 5 и накрая омаломощен Мохамед №1 каза „добре 6 часа“ и така се тресна със своите 100 и… килограма върху облегалката на седалката, че за миг си помислих, че я издъни. Най-интересното беше, че по време на целия силно емоционален разговор Мохамед нито веднъж не се обърна към мен, а през цялото време - мадам това, мадам онова. Явно не веднъж се беше сблъсквал със сприхавостта и емоционалността на белите жени, но въпреки това, по необясними причини, се беше въвлякъл в предварително обречена за него битка.

Другото, което беше странно е, че след известно време бръкна в джоба и ми даде 10 динара и ми каза „Дай 80 динара на брат ми“, демек да дам на  Мохамед №2 80 динара, вместо 70. Прибрах си ги грижливо в отделението на портфейла, което бях предварително кръстил Мохамед от Йордания и му казах, че няма да има проблем. След още малко отново бръкна джоба и повтори упражнението с още 10 динара, което ме озадачи още повече, но му казах, че ако брат му се нуждае от пари, повече от него, може да ми върне и останалите, а аз ще му ги предам. 

Попита ни дали искаме да ни заведе някъде за вечеря, но му отказахме, тъй като искахме да се разходим из вечерна Акаба и да хапнем набързо някъде до хотела. Познавайки привичките в тази част на света, ако ни беше закарал някъде да вечеряме, щеше да изкара една безплатна порция от собственика на ресторанта, което обясни лекото разочарование, останало в него при отказа ни. А пък аз останах доволен от току-що направеното добро дело, тъй като Мохамед, макар да не го осъзнаваше, имаше по-скоро нужда от диета, а не от безплатни порции.

И така дойде времето за Петра. В уречения час се появи Мохамед №2 с доста по-добър английски и определено с доста по-комфортно возило. И той изглеждаше якичък, макар и санировката, да беше със сантиметър или два по-малка от тази на Мохамед №1, та може би са си били някакви роднини.

След около 2 часа се озовахме пред скалния град Петра – едно от новите чудеса на света. Закупува се билет, който е на стойност 50 динара без Джордан пас и се влиза в комплекса.Тръгнахме се по един каменист път към каньона, а отстрани имаше десетки бледи копия на Индиана Джоунс с коне, които предлагаха услуги да те заведат на кон срещу скромна сума. Естествено отклонихме всички предложение и не след дълго се озовахме в каньона. А той е величествен. На моменти е толкова тесен, че почти не може да се види светлина отгоре. Отстрани има аквадукти, чрез които преди повече от 2000 години набатейците са прекарали вода до столицата на империята си.

През каньона вървяхме около 30 минути и достигнахме до първата голяма забележителност, а именно Съкровищницата. Намира се на нещо като площад и изглежда смайващо. Лошото беше, че имаше много хора е не успахме да направим хубави снимки. Друго, което ми направи неприятно впечатление е многото сергии на и около площада. Също имаше и много камили, които се предлагаха за превоз на изморените туристи по-нататък.

Излизайки от площада се озовахме на далеч по-открито място в сравнение с каньона. Покатерихме се поне на 7-8 различни скали, от които се откриваше чудесна гледка. Една такава беше амфитеатър, чиито редове седалки бяха издълбани в скалите. Също така чудесно се виждаха всички скални образования и дупки в скалите, служещи за домове, гробници и какво ли още не. Продължихме нататък и достигнахме до две страхотни сгради, издълбани в скалите, които още веднъж доказваха величието на империята.

Малко преди обяд достигнахме до подножието на пътеката, по която се стига до манастира. Преходът не е много лесен, но услужливите йорданци и затова са помислили. Долу щастливо преживяха няколко дузини магарета, които се използваха за пренос на човешки същества грохнали от умора, но имащи неистовото желание да се качат догоре. Т.е. така е устроен прехода, че по-възрастните, трудно подвижните и откровено мързеливите хора могат да направят прехода на гърба на три вида яздитни животни, олеквайки с няколко десетки динара. Капнали от умора се качихме до манастира, направихме необходимите си снимки и тръгнахме надолу, че Мохамед №2 сигурно тръпнеше в очакване да ни повози навръщане и да му остане малко време за още няколко кирии из Акаба. Хапнахме и със скоростта на свински тръст тръгнахме наобратно. Мохамед №2 не ни чакаше на уреченото място, но намерихме място със свободен достъп до интернет и го повикахме.

Не след дълго дойде и с 24-каратова усмивка ни попита дали може навърщане в колата да вземем още една двойка, на която се налага да пътува от Вади Муса до Акаба, тъй като неговия мениджър му се обадил. Отговорихме, че нямаме нищо против и той с още по-голяма усмивка, породена най-вероятно от очакваните извънредни приходи потегли в посока на двойката. По средата на един път беше спряло друго такси, от което изкочиха мъж и жена германци, взеха си багажа и се настаниха в нашата кола. Оказаха се приятни хора, мъжът от района на Мюнхен, а жената от Карл Маркс Щат, катерачи по скали, дошли за седмица в Йордания именно с тази цел. Двучасовото пътуване не го усетихме и щастливи акостирахме на паркинга до хотела. При свалянето на багажа Мохамед №2 слезе при нас отвори багажника и задържа капака на колата, така че германците да не ни виждат и с присъщата си усмивка освен уговорените 70 динара си поиска и бакшиш. Аз му отговорих, че бакшиша в момента се намира на задната седалка на неговата кола, защото надали е возил германците от доброто си сърце, при което физиономията му леко помръкна. На мен ми стана жал за него и му дадох цял динар. В същия момент осъзнах, че освен щедър съм и доста жалостив човек.

Като се прибрахме в хотела имах сумати съобщения от Мохамед №1 с въпроси как е преминало всичко, колко пари съм дал на Мохамед №2, с какви впечатления сме и какви са ни чувствата към него. Особено беше наблегнал, в някакъв невротичен стил, на емоциите, които изпитваме към него. Казах му, че всичко е ОК и ще го чакаме на по-следващия ден да ни закара до летището.

След като отпочинахме и се освежихме отидохме да вечеряме. Случайно попаднахме на една улица само с рибни ресторанти. Избрахме да седнем там, където имаше най-много хора. Поръчахме си някаква риба на скара с гарнитура, сосове и арабски питки и голяма порция пържени калмари, отново с гарнитура и сосове. Похапнахме добре, за което платихме 14 динара. Всичко беше много вкусно.

На другия ден си поспахме добре, защото бяхме решили да го караме по-лежерно. След като се събудихме седнахме да пием кафе, след което се отправихме към местните пазари и търговски зони. Трябваше да уплътним малко време, защото голямата джамия отваряше за посетители след 12.00 часа. Накупихме разни дреболии, джунджурии, сладки неща за децата и ядки. На много места имаше магазини, които бяха нещо като верига за ядки, сушени плодове, шоколади и бонбони, продавани на грамаж. Всичко изглеждаше много вкусно и доста евтино, но поради ограничението в багажа не се отплеснахме много. Другото, което ми направи впечатление е, че дрехите също бяха много евтини.

Така неусетно стана 12.00 часа и се отправихме към джамията. Изглеждаше сравнително голяма с много чист и подреден двор и вътрешна част, но нищо впечатляващо.

Прекарахме там около 30 минути и отидохме да обядваме, след което се натъкнахме на един от малкото специализирани магазини за алкохол. Купихме си по една бира Петра с 8% алкохол, за да я опитаме след вечеря. Като се прибрахме в хотела се оказа, че Мохамед №1 направо ми е задръстил телефона от съобщения. Много настояваше да ни направи обиколна на Акаба и след като на няколко пъти му отказахме се започна. Ама вие сега сърдите ли ми се? Неприятно ли ви е с мен? С какво съм ви разочаровал? И т.н. „Не, бе човек. Всичко е ОК. Много ще ни разочароваш, обаче ако пропуснеш да ни вземеш и да ни закараш на летището на следващия ден“. Знаех, че това е абсурдно да стане, защото в нас бяха все още 30 динара от уговорените 180. Ние просто искахме сами да се разхождаме из града, да си направим един плаж и най-вече да запазим нашата оперативна самостоятелност.

Следобеда се отдадохме на 3 часово плажуване на градския плаж сред доста хора – местни и чужденци. Температурата на въздуха беше 28 градуса, а на водата около 22-23. Като за февруари месец беше идеално. Йорданците са доста консервативни хора и неприятно впечатление им направи разголените тела на две полякини, които се лигавеха и се пълцикаха във водата. Едни забрадени баби постоянно цъкаха с език и нещо ги пустосваха на техния си език.

Вечерта отново избрахме да похапнем в едно ресторантче близо до хотела, след което направихме дежурната разходка из вечерна Акаба и си легнахме.

На следващия ден Мохамед №1 беше пред хотела в уречения час, за да ни вземе. По пътя за летището леко отби и ни закара до едно възвишение, от което се откри гледка на Акаба и Ейлат, разсечени от Червено море. Направихме няколко снимки, след което ни закара на летището.

Преди да влезем на пейките отпред закусихме много добре със закупените по-рано сутринта закуски от една пекарна, които също бяха много вкусни. Малко след това се оказахме транзитната зала на летището след преминаване през две проверки на багажа. След тричасовия полет щастливо кацнахме в София.

Малко лични впечатления:

Йордания е приятна и безопасна за посещение държава. Стори ми се добре развита, в която има доста икономически емигранти от близкия Египет. Стандарта на живот е може би около този в България. Хората са доста дружелюбни, като типичните арабски муфтения за по някой и друг динар, не успяха да ми развали впечатлението от тях. Определено има какво да се види, като Петра е само черешката на тортата. Червената пустиня също е красива, макар и вече да е станала много туристическа. Почти нямаше по-скътано място, където да не бяха построени от онези лагери, в които нощуват туристите. Бедуините хич не са вече бедуини, ами са си истински бизнесмени. Това, за което съжаляваме е, че не успахме да отидем до столицата и до Мъртво море. За само четири дни щеше да е много препускане. Като цяло храната там е много евтина и много вкусна. Алкохола е скъп и почти не се продава.