Това ни пътуване започна лошо. Купих евтини билети с AIR BERLIN през Виена, като в двете посоки имахме по цял ден там с намерението да разгледаме и нея. В последствие компанията се отказа да лети до София и полетите ни бяха анулирани. Върнаха ни парите и купих други билети с ЕЛ АЛ за същия период. Отиваме на летището в София и на таблото – полета анулиран. Отиваме в офиса им, няма алтернативен полет, връщаме ви парите и се спасявайте. В Израел всички стачкуват, пилотите, летищните служители, летището е затворено и никой не може да кацне. Този период не искам да си го спомням, започна една голяма разправия: с хотелите – искат си парите, макар, че бяха с възможност за анулиране, тя изтече 3 дни преди това, колата под наем в Йордания, изобщо един голям ужас. Написах имейли до всички и успях да спася голяма част от парите, само един хотел не ме разбра и си изтегли сумата за нощувката, другите, както и за колата ме извиниха и не ми вземаха нищо. В същото време се разправях и с авиокомпанията, аз искам обезщетение, тях не ги интересува, пиша до разни институции – нищо. Накрая с много разправии ми дадоха ваучер, с който да си купя нов билет за срок от една година, като заплатя само летищните такси и такса гориво, около половината от цената на предходния. УРА, победа, пак ще ходим в Израел и Йордания. Взимам първия възможен вариант, докато не са се отказали и 2 седмици по-късно излитаме.
Кацаме на летище Бен Гурион в Тел Авив. Минаваме лесно, 3-4 въпроса, дават ни синьото картонче (дори не се налага да казвам, че искам печата на отделен лист) и сме в Израел. Хващаме шерут (малък микробус) до Йерусалим, слизаме на Дамаск гейт и сме почти до хотела. Оставяме багажа и право в стария град. Веднага попадаме на църквата с Божи гроб. Влизаме, опашката в 18.30 вечерта не беше много голяма и минахме за половин час.
Разходихме се още малко из стария град и се прибрахме в хотела.
На сутринта ставаме рано, хващаме автобус до Бейт Джийн, такси и сме на границата на моста шейх Хюсеин. Това е на 100 км. на север от Йерусалим и Аман. Има и друг по-пряк мост между двата града, но там не могат да се вземат визи, а и данъка за напускане на Израел е двойно по-висок. Плащаме си данъка и излизаме от страната. Хващаме автобуса по моста до Йордания (4 динара), вземаме визи и излизаме от КПП-то. Там има кабинка, в която плащаш такси до Аман (45 динара) и пътуваш. Ние извадихме късмет, таман отиваме и едно момче и едно момиче – руснаци ни предлагат да си поделим таксито. Понеже те са платили слизаме в Аман там, където слизат те. Хващаме такси до хотела. Бях прочела предварително, че с белите таксита трябва да се пазариш, а жълтите са с таксиметър, така, че направо в жълто такси. Питаме, има таксиметър, качваме се и изненада, половината от цифрите му не светят изобщо. Не можахме да разберем какво показва и платихме каквото ни поиска (5 динара). Край повече никакви таксита, аз по принцип не ги ползвам, защото навсякъде все гледат да те излъжат, а аз мразя това, но понякога просто се налага. Хотела – малко мизерен. Когато вземам хотелите гледам само легло, баня и климатик, по принцип нямам кой знае какви капризи, но този наистина беше най-лош от всички, в които сме спали. Поне чаршафите бяха чисти. Оставихме багажа и попитахме момчето от рецепцията от къде да вземем колата под наем за следващите 3 дни. Момчето обаче беше невероятно, за сметка на условията в хотела. Взе ваучера, обади се по телефона, и ни уреди да дойдат и да ни вземат от хотела, макар, че както се оказа после от рент-а-кара нямали такава практика. Взехме колата и на следващия ден рано сутринта потеглихме.
Първа спирка Мъртво море. Тук малко объркахме пътя (имахме пиратска карта на навигацията, но и да беше оригинална Мъртво море го няма като точка). Наложи се да се върнем около 50 км. до публичния плаж (11 динара). Тук всичко се плаща и е доста скъпо, поне за мен. Бях чела, че може да се изкъпеш и без да ходиш на определените за това места, безплатно, но така и не намерих подходящо място. Брега е стръмен и каменист, така, че 11 динара и на плажа. Добре, че не рискувахме, водата е толкова солена и така щипе по кожата, че 5 минути във водата и бягай на душа. Мъртво море не ми хареса, вярно, не потъваш и усещането да се въртиш като топка е странно, но нищо особено, а и кожата ми направо изгоря.
Както и да е, минахме го като дестинация и продължихме към Петра.
Пристигнахме в късния следобед, оставихме багажа в хотела и се разходихме из градчето за сувенири. Идеята беше добра, вечерта нямаше вече туристи и продавачите бяха склонни да свалят доста от цените.
Сутринта рано си купихме билети (50 динара) и влязохме в Петра. За Петра няма да пиша, писано е много и всеки пътешественик знае за нея. Мястото е уникално и трябва да се види и да се усети, с писане и четене – не става.
Тук можеш да вземеш кон или магаре, но ние решихме, че ще вървим пеша, а и не ни трябват досадни водачи. Изкачихме се до най-високата точка, не до манастира, а още по-високо.
Изкачването е трудно, и е горещо, но усещането…..нямам думи.
Тук е мястото да отбележа, че не трябва да се купуват екскурзии от агенции, просто бях възмутена. Когато ние влязохме в 8.00 сутринта нямаше почти никой и беше сравнително хладно, а когато излизахме към 13.00 туристите с агенции пристигаха с автобуси на талази и тепърва влизаха, а тогава беше толкова горещо, че ако трябваше тепърва да изкачвам стъпалата просто нямаше да мога. А ние си взехме колата и продължихме към Акаба. ВНИМАНИЕ, ако някой ходи по този маршрут и по този начин да знае, че от Петра до Акаба по магистралата няма бензиностанции. Когато взехме колата бяхме неприятно изненадани, въпреки, че в сайта пишеше, че резервоара трябва да е пълен – пълен, в нашия случай се оказа – празен – празен. Ние решихме да я напълним и да засече колко гори, за да си направим сметката и пристигнахме на магия до Акаба, по едно време даже мислихме, че ще закъсаме за бензин.
Акаба, нищо особено, като Слънчев Бряг, но в арабския свят. Плажа – жените с дългите рокли, седят на едни столове, не видях такива по бански. Съответно ми стана неудобно и не се съблякох изобщо. Разходихме се, разгледахме и се пробрахме да си починем от дългата разходка в Петра.
Този ден трябваше да посетим пустинята Вади Рум и да се върнем в Аман. Входа за пустинята е 5 динара, плащаш го и от там нататък може да наемеш джип или пеша, кой както иска. Ние нямахме време и наехме джип. На входа има карта и е отбелязано какво може да се види за 1,2,3,4,5,6 часа. Ние наехме за 2 часа, чакаше ни път. Пустинята е страхотна,
това не е класическата пустиня като Сахара, пясъка е червен
и има много красиви скали.
На едни се виждат аероглифите на набатейците, а други просто са украсени от ерозията.
Разгледахме и обратно към Аман да върнем колата.
Когато планирах това пътуване умишлено избягах от петък-събота да сме в Израел. Тогава там има Шабат и нищо не работи, даже транспорта. Този ден беше петък и ние благополучно се върнахме в столицата, но какво ни чакаше там – не е истина. В петък е арабския пазар, всички шосета са превърнати в битак, сергии и сергийки, по земята наредена стока. Пътя от 3 платна става едно, всички араби се бутат, свирят, правилата за движение се размиват някъде в задръстването.
Докато стигнем до хотела въздух нямах вече. Спираме пред сергиите пред хотела и момчето веднага грабва ключовете от ръката на мъжа ми да мести колата, не можело днес да се спира тук, полицаите глобявали. Оставихме багажа и веднага отидохме да върнем колата докато не са ни глобили за неправилно паркиране.
Този ден беше предназначен за разглеждане на Аман. Поспахме си, изпихме си спокойно кафето и дим да ни няма. Аман – една арабска лудница, много народ, всеки нещо крещи, но все пак е очарователен. Разгледахме синята джамия,
Кинг Абдулах – стара и неподдържана джамия в центъра на града, амфитеатъра – приятно и спокойно място
и дойде ред на джамията, заради която дойдох до тук. Даруиш Москю. Намира се на един от хълмовете над града. Питаме един полицай за пътя, а той ни отговаря да вземем такси, че пътя е много стръмен и труден. ТАКСИ – дума да не става, не ми се разправя с поредния мошеник, тръгваме пеша. След две пресечки пак загубваме пътя, спираме едно младо момче и го питаме, а то казва: това е пътя, но е много стръмно и трудно, аз съм паркирал ето там, елате ще ви закарам без пари. Връща се от пътя си, качва ни в колата и в приятелски разговор ни закарва. Като видях пътя благодарих на господ, че го срещнахме, толкова е стръмно, и далече, и няма тротоари, а има много движение, не, че нямаше да се качиме, но в тази жега…
Джамията – най-красивата, която съм виждала (не, че съм видяла много), но тази е облицована в бели и черни камъни като мозайка, красота.
На връщане минахме по едни стъпала между къщите напряко и слязохме много лесно и бързо. Беше станало много горещо и едвам се влачех по пътя за хотела. Спира един човек с кола и ни предлага да ни закара до където отиваме, че съм имала вид на много изморена, направо да не повярваш. Когато тръгнахме за Йордания бях със смесени чувства за арабите, сред всичките тези атентати и т. н. … когато се връщахме чувствата ми се бяха обърнали на 180 градуса, толкова мили, отзивчиви, гостоприемни и готови да помогнат с каквото могат, без дори да сме ги молили. Не се възползвахме от предложението на човека, вече бяхме почти до хотела, починахме и решихме да вечеряме арабска кухня в ресторант. Досега си кукувахме от магазин. Сядаме в едно заведение (ресторант, силно казано, по скоро като закусвалня) поръчваме си и ни носят едни такива зелени кюфтета. Подарък от заведението, понеже сме чужденци и не сме си поръчали от тях, а те били толкова вкусни, да опитаме.
Като се прибрахме питаме момчето от хотела от къде да хванем автобуса на другата сутрин до Аленби мост (границата с Израел), а то ни предлага за 4 динара повече да ни осигури кола. Само казваме в колко часа да ни чака пред хотела и ни кара направо на КПП-то. Идеално, съгласяваме се, колата ни взема на другия ден сутринта и потегляме. В колата се води интересен разговор, шофьора знае къде е България, чувал е за нея и ни пита как е тук. Питаме го има ли безработни в Йордания, а той се чуди, как така безработни, какво ще ядат. Тук всеки се занимава с нещо, няма такива, които не работят. Прави ни впечатление, че всички пътища между селата са осветени и му казваме, ч в България не е така, а той пита” как виждате къде карате, ами с фаровете, оооо, България много бедна страна…
Минаваме границата лесно сред много народ от арабски и палестински произход (тук е единственото място, където палестинците могат да преминат) и сме на микробуса за Йерусалим. Същия хотел срещу Дамаск гейт. Оставяме багажа и пак в стария град. Трябва да видим прочутия символ на арабската вяра – джамията със златния купол.
Достъпа до нея обаче се оказва труден. Минава се по един дървен мост само два пъти на ден – в 11.30 и в 13.30.
Ние бяхме там в 12.30 и опашката вече беше доста голяма. Наредихме се, чакахме 1 час, през това време опашката стана километрична, но като отвориха бяхме от първите, не знам дали всички успяха да влязат. После разгледахме и новата част на града и на другия ден хванахме автобуса за Хайфа.
Хайфа – много красив и спокоен град. Всичко в него е руско, имах чувството, че съм в Русия. По улиците се чува предимно руска реч, в магазините само руски стоки, дори цените им бяха руски. Един дюнер – 10 лв. Бахайските градини – невероятно място, красиво, спокойно, поддържано….
И после пак автобус до Йерусалим и полет до България.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега