Израел и Палестина: Галилея и Йерусалим (Част 2)

Сутринта преди да взема колата под наем се разходих из Тиберия – едновременно курортен и свят град на Галилейското езеро. Израелците не падат по-долу от нашите строителни предприемачи и голяма площ от хълмовете край езерото са застроени с огромни хотели като прогимназии. Самият град пък прилича на нормален курортен град на някое европейско море. Но освен съвременния си облик, Тиберия е и един от четирите най-свети града за юдаизма, наред с Йерусалим, Хеброн и Сафед, заради многобройните гробници на антични еврейски равини, които обаче не са нито кой знае колко красиви, нито от особен интерес за неевреи. Скоро след това се насочих към офиса на Херц, нетърпелив да потегля към красотите на Галилея.

С колата под наем имах очакван и не толкова малък проблем – липса на кредитна карта, но хората от офиса бяха достатъчно добри се съгласят на паричен депозит, макар и това да отне повече от половин час и 2-3 телефонни разговора  “с началника”. Всичко вече беше готово за път към хълма Табор – Хълма на Преображението, целия в зеленина и увенчан с два манастира, до които води тесен и много криволичещ път.

По-големият и централно разположен манастир е католически, пълен с полски поклонници. Още тогава ми направи впечатление нещо, което щеше да се потвърди многократно до края на пътуването ми: католическите поклонници в Йерусалим са рядкост, ако не броим поляците. Сякаш люлката на християнството е позагубила важността си за тези, които по-често гледат към Ватикана и към един старец с бели дрехи и испански акцент. Отново имаше специална литургия  на полски за поклонниците, а пък аз потеглих към гръцкия Преображенски манастир по-надолу по хълма. Целият изписан в стенописи, с икони и резбован олтар, определено ме накара да го почувствам по-близък от студения католически манастир. Очаквано, този път гръцки туристи бяха организирали служба, която ми остави доста топло и приятно чувство.

По пътя от хълма Табор за замъка Белвоар, разположен на 4-5 километра от границата с Йордания, взех първите стопаджии в живота си – две момчета на 10-12 години, които не знаеха думица английски или руски и така и не разбрах дали си спестиха парите за автобуса, или просто се чудеха какво да правят и къде да се повозят. Дори не съм сигурен, че ги оставих на правилното място, но не изглеждаха особено притеснени от това. Силно се надявам да не са бягали от местопрестъпление 😊 По-късно този ден щях да се убедя, че стопирането в Израел наистина е разпространено – но и как да очаквам друго, нали е безплатно, а все пак става дума за евреи. Почти веднага след като оставих децата, возих една арабка, която май ме използва за градски транспорт, но отново нямахме общ език. Освен тях, возих още двама стопаджии, но за единия от тях ще стане дума по-късно.

Замъкът Белвоар е кръстоносна руина, която е пазела християнските завоевания от опасни набези на племена от йорданските пустини. Намира се в природен парк от диви зелени хълмове и има невероятни гледки към планините на съседна Йордания. За съжаление библейската река Йордан е практически незабележима по държавната граница, тъй като е основен източник на вода за напояване в района и от могъщата река е останал доста малък поток. Но пък чувството да си на ръба на все пак познатия ти свят, а от другата страна да има пустиня и напълно непозната страна е едно от любимите ми усещания. Може би по-любимо ми е само да прекрачвам такива граници и да се озовавам пред нови и по-далечни.

Следвайки реката в посока към Галилейското езеро, бързо стигнах до Ярденит, мястото, където тя изтича от езерото и където според „някои съвременните тълкувания” Иисус е кръщавал последователите си. „Съвременните тълкувания” вземат под внимание политическата обстановка в Израел, тъй като мястото на Иисусовото кръщение от Йоан Кръстител, в близост до град Йерихон и на само 50-ина километра от Йерусалим, е в Палестина и е малко по-труднодостъпно за туристи. Тук в Ярденит реката прави вир и по много стълбички християните могат да достигнат до водата и да приемат отново светото кръщение, така да се каже „от извора”. А комбинацията от християнска църква и еврейска държава е направила мястото истински триумф на капитализма. За доста високи суми (около 15-20 лева през 2011, ако помня правилно), вярващите могат да си вземат бяла роба под наем и съблекалня, за да се приготвят за свето кръщение. Без да искам да обиждам никого, цялата процедура ми се стори много комична, особено заради факта, че мократа роба от евтин памук не прикрива нищо и затова много хора носят под нея шарени плажни бански.

След тайнството, повторно покръстените дори могат да минат през специална сергия, където да прегледат записите от камера и да си купят диск, който увековечава момента на влизането в свещената река, на поне двойно по-голяма цена от тази на робата. В по-тихата част на вира, докато бях потопил ръка в Йордан, сякаш от нищото пред мен се яви нутрия, която се заигра с мен, а по-късно и цялото ѝ семейство. Изключително много се зарадвах на милото животно, а кой знае, може да е бил сам Бог?

Този ден беше и първият, в който около мен имаше много хора, които бяха дошли в Израел с мисълта за Бог. Прекосявайки отново Тиберия, се срещнах с още един от тях – млад мъж ми стопира, използвайки западния жест с вдигнатия палец. (По Източното Средиземноморие юрмук с вдигнат палец може да се възприеме като доста вулгарна закана; израелците стопират с махане встрани) Оказа се канадец, който отиваше „в планината” на няколко километра от града. За краткото ни пътуване заедно успя да ми разкаже как дошъл в Израел преди около две години и как след година живот в Йерусалим „човек започва да забелязва някои неща” като например как речната долина около йерусалимските хълмове има формата на буквата „шав”, началната на Саваот. Канадецът отиваше на хълма, наречен от него „планина”, за няколко седмици сред природата, за да пише книгата си – „книга за всичко”. Бях чел за „Йерусалимския синдром”, който кара хората, опознали града, да стигат до основателни или не толкова основателни прозрения за света и Бог, но ето че успях да се сблъскам с него и на живо.

Малко след като се разделихме с канадеца, вече бях стигнал на Хълма на Блаженствата, където Христос е изнесъл една от най-важните си проповеди, която ни учи, че „блажени са низшите духом...” Църквата на Блаженствата се намира в прекрасен парк, в който се бяха усамотили много хора с Библии в ръце. За мен пък имаше и красива гледка над Галилейското езеро, както и неземното спокойствие на парка.

Красив път сред зелените хълмове ме отведе на север от Галилейското езеро към Сафед, може би най-автентичния еврейски град. В това закътано от бурите на историята място винаги са живели много евреи, независимо от гоненията на римляните, завоеванията на араби и турци и британската колонизация. Затова и стилът на сградите и духът на града трудно могат да се сравнят с други места из Близкия Изток. Синият цвят по къщите, така любим на евреите, ми напомняше за Гърция, тесните улички можеше да се намират в която и да е източна страна, а самите къщи и сгради бяха изключително прецизно прави, сякаш бяха строени от някой холандски майстор, но с наличните за Израел материали.

Малко изключение прави „кварталът на художниците”, който до 1948 г. е бил населен само с араби и все още пази напълно ориенталския си вид след прогонването им. Широка права улица-стълбище го дели от историческия еврейски квартал в центъра на града. По нея, от 1920-те до изтеглянето на английските гарнизони е минавала линията на вечерния час за ходене при другата общост. С огромния прожектор, който все още стои за спомен на върха на улицата, англичаните са наблюдавали спазването на забраната, а картечницата над него заплашително подсеща какво е можело да сполети нарушителите. Разбира се, както всеки уважаващ себе си колонизатор, когато през 1948-ма арабите и евреите се хващат за гушите, англичаните бързо се изтеглят, а евреите превземат цитаделата на върха на хълма, гордо разрушена от оръдието, което е изложено на показ на централния площад. То, заедно с многобройните синагоги на стария град, е от най-важните обекти на еврейския културен туризъм и беше пълно с групи ученици, които под строй обикаляха забележителностите. Не можеше да мине и без дежурната група войници на излет, сред които имаше и няколко етиопски евреи. Чернокож евреин е доста уникално стечение на световната история; интересно ми е дали има и евреи-китайци J Всъщност вероятно още от времената на връзките между цар Соломон и Савската царица от земите на Етиопия, там се е създала юдейска общност, дори се вярва, че изгубеният кивот със скрижалите на Мойсей може би се крие в стара църква (винаги съм се чудел – а защо не синагога?) в селце в Етиопия. Етиопските евреи са свързани и със световния рекорд за най-многолюден полет – в годините след създаването на Израел, еврейската държава спонсорира изселването им от Етиопия и ги качва на огромни товарни самолети, един от които превозва около 1000 пътника. Говори се, че понеже етиопските евреи били доста изостанали и консервативни, имали огромен страх от самолета, та се наложило да се тълкуват библейски пасажи в смисъл, че Господ идва да ги отведе на крилата на птица.

Следвайки групичките, се потопих в атмосферата на старите улички, където всяка втора къща беше галерия или магазин за картини в напълно европейски стилове. Тук-там се виждаха традиционно облечени евреи с Петокнижия под мишниците или пък жените им, помъкнали торби с покупки за вкъщи. Мъжете-ортодоксални евреи са построили комунизма – учат (свещените си книги), за да не работят, а държавата ги издържа. Е, не са достигнали до идеята за равенство между половете, но все пак в Тората такива работи не пише. За контраст, вече по тъмно наизлязоха тълпи от млади хора, които се разхождаха по магазините или се събираха в откритите кафененца по централните улици, в пълна противоположност на брадатите мъже в бомбета, които се насочваха към синагогите, докато жените им готвеха вечеря. В наблюдения и размисли за еврейското ежедневие стана време да се прибирам към Тиберия, където прекарах няколко часа пред компютъра в разговори с близки приятели, на които нямах търпение да разкажа за преживяванията си. За целта специално си купих и слушалки, които после послужиха за „подарък от Светите земи“ на една приятелка, която случайно имаше нужда от слушалки.

На сутринта започваше големият ден, първият ден, отреден на Йерусалим. Всичко започна с връщането на колата под наем и получаването обратно на почти 1000 лева в шекели, за които Йерусалим и Палестина се погрижиха да намалеят порядъчно. По магистралите на Централен Израел поспах в автобуса и нямам много спомени от пътя, но на влизане в Йерусалим бях много впечатлен от зелените хълмове около града и от стената около града от изток, откъм Западния бряг, която се виждаше в далечината. В следващите три дни щях да я пресека два пъти и да слушам за нея в повечето ми разговори с палестинците. На препълнената автогара в Йерусалим, която само месец след пътуването ми щеше да стане място на голям терористичен атентат, проверяваха много щателно багажите и пътниците, за разлика от повечето други гари, където войниците изглеждаха дори лениви и сами невярващи в ефективността на това, което вършат. Още в автобуса към стария град почувствах в какво необикновено място съм попаднал – ортодоксални евреи облечени в дебелите си черни дрехи в топлото пролетно време, надянали слушалки, от които сигурно звучи религиозна музика, по-далеч от тях в автобуса арабки с деца, туристи, младеж с автомат...

Слизайки на Дамаската порта с нетърпение влязох в стария град откъм арабския му квартал. По време на Османската империя в крепостните стени е имало ясно обособени 4 религиозни общности, всяка със свой квартал и всяка пазеща ревниво своята най-голяма светиня. Мюсюлманският квартал е най-голям и естественото му продължение са Храмовият хълм и източните квартали на града в посока Палестина, еврейският квартал му е съсед и опира в Стената на плача, християнският квартал (предимно населен с араби християни) има за център Божи гроб, а малкият арменски квартал е всъщност огромен манастир със затворен вътрешен двор и няколко тихи улички около него. Четирите квартала са много, много различни. Пресичайки една улица, човек сякаш прекосява граница: безлюдните арменски улици водят до различни порти на манастира и скитайки по тях беше много лесно да се оплача на арменския поп, какъвто срещах на всяка пряка. В християнския квартал контрастът беше много силен: препълнени със сувенири сергии около църквата на Божи гроб и по виа Долороса и живописни малки улици, които водеха до сирийски, етиопски, австрийски, лутерански и други особени храмове. Мюсюлманският квартал пък сякаш беше изваден от приказките на Шехерезада: пъстър пазар, който предлагаше всякакви храни, дрехи и дрънкулки, огромна навалица и по-тихи малки улици, където си играеха десетки деца.

Сякаш като един религиозен турист, реших да следвам пътя на Христовите страсти Виа Долороса от самото му начало в двора на затвора, където Иисус е бил натоварен с кръста си. Пътят беше пълен с истински религиозни туристи от цял свят, а ключовите 14 стъпки на страданието му бяха отбелязани на стените на сградите.  Последните няколко, разбира се, са в непосредствена близост до храма на Божи гроб, където за пръв път влязох и в етиопска църква – с нейната особена азбука навсякъде по стените и чернокожи светии по иконите.

Много скоро след това бях и пред самата църква, с живописния ѝ площад, ограден с внушителни каменни сгради. Бързах да обърна внимание и на един от символите на сградата – 150-годишната дървена стълба на един от первазите на портала. Историята ѝ е много интересна и по прекрасен начин доказва както безвремието на християнството, за което ежедневието е само момент от огромния път към вечността, така и невероятно сложните взаимоотношения между многото различни течения на православието и католицизма.  Тъй като църквата на Божи гроб е светиня за всички християни, още преди няколко века католиците и различни православни – гърци, арменци, копти, араби и т.н. постигнали съгласие да си „разделят” храма и всяка религия да има свое крило. Недоверието между религиите било толкова силно, че никой не желаел да повери ключовете на църквата на свещеник от друго течение и единственото решение било да ги поверят на уважаван мюсюлмански градски първенец, чиито потомци и до днес отключват и заключват сградата в присъствието на представители на всичките религии. Стените на храма обаче останали „идеална част” на всички и сякаш като в един панелен блок, някъде през 19-ти век успели случайно да се организират за важен ремонт на фасадата на храма. След приключване на работите простата дървена стълба била забравена за няколко дни на перваза. Когато един клисар решил да я махне оттам, някои от останалите религии се възпротивили на тази „промяна на фасадата” и дълго време поповете я използвали, за да се дразнят едни други. И така до ден днешен, превръщайки я в символ на упорството си и на съпротивата си срещу промени.

Самият храм на Божи гроб пък е много интересна сграда, в която съжителстват 5-6 различни стила църковно изкуство, но никой от тях не изпъква с пищност или монументалност. Влизайки вътре обаче, ме грабна религиозният плам в очите на някои хора (и туристическата търпеливост на други), които смирено коленичеха на издигнатата площадка, построена върху самата Голгота. Последвах вярващите, сред които имаше дори много старци и деца, пълзящи на колене последните няколко метра към иконата с образа на Христос.

Слизайки от Голгота, докоснах голямата плоча, която символизира полагането на земята на тялото на Иисус, преди да бъде погребано на мястото на днешния параклис на Божия гроб, в самия център на храма. Сравнително дългата опашка от хора се движеше доста бързо, най-вече благодарение на гръцкия поп, който подканяше всички вярващи да излизат след около 5-10 секунди в параклиса. За краткото ми време вътре едва успях да осъзная, че се намирам на мястото, което е повлияло на огромна част от човешката история и култура и да си помисля молитва-пожелание за щастието на тези мои близки хора, които за разлика от мен вярват в Господ и Иисус, но нямаха възможност да бъдат с мен толкова близо до него. Излизайки от параклиса си обещах и отново да се върна след два дни в ранна сутрин и да успея да усетя по-добре значимостта на мястото. Също така исках да купя и донеса в храма някои религиозни предмети за мои близки, за да може близостта им до Божи гроб да ги освети и, кой знае, може би да закриля притежателите им.

След най-голямата християнска светиня направих неуспешен опит да вляза в храма на арменския квартал, който още от двора си обещаваше да е много красив и различен от познатите ми досега, но пазачите бяха непреклонни и не пускаха никого извън „изключително удобните“ часове за посещение между 6:30 и 7 сутринта. Наблизо пък, на хълма Цион разгледах някои от най-свещените места за християнството и юдаизма. Срещу подобаващо заплащане, евреите показват синагогата и гробницата на цар Давид на иначе не особено желаните гости-друговерци.

И тук верите се преплитат в пространството и времето: съвсем близко над гробницата, по склона, е разположена сградата, в която Христос е поканил учениците си на Тайната вечеря в скромна стаичка без много украса. Църквата „Възнесение Богодорично” пък беше обградена от зелени палми и прекрасните мозайки вътре коренно променяха впечатлението от по-малко украсените ѝ съседи. Нова среща с историята ме чакаше и в църквата „Свети Петър при пеещия петел”: според преданията била построена на мястото къщата на първосвещеника Каяфа, осъдил Иисус на смърт. Христовата килия все още може да бъде видяна в подземията на църквата, а от двора ѝ ми се откри прекрасна панорама към Храмовия хълм с джамиите си и Стената на плача. Отдалеч се виждаше дървеният мост-стълба, който води от огромния площад до Стената на плача до самия Храмов хълм  - единственият вход за християни и други чуждоземски туристи.

Смайваща е и днешната съдба на Храмовия хълм – всички евреи знаят, че на него двукратно е бил издиган великият Храм на Соломон, разрушен от римляните след огромното еврейско въстание в началото на новата ера. И вместо да използват днешната си сила на завоеватели (и кой знае, може би да предизвикат Трета световна война) и да построят Храма отново върху джамиите от Средновековието, главните равини тълкуват много внимателно Божия закон и излизат със становище: „тъй като Храмът със сигурност се е намирал на хълма, а не знаем къде е била неговата Светая светих с Мойсеевите скрижали, има опасност да газим с крака тази най-свята точка. Следователно никой евреин не трябва да ходи на Хълма.” Резултатът е, че двете красиви джамии, построени през дългите векове на мюсюлманска власт са си непокътнати. А войската следи зорко спазването на забраната за каквито и да е религиозни действия извън тях, които могат да бъдат счетени за „маркиране на нови територии”, като често войниците са от християнските малцинства.

Именно заради това и Стената на плача е най-святото място за евреите – със сигурност е била част от основите на Храма, а площадът пред нея не е влизал в площта на Соломоновия храм и може спокойно да се гази. Много, много евреи се трупаха за вечерна молитва пред разделената за мъже и жени стена. Напълно в тон с източния консерватизъм женската част е много по-малка и жените се блъскат много повече в опитите си да се допрат до свещените камъни. Много хора пишат предварително молитвите си на листчета хартия и ги пъхат в процепите по стената, а два пъти годишно се заряват под Маслиновия хълм, където са разположени Гетсиманската градина и много еврейски гробища. Стриктното изискване да се пристъпва към Стената само с шапка ме спря, както и силният религиозен плам на ортодоксалните евреи, сред които искрено се чувствах като натрапник.  За сметка на това пък никой не ме спираше да се кача на малка тераса над площада със Стената на плача, от където да наблюдавам хората. Беше време и за мюсюлманската вечерна молитва – минарето на Храмовия хълм запали зелени светлини, а от джамията Ал-Акса се понесе гласът на мюезина. Не зная какво става в сърцата на всички евреи долу, при Стената, но на пръв поглед сякаш всички са приели съществуването на другата вяра като част от „пейзажа”. Но едва на следващия ден щях отново да се върна в реалността с разказите на всички палестинци, които припомнят тъжната истина, че двата народа се мразят жестоко и вероятно завинаги.

По здрач се разходих из еврейския квартал на стария Йерусалим. Още от древни времена, там е било сърцето на града и е възстановен основният централен римски булевард север-юг. Преди няколко години е била отворена и възстановената огромна синагога от 18-ти век, неколкократно разрушавана до основи при битките и въстанията в града. Тъй като в него живеят евреите, определено по-богатите жители на стария град, там се намират и повечето приятни кафета и ресторанти, за разлика от обичайните закусвални и сергии в мюсюлманския и християнския квартал. В него се намират и огромни табели с обяснения защо използването на детектора за метал в събота не е грях, дори когато преминавайки през него, лампите светнат, в пълно нарушение на Божия закон да не се пали нищо. Тълкуванието на главните равини на Израел е, че не човекът, а металът предизвиква паленето на лампите, тоест никой не извършва грях.

На излизане от стария град през Портата за Яфа се вижда старата йерусалимска крепост на цар Давид, която щеше да почака връщането ми в града след два дни. По чисто нова пешеходна улица с псевдо-старинни каменни сгради, в които има магазини за дрехи, се стига до основния булевард на новия град, който за съжаление беше в последната си фаза на пускане на трамвай – всичко изглежда готово, но навсякъде има мрежи и огради. Разбира се, това не пречеше на местните хора да го изпълват. Разходката не беше особено впечатляваща и скоро се върнах към стария град, където се настаних в хостела си и си поговорих с групичка чилийци, които бяха стигнали чак дотук. Предстоеше ми ранно ставане, за да хвана маршрутката за Витлеем, в Палестина.