Израел и Палестина: Палестина и последен ден в Йерусалим (Част 3)

Пътуванията между Израел и Палестина са поредният пример за ежедневните трудности, на които са подложени арабите по тези места. Директните превози между двете територии се извършват от араби, живеещи в завладения през 1967 г. Източен Йерусалим, които имат постоянно право за пребиваване в Израел, но не са израелски граждани. Съответно и пътниците са предимно от тази група, ако не броим малкото палестинци с временни разрешения за влизане в Израел, например за посещение на джамиите от Храмовия хълм. Получаването на такова разрешение, доколкото разбрах, е подвиг сравним с получаването на виза за Америка през 90-те години. Арабите от Източен Йерусалим осъзнават своето донякъде привилегировано положение – кандидатствайки за израелско гражданство, биха изгубили не само уважението на близките си, но и правото да пътуват в чисто палестинските  територии. Това е така, защото според израелските разпоредби за безопасност, цивилни израелски граждани въобще не могат да ходят в много палестински градове – Витлеем, Йерихон, Наблус. Единственият им достъп е до еврейските селища на Западния бряг, по специални пътища, охранявани от войска. Това пък значи, че окупираните палестинци не могат да ползват тези пътища; за тях за оставени старите второкласни перпендикулярни пътчета, виещи се из хълмовете, за които ще стане дума по-късно. Разбира се, чуждестранният паспорт и раницата са достатъчно условие да не бъда занимаван на пунктовете по границата между двете територии. В автобуса неочаквано на мястото до мен седна студентка – ситуация, за която пътеводителите препоръчват да се избягва поради отношението между половете. Имаше и други места в автобуса, имаше и други студенти на „смесени” седалки, но както и по-късно през деня щеше да ми направи впечатление, палестинците на моите 25-30 години гледат доста светски на живота. Даже омразата им към Израел сякаш се изразява предимно в омраза към икономическото потискане и безработицата, а не към окупацията и унижението.

Във Витлеем се разходих по още задрямалата пазарска улица, по която магарета разнасяха гюмове с мляко.

Скоро се озовах на площад Яслата, с Църквата на Рождеството. Определено си личеше, че местната власт прави много, за да поддържа мястото привлекателно – беше много чисто, подредено и уютно, а близо 2 месеца след Коледа тепърва сваляха украсата от елхата. Църквата отново е еклектична, строг подобен на крепост кораб и камбанария в арменски стил и дори с арменско знаме на нея. По-късно разбрах, че е под опеката на арменските християни в Палестина. Интериорът също смесва олтар в източноправославен стил, западно изглеждащи колони и полилеи и строги аскетични стени.

Както и в Йерусалим, в сърцето на храма има подземна крипта, където според преданието се е родил Божият син и подът е украсен с огромна метална витлеемска звезда. Самата крипта е толкова малка и толкова схлупена, че единствената служба, която се провежда в нея е именно коледната. Дори и тогава въпреки зимните температури, от горенето на свещите и тамяна всичко вътре ставало нетърпимо горещо. Явно бях пристигнал доста рано и туристите от дневните разходки от Йерусалим още не бяха стигнали до Витлеем, та можах да усетя по-добре заряда на мястото. Въпреки краткия престой на Иисус във Витлеем, още една църква е свързана с неговите първи дни – църквата над Млечната пещера, където Мария го е кърмила, с много красиви мозайки по стените. Хареса ми и посланието на входа ѝ – „ако со дошъл тук като турист, надяваме се да си тръгнеш като поклонник. А ако си дошъл като поклонник, надяваме се да си тръгнеш като по-свят човек“.

С местна маршрутка продължих пътя си към Хеброн, друг град свят и за трите религии, където са погребани Авраам и Исаак и други техни наследници. Изненадващо Хеброн се оказа много разпилян град, в който големите жилищни квартали, за където са пътниците в маршрутките, се намират на няколко напълно застроени хълма с гледки един към друг.

За мой срам, въпреки картата в ръцете ми, така и не успях да видя къде е старият град и взех такси, което направи умопомрачителни траектории с десетки завои, но сякаш в правилната посока. По-късно щях да разбера каква е причината за тези странни обикаляния.

Пред т.нар. Пещера на патриарсите, гробница на старозаветните пророци, имаше малко туристи и много местни мюсюлмански поклонници, скоро щеше да започва обедната молитва, по време на която в сградата не се допускат немюсюлмани. Тъй като в нея са гробниците на Аврам и Сара, на Исак и Ребека, на Яков и Лия и други техни роднини, уважавани като пророци и от исляма, сградата е едновременно джамия и синагога, един от поредните елементи на неизбежната религиозна търпимост в тези земи, където религиите са никнели като гъби. Затова и започнах разходката си из тихите улици на стария град, където затворени дюкянчета и складове сигурно криеха своите съкровища зад дебели зелени дървени порти. Дали заради молитвата, дали заради общото обезлюдяване на стария град, но всичко ми се стори много запустяло, но без да е в разруха.

На малка открита полянка играеха много деца, които забелязаха пристигането ми и това, че снимам техния малък свят. Едно от тях много искаше да ми говори, въпреки пълната езикова бариера; заедно с другите хлапенца ме увлякоха да ми показват къде си играят и държаха да снимам всичко и всички. Особено горди бяха с красивата табела на една стена, от която само годината 2006 ми говореше нещо. Радваха се много на миниатюрните образи на дисплея на фотоапарата и се сетих за историите за пътешественици от далечни страни, които изпращат от вкъщи снимки за спомен на местните хора. Реших да се помъча да разбера адреса им и попаднах на неочаквана сценка. Като начало, много е трудно да накараш десетгодишно хлапе да разбере, че искаш да ти каже фамилното си име. След дълго повтаряни реплики от типа на  Ясер – Арафат, Махмуд – Аббас, Икер – Касияс, се разбрахме. Адресът обаче се оказа почти невъзможен. Нарисувах писъмце и показах, че трябва да напиша нещо върху него, може би разбраха, но ми посочиха забележителната арабска табела на улицата и се отказах.

По-късно от Европа изпратих писмото просто с адрес Махмуд Саади, Хеброн Стария град, надявайки се, че така или иначе често отваряната от израелците поща за Палестина ще покаже, че става въпрос за обикновени снимки с деца и ще благоволи да ги закара там и че някак си ще си намерят получателя. Докато децата ме развеждаха из уличките, отнякъде се появи по-голямо момче, което яздеше малко магаренце и носеше традиционната карирана кърпа на главата. Като разбойник разгони децата от мене и се опита да си говори с мене и да ми се усмихва. Разкарах кварталния побойник и се опитах пак да се обърна към децата, но те сякаш бяха наплашени от гаменчето и се правеха, че не ме виждат. Сякаш се върнах в детството, когато таман си играеш нещо, идват „големите“ и ти развалят играта просто ей така. Дано само бащата на гаменчето да не работи в пощата, че снимките ми са заминали...

Пещерата на патриарсите скоро отвори порти за туристи и се потопих в миналото на юдаизма и исляма. Практически целият комплекс е джамия, а в подземията са гробниците на патриарсите от Стария завет – кенотафи, символични гробници без труп, защото кой ще ти знае къде е погребан Авраам, например. „На повърхността“ обаче имат красиви саркофази с орнаменти. Евреите имат само „малцинствени права“ в тази сграда и са допускани само на някои от най-големите им празници. Произходът на исляма от основите на юдаизма и християнството прави тези гробници свещени и за мюсюлманите, като част от родовата история на човечеството, така да се каже. Затова и Хеброн се счита за четвъртия най-свят град на исляма, след градовете на Пророка Мека и Медина и след Йерусалим, където той се е възнесъл на небето и провидял словото.

Джамийската част е застлана с красиви килими за удобство на молещите се, които вече се разотиваха. Неочаквано за мен мъжете и жените стояха разделени, но без огради, просто двете групи се бяха молили едни до други. Орнаментите по тавана и стените на джамията са много красиви и сякаш по-цветни от другите джамии, които съм виждал. Не че съм виждал толкова много де, за разлика от Турция и Балканите, в арабския свят допускането на християнин в джамия обикновено е табу, а в Палестина и Израел това си остана от малкото джамии, в които можеше да се влиза. Тази джамия-синагога е свързана и с тъжна съвременна история. Малко преди поредното помирение от 1995 г. фанатизиран бивш военен лекар – евреин, влязъл в джамията с картечница и избил над 50 души, преди да бъде линчуван от оцелелите богомолци. Оттогава на входа проверките са едни от най-строгите в страната, а напрегнатата обстановка в целия град не помага на разведряването.

Именно тази напрегната обстановка ми бе обяснена от търговец на сувенири близо до Пещерата на патриарсите. Всъщност влязох при него, за да го попитам как, аджеба, да се ориентирам в този неочаквано объркващ ме град и как да стигна до централната спирка на маршрутките. Човекът беше изключително мил и любезен, личеше си, че търговията не му върви бурно, а след традиционен ментов чай и кратък разказ за това кой съм и откъде идвам, сякаш бяхме станали приятели. Показа ми на много подробна туристическа карта как да прекося стария град и накъде да тръгна, като дори не се опита да ми я продаде, виждайки, че си имам моя. Отплатих му се в покупка на сувенири за няколко приятели. Той ми разказа и защо таксито ме е возило по обиколен път, а на картата ми сякаш имаше прекъснати улици на нелогични места, по които можех да мина пеша след неговия инструктаж. През 1929 г., по време на бавното „нелегално“ заселване на евреи в Палестина преди създаването на Израел, което английските колониални власти опитвали да спират, за да не си създават проблеми, общност от стотина евреи купили доста къщи в стар квартал на Хеброн. Заселили се те, но много скоро били намразени от местните араби, защото станало ясно, че няма да са последните и че такова свещено и за евреите място ще стане притегателен център на имиграция. Разказът на арабския търговец удобно пропускаше подробностите, но историята казва, че един ден арабите спретнали погром на еврейските семейства в квартала, избили почти всички жители, а в къщите се самонастанили. Разбира се, старозаветният принцип „око за око“ заработил и при окупирането на Западния бряг от Израел през 1967 г., се появили далечни наследници на избитите, които с помощта на армията изхвърлили наследниците на нашествениците и се настанили в старите къщи. Справедливо, разбира се, но намирайки се в море от враждебни араби, евреите започнали да молят армията за защита, която се изразявала в постоянни патрули, вечерен час в квартала, КПП-та... накратко, арабите „доброзорно“ започнали да се изселват от квартала.

И днес в центъра на многолюдния град има голям район с порутени бедни къщи, в които или не живее никой, или е останало по някое упорито арабско семейство, което минава през КПП, за да иде до магазина. Дори наследниците на евреите вече предпочитат да живеят в новопостроените квартали с всички удобства, вместо в бедни къщи от преди сто години.

Вярвам напълно на думите на търговеца, защото вървейки пеша около километър по прашната улица, бях проверен от 3 различни военни патрула, а не видях дори един обикновен жител. Зад мен в праха се влачеше изморен палестински полицай, който поне подвикваше на войниците, че още предните са ме проверили – явно се познаваха и все пак си вярваха, защото ме проверяваха все по-бързо. Този полицай беше жалка картинка – потен, без оръжие, само с палка, без пагони и без кола или дори колело.

На излизане от квартала минах и през едно от прословутите КПП-та, разположено в допотопен фургон. Разбира се, войниците по всички проверки омекваха, когато видеха чуждестранния паспорт, но винаги ме караха да си отварям раницата за бърз поглед в нея, като мога да си представя, че не са чак толкова мили и бързи с местните араби.

На автогарата ме чакаше двойна изненада. Както можеше да се предполага, веднага след обяда се напълнила маршрутката за Йерихон и сега трябваше да чакам да се съберат спътници. На практика бях първият за новия курс на осемместния микробус, за който полека-лека се събираха хора, но все пак тръгнахме след около два часа. Всеки, който знаеше малко английски, се опитваше да говори с мене, да си изприказва болката на онеправдан палестинец и да ме черпи с чай. Най-приказлив беше човек, облечен в стар, но елегантен костюм, който твърдеше, че бил изгонен от собствената си земя и сега живеел в бежански лагер – нещо, което приех със смесени чувства, защото костюмецът му, английският му и „бежанския лагер“, в който слезе „вкъщи“ бяха за предпочитане пред земите му около Хеброн, в които виреят само хилави козички. Бежанският лагер приличаше на квартал с панелни блокове, подобен на всички други такива около Хеброн. След дежурните първосигнални обяснения обаче, нещата станаха по-ясни. Например видях, че маршрутката няма право да пътува по правите, хубави магистрали на Западния бряг – те са обособени като връзка между еврейските селища, построени след завладяването на Палестина през 1967 г., които са оградени като военни бази и където палестинците май нямат никакво право да влизат. За маршрутката остават второкласните пътчета из околните хълмове, пълни със завои и удължаващи пътя почти двойно. По тези пътища нашият шофьор караше бясно, а в един момент скоростомерът му сочеше 140, но въпреки това, ни отне близо 2 часа да стигнем до Йерихон.

Февруарският здрач вече беше започнал да се спуска и затова помолих шофьора да ме остави директно на скалния Манастир на изкушението, където Христос 40 дни стоял в молитва, устоявайки на трите изкушенията на Сатаната, в които Сатаната е проявил доста въображение. Първо започнал да превръща околните камъни в хляб, на което Христос му казал, че „човек не живее само с хляб“. После го предизвикал да се хвърли от скалите, защото за Сина Божий би трябвало веднага да се появи ято ангели, което да го подхване като един Jesus Christ Superstar на концерт, а Христос отново го хванал натясно, като му казал, че не трябва да изпитваш Бог за глупости. А накрая, докато Христос бил на върха, като в една „Приказка за стълбата“, му предложил цялата власт над народа и земите които вижда, стига да му се преклони. Започвам да го разбирам защо е отказал – нали е Божи Син и е щял да управлява цялото царство небесно, за какво ли му е и някакъв Израел?

До манастира се стига с кабинков лифт, построен със западни инвестиции и със западни цени на билета, чийто служител естествено не пропусна да си поговори с мене и да ми разкаже за петте си деца. Лифтът се „възнася“ към манастира, оставяйки под себе си разкопките на Стария Йерихон, най-стария постоянно населен град на света. За пореден път се почувствах в центъра на човешката история, чувство, което не ме оставяше в последните 5 дни и нямаше да ме напусне до края на пътуването ми.

Манастирът е гръцки, изглеждаше хем познато, хем никак. Църквата към него беше вече затворена, но красивите поддържащи колони по скалите и гледката беше невероятна. Открива се панорама към целия Йерихон и към отсрещните хълмове на Йордания, за втори път гледах тази така далечна в съзнанието ми страна, само на 3-4 км от мене. Кафето, долепено до манастира, беше изцяло осветено в зелено, което за мен си остава цветът на исляма и на Изтока.

В съзерцаване на здрача останах в манастира, докато не надделя притеснението ми за прибирането в Йерусалим.

На сутринта се измъкнах с бърза крачка от хостела и още към 7 часа бях на входа на Храмовия хълм, за да се възползвам от един от няколкото дни, в които е позволено на немюсюлмани да се качват на него. След сериозна проверка за сигурност бях допуснат до дървената пътека-мост, която прескача високия хълм и те изкарва право на платото-площад близо до двете красиви джамии – познатата от всички снимки златокуполна Джамия на скалата и съборната джамия Ал Акса.

За пореден път религиите си дават среща тук – на арабски Ал Акса означава „най-далечната джамия“ и според Корана именно тук, върху руините на стария Соломонов храм, е завършило нощното пътуване на Мохамед от Мека, в което той е прозрял някои от тайните на Аллах. Явно след това се е преместил с няколко десетки метра, защото на мястото на сегашната златна Джамия на скалата пък се е случило неговото възнесение към небето, където напълно е прозрял словото на Аллах и е станал негов пълноправен пророк. Защо е изминал тези метри – вероятно нарочно, за да съвпадне ислямското свято място с камъка, считан от евреите за крайъгълния камък на Соломоновия храм, който пък е и камъкът, около който Господ е събрал праха, за да създаде Адам, а също и жертвеникът, на който Каин и Авел принасят своите дарове на Бог, а векове по-късно Авраам ще реши тук да принесе в жертва на Бог единствения си син Исаак. Днес този камък-жертвеник се намира в основите на Джамията на скалата, която е затворена за немюсюлмани, както и голямата джамия Ал Акса. Войниците, разположени из целия Храмов хълм, следят зорко и за спазването на другата забрана, за която споменавах – никакви религиозни действия на която и да е от трите религии на открито, за да не бъдат възприемани като завземане на територия. От хълма се откриват и невероятни гледки към целия стар град и към хълмовете източно от града, за които ще разкажа по-късно.

След Храмовия хълм реших да се върна в храма на Божи гроб, както си бях обещал. Надеждата ми преди 9 сутринта да има по-малко поклонници и туристи се оправда напълно. Този път успях да остана може би минута в подземния параклис, където е бил гробът на Христос. Влизам в тези детайли за престоя в параклиса, защото се опитах да се поставя на мястото на тези, за които християнството все още е в центъра на личната или колективната духовност. Осъзнах, че тези секунди на Божи гроб никога няма да са достатъчни на един истински поклонник и че до голяма степен за това сме виновни и ние, невярващите туристи. В желание аз също да стана по-добър човек от допира с изворите на християнството, си обещах поне да изкореня един грозен мой навик и до днес се справям с това обещание с променлив успех.

Разходката ми продължи не по земята, а по покривите на старинните жилища от християнския квартал на града, които дават нов поглед върху живота на древния град. Модерността пък е представена от военния пост на покрива на последната християнска къща, от която лесно може да се прекрачи върху къщите от еврейския квартал – евреите определено защитават територията си по всякакви начини.

Отново на земята, дойде редът на търсенето на най-важния подарък – този, за момичето, което днес е жената на живота ми – и до края на пътуването ми приятно подрънкваха в раницата монетките от роклята за ориенталски танци.

На Маслиновия хълм на изток от града, където Христос е излязъл на следвечерна разходка, днес са построени две църкви с манастири на поредните императори с интерес към Йерусалим – Кайзер Вилхелм построява строг комплекс в немски стил преди стотина години, а руският цар се грижи за обширен манастир и православно гробище. Между тях и града пък са „най-елитните“ еврейски гробища заради близостта си до Златната порта на Йерусалим. В еврейското разбиране за пришествието на Месията, той ще влезе в града именно през тази порта (откъдето и Христос влиза на магаре на Цветница, търсейки признание като такъв). Затова и душите на тези, покрай чиито тленни останки би минал Месията, вероятно очакват по-добра съдба. Днешните еврейски гробища определено са различни от християнските – човек бива погребан не в земята, а в каменен саркофаг, положени на нея. А почитането на гроба, за разлика от нашата култура, не се изказва с цвета и храна, а с малки камъчета, които близките носят при всяко посещение. Интересно решение – хем вечно, хем безплатно 😉

Отново прекосих стария град в посока към Крепостта на цар Давид до портата към Яфа – това е главното укрепление по стените на стария град и днес работи като музей, а от стените му се открива красива близка гледка към четирите исторически квартала.

Заговорих се и с момче на моите години, с когото си направихме прекрасна снимка със силно ръкостискане на фона на златната Джамия на скалата, че направо заприлича на пропаганден ислямистки плакат. За съжаление поради необяснима причина след като се прибрах, той не пожела да ми я изпрати по фейсбук, въпреки че си разменихме някои приказки... но не бих се учудил, ако някой чичко му е казал да бъде послушен и да не ми праща нищо.

По-късно се насочих към Меа Шеарим, един от най-старите еврейски квартали на Йерусалим, построен през 19-ти век извън крепостните стени на стария град. Там и днес живеят евреи като от старите фотографии и филми – мъжете с големите бомбета, къдриците и дългите палта, жените със старовремските поли, дечицата с дрехи, сякаш от началото на 20-ти век. Кварталът е много консервативен и на входа му има указания как да бъде облечен човек и как да се държи. Общо взето, като в църква, но без туристически групи и без очебийно снимане. Пише също, че тук хората са отдадени на Г-д (да не споменаваме името му напразно). А снимането в събота, когато мигат лампички и дисплей по апаратчето, е толкова огромен грях, че се твърди, че самите жители вземат налагането на Божието наказание в свои ръце и децата масово замеряли с камъни „грешника“.

Кварталът е доста изпаднал на вид, все пак немалка част от тези евреи не работят, а огромните им семейства са на доста прилични социални помощи, та явно общината е решила да не харчи още пари за техния асфалт. То не че имат и много коли, де... Иначе обстановката е супер любопитна заради хората и отново ми показа как в неособено огромен град, няма и милион души, през няколкостотин метра човек се натъква на нови и нови самобитни общности.

Взе да се свечерява и се върнах в стария град, където исках да прекарам една спокойна вечер за хапване, почивка и компютър, преди да тръгна към летището за ранния ми полет сутринта. Планът бе изпълнен в частта си с яденето, обаче съдбата (знам, знам, в тоя град трябва да кажа Господ) беше решила друго нещо. Вървях си из тихите улички на мюсюлманския квартал и гледам 12-13-годишни деца играят футбол. Ама... от ония конфузни ситуации, когато са трима и съвсем никаква игра не става с двама срещу един. А пък мен в главата ми винаги стои образът на туриста, когото в някое забутано място канят да порита заедно с местните. Явно ми е било изписано на лицето, че ми се играе, защото едното момче веднага ме заразпитва откъде съм и т.н. и ми предложи да се включа. Дадоха ми съотборник и за няколко минути всичко беше супер, но гладките плочи на улицата ме измамиха, паднах и си скъсах кожата на лакътя, доста кръв потече. Общителното момче и единият му другар, като истински добри араби от приказките разбраха, че трябва да ми помогне и ме поведе към аптека, а аптекарят ги накара да ми търсят лекар. Междувременно си говорихме доста, малкият говореше добре английски и учеше в хубаво училище, а майка му беше румънка, омъжена за местен арабин. Беше ходил с майка си на море във Варна и много искаше да ми разкаже за голите жени по плажа. Отворил темата, ме информира много авторитетно, че Израел е единствената страна, където жените плащат за секс, защото са много грозни и ми обясни къде се събирали, но реших да пропусна тази въможност за печалба. Въобще... супер голям отворко, а и явно образован хлапак. Мисля, че светът е пред него, само дето от татко си е наследил палестинско гражданство и малкото  име Джихад – с тоя багаж далече няма да стигне ☹ Беше горд с името си и значението му, но също така се гордееше, че приятелят му се казва Франсис, арабин католик, с когото нямат никакви проблеми помежду си. В такива като тях ми е надеждата... въпреки че след няколко месеца Джихад ми писа как вече не са приятели с Франсис. И ми сподели как онлайн гаджето му в Македония му „изневерява“ и искаше съвет... абе, аз като бях на 13 явно съм бил много задръстен.

Стигнахме до лекаря и той взе много присърце ситуацията, въпреки че беше станало доста късно. Изглеждаше доста образован човек, знаеше английски, но много се зарадва, че може да си упражни с мен и руския от студентството. Попитах го няма ли да почисти раната със спирт и той се направи, че не ме чу, както се случваше преди това и в аптеките. След малко наложи с риванол и тогава осъзнах, че май там спиртът не се ползва дори в общата медицина. Направи ми 5 шева и превръзка, изписа ми антибиотик за всеки случай и стигнахме до плащането. Укори ме, че нямам туристическа застраховка и че ще трябва да си плащам сам, но пък след това ми поиска само около 40 лева, та се успокоих. Забравих да си взема каквато и да е хартия, а рецептата ми я взе аптекарят, та после на летището стана интересно. Разделихме се с Джихад и Франсис и най-после стана време за посядане в интернет клуб, а междувременно адреналинът ми поспадна и почна да ми става уморено от пътешествието и раната. След час-два хванах денонощния автобус Йерусалим-Тел Авив със спирка на летището, където чух историята на поредния куриозен човек – судански бежанец, преминал през Синай и прехвърлил се някак си в Израел. 

Стигайки на летището, видях, че опашките за проверките са наистина огромни и реших да се наредя веднага, за да спазя съвета да предвидя 3 часа за това. Ами... да, почти 2 часа траеше всичко, няма шега. Както е известно, всичкият багаж минава през скенери, а хората често биват разпитвани дълго – кой в опашката, докато чака, кой настрани. Дойде и моят ред и никога, ама никога не съм срещал хора, който толкова да се интересуват от всички детайли на пътешествието ми 😊 За около час и 15 минути си разказах всичко на поне 10 граничари, всички повтаряха в началото едни и същи въпроси, но после хващаха в различни посоки. Но и аз определено се бях постарал да съм съмнителен. Бях сам, млад, за пръв път в страната, с много малко багаж според тях за 6 дни. Гледаха билети от автобуси, които си пазех, договора за колата, картичките от всеки град. Разбира се, Хеброн породи немалко въпроси като „с кого си говори там“, „дадоха ли ти нещо“, „прибавял ли си някого във фейсбук“, „за какво си говорихте“ и т.н. Разпитваха ме много за живота ми, за студентството и темата на дипломната ми работа, за бъдещия ми работодател в Италия, за каквото се сети човек. Не им хареса обяснението, че след като посетя определено място, си изхвърлям отпечатаните листове от Lonely planet и че всъщност през цялото време съм се водил сам, без помощ от местни хора, но нямам как да го докажа. Нито пък обяснението, че батериите на фотоапарата ми са паднали и не мога да им покажа снимки. Разходките до Одрин и Мароко също породиха интерес, докато мазните сръбски и хърватски печати не ги и отразиха. Бяха запазили черешката на тортата за накрая. По онова време входните печати се биеха на отделно листче само ако си го поискаш изрично, та последва логичния въпрос – „ти в коя страна, дето ни мрази, искаш да ходиш?“, на който чистосърдечно отговорих „няма да ви хареса, но са Сирия и Иран“ (Арабската пролет в Сирия тепърва щеше да пукне след месец-два). Подложен бях на щателен изпит по география на туризма на двете държави, който издържах с отличен. През цялото време успявах да скрия превръзката на ръката с якето, но се стигна до момента, в който трябваше да изпразня раницата и до въпроса за какво ми е антибиотикът. Въпреки липсата на документация, явно решиха, че не съм се наранил с оръжия или бомби. Багажът ми беше отнесен настрани, а аз отведен за личен обиск, в който поне не се стигна до събличане, а само до опипване. Накрая ми казаха, че на летище Бен-Гурион паста за зъби и сувенирче „снежна буря“ не могат да летят в ръчния багаж, дадоха ми огромен кашон и найлони за уплътнение и понеже не оставаше много време, ме заведоха най-отпред на чек-ин, а после и на паспортния контрол. Аз и по принцип съм позитивен човек, но сигурно съм бил от хората, които най-спокойно са приели целия този разпит – доколкото помня, през по-голямата част от времето искрено се забавлявах. Надявам се този разказ да не ми спечели почетно място в черен списък на израелските гранични служби.

В полета на Швейцарските авиолинии на връщане не се случи нищо запомнящо се, освен че съседката ми по място вдигна малка разправия, че закуската не била по рецепта кашер, но бързо ѝ мина ме остави да се наспя. В Цюрих някак си успях да се замотая толкова дълго, че за пръв и единствен път в живота ми си чух името по летищната уредба и побързах към гейта за Милано. И докато създаването на албум със снимки във фейсбук ми отне няколко дни, то днес с гордост завършвам пътеписа осем години след пътешествието ми в Израел и Палестина.