ИЗРАЕЛ, ПЪТЕШЕСТВИЕ В СВЯТАТА ЗЕМЯ: Част 1: От Северен Израел до Йерусалим

Преди да се впусна в този пътепис, трябва да отбележа някои много важни момента, свързани с Израел, защото това място е изключително специално, особено за тези, които искат да го посетят пълноценно. Няма друго такова място на Земята, то е уникално по много начини. Може да се каже, че цял свят гледа към това парче земя, и почти всички имат обособено мнение за тази земя, хората, които живеят там, и изобщо всичко, което се случва там. И за да усети човек Израел наистина, той трябва да отиде там подготвен.

Например, няма как да се разбере Израел, ако човек не е чел Библията. Абстрахирайки се от “религия, атеизъм, вяра” и други подобни понятия, тук, в Израел, Библията престава да бъде всичко това, а вместо това става изключително ценен и необходим източник на информация (а религията, атеизма и вярата, след едно такова пътуване, придобиват нови измерения, различни за всеки човек). Ако човек се разхожда из Йерусалим, Капернаум, или който и да е старинен комплекс, с каквито е пълно в тази страна, и не познава информацията от Библията, той просто не знае какво всъщност посещава. В Израел Библията става буквално пътеводител. И обратно- има много текстове в Библията, които човек няма как да разбере в пълнота, ако не е бил в Израел- толкова силни са връзките между Книгата и Святата земя (и не случайно я наричат “Свята земя”).

Няма как също да се разбере Израел и без човек да е поне малко запознат със съвременния конфликт между евреи и палестинци. Макар че този конфликт всъщност е различен от всички други конфликти по Земята. Той има толкова дълбоки корени, че... отново трябва да се опре до Библията! Днес в западния свят е много модерно да се мисли за “равноправие и братство между религиите”. Но всъщност трудно е да има по-наивно мислене от това- лишено от всякакво разбиране за същността на религиите, техния произход, и цялата история на човечеството и на всичко. По света е пълно с хора с подведена или невярна представа за Израел, евреите, религиите и изобщо най-основните и чувствителни аспекти на човечеството. И именно Израел е мястото, където са скрити много отговори, мястото, което може да преобърне тотално всякакви представи, ако само човек поиска да го посети пълноценно.

Поради всичко това у нас узря идеята да направим пътуване в Израел. Истинско, пълноценно пътуване- не просто “за почивка” (защото ако търсехме просто почивка- варианти има колкото искаш) , а за нещо повече- нещо като “експедиция”. Затова започнахме да се готвим малко по малко, повече от година.

Например знаехме, че в Израел е много скъпо и ще ни трябват много пари. Събирахме ги много месеци подред, като ги заделяхме специално за случая. Аз се ровех в Библията, в исторически и географски книги, изследвах отделните обекти и дестинации и чертаех маршрути до тях.

Искахме да използваме случая също да отидем и в България. Живеейки в Китай и идвайки от там, България беше идеална отправна точка- първо и преди всичко, все пак да си посетя родната страна и хората, които обичам там. И второ- от София до Тел Авив е много по-лесно и бързо да се отиде, отколкото от Хонгконг. Така че- “с един куршум три заека”. “Третия заек” беше Киргизстан, който пък ни беше точно на път, на връщане от Израел към Китай, и който също ми беше набелязана дестинация за посещение.

И така, очерта се едно вълнуващо пътуване, планирано да продължи месец и половина. При това с двете ми малки деца, за които, както бях уверен (и както наистина си беше), това пътуване щеше да им се отрази прекрасно във всяко отношение. Купихме самолетните билети, жена ми Инг Инг си изкара визите за Израел и за Киргизстан. Аз уредих нощувките, които за Израел решихме, че ще бъдат чрез AirBnB- не само защото излизаха по-евтини варианти от Booking.com, а и защото това щеше да бъде удобен случай да общуваме повече с местните хора- нашите хазяи. Очертах маршрута в Израел- кръгов маршрут от Тел Авив на север до Галилейското езеро, после към Йерусалим, после на юг до Ейлат, и оттам- обратно към Тел Авив. Оказа се по-удобно (а и доста евтино) да пътуваме през по-голямата част от маршрута с кола под наем. Избрахме Cal Auto, чиито оферти бяха най-евтини, и направихме два букинга от техния сайт, за две отделни отсечки от маршрута.

Накрая дойде и ваканцията, и още от първия й ден- момента на нашето заминаване от Китай. Имахме прекрасен престой в България- за около 20 дни, през които аз буквално преоткрих много родни забележителности, които и преди бях посещавал, но никога не ги бях гледал и изследвал през погледа на пътешественик (а това беше и добро “упражнение” за предстоящото изследователско пътуване в Израел)- Пловдив (най-стария жив град в Европа), Рилския манастир, Банско, Бачковския манастир, Триград и района около него в Родопите, село Равногор над Брацигово, Хисаря, Старосел, и накрая- поход с децата в Пирин, с изкачване на връх Вихрен (добра тренировка за пътуването ни в планински Киргизстан, след Израел).

И след всичко това- ето ни в София, привечер, в една пицария в Младост, с жена ми, двете деца, брат ми, и един Магеланец, с който вече бяхме пътували заедно в Китай. От пицарията- на летището. Там, на Терминал 2, си казахме довиждане с брат ми, и останахме да чакаме цяла нощ нашия самолет, който трябваше да излети за Тел Авив на другия ден рано сутринта, към 6:40.

Търсих на таблото самолета ни, и не го открих. И тогава се усетих, че нещо не е наред, май сме на грешния терминал. Wizz Air били на Терминал 1. Веднага излязохме, хванахме автобус 84 (мисля че той беше), и за 2 спирки слязохме където трябва. Но това не беше всичко. Трябвало да направя чекирането онлайн, не знаех, че повечето нискотарифни компании имат такова изискване, ако си закупил билетите онлайн. Добре че открих тази подробност навреме, и че батерията на лаптопа ми беше добре заредена и имаше WiFi, иначе щях да се чудя откъде ми е дошъл до главата проблем да плащаме допълнително над 100 евро за чекиране на гишето.

Оправихме набързо кашата, и вече можехме да се успокоим. Беше почти полунощ и ни очакваше дремане по седалките на летището поне докъм 4 сутринта. Не искахме да ходим в хотел или при познати, защото така или иначе трябваше да ставаме посред нощ, да хващаме такси и т.н., а така на летището направо- най-лесно. Важното е, че децата си заспаха сладко чак до времето на предаване на багажа. Ние с жена ми дремахме там колкото можахме. Салона в началото беше почти празен, но започна постепенно да се пълни с хора, някои от които с малките еврейски шапки “кипа” на главите- те очевидно щяха да се завръщат в своята страна. И към 4:30 вече си беше оживена лудница от народ, чакащ за няколко ранни самолета.

ДЕН 1

Събудихме децата, стегнахме багажа, преминахме леко през всичките процедури- предаване на куфари, паспорти, скенери и т.н., и най-накрая, вече по светло, зачакахме и летищния автобус, който ни отведе до самолета за Тел Авив.

Полета беше лек и приятен. Под нас през повечето време- безкрайното синьо Средиземно море. И в един момент, докато самолета вече се спускаше, под нас рязко се появи сушата- една безкрайна плажна ивица и зад нея- блокови, сгради, булеварди и всякакви градски и крайградски обекти. Това беше “Святата земя”- Израел, и град Тел Авив. Пристигнахме!

Летището на Тел Авив- Бен Гурион. Очаквах дълги проверки, разпити и други подобни процедури, според както бяхме чули, че се извършват на това летище. Но за нас нямаше нищо подобно (някои други ги пращаха в една странична стая, явно за по-сериозен разпит). Минахме си нормално през всички стъпки, на паспортния контрол човека само ни пита набързо какво ще правим в Израел и къде ще пътуваме. Усмихнат ни пожела приятно изкарване и ни издаде сините входни билетчета (те се дават на всички посетители на Израел, вместо печат в паспорта, и трябва да се пазят до напускането на страната).

Още в България бяхме обменили малко шекели, и щяхме да ги използваме за влака, с който трябваше да се придвижим към нашата квартира. Излязохме от летището, отидохме на влаковата станция и аз се обадих на Ина- нашата хазяйка, в чийто апартамент щяхме да нощуваме. Тя потвърди, че ни чака, и ние се качихме на влака. Трябваше да стигнем до Холон- едно южно предградие на Тел Авив. И там трябваше да хванем автобус до блока на Ина.

Но когато слязохме от влака, нещо не можахме да се ориентираме на коя точно от спирките наоколо спира автобуса за Ина, и направо тръгнахме пеша по улицата, в жегата, гледащи GPS-а в картата на моя телефон. Все пак идваме от топлия и влажен Южен Китай, така че бяхме свикнали с жеги, а и аз се натоварих като магаре с повечето багаж, за да вървят Инг Инг и децата по-лесно. Накрая стигнахме и до апартамента на Ина.

Починахме си за около час. Беше време за някои необходими процедури, които трябваше да направим- да обменим пари, да очертая по-подробно маршрута ни за днес, и да обядваме. Свършихме всичко това в съседния мол, леко “шокирани” от скъпия обяд (два дюнера с картофи, супа и една кока кола), но се настроихме, че трябва да свикнем с тези цени през предстоящия ни престой в Израел.

И след всичко това дойде и приятната част. Хванахме един автобус до Яфа- стария град, който някога е бил отделно селище, а сега част от новия град Тел Авив. Яфа беше първата ни пътешественическа дестинация в Израел. Това селище съществува отпреди около 4000 години, и е известно най-вече с две истории от Библията- пристанището, откъдето отпътува пророк Йона около 850 г.пр.н.е., за да избяга от мисията, поставена му от Бог- пътешествие, завършило в стомаха на един кит, чиято статуя стоеше в началото на стария град. И втората история е от около 42 г.н.е.- свързана с един кожар Симон, в чиято къща известно време живее младия по онова време апостол Петър, виждайки знамението от Бог, в което Бог му казва, че благовестието за Исус Христос е не само за евреите, а за всички народи по Земята.

И така, ние се “гмурнахме” в тесните старинни улички на Яфа. Къщите около тях бяха често свързани една с друга над самите улички, образуващи мостове и дори дълги тунели над тях. Докато вървяхме, аз разказвах историята на Яфа (не само библейската, а изобщо, цялата история) на Инг Инг и децата, като приказка, която на тях им беше много интересна.

После слязохме малко по-ниско, до една стена, на която пишеше “Къщата на кожаря Симон”. Дали точно това наистина е била къщата на Симон, в която апостол Петър е живял, вероятно остава загадка, но едно е сигурно- като изключим някои модерни реставрации, декорации, кафета, магазинчета за суверини и други туристически добавки, древната Яфа е изглеждала така, както изглежда днес. Дори и това да не е била точно къщата на Симон, пак придобихме представа каква вероятно е била- и къщата, и улиците около нея, и самия древен град, както и хълма над брега, на който е построен.

Слязохме и до брега на морето. Свеж вятър, вълни и лека прохлада. След кратка фото сесия- отново нагоре по една от тесните улички и тунели, излязохме на една по-широка площадка с шадраван и много декорации, а оттам- през едни красиви панорамни градини, с прекрасен изглед на север към центъра на Тел Авив.

Отвъд тези градини постепенно навлязохме в един пазарен район- това беше Flea market (вероятно се произнася Флий пазар, ако е на английски, така и не разбрахме). Беше пълно със всякакви стоки за бита, сувенири, платове, дрехи, и всевъзможни джунджурии, все придаващи характерния за такива места колорит.

И понеже все още не си бяхме купили местна СИМ карта, а бях на роуминг с българската ми карта, лимита ми свърши, интернета спря, и изгубихме всякаква интернет връзка със света. Все пак поне картата с улиците на Тел Авив още стоеше, така че все пак можехме да се ориентираме къде сме, но се очертаваше трудна задача да намерим автобус, за да се приберем вечерта при Ина (а със скъпо такси не ми се искаше да се придвижваме).

Просто продължихме да обикаляме из улиците. Излязохме отново на морето, този път северно от Яфа, на плажа. Беше радост за децата, а и за нас. Морето беше много приятно, и ние се къпахме в него, наблюдавайки залеза на слънцето, докато се стъмни. После излязохме, преоблякохме се и отидохме до първия най-близък булевард. Там, на най-близката спирка, за наша радост видяхме номера на същия автобус, с който дойдохме от блока на Ина в Холон. Автобуса дойде и ние се прибрахме леко и без проблем.

Вечерта, в хола на Ина, седнахме с нея и приятеля й на кафе и чай, и си поговорихме за живота в Тел Авив и Израел изобщо. Самия Тел Авив ни направи впечатление на един изключително спокоен туристически град, пълен с млади хора от цял свят, идващи на екскурзия тук. Ина каза, че не само Тел Авив, а и целия Израел е така (както и сами щяхме да видим). С изключение на една малка зона близо до границата с Газа, откъдето палестинците мятат нещо като ракети, и хвърчила с огън, за да причиняват пакости на израелска територия. Неизбежно зачекнахме и въпросния конфликт, понеже очаквахме, че по време на нашето пътуване, малко или много е възможно да го усетим в различни ситуации.

Стана късно, сложихме децата да спят, приготвихме се за следващия ден, и ние също заспахме.

ДЕН 2

Аз станах рано сутринта, приготвяйки се за най-важната задача за този ден, преди всички други- да вземем резервираната кола под наем. Тел Авив имаше и още доста места за разглеждаме, и преди да го напуснем, исках да минем през тези места с колата. Инг Инг и децата (както е и нормално за майка и деца) бяха бавни, и решихме аз сам да отида до фирмата Cal Auto и да взема колата, макар че подозирах, че няма да стане, защото кредитната карта, която те изискват за депозита беше на името на Инг Инг, и съответно и тя трябва да присъства. Все пак, вместо да ги чакам да се оправят, отидох до фирмата (което отнема повече от час със смяна на автобус, после влак, и после 10 мин пеша). И както и се опасявах, без Инг Инг работата нямаше как да стане. Още час и нещо обратно до апартамента на Ина. Поне вече всички бяха готови, и тръгнахме отново към фирмата Cal Auto заедно. По пътя купих една израелска SIM карта- щеше да е много важно да имаме интернет през цялото време, и да знаем къде се придвижваме. Този път взехме колата успешно. Имаше един участък от маршрута, от Галилейското езеро до Йерусалим, за който не бях сигурен точно откъде да минем- най-прекия път беше през палестинския Западен бряг, но казват, че палестинците като видели кола с израелски номера, можело да хвърлят камъни по колата, и че там застраховката не важи. Питах хората от офиса на Cal Auto, и те казаха: “Ако искаш можеш да минеш през Западния бряг, но бъди готов ако се наложи да ни купиш нова кола.”

Подкарахме колата- малък Хюндай, напълно достатъчен за нас. Но бяхме доста закъснели, вече беше следобед. Затова само минахме набързо през две места в Тел Авив, ей така без да слизаме от колата, снимайки направо от прозореца. Първото място беше Неве Цедек, най-стария квартал на Тел Авив, на повече от век, от който всъщност града се разраства до сегашните си размери. И второто място беше булевард Ротшилд, с парковата алея по средата между двете платна и красивите градски пейзажи. Накрая минахме и покрай площад Рабин, и с това посещението на Тел Авив приключи.

Скоро излязохме от града и поехме на север по голяма и оживена магистрала. И за около час и половина стигнахме до нашата следваща дестинация- древния град Кесария. Този град днес не е жив, представлява само руини, превърнати в туристическа атракция. Но някога е бил голямо и важно пристанище, особено в своя разцвет по времето на Римската империя.

Ние влязохме в старинния комплекс, чувайки някаква електронна ембиънт музика, много подхождаща на пейзажа от древни останки. Всъщност във вътрешността на комплекса имаше сцена и една група музиканти се подготвяше за концерт. Стигнахме до древното пристанище, където се разбиваха вълните на Средиземно море, намерихме едно място на сянка с изглед към брега, и аз отново започнах да разказвам...

Кесария е основана някъде около 4-5 век пр.н.е., но едва в римско време получава разцвет- римляните я превръщат в едно от основните си пристанища в тази част на империята. Съответно и Кесария става голям град. Исус Христос и Неговите ученици посещават Кесария през 30 г.н.е. и именно тук Исус ги пита “Според както казват хората, Кой съм Аз?” Петър Му отговаря, че сред народа има най-различни мнения, обаче според него Исус е Божият Син. Следващите 10-15 години Петър пребивава в Кесария доста време. Тук се среща с римския стотник Корнилий- един от първия християни от не-еврейски произход. След това заживява в този град, бягайки от юдейския цар Ирод Антипа. Апостол Павел именно от това място започва и завършва повечето от своите мисионерски пътешествия. Тук той пребивава две години (от 62 до 64 г.) под домашен арест и охрана от римската власт, преди окончателно да напусне Юдея.

По-късно града попада под властта на всички следващи империи, които се изреждат да владеят Святата земя. По време на Османската власт група босненци се заселват в Кесария и построяват джамия, която и до днес стои в комплекса. Но града вече отдавна не функционира, в крайна сметка запустява напълно, и е възроден вече като туристическа забележителност едва наскоро.

Ние продължихме да се разхождаме около пристанището, след това отидохме до големия стадион за надбягвания. Тук римляните са устройвали състезания с колесници, покрай самия плаж на морето. А в южния край на комплекса беше големия римски театър- отново важно място за култура и забавления преди две хилядолетия. Минахме и покрай жилищните райони на града, покрай древното данъчно, кметство, страноприемници, полиция и какво ли още не- всичко това днес са само тихи, безмълвни руини.

Дойде време да затварят комплекса и ние побързахме да излезем. Скоро щеше да се свечери и ние искахме да стигнем до целта ни за деня- големия град Хайфа, ако може по светло, за да разгледаме каквото можем и от него.

Продължавайки на север, скоро от дясната ни страна започнаха да се издигат дълги хълмове. Това беше Кармил, планина, отново свързана с много история. В нейното северозападноподножие, на брега на морето, се намираше Хайфа. И ние успяхме да стигнем до там по светло.

Още в началото на града спряхме и в последния момент успяхме набързо да разгледаме една пещера (по-скоро просто дълбока ниша в скалния склон), наречена Пещерата на пророк Илия. Тук по времето, когато Израел е бил разделен на Северно и Южно царство, при царуването на северния цар Ахав, пророк Илия се е криел от преследване, някъде около 880-875 г.пр.н.е. Сега тази ниша беше превърната в юдейско светилище, където евреи идваха да се молят.

След пещерата вече започна да се стъмва. Ние се придвижихме до центъра на Хайфа, там спряхме колата, търсейки ресторант за вечеря. И тогава над нас се откри величествената гледка на Бахайските градини- един комплекс, разположен по северния склон на Кармил, с една стълбовидна алея, която се изкачваше до храма най-горе, заобиколена от изящна декоративна растителност, а сега привечер и красиво осветена.

Самия град Хайфа е също като Тел Авив- нов град, без някаква древна история. Но въпреки това си има своя особен чар. Ние го усетихме много приятно, намирайки хубав ресторант в центъра под Бахайските градини. А след вечерята се заизкачвахме с колата по стръмните улици на града, докато най-накрая стигнахме и до мястото за нощувка. То беше единственото от пътуването ни в Израел, резервирано чрез Booking.com, но не беше хотел, а отново стая под наем, много приятна. Нейния хазяин дойде, настани ни, говорейки главно на руски (в Израел много евреи са пристигнали от Русия и говорят руски, така руския език е доста разпространен в тази страна), и ние се наспахме добре, готови за следващия ден.

ДЕН 3

Утрото дойде, но докато тръгнем отново на път, доста се забавихме (както обикновено, една майка и две деца е много трудно да бъдат бързи, все има сто и една подробности, които трябва да се свършат, оправят и подредят). И поради това изгубихме ценно време да посетим и обиколим повече от Хайфа. Но, колкото- толкова. Тръгнахме по едно красиво панорамно шосе по високата част на планината Кармил. По неговата най-северозападна точка спряхме за малко, колкото да снимаме построения там от кръстоносците параклис Стела Марис, с прекрасен изглед към Средиземно море. След това продължихме на югоизток.

След около 30-40 мин. спряхме и на следващата дестинация- университета Хайфа и неговия музей. Ние обичаме музеи. И децата също. Музеите са много интересен урок по история и география, със сигурност доста по-интересен от учебник в класна стая. Така че там разгледахме доста експонати на старинни артефакти, свързани най-вече със северната част на Израел. И понеже университета, както и музея, са построени на най-високата част на Кармил, там имаше и една панорамна тераса, от която се откриваше прекрасна гледка към равнината Йезреел на север.

Но както казах, времето ни беше ограничено, а разглеждането на един музей отнема доста повече време, отколкото посещението на църква, паметник, старинна къща или природна забележителност. Така че отново трябваше да продължим нататък.

Навлязохме в мюсюлмански район, с повече джамии и хора, облечени и изглеждащи като мюсюлмани. Там, край едно от селищата по пътя имаше голям супермаркет, и ние спряхме да се заредим с продукти. После продължихме нататък, вече към югоизточния край на Кармил, все по-далеч от морето. Нашата следваща цел беше манастира Мухрака. Скоро пристигнахме и там, и хапнахме край неговата порта.

Манастира Мухрака, както и цялата планина Кармил, също имат древна история и много истории в Библията, които са се случили там. По-голямата част от планината, извън селищата по нея, е покрита с рядка и ниска широколистна гора. А почвата й е смесена с камъни. Още от древността тя е била пълна със стада. Известна е например историята на младия цар Давид, все още преследван от опонента си Саул, около 1038 г.пр.н.е., когато Давид и неговите хора се придвиждат от южните юдейски пустини на север към Кармил, при богатия кармилец Навал. Те първо пребивават в шатри сред овчарите на Навал и им помагат. И молят Навал в замяна малко материална помощ. Но Навал им отказва надменно. Обаче жена му Авигея тайно отива при Давид, носи му храна и други провизии и го моли за милост. Точно тогава Навал получава удар и умира, и Авигея става жена на Давид.

По-късно планината Кармил попада на територията на царството Северен Израел, и по времето на цар Ахав, който се опитва да наложи финикийската религия (божеството Баал и много други по-малки идоли като Ашери, Астарта и други подобни), този район става арена на съпротивата против тези нововъведения, водена най-вече чрез пророк Илия, между 880 и 865 г.пр.н.е.

И именно тук, на мястото на днешния манастир Мухрака, Илия организира демонстрация на сила между Баал и Йехова. Самото божество Баал е известно като “главния бог на финикийците”- “бог-гръмовержец”, който праща мълнии. Така и изглеждат неговите статуи, които могат да бъдат видяни в музеите на Израел- човешка фигура, с подобна на фараонова корона, с вдигната ръка мятаща мълнии. Но Илия подлага това на тест. Той събира Бааловите пророци, както и много местни израилтяни да гледат шоуто, и ги предизвиква да накарат Баал да прати мълния, с която да изгори едно заклано теле. Те се молят, викат, правят всякакви ритуали, но нищо не се случва. После изпадат и в транс, крещят, търкалят се по земята, но пак нищо не се случва. След очевидния им провал, идва ред на Илия да призове Бог Йехова. Илия използва друго заклано теле, кара ги да го залеят с вода и след една кратка молитва пада мълния от Бог върху телето. Народа вижда това и единодушно отхвърля фалшивата финикийска религия, а Илия заповядва да хванат Бааловите пророци и да ги избият.

Около 2500 години по-късно тук, на същото място бива построен католическия манастир Мухрака, а след това и паметник на пророк Илия, с вдигнат нож в ръка. Ние влязохме в двора на манастира и се качихме на панорамната тераса, построена около южната страна на църковната му сграда. Оттам се откриваше обширна панорама в почти всички посоки, обхващаща по-голямата част от Северен Израел. Насладихме й се, слязохме от там, и продължихме към следващата ни дестинация. Беше време да напуснем Кармил и да слезем в съседната на него равнина Йезреел.

Скоро слязохме в ниското. В Израел там, където шосета и улици се пресичат, има много кръгови кръстовища. Аз обърках пътя при едно от тях, и после ми трябваше половин час да се върна до верния маршрут. Както и да е, скоро стигнахме и до следващата ни дестинация- древното селище Мегидо, известно повече като прочутия Армагедон, олицетворение на края на света.

Мегидо е построено на един хълм в покрайнините на равнината, и е на около 4000 години възраст. В по-древната история е известно все като място на битки. Битка между ханаанците и египетския фараон Тутмос III през 1480 г.пр.н.е., после битка между съдия Барак от Израел против северните ханаанци, през 1258 г.пр.н.е. Следват две битки, при които там загиват двама царе на Юда (Южен Израел): цар Охозия през 869 г.пр.н.е. и цар Йосия през 609 г.пр.н.е. Малко след това вавилонския цар Навуходоносор II разрушава града, и той остава в руини до днес. Има и една по-съвременна битка там- между армията на британския генерал Аленби и османската армия, през 1918 г. Но както знаем- там се очертава да има и една последна битка, предвестник на Пришествието...

Преди да стане това обаче, Мегидо бива превърнато в туристически археологичен комплекс. Когато пристигнахме, беше вече следобед. Селището и неговите руини бяха пусти и тихи, дори мистични. Слънцето печеше безмилостно и само от време на време лек ветрец разклащаше самотните палми всред руините. Добре, че уредниците на комплекса бяха поставили чешма в центъра на Мегидо, за да се разхлаждат туристите в жегата.

Пообиколихме наоколо и стигнахме до една голяма дупка насред хълма, в която се слизаше по стълби. Стълбите се спускаха до дъното на дупката и оттам продължаваха дълбоко под земята, до един тунел. Преминахме го и на другия му край имаше друга стълба за изхода нагоре. Изхода беше в подножието на хълма, така че нямаше много изкачване. Това всъщност е била водната система на града- огромен резервоар с подземен тунел, където водата е била съхранявана на хладно.

Излязохме от комплекса и продължихме на север през равнината, отвъд която се виждаха други възвишения. Там беше и следващата ни цел за деня- град Назарет, известен като мястото, където Исус Христос е живял и отраснал.

Шосето достигна хълмовете, изкачи се нагоре и пред нас се откри един доста шарен град, пълен с църковни покриви и всякакви други сгради. Навалицата не беше малка. Доста трудно намерихме място за паркиране- това беше близо до един монумент-чешма, наречена “Извора на Дева Мария”. Според местните (а също и според различни християнски деноминации) на това място Мария (и разбира се, не само тя, а и всички жители на древния Назарет) идвала за вода.

И така, тръгнахме из улиците на Назарет. Той беше предимно арабски град, с доста арабски християни (разбира се, и мюсюлмани, но според интернет много от тях бяха и християни). Беше пълно с ресторанти с дюнери, кебапи и фалафели, и честно казано, с доста боклук по улиците, в края на работния ден. В Назарет има няколко големи църкви, принадлежащи към различни християнски течения, всяка от тях претендираща, че се намира именно на мястото на къщата, в която Исус е живял. Очевидно нямаше как (вероятно няма и да има как) да се разбере точното местоположение на Неговата къща. Нито пък да се придобие представа как е изглеждал древния Назарет, поради липса на “Стар град”, както беше Яфа. Единственото, което беше останало от древната картина на Назарет, беше природния релеф, на който се намираше града. Можехме да си представим как малкия Исус е играел по баирите наоколо заедно с другите деца, може би са слизали чак долу до равнината, може да са се катерили по близките скали и дерета.

Все пак, в мен се появи надежда, че може и да е останало нещо и от самия древен град. Видях, че има едно място, наречено “Село Назарет”, за което пишеше в интернет, че било направено да изглежда като града отпреди 2000 години. И така, първо обиколихме покрай централния район, най-вече покрай най-голямата и забележителна църква- Базиликата на Благовещението. Беше вече късно и тя беше затворена, само успях да я щракна през решетките на портата й, вътре в двора.

После продължихме нататък към “Село Назарет”. Децата се отегчиха от улиците, пазенето от коли и тесните тротоари пред ресторантите, дюнерджийниците и кебабчийниците, и боклуците пред тях, които трябваше да заобикаляме, съответно намерихме едно място малко преди “Селото”, те спряха да си починат, а аз сам отидох до въпросното “Село”, да видя поне дали изобщо си заслужава да го посетим. Както и очаквах- не, не си заслужаваше. Там имаше само един голям паркинг, пред него голям ресторант, и някакси малко над паркинга- само няколко “древни къщи”, частично покрити с брезент, и горе-долу това беше всичко. Беше вече и затворено, нямаше никакви други посетители.

Така че аз се върнах при Инг Инг и децата, отидохме до градината под Базиликата на Благовещението, те седнаха да ме изчакат, аз отидох до колата и се върнах с нея да ги взема оттам, и тръгнахме.

Следващата ни цел трябваше да бъде градчето Кафр Кана- прочутата Кана Галилейска, където през 27 г.н.е. Исус превръща водата във вино по време на една сватба. Беше вече тъмно, а и като знаех, че там няма да намерим никаква автентична “Кана Галилейска”, а само една поредна църква, построена на мястото, на което вероятно се е провела тази сватба (пак според слухове, канони и традиции), решихме че няма смисъл дори и да спираме. Беше достатъчно да видим просто релефа и разположението на Кана, отдалечеността й от Назарет, а след това и от Галилейското езеро, за да добием някаква представа за картината отпреди 2000 години, която наистина да си заслужава.

И така, подминахме Кана и продължихме още около 40 минути до крайната ни цел за деня- град Тибериас (Тибериада)- най-големия град на брега на Галилейското езеро. Беше тъмно, но изгледа към града беше много красив- той беше разположен по склона на възвишенията край западния бряг на езерото, и светлините от сградите му бяха покрили целия склон.

Тибериас беше доста различен от Назарет. Той беше предимно еврейски град, доста по-тих и с по-западен облик. Отидохме до центъра на града, намерихме едно приятно ресторантче, където вечеряхме, и след това отидохме и до нашата квартира от AirBnB, която бяхме резервирали. Тя беше в един нисък жилищен блок, на последния етаж. Хазяйна й се казваше Ефим, руски евреин, възрастен човек, който не знаеше английски, но пък с моя макар и недотам перфектен руски се разбирахме чудесно. Настанихме се в неговия уютен апартамент и с това деня приключи.

ДЕН 4

Днес бяхме запланували да обиколим с колата цялото Галилейско езеро и вечерта да се върнем отново в Тибериас. Пълната му обиколка е около 60 км, не е много, и въпреки многото дестинации за посещения по пътя, пак в рамките на един ден е напълно осъществима. И така, на сутринта се приготвихме и тръгнахме.

Но Ели имаше малко температура, а и навън се очертаваше голяма жега, така че решихме да правим обиколката и да посещаваме дестинациите много внимателно- колкото може повече на сянка, ако трябва да я нося на ръце, така че да не се влоши.

Първата ни спирка беше на около 8 км северно от Тибериас, в подножието на едно стръмно възвишение, наречено Арбел, от което според информацията се открива прекрасна панорама към Галилейското езеро. Но поради състоянието на Ели решихме да отложим изкачването на Арбел, и вместо това спряхме в древното селище Магдала, известно като родното място на Мария Магдалена.

Влязохме в археологическия комплекс Магдала (той беше съвсем нов, още довършваха разни съоръжения, беседки, както и една нова зала), сложихме децата под една сянка да си играят кротко, и поотделно аз, след това Инг Инг, разгледахме обекта. Той не беше много голям, така че го минахме за около 30 минути.

Продължихме нататък, още няколко километра. Там беше Музея на Галилейската ладия, край селището Геносар. Наскоро археолозите са открили остатък от една ладия, от периода на Исус, и специално за нея беше построена музейна зала с представяне на този артефакт. Дали е била ладията, с която Исус и учениците Му са плавали по езерото, не се знае. Но едно е ясно- така са изглеждали ладиите от онзи далечен период, така би трябвало да е изглеждала и ладията на Исус.

От паркинга набързо се придвижихме в голямата зала на туристическия център, част от който беше и този музей. Там имаше приятен климатик, и Инг Инг остана с децата на хладно, а само аз влязох в музея да видя ладията. Тя беше около 8 метра дълга, направена от извити дървени талпи, и вече, разбира се, неизползваема. Не изглеждаше голяма, и ако в нея са се возили 13 човека (Исус, заедно с 12-те Му ученици), би била доста препълнена, но все пак вътре в капацитета, който може да побере. Но ако е имало и буря в езерото (както е описано в Новия Завет), учениците Му наистина са имали основание да се страхуват за живота си, ако не им е достигала вяра.

После излязох от музея и отидох на самия бряг на езерото, където имаше кей. Тъкмо един малък туристически кораб пристигаше на кея, и реших, че следващия път ако дойдем пак тук, ще е добре да се повозим на такъв кораб. Освен кораба по езерото имаше джетове, имаше и кайт-сървъри (въпреки, че вятъра беше още слаб), а наблизо имаше и малък плаж с деца, които се къпеха и пръскаха весело с вода.

Излязохме от музея и продължихме нататък. Стигнахме до един разклон, поехме наляво по шосе, което напусна брега на езерото и се заизкачва със завои по страничните възвишения. И след около 15 мин стигнахме и до следващата дестинация- останките на град Хоразин (всъщност и днес там има град Коразим, на около километър встрани от тези останки, но той е просто едно съвременно малко градче, което май освен с името си, няма нищо общо с древния град).

Хоразин е един от трите града по северното крайбрежие на Галилейското езеро (заедно с Капернаум и Бетсайда), където Исус основно е служил на хората, извършвал е много чудеса и изцеления, и е проповядвал. Точно тези градове Исус укорява за това, че въпреки многото чудеса и знамения, които са видели, много от жителите им останали в неверие и в старите си грехове.

Спряхме пред входа на Хоразин. Инг Инг и децата останаха в колата на работещ климатик в почти 40-градусовата жега. Само аз влязох в комплекса. Нямаше никой, аз бях единствения посетител. Там беше само гробна, хилядолетна тишина, сред древните руини. Без наличие на други туристи, усещането да си сам в древността беше направо фантастично (при това съчетано с красива панорамна гледка надолу към Галилейското езеро). Само от време на време имаше полски лалугери, притичващи покрай камъните...

Излязох от Хоразин и се върнахме надолу обратно към езерото. По пътя обаче се отклонихме към още една дестинация- “Планината на блаженствата”. Става въпрос за мястото, където Исус изговаря известната “Проповед на планината”, от Евангелието на Матей 5 до 7-ма глава, и която започва с изговаряне на 9 блаженства- “Блажени са нищите по дух...” и т.н. Всъщност това не е “отделна планина”, а само едно по-равно място по склона на околните на Галилейското езеро възвишения, някъде по средата между Хоразин и брега на езерото. И там също не са пропуснали да построят църква.

Когато пристигнахме пред входа на църквата обаче, беше затворено. Обедна почивка. Но така или иначе не църквата ни интересуваше, а самата “планина”, с цел да придобием представа за картината с Исус, учениците Му и множествата, които са стоели около Него и са слушали тази Негова проповед- релефа, пейзажа, изобщо как е изглеждало мястото, на което това се е случило. И в тази връзка честно казано църквата там само “пречеше” на автентичната картина. Така че ние не изчакахме да отворят, вместо това само излязохме от колата покрай оградата на църковния комплекс. Искахме да видим нещо, което Исус казва по време на проповедта Си: “Град, поставен на хълм не може да се укрие”. Кой би могъл да бъде града, който Исус дава за пример? Пообиколихме наоколо (защото имаше дървета, които пречеха на изгледа), за да намерим подходящо място, откъдето да се види този хълм, и града, който е поставен на него. И установихме, че Исус най-вероятно говори именно за Хоразин, от който току-що бяхме слезли. Всъщност не става въпрос за ясно очертан хълм, подобен на пловдивските тепета, а по-скоро за височина, подобна на Варненското плато над морето. И самия Хоразин не се виждаше ясно, но вероятно в древността, когато не е бил руини и сградите му са били цели (и съответно по-високи), се е виждал по-добре.

Продължихме надолу. Слязохме отново до брега. И там беше поредната дестинация- местността Табха. Тя също е свързана с много истории от дейността на Исус край Галилейското езеро. В древността тя е била просто една наклонена поляна край брега, на която Исус често е проповядвал. Именно там Той извършва чудото с умножаването на пет хляба и две риби за 5000 човека, а после пак подобно чудо- седем хляба за 4000 човека. Пак близо до брега на тази поляна Исус ходи по водата и предизвиква Петър също да дойде при Него по вода, но Петър се усъмнява и потъва, така че се налага Исус да го изважда от водата.

Днес обаче и на тази поляна е построена църква, което разваляше за пореден път представата за автентичния вид на това място (нямам, разбира се, нищо против църковните сгради, просто ако ги бяха построили малко по-встрани, би било по-добре). Този път обаче ние влязохме в преддверието на църквата (където имаше малък басеин с рибки и фонтан) и Инг Инг седна да чете на децата всички истории от Библията, свързани с Табха. После дойдоха група китайци, и ние се запознахме с тяхната екскурзоводка китайка- и вече поддържаме връзка с нея.

Минахме и Табха. Беше ред на следващата дестинация, може би най-важната за деня: Капернаум. Това е градът, в който Исус основно пребивава по време на дейността Си в Галилея. Там живеят също и Петър, и някои от другите Му ученици. Има доста истории от Новия Завет, които са се случили в този град. Особено известна е синагогата на Капернаум. В нея Исус често проповядва, а също и изгонва демон от един обладан. Пак в Капернаум Исус извършва и много други чудеса и изцеления, сред които изцелението на слугата на един римски центурион, изцелението на тъщата на Петър, болна от треска, и т.н.

Стигнахме и до Капернаум. И той представляваше археологически комплекс с руини. Само че насред комплекса беше построена една църква в модерен стил, и като цяло беше доста по-оживен от Хоразин. Отидохме и до синагогата- най-представителната сграда, останала от града (макар и останала без покрив, но все пак с много добре запазени колони, под и стени). Бяхме точно между колоните й, точно там, където и Исус е стъпвал и е проповядвал 2000 години преди нас, което беше доста вълнуващо. Там, точно на това място, аз лично се помолих- както Исус е изцелявал болните на това място, така и Ели да се оправи напълно. И наистина скоро след това Ели вече нямаше температура (дали заради молитвата, дали естествено, кой както иска да го разбира, но факт беше, че Ели бързо се оправи напълно).

После слязохме и до водата на езерото (Капернаум е съвсем непосредствено на брега). Водата беше топла, въздуха беше 38 градуса и духаше горещ вятър, който се засилваше и правеше малки вълни. Снимахме се, и се върнахме в колата.

Имаше още две дестинации за днес. Следващата беше град Бетсайда, вече към североизточния бряг на Галилейското езеро, но по-отдалечена от брега. Там, край Бетсайда, се вливаше река Йордан. Ние дори не я видяхме, толкова малка беше Йордан, горе-долу като наш селски канал, широка не-повече от метър и половина-два най-много. Мястото на вливането й в езерото обаче беше равно и обрасло с рядка лонгозна гора. Именно там беше Бетсайда, известна като родното място на Петър, Андрей и Филип. Тя не е толкова споменавана в Новия Завет както Капернаум, но все пак е известна с изцелението на един сляп човек, който проглежда.

Край Бетсайда имаше и един друг обект за посещение, по-скоро природен, свързан с река Йордан, но ние решихме да го подминем (и без това по-късно пак щяхме да видим Йордан), защото времето напредваше, и отидохме направо към Бетсайда.

И в Бетсайда бяхме съвсем сами. Нямаше никой сред руините, само аз, Инг Инг и децата. Тишина, горещ полъх и пълно мъртвило. Руини и храсти, израсли сред тях. Личаха си къщите на хората, живели някога тук- виждаха се основите, стаите, местата, където са били вратите...и в една от тези къщи са родени и израсли братята Петър и Андрей, по-късно последвали Исус.

Приключихме и с Бетсайда и продължихме, вече по източния бряг на Галилейското езеро. Трябваше обаче да заредя бензин, имаше опасност да не ни стигне да се приберем в Тибериас. Намерихме една бензиностанция, но в нея нямаше служител (само продавач в малкия й супермаркет), и единствения начин да си налеем бензин беше чрез кредитна карта, която се пъха в устройство на самата колонка. Всичко обаче беше на иврит и не смеехме да експериментираме. Докато се чудехме какво да правим, там спря един човек, евреин, и най-учтиво ни помогна да си заредим бензин, въвеждайки номера на своята си лична карта (процедурата изисква въвеждане на номер на лична карта). Благодарихме му, и вече спокойно продължихме по пътя.

Спряхме и на последната дестинация- местността Курси. Това място е известно с едни гробища наблизо, където Исус вижда двама обладани от демони, живеещи в гробищата, и ги изгонва от тях. Демоните отиват в едно стадо прасета (там са живели езичници, отглеждащи прасета, които според Тората са нечисти животни), и като влизат в тях, прасетата хукват с квичене надолу към водата на езерото и се издавят.

Сега обаче в Курси вместо гробища имаше голям къмпинг. Беше пълно с хора, отишли на палатки- на почивка, да се къпят в езерото, да ловят риба или да спортуват. Беше и доста ветровито, и вятъра беше вдигнал сериозно вълнение в езерото. Гледайки го, разбрах, че в това езеро, макар и не много голямо, може да се появят достатъчно големи вълни, способни да изправят косите на Исусовите ученици в и без това малката ладия в която са били, както е описано в Новия Завет. Нямаше нито един облак в синьото небе, а какво остава ако е имало гръмотевична буря, както е било в тази история.

Тръгнахме и от там, и вече просто пътувахме по брега на Галилейското езеро- към южната му страна, а после и към западната му страна, където е Тибериас.

Скоро пристигнахме и в града. Потърсихме да обменим валута- навсякъде беше затворено. Потърсихме и супермаркет да си купим това-онова- пак всичко затворено. Искахме и да вечеряме в някой ресторант- нито един ресторант не работеше. Всичко беше пусто, нямаше жив човек по улиците. Чак тогава се сетихме, че беше петък вечер- началото на еврейския Шабат. Когато евреите го празнуват (и това е всяка седмица от петък вечер до събота вечер), те го празнуват наистина сериозно- нищо не работи (с някои изключения).

Не бяхме се подготвили за това, и нямахме избор, освен да обикаляме с колата и да се опитаме да намерим все пак нещо, каквото и да е, което да работи. Накрая все пак открихме два малки магазина (вероятно собствениците им бяха араби), и до тях- един изискан ресторант- пъб. От магазините си купихме някои неща, а в пъба (в него имаше само чужденци- европейци и американци) вечеряхме. След това вече спокойно се прибрахме в апартамента на Ефим, в който може би най-хубавото нещо беше машината му за ледено-студена вода, която ми дойде като истинско блаженство след целия ден жега.

ДЕН 5

Днес трябваше да напуснем северен Израел и да преминем към южната му част, като крайната ни цел беше Йерусалим. Аз все още се колебаех по кой път да стихнем до там. Предпочитах по-краткия, и със сигурност по-интересен маршрут през Западния бряг, край река Йордан, но все още не бях сигурен дали е достатъчно безопасен. Обаче след като разпитах Ефим, се оказа, че всъщност пътя край река Йордан си е напълно безопасен. Минавало се през две палестински градчета само, но там хората били дружелюбни и не проявявали агресия спрямо евреи. Все пак той ни предупреди да не се отклоняваме от този път. Той минава край Ерихон, който е известен древен град. Но днешния Ерихон няма нищо общо с древния, няма “стар град” или археологически комплекс, така че няма какво да правим там, а и там може да има агресивни палестинци.

И така, маршрута за днес беше окончателно решен и очертан- ще минем край река Йордан. Събрахме багажа и тръгнахме. Първата ни цел беше планината Табор. Тя е известна като мястото, на което Исус се качва с трима от Своите ученици, преобразява се в бели дрехи и сияние пред тях, говори с Мойсей и Илия. След това те биват покрити с облак и Бог Отец потвърждава, че Исус е Неговият Син. А когато облака се вдига, Исус си остава сам пред учениците си, в предишните си дрехи.

Всъщност името на планината Табор не се споменава в Библията, само пише, че са се качили на една “висока планина”, шест дни след като са били в Кесария. И понеже на шест дни път от Кесария най-високата планина, вписваща се във фразата “висока планина”, е само Табор, тя е и определена като планината, на която това преображение се е случило.

И така, придвижихме се до там. Планината Табор всъщност не е много висока, малко над 500 м надморска височина, но е доста стръмна и стърчи впечатляващо спрямо околните по-ниски възвишения. С много извивки пътя се изкачи до върха на планината. Върха и е дълъг и равен, и на него, както обикновено, е построен манастир. По склоновете на планината имаше много делта-планеристи, а на самия връх- няколко автобуса с туристически групи. Влязохме в двора на манастира, качихме се на една панорамна тераса, която бяха направили и пообиколихме из двора. Но не влязохме в църквата, понеже имаше табелка забраняваща да се влиза “с неприлично облекло”, като под неприлично облекло се имаше предвид къси панталони, с каквито ние бяхме облечени (то в тази жега е доста трудно да се облече човек с нещо повече).

После слязохме надолу, намерихме работеща бензиностанция, чийто собственик явно беше арабин (понеже напомням, беше Шабат, и евреите не работеха), и заредихме. Продължихме си по пътя, който излизаше до южната част на Галилейското езеро, и оттам поехме по шосето за Бет Шеан и Йерусалим. В началото, на самия разклон, има голям супермаркет, от който си напазарувахме добре, и продължихме на юг.

След около час стигнахме до следващата дестинация- Бет Шеан. Беше, както всеки ден, голяма жега. Беше и пусто, заради Шабат, и това правеше атмосферата още по-тайнствена, дори мистична. Стигнахме на входа на комплекс Бет Шеан, и там обядвахме, преди да влезем вътре.

Бет Шеан е също древен град, минал през много разрушения, войни, възстановявания и разцвети, владян от много царства и империи, до окончателното му запустяване преди няколко века. Всъщност той не е запустял, а просто се е преместил малко по-настрани, и днес си има съвременен град Бет Шеан. Но комплекса, стария Бет Шеан, е отделен от новия и превърнат в туристически обект. Преди повече от 3000 години, през 11 в.пр.н.е. той е бил един от главните градове на филистимците. Първия цар на Израел- цар Саул, бива отхвърлен от Бог поради непокорството си, и в последните си години той преследва новия цар Давид. Накрая обаче става сериозна война между филистимци и евреи. Саул се допитва до една вещица, чрез която да извика духа на мъртвия вече пророк Самуил, за да го попита какво да прави относно предстоящата битка с филистимците. Самуил обаче го укорява за това, че Саул го е извикал, и му казва, че на следващия ден в битката Саул и синовете му ще умрат. Така и става, филистимците удържат победа над евреите, синовете на Саул падат в битката, а сам Саул се самоубива. След битката филистимците вземат труповете на Саул и синовете му, и ги окачват за назидание на стената на Бет Шеан. Триумфа им обаче не трае дълго. Новия цар Давид поема царството и скоро разбива филистимците по всички фронтове, покорява ги и превземаи Бет Шеан. По-късните владетели на града го разширяват, римляните строят римски театър, стадион за надбягвания и много други обществени атракции, чиито руини и до днес стоят.

И така, влязохме в комплекса. Беше както обикновено пуста, тайнствена, тиха и древна жега. Освен нас имаше само още няколко туриста, обикалящи между руините. В жегата децата се поумориха и седнаха с Инг Инг на сянка, а аз се изкачих на северния хълм, който огражда града, за да се полюбувам и да снимам панорамата, която се откриваше от там. След което се върнахме към колата, и продължихме на юг по пътя ни към Йерусалим.

Шосето вървеше по широката долина на Йордан, все на юг. Пейзажа започна да става все по-пустинен. А и все пак вече бяхме под морското равнище, приближавайки се към Мъртво море. Скоро стигнахме до една бариера, табела, на която пишеше нещо за територията на Палестинската автономия, и няколко войници с автомати. Тези, които идваха отсреща, минаваха през КПП, на което им правеха кратка проверка, и си продължаваха. А ние, и всички в посока от север към Палестинската автономия просто си продължавахме без никой да ни спира (освен “легналите полицаи” за забавяне на скоростта). Влязохме на територията на Западния бряг на река Йордан.

Всичко си беше почти същото, но по-пусто. През цялата около 100-километрова отсечка минахме само през две градчета. Останалото бяха тук-там стопански складове и ферми, както и засадени площи. Все пак за разлика от основната територия на Израел, тук беше малко по-мърляво, с повече разхвърляни боклуци около тези обекти. Рядко минаваха коли. Пътя беше тесен и ние спокойно се движехме с над 100 км/ч, както и всички други коли, които минаваха.

По едно време изскочи стадо камили, които тръгнаха да пресичат шосето почти на бегом. Успяхме някакси малко да ги снимаме, но не бяхме подготвени за такава среща все пак. И след около час и половина видяхме разклон наляво към река Йордан, на който пишеше, че там е мястото за кръщения при реката. Тази дестинация си беше запланувана така или иначе, и тръгнахме към нея. Но когато стигнахме до близкото КПП (понеже беше гранична зона), ни върнаха. Работното време на туристическия обект беше свършило, и ни казаха да дойдем на следващия ден.

Още малко нататък, и стигнахме до пътя от Йерусалим за Мъртво море, Йордания и Ейлат. Там се видя в далечината една застинала синева- това беше Мъртво море, една също важна дестинация, която също предстоеше да се посети. Поехме надясно към Йерусалим. Скоро пътя напусна горещата долина на Йордан и тръгна нагоре. Стана и магистрала. Някъде по средата преди Йерусалим имаше един туристически обект, наречен “Добрия самарянин”. Някъде на това място се е случила историята, разказана от Исус, в която един човек, по пътя от Йерусалим надолу към Ерихон бива нападнат от разбойници и оставен в безпомощно състояние. Минават един свещеник и един книжник, и го подминават без да му помогнат. Но после минава и един самарянин (а по онова време самаряните са били презряна и отхвърлена от юдеите група хора), вижда човека и му помага с каквото може. С тази история Исус дава пример какво значи да обичаме ближния си.

Обекта обаче беше затворен. Така или иначе, какъвто и да е бил този обект, за нас важното беше картината наоколо- сухите и жълти склонове, напечени от жегата (което дава по-добра представа в какво състояние е бил пребития от разбойници човек- не само безпомощен, а и подложен на страшен пустинен пек).

Продължихме към Йерусалим. И скоро се появи квартал със сгради по един от хълмовете наблизо. После и още един, и още един. А след това стигнахме и до главното източно КПП, на влизане в Йерусалим. Никой не ни провери, просто си минахме и продължихме напред. Скоро навлязохме в града, бяхме в източната му част. Спряхме, за да си настроя GPS-a, за да стигнем първо до нашата квартира, и продължихме.

Движехме се по един булевард, в източната част на Йерусалим, който беше доста тесен и силно натоварен- магазини, камиони разтоварващи стока, задръствания и всякакви други подобни препятствия. И изведнъж, след едно кръстовище, около нас започнаха да се откриват исторически гледки- висока крепостна стена отдясно, и хълм като градина отляво. Булеварда се изкачи по този хълм, и отсреща панорамата беше величествена- пред нас беше Стария град на Йерусалим, заедно с Храмовия хълм, и Купола на скалата. Бяхме в така мечтаната столица на Израел, най-специалния град на Земята!

Спряхме да снимаме. Булеварда минаваше през склона на един хълм- това беше известния Елеонски хълм. Под нас и над нас имаше гробища- и Елеонския хълм именно с това е характерен днес- с гробищата. Те са поставени там не случайно. В Библията пише, че когато Исус дойде за втори път, Той ще слезе именно на Елеонския хълм, на върха му (ние не се качихме на върха на хълма, но отдолу се виждаше, че там сега има някакви кооперации или нещо подобно, жилищен район). От там Той трябва да влезе в Стария град на Йерусалим като Цар. Но според Мойсеевия закон, който мине през гробища, става нечист, а Царя не може да влезе в Йерусалим като нечист. Знаейки това, мюсюлманите решават да попречат на евентуално пришествие на Исус, поставайки гробищата си на пътя Му. По-късно обаче и евреите поставят гробищата си до мюсюлманите. Нито едните, нито другите обаче не отчитат, че има едно пророчество, според което, когато Исус дойде, Елеонския хълм ще се разцепи на две, така че Той ще може да мине безпрепятствено, за да влезе в града.

Отминахме Елеонския хълм и навлязохме в типичен палестински квартал- пазари, дюнерджийници и капанчета за кебаби и фалафели, дюкяни с какво ли не, и всякакви типично ориенталски обекти. И понеже релефа в онзи район е много хълмист, като изпуснах един разклон според картата, се забих в един малки стръмни улички. Една от тях беше наистина много стръмна, че и тясна, и колата изключително трудно, с поднасяне, преодоля стръмнината. Честно казано уплашихме се в ситуацията- ни напред, ни назад. Само нагоре, в склон подходящ за джип, само че с малка и слаба кола. Преодоляхме го, и при първа възможност обърнахме назад и се върнахме към верния маршрут.

Шаренията в един момент приключи, излязохме на по-широк булевард и тихи и спокойни кооперации- бяхме в еврейски район. И там беше и нашата квартира- домът на Михал и Ярон. Михал беше възрастна жена, еврейка, художничка, много изискана. А Ярон беше неин роднина, много приятен човек. Двете му деца също бяха там, и Михал ги изпрати да ни помогнат с багажа. Всъщност нямаше нужда да помагат, ние качихме куфарите до апартамента й в кооперацията (нямаше асансьор, понеже беше само на 6-тия полуетаж, така бяха разположени апартаментите вътре). Михал ни настани, покани ни на покрива на кооперацията, където беше много свежо и прохладно. Всъщност в Йерусалим климата е такъв- през лятото, през деня си пече яко. Но вечерта и през нощта става много хладно, дори студено. Йерусалим се намира на около 600 м надморска височина (средно), но това е с цели 1000 м по-високо от съседното Мъртво море.

Поговорихме си на покрива, Михал ни даде много упътвания как да се придвижим до Стария град, къде да ходим и т.н. След това излязохме до съседния супермаркет (той беше арабски и не почиваше на Шабат, макар че Шабат така или иначе вече беше приключил), и накрая се прибрахме в квартирата.

ДЕН 6

От този ден ни предстояха няколко дни само в Йерусалим, и апартамента на Михал и Ярон като базов лагер и отправна точка. Днес трябваше да върнем колата в тукашния офис на Cal Auto, някъде към 14:00 следобяд. Така че имахме още една сутрин време да я ползваме. Решихме да използваме това време да слезем отново до река Йордан и да посетим мястото за кръщение, което не можахме да посетим предишния ден, и до него другата интересна дестинация- Кумран (ако ни останеше достатъчно време).

Приготвихме се и тръгнахме отново на път. Излязохме от Йерусалим (но вече по друг път, не през онези тесни и стръмни улици в палестинския квартал), и след около 40 минути бяхме отново в горещата и напечена пустинна долина на Йордан. Отново отидохме до онова КПП, и този път ни пуснаха без проблеми- обекта работеше. Всъщност, както е и в много други страни по света, от двете страни на техните граници си има гранични зони, в които има един куп ограничения за придвижване. И тук това КПП бележеше началото на граничната зона между Израел и Йордания. А туристическия обект- мястото за кръщения, беше нещо като “свободен туристически остров” сред граничната зона, в който можехме да се движим свободно до самата река Йордан, която беше и границата между двете държави. Спряхме колата, стигнахме до специално направената тераса и зад нея стълбите до реката, и слязохме по тях.

Някога, преди 2000 години, река Йордан е била голяма и пълноводна, казват, че е била широка поне 150-200 метра. Именно тогава Бог изпраща пророк Йоан (известен като Йоан Кръстител), някъде около 26 г.н.е., да извести на евреите идването на Месията- Исус Христос, и да ги кръщава в реката като израз на покаяние от греховете им (за да могат да Го посрещнат като праведни хора). Всъщност, според Библията, Йоан Кръстител и Исус са били братовчеди, само с 6 месеца разлика. Не знаем доколко те са общували заедно- Исус е израстнал и живял в Назарет, докато Йоан е живял в района на Мъртво море заедно с групата на Есеите- това са юдеи, решили, че установената религиозна система в Юдея е изопачена и корумпирана, затова са се оттеглили там в пустинния район, да съхраняват истинското знание и религиозна практика. И когато идва определеното време, Бог праща Йоан да възвестява Месията, като самия Йоан в началото не е имал представа, че Месията, Когото той възвестява, е именно неговия братовчед от Назарет. Едва когато Исус идва при Йоан и също се кръщава, Бог потвърждава с думи, че Той е Месията, а Святия Дух слиза като гълъб на рамото Му- и тогава Йоан разбира Кой е Той.

Днес обаче река Йордан е съвсем малка. Една такава важна и специална река- и от географска, и от историческа гледна точка, а всъщност днес не по-голяма от невзрачен селски поток, широка не повече от 3-4 метра, с обрасли с тръстики брегове. Все пак поне на мястото за кръщения беше достатъчно дълбока- поне до кръста. Бяха сложили ограждения във водата, докъде могат да влизат туристите да се кръщават. Който искаше да се кръсти, му даваха бяла мантия и с нея влизаше във водата. Някои влизаха просто ей така, заради атракцията. Но имаше и такива, които наистина се кръщаваха заради вярата си. Същото беше и откъм другия бряг на реката- в Йордания. И там имаше групи за кръщения, и за тях имаше ограждения. А някъде точно по средата на реката нямаше нищо, но си имаше служители, а също и войници, които не даваха на никой да преминава средата- все пак точно там минаваше границата между двете държави. Не че нещо кой знае колко сериозно щеше да се случи, ако някои преминеше средата на реката, просто щяха да му се скарат и да го върнат обратно, нищо повече.

Ние погазихме малко в реката. Водата беше топла, мътна и много бавно подвижна. След няколко снимки излязохме и се качихме на терасата над нея на сянка. Там имаше и гълъби, които очевидно бяха отглеждани специално като атракция- да напомнят момента, в който Святия Дух като гълъб е слязъл на рамото на Исус.

Напуснахме границата и реката, и продължихме към следващата дестинация- Кумран. Бяхме добре с разписанието и имахме време да посетим и това място. Стигнахме до там за около 20 минути и влязохме в комплекса.

Наоколо беше величествена пустош. Над нас се издигаше стръмно възвишение, само от скали, силно напечено от слънцето. Никаква растителност. Тук-там по склона се виждаха малки дупки-пещери. А на изток от нас, отстрани, се синееше застиналото Мъртво море- към юг, далеч отвъд хоризонта, а зад него- голите планини на Йордания.

Кумран е мястото, където най-вече са живели Есеите, и Йоан Кръстител заедно с тях- далеч от тогавашния Йерусалим, от градове и села, изобщо от цивилизацията. Живели са като отшелници, съхранявайки автентичните свещени книги на Библията (в тогавашния й вид, тоест, само Стария Завет), както и много други литературни артефакти. По-късно, през 70 г.н.е. римляните ги изгонват от там, и оттогава до днес, с малки изключения, този район остава пуст и необитаем.

Докато в средата на 20 век там биват открити много древни ръкописи. Сред тях- повечето книги от Стария Завет, така както са били, автентични. Според датировката, тези ръкописи са от 2 и 1 в.пр.н.е. При сравнение със сегашните преводи на Стария Завет се оказва, че в текстовете не са правени никакви промени през вековете. В ислямския Коран пише, че “правоверните трябва да почитат Писанията, които Аллах е низпостлал”- става въпрос именно за Библията. Но много мюсюлмански лидери отхвърлят текстовете от Стария Завет, оправдавайки се, че днешните текстове, с които разполагаме, не са автентични, а са били променени. Откритията от Кумран обаче опровергават техните твърдения. Въпреки това обаче, и до днес те продължават да си твърдят тяхното си, понеже така им изнася, независимо от оборващите ги доказателства (което между другото е една от основните причини и за... палестинско-израелския конфликт! Ако те признаят автентичността на Библията, това значи противоречие в Корана. Значи също и че Йерусалим принадлежи на евреите, а не на исляма- разбираемо, това е огромен препъни-камък за мюсюлманските лидери, и те трябва или да приемат реалността, или да продължават да я крият и да създават проблеми и напрежения в този район, играейки “театър” пред целия свят. Приемат ли реалността обаче- исляма в днешния му вид си отива! Наистина не е лесна дилемата им...).

И така, влязохме в комплекса, изгледахме във входната зала едно кратко, но много добре направено филмче за Кумран и неговата история, и оттам- навън, към древните разкопки и панорамната тераса на обекта. Беше 40 градуса жега, а пейзажа наоколо- като марсиански. За някои може и да е депресиращо на пръв поглед, но когато човек е там, на място, всъщност изглежда наистина величествено, спиращо дъха, особено в съчетание с прострялото се към южния хоризонт Мъртво море!

Дойде време да се връщаме към Йерусалим. Отново нагоре, по същото шосе, все по-натоварено, колкото повече наближавахме града. Полутахме се малко из булевардите и кръстовищата, докато намерим фирмата Cal Auto, за да върнем колата, но в крайна сметка се справихме и я върнахме нормално. Вече бяхме без собствен транспорт.

От там хванахме влака-трамвай на Йерусалим, и за няколко спирки стигнахме до оживения търговски район на западната част на Йерусалим- спирките Ха Давидка и Яфа център. Там пообиколихме малко на шопинг (да си купим някои необходими неща, като нови сандали на Дани, понеже старите му се скъсаха, както и още дреболии). След това си хванахме нашия автобус, който да ни отведе до квартирата. В Йерусалим градския транспорт се оказа малко по-сложен от този в Тел Авив- пътуваше се с карта, а ние нямахме такава. Но поне шофьорите бяха много услужливи. Първия ни издаде такава карта (докато караше автобуса), и я зареди с пари за този маршрут, а после и следващите шофьори също помагаха).

Слязохме от автобуса още преди квартирата, на един много живописен парк, от който се открива една от най-красивите панорами към Йерусалим и неговия Стар град- той беше известен като Promenade, или Тротнер парк (но всички местни го знаеха само с името му на иврит, което така и не запомних). Постояхме, полюбувахме се на изгледа, децата поиграха на тревата, после се поразходихме.

И изведнъж чухме шум и глъч наблизо. Отидохме да видим- имаше сватба. Младоженците, и съответно всичките им роднини, бяха от ортодоксалните евреи Хареди- онези с черните шапки-бомбета, белите ризи, дългите черни сака и панталони и черни обувки (честно казано, едно нещо само не ми стана ясно- как издържат навън, когато температурата стане 38-40 градуса? В Йерусалим беше малко по-прохладно, но в Тел Авив и Тибериас, би трябвало да е истинско страдание, освен ако те по някакъв начин са свикнали и приспособили от малки). Тези хора обикновено изглеждат доста сериозни и традиционни. Но когато има веселба, знаят как да се веселят. Пееха песни с много чувство, от сърце. Един равин изнасяше реч, свързана с връзката между мъжа и жената според Библията и Божия закон. Имаше и танци, с типичните рогове-тръби и възгласи. Имаше обаче и двама-трима войници с автомати отстрани, които охраняваха сватбата (защото въпреки, че всичко в Йерусалим, както и навсякъде другаде в Израел, беше мирно и спокойно, все пак, както знаем от новините... не се знае дали няма да изникне отнякъде някой луд).

Йерусалим днес е разделен изкуствено на Западна и Източна част. Границата между двете не се вижда в града, само на картата. Ако човек не познава картата на Йерусалим, единствения признак, че е преминал от Западната в Източната част и обратно, е само и единствено промяната в културния облик на градския район, в който се намира. Западната част изглежда съвсем европейска, нещо като в Италия или Испания. Докато източната част, в която живеят предимно палестинци, е типично ориенталска. Всеки може да ходи свободно из града където си поиска, няма граници, КПП-та или други подобни ограничителни обекти- нито за евреи, нито за палестинци, нито пък за туристи. Единственото изключение се намира само в Стария град, но за това- на следващия ден.

А сега, започна да става тъмно, ние си тръгнахме от парка, минахме през един голям супермаркет, и след това пеш в приятната прохлада се прибрахме за около 20 минути до квартирата. С това този ден приключи.

(следва продължение...)