ИЗРАЕЛ, ПЪТЕШЕСТВИЕ В СВЯТАТА ЗЕМЯ: Част 2: От Йерусалим до Южен Израел

След първите шест дни от нашето пътешествие в Святата земя  се установихме в Йерусалим- столицата на Израел, и най-важния град на Земята. Затова решихме да му отделим цели 6 дни. И така, дойде и 7-мия ден от пътуването ни.

ДЕН 7

Новия ден беше специален. Беше рожденния ден на Инг Инг. И именно този ден, като неин подарък, определихме да бъде специално посветен на Стария град в Йерусалим, и Стената на плача.

Станахме, приготвихме се, и тръгнахме (както обикновено, малко късно, малко бавно, но така е с две малки деца, винаги има хиляда и една дребни подробности, които трябва да се приготвят, преди да тръгнем). Хванахме автобуса от квартирата на Михал към т.нар. Първа станция. Това е една ключова спирка, където е построена първата железопътна гара в Йерусалим, от Османската власт. Релсите са запазени и до днес, а около тях има заведения и детски атракции (въртележки, детски влакчета и др.). Оттам има безплатна маршрутка за туристите към Южната порта (Dung gate) на Стария град. Трябваше обаче доста да пообиколим и разпитаме откъде тръгва маршрутката, и най-накрая открихме първата й спирка, в един голям паркинг. И с нея- право към целта.

Пристигнахме на Южната порта. Когато влязохме вътре, пак видяхме две Хареди събития- това бяха празнувания по случай порастването на тинейджър. Ортодоксални евреи, облечени в техните традиционни облекла, някои с черни бомбета, други с кипа (тази малката шапчица, която се слага на главата), танцуваха и пееха от сърце, под акомпанимента на няколко музиканти, които бяха поканили.

Придвижихме се навътре, и стигнахме до КПП със скенер за багажите. Преминахме го, и се озовахме на оживен площад, а вдясно от него- една висока и добре позната от снимки и новини стена- Западната стена, наречена “Стената на плача”. Пространството пред нея беше разделено с ограда. Отдясно беше мястото за жени, а отляво- за мъже. Тук нещата бяха сериозни. Ортодоксалните евреи в доста случаи имат такива разделения на мъжки и женски отдели. Това си е само за тях, те не го налагат на другите. Но Стената на плача е изключение- който иска да я посети, трябва да се съобрази с това.

Съответно Инг Инг взе Ели, и двете влязоха в женското отделение към Стената. А аз- към мъжкото, с Дани. Дани обаче не беше доволен от това и взе да мрънка. Трябваше по някакъв начин да го развличам и разсейвам, но като се добави и все по-силната жега, опитите ми не бяха особено успешни.

Пред входа на мъжкото отделение имаше нещо като голям кош с бели кипи (малките еврейски шапчици). Аз си сложих една, сложих и на Дани, но той не я искаше. Все пак от време на време се съгласяваше, но с много кисела физиономия, колкото за снимка.

Пристъпихме и към самата Стена. Тя е била построена на мястото на по-стара стена от цар Ирод Велики (васален на Римската република, по негово време станала империя), цар на автономна Юдея, някъде между 35 и 5 г.пр.н.е.. Той бил известен със своята грандомания. Искал не само да разшири тогавашния Йерусалим и да го направи огромен, световен град (нещо като Рим), според тогавашните стандарти. А съществуващия тогава Втори храм (първия е бил построен от цар Соломон около 992 г.пр.н.е. и разрушен от вавилонския цар Навуходоносор II през 586 г.пр.н.е.) е бил “твърде малък” за неговите амбиции. Втория храм е построен (довършен) през 516 г.пр.н.е., но Ирод решил да го обнови, да го разшири и да го направи огромен религиозен комплекс, едно от “чудесата на света”.

И понеже мястото, където е съществувал Втория храм (най-високата част на хълма Мория) е било недостатъчно за проекта на Ирод, той издигнал цяла изравнителна платформа за създаване на по-голяма площ. И за целта издигнал огромна стена, с масивни правоъгълни камъни- обикновено дълги поне няколко метра и широки около метър-метър и половина, идеално изгладени и нагласени, до сантиметър.

Но проекта на Ирод не просъществувал дълго. През 66 г.н.е. юдеите вдигат въстание против Римската власт и изгонват римляните. Независимостта на Юдея обаче скоро приключила. Римляните бързо се върнали, с цялата си завоевателна армия, начело с пълководците (по-късно станали императори) Тит и Веспасиан. Те жестоко смазали въстанието, избили голяма част от юдеите, други отвели като роби. Те разрушили Иродовия Втори храм, и голяма част от неговата стена. Все пак да се разруши такава стена било изключително трудоемка задача, така че римляните се отказали да я унищожат напълно. Най-долните й редове камъни останали и до днес. А по-късните завоеватели на Йерусалим през вековете надстроили нови редове камъни за възстановяването на стената, но техните камъни вече били доста по-малки (както може да се види там на място).

Всеки, който е чел Библията, лесно би забелязал изключителната важност на това място. Там сам Бог е обитавал, в самия Храм (всъщност той е наречен Дом на Бога). Поради това, за евреите това е най-важното място на Земята- Бог, и Неговото избрано място по Земната повърхност, оспорвано от много други богове, различни от Него, оспорвано и до днес (и отново- днешния палестинско-израелски конфликт е само една малка част от това оспорване; този конфликт е невъзможно да се разбере, ако не се разбере неговата основа). И понеже тук има останки от древното време, когато Йерусалим е бил изцяло на евреите, и Бог е обитавал в Своя Дом, тези останки- тези камъни от Иродовото време, са святи за тях. Те напомнят на онези славни за тях времена, които са им били отнети насила, и остават отнети и до днес. Затова тази Стена днес е стена на плач. Всичко, което имат там, са само тези древни камъни. На тази свята територия, те нямат достъп до нищо повече от това- тя е взета от исляма, поне засега.

И така, ние с Дани се приближихме до Стената. Беше пълно с молещи се евреи, облечени с най-святите си религиозни дрехи- с кипа или черно бомбе (наречено “федора” или подобна на нея “хомбург”), с бели ризи с характерните висящи връвчици (наречени “цитцит”), със специалните си кутийки, сложени на челата (наречени “тефилин”), съдържащи стихове от Тората, или с покривните си шалове с бял и син цвят, (наречени “таллит”). Те се молеха, рецитираха от Стария Завет, или пееха псалми или химни. Не видях никой от тях да плаче наистина, макар че всичко това, което правеха, пак беше един вид плач.

Имаше обаче един малък мъж, който наистина се разрева, и това беше Дани. Накрая му писна да го разкарвам пред Стената в тази жега, взе да хленчи “за мама”, и се наложи да го изведа навън, за да чакаме Инг Инг и Ели. Но те се бавеха, затова Дани седна демонстративно на земята, разреван. Когато най-накрая те дойдоха, започнахме да го стимулираме, че ако иска после сладолед и разни други хубави неща, няма проблеми, ще му дадем, но в замяна трябва да се стегне като се върнем пак към Стената (след разходката из Стария град), и вместо да хленчи, ще си направи с мен една хубава снимка за спомен, усмихнат. Дани прие предизвикателството и се развесели.

Отстрани на Стената имаше няколко туристически атракции-турове, които запознаваха по много интересен начин туристите с историята на това място, както и с историята на Израел и евреите. Най-интересен от всички тези турове беше “Тунелите на Западната стена”. Но се оказа, че за да се присъединим към този тур, трябваше да го резервираме предварително от сайта им, затова засега се отказахме. Излязохме от района на Стената през северния вход със скенери, и поехме по тесните улички на Стария град.

Днешния Стар град на Йерусалим е оформен в сегашния си вид по времето на Османската империя, преди около 4 века. Турците са построили днешната му крепостна стена, стремейки се да пресъздадат доколкото е възможно нейния древен вид, със съответните й древни порти. А вътре, самия Стар град представляваше лабиринт от тесни улички, повечето от които покрити отгоре, пълни с магазинчета за сувенири, малки кафета, ресторантчета, магазинчета, дюнерджийници и всякакви други подобни места. И понеже той се намира на територията на Източен Йерусалим, облика му беше предимно мюсюлмански, палестински. Но и не съвсем, там имаше и много християнски църкви. Всъщност той е разделен на четири квартала- Християнски, Мюсюлмански, Еврейски и Арменски. Мюсюлманския квартал беше най-голям, разположен в източната му част, най-близо до Храмовия хълм Мория. Християнския квартал- на северозапад, най-вече около голямата Църква на Святия гроб (или “Божи гроб”). Еврейския квартал- на юг, където има Храмов институт и някои други важни сгради. А Арменския- на югозапад, на хълма Сион, където е Давидовата кула.

Ние решихме да минем по т.нар. “Виа Долороса”. Това е пътя (или поне така се води), който Исус е извървял от съдилището, където е била произнесена присъдата му от Пилат Понтийски, до Голгота, мястото на кръста. И понеже стартовата му точка започваше близо до източната стена на града, се опитахме да се придвижим напряко през уличките дотам. Тъкмо свърнахме по една от тях, и една забулена жена мюсюлманка, продаваща сувенири, ни спря и ни каза, че този район е само за мюсюлмани, да не влизаме и да се върнем. Не беше от ходещите наоколо еврейски войници с автомати, но все пак решихме да я послушаме и да намерим друг път към стартовата точка. Просто тръгнахме по улица Виа Долороса в обратна посока, нямаше как. Но така и така бяхме тръгнали, решихме направо да стигнем още по-на изток, и през Източната “Лъвова” порта на Стария град да излезем и да посетим отсрещната Гетсиманска градина, в ниската част на Елеонския хълм. Излязохме, пресякохме булеварда, по който по-предишния ден за първи път с колата влязохме в Йерусалим- до отсрещния му тротоар, където имаше малка панорамна тераса. В жегата решихме, че нямаше смисъл да продължаваме, да влизаме в самата Гетсиманска градина (там, където Исус често е ходел с учениците Си, на спокойствие, източно от глъчта на града, и където е бил заловен от войниците и предаден на съд), просто защото и от тази малка тераса цялата градина, заедно с целия отсрещен склон на Елеонския хълм, се виждаше идеално. А и времето напредваше. Искахме да минем по Виа Долороса, и докато минаваме, да разказвам на децата тази така ключова история от Новия Завет.

И така, върнахме се обратно през Източната “Лъвова” порта. На входа реших да питам стоящите войници, има ли начин, и кога, може да се влезе в Храмовия хълм. Те казаха, че следобяд за туристи немюсюлмани има един час време, определено за посещения. Видяхме, че имаме много малко време, и забързахме към стартовата точка на Виа Долороса, защото ни беше на път към входа на Храмовия хълм, и да използваме момента да минем поне част от този път, а като свършим с Храмовия хълм, пак да се върнем към Виа Долороса, да го доизвървим докрай.

Всъщност Виа Долороса има около 10 “станции”- точки, свързани с определени неща, случили се по пътя на Исус до кръста. След като Пилат Понтийски произнася присъдата Му, войниците Го отвеждат към Голгота. Карат Го сам да си носи кръста, на който ще бъде прикован. Но понеже Той пада и го носи трудно, те извикват един случаен минувач- Симон Киринееца, да Му носи кръста. По пътя Исус разговаря с едни плачещи за Него жени, понася подигравки и всякакви гаври, и накрая стига на мястото Голгота, където бива прикован, заедно с още двама престъпници (било е сутрин), и след не повече от 6 часа, в следобедните часове, умира.

Всички тези събития са указани по улица Виа Долороса с малки табелки. Има обаче една съществена подробност- според Новия Завет Голгота е била извън стените на тогавашния Йерусалим. А днешната Църква на Божи гроб, която традиционно претендира за мястото на кръста, че и самия гроб едновременно, се намира на точка, разположена вътре в това, което е бил древния Йерусалим по онова време. Или с други думи- Исус не е бил разпнат на това място, нито пък гроба Му е бил там. Но очевидно, толкова им е било знанието на разните там кръстоносци, ордени и други деноминации, които, подминавайки тази подробност (от пристрастия и несериозно четене на Библията), решили, че там трябва да е Голгота.

Но, така или иначе, това е днешната “Виа Долороса”. Ако не друго- пак поне дава известна представа как е изглеждал древния Йерусалим, и съответно как би изглеждал реалния (по картата) път, към истинското място на Голгота.

Преди да продължим по Виа Долороса обаче, трябваше да побързаме да се върнем към Стената на плача, да минем пак през северните скенери, да пресечем площада пред Стената, да излезем през южните скенери, и чак оттам, по един висящ тунел (подобен на летищен ръкав за самолети), да влезем в Храмовия хълм, като пак на входа му преминем през други скенери и проверки. За наше успокоение се оказа, че всъщност определения един час за туристи започва половин час по-късно, отколкото ни казаха войниците, така че бяхме точно навреме. На входа на “тунела-ръкав” минахме не само през скенер, а и през паспортен контрол, за да видят дали сме мюсюлмани или не, дали не сме евреи, и изобщо какви сме. Като ни видяха, че сме от България и Китай, бързо ни пуснаха без да се занимават с нас. Изчакахме да отворят, и влязохме вътре- на големия равен храмов площад на хълма Мория.

На входа, освен еврейски войници, имаше един чичо като “пъдар”, който оглеждаше всеки турист как е облечен, и ако някой беше с прекалено къс панталон, му даваха нещо като “пола”, с която да ходи. На всички жени даваха мюсюлмански забрадки, и също дълги “поли”. Децата ги пускаха да ходят както си искат. И така, влязохме на площада.

Както бях споменал, хълма Мория е едно изключително специално място на Земята, избрано от Бог (да, атеистите не вярват на тези неща, но така или иначе историята, от 4000 години до днес, говори друго). Още преди 4000 години, близо до Мория, е съществувало малко селище, наречено Салем. Негов цар (в онези времена хората по Земята са живели в селища, които ако са имали стени, били “градове”, и техните “кметове” са се наричали “царе”) е бил Мелхиседек, който е бил не само цар, а и свещеник на Бог- единствения Негов свещеник на Земята по онова време. Точно тогава е живял и Аврам (Авраам), човек, избран от Бог със специална мисия- да даде начало на една определена група хора от човечеството, наречена “Божи народ”. След една война, в която Аврам е бил въвлечен, някъде около 1913 г.пр.н.е., той се среща с Мелхиседек и бива благословен от него. По-късно на Аврам (Авраам) му се ражда син, чрез Божие чудо, наречен Исаак. Самото име “Авраам” означава “Отец на множество”. Но когато на Авраам му се ражда сина Исаак, освен него той е имал само още един друг син- Исмаил. Исмаил бива прокуден, понеже заедно с майка си се държи враждебно спрямо Исаак и Сара (жената на Авраам), и Авраам остава само с Исаак. После, някъде около 1860 г.пр.н.е. Бог казва на Авраам да заведе сина си Исаак именно на хълма Мория, и там да го принесе в жертва (което, ако стане, Авраам остава без наследници де факто). Знаейки това обаче, Авраам решава просто да се довери на Бог, Който му е казал, че ще има потомци колкото “звездите на небето”, и че Той вече е намислил как ще стане това, въпреки заповедта Си към Авраам. Те отиват на Мория, Авраам се приготвя да убие Исаак, и в този момент Бог го спира, обявявайки го за победител във всички тези изпитания на вярата.

Минават около 400 години. Евреите,потомци на Авраам, идват от Египет, водени от Мойсей. Те завладяват земите на днешен Израел, но оставят някои градове. Един от тях е Салем, който тогава се нарича Евус. Не знаем по каква причина Евус е бил “прескочен” от евреите, равините предполат, че е именно понеже те не са знаели какво да правят с града, знаейки какво се е случило на Мория преди това. Едва след още 400 години цар Давид превзема града със сила, избива местните евусейци, наименува го Йерусалим и го обявява за столица на своето царство Израел. А около 992 г.пр.н.е. следващия цар Соломон построява Първия храм на Мория.

След това през вековете Мория е била, както казах, може би най-оспорваната на Земята географска точка. Първия храм бива разрушен, после Втория бива построен, и при Ирод разширен, а после разрушен от римляните. След това евреите правят второ неуспешно въстание против римската власт (през 130 г.) и римляните не само, че смазват въстанието, а и изцяло изгонват евреите от Йерусалим, правейки го езически град, нарече Елиа Капитолина. През 4 век християнството става държавна религия в империята (тогава вече в отделящата се Източна Римска империя- Византия), и византийците премахват езическите атрибути на Храмовия хълм. В началото на 7 век персите завладяват за кратко Йерусалим, позволявайки на евреите да се завърнат и да си възстановят храма. Но само 5 години по-късно византийците се завръщат, изгонват евреите, събарят недовършения строеж и превръщат цялото място в сметище. После идват арабите и построяват джамията Ал Акса, и северно от нея- Домът на скалата, претендирайки, че от там Мохамед се отправил на кратко пътуване към небето. След това се редуват Фатимиди, Кръстоносци, Аюбиди, Мамелюки, Османци, после Британско управление, Йорданско управление, и днес- държавата Израел. Всички все нещо събарят и построяват наново. Евреите обаче знаят какво е пророкувано, и чакат. Там трябва да се построи Третия храм, и те са готови за това.

А сега, ние влязохме насред площада на Храмовия хълм. Отидохме до входа на Ал Акса- там не пускат немюсюлмани. После седнахме край чешмите за умиване пред джамията, и там им разказах цялата тази история на Мория, и къде всъщност се намираме. Когато свърших разказа си, отидохме и до Дома на скалата- отново недостъпен за немюсюлмани (на входа който влизаше, му проверяваха документите).

Така беше там, на това място. Израелски войници стояха на входовете, охранявайки исляма, настанил се на Мория. Охраняваха го най-вече от своите сънародници (понеже все пак е имало някои по-крайни и нетърпеливи да влязат и ако може да “изгонят” исляма оттам преждевременно), а и от всеки, който би предизвикал каквато и да е провокация. Мюсюлманите можеха да ходят свободно до всяка точка на града, но евреите- не. Затова не беше чудно, че те стояха на Стената на плача, отвън, и плачеха по своему...

Ние излязохме през един от входовете на Храмовия хълм и се “изгубихме” сред уличките, дюкяните, дюнерджийниците, сергиите, магазинчетата за сувенири и безкрайните разнообразни тълпи от всякакъв вид. Покрай обикалянето, излязохме отново на скенерите при един от входовете към Стената на плача, и набързо влязохме пак, за да се снимам с Дани, който този път беше весел, както обеща (с което напълно си заслужи и сладолед, и даже играчка-камила, която той си хареса от една от сергиите). Така и така бяхме отново на това място, пробвахме пак да се присъединим към тур за “Тунелите”- не успяхме. Затова влязохме в “Поглед към миналото”- една зала отстрани на Стената, в която дават 3D интерактивни очила за виртуална реалност, и с тях гледаш филм, направен да пресъздаде Втория храм и живота покрай него. Когато видяхме и това- пак тръгнахме по тесните улички, и накрая се добрахме отново до онова място от Виа Долороса, от което бяхме излезли, за да отидем на Храмовия хълм, за да си продължим по него до Църквата на Светия гроб. Но и там не беше лесно да се придвижваме. Загубихме коя е главната улица, и все пак се добрахме до тази църква, но откъм задната й страна (а кой знае, може и това да е била правилната страна). Там имаше много групи с европейски вид, както и азиатци- предимно корейци и китайци. Влязохме вътре- беше православна църква. Там, по средата й имаше нещо като малък параклис, вътре в църковната сграда. Това всъщност беше самия “Божи гроб” според традицията (но очевидно, както казах- не според реалността). Имаше опашка. Ние се наредихме на нея и след около 20 мин. влязохме вътре. Там хората обикновено коленичеха и се кръстеха, после излизаха. Ние влязохме просто да разгледаме, и си излязохме. След още малко обиколка на самата църква, излязохме и от нея, и решихме да се отправим към Гробната градина- това беше едно място, извън стените на Стария град, което всъщност беше много по-правдоподобно да бъде мястото, където Исус е бил погребан за три дни.

Отново лутане из лабиринта от тесни улички и накрая стигнахме до Северната порта “Дамаск”- едно изящно архитектурно произведение на изкуството. Но когато излязохме извън портата установихме, че сме закъснели. Гробната градина вече е затворена. Все пак отидохме до входа й- наистина беше затворена, но поне знаехме точно къде се намира, за да я посетим на следващия ден.

Оттам отидохме до близкия автобусен терминал (откъдето тръгваха палестинските автобуси с номера от 200 нагоре), и до него- трамвайната спирка. С трамвая отидохме до Яфа център, вече в Западната част на Йерусалим, и там слязохме, за да потърсим хубав ресторант за вечеря- все пак беше рожденния ден на Инг Инг. Нещо не можахме да открием подходящ. Най-хубавия ресторант беше една пицария, но я прескочихме, понеже искахме нещо по-автентично еврейско, а не италианско. Обаче другите ресторанти около нея всъщност бяха по-скоро за бързо хранене, където предлагаха сандвичи-джобове, пържени картофи и други подобни, напомнящи по-скоро на МакДоналдс. Избрахме един такъв и вечеряхме. Инг Инг не остана доволна от това, но пък след това се отправихме малко на шопинг за сувенири, и настроението се възстанови. Накрая се прибрахме отново с автобуса до квартирата ни, и с това дългия и вълнуващ ден приключи.

ДЕН 8

Стария град на Йерусалим имаше още много за обикаляне, очевидно един ден просто не беше достатъчен (поне по нашия по-задълбочен начин на обикаляне). Затова и през този ден хванахме автобуса в посока Първа станция. Оказа се, че нашия автобус минава покрай два интересни обекта. Първия беше новооткритото посолство на САЩ, за което се вдигна голям шум няколко месеца по-рано, и разлая арабските държави, а и доста други покрай тях. Сега обаче посолството беше съвсем спокойно. Около него нямаше нищо друго, освен един тих жилищен квартал, и никакви хора, освен тук-там някой местен, който си разхождаше кучето. А втория обект беше един малък площад с модерен мол и IMAX кино, който се казваше България. Самия площад не беше нещо особено, но за нас като българи факта, че има площад България малко или много беше вълнуващ.

Спряхме да си направим снимка на площад България, после- пеш до Първа станция, която беше съвсем близо, и оттам с безплатната маршрутка- към Южната порта. И днес там имаше сватби и веселби край портата. Тук, край скенерите, беше ред да посетим още един обект в района на Храмовия хълм- центъра Дейвидсън.

Центъра Дейвидсън е археологически комплекс, разположен южно и югозападно от Храмовия хълм. Там са открити много останки от различни исторически епохи. Аз купих билети, които включваха и екскурзовод. Оказа се, че в нашия случай с екскурзовода ще сме само ние- той ще е нашия личен екскурзовод. И той се появи на входа с един макет на Храмовия хълм, очаквайки ни. Беше възрастен човек, с побелял мустак и шапка като на Индиана Джоунс, с много интелигентен вид на учен и изследовател.

И така, той ни поведе сред руините. Първо ни показа мястото, което е точно на ъгъла на Западната и Южната стена на Храмовия хълм. Под този ъгъл се виждаше остатък от древна улица, с натрошени и изкривени каменни плочи, и големи камъни, разхвърляни върху нея. Това бяха камъните от Втория храм, хвърлени от римляните от горе при разрушаването му. Там, над тази улица, някога е имало арка, а над нея- изкачващи се стълби към несъществуваща днес порта на Храмовия хълм.

После ни показа ритуалната баня- това беше един малък басеин, до който се слизаше по стълби два-три метра по-надолу. Всеки, които е искал да влезе в Храма, е трябвало преди това да мине “миква”- ритуално кръщение в този басеин. Той беше останал и до днес (само че без вода).

След това продължихме покрай Южната стена. Там е имало палати, построени от арабите, по-късно разрушени. Зад тях- напречна стена, построена също по-късно, свързваща Храмовата Южна стена с външната стена на Стария град. А зад стената- стълби, по които някога също са се изкачвали към несъществуваща днес порта на Южната стена, зад която през възходящ нагоре тунел са излизали точно в двора на Храма. Все пак още си личаха части от арката на тази порта. От това място се откриваше величествена панорама към Елеонския хълм, долините Кидрон и Хинон, ограждащи Мория от изток и юг, и зад тях- по-далечни хълмове на Йерусалим. Беше място, пълно с много древност и история, застинало във времето, място на среща на много епохи.

Оттам се преместихме към друга епоха- времето на Византия. Човека ни заведе надолу по едни тесни стълби, които влизаха в един подземен лабиринт. Там имаше древни стаи на жилища, съществували на това място преди около 1600-1700 години. След тях по други стълбища и коридори излязохме югозападно от Храмовия хълм. Бяхме като замаяни след този лабиринт от епохи, строежи, разрушения и отново строежи.

Накрая екскурзовода ни заведе в музейната сграда на комплекса. Там прожектираха два кратки филма- единия за историята на археологическите проучвания, а другия просто показваше древни и интересни факти от историята на това място. Когато и втория филм свърши, нашият екскурзовод ни стисна ръцете, казвайки, че е било удоволствие за него да ни води- което и за нас също беше удоволствие, след което си тръгна. А ние излязохме от комплекса, и продължихме към следващия обект, като преди това резервирахме тур за Тунелите под Западната стена за следващия ден.

Следващия обект беше хълма Сион и Давидовата кула. Излязохме от Южната порта и походихме малко пеш покрай стената на Стария град на запад- до портата Сион. Роти войници минаваха край нас, състоящи се все от млади момчета и момичета- беше обяд, и явно правеха смени за почивка. Влязохме през портата Сион и тръгнахме на север през арменския квартал, докато излязохме на Давидовата кула.

Няколко думи и за Сион. Това е съседен на Мория хълм, на който цар Давид построява своя дворец. И покрай това Сион става символ на царската династия, и символ на царуването на Израел на тази територия- място, където и сам Исус ще царува 1000 години, както е пророкувано.

Всъщност когато говорим за “хълмове” като Мория и Сион, това не са ясно изразени стръмни малки планини. Не са дори и възвишения. А са само две леки изпъкналости на релефа, разположени така, че Сион се пада на югозапад от Мория. Елеонския хълм зад тях е по-ясно изразен. Въпреки, че Сион и Мория са трудно различими както един от друг, така и спрямо останалия околен релеф, те си остават места с изключителна важност. От името Сион (Цион, както е по-правилно) идва и термина "ционизъм"- едно понятие, създало днес много противоречиви мнения по целия свят. А всъщност ционизма не е нищо друго, освен движение, обособило се в края на 10 век, с главен основател Теодор Херцел, което цели завръщането на евреите именно на тази малка територия- земите на Израел, както са очертани в Библията, и създаването на независима еврейска държава там.

И така, влязохме и в Давидовата кула. Всъщност това не е кула, построена от цар Давид преди 3000 години- де факто от двореца на Давид и другите сгради от онова време днес не е останало почти нищо, освен тук-там някой камък. Но днешната Давидова кула е построена от турците, преди около 4 века. Наречена е Давидова просто защото се намира на мястото, където цар Давид е управлявал. А днес тя е превърната в музей-атракция.

Още от входа се качихме до най-високата й част, от която се откриваше емблематична панорама (често срещана в туристически снимки и картички от Йерусалим) към Мория и неговия храмов комплекс със двете ислямски постройки там, а зад Мория- по-високия Елеонски хълм. Пред тях- лабиринт от гъсто-разположените къщи на Стария град.

После слязохме по-надолу, обикаляки по стената на крепостта, свързана с кулата. Там имаше и няколко исторически музея, посветени съответно на различни епохи от историята на Йерусалим. Ние видяхме музея на царския период (на древния Израел), на османския период, както и на завладяването на тази земя от британците през 1917-1918 г. Накрая излязохме от Давидовата кула и тръгнахме към Гробната градина, която предишния ден не успяхме да посетим, а сега имахме достатъчно време.

Преминахме отново през тесните улички на Стария град, отново през сергиите, дюнерджийниците и тълпите, и излязохме на Северната порта “Дамаск”. Оттам за пет минути по една улица с палестински облик- до Градината.

Тук вече трябваше да е истинския гроб на Исус. И напълно възможно е пак тук някъде да е била и Голгота- беше на място извън Стария град, както и извън мястото, където са стигали стените на древния град. Беше малък хълм (днес, разбира се, застроен), и на западната му страна имаше градина. На входа ни посреща една от уредничките на Градината-музей. По всичко личеше, че както уредниците, така и самата Градина, бяха стопанисвани и управлявани от протестантска деноминация (понеже католиците и православните смятаха, че Църквата на Светия гроб, вътре в Стария град, е истинската Голгота), и очевидно те бяха по-прави и коректни от научна и археологическа гледна точка. Там бяха открити няколко гробове, изсечени в скалите, и в един от тях не са намерили кости. Съответно именно този, в който не е имало кости, е бил определен като най-вероятния гроб, където Исус е бил погребан, понеже три дни по-късно е възкръснал, и излязъл от там.

Влязохме в Градината. Там имаше много площадки с пейки, специално направени за протестантски събрания. И наистина, видяхме на една от тези площадки едно църковно събрание- главно с молитви и пеене. Беше група от испано-говоряща държава. Ние влязохме в самия гроб- едно малко помещение с нещо като празно отделение-легло встрани (нямам снимка, понеже не е разрешено да се снима), предназначено за полагане на мъртвеца, а останалата площ вътре- вероятно за посетителите на гроба. Общата площ на изсеченото в скалата помещение-гроб беше не повече от 5-6 квадрата.

Излязохме от гроба. Видяхме двойка китайци-християни, също като нас дошли сами (без туристическа група) да обикалят из Израел. Докато говорехме с тях, дойдоха и двама африканци. Единия влезе в гроба и започна да се моли на чужди езици на висок глас и да плаче. Другия отвън го снимаше. Когато молещия се приключи молитвата, излезе от гроба видимо щастлив, и двамата си продължиха да обикалят из Градината.

Ние също пообиколихме още малко, и след това излязохме. Предстоеше ни още една важна дестинация за този ден- музея Израел, най-големия музей в страната. И само днес (беше вторник) той работеше до 21:00 вечерта, така че имахме удобен случай да го посетим.

И така- от Градината до спирката на трамвая, и с трамвая- до Яфа център. От Яфа център решихме да се разходим пеша. Имахме време (поне така си мислехме), и си казахме, че тъкмо това ще е удобен момент да разгледаме и обикновените улици в Западен Йерусалим.

Минахме през един сравнително по-стар квартал, много тих и спокоен, с тесни улици и градини, и излязохме на големия Сахер парк. Много приятно място, с обширни тревни площи, пълни с почиващи, с играещи деца, дори с любители на пикници с барбекюта и палатки насред тревата. Край тях- голяма детска площадка с катерушки. Зад площадката имаше малък хълм с паркова гора. Ние продължихме към този хълм (следвайки GPS-а), но стигнахме до ограда, не можехме да продължим и трябваше да я заобиколим. Отвъд тази ограда беше Кнесета- Народното Събрание на Израел- просто хората са си избрали Йерусалим за действаща столица на своята държава, и съответно са си преместили там най-важните държавни институции.

Заобиколихме Кнесета от южната му страна и накрая стигнахме и до големия музей. Имахме още около два часа и половина-три до затварянето на музея, и като го видяхме, осъзнахме, че май няма да ни стигнат- музея се оказа наистина твърде огромен. Това не беше просто музей, това беше цял комплекс. Първо ни трябваха поне 20 минути докато се ориентираме къде какво има. После отидохме най-напред в местата, които бяха отвън, понеже скоро щеше да се стъмни. Това бяха Мавзолея на Книгата и макета на древния Йерусалим.

Макета на древния Йерусалим беше направен да илюстрира точно как е изглеждал Йерусалим по времето на Исус, като разбира се, най-забележителната му част беше Втория храм. А до него беше Мавзолея на Книгата- отвън това беше един бял извит като конус купол с фонтани върху него. А отвътре, точно под купола имаше кръгла зала с древните пергаменти, открити в Кумран, както и някои други свитъци и книги.

Когато излязохме и от там, вече беше тъмно. Оставаше ни само час и половина за същинската част на музея- твърде малко време. Единственото, което успяхме да направим, беше да разгледаме неговия исторически сектор (защото имаше и етнографски сектор, и сектор за изкуство, и още няколко, за които дори нямахме време да видим кои са). Дори и самия исторически сектор трябваше да го гледаме по-набързо. Той беше толкова богат на древни артефакти, с толкова подробности, още от най-древни времена, и то не само от Израел, а и от всички околни страни, които по някакъв начин са имали връзка с Израел в древността.

Разглеждахме до последния възможен момент, когато прозвуча сигнал посетителите да си излизат, защото музея затваря. Като излязохме, решихме да се приберем с такси, още не бяхме пробвали такси в Израел. Видяхме едно спряло такси, и докато се колебаехме, дойде и второ такси, което спря зад първото. Попитахме шофьора на второто такси колко шекела ще ни излезе до квартирата (показах му я на картата), той каза 50 шекела (което беше съвсем приемливо). Но каза, че трябва да се качим в таксито на неговия колега отпред, така е редно и културно, съответно той обясни на първия шофьор къде да ни закара, и ние се качихме в първото такси. Прибрахме се без проблеми, доволни от пълноценния ден.

ДЕН 9

За днес бяхме резервирали тук в Тунелите под Западната стена, така че побързахме да тръгнем от квартирата по-рано от обикновено, да не изпуснем тура. Отидохме навреме, влязохме отново през скенерите край Стената на плача (Западната стена) и когато се събра групата, тръгнахме начело с екскурзовода.

Тези тунели са били открити наскоро. Оформени са през вековете, когато различните империи, властващи на Храмовия хълм са строели свои пътища и начини за достъп до мястото на Храма. По-новите са покривали по-старите. А най-старите от тях датират още от 8-9 в.пр.н.е.-прокопани тесни канали направо в скалата под Храма, с водоснабдителна цел, които по-късно се оказват свързани и с входящите към Храма пътища. Когато влязохме вътре, беше като в подземен лабиринт- много тесни тунели (на входа има табелка, предупреждаваща тези, които имат клаустрофобия по-добре да не се присъединяват към този тур), при това с етажи под тях. Имаше една отсечка, която, както екскурзовода обясни, се намира на най-краткото възможно разстояние отдолу под Купола на Скалата, и така се явява най-близката точка, до която евреите могат свободно да се приближат до мястото на Храма. И наистина, там имаше една група жени, които се молеха и плачеха. Екскурзовода ни показваше и огромните камъни от времето на Ирод (които бяха отвън на открито при частта на Западната стена, която беше Стената на плача), на това място скрити под земята и по-горните строежи. Един от тези камъни беше наистина огромен монолит, колкото автобус- всъщност най-големия открит камък в целия Храмов хълм. Никой не знае нито откъде е докаран, нито как е бил докаран (понеже тежи хиляди тонове), нито пък как е бил положен върху другите камъни от стената с изключителна до сантиметър точност.

Накрая излязохме от Тунелите през тяхната най-древна част- прокопания всечен канал в скалите северно от Храма. Озовахме се насред Виа Долороса, в началната й част. Бързо се придвижихме обратно до Стената на плача, и оттам до Южната порта на Стария град. Беше време за следващия обект- музея на Библейските страни.

Предишния ден бяхме много доволни от таксито, и решихме и днес да отидем до този музей с такси. Видяхме едно спряло такси край портата и направо се качихме, упътвайки го къде да ни закара. Шофьора му се разприказва, откъде сме, какви сме, колко много харесва България и Китай, как и той като нас бил християнин, и много други такива сладки приказки. После каза как можел за два дни да ни разведе навсякъде където още не сме ходили, включително и до Витлеем, и на други места, “само за 600 шекела”. Аз обаче не се впечатлих от “офертата му”, понеже знаех, че всичко това можехме да го посетим за по-малко от 200 шекела. После той каза, че е по-добре първо да ни заведе до Библейската Зоологическа градина, и после до музея на Библейските страни. Аз обаче като погледнах картата, видях че такъв маршрут е силно нерационален, трябваше да се връщаме, после пак обратно в същата посока, и настоях да си продължим за музея. Шофьора, въпреки благите му приказки, започна да не ми харесва. Осъзнах, че съм направил грешка като съм решил, че “всички таксита са добри и коректни”, и особено че не се спазарихме за цената предварително.

Опасенията ни бяха основателни. Стигнахме до музея, и той каза: 90 шекела! Започнахме да протестираме- трябваше да бъдат не повече от 35-40 шекела! Той се обади на свой “колега”, който на английски на високоговорител по телефона също каза: 90 шекела. Ок, решихме да го преглътнем, да му дадем 90 шекела и да ни се маха от главата. Но това не беше всичко. Аз нямах дребни и му подадох банкнота от 200 шекела, очаквайки да ми върне 110. Той прибра банкнотата, направи се, че рови там нещо, после извади друга банкнота от 20 шекела и каза, че съм му дал само 20! Тук вече стана прекалено. Инг Инг му се развика, той започна да играе театър, колко бил невинен и как ние сме искали да го злепоставим, и нещата започнаха да се разгорещяват. Накрая той каза да му се махаме от колата, и аз също реших, че е най-добре да преглътнем и това, и да си слезем, все пак бяхме с малки деца. На слизане Инг Инг му каза на китайски нещо, което добре че беше на китайски, че иначе не се знае той как щеше да реагира.

Настроението ни се скапа след случката, но се постарахме бързо да го възстановим, и да приемем случилото се просто като добър урок и като част от преживяванията ни от това пътуване (все пак, кой е казал, че в едно пътуване всички случки и преживявания трябва да са непременно щастливи и прекрасни). И така- влязохме в музея. И той беше исторически, и всъщност под “Библейски страни” се имаше предвид всички околни на Израел земи, които по един или друг начин са споменати в Библията и обвързани с някоя библейска история. Беше подобен на историческия сектор в големия музей Израел, който беше наблизо. Но така поне допълнихме това, което нямахме време да разгледаме предишния ден.

После излязохме от музея, и се отправихме с автобус (не искахме такси засега, искахме първо да разпитаме Ярон и Михал в квартирата ни как да разпознаваме истинските таксита от фалшивите) към комплекса Яд Вашем и неговия Музей на Холокоста- също една важна част от обиколката на Йерусалим. Като стигнахме, си купихме сандвичи от една будка. Те бяха много големи и вкусни, но имаше проблем- бяха сложили стар, подвеждащ ценоразпис. И ние чак като вече ги взехме и започнахме да плащаме, се оказа че са по-скъпи, отколкото беше написано. Това беше втори “скам” за деня (въпреки, че този беше далеч по-малък и безобиден), на Инг Инг й дойде в повече, тя се скара на продавачката да си смени ценоразписа, и после седнахме близо до Яд Вашем, в началото на хълма Херцел, където комплекса е разположен, да си изядем сандвичите. Инг Инг вече беше в лошо настроение и не й се ходеше никъде. Мина доста време, докато все пак отидохме до Яд Вашем и влязохме вътре.

Бях видял в интернет, че комплекса затваря в 17:00. Но не бях видял, че самия музей на Холокоста затваря един час по-рано. Пропускайки тази подробност, решихме първо да пообиколим другите части на комплекса, защото освен всичко друго, имаше обозначение, според което деца под 12 годишна възраст не се допускат в музея. Настроението още не беше възстановено. Накрая решихме да се постараем да го възстановим, и първо аз да вляза в музея, докато Инг Инг гледа децата, а после обратно. Но- нов фал: беше минало 16:00 и музея беше затворен.

Чудехме се какво да правим, понеже вече нямаше време за почти нищо друго за разглеждане в Йерусалим. Все пак добре поне, че имахме цели 6 дни в този град, имахме и още един ден, така че въпреки всичко, може да се каже, че имахме време да разгледаме всичко най-важно, което искахме. Седнахме, обсъдихме ситуацията и програмата за следващия ден, после хванахме трамвая за Яфа център, а оттам с автобуса за квартирата.

Като се прибрахме, разказахме на Ярон за фалшивия шофьор-крадец. Той се възмути и каза, че най-добре е да сигнализираме в полицията. Не заради изгубените пари (дори и полицаите трудно щяха да ги върнат, а пък и не беше кой знае каква сума все пак), а заради безопасността на други туристи, които можеха да се натресат на крадеца. Както каза той- един заловен крадец може да доведе до много избавени от неприятности хора. Инг Инг го пита как да различава евреи от палестинци, и Ярон каза, че по принцип не е лесно, ако се гледа само външния вид, всички си приличат. Но като му разказахме как се е държал шофьора, той потвърди, че наистина най-вероятно е бил палестинец. Би било доста необичайно евреин да се държи по този начин, да приказва много и сладкодумно, а и да се нарича “християнин”. Ярон като чу, че той се нарекъл “християнин”, се засмя и каза, че “толкова му е и християнството”, че той не може да бъде никакъв християнин, понеже истинските християни са съвсем други хора и не вършат такива неща.

От дума на дума се заговорихме и за доста други неща. Ярон беше преподавател в гимназия. Той ни разказа за образованието в Израел. Там е съвсем нормално учениците да спорят с учителя и да се оборват едни други с въпроси и доказателства. Всъщност учителите именно това се стараят да възпитат в децата- способност да мислят, да разсъждават и изследват, и то така, че сами да стигат до вярната информация и изводи, чрез въпроси, и предизвиквания на дискусии. Пълен контраст с това, което знаех че е в Китай например, където учениците просто трябва да слушат, да им наливат наготово огромни количества информация, да не питат, да не спорят, а просто послушно да приемат. Ако ученик в Китай се усъмни и попита учителя защо еди кое си е така, а не иначе, учителя му се кара, казва му, че е невъзпитан и непослушен. А в България- ние си знаем, някъде по средата сме.

Когато вечеряхме и си починахме малко, към 22:00 Ярон ми предложи ако искам да отидем заедно в полицията да сигнализираме за инцидента с фалшивото такси. Аз се съгласих, честно казано щеше да бъде интересен опит, нехарактерен за “туризъм”. Отидохме там с неговата кола, и видяхме, че пред нас имаше още четирима души, чакащи за сигнализиране. Но понеже техните случаи били по-тежки и сериозни, ни предупредиха, че ще трябва доста да почакаме, поне до 2-3 часа през нощта, а и вече е късно и разпитващите полицаи са само двама. Предложиха ни да дойдем на другия ден, по светло, когато щеше да има повече полицаи на работа. Ярон също беше много уморен, отказахме се да чакаме и си тръгнахме.

ДЕН 10

Дойде и последния ден от нашия престой в Йерусалим. Останаха само две важни дестинации- Яд Вашем и Витлеем. И евентуално Библейската зоологическа градина, ако остане време, най-вече заради децата.

Сутринта тръгнахме по-рано към Яд Вашем. Отново с такси, този път вече като по-опитни. Като спряхме таксито, аз първо внимателно огледах шофьора, GPS устройството му и касовия апарат. Нямаше пуснат таксиметър, но както каза Ярон, това не означава, че е фалшив, ако са налице другите апарати. Всичко беше наред този път. Предварително се спазарихме за цената до Яд Вашем- 70 шекела, напълно нормална цена. През целия път човека си караше нормално и почти не говореше (културна особеност, за разлика от приказливите палестинци). Пристигнахме си без проблем, платихме му и той си тръгна.

Влязохме отново в комплекса. Инг Инг остана сама с децата и ги остави да играят отвън на площадката. А аз влязох в музея.

Мислех, че ще го мина набързо, за около 30-40 минути. Но се оказа доста по-дълго, отколкото предполагах. Когато влязох вътре, в началото имаше един екран, на който прожектираха въведение- евреи от началото на века, в Европа, живеещи спокоен и мирен живот. Но след това се потопих в истински филм на ужасите...

Беше коридор, от двете страни на който имаше наредени зали, с черни стени. Беше оформена пътека, която отвеждаше под формата на зиг-заг подред от една зала вдясно, до следващата зала вляво, после пак вдясно, и така до края. А главния коридор завършваше с ярка светлина, като светлина от тунел (там имаше тераса с прекрасен изглед към хълмовете западно от Йерусалим). Но пътя от началото до изхода минаваше през истински кошмар. Той следваше хронологията на Холокоста, която не започваше от идването на Хитлер на власт, а от много по-рано, от векове назад. Бяха споменати основните предшестващи причини за антисемитизма, който довежда до всички тези събития, включително погрешните учения и доктрини, допуснати в християнството през вековете (като например небиблейската “Заместителска теория”, според която Бог е отхвърлил евреите и ги е заменил с християните, понеже “са убили Исус”, и някои други подобни). После бяха показани новите форми на анти-семитизъм, появили се в края на 19 век, като "конспиративни теории" и други подобни, и как като връх на всичко от това се издига Хитлер. И оттам като се започна- до края на музея, целия кошмар, година по година (от 1933 до 1945), направено като пътешествие в онова време.

Минах през всяка една от залите, пълна с ужасяващи и депресиращи снимки. Имаше и артефакти- събрани вещи от жертвите, и други подобни. На едно място дори видях прочутия надпис (негов макет): Arbeit macht frei от Аушвиц. Беше пълно със снимки на мъчения, гаври, екзекуции, купища трупове, наблъсквания на хора в тесни пространства до такава степен, че хората направо бяха смакчвани като под налягане, и какво ли още не. Наистина Европа, европейската цивилизация, през този период се е била превърнала в истинско чудовище! Имаше обаче и едно място, което насред целия този ужас, признавам си, ме просълзи- в дена от залите имаше табло специално посветено на България, и как българския народ, начело с нашата православна църква, е спасил от смърт повече от 50 000 евреи. Там останах поне 5 минути да чета и да гледам снимките... Накрая коридора завършваше с края на кошмара, и с изказвания на известни личности за поуката от всичко това, от една страна колко ниско може да падне човешката природа, дори и на “най-цивилизованата нация”, а от друга страна как след ужаса следва ново възкресение и възстановяване. Последната зала беше голямо кръгло помещение, пълно с милиони снимки и архиви. Всяка жертва беше ценна и всяка жертва беше спомената по име, един по един. Накрая излязох на светлото като замаян, на терасата, гледаща към красивата гора, почти два часа след като бях влязъл.

Веднага отидох при Инг Инг и я предупредих, че това не може да се разгледа “набързо”. Ще поема децата, а тя нека да разглежда спокойно. Тя влезе, а аз разходих Ели и Дани из всички останали отдели на комплекса, заедно с “Детския мемориал”, където имаше “вечен огън” в памет на избитите от нацистите деца, а после и в синагогата към комплекса.

Все пак Инг Инг излезе малко по-бързо, най-вече защото се е затруднявала да чете бързо надписите на английски. Беше обяд, и решихме да побързаме към следващата ни дестинация- Витлеем.

Хванахме трамвая към Северната порта “Дамаск” на Стария град. После от там, от терминала с палестинските автобуси хванахме и този, който е за Витлеем. Беше хубав, чист и доста празен автобус със силно надут климатик. Седнахме, и се возихме около час до крайната спирка.

Витлеем е навътре в Палестинската автономия на Западния бряг. Типичен арабски град, с арабски (палестински) културен облик. Знаех, че там са построили стена, която да отделя Палестинската автономия от останалата част на Израел (и тази стена е доста известна, изрисувана с графити, присъстваща в доста туристически статии за Витлеем). Нещо не можахме да я видим. Тоест- наистина имаше стена близо до града, по хълмовете и над един голям тунел, през който шосето минава, но не знам дали беше същата стена, не приличаше.

Както и да е, слязохме от автобуса. Веднага ни наобиколиха няколко таксиджии и се опитаха да ни дърпат всеки към неговото такси за Църквата на Рождество Христово. Ние твърдо им отказахме, и решихме да се разходим пеша до тази църква, все пак не беше толкова далеч. Първо минахме по една сравнително спокойна улица, но после излязохме на една централна търговска част, където беше истинска шарена лудница. Пълно с магазини (стоки за бита, дрехи, хранителни стоки, килими, посуди, бохчи, дрънкулки и какво ли не), дюнерджийници, народ, блъсканица, боклуци по улиците, и много коли, провиращи се през тълпите. Оттам навлязохме и в една по-тясна, вече пешеходна улица, но все така търговска. Срещаха се чужденци, идващи от църквата- все пак си беше туристическа дестинация. Срещнаха ни няколко корейки мисионерки, които пребивавали тук вече повече от месец. Те раздаваха балони на децата, дадоха и на нашите, и си продължиха по пътя.

Накрая стигнахме до един площад, и в дъното му- голямата Църква на Рождество Христово. Там хапнахме малко сандвичи, които си бяхме приготвили, преди да влезем вътре. След което влязохме през един нарочно направен нисък вход. Църквата беше православна, и като влязохме вътре, си приличаше на тази от нашия Бачковски манастир. Според традицията, на това място е бил обора, в който Исус се е родил.

Било е вероятно 4 г.пр.н.е. Йосиф и бременната с Исус Мария е трябвало да се придвижат от Назарет в Северен Израел, чак до тук, на около 150 км разстояние, защото имало преброяване на населението, а рода на Йосиф бил от Витлеем, тук са били и неговите роднини. Но понеже Мария била забременяла директно от Бог, преди да се оженят с Йосиф, имало лоши слухове сред роднините им по този повод. Не ги приемали в къщите си. Нямало и свободни места в тогавашните страноприемници (хотели). Не им оставало друго, освен да пренощуват в един обор наблизо. Там дошли родилните болки на Мария, и тя родила Исус, Създателя на цялата Вселена, сега в безпомощно състояние като новородено бебе. Наблизо имало овчари, които пасели стадата си, и ангели им изявили Кой се е родил в този обор. Те отишли да Му се поклонят.

Седем дни по-късно Йосиф и Мария отишли с бебето Исус в Храма в Йерусалим, да Го обрежат и извършат съответната церемония. А после се върнали във Витлеем и останали там цели две години. Тогава, през 2 г.пр.н.е. дошли мъдреци от изток (не знаем какви са били, нито от кой “изток” са дошли, най-вероятно от Вавилон), водени от една звезда-ангел. Те отишли първо в Йерусалим и известили на Ирод за Исус. Ирод ги пратил да разучат къде е Той, и после да му известят, за да отиде и той сам да Му се поклони (но той имал намерение всъщност да убие Исус). А те отишли, следвайки звездата-ангел, т.нар. “Витлеемска звезда”. За нея и до днес много се спекулира- че била “супернова” от онова време, или че била “съвпадение на планети” или нещо подобно. Разбира се, нищо от това няма как да е вярно- няма как един космически обект да води хора по повърхността на една планета, хиляди пъти по-малка от самия обект, при това с точност до малка сграда. Това просто е била или специално изпратена от Бог светлина с достатъчно малки размери, за да служи като “водач”, или светещ ангел.

И така, Бог обаче предупредил мъдреците от изток да не се връщат при Ирод. А Ирод като разбрал, че са го изиграли, пратил войници да избият всички бебета до 2 годишна възраст в района. Но преди войниците да дойдат, Бог пратил Йосиф и Мария с бебето Исус в римската провинция Египет, където останали няколко години, преди да се заселят окончателно в Назарет.

Минали векове, и според традицията, християните решили на мястото, където предполагаемо се е намирал обора, да построят тази църква. И отново- дали точно това е било мястото или не, не е ясно. Пак важното е да се види картината на района, за да се придобие нужната представа. Но както и да е, в тази църква те направили и нещо като малък “обор”- малка стаичка със скромна декорация, която да имитира рожденното място на Исус.

Ние влязохме в централната зала на църквата. Имаше опашка- посетителите трябваше да влизат на групи, и като влязат, извършваха определен ритуал докато излязат. Ние не бяхме много наясно какво точно трябваше да видим и да правим, и просто се наредихме на опашката. Към нас се присъедини един възрастен палестинец- православен, и се заговори с нас. Говореше хубави думи за децата ни, за България, за Китай, и други подобни. Ние си казахме “все пак той не е таксиджия, нека си говори, едва ли ще ни вкара в някой капан”.

Вратата се отвори и нашата група влезе вътре. Човека каза обаче ние специално да го последваме, той щял да ни води. Преведе ни през малкото “рожденно помещение”, после през няколко там икони или нещо такова, накрая излязохме. Той ни даде листче да напишем за какво бихме искали свещеника да се помоли за нас. Нещо започна да не ми харесва това, но все пак написах нещо кратко, да видя какво ще стане. Той ни даде и свещ, да я сложим на един свещник. Сложихме я, и тръгнахме да си излизаме. Той ни спря и каза, че трябва да дадем пари на свещеника, ако искаме той да се помоли за нас. Айде пак се започна... Казах му, че нямаме пари, не искаме да даваме, не сме готови. Той продължи да настоява, и накрая извадих монета от 10 шекела и му я дадох, да ни остави на мира. Той я погледна и каза: “Толкова малко? Вие подигравате ли се? Айде, тръгвайте си от тук по-бързо!” Така и направихме. Отново неприятно преживяване, не заради пари, а заради глупавата ситуация, която се получи.

Тръгнахме си по най-бързия начин пеша до спирката на автобуса. Там имаше един супермаркет, и докато чакахме автобуса да дойде, си купихме някои неща- там беше доста по-евтино от магазините извън Палестина. Поне момчето от магазина, палестинец, си беше свястно и честно.

Автобуса дойде и си тръгнахме за Йерусалим. На мястото, където трябваше да го сменим с другия автобус за квартирата, имаше детска площадка, на която имаше детско парти- рожден ден. Децата играеха с балони и други атракции, и нашите деца също се присъединиха. Беше късно да ходим до Библейската зоологическа градина, но поне за компенсация оставихме децата да се наиграят добре. И като започна да се стъмва, се прибрахме.

Беше късно пак да ходим в полицията, а и Ярон беше нещо уморен. Затова той ми каза ако искам, просто да напиша в тяхната книга за гости съвети относно такситата, да внимават като се качват на таксита, и това беше. Аз писах, приготвихме багажа за следващия ден, и с това деня приключи.

ДЕН 11

Днес трябваше да си кажем довиждане с Михал, Ярон и Йерусалим. Въпреки някои не особено приятни ситуации, в които попаднахме, Йерусалим си остана невероятно преживяване. Този град определено ще остане отново в бъдещи планове за пътешествия.

А сега трябваше по най-бързия начин да се придвижим до офиса на фирмата Cal Auto, откъдето вече бяхме резервирали отново кола, и да се отправим към Южен Израел- чак до Ейлат, на няколко стотин километра по-на юг, всъщност най-южната точка на Израел. И понеже имахме много път, а имаше и няколко интересни дестинации по пътя, трябваше да побързаме.

Хванахме такси (съвсем нормално и коректно такси), стигнахме до Cal Auto, взехме колата и тръгнахме. Минахме отново надолу по същия път към Мъртво море. Спряхме на монумента, обозначаващ 0 метра надморска височина, след това- още надолу, под морското равнище- до най-ниските места по пътя, под 400 м. Там пред нас отново се ширна към юг Мъртво море, под безмилостния пустинен пек, без нито едно облаче.

Подминахме Кумран и продължихме към нашата следваща дестинация. Това беше Ейн-Геди, един природен резерват в пустошта, при това не без древна история. Това място е известно най-вече с криенето на цар Давид от Саул, който го преследва, за да го убие, виждайки в него сериозен съперник. Около 1040 г.пр.н.е. Давид и неговите хора се крият из пещерите на този район. Саул научава къде е Давид, и сам идва със свои войници да го залови. Докато Давид се крие в една от тези пещери, Саул влиза в същата пещера по нужда, без да знае, че Давид е вътре. Давид тихичко отрязва парче от мантията на Саул (интересно как Саул не е чул това, но когато отидохме там разбрахме защо- наблизо имаше шумни водопади) и го оставя да си излезе. Когато Саул слиза от пещерата, от високото Давид се показва, показва му и отрязаното парче от неговата мантия, демонстрирайки как е невинен и въпреки, че е имал възможността да убие Саул, не го е направил, защо тогава Саул го преследва? Саул се просълзява и обещава, че няма повече да преследва Давид, и си заминава със своите войници. Много скоро обаче не удържа на обещанието си, и отново започва да преследва Давид.

Ние стигнахме до входа на Ейн-Геди. Беше пълно с туристи, много от които- по бански. Една част от тях слизаха от паркинга надолу към Мъртво море, а друга част влизаха на територията на Ейн-Геди. Ние бяхме от вторите. Там беше същата мъртва каменна пустош като в Кумран, прорязана от едно дере. В дерето обаче имаше зеленина. Имаше зеленина заради един буен поток, който се спускаше по него. Водата му идваше изпод земята, затова не пресъхваше, и се вливаше в Мъртво море малко по-долу. Спускайки се, потокът скачаше през множество малки водопади с приятни вирове под тях, които бяха пълни с туристи, играещи във водата. Ние също останахме по бански, и играхме на водопадите. Разбира се, най-весели бяха децата. А в жестокия пек тези водопади бяха истинска наслада. Над тях, от двете страни на дерето, се издигаха стръмни скали с много пещери-дупки по тях. Никой не знае коя точно е била дупката, където Давид е отрязъл от мантията на Саул, но както казах, било е достатъчно шумно от водопадите, така че Саул да не усети Давид.

Накрая се качихме и до най-високия водопад, падащ от около 25-30 метра, и аз с удоволствие застанах в него като под душ, после и всеки друг край мен. Имаше един войник, който също играеше там с другите, по бански, но все пак държейки автомата си. Оттам пътеката продължаваше нагоре към извори, пещери, още водопади и дерета, изобщо към много други забележителности на местността, но ние нямахме време да продължим. А и в този жесток пек изобщо не беше подходящо за Инг Инг и децата да се катерим нагоре (за мен нямаше проблем, но нямаше как да ги оставя сами, а и както казах, времето напредваше).

Затова слязохме надолу и се приготвихме да продължим. Но- проблем. Колата имаше защитен код, а ние понеже бързахме, забравихме да питаме Cal Auto за кода, а и те забравиха да ни го дадат. Изгубихме цели 20 минути докато се свържа с тях по централата, която ме прехвърляше към други номера, там пък или не вдигаха, или не знаеха английски, докато най-накрая попаднах на служител с английски, той пък се свърза с техническия отдел и т.н., докато накрая получих ценния код- и до сега го помня- 1324.

Продължихме на юг. Отляво- застиналото Мъртво море и зад него Йордания. Отдясно- безжизнените урви на стръмни и голи планини, всичко това под безмилостен пустинен пек (но пак казвам- това не е “депресиращо”, както някои любители на гори и зеленина си мислят, а е по-скоро невероятно величествено, необятно). Продължавайки още в тази посока, Мъртво море се отдалечи от шосето и се изгуби. Малко преди да се появи отново, минахме покрай Масада- една древна крепост, построена от Ирод, известна с героичната си съпротива против Римската империя, днес превърната във важна туристическа атракция, с лифт догоре. Но нямахме време да я посетим. Подминахме я, запланувайки я за следващо пътуване. Вместо това продължихме към най-удобното за влизане в Мъртво море място- това беше Ейн Бокек, един луксозен курорт с хотели, ресторанти и развлекателни комплекси.

Паркирахме колата край плажа. Всъщност този плаж най-вероятно беше изкуствен- усещаше се, че слоя пясък е доста тънък. Там имаше плажуващи туристи и безплатни чадъри (трудно се издържа без чадър). Имаше и безплатни душове насред плажа, които наистина бяха много необходими. Отново се съблякохме по бански и пристъпихме към Мъртво море.

Нагазихме в плътната му вода. Тя беше топла като чай, и гъста, все едно газим в олио, и въпреки, че беше много прозрачна, отраженията и сенкия от слънчевата светлина спрямо водата не беше като при обикновената вода, виждаше се разликата. Навсякъде, където имахме дори и малка рана, зачервено, одраскано по кожата, започваше да щипе и сърби. Ели и Дани не издържаха и бързо излязоха. По самата вода нямаше вълни (само малки вълнички от вятъра, не-повече от 1 см високи- дори и силен вятър не можеше да образува по-големи вълни). Аз легнах по гръб, както правят всички туристи, посетили Мъртво море. Наистина нямаше никакъв проблем да се лежи по гръб, и после дори трябваше леко усилие, за да се изправя. Но много внимавах за очите (Ярон специално ме предупреди)- попадне ли вода от Мъртво море в окото, става лошо- все едно киселина е попаднала, болката е страшна и не минавала цели часове.

Когато излязохме, кожата ни се усещаше като мазна от олио. Отидохме на душовете бързо, измихме се, и потеглихме нататък. Скоро Мъртво море започна да се губи в едни бели безжизнени солници, и накрая съвсем изчезна. Пред нас се простираше една безкрайно дълга пуста долина, без нито едно дърво, освен тук-там изкустено залесени и поддържани участъци с палми. Това всъщност е една огромно геоложко образувание, наречено Рифтова долна. То започва северно от Галилейското езеро, продължава на юг по долината на река Йордан до Мъртво море, после оттам- до залива Акаба на Червено море. След това по протежение на цялото Червено море- до Африка- Джибути, Етиопия,и нататък към Уганда, Кения, Танзания, Малави, чак до Мозамбик.

Там някъде, след южния край на Мъртво море, видяхме табела, на която пишеше “Планината Содом”. Тук някъде трябва да е бил древния Содом, унищожен от Бог чрез неизвестно бедствие с космически произход, описано като “дъжд от сяра и огън”, някъде около 1900 г.пр.н.е. По онова време равнината около Мъртво море (не е ясно какво е било състоянието на Мъртво море тогава) е била плодородна, а не както днес- мъртва пустиня. Но жителите на Содом, Гомор и още няколко града изпаднали в големи грехове. А точно по онова време Лот, племенника на Авраам е живял като пришълец в Содом. Бог решава да унищожи тези градове и праща ангели да изведат Лот и семейството му от Содом, за да не пострадат при бедствието. Те излизат от града и бягат към един по-малък град, наречен Сигор (местоположението му също е неизвестно, днес има една крепост Зохар, но няма никакво потвърждение, че става въпрос за същия град). Ангелите предупреждават Лот, жена му и двете му дъщери да бягат и в никакъв случай да не поглеждат назад към Содом. В това време бедствието се случва (може да е бил разпаднал се огромен метеорит, богат със сяра и други съставки, включително и радиоактивни). Докато Лот и семейството му бягат, Бог ги защитава с невидим щит от огъня и радиацията (ако е била радиация) на бедствието. Но жената на Лот се обръща към Содом, и в този момент защитата над нея се вдига. Бедствието я убива веднага, и тялото й чрез химически реакции бързо се превръща в стълб от соли. Всичко става пълно със соли наоколо. Може би затова и Мъртво море е толкова солено- най-соленото езеро в света, на най-ниската точка на повърхността на сушата на Земята.

Там, след табелката “Планина Содом” имаше една отбивка на пътя, над нея стръмни безжизнени скали. А една от скалите беше издигната така, че наистина приличаше донякъде на човешка фигура- обаче доста по-голяма от естествения размер на човека. Тази скала наричаха “Лотовата жена”. Разбира се, това няма как да е била тя, но хората търсят туристически атракции, все пак.

После ние прекосихме пустошта Паран, след нея- Цин. Това са все места, по които евреите, водени от Мойсей, са скитали някъде между 1477 и 1439 г.пр.н.е. В Библията четем как те често са се оплаквали- особено от страх от липса на вода и храна. И ако Бог не им ги е снабдявал по свръхестествен начин, наистина би имало сериозна причина да се оплакват, и то не само заради водата и храната, а и заради жестокия постоянен пек през деня, в който наистина трудно се издържа ако не си на сянка. Между другото пак там, съвсем наблизо, в отсрещна Йордания, е сниман филма “Марсианеца”, понеже пейзажа наистина силно напомня на повърхността на Марс...

Времето напредваше, и ние вече приближавахме нашата цел- Ейлат, на северния край на залива Акаба, Червено море. Преди това обаче, отдясно имаше един природен парк- това беше Тимна, известна със своите скални образувания, пейзажи, и древните мини за добив на мед, построени от цар Соломон в началото на 10 в.пр.н.е. Свърнахме надясно към Тимна, но вече беше затворено. Всъщност оказа се, че затварят рано- към 14:00 следобяд, с цел ако има закъсали в пустошта хора, да има достатъчно време до края на деня да бъдат изведени от там. Така че направихме снимки само отдалеч, и обърнахме обратно към главния път. Бяхме близо до Ейлат.

И скоро пред нас се появи нова синева- Червено море. А малко след това пред него- луксозни хотели. Отстрани на пътя- бензиностанция, все повече сгради, ресторанти, жилищни райони. Бяхме в Ейлат, най-южната точка на Израел, където се срещат Израел, Египет, Йордания, Саудитска Арабия и Червено море.

Преди да отидем в нашата квартира, решихме първо да стигнем до брега на морето, до някой плаж, да поиграят децата, пък и ние с тях. Спряхме до първия плаж по пътя. Плажа не беше нещо особено- груб пясък, тясна ивица, отстрани ресторант, а във водата- камъни по дъното, така че трябваше да влизаме с чехли. Странно защо, водата беше направо студена- едва ли имаше повече от 22-23 градуса, въпреки климатичната зона, в която се намира. Вероятно дотук идваше някакво студено течение от дълбините на морето. Все пак се поизкъпахме, децата се наиграха, и като се стъмни, отидохме до един ресторант.

А между другото отново беше Шабат. Но тук, в Ейлат, той не се усещаше много, беше пълно с туристи, половината от ресторантите и супермаркетите бяха арабски, така че почти всичко си работеше нормално, за разлика от седмица преди това в Тибериас. Така че хапнахме добре, напазарувахме си, и отидохме до квартирата. Там ни посрещна Ари, нашият хазяин, който говореше руски по-добре от английски. Настани ни в един невзрачен жилищен блок, в една стая в приземен етаж, от задната страна на блока. Но стаята беше изненадващо приятна, чиста и уютна, все едно бяхме в луксозен хотел. Така че с удоволствие се настанихме, и след това легнахме да спим.

ДЕН 12

Нашето пътуване в Израел вече наближаваше края си. Беше време отново да се придвижим на север- към летище Бен Гурион. Но преди това все пак трябваше да “опитаме” повече от Ейлат. Затова станахме, оправихме си багажа и всички останали детайли и дреболии, и се опитахме да тръгнем. Но пак нещо с кода на колата имаше проблеми. Той не се отключваше по същия начин както при първата кола, а предишния ден го бях отключил по верния начин по-скоро случайно. Днес обаче докато търсех кой е верния начин и опитвах да запаля, нивото на акумулатора падна. Закъсахме.

Нямаше как, звъннах на Ари. Добре, че той имаше и кабели за зареждане, имаше и свободно време. Дойде, докара си неговата кола, заредихме акумулатора. После ми помогна да намерим верния начин на отключване, и аз се упражнявах пред него докато го запомня. Той дори се обади на дежурен от Cal Auto (беше Шабат и те почиваха), който ни даде един телефон за спешни случаи, ако стане нещо. Благодарихме му, и тръгнахме.

Искахме първо да отидем до някой по-хубав плаж, а след това, ако остане време- и до Тимна, преди да продължим към Тел Авив. Бях прочел, че Ейлат има прекрасни плажове, но характерни не толкова с пясъка, а по-скоро с коралите. Имало голям плаж с много корали. Така че искахме първо да отидем някъде там (те там са няколко плажа един след друг), и след това- евентуално до Тимна. Но проблема с колата ни забави, и почти отписахме Тимна, освен ако плажовете на Ейлат ни разочароват. Бях избрал най-южния плаж, до самата граница с Египет. За него пишеше, че е безплатен (няма вход), и също има корали, както големия коралов плаж.

Стигнахме до този плаж. Всъщност на него почти нямаше пясък, а само камъни, и самата каменна ивица беше съвсем тясна. Но красотата на морето там ни удиви! Първо, Червено море е с една от най-прозрачните води в света. Те са толкова прозрачни, че дълбочината на дъното му образува много и различни нюанси на синьото, в ярък контраст с околните пустинни брегове. И второ- имаше много красота вътре в самите му води. Ние нагазихме в идеално прозрачната му вода, стъпвайки върху разноцветните камъни, раковини и корали. Около нас беше пълно с рибни пасажи. Имаше основно три вида рибки, коя от коя по-красиви. Единия вид бяха ярко жълти рибки, с черни и червени ивици, дълги около 10-15 см. Втория вид бяха ярко черни рибки с бял нюанс по корема, широки, тип “скаларии”, с много големи перки. А третия вид бяха едри риби, почти 40-50 см дълги, оцветени в нюанси на синьо, пурпурно, синьо-зелено и почти черно. Всички те бяха многобройни, ние буквално бяхме в естествен аквариум с идеално прозрачна вода. А при това край камъните имаше китки корали- също в различни цветове- направо фантастично! Беше пълно с хора със шнорхели и маски. Ние доста съжалявахме защо не си бяхме подготвили неща за гмуркане предварително. Но дори и така, пак отгоре се виждаше красотата.

Не искахме да тръгваме. Отписахме Тимна окончателно и останахме там до колкото може по-късно. Но накрая все пак трябваше да се разделим с Червено море и Ейлат. Предстоеше ни над 400 км път до Тел Авив.

И така, напуснахме Ейлат и тръгнахме обратно сред напечената пустиня- край Тимна, после Цин, след това Паран. Имаше един малко по-пряк път, но той минаваше твърде близо до Газа. И понеже не се знаеше дали няма да се стовари от там нещо наблизо до нас (понеже от там пускат хвърчила със запалителна течност да причиняват пожари, както и техните ракети), решихме да се върнем по същия път, почти до началото на Мъртво море.

От там се отклонихме по шосето за Беершеба. То се изкачи стръмно нагоре. Там имаше панорамна тераса с прекрасна гледка за последен път към Мъртво море и пустинята наоколо. След кратка спирка със снимки продължихме нагоре и на запад.

Скоро пустинята малко по малко започна да се променя. Първо се появи жълта трева, отначало на рядко, после покриваше цялата земя. След това тревата стана постепенно по-зелена. Появиха се и дървета. В небето се появиха и облаци. Така пустошта приключи. Шосето минаваше покрай градове и села, обработваеми площи, гори, паркове, и с приближаването на Тел Авив колите се увеличиха. Започна и да се стъмва. И чак вечерта, по тъмно, стигнахме до Тел Авив.

Паркирахме колата близо до апартамента на Ина- там щяхме да преспим за втори път. После отидохме в близкия мол да вечеряме, и накрая се прибрахме в нейната квартира. Тя ни посрещна топло, заедно с нейния приятел. А ние си приготвихме добре багажа, защото на следващия ден щяхме да напуснем Израел.

ДЕН 13

Дойде и този ден- денят, в който трябваше да се разделим със Святата земя. Първо сутринта трябваше да върнем колата на Cal Auto, като преди това трябваше и да заредя бензин. А Инг Инг и децата имаха както обикновено, много за дооправяне и подреждане на багажите. И така, Ина ми показа къде беше най-близката бензиностанция. Аз отидох до там и заредих колата. Когато се върнах, Инг Инг също беше готова и направо всички си казахме довиждане с Ина и с колата отидохме до офиса да я върнем (но доста се забавихме, понеже нещо се обърках с GPS-а точно от коя лента на коя отбивка да мина, и пообиколихме повече отколкото трябваше, поради което се притесних да не закъснеем за самолета, но все пак се оправихме).

От там- с целия багаж хванахме влака до летището Бен Гурион. Полета ни беше с Пегасус (турска ниско-тарифна компания), и аз предварително бях направил чекиране онлайн. Но се оказа че нямало смисъл, там на място ни направиха ново, всъщност по-добро чекиране (с по-добри места в самолета). Преди чекирането две момичета израелки служителки ни разпитаха накратко къде ще пътуваме и защо- стандартна процедура, и след чекирането преминахме през паспортния контрол. Там ни дадоха нови, червени билетчета, обозначаващи изход от Израел. След това- до портата на нашия самолет, докато накрая дойде време за излитане.

Самолета излетя с леко закъснение, но това не беше проблем. Аз бях до прозореца и когато самолета се издигна, видях долу като от Google Earth цялата южна част на Тел Авив, включително и блока на Ина. После пресякохме отново дългата плажна ивица на Средиземно море и се понесохме над синята бездна.

Така пътуването ни в Израел приключи. Сега предстоеше следващата ни цел- Киргизстан. Но това изискваше буквално да се пренастроим. Нашето пътешествие в Израел не беше просто туристическа екскурзия (една туристическа екскурзия, особено без предварителна подготовка, изобщо не може да разкрие тази страна в дълбочина)- това беше гмурване дълбоко във времето, в една 4000 годишна история, в една страна, където се срещат три континента (не случайно счината за “центъра на света”), и дори още повече- в едно място, където физическия и духовния свят вървят заедно, повече от където и да е другаде по лицето на Земята. Страна, по-малка от половината България, но ключова за цялото човечество. След това пътуване, ние вече просто не бяхме същите.

Святата земя остана зад нас, отдалечавайки се все повече и повече, докато накрая се сля с хоризонта и изчезна като сън...