Израел, точка на поклонение

Йерусалим - не просто град, а феномен, удивляващ със своята енергия и усещане за неповторимост. Името  му води към размисли за религия и размирици. В някакъв момент си зададох въпроса, това ли е неговата визитка и дали  тя идва от вечността на времето или е поредния пропагандно изнесен образ на информационните средства на нашето съвремие? Пулсар, генериращ енергия, перманентно насочващ вниманието върху себе си. Любопитство ме караше да надзърна през калейдоскопа, за да видя цветните изображения в тази част от света.  В  един момент, някакво усещане ми подсказа, кога е дошло времето да посетя това място и то особено силно се засили след прочита на Библията, чиито истории горяха като факла в главата ми. Трябва  да спомена, че историческите факти за кръстоносните походи, ордените на рицарите Тамплиери и Хоспиталиери, както  и  тайнството на техните дела, допълнително наливаха бензин в огъня. Историята на израилтяни, египтяни, перси, асирийци, римляни, гърци, османци, араби, народи, чиято сила и енергия е напирала пред прага на този град, всеки в своето време и всеки в своя апогей, всички те са оставили нишки, навити в оплетка, която и до днес е тлеещ фитил към барутен погреб.

Евреите, кои са те? Защо са предопределени за избран божи народ? Кой е Исус? Как словото му и деянията успяват да се разпрострят по земята, разрушавайки догми и убеждения на тогава съществуващия свят? Как  учението му в такава голяма степен  се укрепва в сърцата на хората, че дори и най-страшната съдба и смърт да не могат да ги разклатят. Как вярата успява и  до днешни дни да крепи устоите на цели нации и държави?

Защо мюсюлманите имат толкова важна и почитана джамия в свещения за евреите град? Ако словата на Мохамед, пророкът,  бяха  лъжовни, щеше ли той да остави наследство от правила, които и до днес да са вдъхновение за над милиард души по света. Най- вероятно не. В своето време би бил поредният безименен луд, чиито викове ще са отеквали безгласно в пустинята.

Противоречиви въпроси, на които свещените и историческите книги дават отговори, но не и визия.

Посещението на земята на библейските царе и пророци щеше да е вдъхновение за мен, а енергия и  определено щеше да ме увлече към силни усещания. Величина от ново измерение чрез която щях да променя визията на скромното си битие. Историческите обекти, които предстоеше да видя, щяха да променят полето ми на възприемчивост. Наред с това  географските особености на природата по тези места,  като пустинни области и наличието на най- голямото солено езеро на Земята, можеха само да прибавят колорит в програмата. Дребните неудобства от пътя, щяха да са незначителни пречки, без които реалността не би приела своето проявление.

ДЕН ПЪРВИ 

ОТВЪД  ХОРИЗОНТА

СОФИЯ-ТЕЛАВИВ-ЛОД-ЯФО-ВИТЛЕЕМ

Пътуваме късно вечерта, семейно с  нашите кръстници по магистрала Тракия. Последният ден на месец март е. Движението е вяло и незначително за този сезон и час. Автомобилът яде асфалта пред себе си, а светлините му осветяват бялата боя на пресечената осева линия. Встрани светлинките на градове и селца трептят със своите електрически точици носещи информация за уют. Вече е полунощ и хората в по-голямата си част са си легнали. Затворили са последна страница от своя ден и прекарват през призмата на сънищата си тежестта от  радости и несгоди. 

Спираме на крайпътна бензиностанция, една от многото, които сме подминали. В този късен час не очакваме да видим множество от хора. Малко сме нощните птици, поели по свои маршрути. Потребяваме безсънно време, за сметка на биологичния си ритъм. Пловдив не е далеч. Някъде по средата на пътуването ни  сме. Кафе с пакетче разтворена захар е необходимият минимум за доза удоволствие. Зареждаме гориво и отново сме на пътя. В тъмнината и празните ленти на магистралата, прогонваме съня с разговори за християнството. Трасираме линии към мястото за което сме поели.

Минаваме през тунел "Траянови врата". Обрали сме нагорнищата в планината за да видим в един момент заревото надвиснало над столицата ни. Светлините на спящия град, като мощен прожектор се отразяват в облаците над него и са като ореол на неговото съществуване.  Подминаваме един светещ кръст край пътя. Възприемаме го като знак, загатващ предопределеността на пътуването ни.  Прехвърлили тъмата на планинските усои, магистралата ни спуска в полите на софийското поле. Градът е пред нас и ето, че навлизаме с позволената скорост в килима й от светлина. На входното “Цариградско шосе” сме спрени от първите светофари, които като нощни стражи редуват в поредица своите три цвята, червено, жълто и зелено.  Харесвах тези малки часове на нощта с пустите  улици на приспана градска среда. Осветената  от уличните лампи и реклами тишина е обхванала като с невидима пелена празните безлюдни пространства, а уморените сенки на сгради и дървета са притихнали в очакване на новия ден.

Денонощна автомивка встрани от пътя показва признаци на живот. Изглежда самотно в паяжината от сапунена пяна и лъщящ от водата под, ведно с тъмна лимузина и суетящ се около нея  човек. 

С ограничена скорост, слизаме от булеварда, правим десен завой и се насочваме към  летище София.

"На кръговото движение, вземете третия изход!" - механичният женски глас на навигатора изговаря прилежно своите думи и ни указва посоката. Самото кръгово по себе си е толкова малко, че  радиуса му едва ли надхвърля три метра.

Намираме паркинга. Имаме уговорен час на пристигане. Без излишни любезности дежурният домакин ни приема в оградения му  периметър.  Набързо се качваме на един микробус, който ни откарва до входа на летището. Подвижни сме с по една лека раница  за ръчен багаж. За краткия ни престой от три дни не се налага да ползваме кой знае какво.

Терминал-едно е малък, изоставен от времето и нуждите на съвременния потребител. Откъм широката площадка отвън, минаваме през прага на вратата към фоаето където си срещаме погледите с дежурни служители. Вътрешността е уредена с няколко метални пейки, пропускателни гишета, горно помещение, което бе затворено и с това се изчерпвам. По скоро ми прилича на градска автогара. Предполагам през годините от тук са се протъркали милиони  чифтове обувки, на хора гонещи разписания. Усеща се и си личи, че това е архитектура на отминалото време. 

Има свободна пейка и  я заемаме. По другите някак егоистично се се излегнали хора, които невъзмутимо си спяха. Часът бе около един след полунощ и трябваше да изтърпим часовете до полета ни в 5:50 часа. Налагаше се и ние да притворим очи. За тази цел, напълних с въздух две надуваеми възглавнички, като едната дадох  на половинката ми, а другата подпрях на рамото си. Така се освободих от полето на реалността за час, два. Събудих се със схванат врат и иглички бучещи в очите ми. Усетих как зоната ми на комфорт започва да ме напуска, като приятелка от мимолетна  връзка. Наближаваше часът ни, когато щяхме да се прехвърлим в чакалнята за полети, а си нямахме и идея кой ще ни донесе билетите и застраховките. 

Някакви хора щръкнаха по средата на фоайето. Обикновенно туристите си личим и тези не правеха изключение. Имаме някакъв общ вид и белези на разпознаваемост. Когато някой е тръгнал за някъде е свел себе си до максимума на своята практичност, било в дрехи, багаж и поведение.  Отидох и ги попитах, дали са за екскурзията за Израел. Да, оказа се, че и те са като нас и не бяхме сгрешили в преценката си. Чакат някой да се появи и да даде билетите ни.       Първоначално трябваше да летим от Варна, но в последствие естеството на нещата ни отведе в София. Самолетната компания имаше редовни полети и от двата града. Минути преди да се отворят вратите към чакалните се появи и представителката на фирмата. Не беше в настроение, Липсваше усмивка на лицето й, най-вероятно от факта, че трябваше да стане  рано за да ни донесе  бордните карти. Освен това обърка името ми и получих бордната карта на Димитричка. Хубаво име, малко непривично, не ми прилягаше. Моето е Димитър и не принадлежах към нежния пол. Съпругата ми видя грешката и отвреме разменихме документите. 

Паспортна служба ни пропусна и се озовахме в чакалнята с магазинчетата на свободната безмитна зона. Откъде се взе този народ? Виждаше се и нашият гейт 2 А. Нямаше как да се объркаме.

Във втората чакалня събраното множество от хора имаха интересна визия.  Мъжете, представители на еврейската държава се отличаваха с дълги бакенбарди и малки кръгли шапчици на главите. За разлика от тях жените бяха  по светски облечени. Има доста млади хора и понеже не ги виждах подобни всеки ден се питах, какво ли правят в България?  Едва ли са на екскурзия, все млади хора. Бяха заели повечето от пейките, но имахме късмета да намерим една свободна на която да седнем, тъй като пространството започна бързо да се пълни.

- Сигурно са студенти - предположи кръстника.

- И на мен на такива ми приличат - потвърдих.

Не съм виждал на живо ортодоксален евреин, но видях. Беше мъж, около петдесетте, късо подстриган, с пуснати кичури коса покрай ушите си. В допълнение имаше дълга брада и мустаци. Облечен бе в черно, носеше и същия цвят бомбе на главата си. По този начин подчертаваше строгата доктрина на религията си, в която бе възпитан. В ръката си държеше объл калъф с цип. Странен на вид предмет, подобен на кутия за музикални инструменти. Асоциирах формата със съдържанието, който определено служеше за съхранение на  бомбето му.

- Знаеш ли, че алкохолът в Израел е скъп? - подхвърлих на кръстника- Ще е добре да си вземем нещо от фришопа.

Той нещо се дърпа. Искал малко да се въздържи, но в последствие се съгласява. Имам информация, че  в Израел "приспивателните" се намират по-трудно. 

Този аргумент се оказа добър за да станем и да се разходим. Посетихме отсрещния магазин за алкохол. Загледах се по стилажа с разнообразните видове вина и  придърпах една бутилка шардоне, след което отидох и застанах на тезгяха за да си я платя.  Озовах се пред отвореното деколте на продавачката. Беше подържана, красива жена на средна възраст. Опитвах се да не гледам, набиващата се в очите ми цветна татуировка, разположена върху  голата част на едрият й силиконов бюст. Бърках за пари в портфейла, когато чух гласът й дипломатично да ми иска бордна карта. 

- Без нея не може ли? - попитах изненадано. Почувствах се като ученик, който си е забравил линийката за чертане за часа по математика.

- Не, не може!  - отвърна тя с дежурна сериозност и очаквах да ми пише двойка. 

Нямаше как трябваше да се върна, така че оставих бутилката, отидох, взех си билета и се върнах пак за да платя. По време на размотаването ми разсъждавах мислено, какво ли иска да изрази една татуировка? Коя е тази сила, която я проявява? Определено трябва да е някаква вътрешна и подчертано личностна, даваща отклик към апатията и безхаберието на днешното време. Възможно бе и да е белег на  силно преживяване, някакъв спомен, сексуалност? И още какво…въпрос на избор, печат на  себеутвърждаване, брутален бунтарски шев направен с губерка върху невидима за окото рана? Щях ли да сгреша ако кажех, че най- вероятно е място, разкъсано в опит за свобода, бягство от прилежната роля на поредната замразена скумрия в щанда на хипермаркета. 

Всяко едно от тези неща ми даваше разумен отговор.

Отново застанах пред красивата продавачка. Платих си виното и се опитах да се усмихна. Получи се някак сконфузено, а и с тази татуировка върху бюста й…

Събрахме  бутилките в ръчния багаж. Щяха да си минат през проверките. Покупките от фришопа във вътрешните чакални бяха легални, но си имаха количествени измерения. И все пак, като гледах каква търговия ставаше с цигарите и алкохола,  си мислех,  колко сме начупени в главите. 

Продължихме да си седим на пейката и наблюдавахме как фоайето на чакалнята се препълни. Първите полети за деня започнаха да излизат на таблото, но нашият не присъстваше там. Трябваше да започнат с нас, но закъснявахме. Два полета ни прередиха, единият за Милано, а другия за Будапеща. 

След забавяне от тридесет минути на първоначално обявения час, механичният женски глас на радиоуредбата обяви и нашия полет.  Наредихме се пред вратата за последна проверка и излязохме навън. Автобусите ни чакаха. Напълнихме три такива, приличащи на аквариуми, и се повозихме до позицията, където ни чакаше самолетът за Тел Авив.

Качихме се на борда на Еарбъса. Трябваше да седнем на различни места. Моето беше до илюминатора, а жена ми беше три реда зад мен. Кръстниците са някъде в задната част. Светлината от деня на първи април навлизаше в своята сила. Не обещаваше слънце, а напротив, показваше навъсено и влажно утро. Предполагаше се, че ще оползотворя полета в отпускаща дрямка, но не би. Изглежда, че в деня на лъжата, първи април, наистина си направи шега с нас. В момента, в който излетяхме, на седалката пред мен, малко, две-три годишно момиченце се разрева неистово. Нещо ми подсказа от предишен опит, че нещата няма да са на добре през целия полет. Не помогна нито гушкане, нито бисквитка от мама и тати и това продължи час и половина. Хората край нас се опитваха да помагат, но без резултат. Бяхме вече високо в небето, когато нервите на някакъв равин откъм средата на самолета не издържаха и се изправи на алеята между седалките, отвори книга с черни и твърди корици и  взе да чете от нея на тих глас. Колкото и да се опитваше човек да избяга мислено от ситуацията, това бе изпитание за прага ни на търпимост. Родителите също разбираха неудобството, но бяха безпомощни. Мислех  да направя някаква маймунска физиономийка през отвора на седалките и така да  отвлека вниманието на разстроеното момиченце, но то въобще не ме гледаше, стискаше очи и пищеше. Имах тапи за уши, които предвидливо си носех за подобни случаи, но източника на децибели беше твърде близо и те не помогнаха кой знае колко. Опитвах се да се разведря гледайки през прозореца на самолета. Под нас се виждаше някакъв остров. Вълните на водната шир се къдреха около него. Светът отвисоко е представен в миниатюри. Давам си сметка за уникалността на перспективата. След малко морето свърши и се показа твърдината на континента. Бреговата ивица се кривеше в своя контур в отсечките на изрязани хоризонти, до момента в който не преминахме над нея и не прелетяхме над голи и сухи планински области. В Гугъл ърт съм, но на живо и вместо монитора на компютъра, визуализацията е представена  чрез илюминатора на самолета. Виждаха се къдели от бели облаци, в които щяхме да се набучим. Не закъсня и последвалата мъгла. Летяхме обгърнати от кондензни резервоари за вода, в които на моменти се появяваше пролука и се откриваше огряно от Слънцето парче синьо небе. Приличахме на  някаква муха, летяща в памуково поле. Вероятно, един ден, като умрем ще се извисим леки към висините, без помощта на машините и ще се реем сред тези бели крепости свободни и неподвластни на гравитацията. Взирах се, доколкото мога, да зърна ангели или неиндентифицирани летящи обекти, но уви, нямаше. Или сме сами, или нашите ангели са невидими и ни пазят по някакъв си техен начин. За сметка на това пък си имахме ревящи деца, истински, като момиченцето пред мен и още няколко такива към първите редове. Децата са сензитивни. Усещат, че са в непривична среда. На нас големите ни е все тая. Крачим напред безразсъдно, засищайки апетита на своето его. Оставили сме на застрахователните компании да следят статистиката на самолетните катастрофи. Подобни мисли нарушават еуфорията от пътуването ми, затова се зачетох в надписа от горната страна на крилото: "Don't walk outside" (не върви извън).  Почудих се, що за надпис е това и кой ще тръгне да се разхожда по крилото на самолета, ако не някой герой от анимационен филм. Мислех по детски. Естествено, че се отнасяше за обслужващия персонал на наземните сервизни служби.

Таткото  изкара момиченцето на пътечката и го сложи да седне там. То малко се поуспокои или умори, не зная, но започна да реве на пресекулки, поемаше си въздух, изревава го и спира  и така докато накрая не заспа, но ние вече се приготвяхме за приземяване. 

Момента, в който малкото съкровище спря да реве, настъпи спокойствие и всички хора в околовръст побързаха да си вземат бърза дрямка. Дребната женица до мене, беше свалила таблата от гърба на седалката пред нея си, подпря се с ръце и чело отгоре и се опитваше да поспи в тези кратки минути на покой. Побързах и аз да направя същото.

Може би така съм откраднал пет минути сън докато гласът на командира на самолета не ме събуди съобщавайки, че ще кацаме. Погледнах навън. Бяхме се снишили значително и прелитахме над някакви хълмове в предградията на Тел Авив. Отстрани се виждаше  бреговата ивица със синеещото се море. Казах си: "Ето я библейската земя!”

От пръв поглед ми направи впечатление, че нямаше дървета. Друго, което можеше да се види от този птичи поглед бе добрата планировка на сградите, изпънати и подредени, като елементи на компютърна дънна платка. Архитектурният ансамбъл е омрежен с перфектни пътища, следващи ландшафта на местността заедно с  движещите се по тях коли. Така погледнато от тази височина приличаха на разноцветни калинки, лазещи по тясна лента. Геометрията на предградията, създаваше естетика  с формите си от квадрати, кръгове и триъгълници. Сградите бяха бели и имаха  плоски покриви, като тук там се виждаше някой покрит с керемиди. Съвременни са, модерни и нови, което говореше за  правилно усвоени капитали, дисциплина и  смислена работа.

Заходихме плавно към летище “Бен Гурион”,  намиращо се встрани от Тел Авив и кацнамхме. Последва ръкопляскане, според мен означаващо - "Оцеляхме!".

Здравей Израел!

Часът е някъде към девет сутринта. Хладно е и влажно. Климатът е неспецифичен за района по това време на годината, който по принцип е по- топъл. Слизаме по стълбата и отново сме на автобуси с форма на аквариум, за да ни отведат до терминала. Там ни очаква проверка, протоколен преглед на документите и минаване през скенер. Алкохолът ни мина.  Стоим в голямото фоае на летище Бен Гурион и се оглеждаме за да се познаем. Има една жена носеща табела с името на туристическата ни фирма. Наобикаляме я като пиленца квачка. Говори ни с руски акцент и ни води при друг човек. Това е Валентин. Той щеше да е нашият гид през целият ни престой в светите земи. Мъж на средна възраст, носещ жълта тениска, леко яке и тъмен панталон. Беше едър, гладко обръснат с очила. Роден бе в Пловдив, където също бе и израснал, Емигрирал е в Израел с жена си, която е българска еврейка. Раздава ни карти на Ерусалим и шапки с козирка. Сега вече се разпознаваме, двадесет и осем души сме. Задаваме глупави въпроси с опознавателна цел. Вальо се опитва да влезе в диалог с нас. Казва ни накратко къде сме и какво ще правим през деня. 

Като за начало се отправяме към автобуса. Стъклата и бетона на централната сграда на терминала ни респектират с форми и мащаб. Излизаме от нея и се запътваме към паркинга. Минаваме покрай една чудесна градина с палми и крехък райграс. Пепелявото небе не позволява на слънцето да го пробие, но това ни най-малко нарушава, красотата на това късче зеленина Мини градинката е аранжирана в архитектурата на модерните форми и носи спокойствие и естетическа наслада.  Пресичаме пешеходна пътека спирайки движението на колите по вътрешния път. Те търпеливо ни изчакват  и в последствие минаваме покрай закрит огромен паркинг. Прави впечатление сравнително новия автопарк, предимно азиатски автомобили с емблематична за всяка марка форма на Тойота, Мазда, Хюндай. Има и други предпочитани, които се набиват на очи, като Шкода, Фолцваген и Рено. Личи си, че израелците не си падат по втора ръка.

Белият автобус ни чакаше на паркинга. Заваля ситно. Качихме се и заехме своите места. Забелязал съм, че хората установяват бързо навици в новата среда която попадат. Адаптират се и си оформят зона на лично пространство. Седалките, които се  заемат в автобуса при първоначално качване, остават така  до края. 

-Тайгър! - Вальо, оповестява името на

нашия шофьор. Той е арабин, палестинец, около четиридесетгодишен. Изглежда  спретнат в своята външна форма с бяла риза и черен панталон. Това е чевекът, който щеше да ни кара по шосетата на Юдея. Имаше нахакани маниери, но беше стриктен, точен и изпълнителен. 

Настанени в новата ни среда, поемаме към нашата първа спирка от дневния тур.  Това е църквата с мощите на свети Георги в град Лод. 

Паркингът на летището е почти празен. Излизаме от него с леки маневри и по детелината се включваме към околовръстно шосе, за да поемем в посока  юг. Високата диспечерска кула на Бен Гурион се смалява някъде зад гърба ни и отпуска погледа ни към равни и облагородени площи. Виждат се маслинови дръвчета, обособени в градини, както и някоя и друга високостеблена палма. Рехава зеленина е прокатала върху сухи почви. Водата е оскъдна. Встрани, в далечината, контурите на високите здания очертават кварталите на Тел Авив. Замаени сме от полета и безсънието, но желанието за среща с нови неща ни държи в еуфория.

Ханаан е древното име на тази земя. Библейско е. Това е земя обещана на евреите от Бога. Земя, която населяват потомците на Авраам.

 Историята е дълга, но с няколко реда ще опитам да внеса известно съдържание. Събитията са от преди около две хиляди години преди идването на Христос.

Авраам е скотовъд, призован от Бог да дойде по тези земи. Родом е от град Ур, най-големият и най- силен за времето си град, разположен в горната част на Персийския залив до устието на река Ефрат.  Авраам е от семитите, племенна общност, чието име идва от името  на първият син на Ной, Сем.

Писано е в Библията, че Бог говори чрез мислите, а понякога и чрез видения на определени мъже и никога на жени. На жените праща ангели. Та тези мъже са пророци. Те говорят само истината, такава каквато е. Поради тази причина пророците са гонени и низвергнати от властта. Ушите на господарите са свикнали на ласкателства, а не на съдене.  Ако пророците да бяха луди, щяха да са, но техните пророчества се сбъдват и поради тази причина оставят имената си в пантеона на библейската история.

Авраам е един  от тях. Бог му казва, че от него ще произлезе народ, който ще е над другите и този народ ще е пример за останалите по света. Никой народ не ще бъде над него, затова не бива да съгрешават. Авраам сключва завет, който завет се бележи с обрязване. 

Авраам има мъжка рожба от слугинята  Агар - Исмаил, а по-сетне и от жена му Сара  се ражда Исак. Това става, когато те вече са в напреднала възраст. Исак по право поема наследството на баща си, а Исмаил и майка му биват оставени в пустинята. Но те не биват забравени от Бог.  От Исмаил ще тръгне племе, от което ще произлезе силен пророк, две хиляди и петстотин години по- късно. Той ще е основоположник на исляма, а неговото име Мохамед ще се произнася с почит и поклонение.

 Исак се жени за Ребека и има двама сина близнаци, Исав и Яков. След благословията от бащата придобита чрез хитрост, Яков поема наследството, а той чрез своите синове, дава началото на дванадесетте израелски рода, които  се установяват в Египет, Там  подложени на гнет и робство, след четиристотин години, друг велик пророк Моисей, ще поеме задачата да ги изведе от египетската земя за  да ги върне в Ханаан. Четиридесет години ще живеят в пустинята на Синайския полуостров, за да заличат своето робско минало. Бог им дава закони, чрез своя пророк и водач, за да живеят по тях и изградят здраво общество. С времето в пустинята старите ще измрат, а младите с плам и божия помощ ще навлязат в плодородните земи разположени между река Йордан и средиземноморието. Със смели битки те ще завземат град след град, притежание на местните царе. Придобитите земи ще се поделят на единадесет области помежду родовете, а дванадесетият, който не ще има дял в земя ще се грижи за службата към Бог. Това ще е родът на Левитите. Те ще получават задължителен десятък за издръжката си от останалите родове. 

Град Ерусалим се утвърждава в земите на  рода на Юда и поради тази причина земята ще се именува Юдея.

Пътят ни от летището до малкото градче Лод, където както разбираме живее  нашия гид  е кратък. Навлизаме през отбивка в начален квартал. Нищо особено, дори ако се абстрахирам от местоположението му, спокойно мога да кажа, че сме в някое гръцко предградие. Лимонови и портокалови дръвчета се виждат край ъгъла на нечий жилищен блок. Строителството е ниско, три до четири етажно. Правим няколко завоя, кратки отсечки и автобусът ни спира на празен паркинг. Слизаме. Навън все още е хладно и облачно. Вървим към близкия проход между две сгради от дялан бял камък. В дясно се виждат зеления купол на ниска джамия и минаре и до тях е залепен православен  храм. Рядко съчетание на кръста и полумесеца, което ме навежда на мисълта, че различията не са във вярата, а в главите на хората.

-Тук са мощите на свети Георги!- нашият гид ни спира  пред невзрачен вход, предверие към църквата. Изрязан е сякаш  с макетен нож в основата на белокаменната фасада. Не зная с какви чувства да подходя. Все още съм замаен от пътя и не мога да се настроя към програмата. Усещането, че започваме да газим във водите на светите места липсва и имам чувството, че съм в началото на бутафорни атракции на някой увеселителен парк.  Обикновенно преди да влезем в морето пробваме температурата на водата с крак и после бавно, полека се потапяме в нея, за да се настроим, но тук нищо не предвещава такава настройка и ми се струва, че нещата могат да се случат като при участник на ваденето на кръста, на  Йордановден, с рязък скок в студената вода.

Пристъпваме през прага.  Сакрално е. Наподобява на нашите храмове и по нищо не се отличава от тях. Имам чувството, че сме в България. Усетих го така родно и познато. Поповете, гърци с черни раса и  килимявки, носят се с бради и коси, досущ като нашите. Има красив иконостас.  Тезгяхът за продажба на свещи е в дясно от входа.

Първата картина която се набива в полезрението и привлича любопитството ми не е икона на светец. Това е тъжна картина показваща колело на мъчения с  шишове под него Вижда се и  светеца, потопен до кръста в бяла течност.

- Свети Георги е родом от Кападокия(днешна Турция). На двадесет години става военоначалник в римската империя. Император Диоклетиан започва гонение срещу християните. Светеца се разкрива, че е християнин. В резултат на това бива подложен на мъчения в опит да се отклони от вярата си, но той остава непоколебим! - с пламенна риторика започва беседата си нашият гид. -Това бялото е вярно мляко- казва Вальо и сочи картината. - Бил е поставян в него, след като плътта му е раздрана от куките.

Не исках да го слушам повече, но нямаше накъде да се отместя. Помещението не е така голямо и гласът на Вальо кънтеше в него като на църковно песнопение. 

Взехме си свещи и ги запалихме. Приближихме към иконостаса и седнахме на пейка. Затворих очи за да се потопя в енергетиката на мястото. Попивах вълните на  историческите пластове. Намирах се във вселенски времеви отрязък. Бях  малка точка с живо вълново поле, нагласяща се спрямо вибрациите на пространствено времевата ос. Това е кръстопът, събирателно място. Картините са финни и тихи с ехо на конски тропот и кънтене на метал. Останали са като трохи, върху масата след пищен обяд и въображението ми ги улавя, събира и изгражда в тримерни модели. Чуват се гласовете на идващи и напускащи хора, поклонници, строители, войници, крехки сенки на екранна холограма. Такава е предопределеноста на кръстопътя, такава е и за бъдещите времена. Отварям очи и се заглеждам встрани към стената, където виси верига завършваща с окова. С нея е бил окован свети Георги. Ако се опре оковата до болно място то ще оздравее. Саркофага с мощите на светеца е под нас в криптата. Имаше коридор със стълбище, който се спускаше надолу, но не слязохме да го видим.

- Легенда разказва, - продължава Вальо - за това как войнът избавя едно селище от набезите на змей човекоядец. Девойка бива закарвана до близкото езеро, завързвана, след което змеят излизал и я отнасял. Като чул за това свети Георги, отишъл при езерото и спасил поредната мома, убивайки чудовището с копието си. Това е по характерното му изобразяване върху иконите. Възседнал  е кон и пробожда змея с копие - завършва нашият водач с беседата. Шапка му свалям, беше начетен и разказваше с плам.

Излизаме през мраморния вход, а навън е започнало да ръми лек дъждец. Имам чувството, че съм излязъл като герой от приказка. Замирисва ми на тютюнев дим. Аз също пушех преди, но вече този мирис ме отблъсква. Бягам вляво и вдясно за да не го усещам. 

- Половината църква  е превърната в мюсюлмански храм. Така си съжителстват една с друга от години - слушаме по пътя гласът на водача ни. - Църквата през вековете е била разрушавана многократно. Началото и датира от времето на Византия. Камъни от нея са вземани, за да се построи мост над минаващата край града река.

 Градът в Библията е описан с името Лида. Тук свети Петър е изцерил парализиран човек (Деяния 9;32-35) и след това е отишъл в Иопия (днешен Яфо). 

Оставяме първата ни спирка с невидимите следи  на поклонниците. Камъните на калдъръма, лъщят омокрени от ситния дъжд. Пътят е видим, но не и стъпките на тези, които са заоблили ръбовете му.

Автобусът ни побира в миниатюрата на съвремието си и ни извежда от историята към магистралата за град Яфо. Наближаваше обяд, когато Тайгър ни вкара в трафика на тесните улички на крайбрежния квартал и спря на една пресечка, в близост до някаква стара каменна кула. Това е добър ориентир. Видимо е, че от тази часовникова кула започват туристическите обиколки. Някакви туристи са се събрали около нея и изглеждат щастливи. Слизаме. Слънцето иска да пробие сивата пелена над главите ни и на моменти му се отдава, но все още е оловно. Малки магазинчета и дюкянчета, предлагат всякакви глезотии и мамят хората да си купят от тях разни неща. Наредили са се отсреща, откъм другата страна на улицата. Виждат се купчини с лакомства, ориенталски локуми, карамелизирани пръчици, плодове и пресни сокове, тестени сладки, кремчета, хлебчета, гевречета. Дърпат ни да отидем и даже се засилих да мина на червено през малкото кръстовище, но половинката ми ме спря.

Нашият гид ни казва, че ще направим кратка обиколка и после ще обядваме. Вместо да опитам топъл симид, отивам до близкото чейндж бюро за да обменя долари за шекели. Влиза се по един. Има стъклена врата, малко фоае и после още една стъклена врата. Зад нея строга лелка с очила, седеше зад широко бюро, със сериозността на данъчен инспектор и ми поиска задграничния паспорт. Показвам и го и чак тогава получавам срещу сто доларова банкнота някакви неизвестни за мен хартийки с лика на някой си. 

  Винаги ме е учудвала глупостта на това, как танцът на живота се завърта около парчета напечатана хартия. Някои се прехласват по тях, други ги ненавиждат. Привличат погледа на алчността, но и развързват кесията на благодетеля, строят, но и рушат. Добро и зло си срещат ръцете отгоре им. Какво е казал Исус за тях? "Отдавайте Кесаревото на Кесаря, и Божието на Бога."(Марк 12:17), и още "Не трупайте съкровища на земята, където молците и ръждата ще ги унищожат, а и крадци могат да се вмъкнат и да ги откраднат. По-добре трупайте съкровища в небето, където нито молци, нито ръжда ще ги унищожат и където крадци не могат да се вмъкнат и да ги откраднат. Защото където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти."(Матей 6:19-21) 

Лично погледнато този стойностен еквивалент, би трябвало да си циркулира, подобно на кръвоносната система. Кръвообращението носи живота. Даваш за да получиш, получаваш за да даваш. Така ще има свежест в живота ни, ще има здраве и благоденствие. 

След като обмених парите, чувам гласа на Вальо:

- Град Яфо е старо пристанище. От тук поклонниците са слизали от гемиите и са се отправяли на поклонение към свещения град Йерусалим. В началото на двадесети век е построена железопътна линия за улесняване на поклонничеството. Яфо е известен  с това, че в града живеят най- много български евреи. 

Говореше ни на висок глас и ни водеше по равния тротоар на пътя. След завой в посока към морето спираме пред  мраморна чешма с пресъхнали чучури. В съседство е някаква джамия. Вальо обяснява нещо, но не внимавам. Каква е тази чешма и за какво е служила не ме вълнува. Арабски надписи, важна била нещо си там, но освен оцвъкана от гълъбите фасада и сухо корито покрито с прах и боклуци, друго не видях. История може да се направи от всичко. Гледах сградите в околовръст на пътя, върху който стояхме, и отново се опитвах да застана неподвижно, в покой, медитиращ с отворени очи. Изолирам се за частици от минутката. Опитвам се  да пробия с мисълта си време-пространствения континуум.  Виждах пред себе си четвъртити постройки от дялан камък и метални решетки,  охлузени по краищата, с наболи стръкове трева. Минаре на джамия се извисяваше над тях. Изпитвах усещане за уют. Малкото градче бе  смес от ориент и космополитен дух и първа спирка, оазис за изморения пътник. Чувах  въздишките на облекчение, затиснати в камъните на сградите, откъснати от гърдите на стъпилите върху твърда земя поклонници, дошли с кораби от различните краища на света.

- Ето този човек е българин- казва на всеослушание Вальо и ме откъсва  от съзерцанието ми. Насочи вниманието  ни към някакъв възрастен, слаб и подвижен мъж, който излезе от близкия дюкян за сувенири. Контактен и усмихнат с добро произношение на български език, той ни се представи, че е родом от София. От дете е пристигнал от България и повече от шейсет години не се е връщал. Радва се да види българи и храни уважение към народа ни. 

Обменихме няколко приказки с възрастния господин и се разделихме, за да чуем метри по-нагоре отново гласът на нашия гид.

- Това е арката на централната порта, от където са минавали поклонниците след като слизали от корабите. - продължава да ни въвежда в историята и ни води в ляво към една тясна улица.

 От свода са останали само няколко камъни вградени в стената на жилищна къща, а през нея има тунел под който минаваме. Качваме се по средно широк калдъръмен път с улей за оттичане на дъждовната вода. Сумрачно е. Удря ни миризма на канализация и ароматни свещи, които се продават в страничните магазинчета. Ухае също на рози, пчелни пити, ароматен чай, ведно с гранясала мазнина. Питат ни откъде сме. Казваме, че сме от България и подминаваме. Няма много туристи. Няколко възрастни двойки са се прехласнати пред стоката на уличните продавачи. След броени метри сме излязли на слънчево място. Отваря ни се пространство. На билото на хълм сме, откъдето ни  се открива прекрасна  градина с райграс и високи финикови палми. Слънцето е пробило оловното небе и ни стопля с пролетните си лъчи. Настелени с камъни алеи и ниски огради оформят лабиринт върху зелените площи. Виждат се някакви разкопки. Останки са от египетското присъствие по времето на Рамзес II (около 1300 години преди Христа). Обективно погледнато от град Яфо до Кайро по права линия са не повече от 400 км., което оправдава присъствието на египтяните  тук.  По криволичещи алеи стигаме до висока павирана площадка и от нея ни се открива прекрасна панорама към Тел Авив.  Широките му плажове са застелили бреговата ивица, а вълните на Средиземно море, препускат като дълги бели гребени към сушата засипвайки я с морска пяна. 

Сякаш наблюдаваме жива картичка. Времето е ясно и се вижда надалеч. Слънцето е разсеяло облаците и грее над отворения хоризонт. Подухва лек ветрец.  Високите сгради на първа линия са вкопани  исполини, борещи се за надмощие по височина. Разпределяха си пространството с обособената централна градска част.  Хотели, бизнес сгради и жилищни такива бяха представители на крайбрежния пояс.

  Застанали сме до една П-образна скулптура от бял камък, дело на съвременен майстор. Олицетворява дванадесетте израелски рода. 

   Встрани  на около триста метра от нас прави впечатление сградата на католическата църква св. Петър с прилежащата й красива и висока камбанария.

Правим си снимки. Възрастна госпожа от групата ни сподели, че преди двадесет години е била на това място и Тел Авив е бил с ниски постройки. 

Вальо ни сочи  към морето и казва, че в тази посока по права линия се намира България. Естествено, та това е географския северозапад. Разказва ни  случай, където властите неотдавна върнали някакъв украинец от открито море, тръгнал с обикновена гумена лодка да се прибира към дома си в Украйна. 

Яфо определено е на хълм. Старото име на града е Иопия. С какво още е известен? Преди всичко със свети Петър.  Светия апостол, след като лекува сакат човек в Лида идва насам и се подвизава в къщата на някой си Симон, кожар по занаят. Къщите са четвъртити, ниски с плосък покрив, същевременно служещ и за тераса. По някое  време, около обед, Петър се качил на покрива да се помоли и вижда видение. Плащеница се спуска от небето, а върху нея всякакви животни и глас му казва: 

"-Заколи и яж!"

  Петър е праведен и не иска да се изкушава с нечисти животни. Гласът обаче му казва, че което Бог е очистил, да не смята за мръсно. И така три пъти. През това време идват трима пътници. Пратил ги е господарят им Корнилий, римлянин, водач от римската армия. Живее петдесет километра по на север в град Кесария. Корнилий е получил видение, и се обръща към христовото спасение. Видението му казва къде да намери Петър и да го извикат да  кръсти него и семейството му. 

Тия тримата пратеници, се срещат с Апостола и му казват  защо са дошли. Той първоначално се отдръпва, понеже кръщенето не е предвидено за чужденци, но гласът му казва да стори каквото трябва и тогава осъзнава поличбата на видението си, а то е, че освен евреи, Бог ще приеме и езичници ако са достойни. Поради това Корнилий, става първият кръстен езичник.

( Деяния 10)

Къщата където е пребивавал свети Петър щяхме да видим малко по-късно досами вълнолома на морето. Преди това се изтеглихме от слънчевата площадка през един мост. На  парапетите му бяха гравирани върху метални цилиндри дванадесетте зодиакални знака. Има поверие, за което Вальо ни каза, че ако сложиш ръка върху твоят си знак и гледайки към  морето си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне.

 На нас такива неща ни дай и като малките деца тръгваме да търсим зодията си. 

Замислям се как числата дванадесет и четиридесет са така често застъпени и присъствени в библейските хроники.

Минаваме по моста и излизаме от градината. На пътя сме срещу църквата "Св. Петър". Поемаме наляво към друг площад, където се вижда фонтан с интересни каменни фигури. Покрай една гръцка таверна, разположена в солидна сграда със сини дограми, се спускаме надолу по калдъръма към пристанището. В тясна ниша зърваме библейската къща, приютила апостол Петър. Малка е, семпла и на пръв поглед изглежда необитаема. Времевата рамка я е свила в ограничените пространства на съвремието. Продължаваме надолу и с обратен завой стигаме до самия кей. Гладни сме  и търсим място за хапване. Малки и кокетни ресторантчета, мамят туристите, но нашият гид има нещо впредвид и ни води уверено напред. 

Йона, пророкът от стария завет е бил тук. Качил се е от това място на една гемия и с нея е искал да избяга от отговорността да проповядва пред народа на грешния град Ниневия(града се намира  на територията на днешен Ирак). (Йон1:3)

Историята познава и други две исторически личности, сключили мирен договор на това място. През 1192 г. султанът на сарацините Саладин владее Йерусалим и подписва договор с краля на Англия, Ричард лъвското сърце, за осигуряване на достъп на християнските поклонници до светите места. Това е по времето на третия кръстоносен поход. Кратката история за рицарите по тези земи ще вметна в няколко абзаца. Не съм историк, но любопитството ме разчовърка и ме провокира да се поровя за информация.

Началото започва, когато Византия губи в битката при Манцикерт на 26 август 1071г. Това е град намиращ се в днешна източна Турция над езерото Ван. Граничният град е превзет от селджукските турци и византийския император Роман IV Диоген е пленен. Това е началото на края на Византийската империя. Византия се обръща за помощ към папата в Рим и западните кралства.

  Първия кръстоносен поход е предприет през 1096 г.,  с което започва появата на кръстоносците по тези земи и установяването им за около двеста години. Завладяват  градовете по крайбрежието на днешените Израел, Ливан и Сирия, както и някои по вътрешни части, включително свещения за всички град Йерусалим. Създават пет нови временни владения, като най-силно е Йерусалимското кралство. Общата им територия е наречена  Леванта.   Пристигат от западна Европа по суша през земите на днешна Унгария, Сърбия, България, Гърция, Турция, Сирия използвайки маршрутите от римско време. Град Йерусалим и околията остават във владение на рицарите почти век. Известно е, че в това време в града се създават ордените на Тамплиерите и Хоспиталиерите, които се обявяват за защитници на бедните и слабите, както и на поклонниците идващи да се помолят в светите земи. Мистиката и конспирациите около тези рицари и тяхното братство и до ден днешен буди любопитство. 

  Йерусалим пада през 1187 г. Завладян е от  Саладин, който е успял да обедини мюсюлманските емирства. 

Падането на "свещения град" провокира третия кръстоносен поход през 1189 г. На изток се отправят самите крале на Англия, Франция и Свещената римска империя,  Ричард I, Филип II и Фридрих I Барбароса. Пътищата са по море и суша. Фридрих минава по известния сухоземен маршрут, навлиза в земите на днешна Турция и се отправя на юг, като за зла участ се удавя в река, падайки от коня си с тежките си доспехи, докато минава по мост над нея. Другите двама водачи използват  морски връзки от Англия и Южна Франция, през о. Сицилия, о. Кипър, о. Родос, о. Крит за да слязат на азиатския континент и да си върнат крайморските градове Акра и Яфо. (Двата града отстоят на сто километра един от друг.). Йерусалим остава във владение на мюсюлманите и е отворен за християнски поклонници чрез договорът, който Ричард и Саладин сключват в Яфо. В преговорите участва и Балиан, последният защитник на Йерусалим.

Градът се връща отново в ръцете на кръстоносците, по- късно, но за кратко. Това става по времето на шестия кръстоносен поход 1228г., като го удържат само за петнадесет години. Мюсюлманите вече са голяма сила и завладяват цяла Леванта, като последната отбранителна позиция на западните рицари е при стратегическото пристанище Акра 1291г.

Премисляйки хронологията на събитията по това време, си задавам въпроса, какво става с Византия и северните й граници? 

България е покорена през 1018.  Тя  става Византийска тема, населена с българи и славяни. Няколкото опита за въстания са завършили с погром. За възкресението и възвръщането на  моща й, изиграва една икона. На Димитровден 26 октомври 1185 година при освещаването на храм св. Димитър  се разнася мълвата, че иконата  защитаваща Солун, мистериозно се е появила в Търново, след като беломорският град е превзет и разграбен от Норманите. Иконата на свети Димитър засилва вярата за победа и свобода  на населението, което се обединява около братята Петър и Асен. Войските на ромеите са разбити, а самият император Исак II Ангел  едва се спасява. Обявено е второто българско царство със столица Търново. Това е  положителен резултат  от процес започнал няколко години назад в следствие на  фактори, като движението на кръстоносците и вътрешнополитическите борби на Византия. Западните рицари установени  в Леванта действат като трън в петата на империята и дават повод за притеснение. Византийците едва ли са били толкова наивни, за да си мислят, че нещата опират само до поклонничество. Трън в петата може да отиде и до сърцето, затова те възпрепятстват действията на рицарите сключвайки съюзи с турците, които пък от своя страна се отмятат от договореностите и тормозят източните й граници. Друг  силен нашественик са норманите. Тези представители на северните народи, потомци на викингите са завладели остров Сицилия откъдето правят своите набези по хърватското крайбрежие. Най-силният им удар е в град Солун. Вътрешнополитически борби допълнително отслабват Византия, което в крайна сметка довеждат до превземането и разграбването на столицата й Константинопол от западните рицари през 1204г. Година по късно, кръстоносците ще понесат силна загуба при Одрин от българския цар Калоян. Тази тяхна загуба ще  намали амбициите им за господство от европейската им обител до светите земи.

  Вървели сме в кръг и се озоваваме  отново  на улицата с чешмата. Спрели сме пред невзрачно заведение с извадени до пътя масички и столове. Едри мъже обиграно ни канят да седнем. Мирише вкусно. Вижда се шиш с набоден дюнер да цвърчи зад тезгяха. Вальо казва, че това ще е мястото ни за обяд. По-добро за хапване в района нямало. Така или иначе, все още си мисля за сусамените гевречета, които видяхме на слизане от автобуса, но и на тях ще им дойде реда. Настанени по уличните масички, поръчките валят и определено вдигаме оборота. Кебапи, шишчета, някакви кюфтенца- пилешки и телешки, пържени картофи, искаме да опитаме от местната кухня. Храната е "кашер". Еврейското общество строго се придържа към неупотребата на свинско, заешко, камилско и конско месо. Рибите трябва да са с люспи. Не се използва мляко за застройки на месни бульони. Месото да е отцедено и измито от кръвта. Това са все заръки от мойсеевия закон. (Второзаконие 14, Левит 11) Същото спазват и мюсюлманите. (Коран, сура 5:3)

Преди основното ядене ни носят разядки,   като печен патладжан с подлучен сос, наподобяващ нещо подобно на нашата апетитка. Не закъснява  и прочутият хумус, направен от млян нахут с чесън, той е запазена марка за израелската кухня.  Поръчали сме и печени тънки арабски питки. Като че ли с тези неща се наяждаме. Последвалите пилешки шишчета със зеленчуци, с дължината на сабя ни идват в повече. Отделно, Вальо е добър човек и ни носи пържени картофи. Преяждаме. Скъпо или не, въпрос на възможности. Не искам да си правя сметка за подобни неща и мисля, че пестенето на пари от мимолетни удоволствия, впримчва душата в изтърканата роба на ежедневния битовизъм. В нашия случай храната ни идва в повече, но ни е простено. Не сме хапвали нищо от предната вечер, а вече минаваше два следобяд. Оправдания. След преяждане съм гузен. Знам, че по света има глад, а ние считаме храната за даденост и омаловажаваме този факт. 

Слънцето напича. Ставаме лениво и се запътваме към часовниковата кула. Има движение на коли, тук таме лежерни   туристи и местни представители. Наблюдавам как едно многодетно семейство пресича пътя. По-късно щяхме да  отворим приказка за популацията на младата държава, за това как от създаването си населението  от близо милион, нараства на девет милиона и това за период  от две, три поколения, или около седемдесет години. Правителството на държавата е насърчило раждаемостта чрез програма освобождаваща жените от работа с повече  деца. Изплащат им се помощи, дават се осигуровки. Така погледнато, бихме им завидели, нали? Истината е, че не можем да се сравняваме с евреите и поради това си има множество причини. Една от които е общността им. Тя е изградена от вътрешни закони и порядки, прострели ръка още от времето на Моисей. 

"Законът" е важен и се ползвал за уредба на обществените отношения. Строго се е съблюдавал от духовенството в лицето на фарисеи и садукеи. Когато Исус идва с ново проповядване, свещенниците са особено обезпокоени, при което той им казва:

"Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня." (Матей 5 :17-20).

 Какво е "Законът"? 

Моисей, след като извежда евреите от Египет, се качва на планината Синай, където Бог изписва върху две каменни плочи десет заповеди, които гласят следното:

Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене.

 Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи.

Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.

Помни съботния ден 

за да го светиш; шест дена работи и върши в тях всичките си работи; а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог.

Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.

Не убивай.

Не прелюбодействай.

Не кради.

Не лъжесвидетелствай против ближния си.

Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък - нищо, което е на ближния ти.

(Изход 20, 1-17)

Освен тези, Моисей проповядва и допълнителни правила и норми, които да се спазват от израилтяните. Те са описани подробно  в Библията.(Изход 21-23, Второзаконие 14-26). Тъй като еврейският народ е призван да служи за пример сред останалите народи, всяко едно отклонение от правилата се е наказвало сурово от Бог.

 Две хиляди години по-късно друг пророк ще запомни наставленията продиктувани от архангелите и те ще се запишат от близките му като сури и аяти в свещения Коран. Те ще са преговор на Моисеевите закони с известни допълнения, а името на  пророка Мохамед, ще е едно от най-святите за повече от милиард души по света.

   Пред тезгяха на гевреците сме. Мирише на топлина, смляно брашно и препечен сусам. Тази миризма е сила, дори и да си преял. Спомням си селската фурна на моето детство от летните ми ваканции. Ръката ми инстинктивно бърка в джоба и търси портфейла. Купувам два геврека  и знам, че съм направил най-смислената си покупка за деня. В слънчевия следобед, хората са се наляли по тясната пазарска улица. Туристи и автомобили, са в изчакване на светофара. Несправедливо ми се вижда, как колите имат повече време за преминаване. Става задръстване. Зеленото човече така и не светва. Тръгвам на червено, след като изчаквам една патрулка да мине. Жена ми протестира, но аз и казвам, че в Париж така правят и я подканям и тя да направи същото. Не ме слуша и си чака зеленото. Стана така, че  застанах на отсрещната страна на пътя и я чаках докато премине. Пред часовниковата кула сме. Тази четвъртита, висока постройка беше направена   от бял, дялан камък и кокетно стърчеше върху побитата с каменни плочи педя земя.  Събрали сме се с Вальо и той ни брои. Двадесет и осем сме. Никой не е избягал, което говори, че сме примерни граждани, или пък просто дестинацията не е подходяща. 

Кулата е била построена по турско време, доколкото разбрам от гръмогласният глас на нашия гид. Имаше няколко версии, но тази, която ми хареса беше за някой си богат търговец, който се мотаел тука из центъра. Всички го знаели, че има джобен часовник, и всеки минаващ го питал колко е часа. Поклонниците поели към Йерусалим, бързащи за влака също. На човека обаче му писнало и понеже бил богат и благочестив, направил дарение за построяването на часовниковата кула. 

Автобусът ни пристига. Трябва да се качим бързо понеже правим задръстване. Тайгър ни върти по тесните улички и ни изкарва от Яфо. Лъкатушим се между белокаменните сгради и излизаме на околовръстните шосета за да поемем в югоизточна посока към  Йерусалим, който е на не повече от петдесет километра в права посока. Яфо ни дари с топлината и уюта си, оставяйки ни  бисер в мънистото на нашата екскурзия.

Разполагаме с известно време и си позволяваме преди да хванем магистралата да  направим парадна обиколка край крайбрежните сгради на Тел Авив. По слънчевия  булевард в дясно от него, зад жълтите пясъци на плажа са наредени високите сгради на световни хотелски вериги.  Опасани  са с терасовидни площадки и басейни, а стъклените им фасади хвърлят отблясъци от лъчите на слънцето. По-навътре,  си поделят пространство  с ниски, исторически, над сто годишни такива. Минавайки край плажа виждаме сърфисти яхнали крайбрежните вълни. Наблюдаваме тази сцена, като зрители на нямо кино. В едно с този спектакъл се вписват и лежерно разхождащи се хора по изградената паркова буферна зона между пясъка и булеварда. 

Това трае кратко. Пътят ни извежда от града. Пътуването към Йерусалим ме унася на седалката. Не мога да дремя в превозни средства. Затворил съм очи в полусън. Пътувам, незнам си за къде, с някого. Поредното пътуване, поредното бягство от ежедневието. Запълвам вакуум, гоня мечта, онази неосъществената, която чрез щрихите си ще придаде цвят и тежест на мирозданието ми. 

Оставил съм преживените неща на миналото си, като непотребни змийски кожи, Градя новото, добавям кадри в кинолентата на живота си, а след това ще се прибера у дома, загребал  пространство и време, за да искам още и още от този наркотик. 

"Суета на суетите, казва проповедникът; Суета на суетите, всичко е суета."(Еклесиаст1:2)

Някога, до неотдавна, едни двеста, двеста и петдесет години назад, животът  се е движел на забавен каданс. Разстоянието, което може да измине човек пеш за един ден е на няма и тридесет километра, а с кон до петдесет. Корабите, са се движели от вятъра  бавно. За да пристигне поклонник, от България до тези земи, са му били нужни месец, два,  а сега дори не се и замисляме. Вчера съм се събудил в леглото си у дома, а днес съм на хиляда и петстотин километра досами портите на Йерусалим. Египтяни, Перси, Гърци,  Римляни, Византийци, Араби,  рицари са се извървели до тук, преминали хиляди километри на ход или с коне.  Въртели са се около бреговете на средиземноморието, за да усвояват земи и да изграждат власт, превръщайки пораженците в роби. Роби,  крепящи устоите на империите им. Кръв,  пот,  болка, немощ, викове на отчаяние, ето с какво е пълна историята. Благоденствието на съвременния свят е положено върху човешките кости покрити в праха на времето.

Отварям очи и поглеждам през прозореца. Зелените хълмове, които бяха в околностите на Тел Авив са се сменили с каменисти такива. Спускаме се към някакви сгради. Белеят се отдалеч. Представляват каменни стени и бетонни укрепвания на скатове, а върху тях са накацали нискоетажни комплекси, групирани по няколко еднотипни постройки. В предверието на модерния Йерусалим сме. Иззад хълмовете се появяват нови, футуристични архитектурни изпълнения. Дърветата са оскъдни. 

Вальо е седнал до шофьора и ни разсънва:

- Това е университета на града, един от най- престижните в страната - посочва ни сграда от стъкло и бетон, кацнала на един хълм. Опасана е с ниско разположени прилежащи сгради и  зелена морава с  ограда от камък и ковано желязо.

Откъм друг хълм се виждат интересни, средно високи, черни, приличащи на кубове здания. Геометрията им и цвета внушават отблъскваща тайнственост.

 -Това трябва да са  технологичните им офиси. Най- вероятно служат и за  сървърни зали- предположи  кръстника.

Йерусалим е пръснат по каменистия хълмист релеф на местността. Видимо е, как в далечината на едната посока са се настанили пустинни области от жълтеникаво-червени скали, а от другата, срещуположна,  тревата все още се зеленее. Градът е застанал като граничен пункт на географската линия между две области.

 Небето изсветля. Ясно е, с тук-там плаващи облачета. Забелязваме  бетонна стена опасваща огромен ареал. Тъй като няма растителност да я скрие от върха на хълма където минава шосето можем да видим контурите й с километри. Подминали сме предградията на Йерусалим и пътуваме за Витлеем, който се води краен квартал, разположен в арабската част. 

  Мястото където отиваме е свято за християнския свят. Историята всеки я знае. 

Йосиф и Мария пътуват от Назарет във връзка с разпоредбата на римския император Октавиан Август, да бъде преброено населението според рожденото им място. Мария е в напреднала бременност. Когато пристигат вечерта във Витлеем, странноприемницата е пълна и се налага да се настанят в кошара при овцете намираща се извън града. Късно вечерта в тези условия се ражда Исус Христос, Спасителя на народите и вярата на целия християнски свят през вековете.

От този ден нататък, календарът ще приеме ново летоброене и времевата линия ще бъде разделена на преди и след новата ера.

Автобусът ни е спрял пред контролен пункт. Намираме се при един от входовете на бетонната стена. 

Това е някакъв съвременен вид крепостно укрепление. Височината на вертикалните  плоскости е около пет- шест метра, а върху тях, е монтирана спираловидно омотана бодлива тел с остри като бръснач ръбчета. Има разположени също и вишки с наблюдателници. Млади, облечени във военни униформи и стрелково оръжие момче и момиче ни проверяват документите, след което ни пропускат. Преминаваме бариерата и вече сме в арабската част на Йерусалим. Стената разделя палестинци от израелци. Грозно е, но е факт. Различията между двете общества са явни. Противоречията в начина на съществуване на двете общности са ескалирали до екстремизъм. Все пак въпреки  несъответствията на верска, идеологическа и политическа основа, миролюбивият начин на съществуване е привичен за всеки човек. Любовта, бита, семейството, тези общочовешки ценности, биват основи за взаимовръзка и разбирателство и са ключови звена за превъзмогване на разрушителните чувствата на ярост и отмъщение. 

Както ще каже Вальо по- късно на тръгване.

 "Двете общности не могат една без друга, въпреки различията си, те съжителстват в трайна симбиоза"

Нещо което ни се набива на очи след като преминаваме от другата страна на оградата, бяха графитите. На много места бетонните платна са изрисувани с разноцветни спрейове, но наред с видовете драсканици се виждаха и майсторски изпълнения, които будеха възхищение. Целта им бе да въздействат върху посетителя и определено носеха нужния ефект. Представляваха оригинални идеи на палестинската болка, в пъстроцветни краски. На нас тематиката ни е чужда и далечна. 

По-късно щях да прочета, че известният Банкси, също е оставил свои творения, като едно от тях е било откъртено с бетона и продадено нейде по тайни пазари.

Войник с оръжие в ръка и портокалова глава, карикатурни изображения на политици, надписи, триизмерни картини на свободолюбивия дух, това показват графитите.

Отдалечаваме се от стената и поемаме към вътрешността. Не мога да кажа, че квартала изглежда беден. Разхвърлян е, но сградите му са читави. Пуста област,  показателна за оскъдица на вода. Има доста сносни хотели, в един от които щяхме да сме  за три вечери.

Движим се по централната улица в посока към църквата, която се белее на отсрещния хълм. Там е и мястото, където щеше да  приключи нашата дневна обиколка.

Тайгър се спуска, прави маневра и захожда в приземието на един голям паркинг. Той се помещава в сградата на градския МОЛ.

Уморени сме вече. Слизаме от автобуса, търсим тоалетна. Някакви магазинчета с всевъзможни, дрехи, играчки и сувенири ни се изпречват отпред. Проправяме си път и излизаме на улицата водеща към  храма на билото. Няма повече от петстотин метра и сме на калдъръмения площад пред  църквата. Вальо ни събира и с плам ни рецитира пасаж  от Библията:

- Той бе презрян и отхвърлен от човеците. Човек на скърби и навикнал на печал; И, както човек, от когото отвръщат хората лице, Презрян бе, и за нищо Го не счетохме. Той наистина понесе печалта ни, И със скърбите ни се натовари; А ние Го счетохме за ударен, Поразен от Бога, и наскърбен. Но Той биде наранен поради нашите престъпления, Бит биде поради нашите беззакония; На Него дойде наказанието докарващо нашия мир, И с Неговите рани ние се изцелихме.

(Исая 53:3-5)

  Седях и слушах и сякаш голям гвоздей ме беше заковал откъм главата към краката, че и в земята под мен за да не помръдна. Седяхме на билото пред белокаменната фасада на зданието във византийски стил. Нямаше много хора. Денят преваляше вече и навлезе в късния следобед. Нашият гид гръмогласно разясняваше историята на  преустройството на църквата.

 Майката на император Константин Велики- Елена поставя началото през 325 г. Юстиниан I, изгражда базиликата отново след опожаряване през 529 г., а в по- късен период през 1130 г. кръстоносците го надграждат. Портата пред нас е зазидана и е оставено малко отверстие за вход, което е не по-високо от метър и тридесет и широко осемдесет сантиметра. Направили са го с цел да се възпрепятства влизането на конник в обителта и така да  я оскверни.

Видимо си личеше контурът от камъни на арката на старият портал. Вальо казва, че имало изчегъртан надпис на български в лявата част. Не се стърпявам и питам, дали е с три букви. Той отвръща, че не бил с три букви, пренебрегвайки шеговития ми тон, името на българин било, който минал от тук през хиляда осемстотин  и някоя си година.

След лекцията влизаме във вътрешността, като всеки се навежда ниско, пазейки главата си да не се удари в горния праг. Залата отвътре е голяма с висок свод. Има хора и върви някаква литургия. Ще трябва да почакаме за да минем през мястото на рождеството, където се намира нейде отдолу. Облегнал съм се на някаква кръгла мраморна колона. Красива е, направена е от кафяво-червеникав мрамор с характерните му жилки. Полирана е гладко и ме води към размисъл, каква технология ще да е използвана. Разглеждам надписите с химикалки и маркери по нея. Има и високо разположени такива, някъде докъм три метра ми се струва. Тези дето са ги писали трябва да са били гиганти или да са скачали високо. Що за човешка потребност е това да си сложиш символите някъде. Изконно желание за проявление и увековечаване на личността ли е или скрито подсъзнателно извратено послание към идващите след теб? И двете неща ми се струват правдиви и характерни за човешката природа.

Кръстниците са някъде в тълпата. Жена ми е изморена и иска да седне. 

 Минаваме  през иконата на Дева Мария с младенеца, която е единствена в света. На нея тя е изобразена усмихната. Сензитивен съм, но не мога да кажа дали усещам сила. Тези неща не са като кенче енергийна напитка. Докосването до такава светиня най-вероятно работи на кармично ниво. Вяра, вяра, вяра е нужна за да има резултат, както капката, след капката, след капката, която прави дупка в камъка. Така ги виждам нещата. 

Идва ни реда да слизаме към яслите, където е роден Христос. Стъпала ни отвеждат до малко помещение. Уютно е. На слабата светлина се вижда мраморен нисък плот със сребърна звезда, която прилича по- скоро на слънце. Тя  е основен акцент. Има още завеси, стенописи, свещеници. Затварям очи. Казвам си молитва мислено. Не се отварят пространства, нито светлината на ума ми става по-силна, това е просто едно уютно и носещо сигурност място. Навярно съм грешен. Възможно е, при което  се замислям, кое е по важно за живота, водата в стомната или стомната по себе си? Та ако словото се е излязло от тук по света, не е ли то по-важно за живота от самото място? 

Ей такива грешни мисли ми се въртят в главата докато пиша тези редове. Излизам кръстейки се. Локацията определено е свята. Има хиляди църкви по света, виждал съм какви ли не,  катедрали, храмове, но тази е единствената, изначалната, самият извор.

Витлеем е и роден град  на цар Давид. Историята е такава, че след като евреите се установяват по тези земи след бягството им от Египет се управляват от съдии. В  един момент обаче решават и те да имат цар. Последният съдия Самуил, който също е и пророк, избира за цар на израилтяните младия овчар Саул. Избран е по божие провидение. Саул бива смел управник, но с времето тръгва по грешен път и Бог ще призове Самуил да направи нов избор. Това ще е Давид, също от низините. След дълго съперничество между двамата, Давид ще заеме престола, след смърта на Саул. Така той става втория цар на Израилтяните, разбива противниците си и утвърждава родовете израилеви. Избира Йерусалим за столица, а Юдея за главно царство. Времето е около хиляда години преди Христа. Пророкувано е, че от неговото коляно ще дойде Месията.

Излезли сме навън от църквата "Рождество Христово" и минаваме през крилото на францисканския орден, от където сме отново на площада. Връщане се при автобуса. 

Някакъв възрастен арабин продава на дюкяна си минерална вода, бира и други разни неща. Изкарал ги е на пътя на тротоара. Подминавам, но се връщам, не мога да устоя, да си взема две бутилки бира Амстел. Тя е с по-ниско алкохолно съдържание, отколкото трябва да е. Алкохолът в арабския свят е забранен. За туристите може. Нося си бирите и така отиваме до приземния паркинг, където е автобуса. Спрян е досами сергиите за дрехи и сувенири. Качваме се и става нещо. Чуват се някакви разправии отвън. Тайгър, нашият шофьор, е слязъл и заедно с екскурзовода ни Вальо се карат с продавачите, които млади и наперени араби. Появява се полиция. Тръгват за някъде, а ние сюрпризирани от случката чакаме с въпросителни в главите. В основата на скандала, мисля че бяха две от нашите момичета. Арабите, чули как Вальо им е казал да се качват, но го приемат като претекст да не купуват нищо от тях. Изглежда си търсеха повод за скарване. Нашият гид е радетел за справедливост и не се провокира. В полицейския участък извадил всичките си пари от джоба и заявил, че ако лъже ще ги даде на арабина, ако пък ли не оня да направи същото, след което ще трябва да отидат и да питат момичетата, какво е казал. Арабинът се разколебава и се отказва от версията си. 

  Нямаше ги четиридесет минути. Вальо дойде сърдит като гръмотевичен облак. Питахме  какво се случи, но на него не му се говореше, По-късно на вечеря в хотела щеше да ни сподели преживяното.

Автобуса ни прави няколко маневри в паркинга и изпълзява по нагорнището към главния път. Хотелът ни не беше далеч. Слязохме и през някакъв заден вход се озовахме във фоайето. Регистрирахме се и си взехме ключове за стаите. Беше минало седем вечерта и слязохме веднага на вечеря. 

Очакваше ни блок маса отрупана с храни образци на местната кухня. Имаше различни видове маслини и разядки с хумус, не липсваха краставици, домати, люти чушлета, месни кюфтенца и бяла риба със сосове. За десерт, компоти, млечни десерти и пастички.

Не бяхме сами. Имаше и други групи от Гърция, Полша и Германия. Хубаво е чувството, когато си в компанията на хора с общи интереси. Опитвахме се да налучкаме националноста по говора. На съседната маса чух най-искрения смях, такъв какъвто не съм чувал по масите в  България от тридесет и пет години насам. Беше ведър и заразителен. Смях на свободни хора. Изгубихме смеха си българите и се принизихме. Храним се, говорим си тихо и гледаме да сме в порядките на нашето си. Стараем се да не кажем нещо излишно, да не се изложим или грешно нещо да постъпим.

Вальо е седнал при нас, открит и прям разказва за събитието от днешния ден, говори и за себе си,  как е пристигнал, къде живее, за семейството си. Прави план за смяна на програмата за утрешния ден. Вместо ходене до река Йордан и плаж на Мъртво море, по разумно би било да посетим Йерусалим, тъй като в по-следващия ден ще се застъпим с католическата Цветница и ще бъде пълно с хора по светите места. Също решаваме, че ще купуваме разни свещи и миро от прилежащия до хотела магазин за да избегнем високите цени и опашки.

Качваме се по стаите и вече е почти девет вечерта. Опитвам се да отворя бутилката вино, която купих на летището в София. 

 Липсва ми тирбушон. Повтарям грешки от миналото.  Мъча се с ключа от стаята. Ще стане, глупав съм на моменти, но за сметка на това съм упорит. Успявам да я набутам. На гости сме  в стаята на кръстниците. 

- Трябваше да вземеш бутилка с винт.- мъдро отбелязва Георги и е прав, но аз си харесвам бутилки с тапа.

Казваме си наздраве, обобщаваме деня и отпиваме от чашите. Така половин час и после се прибираме в нашата стая.

Помислих си, "Колко много неща може да види човек за един ден." и заспах.

ДЕН ВТОРИ

ТОЧКА НА ПОКЛОНЕНИЕ

ЙЕРУСАЛИМ-ЕЛЕОНСКИ ХЪЛМ-БОЖИ ГРОБ-СТЕНАТА НА ПЛАЧА

Сънят ми бе в светите земи. Очаквах да сънувам знакови провидения, но нищо подобно.  При все, че спях с тапи в ушите, в някаква просъница дочувах напевите на мюезина от минарето на близката джамия.

"Колко е часът?"- зададох си въпрос в полусън, след което отворих очи, посегнах към телефона и видях, че е три след полунощ.  Отново се унасям и заспивам. Към седем сутринта, когато вече съм истински буден, ставам и издърпвам  завесата на прозореца встрани, за да пропусна първите за деня слънчеви лъчи в стаята. Пред погледа ми от този етаж на хотела се открива пустата откъм растителност хълмиста област на палестинската земя. Нахвърляните бели сгради са огрени в златото на изгряващото слънце. Море от хълмове и камъни се простират  до края на хоризонта, понесли въздишките на отминали светове, където пророци са ходили и раздирали дрехите си във вик на отчаяние и молитви към Бог, молейщи за опрощение на изконната грешна човешка душа.

 Днес ни предстои среща със стария Йерусалим. Кратък тоалет, леки дрехи, раница и сме в ресторанта. Вальо ни обясни, че за да избегнем губенето на време и с оглед на по-добри цени, магазинът до хотела ще ни предложи всичко от което имаме нужда. Арабинът, който го държеше, можеше да задоволи и най-изтънчения каприз откъм  свещи, тамян, миро и сувенири. Имаше  плюс в това, тъй като собственикът беше женен за българка. Самата тя, след като  ни се представи, предложи да ни направи отстъпка.

Търговията със свещи и икони не ми е известно доколко е доходоносна, но ми се вижда изгодна за подобно място. Това е нещо подобно, като да продаваш ароматизатори за тоалетна чиния в голям жилищен квартал. Винаги свършват и са търсени.

В магазина имаше всичко необходимо за един поклонник. Свещите бяха на снопчета по тридесет и три броя, символизиращи годините на Христос, имаше още позлатени и посребрени икони, иконостаси от маслиново дърво достигащи трицифрени стойности в долари, кръстчета и кръстове всякаква разновидност, за вярващи и невярващи, роби, туники, фланелки, магнитчета, пръст от светите земи и какво ли не. Комерсиализацията на вярата ме отблъсква. Купуваме практично най-обикновени свещи и миро, както и няколко картички и магнитчета и с това се изчерпваме. На паркинга отпред, едни старчета ни продават още магнити, като три броя идват на цената на един. Туристите сме добри хора и купуваме.

Последни покупки пред вратата на автобуса, след което Тайгър-нашият шофьор, я затваря и потегля към пункта за преминаване при стената, намиращ се километър по-нагоре. Виждайки отново графитите, не можех да не се удивя на някои прекрасни изображения, които представляваха ярка оригиналност и добра художественост. На портала отново ни проверяват. Младо момиче във военен комуфлаж се качва, хвърля ни един поглед и слиза. Това е, минахме формално. Пътят ни е кратък и след няколко минути пристигаме в някакво селище с невисоки ръбести сгради. Автобусът ни спира на главната улица.

Слизаме до някакъв малък парк и се оглеждаме да видим що за място е това. Детска площадка, каменна ограда, обществена тоалетна, пътят продължава някак си нагоре следващ лек завой. Ниските ъглови каменни постройки, с плоски покриви, навярно жилищни сгради не предразполагат към уют, а по скоро към практичност. Висящите електропреносни кабели, подпрени от крайпътни стълбове, както и ръждивите метални стълби и парапети, допълват картината. Затиснати в лабиринта на уличките, тези сгради възпират погледа ни. Единственият ни простор бе небето над нас, покрито с къдели от купести облаци. Каменният дувар край пътя е надграден допълнително с бодлива тел, което красноречиво говореше да не се приближаваме. Бяхме в арабската част на Йерусалим и подхождаме от северната част на Елеонския хълм. Хълм известен от библейските писания с възнесението на Христа.

След като правим завой по тротоара, Вальо, повежда групата ни напред и нагоре.  Вървим в очакване да видим нещо интересно и то не закъснява. Достигнали билото, пътят се спускаше надолу към каменни тераси, пригодени за туристическите групи, а пред очите ни се ширват хълмовете с чудесната панорамна перспектива към статия град на не повече от километър  с всичките му емблематични части познати ни от картичките. Белокаменната крепостна стена е запазена в своята  цялост и опасва източната страна от край до край. Намира се  вдясно от нас и е изправена по протежението над един широк дол. Това е долината Кедрон. Зад стената се подава златният купол на “храма на скалата”, бележещ мястото на древния еврейски храм. Вляво от него, равна каменна площадка завършва с джамията  “Ал акса”,  едно от свещенните места за мюсюлманите.  След джамията Кааба в Мека и гробът на Мохамед в Медина, тя е третата.

  Белокаменни структури изпълват  Храмовия хълм. Представляват като бутафория на древно театрално представление, но всъщност презентираха парче от стария свят, вклинено в ракурсите на съвремието. Като противовес, новият свят, се издигаше със своите  форми на заден план с лице от високи, модерни сгради и кулокранове редящи триизмерен пъзел на модерното ново.

Каменни плочи и саркофази на починали евреи покриваха целия склон на Елеонския хълм откъм нашата страна до най- ниската точка при дерето и от другата, досами крепостната стена. Рехави борчета и вековни маслини, останки от Гетсиманската градина, размекваха със зеленината си каменистата плоскост на това многовековно гробище. Куполите на църковни храмове, изглеждаха като острови над тях. Особено впечатление правеше руската църква с позлатени кубета. Нашият гид беше събрал част от групата и говореше гръмогласно при една от терасите.

Щеше да ми е любопитно да слушам, но предпочетох да си направим няколко снимки със съпругата. 

Доколкото успявам да разбера нещо е че, невзрачната църква, която подминахме, петдесет метра по нагоре, в ляво е мястото от където Исус се е възнесъл на небето пред погледа на своите ученици. 

Това е и  мястото откъдето Христос е погледнал към стените на града, преди да премине през портите му възседнал магаре за празника Пасха. В резултат на еврейските въстания през 70 година Ерусалим е разрушен от римските легиони и камък върху камък не е останал от стените му. По-късно, през петнайсети век, те са  построени в сегашният им вид от Сюлейман Великолепни, като източната порта  ще бъде зазидана с цел да се избегне пророчеството за завръщането на Месията при "второ пришествие"

Нещото, което дочувам от разказа на нашия водач, след като се присъединихме към  групата, бе че да си погребан на това място е безумно скъпо. Въпреки това не представлявало проблем за руските олигарси, които с готовност плащали огромни суми, вярвайки в пророчеството за съдния ден.  Поверието е, че тогава гумното ще се отсее от плявата и първо ще се започне от погребаните на това място Надеждата е, че  тук е възможно грешника да получи  опрощение. 

Интересното е, че при мюсюлманите също е заложено предсказанието за края на света. Писано е, че в този ден ще се опъне тънка нишка от източната порта над долината Кедрон и всяка душа ще бъде изпитана да премине по нея. Която успее да стигне  до билото на хълма, тя  ще да е живяла в истина и праведност и  ще бъде спасена, а която  е лъгала и грешала, не ще устои и ще падне в Геената.

Гледам от тази позиция към стените на този древен град и си задавам въпросите, каква е тази притегателна сила към него и  заслужава ли си човек да умре за неговата святост. Бях чел, че хълмовете му са прокопани от тунели и няколко извора пълнят подземни басейни с вода. Системата им е така направена, че да не може да проникне враг. Други подземни галерии и кухини са служели за конюшни на рицарите. Въображението ми не е така силно за да се провре през пластовете на времето, но бе достатъчно да си представя отчаянието и виковете огласящи долината при поредната обсада. Можех да видя в представите си атаките и падналите тела на войните търкалящи се по склона пронизани от копия, стрели или съсечени с меч, в опит да преодолеят стените. Времевите моменти на този град, обаче не носят само печал. Над неговите стени са се носили песни,  радостни възгласи и танци. Многократно е бил разрушаван и възстановяван. Усеща се напора на мястото, клокочещо дъно на вулкан и в същото време ръбовете му са в унес и спокойствие, заоблени от мъдростта на преминалите бури. 

Евреите го знаят като градът на Давид. Хиляда години преди Христа, вторият  израилски цар превзема твърдината на хълмовете от евусейците, праотците на палестинците, и основава своята столица. Цар Давид построява своя дом на това място и определя хълма Мория за място на храма. Там, ще бъде положен Кивота със скрижалите на  Моисей. Делото му ще бъде продължено и завършено от  Соломон, един от неговите синове, станал в последствие наследник на трона. 

Мястото на храма, днес е белязано с многостенна сграда с името "Купола на скалата". Представлява октагон с позлатена отгоре полусфера. Построен е през 691 г. от сирийския халиф Абдул- Малих. По-късно ще стане част от комплекса към джамията Ал-акса. Казват, че под купола е камъка където Авраам е щял да принесе в жертва сина си Исаак. Това е и скалата от където Бог е започнал да твори света. 

Защо има мюсюлмански храм там?  Каква е историята?

    570 г. след Христа се ражда пророкът Мохамед. Неговата пророческа дарба ще се прояви едва на четиридесет години. Усамотен в пещера над град Мека. (днешна Саудитска Арабия) Той ще се провъзгласи за последен от пророците. Архангел Гавраил се явява и  му казва да чете. Пророка, поради това, че не знае да чете ще започне да запомня, какво му казва архангела и да разпространява казаното, първо на своите близки, а после и на останалите. То ще бъдат записано и ще стане основа и твърдина на вярващите мюсюлмани. Сурите в Корана ще са 114 и ще бъдат истината, непоклатимата и неопровержима предадена от Бог към хората.

Ако някой се яви и каже, че е получил откровение от Бог в днешно време, може да се предположи, как ще се отнесем с него. Същото е било и тогава. Гонен, отхвърлен и изобличаван, той отива до Медина и обединява племената със своето учение. Ако да е било фалшиво, едва ли би просъществувало и месец, но не. Под крилото на тази вяра племената от арабския полуостров ще са като южен вятър топящ снега през зимата и ще се  разпрострат от Индия до Унгария и през цяла Северна Африка до Гибралтар. Днес вярващите последователи на Мохамед наброяват повече от милиард.

 Мохамед е бил пренесен за една вечер от Мека до Йерусалим. С коня си Бурак е отскочил към небесата от ръба където днес е застанала “Ал Акса” за да  срещне  Бог и затова на това място тази джамия е  свещена за мюсюлманите.

  Жълтият купол свети в злато, като паднало слънце зад стените на Йерусалим. Той е най-отчетливия обект в разгърнатата пред нас перспектива. Само кубетата на руската църква вдясно, подаващи се над боровите дървета, могат да изместят погледа и да привлекат внимание и любопитство със същата сила.

- Слизаме надолу!-изкомандва водачът ни, и след като за пореден път ни преброява, поемаме по асфалтовия път спускащ се в страни от еврейските гробища.

В години на лишения и бездомност, Моисей води евреите през каменната пустош на юг от тук, между Египет и Мъртво море. При планината Синай получава две каменни плочи, гравирани с десет заповеди лично от Бог. Тези заповеди Моисей предава на еврейския народ и по указания  изработват позлатен сандък с дръжки, който да се носи и пази Левитите. Сандъка се подвизава в походна палатка, наречена скиния. Импровизиран храм който респектира израелтяните. Аарон, брата на Моисей е първият жрец на скинията. В години на  скитничество, евреите  носят този така наречен “Кивот”,  докато накрая той не намира твърдина и защита зад каменните стени на Йерусалим. През времето на Давид и неговият син  Соломон се изгражда каменен  храм където се подвизават скрижалите. Това е около 960 година преди Христа. След смъртта на Соломон еврейските родове се разделят. Коляното на Вениамин и Юда остават в Йерусалим създавайки Юдейското царство, а другите десет се установяват на север създавайки Израилското царство със столица Самария. Противоречия и граждански войни в едно с приемане и отричане на Бог, водят в крайна сметка до разпад и вавилонски плен на опърничавите царства за периода от 597г - 539 г пр. н.е. Храмът е разграбен и опожарен, а следите на Кивота се губят незнайно къде. Напоследък се спекулира, че божиите скрижали са скрити в Етиопия и ревностно се пазят от етиопски монаси християни.

Евреите  се завръщат от пленничество след като персийския цар Кир, завземе Вавилон и ги освобождава, а те опечалени възстановяват наново храма, но не и в блясъка който е имал. 

Те не ще имат своята независимост и слава, паднали под управлението на завоевателни народи.

Храмът ще бъде опустошен  отново през 70 г от  легионите на Тит, а през 135 година   ще бъде разрушен и Йерусалим до основи след поредното въстание  на Бар Кохба. Победителят, император Адриан, ще го преименува на Елия Капитолина, до времето на император Константин Велики, около 326 г., когато отново ще му се върне името Йерусалим.

Спускаме се по асфалтов път. Движим се сред многобройни туристи предимно в посока надолу. Оградени сме и от двете страни с каменни дувари. Отляво ни се падат еврейските гробища, където каменната стена е по-ниска и ни стига до хълбока, а от дясно има  друга, висока над един човешки бой и изглежда играе роля на укрепваща. Каменните площадки върху които са наредени гробните камери се спускат терасовидно по склона на долината Кедрон. Може да се влезе свободно  и да се разгледат. 

Входът на руската църква ни се пада вдясно.  Една метална врата прилепнала за дувара ни въвежда към вътрешен двор. Още щом прекрачихме през нея, времето сякаш изгуби своето значение. От каменния улей на улицата потънахме в прегръдката на прохладна зелена градина с високи дървета. Стволовете им са развити и здраво вкопани в твърдата земя. Алея ни води по леко нагорнище към храма. Няма много хора, освен няколко рускоговорящи туристи с широкообективни апарати. Разхождат се лежерно и спокойно. Присъствието на две, три възрастни монахини, гледащи ни с погледа на стопанки не провокираха любопитството ни. Черна котка се отърква в краката ми и мързеливо премрежва поглед. Стигнали сме до предхрамова площадка. Извити форми и симетрично разположени стълби дават подход към тераса, която е предверие към входа на църквата. Самата тя представлява архитектурно изящество с дъги, извивки, краски и златни куполи с формата на луковици. Това бе материално изражение на здание от приказките за Василиса прекрасна и Късчей безсмъртни. Всъщност църквата, “Мария Магдалена”, е построена със средства на руската императорска фамилия в чест на съпругата на Александър II- Мария Александровна.

Качвам се на терасата и отправям поглед през дърветата. Вижда се добре отсрещната страна на  хълма със стените на Ерусалим. В някакво пречупено пространство съм на две времеви измерения разположени върху една права. Има две точки в противовес на краищата й, в които се опитвам да запазя равновесие в гравитационните им полета на привличане.

Виждам нашата компания следнали на една пейка долу под мен. Махат ми да слизам. Е, нищо не е вечно.

Отново сме на алеята, но вече в обратната посока, надолу към улицата. До портала има тоалетна и естествено опашка. Изчакваме се търпеливо и в същото време зяпаме, какво става навън.

Този който е разрешил движението в двете посоки на моторни превозни средства по този път си е направил шега. Това е така защото е тесен, ограден с дувари и представлява еднопосочна улица спускаща се от билото на Елеонския хълм към долината. Ако две коли се срещнат по средата, единия трябваше да отстъпи назад. Мисля си, че трябва да е този който идва отдолу. Ставаме свидетели на подобен казус, точно пред вратите на  църквата. Този идващ отдолу имаше шанса да се прибере максимално в една ниша към стената и да освободи на косъм  движението идващо отгоре. Отново се преброяваме и се спускаме към дъното на Кедрон.

- Не купувам нищо, което няма лика на Ботев или Левски!- казвам на поредния уличен търговец на български, който иска да ми пробута някакви неща и едва ли ме разбира.

Правим завой наляво и  се отправяме към Църквата на народите. Разположена е при  Гетсиманската градина. Правят ни впечатление дебелите като на голяма бъчва стволове на маслиновите дървета. Чудя се дали са били живи свидетели на Христовото време. Мисля си, че дори и да не са ще вярвам сляпо,  че кръстоносците са брали маслини от тях.

Силна евангелска музика на корейски се носи от тонколона, закачена над носещия капител към входа на църквата. Групи от всякакви националности са се струпали пред отворените и врати. Преобладават азиатците от далечния изток. Имат си някакво поклонение. Днес е денят преди католическата Цветница и достъпът към храмовете щеше да е труден. За влизане не можеше и да става дума. Музиката гърми доста фалшиво за нашия слух, при това с високи децибели. Задоволяваме се с поклонническото си любопитство до скалата в страни от църквата, на която Христос се е молил вечерта преди да бъде заловен. Усойно е. Маслините в градината са доста по-дебели  отколкото ми се сториха първоначално. Ако можеха да  разказват, какво ли щяхме да чуем от живата им история. Разкази за битки,  строежи и погроми.  Мястото излъчва старинност и е в подножието на града.  Над нас от другата страна на пътя се вижда зазиданата Златна порта от където Исус е влязъл на празника Пасха. 

 Църквата на народите остава необследвана. Ако да я гледаме отвън тя по нищо не ни впечатлява, но по-скоро наподобява пантеон. Предверието е в римски стил. Така е понеже архитектът е италианец. Построена е през 1924г. с дарения на дванадесет държави. Именно поради тази причина е с дванадесет купола.  Вътрешността и казват била затъмнена умишлено в съпричастност към тъмната вечер в която е станало предателството. Мястото е избрано, за да привлече поклонение към себе си и за да увековечи последната свободна вечер на Христа. Не мога да усетя енергията, липсва ми точка на покой. Фалшивото, високо корейско пеене от високоговорителя ме кара да се отдалеча.  Като допълнение ми идват в повече и тълпите туристи, някои от които  пееха екзалтирани, в тон с музиката. Преди две хиляди години тук най- вероятно са се чували само звуците на щурци и жаби от дерето, а сенки и отблясъци от запалените факли са играли по височината на крепостната стена. Исус е избрал нарочно това място за уединение и молитви извън суетата на града.

Все още е преди обяд и цялото време на деня е пред нас. Изтегляме се по пътеката между вековните маслини в обратна посока, за да пресечем пътя и да се озовем пред гробницата на Дева Мария при църквата “Успение Богородично”. 

   В някакъв празен басейн сме. Стените му са изградени от бели варовикови камъни с височина  около шест метра.  Слезли сме по каменни стълби в единия му край, а в другия, срещуположния е входа към църквата. Първата ми мисъл е: "Като в капан сме!" Насреща при предверието на храма има широки стъпала, които се спускат леко надолу в една земна кухина. Обработена е и обособена като света обител. Преди да навлезем Вальо  казва:

- Това е гробницата на Дева Мария! Някои ще кажат, че е в Ефес, Турция, но аз съм готов да ги опровергая! - нашият гид е непоколебим в истинността на словата си и продъжава -Дева Мария е живяла в Йерусалим и е погребана тук, в гробницата на нейните родители. Мястото се обслужва от арменски и гръцки свещеници.

   Иска ми се да мога да кажа нещо повече за нея.

   Родителите й са Йоаким и Анна. Те живеят в Назарет и дълго време нямат деца. Бог чува горещите молитви на Анна и архангел Гавраил  се явява за да й каже, че ще има рожба. Зарадвана от това, тя врича детето и да е в служба на Бог. 

След като се ражда, Мариам, на три годинки е дадена на храма в Йерусалим, където се грижат за нея. Навършила шестнадесет години е представена на вдовеца  Йосиф. Преди да влязат в годеж архангел Гавраил й съобщава блага вест, че ще зачене непорочно за да се изпълни пророчеството:

"Затова сам Господ ще ви даде знамение: Ето, девица ще зачне и ще роди син, И ще го нарече Емануил."(Исая 7:14)

"И словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина." (Йоан 1:14)

Родителите на Мария умират рано, когато тя е малка. За нея и Исус ще се грижи съпругът й Йосиф. Той е дърводелец. Евангелията не казват много, освен, че семейството бяга в Египет за известно време, до смъртта на  цар Ирод и после се завръщат. Друго за детството на Исус се споменава, че на дванадесет години при ходене до Йерусалим го забравят в храма, а после го намират да спори със свещениците там. Когато започва да проповядва и лекува вече е на тридесет години. Йосиф не се споменава никъде.  Той вече ще е починал. Мариам следва своя син, но той се дистанцира от нея. В деня на разпъването на кръста, Исус се обръща към апостол Йоан с думи да се грижи за майка му. След възкресението си, пребивава сред учениците  и майка си, но вече с нов вид. В продължение на четиридесет дни ги укрепва в учението си. На последния от тези дни се възнася на небето окончателно. Десет дена по-късно, светия дух идва върху апостолите. По чудотворен начин те проговарят на различни езици и проповядват на гърци, евреи и арменци. Денят ще се ознаменува като "Петдесетница".  Апостолите теглят жребий и разпределят, кой накъде да поеме за да разпространят словото на учителя си. Богородица, се подвизава с тях в Йерусалим. Предприема едно пътуване с апостол Йоан към остров Крит за да се види с Лазар.  В морето буря запраща кораба им на полуостров Атон, Гърция. Там, те обръщат много езичници в христовата вяра и от тогава Атон ще остане светиня и до днес.

Мария се завръща в Йерусалим, където е като кошута сред вълци, но Бог я пази. Ходи по местата на сина й, Моли се на Голгота и  Елеонския хълм.  При една такава молитва и се явява архангел Гавраил, който и дава  палмова клонка и й съобщава, че след три дни Господ ще я прибере. Става така, както е казано. В деня на нейната кончина, наречено успение, апостолите се събират по чудодеен начин край смъртния й одър.  Тома закъснява с три дни. Когато при идването му отварят плочата на гроба за да отдаде почит, откриват единствено плащеницата й. Дева Мария си отива на 64 години, през  44г. от н.е.

Богородица е била погребана в кухината при Кедрон, където са погребани майка й и баща й, а също и съпругът й Йосиф.

Това е мястото, на което се намираме и предстои да пристъпим към вътрешността му.

Странно е за църква, но непретенциозността на подземната галерия, към която се спускаме полегато по широкото стълбище, носи спокойствие и уют. Основана е за първи път с подкрепата на  св. Елена, майката на Константин Велики през 326 г. Възстановена е 1161г през рицарското управление на града. от кралицата на Йерусалим- Мелисендра, наследница на Балдуин II,  Няма много туристи и се придвижваме свободно. Минаваме покрай една ниша в дясно и се озоваваме пред параклиса под земята. Очакваме ли нещо да се случи? Не, ние сме само любопитни наблюдатели. Хора идват тук от цял свят. Много са с физически проблеми, болка, отчаяние. Други носят в сърцата си радост и благодарност, а трети просто са любопитни ловци на факти, места и история. Мисля си, какво е общото между всички ни?  За да дойде човек на поклонение по тези места, може би трябва да е преуспял, да е намерил свободно време, да има пари, да не мисли за поредната  неплатена сметка, да е преодолял  много бури и несгоди, осъзнавайки много истини за себе си и за живота. Какво ще търси тук, благодарност, надежда, опрощение, лек за душевните си рани? Мога само да предполагам, коя е мотивацията. Открил религията за себе си, разбрал преходността, човек не се губи в отчаяние, а носи вяра, онази финна мисъл, която държи съществото му на повърхността. Силата на поклонника не е в материалното му съществувание, а в неговата способност да очисти съзнанието си от отчаяние, вредни мисли и слабост. 

Не се заседяваме. Минаваме  по реда си и излизаме.  Качваме се по стълбите нагоре и пак нагоре за да излезем на нивото на земята и по  пътя  се отправяме към стария Йерусалим или по-скоро към една от портите му в крепостната стена.

Отново сме между белокаменни стени. Тесният асфалтов път затиснат между тях ни отвежда пред една от портите на крепоста. Изглежда бутафорно, но не. Истинска е. Направена  е от  бели  каменни варовикови блокчета здраво  скрепени едно с друго, предлагащи добра защита за обитателите на града.  

Годината е 36 след Христа, когато през тази порта извеждат и завличат по склона надолу  един човек. Той ще бъде убит жестоко с камъни. Извършителите на това жестоко деяние са първенци на обществото, представители на религиозната управляваща еврейска общност, а един млад мъж, който е с тях и им пази дрехите, по-късно ще стане най-ревностният разпространител на Христовото учение. Името му е Савел, но в последствие  ще се нарече Павел, а злочестият човек, който намира смъртта си пред стените на града ще бъде първият мъченик за новата вяра и името му  Стефан ще остане през вековете, а  тази порта ще се нарече, портата на свети Стефан. 

Спираме пред отворените врати, а през тях минават коли и хора. Горе  при арката на свода й от двете страни се виждат симетрично разположени двойка релефни лъвчета, поради което ще има и още едно име,  “Лъвската порта”.

Вальо ни казва някои встъпителни думи преди да ни поведе напред.

- От тук никога не са влизали войници за цялата история на града, до 1967 г., когато преминава израелски десантен отряд по време на шестдневната война с арабите. 

Обръщам се назад и впивам поглед обратно към  Елеонския хълм. По снагата му са наболи разредени кипариси и маслинови дръвчета. Потулили са формите на пръснатите по билото християнски храмове и ниската  архитектура на арабския квартал. Сенки на библейски герои пълзят по склона му. Преди тридесет столетия, цар Давид се качва там напускайки Йерусалим, като оставя града в ръцете на бунтовния си син Авесалом. На изток при Мъртво море ще събере войска за да си върне царството, а прегрешилият син ще бъде убит. Давид ще страда и мъка ще се налее в сърцето му.

От тези дни  е останал само един паметник в ниското долу. Същият е гробницата на бунтовния син Авесалом. Там е и гробът на Захарий, бащата на Йоан Кръстител, за които не остана време да посетим.

Обед е. Слънцето се е вдигнало високо и е започнало да напича. Преминаваме през Лъвската порта и настъпваме павираният път на "Via dolorosa", или “Скръбен път”, в превод от латински. Четиринадесет са общо  спирките по пътя на страданието, разположени са от тук, до височината наречена Голгота. Това е едно разстояние от около шестстотин метра. Първата спирка е мястото, където Исус е съден от Пилат Понтийски. Пластове от камъни и история са надстроили картата на града от 33 одина насам, но белези и предания са указали опорните точки на късите отсечки под основите на сградите. На места те вървят по трасето на улицата, а в местата където са новите дворове и приземия на сгради се появяват като дебели и заоблени камъни, останки от стария калдъръм. Крепостта на  Йерусалим е с обиколка не повече от четири километра. По диагонал  разстоянието може да се вземе за двадесет минути. Парче земя от голи хълмове, а с такава притегателна сила.

Вярата, има ли я в нас? Кога се обръщаме към Бог с молитва? Причините са хиляди и в радост и страдание.  Милиарди християни по света, стотици хиляди храмове, църкви и катедрали, от скромност и смиреност до разточителна пищност и показност, нима всеки храм не е един малък Йерусалим в ядрото си.

"Защото, където двама или трима са събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях."(Матей 18:20)

А храмът в нас, запитвам се, в ред ли е?

   Едва сме навлезли с няколко крачки и вдясно на белокаменната стена се вижда врата и надпис над нея "Birth place, virgin Maria". Пантеон от древни фрагменти ни очаква и това очевидно е един от тях, който привлича погледа ми.

Вървим  няколко метра  и в сградата отляво, зад каменният и дувар  е  първата  от четиринадесетте точки на маршрута. Това е мястото, където Пилат е произнесъл присъдата. Тесен път с вкопани павета ни превежда през коридор, надкрачен от арки и  тунел с кацнали отгоре му помещения. Липсва бетон, всичко е от камък и слепващ хоросан. Стените са високи, твърди, определящи истинското лице на човешката психология. Никоя общност или съсловие не желае да бъде обезпокоена и шпионирана от съсед или непознат. Гравитацията на религии и нрави е толкова силна в тази област, че предотвратяването на сблъсък по вътрешните й граници се избягва превантивно с изграждане на дебели и високи дувари. И все пак човеците сме социални същества. Пътеките прокарани като невронна мрежа през лабиринта от постройки, служат за трансфер на стоки и информация. Нищо чудно в тези тесни пространства провокатори да са произнесли високо името Варнава за да подведат тълпата, към възгласи отредили участа на Исус. Но така е трябвало да стане и всичко е било предопределено:

"Човешкият Син трябва много да пострада, и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен." (Лука 9:22)

  Пристъпваме през прага на порта, която ни въвежда във вътрешен двор. Насреща ни е каменна храмова архитектура и настоящ музей. Дворът е малък, ъглов. Мащабът на пространството не позволява разгръщане. Виртуално се опитвам да разположа фигуративността на миналото. Мястото, където са измъчвали Исус в реално време е едно притихнало кътче, застинало във времето. Каменните форми на архитектурата генерират спокойствие и мълчание. Мрачният фрагмент от миналото е останал в писанията, но не и в действителността. Една каменна плочка, от пода на затвора показва присъствие на мисъл от онези времена. Изразява  скуката на войниците играли на морски шах върху нея. Мястото е твърде  тясно да побере много хора. Едва ли човек може да изпита нещо от пребиваването си на това място за някакви си петнадесет минути. Та какво са те, искра от пламъка на вечения огън наречен време. Отворените порти на храма  ни приканват да надзърнем към вътрешността му. Там има наредени пейки, а на  куполът над тях от вътрешната страна е изрисуван трънен венец. Отблясъците от цветните стъкла на прозорците придават особено настроение на празничност. Съчетанието от цветове разсейват любопитството и тежките мисли за самото място. Това е едно лишено от религиозна натрапчивост пространство. Престоят ни е кратък. Излизаме от оградения двор на мъченията и сме отново на калдъръмения път между белокаменните стени с високо разположени прозорци и метални решетки. Бежовият цвят на постройките е примесен с цветовете на дрънкулките и провисналите сувенири в низа от редуващите се дюкяни.

Поели сме по леко нагорнище и после вървим надолу. Пъстротата на сергиите ни увлича. Предметите са  един и същи, свещи, трънни венци, миро, плащеници, дърворезби, магнитчета. Търсенето предопределя стоката. Някакъв човек продава сок от прясно изцеден нар. Предлагам на съпругата да я почерпя един и тя с охота се съгласява. Сокът внася пластове от усещания на свежест, утолява жаждата, дава сила, настроение и разхлада. Път на страдание и болка, а ние сме сякаш на манифестация в светъл празник. Редно ли е? Ако Бог ни гледа отгоре едва ли иска да страдаме. Страданията си ги причиняваме понякога ние самите. 

Спускаме се към малко разширение, подобно на площад и правим завой наляво. Туристи не липсват, а също и местни търговци араби. Застанали търпеливо пред стоката си не те дърпат, не те канят, стоят си и който дойде, дойде. Практиката в ежедневието им е показала и явно са разбрали, че нахалния манталитет отблъсква поклонници и туристи. Тук се намират и поредните две  спирки на "via dolorosa". Патрул от млади военнослужещи се прегрупират на площадчето и заемат позиция. Носят пълно бойно снаряжение. Измежду тях има и жена. Доста симпатична при това. Мястото е оживено и израелското правителство полага значителни мерки да предотврати инциденти, които биха възбудили международен скандал. За нас си бе атракция да наблюдаваме младите войничета.

По надолу, в една от пресечките ни очакваше поредната точка от пътя. Това е  мястото където Исус се е подпрял на стената. На нея има камък, разположен  в зида На камъка, подобно на отпечатък в мека глина, стоеше дланта на Христа. Милиони ръце са се докоснали върху него с надежди, молитви или просто така, та нищо чудно да са прогорили камъка с огъня горящ им отвътре. Докосваме го и ние в импулсивно очакване за някакво чудо.

Завили сме по пътя надясно и поемаме в посока нагоре. В тясната калдъръмена просека се разминаваме с туристи. Над главите ни са надвиснали тенти и сводове спиращи слънчевите лъчи. Вальо ни уверява, че скоро ще обядваме. Излизаме от тунелите и се озоваваме на друго площадче. По една от уличките към него има кокетни гостилници. Намираме места в една и сядаме. Разполагаме се около малките масички и поръчваме. Отново сме на местни специалитети от хумус, кьопоолу, чеснови разядки, фалафели,  пържени картофи и пилешко на шишчета. Обслужват ни само мъже, вежливи са и ни обгрижват с внимание. Чувстваме се привилегировани.  Въпреки, че е някъде към два следобед усещането ни за време е спряло. Добър показател е слънчевата светлина, която е станала по узряла и се заиграва със сенките по фасадите на сградите. Заведението разполага с тоалетна. Малка е с размера на телефонна кабина, но при нужда върши работа. Плащаме и доволно сити ставаме. Няколко метра ходене и се изправяме  пред  църквата   "Възкресение Христово". Срещата ни с нея е, само на една пряка от малъкия пазар на който излязохме. 

Застанали пред този величествен храм, не знаем какво да очакваме и да изпитваме. Входът е ексцентрично изместен наляво към ъгъла сключен с перпендикулярната на него стена. Не изглежда парадно, нито е  внушителен, а е просто голям отвор в  стената на храма.

Хора влизат и излизат. Пристъпваме в сумрака и мелодия на орган ни повежда със своята божествена музика към огромна зала, където е  разположен каменният параклис на  Божи гроб. Преди параклиса, още при самото начало в предверието, е поставен камъка върху който е помазан Христа, а по-встрани вдясно е стълбището, което води до мястото на кръста. Това са последните спирки на Via Dolorosa, разположени  на няколко метра една от друга, побрани са в обема на грандиозна каменна структура - ротонда. 

Едва сме навлезли  в периметъра й и ни приканват да се отдръпнем за да направим път на процесия, която се задава откъм гърба ни. Понася се мъжко песнопение на латински, ведно с ритмичното почукване на тояжка по каменния под и това е съпроводено с мощните звуци на органа. Тълпата се отдръпва за да направи път и се уплътнява по краищата. Всички завъртат глави по посока на процесията и изваждат телефоните си да снимат.

Първо се задават двама мъже с парадни сини костюми и вишнево-червени  фесове на главите. Те отварят място на идващите след тях монаси, които бяха облечени в кафяви раса с качулки. Монасите, вероятно, принадлежаха към нечий католически орден.

Поглеждам къде се е пръснала групата ни. От двете страни на шествието сме. Виждам как Соня  бърше очите си.

"Не можах да се сдържа!"- щеше да ми каже  с вълнение -"Просто ми дойде отвътре и се разплаках!"

Жена ми беше наметнала забрадка на главата си, а аз все още невярващ, оглеждах  тавана на  купола, откъдето се процеждаше дневна светлина през един кръгъл отвор в центъра  и който заедно с дванадесет каменни лъчове пресъздаваше формата на Слънцето.

" Истина е!-  мисля си с вълнение - На Божи гроб съм!”

Това е и мястото,  на благодатният огън. Измама ли е или не? Въпрос който си задава всеки скептик. Известно е, че огънят идва само при православния Великден, но не и при католическия. Дали поповете не поддържат вярата с бял фосфор в ръкава? Според нашия гид,   е точно така, но при мен съмненията ме човъркат. Човек на науката съм и търся рационално обяснение, като не изключвам и необяснимото. Тази малка каменна постройка, наречена Кувуклия, е обект на ежедневно поклонение. Миряните искат чудо за да повярват и ето то е тук. Твърде много са доказателствата за непарещия огън. Очевидци, летописи, записи, включително и опит със замерване на електромагнитното поле, ни убеждават в истинността. Колоната отвън е живо доказателство, разцепена от появата на огъня, след като арменския владика подкупил султана за да не пуснат православните в църквата през 1579 г. 

Това е и мястото, където Исус е положен  в скална каверна след смъртта  на кръста. Пази се и парче от камъка затворил входа й. На това място са пазели римските стражи до третия ден и тук жените са видели ангелите, които са им казали, че Христос е възкръснал.

 Докато влезем и осветим нещата които носим ще трябва да изчакаме процесията, която щеше да продължи близо три часа. Пред входа на Ковуклията има уредници, които не пускат вътре.

Шествието от католическият орден се въртеше в кръг около гробницата и повтарящите им се напеви се набиваха в главите ни като мантри. Някакъв човек от процесията припадна. Прихващат го и го завеждат настрани, където му дават  вода. Влизат и други. Следвт още шествия. Пространството на ротондата се препълни с хора. Ние обикновенните простосмъртни се прегрупираме и заставаме от дясно на малката постройка за да чакаме реда си. Хора от цял свят, говорещи на различни езици, млади, стари, мъже и жени се бутахме тяло в тяло за да запазим реда си. Някакви, ниски, испаноговорящи бабички ме натискат откъм гърба. Трябва да се удържи на натиска.  Днес е денят преди католическата Цветница, а Великден  се  пада седмица по-късно.  Седмица след това е православният. Жалко, бяхме близо до датата на чудото, но уви нямаше да го видим. Любопитството ми търсеше този магически огън през страничните кръгли прозорчета на параклиса. Отдавна не бях попадал в подобна блъсканица. Като при градските ни автобуси от детството ми, автобусът идва, вратите се отварят и няколко души увисват без да слизат. За да се качиш е нужно  да ги натиснеш навътре и да заемеш своята педя пространство.

Вальо вика отстрани:

- Дръжте, това е битка, не допускайте да ви изместят. Дошли сте до тук, искате да видите и ще устоите!

Мисля си, че в друго време и място щеше да стане чудесен военен от него.

Така или иначе идва и нашият ред и влизаме през входа. Вътре има две помещения, първото е предверие, а второто същинския Божи гроб.  Мрамор, свещници и икони, поставям раницата с покупките от църковния магазин, казвам си молитва на ум. Изключено е да се заседиш. Напора на опашката ще те принуди да излезеш бързо. Има някакъв ред в хаоса. Не успявам дори да осъзная къде съм. Мимолетно отъркване в мрамора и това е достатъчно да ознаменя физичното си пребиваване в тази точка на поклонение. Това е саркофагът на вярата. Излизам наобратно и понечвам да запаля сноп свещи от свещника до вратата, но млад поп с брада и килимявка ми се скарва, поради което съм принуден да ги угася. Часът е малко след пет следобед. Умората от емоции и преходи за деня вече се усещаше. Излизаме, но трябваше да минем и през плочата където Исус е бил помазан, а също и по стълбите вдясно, където на по-горното ниво е бил кръста. Трудно ми е да си представя картината отпреди две хиляди години. Намираме се в затворено помещение и обстановката ми наподобява на църковните храмове, където и да е по света. Мястото е било хълм извън града. Слънцето е напичало камъните. Хора са застанали пред трите кръста с немощните тела увиснали на тях. Казват че на Голгота, кръвта на Исус е стигнала до гроба на Адам, за да отмие греха от него. Отдаваме почит към мястото и по стълбите слизаме отново до главния вход. Навън сградите са пуснали сенки издавайки отиващото към заник слънце. Чувствам се лек и свободен. Поемаме по  каменните улички, към следващата част от пътя ни. Очакваше ни гробът на Давид.

Както споменах старият Йерусалим не е много голям.  Би отнело не повече от ден да се обиколи, но с историята вкопана във всеки камък и отлюспването на пластовете й би отнело сигурно над  година. Времепространството на  мястото губи измерение и се свива до самата точка на сътворението. Камъкът, от където е създаден света, според вярванията се намирше на около километър от нас. Беше там, по-надолу под  храма, разположен над западната укрепителна стена или така наречената Стена на плача.

Като изгубени сме сред белокаменните фасади  и стени. Навлезли сме  в еврейския квартал, който е заел западната част на древния град и се спуска на юг към Храмовия хълм.  По нищо не си личи да има някакви граници между четирите квартала, мюсюлмански, християнски, арменски и еврейски. Ако по via dolorosa, да се бяха разположили шарените сергии и дюкяни на арабитe, то тук улиците са обрани откъм хора. Мяркат се евреи облечени по техен си канон с характерните си бакенбарди и бради. 

Пресичаме Сионската порта, която ни въвежда на хълма Сион. Гробницата на цар Давид е в някаква уличка подобна на ръкав. Без изход е. Там е и сградата, където се е състояла тайната вечеря. Любопитството ни отвежда до предверие на къс двор, откъдето можем да се качим по стълбите до втория етаж на една малка каменна  постройка. За наше съжаление беше заключена. Човек трудно може да си повярва, че е изправен пред истинската същност на обекта. Скромна и невзрачна тя по нищо не подсказваща своето величие на християнската вяра.

“И взе хляб, и, като благодари, разчупи го, даде им, и рече: Това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мое възпоминание.”

“Така взе и чашата подир вечерята, и рече: Тази чаша е новият завет в Моята кръв, която за вас се пролива.”

(Лука 22: 19;20)

Няма какво да правим тук и се упътваме към входа на  близка каменна постройка, където вече бяха запалили лампите. Пред нея имаше движение на хора. Влизаме в предверието и уредниците ни разделят, мъжете на една страна, а жените на друга. Жени не се допускат до ковчега на Давид. Снимането също е забранено. Задължително ни дават “ермолка”-малка еврейска шапчица, която трябваше да се сложи на главата, иначе не можеш да продължиш напред. След къс коридор в дъното има малка стая с разположен в нея белокаменен саркофаг. Край него младежи се кланяха и целуваха каменната плоча. На излизане, докосваха метална фигурка вклинена в страницата на входа. Шегувам  се с мъжете от нашата група:

-Който се докосне до това желязо парите няма да се отлепят от ръцете му.

Разсмивам ги. 

Давид,  царят издигнат от овчарче, тачен от евреите, носен в предания и писания  от поколение в поколение е бил също така и добър музикант. Свирил е на арфа и е съчинявал хвалебствени псалми за Бога. Затворени мощите му са  в тази малка стаичка, а от нас се изискваше единствено да повярваме, че това е така.

 Песен на възкачванията. 

Блажен всеки, който се бои от Господа, И ходи в Неговите пътища;

 Защото ще ядеш плода от труда на ръцете си; Блажен ще бъдеш, и ще благоденствуваш.

 Жена ти ще бъде като плодовита лоза всред дома ти, Чадата ти като маслинени младоци около трапезата ти,

 Ето, така ще се благослови човекът, Който се бои от Господа.

Господ да те благослови от Сион, И да видиш доброто на Ерусалим през всичките дни на живота си. ( Псалми 128;1,2,3,4,5)

Излизаме навън с  шапчици на главите. Снимаме се. Светът си е същия, небе и камък. Уловили сме дирите на милионите стъпки, загладили калдъръма под нас и плавно се спускаме на юг  покрай западната крепостна стена, за да отидем при другата светиня, парче отломък от времето, останала като печат в завета на древните, пред който текат реки от сълзи, а молитвите и желанията там се носят ежедневно като тихо жужене на пчелен кошер- “стената на плача”

 Давидов псалом. 

Благословен да бъде Господ, моята канара. Който учи ръцете ми да воюват, Пръстите ми да се бият, - Който ми показва милосърдие, Който е моята крепост, Високата ми кула, и моят избавител, Щитът мой, и Онзи на Когото уповавам, - Който покорява людете ми под мене.

 Господи, що е човек та да обръщаш внимание на него! Син човешки та да го зачиташ!

 Човек прилича на лъх; Дните му са като сянка, която преминава.(Псалми 144;1,2,3,4)

Подминахме семейство с две деца. Жената изглеждаше светски облечена със семпла рокля, но мъжът и двете момченца бяха в черно, с кичури откъм бакенбардите и задължителни специфични еврейски широкополи шапки. Бих казал, че изглеждаха странно, но в случая, съобразявайки местоположението, по-скоро странните особи изпълнени с любопитство бяхме ние. Докато преди обеда само се качвахме, то сега започнахме да слизаме.  Неусетно как сме излезли на малко открито място.

- Ще посетим синагогата Хурва- обявява нашият гид.

Това представляваше сграда във византийски стил, разположена откъм горната страна на площада, близо до изхода на улицата откъдето се появихме.

На входа имаше противоречие. Млади момчета влязоха в спор дали да бъдем допуснати или не. В крайна сметка ни пуснаха и по един страничен вход, поехме по тясно стълбище за да се качим на второ ниво. Това е място отредено само за жени и външни посетители. Представляваше тераса надвиснала над главите на молещите се над основната зала. Имаше амфитеатрално разположени скамейки, които бяха празни. Две момичета и семейство чужденци, са присъстващите преди нас. Изпълваме пространството и заопипваме с поглед вътрешността на синагогата. Чувствам се като първолак на театрална постановка за големи. Мъжете се молеха, четейки  джобни формати на свещените писания. Мястото излъчваше спокойствие. Можеше да седя часове над молещите се  и да си почивам. Самата синагога си има трудна история, както ще прочета по-късно. Материализирала се е бавно над повърхността на святата замя, в резултат на усилията и неистовата воля на еврейските общности да изтръгнат позволение от мюсюлманските владетели, влизайки в дългове към тях, които ще влачат със столетия. Едва преди няколко години израелското правителство  я изгражда в сегашния и вид в неовизантийски стил, заимстван от архитектурата на църквата Света София в Константинопол. Липсват рисунки и икони по стените. Стила е изчистен и освен кафявите дъски на пейките, преобладава още черното на кованото желязо от полилеите и парапетите. Златни оплетки в страниците около колоните при олтара допринасят за величие на мястото. Чува се жуженето от молитвите в залата. Ние все пак не можем да останем безкрайно и излизаме навън. Отпред една щръкнала форма  ще привлече вниманието ни. С височината на човешки ръст е и е поставена в стъклена клетка. Това е менора- еврейски свещник със седем кандила,  разположени така, че да  образуват полукръг в една равнина. Древен атрибут, представляващ част от скинията, където се е помещавал сандъка със скрижалите. 

Продължаваме все надолу, докато не се озоваваме пред пропускателни гишета. Това е входа към площад, в края на който се е изправила високата западна стена на храма или по-известна с името “Стената на плача”. Задължителна е проверката през скенер. Няма повод да ни спрат. Не сме терористи, туристи сме. Колкото и еднакво да звучат двете думи, те все пак са далечни по значение, въпреки че може да имат допирни точки. Указанията са ясни, жените поемат надясно към единия край на стената, а мъжете наляво към другия.

- Е, ще трябва да се разделим за малко -казвам на съпругата. 

Еманципацията, по тези места е непозната дума.

Диагоналът към мъжката част е по-дълъг, пресича площада и задължително минава през панер с шапчици. Евреи ортодокси се разхождат напред назад с големи, черни, цилиндрични калпаци на главите. Будят впечатление.

Стената е огромен зид нареден от колосални каменни блокове. Трудно ми е да си представя мускулната сила на древните, които най-вероятно са използвали система от лостове и скрипци. Височината й достига 18 метра. Построена е като укрепваща хълма преди повече от две хиляди години. Над нея е бил храмът на Соломон. В момента там е само площадка с “Купола на скалата” и джамията “Ал-акса”. Гравитацията на белокаменните блокове ме придърпва като карфица към магнит. Протягам ръка и докосвам с длан камък от конструкцията. Затварям очи и енергията му ме пренасят в различни измерения. Пръстите ми се докосват до векове и картини и те преминават през ума ми като диапозитив в едно с различни усещания. Анахронизъм на борба, желания, надежди, страдания, пиршества, воля, отчаяние, радости, мъдрост. Сенки на отминали души са положили енергията си в камъка. Възможно ли е всичко това или само е плод на въображението ми. Докоснал съм се до самата кора на ядрото на сътворението и то ми прилива своята топла енергия, все едно съм бебе в скута на майка си. Рядко съм усещал подобно спокойствие. Мястото определено е въздействащо. Не виждам евреите да плачат и да удрят главите си в стената. По-скоро стоят изправени с лице към нея и четат полугласно от джобните си книжки,

Виждам ги как се поклащат напред, назад като в някакъв транс. Казват, че ако напишеш хартийка с желание и я пъхнеш в процепа между блоковете то ще се сбъдне. Не намирам удобни фуги, нито хартийки. Някой се грижи стената да е чиста.

Вляво от мен, в края, има вход. На смрачаване е и светлините са запалени. Отивам  привлечен като нощна пеперуда на улична лампа и виждам че това е изкуствена пещера в хълма, пригодена в библиотека. Има чинове, рафтове с книги и множество от хора. Времето ми е ограничено и трябва да поема наобратно. Прощавам се с това магическо място. Изтеглям се назад обръщайки глава за последно. Една мълчалива стена,  в този вълшебен град.

  Групата се е събрала на площада и ме чакат. Не съм се забавил много, извинявам се и излизаме през контролния изход. Автобусът ни чака по-нагоре на шосето извън града. Тайгър, нашият шофьор ни извежда от зоната и ни повежда към хотела. Вечерята ни е кратка и непретенциозна. Изпращаме света от днешния ден, приспиваме го в миналото, за да се събудим в новия, утрешният.

ДЕН ТРЕТИ

ПОД МОРСКОТО РАВНИЩЕ

ЙЕРИХОН-МЪРТВО МОРЕ-ВИТЛЕЕМ

  Утрото ни посреща с огнен изгрев. Оранжеви отблясъци насищаха фасадите на сградите разпръснати насред голите хълмовеа, а откъм тъмните им страни сенките се плъзгаха бавно по земята. След като дръпнах тежката завеса от прозореца, наблюдавах със захлас тази картина. Беше седем сутринта и ни очакваха още изключителни изживявания. В тематиката на днешния ден  предимството щеше да бъде за природните богатства и  забележителности. Израел, колкото и да е известна с библейската си история е изключително бедна на плодородни почви и води. 

Волята и опърничавостта на нейните жители обаче е неслонома и те съумяват да култивират и отгледат култури дори и върху сухите терени. Тяхна е и иновацията с капковото напояване. Намирахме се на границата между плодородните земи на Ханаан и пустинната област простираща се до падината на Мъртво море. Този контраст е ясно отчетлив в предградията на Йерусалим.  Обърквам се, Средиземно море  е на  запад и слънцето изгрява откъм пустинната област, а не като при нас откъм Черно море.

  Закуската ни очаква и слизаме навреме. 

-Кафе или чай?- въпросът е клише, но в случая кафето винаги е с предимство, пък било то и инстантно от хотелската машина.

  Групата вече се разпознаваме  и си разменяме поздрави с едно "Добро утро". Всички знаем какво предстои в програмата и с нетърпение сменяме екипа и багажа. Щяхме да се нуждаем от бански, хавлия и чехли. Времето предвещаваше да е с нас, значително по-топло от предните дни. Вальо отбеляза това като факт и ни подкани да се качваме  на  автобуса, който ни чакаше откъм главната улица. Беше направил добре, че размести програмата. Днес ни предстоеше по-весела част. Щяхме да се потопим в река Йордан, а после и в солените води на Мъртво море. Датата е белязана с празнуването на католическата Цветница, и разходката която направихме вчера не би била възможна, в предвид на броя посетители, които щяха да се изсипят в храмовете и тесните улички на стария Йерусалим.

 Пред КПП-то на изхода от Витлеем, стената с вишките и графитите са забележителност за нас, но не и за палестинците. Със своето предназначение тя разбиваше всякакви илюзии за териториални претенции.  Преминаването ни е формално и ние се отправяме по шосето към град Йерихон, който се намира на северозапад, където в лустрото на пейзажа се гънеха голите, каменисти хълмове на пустинята.

Умът ми съчинява следното стихче:

"Огънати пространства и нови светове, 

 опитвам да погледна с очите на дете."

Никога не съм виждал пустинна област. Оголени хълмове, подвластни на ерозия, да, но обширни площи земя покрита с бледа оскъдица на суха трева, която е набола в пукнатините на камъните, е нещо ново за мен. Представям си какво ще е ако всичко е само пясък. Любопитен съм и си обещавам да видя някой ден. Очарованието от пътя е в усещането, а то е като че ли  се движим по дъното на пресъхнало  море. На такова място, се вижда колко важна е водата. 

Градския пейзаж остава зад нас, за да се потопим в атмосфера от  ново измерение. Гледаме с любопитство през прозорците на автобуса как гладкият асфалтов път се провира между бежовия фон на хребетите и води към дъното на гигантска падина. Откъм едната ни страна се  мярка  оазис. Представлява малко корито вода и зелени ръбове от набола трева по края. Край него има   грубо построени от камъни и ламарина ниски постройки. Пръснати са без ред и посока.

-Това са бедуини- казва нашият гид.- номади, животновъди. Такива са от библейски времена. Не приемат даденостите на съвременния свят. Независимо, че областта е суха ако падне дори и малко дъждец, хълмовете се покриват в рехава зеленина и са подходящи за паша на животните.

Изведнъж ми се прииска  да съм като тях, поне за малко. Да поживея месец, че и повече за да разбера, що за живот водят. Няма бензин, няма мотори, няма бетон и асфалт и енергията им е вкопана в ежедневните преходи, в грижата за добитъка.

…Където си  положа главата, става мой дом 

и земята ми е трон.

Приспособим съм към непознатото,

под скитащите звезди съм израстнал, самостоятелно, но не и сам,

 и не питам никого, скъсал съм с връзките

 и съм на чисто,

и колкото по-малко имам, толкова повече печеля.

Извън утъпкания път царувам-

пътник, чудотворец, номад, скитник,

наречи ме както искаш…

Песента на любима моя група си проправя път в главата ми и налага ритъма си. Отказвам да мисля, къде отиваме и какво ще гледаме. Погледът ми се плъзга по камъните, в които няма нищо. Пустошта е гола и неподправена и сякаш в това  е цялото й великолепие- няма какво да и се развали, няма какво да и се поправи. 

  Всички сме по местата си, такива каквито ги заехме още от първия ден.. Човек робува на навиците си и това е обяснимо с нежеланието си да губи излишно енергия. В природата всичко се стреми към минимум усилия. Новият ракурс размества хронологията на стария и обърква съзнателния процес, а това коства усилия на съзнанието да прояви гъвкавост. Дори една незначителна промяна, като тази да смениш мястото си в автобуса, води само до едно - дискомфорт. 

Спускаме се по надолнище. Табели край пътя упоменават положението ни спрямо морското равнище. Прочитам "-100 м" на една от тях, но вече съм го усетил. Ушите ми заглъхнаха. Пътят ни води към падината на Мъртво море. Виждаме  друга табелка с надпис "- 200 м" и продължаваме. Невидима сила притиска тъпанчетата на ушите ми и губя частично слух. Съпругата ми също се оплака. Това е временно и го знаем. В един момент ударихме дъното и излязохме на равно. В интересна долина сме. Виждат се декари градини от финикови палми. На фона на голите и каменисти пространства, това е наситен контраст. Фурмата е на почит по тези места, както и щяхме да се убедим впоследствие. Бяха перфектната храна идеална за дълги преходи. Лека и калорична. Според древно арабско поверие с пет, шест фирми човек може да премине пустинята. Преувеличено е наистина, но има доза истина. 

Движим се към някакви възвишения отстоящи на двайсетина километра в северозападна посока. Там под тях се виждат контурите на сградите на град Йерихон, най-ниско разположеният в света, а и най-древен, както се води. Възникнал е преди дванадесет хиляди години и е населен и до днес.

При своето скитане в пустинята евреите се хранят с манна- божий хляб и се борят с вътрешните си противоречия. Моисей е велик предводител, но вече е в края на земния си път. Той ще се изправи на хребета, над долината при Йерихон откъм североизток и ще погледне плодородните ханаански земи покрити с палми и зеленина. Там ще чуе за сетен път божият глас:

"Тая е земята, за която съм се клел на Авраама, на Исаака и на Якова, като рекох: На твоето потомство ще я дам. Аз те направих да я видиш с очите си, но в нея няма да минеш."(Второзаконие 34:4)

Моисей ще умре на сто и двадесет години без да успее да стъпи в плодородните земи.  Определеният  предводител, Исус Навин, ще е новият пророк и предводител, който ще се изправи срещу  укрепени градове и силни армии, за да извоюват евреите своите земи, а Йерихон изпречил се пред тях ще е първият.

Много чудатости са описани в Библията, относно тези първи действия. Река Йордан е естествена преграда и затруднява достъпа, откъм изток. Липсват бродове, а и през пролетта реката е доста пълноводна.  Случва се чудо с помощта на “Кивота” и свещениците, които го носят. Нагазвайки водите на реката, горната й част спира да тече, а долната й се оттича към Мъртво море. Евреите преминават през сухото корито на другия бряг, а реката възстановява своя нормален поток след тях.

Обезпокоени йерихонците видели как около четиридесет хиляди  души се разполагат пред стените на укрепения им град. 

Чрез пророчески наставления Исус Навин, ще заръча в продължение на шест дни стените на града да се обикалят по един път. Най-отпред в строя ще вървят седем свещеника, последвани от носачите на  скрижалите, а след тях войската. На седмия ден,  седмината свещенници държейки по една звукова тръба, ще направят седем пълни обиколки, като на последната ще надуят тръбите и бойците по сигнал с общ вик ще сринат стените на града. От там идва и израза “гръмогласен като Йерихонска тръба” Изумителни описания, но разкопки датиращи от това време, наистина разкриват подобна картина. Факт е също, че по близките възвишения минава разломна линия, простираща се от юг към север и  е причина за големите земетръси по контура. Благодарение на нея сме свидетели в днешно време на опустошителни земетресения в източните части на Турция и райони от  Сирия.

Какъв е Йерихон в съвремието? През прозорците на автобуса се белеят ниските му сгради притулени зад рехави дървета и палми. Градът е разположен  под ръба на хоризонта от близки възвишения. Навлезли сме откъм южния му край. Забелязват се невисоки дувари, практичност без излишни детайли, къщи в арабски стил с плосък покрив и празни дворове с някоя извисена самотна финикова палма. Руският музей, който подминаваме вдясно от пътя се отличава със стил и изящност в бяло. Личи си как правителството на Русия е наляло пари в тези координати. Изкачваме се леко нагоре и след няколко завоя спираме на малък паркинг.

- Фурмите са основен поминък за

региона!- слушам гласа на Вальо. - Може да си купите от тук, също така и козметика със соли от Мъртво море. 

   Два големи магазина стояха в горната част на малкия площад, където спря автобусът ни. Държаха ги арабски фамилии и продаваха всякакви неща. Тениски, рокли, сандали, свещи, сувенири, магнитчета, самолетни куфари, фурми и различни видове помади.

Часът е към десет преди обед. Синевата над нас обещава слънчево и топло време и разсейваше тревогите ми относно това, как ще направим първата си баня за годината в най-соленото море на земята, при това, че предните два дни бяхме посрещнати от хлад. Климатичните промени дават своите признаци, което щеше да отбележи и нашият гид и да допълни, че  обикновено температурите по това време на годината са в диапазона около двадесет и три, двадесет и седем градуса и рядко могат да паднат под двадесет.

Първата работа, след като слизаме от автобуса, е да си вземем чаша сок от прясно изцеден нар. Лека киселина и стипчивост насищат сетивата ни и носят свежест. Недалече, в посока към хребета, въжена линия трасира преход през пространството от низината на града към близките скали. Заглеждам се натам и съзирам някакви постройки вкопани в отвеса. Изглеждат стари. Манастири може би? Определено ги поставям в категорията на архитектурно историческите образци. Тъмните и кухи отвори на прозоречните им отверстия ми напомнят на празни,  черупки.  Районът е осеян с артефакти. Някъде там, както ще прочета по-късно,  Исус, след като получава кръщенето си при река Йордан и приема светия дух, се оттегля за четиридесет дни в пост и молитви. Това е мястото, където е подложен на изпитания. Любопитство зарея въображението ми и повдигна желание да се пренеса до там. Погледът ми опитваше да приближи обекта, но уви той оставаше  далечен и недостъпен. Може би трябваше да зарежа групата, да сляза долу до лифт станцията, да прекося празнината увиснал на въжето и да достигна до мястото. Искаше ми се да разглобя структурата в съзнанието си, а после  да я сглобя и да си дам обяснение, защо, как, коя е причината този обект да е тук, на това място и с какво предназначение? Едва ли някой би ми дал задоволителен отговор или пък търсачката на Гугъл. Мисълта е тази, която е изградила материалното. Тези неща са направени там, за да може невидимото да стане видимо.  

Арабите грижливо са подредили стоката си. Познати ми бяха търговските трикове. Подредбата носи хармония и радост. Всеки артикул има лице, което е изложено на показ. Има едни такива, които знаеш, че са последното нещо което трябва да имаш, но точно то ще  ти грабне вниманието и неволно ще се  бръкнеш за пари в джоба. Търговията е противопоставяне на две позиции с взаимоизгода. От едната страна купувачът търси ползата от продукта, а от другата, продавачът  вижда паричния еквивалент с принадения към него изгоден процент.

Та в този процес на размяна, една част от групата се сдобива с кремове и лосиони, надхвърляща представите ни за порядъчна цена. Същото може да се намери и у нас за пет пъти по-ниска стойност. Съставките концентрирани в поморийската луга, са с превъзходни качества, но тук е друго. Тези кремове биха върнали еластичността и блясъка на кожата, но младоста никога. Е, малко самочувствие отгоре не е излишно. Другото нещо, с което се сдобихме бяха фурмите. Не че и при нас не се продаваха, но това е техния ареал и човек  се изкушава да си купи, за да направи разлика във вкуса им. Очакваше се цената при източника да е значително по-ниска, в сравнение с онази която е преминала през разстояния и ръце на прекупвачи.

   Вътре в магазина се заглеждам по някаква жилетка. 

- Сестра ми я е плела! - показва хъс на опитен търговец, млад и сух палестинец. Извисява  се една глава над мен.- Ще ти направя отстъпка ако вземеш и сандали.- продължава да ми говори сякаш ми е дългогодишен приятел.

В магазина  работят половината му рода и определено бях сигурен, че ако питам някой друг, ще ми каже същото, но знаех, че колкото аз съм  шил обувките си, толкова и сестра му е оплела жилетката.

Влезе ли човек в разговора, влиза и в постановката. Меря няколко чифта сандали от камилска кожа, като  ме уверяват, че са изработени от такава и след няколко прехвърляния през купа взимам едни. Магията е кратка и  трае не повече от минута, но в това се състои и силата на сделката. Освобождава се енергия в обмена пари-стока. Допаминът се влива в невронната мрежа и човек получава своята еуфория, доза щастие, илюзия, за този кратък период време. 

Соня и Георги и те са доволни. Държат торби пълни с кутии фурми и кремчета. Събрали сме се на групички и си бъбрим. Чакаме един човек с двете си дъщери да си избере кожен куфар, след  което отново се качваме на автобуса и поемаме в посока към река Йордан.

Ето ги главите ни, подават се над седалките. Гледаме през прозорците, сякаш наблюдаваме прожекция на  научно популярен филм, от онези, на Нешънъл джеографик. Картина нетипична за нашето ежедневие, недосегаема, подвижна, разделена от зрителните ни органи с двупластово стъкло, от онова, закаленото, което при удар се разпада на малки парченца за да не наранява. Пътуваме през този свят, но ни липсва допир. Не можем да го почувстваме, така както можем да усетим парче влажна глина претъркана през пръстите си. Преминаващи картини в обозримото ни поле, осезаеми единствено през прозорците на автобуса. Докато наближаваме границата на финиковата градина, в един момент вече сме се изравнили с нея, а  в друг вече е зад нас с отчетливия контраст на пустинята. Очите ми бродират като игла в платно всеки пиксел от тази подвижност, за да остане в съзнанието ми  завинаги. Ако един ден се върна тук и мина отново по този път, ще позная ли мястото? Новата визия ще бъде сравнена със старата. Съзнанието ще отчете промяната, но ще иска да запази първообразът на изначалното. В повторяемостта се губи първичното усещане. Ако е било хубаво ще искаме да го помним такова каквото е, ако ли не, ще гледаме да го забравим.

Преминаваме покрай каменни сгради издигнати над равнината  с цвят на камилска кожа. Застанали като стражеви кули в страни от пътя, това са църковни храмове, носещи името на св. Йоан. 

Достигаме до площадката на някакъв паркинг. Широк е, има място. Липсват автомобили, но пък други два автобуса са застанали на стоянка. Слизаме и се оглеждаме любопитно. Виждат се ниски постройки, снопове зеленина и стърчаща камбанария зад тях.

Вальо, ни повежда към входа. Озоваваме се на равна каменна площадка. Има пейки. Съблекалните са встрани. Ниски и широки стъпала водят до коритото на реката. Не е голяма. Използването й като ресурс за напояване и промишлени цели са свили дебита й до близо една пета, което се отразява и на нивото на  Мъртво море след нея  Намираме се на свято място. Тук Исус е кръстен от Йоан. Това е началото на великото тайнство на светото кръщение.

На другия бряг също се виждат площадки и пристройки. Камбанарията, която стърчеше над дърветата е откъм йорданска страна и е част от тамошна църква. 

Ентусиазирани сме. Насочваме се към съблекалните и бързаме да се разсъблечем. Вальо ни предупреждава да се сложат задължително бански под робите. Предупреди ни да не се обличат на голо, понеже след като се намокрят стават прозрачни, като найлон и невидимото става видимо.

Не съм си взел роба, но за сметка на това съм по бански и едва ли ще остана грешник ако нямам такава. Останалите, приличаха на членове на нечие религиозно братство с вида си. Пременени в бяло, бяха  застанали пред водата, върху изградената за целта дървена площадка.

Вальо влезе до кръста и ни подкани. Започва  ни наред, първи, втори, трети и така всички. Прави го по следния начин - потапяне назад, изправяне и после навън. 

- Хайде, давайте, по-решително, че измръзнах!-провиква се  - Докторе, - обръща се към мен - ела да те кръстя и животът ти ще се промени!

Разсмива ме. Един от последните съм, отивам, хващам се за парапета и нагазвам. Водата е студена, кафява на цвят. Усещам студа по краката, слабините и корема си. По тези топли земи не очаквах такава изненада. Свиква се. Последва потапяне, първо, второ, трето, това е, преродих се за новото и излязох. Останалите стояха прави, мокри на дървения под и весело си подвикваха:

-   Честито сестра Соня!

- Честито сестра Надя!- избухват в смях.

Дребен и сух арабин, отмиваше  с маркуч калта от дъските. За него не представлявахме интерес. Всеки ден виждаше десетки като нас. От отсрещната страна върху друга дървена платформа, по същия начин пременени в бяло поклонници  се канеха да влизат. Бяха като огледална проекция на нашия бряг. Мястото е от онези, паралелните светове, в които преминаваме когато ни се ще да си вземем глътка въздух от забързаното и обременено със задачи ежедневие. Няма задължения, няма припряност, всичко става лежерно, спокойно, естествено.Не се задържаме повече от час, но вече носим част от  магия. Не, че се различава с нещо повече от кой да е речен бряг по света, но факта, че тук се е случило чутовното тайнство на приемането на светия дух от Христа го прави различно и единствено. Светът има нужда от подобни места, за да има баланс на  силите бушуващи в него.

Има едно такова състояние на съзнанието, в което умората не настъпва бързо. Сменят се постановки една след друга, а умът е жаден за още и още, взимайки сили на заем от своите скрити депа в желанието си да задържи еуфорията от преживяването. Празникът е кратък и не бива да се проспива. 

Ободрени сме от банята. Слънцето е изсушило част от телата ни, а останалите капки вода попиват в хавлиите. Робите и банските са влажни, поставени в найлонови торби.  Вальо ни преброява и след като се уверява, че няма забравени или избягали, задава курс към плажа на Мъртво море. Качваме се  на автобуса, Тайгър потегля и излиза от паркинга, за да поеме обратно по разклонението към главния път.

-Разломът на земетръсната зона минава по този хребет и продължава на север към Турция.- сочи ни Вальо към хълмовете, откъдето се спуснахме към долината. 

Навлизаме в палмова плантация, поредната оразмерена в декари. Стволовете на дърветата стърчат изправени като колоните на храм, мощни и непоклатими, а техните корони, зелени и провиснали, като петльови опашки излъчваха сила и ме караха да си задам въпроса: Как е възможно в тази пустош?

 Те са си тук от библейско време, а река Йордан е била по-голяма. Речните й наноси и обилното количество вода са благоприятствали отглеждането на фурмите. Днес се използва капково напояване. Друго  което щяхме да разберем за отглеждането на финиковите палми е това, че се напояват отчасти и със солена вода. Така се засилва естественият им ресурс. Съпротивата им към солта прави фурмите по сладки. Колесари с вишки се мяркаха между редовете и подсказваха по какъв начин се берат плодчетата от върха на тези причудливи дървета. От дърво се  добиваха от петдесет до седемдесет килограма плод.

Движим се успоредно на река Йордан, но сме доста по високо и встрани от нея. Приложението “Гугъл мапс”  показва маркировките на няколко църкви от двете страни на реката, руска, румънска, гръцка, сирийска, коптска, все православни храмове.

Любопитно ми бе за коптите,  що за църковна общност са и потърсих информация за тях. Срещнах ги като наименование в Йерусалим и присъствахме на тяхна церемония в църквата “Възкресение христово” предния ден.

Коптите са египетски християни. Техен основоположник на вярата е единия от евангелистите на четирите евангелия, свети Марк. Той е бил сподвижник на апостолите Петър и Павел. Движел се е с тях в Рим, а в последствие отива в Александрия, където се установява до края на дните си.  Коптите се различават от православните и католиците по това, че се обрязват. Приемат кръщене като си татуират кръст върху тялото. Разпространението на епархиите им е в Египет, Либия, Судан, Етиопия, Израел. 

Пътуваме по празния път и някъде вляво пред нас се подава северният бряг на Мъртво море. Спокойните му води изравняват дъното на огромната котловина. Помпена станция и ръждиви метални тръби прекосяваха пуста област и потъваха в декарите на палмовата градина. 

Наближаваме ниски постройки с паркинг и спираме. Пред някакъв музей сме. Вальо иска да влезем и да гледаме документален филм за областта. За съжаление и за наше облекчение такъв не се състоя. Има магазин, в който можеше да намерим нещо за хапване. Пием обедно кафе, хапваме леки закуски и потегляме без да губим повече време.

Ако на Марс имаше вода, то може би нямаше да се наблюдава съществена разлика с мястото, през което преминавахме. По-скоро Земята би заприличала на повърхността на червената планета без водата.  Черната извивка на асфалтовия път и спокойната повърхност на ширналото се езеро са елементи, които развалят  илюзията за друга планета.

Спускаме се към брега откъм горната северозападна част. Пред нас има широк паркинг и алея със зеленина. Архитектурата на ниските сгради предопределя зони на спокойствие и релакс с подчертано предназначение за курортна и плажна дейност.  Бар, съблекални с душове и малка транспортна лента с купчина сол,  която служеше за атракция. Къса алея с цветна леха водеше до портал и табела с надпис "Glamping". Това е къмпинг, но в по-луксозен вариант. Беше аранжиран с ниско окосена трева, зеленина от храсти и дървета. Луксозните палатки са опънати върху дървени платформи. Част от алеята се отклоняваше и водеше до по-дълга такава, обособена със стъпала и стигаща до самия бряг. 

Отново сме по бански и къде боси, къде по чехли, слизаме към брега. Плажът е широк не повече от десетина метра и е изцяло от засъхнала кал. Там където водите се срещат със сушата калта е сива и мазна с ивици от изкристализирала сол. Слънцето е силно и няма нищо общо с предните дни. Имам чувството, че земята акумулира лъчите, които са захапали безжалостно  изнежените ни зимни кожи. Има разхвърляни пластмасови столове и забодени в земята  чадъри.  Няма много хора, но и не се чувства и липсата им. Някои  са се намазали с кал, други просто се радват на свободата си и мястото където се намират, трети се мъчат да потънат в солените води, но не могат. 

Къс дървен мост, даваше възможност да се навлезе директно във водата. Групата ни се пръсна по плажа и който можа да си намери стол и чадър се възползва, а останалите се опнаха на земята върху хавлиите, които си носеха.

Бяхме предупредени да пазим очите си от водата, за да няма последици. Солеността му е триста и петдесет грама на килограм вода. За сравнение нашето Черно море е със соленост седемнадесет грама  за килограм. Ако станеше нещо такова, трябваше незабавно да се измием със сладка вода. Вкусът, както щях да пробвам малко по-късно беше горчиво солен. Солите които се съдържаха бяха от магнезиев и калциев хлорид, при което първия, превъзхождаше втория почти двойно. Водата имаше консистенцията на нашата черноморска луга край солниците на Бургас и Поморие, но беше малко по-разредена и не толкова мазна. Нямаше как да не влезем. За началото на април, температурата  бе поносима. Това си е и част от кулминацията на нашето тридневно пребиваване в Израел. Емоцията от предните дни се отми от телата ни и от това ни стана по-леко. Странното на тези причудливи води бе, че веднъж отпуснеш ли се по гръб над тях, после изправянето изисква усилие и нямаше как да се изправиш, ако не използваш да се завъртиш на едната си страна. Правехме го със смях. Фантазирах, че така както съм по гръб, ако държа изправена пръчка с хавлията опъната като платно, при един попътен вятър щях да отида до отсрещният йордански бряг за няколко часа. Тази мисъл плуваше като тапа върху повърхността ведно с тялото ми и леко се поклащаше демонстрирайки своето тържество на безделието си.

 Съвременната наука е изградена на базата на въображението. Видимото е подредена форма на невидимото. Молекулите и атомите не се наблюдават с просто око, но можем да си ги представим. Косвените белези изразени в макросвета, математически могат да се моделират и да изразят състоянието и подредбата в микросвета. На тези зависимости са изведени закони, върху които стъпва човечеството и генерира своя прогрес. За да погледнем извън сетивата си е необходимо въображение и затова учителите ни в клас често използват фразата: "Представете си че…,"- след която могат да се поставят безброй представянки. 

Размишлявам върху това гледайки сивата глиноподобна кал по ръба на брега и се удивлявам на причудливите бели ивици изкристализирала сол вклинени между пластовете й. Ако вниквам с очи на обикновен естет ще се радвам на ивичестите шарки съзерцавайки ги достатъчно дълго време докато ми омръзне, но изследователят в мен се пита, как се е получило? Мисълта и въображението ми  гадаят и си представят, а логиката поставя на съмнение всяко заключение в опита си да изведе съзнанието до истината. Истината е тази твърда скала в тресавището, върху която щом стъпиш знаеш, че няма да затънеш. В случая истината просто ми казва, че това са наноси. Какво друго да са?

Забивам пръсти в калта и отскубвам малко парче колкото да напълни шепата ми. Размивам го с малко солена вода от езерото и я поставям върху коленете и лактите си. Вярвам сляпо в лечебните й свойства. За да има ефект са нужни поне две седмици.

Георги се е нацапал целия. Седи на стола и калта съхне по него. Говори си нещо с Вальо, който е в съседство до него - и той нацапан. Всъщност почти всички са се нацапали с  кал. На базата на съдържанието на тази субстанция, козметичните предприятия в долния край на Мъртво море бълват продукция за милиони долари. 

Ефектът й се състои в това, че полезните химични елементи, като  натрий, магнезий, калий, барий, селен и други, проникват през порите на кожата в тялото, възбуждат нервни импулси, като засилват по този начин лимфния поток и кръвообращението. Това способства за по-интензивната обмяна на вещества в клетките и спомага за бързото отвеждане на отпадъчните продукти от междуклетъчното пространство. От друга страна отлагането на серни съединения върху хрущялите на костите облекчава болките в ставите в следствие на по- добрата фрикция.

 Така горе, долу биха описали процеса в някой научен журнал, докато аз просто си  представям, как  буен поток търкаля камъчета по дъното си.

Дървена табелка показва "-430", а над нея в добавка има друга, която информира, че това е най-ниската точка на света. Има и две радостни ръчички налепени като отпечатък, но това е по-скоро една картинка за добро настроение от човека изрисувал буквите и цифрите с черна боя. Най-отгоре  пилона завършва с дървено кръгче, боядисано в червено. Факт е, че се намираме  на най-ниския бряг на Земята. Не пропускаме и да се снимаме. Всичко е вече спомен от момента в който сме натиснали точката върху екрана на телефона. Представляваме усмихнати хора по бански,  застанали под тази табелка. За фон ни служат спокойното море, два-три чадъра върху сивата кал и слънчевото небе.  Извън кадъра остават пълните тъмнокожи жени, които по детски се радват на солените води с полепнали по телата им мокри тениски и  скалистите брегове на  отсрещния йордански бряг.

Нямам чехли, краката ми са мокри и на връщане към шезлонгите се хлъзгам по мазната кал. Не падам, а се клатя като еквилибрист, който пази равновесие докато ходи по въже.

Вальо е седнал на раздумка и говори за България. Изпълнен е с патриотични чувства. Слушам го и приятелски му казвам, 

- Купи една къща и се върни да умреш там.

-Ще купя, ще купя!- пламенно отвръща нашият гид, видимо докачен по болното място.

Липсва му България. Личи му. Уредил е живота си донякъде в Израел. Дъщеря му скоро ще се жени и радостен ни разказваше за бъдещото събитие, но усещам, че сърцето  го тегли към Пловдив, откъдето е и родом.

Солта започна да изкристализира по тялото ми и реших да се измия. Мярнах душове, които се намираха едно ниво по-нагоре над плажа. Имаше равна площадка с подредени дузина  устройства. Липсваха батерии с кранове. Вместо тях се използваха някакви синджири. Дърпа се, освобождава се клапан и прохладата теква отгоре ти. Мине малко време и затваря, като при тоалетно казанче. Добре е направено, защото водата е кът и при тези условия си е цяла екстра. 

Времето от деня минава неусетно. Усещам движението му по слънцето. Не ни се тръгва, но уви и този момент идва. Слънцето е в зрялата си част. Тръгваме нагоре по пътеката и всяка крачка ни извежда от деленията на отрицателните земни стойности. Сбогом Мъртво море и благодаря за гостоприемството ти. Качвам стъпалата по чехли, обърнал гръб на брега. Разминавам се с туристи в пенсионна възраст, а в лицата им чета спокойствие и радост от срещата с пейзажа.

На последната площадка преди глемпинга, младо момиче си прави селфи. Носи широкопола шапка, слънчеви очила и пъстроцветна рокля пропита с младостта й. Всичко това е изражение на свободолюбив дух и вкус към живота. Предлагам и да я снимам на фона на морето. Подава ми доверчиво телефона си. Явно не приличам на крадец. Свил съм околното пространство до няколко сантиметра  на екрана на смартфона. Щраквам един път, втори, трети, четвърти и това е достатъчно. Връщам обратно апарата. Това е моя последен поглед към този простор и искам да го запомня такъв, с красотата на тази девойка. Морето не е мъртво, то е живо и има образ на младост, безгрижие и цветове.

Вальо е седнал в началото на стълбите на близкия бар. Разположил се е на един стол, около кръгла маса, в компанията на възрастен господин. Чака ни търпеливо да се изнижем от плажа и си говори нещо с човека. Онзи е с тениска, по която са изписани надписи на иврит. Има баджо прикрепено с лента около врата.

-Докторе, ела!- маха ми с ръка нашия гид.

Отивам и сядам. 

-Чакаме ли още хора от групата?- питам.

-Мисля, че две момичета останаха - казва ми той и се обръща към човека до него.- Между другото, ето тук с колегата сме се разговорили. Твърди че е комунист и заклет марксист.

- Сериозно ли?- оглеждам господина срещу мен. Той естествено не разбира български и гледа благо. Вальо ме представя, като химик, доктор на науките.  Поглежда ме, но не представлявам интерес за него. Усмивката му ми показва, че ме е видял, след което отмества фокуса си на внимание към две девойки седнали на щъркеловите столчета отсреща, някъде зад гърба ми.  

-Познавате ли се?- задавам наивен въпрос на Вальо

-Не, колега ми е, развежда група тук. Разпознаваме се по баджовете. Задължително се носят на врата и трябва да се виждат. 

- И какво? Казва ти, че е комунист ли?- питам 

- Нещо такова, обаче като го гледам как зяпа по фустите никакъв комунист не е.

Мисля си как в България преди тридесет и пет години обществото ни изцяло се водеше комунистическо. Срещата ми с такава особа предизвиква интерес. Този ми се стори като антика извадена от килера. Възпълен, надхвърлил шейсетте, с побеляла коса и вълнясал врат, носещ тениска с щамповано лого на фирмата и къси панталони. Опитвам се да го сравня с някогашните квартални от ОФ(отечествен фронт), които все ни поучаваха да не правим това или онова. Докарваше го на тях, само че онези винаги ходеха с ризи, панталони и червени ленти на ръкава. Няма ги вече, измряха, а с тях и порядките на отминалия строй. Напразен ли отиде живота и труда на тези поколения българи? На суха почва ли засадиха посевите си? Кое ги беше правило щастливи? Идеологията или труда на ръцете им, защото от старите снимки, изглеждаха доволни? Забравена доктрина от която българите всячески се дистанцирахме. Дори да е така, това не означава, че не е жива и не работи някъде другаде по света. 

В Израел все още функционираха кибуците. Това са локални комуни, чийто принцип на съществуване е изграден на равнопоставеност. Липсваше частна собственост. Благата се разпределяха поравно, а управлението ставаше чрез общи събрания. Трудът е на ротационен принцип, за да има взаимозаменяемост. Религията не е  сърцевина на кибуците. Следва се крилатата фраза на Маркс „Всеки според способностите си, на всекиго според нуждите.” Това представляваха идеализирани общества, обединени около съвместното обработване на земята. Първият кибуц е основан през 1909 година от руски евреи. Понастоящем те са около двеста и седемдесет с обща численост приблизително сто и шестнадесет хиляди жители. Всъщност те представляват фундаментите върху които през 1948 година се създава новата еврейска държава. Капиталистическите отношения и религията, все пак проникват в някои комуни. Някои от кибуците са заети със заводско производство, хотелиерство и ресторантьорство и са принудени да наемат евтина работна ръка в лицето на представители от други по-бедни държави.

Мислех да завържа някаква приказка с господина, но девойките които чакахме се появиха и с Вальо станахме, оставяйки стожера на идеите на Маркс да съзерцава полите на момичетата  през погледа на идеализирания си социален мироглед.

На паркинга извън курортната зона имаше  араби с камили. Предлагаха кратка разходка за атракция. 

-Искаш ли да се качиш?- попитах съпругата.

Не очакваше такова предложение, но усетил детското й желание я насърчих да се пробва. Понечих да запитам един от арабите, колко ще струва, но Вальо ме секна и каза, че ще ни направи подарък. Заприказва се с него на висок глас и след кратки ръкомахания и уговорки ни привика и прикани  да се качваме. 

Камилата беше в онова положение, в което си почиват четириногите. Беше се опънала на земята с подвити крака. Гърбът и беше покрит с пъстроцветни черги и седло, така че нямаше как да се разбере, едногърба ли е или двугърба. Да си призная не бях виждал подобно животно от близо. "Корабите на пустинята"-както ни учеха в училище. 

Юларът й също беше доста пъстроцветен и атрактивен. Когато усети, че има човек на гърба си леко възнегодува, като повдигна главата си и показа големите си зъби. Арабинът я подкани да се изправи, при което камилата мързеливо и с неохота повдигна предните си крака, след което и задните, а жена ми се вкопчи здраво в седлото, оставена на инстинкта си за самосъхранение. Усмивката и опънатото й изражение издаваха настроението й. То бе като на дете качено на увеселително влакче. С бавна походка направиха кръг по паркинга, а аз направих няколко добри снимки. Слизането беше в обратен ред. Камилата просто приклекна и стовари туловището си на земята.

Извадих някакви шекели и понечих да оставя нещо на арабина, но Вальо ми се скара:

- Не,-казва ми- не бива! Ще го обидиш!

- Ама как?!-недоумявам.

- Запомни, - продължи Вальо - арабин даде ли дума тя е закон! Няма по-твърдо нещо от думата на арабин. Щом е казал без пари, значи без пари, ние имаме право като водачи на групи да ползваме  привилегия за един, двама.

И беше прав, защото направихме реклама. След нас камилата направи още няколко курса, но вече при съответния ценоразпис.

Арабинът беше добър човек и ми позволи да се снимаме за спомен.     

Имам една чернобяла снимка от детството. Пазя си я като свиден спомен. Дядо ми ни е качил три деца върху магарето си, едно такова, сиво, дребно, с дълги уши. Вкопчили сме се здраво един в друг за да не паднем. Усмивките ни са естествено широки, а очите ни искрят. Случката ми напомни за това.

Отново сме сред голата пустош. Тя ще се облече в дреха от зелен мъх след дъждец, само за да се огледа с двуседмичната си премяна, и да се разкрие отново до своята сурова същност под диктата на сухия климат. Може би винаги е била такава, първична и негостоприемна, застанала с босите си нозе пред прага на плодородната ханаанска земя, опитомена единствено от своите господари бедуини.

 От ефимерът на курортната зона, където прекарахме обеда, загатват единствено остатъците полепнала кал по сандалите на краката ни. Мъртво море е оставило своята ласка по изнежените ни гърбове, ведно с горещите целувки на слънцето. Пътят се вие по нагорнището и форсира уморения двигател на автобуса, приличащ на подводница жадна за глътка въздух. Изплуваме от минусовите стойности на ординатата, за да се изравним с границата на световния океан. 

Преди да навлезем в предградията на Йерусалим, крайпътна табела  привлича погледа ми: Good-samaritan (добър самарянин) и се сещам  за притчата на Исус. Опитвам се да сглобя фрагментите от нея в главата си и те идват някъде от дълбоките ниши на паметта ми, за това как пътник юдеин нейде по пътя от Йерусалим към Йерихон е бил пребит и ограбен от разбойници. Минал един свещеник и подминал лежащия полужив клетник. Минал втори и той го подминал, а третия който приближил бил самарянин. Самаряните са  общност от град Самария, отричащи се от общоприетите възгледи на юдеите. Та той, презряният, се спрял да помогне, превързал  раните и завел човека до крайпътен хан, където го нахранил  и платил за престоя му. 

Историята, която знаем всички я разказва Исус на един евреин- законник, който го изпитва, задавайки му  въпрос, как да получи вечен живот. 

Тази притча е показателна за това, че ближен може да бъде не само свой, но и чужд.

(Лука, 10:25-37)

По късно вече пристигнали в хотела щях да споделя на Вальо, че съм видял табелата, а той щеше да ми отговори, че навсякъде е пълно с библейска история и за съжаление времето ни е ограничено за да видим повече неща.

В пет следобед, какво можеше да се прави в хотела? Оставащите часове от тази приказка трябваше да бъдат изгребани до край. Кратка разходка по централната улица на Витлеем, щеше да постави своя финален щрих, затова след като се прибрахме отмихме солта от себе си, преоблякохме се и напуснахме фоайето на хотела.  Вървяхме по тротоара към храма Рождество Христово. Искахме да се отъркаме за последно във фасадите на местната култура.

Тъй като беше  почивен ден, не очаквахме магазините да са отворени. Все пак трябваше да намерим приложение на останалите  шекели. Движението по улиците бе слабо и се състоеше в профучаването на някоя очукана кола. Дошло е времето на младежта, да излезе и  разкъса тишината с рев на двигатели и арабска музика.

- Скъпа, тези на тебе ли свирнаха!?- подвикнах на жена ми, която вървеше със Соня няколко крачки пред нас.

Местни младежи бяха натиснали клаксона на автомобила си, минавайки по главната улица. 

- Не знам- отвърна ми кокетно, обръщайки се с усмивка назад и вирна носа.

Въпреки емоциите от деня умората все още не ни бе споходила и краката ни се движеха с умерена крачка по плочките на тротоара. Белокаменните фасади на сградите стояха безмълвни и по нищо не издаваха наличието на живот в обиталищата си. Липсваха дворове или просто бяха зад дебелите стени. Тъмни прозорци, вдлъбнати тераси, липса на тенти и цветове,  домовете биха опреличени по-скоро на крепости. Само стърчащите камбанарии и минарета със своите инкрустации и извивки в архитектурата загатваха по свой начин за особеното значение на мястото. Нямаше как да не спрем до каменния парапет встрани от пътя за да се полюбуваме на отиващото си слънце. Панорама от  хълмове и разпръснати по тях сгради и камъни привнасяха своите измерения върху перспективата на хоризонта.  Слънцето придърпваше светлината в дълбочината на запада, а ведно с това погребваше, радости, желания, страсти и скърби, така както е правило винаги, откакто съществува този свят.

Бяхме се разпръснали на малки групи. Настигахме се и се  задминавахме. Малкото магазинчета, които бяха отворени предлагаха предимно сувенири, но ние се заглеждахме в подправките. Правим дълга разходка до мола, където спряхме първия ден и обърнахме на обратно. Имаше един такъв, в който влязохме на връщане. Там видяхме всевъзможни неща които Изтокът можеше да предложи. Малко захаросани и сушени плодове, ядки, грамажи с куркума и пипер, бяха нещата, които удовлетвориха желанието ни за покупки. Нощта ни застигна в момента когато се прибрахме отново в хотела. Вечерята  не ни изненада. Претупахме я набързо   и се качихме по стаите за да се наспим.  Утрешния ден  ни чакаше с обратния път към България.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

СБОГУВАНЕ

ВИТЛЕЕМ-ТЕЛ АВИВ-СОФИЯ

В нощта сънищата бродят и безпокоят своите гостоприемници. Опитах се да запомня, какво съм сънувал в светите земи, но за съжаление в момента който отворех очи, вратите към подсъзнанието се хлопваха, а сцените се губеха като дим на угаснала свещ. 

Ставането ни е рано, по тъмно. Трябва да се оправим бързо и да напуснем стаите за да сме в уречения час във фоайето. Добрите домакини  раздават на всеки индивидуален пакет със суха храна на рецепцията и ни изпращат вежливо.

Тайгър, нашият шофьор, вероятно се е успал и  взирането ни в тъмнината на пустеещия път едва ли би предизвикало появата на фаровете на автобуса му.

Все пак и той е човек с някаква съвест и пристига възможно най-бързо, след като нашия гид му се обажда. 

Заели местата си по седалките сме пред прага на новия ден. Недоспалите ни очи приклепват за сън. Чакаме появата на ивиците светлина, които  да възвестят началото. Лъкатушейки  между сградите излизаме към главния път за Йерусалим. Изненадвам се от множеството коли, които напускаха Витлеем.  Показателно е, че отиваха на работа в столицата.

Магистралата е осветена. Гледайки я отвисоко в тъмното, човек би я сравнил със звезден път. Светлинките й трасират връзките между звездните купове на попътните селища. Крепостните стени са осветени с прожектори. Фарове и стопове на движещите се коли се приближават и раздалечават, а отстрани сградите се издигаха като дремещи стражи. Това е съвременният Йерусалим, а какъв е бил преди две хиляди години? Същият, но без електричество, стъкло, стомана, бетон, подвижни ламарини, пластмаси и гума. Бил е осветен от блещукащите светлинки от факелни огньове, покрит със сенки и смътни силуети. Останало е само очарованието на религията,  вкопана в бита и съзнанието, стояща в противовес на хегемонията на научно-техническия прогрес. Човекът е смъртен, бил е смъртен и ще си остане  такъв, временен ползвател на  материалния свят. Тялото, като една  опаковка в даден момент ще   остъпи тленно в ентропията на космическия ход, а религията, като мехлем ще пребъде и ще остане и след нас.  Лекарство за рани, но не за външните видими, а за онези невидимите, скрити дълбоко в нас.

Появата на изгрева е като мъглива светлина откъм изток. Сварва ни в плодородните равнини на средиземноморската част. Зелени кълнове са настелили като килим обработваеми земи, а в далечината се виждат високите сгради на Тел Авив. Свъсените утринни облаци ни казват красноречиво, че денят ще е дъждовен. Това не ни тревожи, защото си бяхме взели магията на преживяното и напускаме дома на  домакините с чувство на доволство.

Пред входа на летището сбогуването с нашия шофьор и водач  е кратко. Остава ми спомена за едрата фигура и веселото лице на Вальо, готов да смени изражението си при първата изпречила се неправда. 

- Чао, Вальо!

- Чао, докторе!

Пътищата ни се разделят. Всмукани сме  от графика на полета и протокола на проверките. Преминаваме през коридор с ленти и металдетектори за да отидем до чакалнята, където можем да закусим  със сухите пакети от хотела. Таблото превърташе разписанията и гласът от микрофона ни оповести полета за София. Минаваме последната проверка и сме на автобусчето за самолета. Качваме се на борда, заемаме места и излитаме. Отново има ревящи деца, но този път са далече от мен. Плътната пелена от облаци над които летим не ни предоставя земна видимост. Остава единствено да чакаме търпеливо момента на приземяване след двучасовия престой в небесата.

Каквото и да видяхме и преживяхме в Израел ще остане в спомените ни. Връщаме се обратно в родината с ново познание и възприятие за света. юдаизъм, християнство, мюсюлманство, мощни стълбове и опора за милиардите последователи по света. Божи гроб,  Ал-акса, Стената на плача ще бъдат изначални притегателни центрове за поколенията и такива ще останат до свършека на света, защото какво е човекът, ако не съсъд на божията промисъл, а ученията бидейки различни, те изконно са били и ще си останат клони от едно дърво.

Край