Прескочи до съдържание
  • Добре дошли!

    Magelanci.com е общество на хора, завладени от магията на пътешествията. От първоначалната тръпка до самолетния билет, планирането и самото пътуване – ние сме тук да си помагаме, споделяме и съпреживяваме. 

  • royak
    royak

    Иран (Част I): Исфахан и Абианех

      Описание: Първо пътуване в Иран през април 2014 година. Тук описах това, което видяхме и преживяхме в град Исфахан и традиционното село Абианех. Следва продължение.

    Иран (Част I): Исфахан и Абианех

    автор: Росица Йосифова

    15.04.2014 г.

    Исфахан

    Пътуваме с AtlasJet от Истанбул за Иран. На летището в Техеран сме някъде към два и половина след полунощ. Чисто и модерно е, с приспособления за инвалиди и кушетки за опъване на краката за очакващите полет. Визи получаваме много бързо и безпроблемно, само едно нещо си струва да се отбележи. Формуляр попълва само съпругът ми Емил, а аз влизам в страната като негова безименна „компаньонка”. Нещата се обръщат, когато плащаме визите – Емо плаща за себе си 50 евро и 10 евро за компаньонката. Аз тъкмо решавам, че струвам една пета от мъжа си, когато се оказва, че и аз трябва да платя 50 евро за себе си и 10 за компаньона.
    – Значи сте влезли в страната четирима, така ли? – шегува се след два дни един от новите ни приятели.
    Обменяме пари и спазаряваме такси до Исфахан за сума от около 60 евро. Разстоянието между градовете е малко над 400 километра. Посъветвани бяхме да избягваме южната автогара в Техеран – особено в малките часове и по тъмно – било леко неспокойно. Белуджите, казват, били като циганите, просели и правели бели.
    В четири и петнадесет сутринта потеглихме. Един пъргав, изтънчен младеж, облечен с трептящ от спретнатост черен панталон и с бяла риза, се представи като наш шофьор. Почти не говореше английски. Пусна си радиото и с изненада установихме, че слуша радиотеатър. Някъде след Техеран колата спря. Такситата, а вероятно и автобусите, минават през някакъв пропускателен пункт, показват си пътния лист и разни такива неща. В първите стотина километра безупречната магистрала беше осветена обилно и се пътуваше, както се пътува и денем. След стотния километър съм задрямала. Отворих очи малко след Кашан, зазоряваше се и успях да се насладя на планината Каркас – много подобна на Антиатлас в Мароко, само дето формите на тази бяха по-разчупени и на моменти приличаха на произведения, излезли от кофичката с морски пясък на малко дете.

    tutorials-786-0-80834000-1400526904_thumb.jpg

    Шофьорът дискретно отброяваше черните зърна на броеница с дясната си ръка – дали, за да прогони съня, дали по други причини – това не разбрах. Радиопиесата беше свършила и звучеше нежна музика, изпълнена от някакъв струнен инструмент. От лявата ни страна се простираше пустинята – „кавир” на езика фарси.
    С наближаването на Исфахан започна да се забелязва зеленина, скоро видяхме и пресъхналото корито на река Заяндех, която пресича града. Безумно шофиране наоколо, няма никога да се пробвам да шофирам тук – казах си.
    Таксито ни остави пред хотела „Джулфа” в едноименния арменски квартал, разположен на юг от реката. Щяхме да живеем в този хотел четири дни. Тъкмо до него се извисяваше най-голямата арменска катедрала „Ванк”.

    tutorials-786-0-95967200-1400526993_thumb.jpg

    Арменците били заселени тук от сефевидския шах Абас към началото на 17 век. Той уважавал търговските им умения, а очевидно оценявал високо и способността им да съдействат за добри дипломатически връзки с хритиянския свят – западна Европа, Русия. Затова уважил молбата на делегацията, дошла от Армения и Кавказките страни, за да поиска спасение от османците.
    Нека да кажа няколко думи за династията на Сефевидите, която избира Исфахан за своя столица. Многовековната история на Персия е разделена в моите представи на четири груби парчета: 1) най-древна история и консолидиране на Персийската империя от цар Кир II Велики до края на сасанидската династия (с официална религия зороастризъм) и идването на арабите; 2) ислямизиране на страната, нашествия на селджуки, монголи, тимуриди; 3) възраждане на Персия при Сефевидите; 4) нова история. Сефевидите (1499-1735) са от потеклото на прочут шейх от Ардебил (близо до Каспийско море). Персийският ренесанс станал възможен благодарение на тяхното управление – политическо, военно и стратегическо, в областта на архитектурата и другите изкуства. Те обединили и разширили страната и обявили шиитството (религия на ислямска секта) за официална религия. Исфахан, като столица, придобил славата на град, наричан „половината свят”. В този град всичко било проектирано със замах и пространство – дворци и палати (наброявали около 37), площади, булеварди, градини, мостове, джамии и медресета, кервансараи (били построени стотици). Голяма част от това наследство е напълно запазено в Исфахан, затова предпочетохме да се установим именно тук. Историческите следи от древната история решихме, че ще посетим друг път.
    Оставихме багажа на съхранение в хотела, беше едва осем часа сутринта. Моето облекло, по-точно жилетката ми, ми създаваше тревоги. Понеже имаше цепки от двете страни. Разполагах с доволно количество безопасни игли, та можех да се закопчая отвсякъде, ако се наложи. Но не се наложи. Попитах красивата рецепционистка какво мисли за цепките на дрехата ми, въобще да рискувам ли да излизам облечена така. Тя ме погледна за секунда с оня поглед, дето отправяш към тетка от село – леко снизходителен, леко присмехулен, но после изражението й придоби напълно любезен и добронамерен вид.
    – Няяяма проблем, разбира се – каза.
    Пиколото, което стоеше наблизо, се подсмихваше открито на тревогите ми. Пред хотела имаше будка с дежурна по такситата кака. Решихме да вървим пеша – имаше доста време за губене преди настаняването. Искахме да стигнем до прочутия шахски площад, известен със старото си име Naqsh-e Jahan, а също и с имената Мeydah-e-shah, Maydan-e Imam, Meydan-e Emam или просто Мейдан (площад). Спряхме за кратко пред арменската катедрала „Ванк”, срещу която имаше паметник на основателя на първата печатница в Близкия изток. В ръката си държи оловна буква. Кварталчето „Джулфа” беше приветливо, с изобилие от малки, много чисти и стилни сладкарници, кафенета, ресторантчета и магазини. Забелязахме още няколко православни църкви (май са поне 13 в квартала), увековечихме традиционната жилищна архитектура с високи дувари, скриващи изцяло интимния живот на обитателите. Тухлите са светложълтеникави, наричат се още шамотни и очевидно са много тежки и издръжливи.

    tutorials-786-0-81715900-1400527071_thumb.jpg tutorials-786-0-86791800-1400527140_thumb.jpg

    Повървяхме до едно кръстовище, после тръгнахме по алеите, успоредни на реката, в посока към един от историческите мостове над Заяндех – мостът с 33-те арки („Si-o Seh Pol”). Пространствата около реката са паркове – тревата се напоява постоянно и е свежа, подравнена и гъста; дърветата са посадени така, че сенките им се преплитат по особено интересен начин – започваш да се чувстваш леко като в театър на сенките. Около дърветата и във всевъзможни други композиции са посадени теменуги и всякакви други дребни градински цветя.

    tutorials-786-0-14189900-1400527206_thumb.jpg

    Иранският народ обожава да е навън – сред природата, близо до вода, до зеленина. Казват, че на втори април, който се пада 13-ти ден от началото на новогодишните празненства (норуз) (21 март – 01 април), хората не се прибирали по домовете си по цял ден, защото вярвали, че 13-тият ден е ден на хаоса, ден, настъпващ след хармоничното число 12 – числото на зодиакалните знаци, което символизира реда в света и любовта между хората. Та затова се страхували да останат в деня на новосътворението затворени в къщите си и прекарвали деня на открито. Но те са навън не само на 13-то, а и на всички други числа. По алеите мъже тичаха за здраве, младежи спортуваха по-интензивно, а няколко жени практикуваха ускорено ходене – ситно-ситно. За жените карането на колело било забранено, но научихме следната случка. Жена се опитва да склони онзи, дето дава колела под наем, да ѝ даде колело. Той се чеше по врата и отговаря, че не може, забранено е. Жената пак го моли, а той пак се чеше и казва: „Ще го дам на мъжа ви, той да ви го даде, ако иска”. Та така със забраните.
    Малко преди моста „Si-o Seh Pol” видяхме голяма група деца с церебрална парализа, дошли с майките си и с множество асистенти и доброволци на пикник или да поиграят партия шах. Две момченца поискаха да ги снимам, направих го и им показах снимката. Едно от тях вдигна палец – „ок!”. Аз се опулих като идиот, защото преди пристигането в Иран положих нечовешки усилия в опит за потискане жестовете на Емо и моите лични. Особено на жестовете с пръсти (”Ок”, автостоп, посочване и пр.), които в огромен брой култури имат сексуален или силно обиден смисъл. Обаче момченцето в парка срути табутата върху жестовете.
    Стигнахме до моста и минахме по най-ниската му част. В далечното минало този мост е бил предназначен за простолюдието, докато съседният мост на изток – Каджу (“Pol-e Khaju”), е обслужвал царя и свитата му, както и керванджиите, които минавали по „втория етаж”. От северния край на тези два исторически моста започват два големи булеварда, които извеждат до дворците и големия площад. Преди време карети разхождали туристите по този маршрут, но поради интензивния трафик, сега разхождат само в рамките на големия площад.

    tutorials-786-0-25928900-1400527280_thumb.jpg

    tutorials-786-0-52628300-1400527363_thumb.jpg

    Ние продължихме по булевард „Chahar Bagh e Abbasi”, който още през 17 век е съществувал в сегашните си размери. Широчината му била 48 метра, разделен на три ленти за превозни средства и четири реда дървета. Забележително! В средната павирана лента се придвижвали керванджиите. Изобилие от зеленина, множество градини, павилиони и други прекраснотии се виждали по протежение на булеварда. Във вторник го затваряли за движение, за да могат жените от харема на шаха да се любуват спокойно на красотите и на прохладата. Така, както реката Заяндех разделя града на северен и южен, така този булевард играел ролята на граница между източните и западните квартали. Всеки квартал се отличавал от другия по социален, религиозен, че дори по расов признак. Сегашният булевард е 6-километров. Централната му част е оживена, тук има хотели, магазини и... старите алеи с дървета. Стигнахме до един прекрасен парк, зърнахме правоъгълен воден басейн с бликащи струи вода по средата и първия от четирите дворци, които си бяхме набелязали в програмата – Hasht Behesht. (Другите дворци са Ali Qapu, Chehel Sotun и Talar Ashraf). Подобни майсторски произведения на архитектурата и декоративните изкуства имало и в другите градове, свързани със Сефевидите – Казвин и Табриз, но се запазил само този в Исфахан. Строен е през 1669 година. Служел е за (лятна) резиденция за семейството (разбирай на харема) на шаховете. Интересни са симетрията във вътрешната архитектура на първия етаж, използването на осмоъгълни елементи (числото 8 е акцентирано навсякъде), стенописите, мукарнасите (muqarnas). Мукарнасите са специалитет на персийско-арабската архитектура, наричат ги още „пчелни пити”, „алвеоли”, „сталактити” или „висулки”. Този похват да „издълбаване” предимно на сводовете се смята, че е възникнал към 10 век в североизточна Персия и паралелно в Алжир (централна северна Африка). За повече информация може да се ползва този сайт: http://www.tamabi.ac.jp/idd/shiro/muqarnas/default.htm
    Малкият дворец Hasht Behesht ме развълнува силно, макар че не можах да отида на втория етаж, където се намираше златната зала. Той се отразяваше в басейна красиво, като в огледалото. Отражението има специално място във философията и предислямските вярванията на персийците. Дали защото водата, както и огледалото, удвоява нещата?

    tutorials-786-0-27081800-1400527490_thumb.jpg

    tutorials-786-0-42208700-1400527561_thumb.jpg

    tutorials-786-0-63816100-1400527628_thumb.jpg

    tutorials-786-0-65959400-1400527693_thumb.jpg

     

    tutorials-786-0-75758200-1400527729_thumb.jpg

    tutorials-786-0-50499100-1400527872_thumb.jpg

    Hasht Behesht ми остана драг на сърцето – дали, защото беше първа среща с великолепието на персийската архитектура, дали по други причини – има ли значение. Но той си ми стои като светлинка в съзнанието и е ясно, че ако пак отида в Исфахан, пак ще го посетя. Поседнахме в градината, за да се насладим докрай на хармонията, пихме по една разхладителна напитка, поогледахме местните, които също като нас си почиваха под сенките на дърветата. Едва сега осъзнахме, че в този град (както и в другите, които посетихме), всичко е спокойно и „възпитано”. Нямаше го постоянното викане и трещене, характерно за арабските страни, беше чисто, елегантно, балансирано. Всъщност най-голямата обида за иранците е да ги свържете по някакъв начин с арабите. Мнооого груба грешка! Не ги обичат, смятат ги за завоеватели и поробители, обвиняват ги в присвояване на история и в доста други грехове.
    Продължихме разходката покрай библиотеката, музея на декоративното изкуство и музея на съвременното изкуство. Тук вече получих киселини от мъка, че времето няма да ни стигне за всичко в този град. Нали сме планирали и екскурзии до Абианех и Язд! Как ще стане да видим всички красоти на Исфахан за два дни и половина.
    – Няма да стане – попари ме Емо.
    През двора на художествената академия излязохме на гърба на Али Капу (Ali Qapu) – един от основните дворци в Исфахан, строен още от тимуридите. Тимуридите (по името на Темерлан или Тимур) се водят наследници на Чингиз хан по женска линия (чрез сватба на Темерлан), а пък Моголите в Индия са преки наследници на тимуридите. Узбекистан е мястото, което трябва да се посети, за да разбере ако не друго, то поне архитектурата на голяма част от Пакистан, Афганистан, Раджастан в Индия и, разбира се, на Персия, която взема, но и дава много принципи и идеи на всички изброени. След тази големичка скоба се връщам на двореца Али Капу. Оттам се откри гледка към площада Naqsh-e Jahan – огромно четириъгълно пространство, с водни басейни и шадравани по средата. Оформянето на площада с четирите ключови постройки на всяка от страните на четириъгълника (1592 г.) е визитната картичка на сефевидския шах Абас Велики. Преди неговото управление религиозният и светският живот в града били съсредоточени около селджукския квартал с Петъчната джамия (Jame Mosque), но за това място ще пиша малко по-късно. С размери от 525 метра дължина и 159 метра широчина Naqsh-e Jahan изпреварва строените почти по същото време Плас де Вож в Париж, Пиаца Сан Марко във Венеция и Плаца Майор в Саламанка. Площадът има две оси – царска (изток-запад) и за простолюдието (север-юг). Всяка ос завършва с джамия. Дворецът Али Капу гледа към джамията Sheikh Lotfollah, запазена за шахското семейство и свитата му. Южният край на дългата ос съвпада с прочутата джамия Masjet Jama Abbasi или Emam Mosque, а северният край – с входа на големя базар Gheisarieh.

     

    tutorials-786-0-20404900-1400528022_thumb.jpg

    голямата джамия, Али Капу и джамията Sheikh Loftallah

     

    tutorials-786-0-87676300-1400528135_thumb.jpg

    Голямата джамия „Masjet Jama Abbasi” или Imam mosque

     

    tutorials-786-0-30134500-1400528217_thumb.jpg

    дворецът Али Капу

     

    tutorials-786-0-08522800-1400706741_thumb.jpg

    дворецът Али Капу

     

    tutorials-786-0-43676200-1400528293_thumb.jpg

    джамията Sheikh Loftallah

     

    Голямата джамия „Masjet Jama Abbasi” лично на мен ми приличаше от картинките на две джамии. И си мислех, че когато става дума за двете джамии на големия площад, става дума за тези две. Грешката ми се дължеше на факта, че входният портал към комплекса прилича досущ на портала към самата джамия – и по форма, и по брой на минаретата, и по декорация. Джамиите в Иран, за разлика от тези в Дубай или в Саудитска Арабия, имат едно или максимум две минарета – не повече. Познавачи твърдят, че минарето и сводестия вход към вътрешността (тези сводове се наричат айвани (iwan)) символизират съответно мъжкото и женското начало.



    tutorials-786-0-45137300-1400528631_thumb.jpg tutorials-786-0-39242200-1400528708_thumb.jpg

    двата портала на джамията „Masjet Jama Abbasi”

     

    Казано по друг начин накратко, ако сте с лице към голямата джамия, от дясната ви страна (дългата страна на правоъгълника) ще се пада дворецът Али Капу, от лявата ви страна (също на дългата страна на правоъгълника) ще се пада джамията Sheikh Lotfollah, а зад гърба ви ще е входът към базара, макар че под арките на всички страни на площада са разположени един до друг стотици магазини.


    tutorials-786-0-38439100-1400707032_thumb.jpg

    сувенири

     

    tutorials-786-0-51849500-1400707100_thumb.jpg

    сувенири

     

    tutorials-786-0-04148100-1400707250_thumb.jpg

    магазините около големия площад

     

    След като добихме ориентация за местоположението на площада и основните сгради, взехме такси и се върнахме в хотела, за да се настаним и да починем час-два. Следобеда имахме среща с другар от каучсърфинга, който учеше и поработваше в магазин за килими. Закъсняхме за срещата с пет минути и той шеговито ни направи забележка. Оказа се, че академичният толеранс в чакането в Иран е пет-десет минути. Младежът ми подаде ръка за здрависване, което силно ме изненада, защото ръкуването с противоположен пол на публично място е недопустимо в страната. Той обаче явно се срещаше с доста чужденци и искаше да демонстрира западно поведение в най-добрия смисъл на думата. Поех ръката му леко колебливо и установих, че той все пак се здрависва само с горната половина на пръстите си. Какво ли му струваше този поздрав? Отидохме в магазина, настаниха ни удобно, получихме незабавно чаши с чай и пепелник. Младежът ни разказа много за особеностите на персийските килими – как да ги разпознаваме, какви тайни крият, от какви материали са произведени. Най-сетне научих разликата между килим и карпет. Килимът е като „черга”, т.е. няма онази пухкава горна част, типична за персийските „килими”, които познаваме и у нас. Килими у нас се правят в Чипровци. Карпет е пухкавият „килим”. Впечатли ме една подробност, свързана с краищата на номадските килими. Правели ги от козя прежда, защото тя прогонвала змиите и скорпионите в пустинята. Типичните карпети от пустинята пък (например тези от близкия Наин, който исках да посетя, но не успях) винаги се правели върху бяла основа – сивмол на пустинния пясък. Ширазките карпети изобилствали от птички и цветя в романтична картина, кюрдските – от стилизирани, подредени в редичка птици и т.н. Видяхме килим със сцена от стихове на Омар Хайям, поставен в рамка като гоблен. Видяхме и старото знаме на Иран с горд лъв. Зодиакалният знак на Исфахан пък е стрелец. Къде другаде, ако не в Иран, ще е актуална астрологията. Беше много приятна среща.


    tutorials-786-0-22117200-1400528843_thumb.jpg

    карпет от Наин

     

    Вечеряхме в ресторант близо до хотела. Храната беше много хубава, аз обаче спазвах строга диета, защото само преди 15 дни ми оперираха жлъчката, та затова се мъчех с ориз, кисело мляко и хляб лаваш – тънък кръгъл хляб, дето може да се разтвори и да се направи на джоб. Казвам, че се мъчех, не защото не харесвах ориза – напротив, беше много вкусен, а защото се опитвах да го ям с дясната ръка. Тази вечер и на следващия ден половината ориз отиваше под масата или върху обувките на Емо, но аз продължавах да се старая, защото, нали знаете – в ислямските страни се яде с дясната ръка, тъй като лявата се ползва за хигиенни нужди. Споделих това мое мъчение с нови местни другари и те изпопадаха от смях. Яж си, казват, както можеш, може това да е задължително в Индия или в Малайзия, но тук не е. Така. Добре. Да кажа тук и за едно друго недоразумение. Прочетох в официална информация за страната, че мъжете не трябвало да носят обици и гердани. Гледам по улиците – младежи с медальони. Чужденци са, казвам си. Да, но не бяха чужденци, а местни. Златно бижу не можели мъжете да носят според корана, но сребърни и всякакви други – можели. Да се върна на нашата първа вечеря и да отбележа, че хотелските ресторанти са всеобщодостъпни и могат да се посещават свободно и от външни за хотела хора. Това означава, че ако ожаднеете или огладнеете и не виждате ресторант наблизо, можете да влезете във всеки хотел и да задоволите нуждите си.
    В Джулфа цареше вечерно оживление, мириз на парфюми и гел за коса се излъчваше на кило. Забелязахме едно странно брауново движение на разхождащи се младежи, една суматоха напред-назад. Понеже младите не могат да се срещат на публично място свободно, те идват в „Джулфа” и се правят, че пазаруват или нещо такова, а всъщост си правят срещите. Кафенетата и ресторантите са елегантни, чисти, с много вкус и стил – някак си ти се вижда кощунствено да накапеш тия хубави покривки с това, дето ядеш.

    На следващата сутрин отидохме до центъра с такси и посетихме двореца с 40-те колони (Chehel Sotun) и прилежащата му (персийска) градина, която е вписана в списъка на ЮНЕСКО заедно с още осем други. Ето впрочем списъка с всички градини – може би някой ще иска да види повечето от тях: Древните градини в Pasargadae, смятани за прототип на персийската градина; Bagh-e Eram в Шираз; Bagh-e Chehel Sotun в Исфахан; Bagh-e Fin в Кешан; Bagh-e Abas Abad в Бехшахр близо до Каспийско море; Bagh-e Shahzadeh в Махан (Керманска област), Bagh-e Dolat Abad в Язд; Bagh-e Pahlavanpur в Мехриз (област Язд), Bagh-e Akbariyeh в Биржанд (Birjand) – северно от калутите в южната пустиня. За персийските градини може да се говори до утре сутринта – за философията и символите, които въплъщава, за формата и организацията на материала, за ролята на водата, отражението, числото четири и прочие. Във всички случаи тя отразява представата за рая (думата paradise произхожда от Персия и е свързана с понятията за ароматно място, градина), разпространява се до Испания и Мароко и до Индия и Китай. (Тук има една добра статия по темата: http://www.gradinata.bg/index.php?page=article&article_id=863). Яд ме е само, че Тадж Махал в Индия, с неговата персийска архитектура и градина, се посещава годишно от около милион чужденци, а цял Иран и всичко, което тръгва от Персия по света, от 1997 година насам се посещава от 870 000 чужденци годишно. Не е честно, не е справедливо.
    Дворецът Chehel Sotun е неописуем. Неговата вътрешна и външна декорация е изумителна, както по отношение на използваните материали и техники, така и по отношение на качеството и естетиката на всички декоративни изкуства – работа с огледала, стенопис, миниатюри и др. Тук да напомня, че изобразяването на хора и в частност на човешки лица, както и на животни, е забранено само в култовите сради (джамии, медресета), но е широко разпространено в светските сгради – палати, резиденции, павилиони, частни вили и пр. (макар Иран и в това отношение да дава пример за възможни изключения: джамията в Аран-ве Бидгол (Aran-va Bidgol) до Кашан има богати стенописи с човешки изображения). В този дворец откривам персийската миниатюра, която е с дълбоки традиции в миналото, впоследствие повлияна чрез монголите от Китай. Ако си спомням добре, по времето на Сефевидите миниатюрата се „реформира”, изчиства и изобразява по-малко персонажи – два до три, на фона на природна картина. Тук решавам, че освен за Узбекистан, Пакистан и Индия, съм нааай-накрая готова за Япония и за среща с шинтоизма. Защото в исфаханския дворец разбрах колко фина, чувствена и премерена е естетиката на този народ – народ, който не разбира, не произвежда и не внася ментета, народ, който вписва изкуството в природата и в битието си. Не мога да свържа това с нищо друго освен с шинтоизма. Готово, решено е. Япония.

    tutorials-786-0-84262100-1400528972_thumb.jpg

     

    tutorials-786-0-44208300-1400529241_thumb.jpg

     

    tutorials-786-0-62664500-1400706283_thumb.jpg

     

    tutorials-786-0-70389400-1400529295_thumb.jpg

     

    tutorials-786-0-22228600-1400529405_thumb.jpg

    изработка от огледало - мукарнас

     

    tutorials-786-0-88242800-1400529518_thumb.jpg tutorials-786-0-23167700-1400529611_thumb.jpg

     

    tutorials-786-0-49442700-1400529704_thumb.jpg

    миниатюра

     

    tutorials-786-0-85470500-1400529833_thumb.jpg

    декорация на външните стени

     

    В този дворец са се провеждали дипломатическите срещи на шаха. Сред тях очевидно е имало и не малко представители на европейските страни. Затова вероятно по външната стени на сградата са изрисувани испански благородници, мадами с кученца и разни такива образи. А вътрешните зали са изрисувани с батални сцени от Индия и Османска Турция, празненства в чест на видни гости и прочие. Под тези огромни платна, оформени чрез островърхи рамки, се мъдрят красивите миниатюри. Всички материали за декорацията на двореца – бои, багрила, слепващи смеси и пр., били от растителен и животински произход. Смахващо си е на това място, не ще и дума. Как да бързаш да си тръгнеш? Ами градината, ами паркът наблизо? В градината сядаме за чай, до нас се настаняват група белгийци. Един от мъжете разперва ръце, посочвайки красотите наоколо, и казва: „Има много да просвещаваме политиците ни...”


    tutorials-786-0-86012300-1400529923_thumb.jpg

    паркът към двореца

     

    tutorials-786-0-14345900-1400530023_thumb.jpg

     

    След двореца отиваме на подробно разглеждане в джамията „Masjet Jama Abbasi” на големия площад. Вече се бях научила да различавам старата (до 12-14 век) култова архитектура от новата. По какво? По използваните цветове и по площта на покритите с емайлирана теракота повърхности. Старите джамии били украсявани пестеливо с четири цвята, между които се откроява светлосиньото, а куполите не били украсявани с теракотени мозайки и орнаменти. Постепенно в Персия бил въведен 7-цветния спектър – добавени били зелен, кафяв и златистожълт цвят, а тъмносиньото се явявало основен фон, върху който се рисували декоративните елементи и калиграфските надписи. Емайлираните керамични покрития се поставяли както във вътрешността на джамиите, така и отвън. Кубетата и минаретата блестели, виждали се отдалече в пустинята и служели като семафори, ориентиращи търговците на коприна и пътниците към града. С тези нови знания успявах бързо да се ориентирам от кой период приблизително са джамиите.
    Детайли от джамията:

    tutorials-786-0-03023000-1400530160_thumb.jpg tutorials-786-0-42157700-1400530235_thumb.jpg

    tutorials-786-0-83111900-1400530430_thumb.jpg

    tutorials-786-0-74600000-1400530497_thumb.jpg tutorials-786-0-78233600-1400530542_thumb.jpg

     

    Глътка въздух след голямата джамия, снимки отвън на следващата – царската Seikh Lotfollah, а след това седнахме за кратка почивка и напитка в старбъкс кафе, което открихме наблизо, на едно миниатюрно площадче. Тази отбивка в пазара ми допадна доста – близо е до джамията, просто вървите между магазините и гледате вдясно, за да забележите разширението – антикварни магазинчета, шадраван, две кафенета и прекрасна аристократична къща с изрисувани тавани и външна декорация (сега вероятно ресторант). Тук още вчера бях забелязала рисувани врати – истински врати, вратички на тоалетки и чекмедженца, които ми напомниха за Мароко. Започнах да се вглеждам по-детайлно и видях едни моми, изрисувани от двете горни страни на вратите и вратичките. Това се оказаха „каджарските” моми – ще ги срещаме често-често и другаде. Каджарската династия (1785-1925) нищо не ми говореше. Едва тук научих за управлението и специфичната естетика на тяхната епоха.


    tutorials-786-0-05498000-1400530701_thumb.jpg

    шахската джамия Seikh Lotfollah

     

    tutorials-786-0-13913600-1400706626_thumb.jpg

    шахската джамия Seikh Lotfollah

     

    tutorials-786-0-01055600-1400530776_thumb.jpg

    каджарските врати

     

    tutorials-786-0-97929200-1400530848_thumb.jpg

    рисуваната къща

     

    След почивката се върнахме в нашия квартал, за да посетим официално катедралата “Ванк” и музея на арменците. Катедралата е прекрасно изрисувана, с богата украса. Уредникът, който се оказа, че е живял 30 години в Армения, говореше добър руски език. Разказа ни много интересни неща за идването на арменците в Иран, за живота и уменията им. Поговорихме за предстоящия Великден, разбрахме че във „Ванк” служби няма и че трябва да отидем до малката църквичка „Света Мария” (Saint Mary), ако искаме да присъстваме на тържествената служба. После той тайнствено повдигна едно покривало, отвори малка вратичка и ни показа, като на посветени, два саркофага. Единият – на Давид – основател на катедралата, другият – на основателя на печатницата, чийто паметник стои пред катедралата. Мощите им се съхраняваха под амвона. Туристите с фотоапарати бяха почти изкривени от завист и недоумяваха какво гледаме и защо ни се оказва такава чест. Като ни видя, че се запътваме към музея, уредникът ни предупреди да не пропуснем да видим платната на Рембранд и Айвазовски – толкова богата е била арменската търговска гилдия, че притежавала оригинали на безценни произведения на изкуството от Русия и цяла Европа.

    tutorials-786-0-53502400-1400530945_thumb.jpg

    tutorials-786-0-87078800-1400531039_thumb.jpg

    tutorials-786-0-10448500-1400531091_thumb.jpg

    Рембранд в музея на арменците

    Музеят на арменците е повече от впечатляващ. Пред входната врата стоят бюстовете на създателя на арменската азбука и на печатаря. С влизането се натъкваш на ужасяващи фотографии от периода на геноцида в Турция. После ти идва малко трудно да свържеш богатството на експозицията с изображенията на умиращи от глад или обезглавени хора. Безценни книги, картини. Виждаме микроскоп и се оказва, че той е тук, за да видим арменската азбука, написана върху косъм някъде към началото на 20 век.

    В два без пет се прибрахме в хотела, за да се срещнем с нови приятели от Исфахан. Дойдоха да ни вземат от хотела с автомобила си, срещата беше много топла. Тяхното предложение беше да ни разходят из мостовете на града, да посетим прословутите клатещи се минарета и хълма с храма на зороастрийците, а после да се разходим в цветната градина, намираща се на северния бряг на река Заяндех.
    Тръгнахме от източната страна на града. Първо се разходихме по моста Marnan. Традиционната разходка изисква да се мине един път отдолу, а после отгоре. Забелязах нещо като допълнително насипан пясък в сухото корито на реката близо до моста. Оказа се, че пясъкът нарочно бил изсипан там, за да предотвратява удавяния. Тук идвали самоубийците.
    – Защо се самоубиват? – питам аз, като че ли причините за това действие може да са от извънземен характер в тази страна.
    – Като навсякъде – отговарят ми. – Поради лични причини, политически, религиозни.
    Не смея да питам повече.
    Джамията с клатещите се минарета (Monar Jonban) е уникално архитектурно изобретение, макар, за наше съжаление, да не допускаха туристи до самите минарета поради ремонт. С две думи, конструкцията е така направена, че когато едното минаре започне да се клати (заклаща го човек), започва да се клати и другото. Местните си играели като деца тук. В района имало още няколко такива постройки, но само това оцеляло.


    tutorials-786-0-79649500-1400531250_thumb.jpg

    tutorials-786-0-18598800-1400531297_thumb.jpg

    tutorials-786-0-62091900-1400531343_thumb.jpg

    До храма и погребалните кули на зороастрийците (atashgah) не се качихме заради жегата, а и защото някак си не бях настроена да слушам и да гледам как мъртвите са били погребвани според традициите на зороастризма. Това беше първото ми пътуване в чужбина след смъртта на мама и не ми се искаше да слушам за смърт. Което не означава, че историята и съдбата на зороастризма не са ми прелюбопитни. След идването на арабите и настаняването на новата религия, зороастрийците се изселват към Индия – в Удвада, между Мумбай и Сурат е цетралният им храм. Това е едно от нещата, които ме привличат в Индия, наред с архитектурата на моголите в Делхи, Агра и в Раджастан. След идването на имама в Иран през 1979 година нова вълна зороастрийци емигрирала – този път към Канада. В самата страна те са съсредоточени преди всичко в Язд, а както се оказа и в Абианех – умни, образовани, талантливи – така ги определи един от нашите таксиметрови шофьори, който имал млада любовница от Абианех. Дали са дори един лекар на НАСА...
    Отиваме към западната част на реката и минаваме по шахския мост Каджу (Pol-e Khaju). Любопитна тук е акустиката на долния етаж – певци идвали да се упражняват, други просто да си пеят за кеф. Всички им се радвали и ги аплодирали. За закрепване на големите каменни блокове били използвани хиляди яйца – по онова време все още нямало вар. Каменоделците оставяли свой знак върху блоковете – могат да се видят и днес. Приятно е да се разхождаш по павирания мост. Минава ми през ума, че всички царе и крале са си имали свой мост – най-пресните ми спомени са от Карловия мост в Прага.


    tutorials-786-0-59207700-1400531470_thumb.jpg

    tutorials-786-0-06541900-1400706408_thumb.jpg

    tutorials-786-0-49680300-1400531586_thumb.jpg

    мосът Каджу

     

    След моста отидохме в цветната градина (Flower garden), която ми хареса много. Не мога да я определя като изцяло ботаническа, нито като типична персийска градина, макар да има елементи и от двата типа. Това е един чудесен градински парк, в който цветята са аранжирани по различен начин – от напълно неформално, до изцяло формално. Има езеро с „юрдек” – патици, има градински цветя като у нас, например „кученца”, на което иранците казват „маймун” – да, животното маймун! Има японска градина, кактуси, отделени в парник, има цветен мотив, вписан като орнамент в исфаханските килими, има вода, течаща в канали – така, както тече в типичната персийска градина. С градината приключи нашата разходка по оста изток-запад на Исфахан. Беше чудесно.


    tutorials-786-0-07886100-1400531671_thumb.jpg

    tutorials-786-0-15497400-1400531788_thumb.jpg

    tutorials-786-0-83040900-1400531841_thumb.jpg

     

    После бяхме поканени да си починем и да вечеряме в жилището на нашите приятели – огромно, модерно и артистично, с поне две стаи за гости, „понеже обичаме гости” – обясниха. Сервираха ни плодове, сладкиши и разхладителни напитки, разгледахме произведенията на съпругата – преподавател в университета и артист в свободното си време. Тя ни въведе в подробностите на основните изкуства и занаяти в Иран и по-конкретно в Исфахан – инкрустации, калиграфия, миниатюра, производство на емайлирани съдове и предмети, метални пластики, облицовка с керамика, керамика, килимарство и други. С голяма вещина тя ни разказа за изкуството на династията Каджар, които са достигнали висоти в портрета... Гостуването беше прекрасно – много човешко, с много топлота и достойнство. Още на стълбите вече ти липсват. Такива хора. Докато тя приготвяше ориз специално за мен, съпругът изми съдовете и подготви нови съдинки за вечеря около голямата маса. Върнаха ни в хотела с колата си. Решили да имат само една кола, за да са по-сплотени! Повечето ирански семейства имали по две или три коли. Държавата субсидира по 60 литра гориво на месец, ако си закупиш кола, произведена в Иран. Ако обаче автомобилът ти е вносен или е купен другаде, не получаваш тази субсидия. По пътя към хотела виждаме стотици хора, насядали по тревата около реката. Готвят си вкъщи, взимат тенджерите и излизат навън да се хранят. Семейно. Времето за семейството да е заедно.

    Абианех
    Петък е. Предупредиха ни снощи, че няма да можем да видим много, защото повечето обекти и магазини ще са затворени. Затова вместо към Язд, тръгваме към Абианех – едно от четирите традиционни села в Иран, където всички туристи ходят. Другите три са Masuleh, Kandovan и Meimand. В допълнение всеки голям град в Иран обявява местни забележителни села и много от тях си струват пътуването.
    Взимаме автобус от исфаханската автогара Каве (Kaveh) до Натанц (Natantz). Купуването на билета си е атракция. Емо пита на информацията откъде на купи два билета, отсреща му казват: „Един”! Емо пак казва: „Два билета”, като този път жестикулира обилно, посочвайки себе си и мен – мен и себе си. Онзи пак му казва: „Един!” и ни праща на касата. На касата Емо иска „Един” и му дават един за двама или един за един – така и не разбрах. Цената беше смайващо ниска. Чакахме си автобуса заедно с една малка групичка ирландци – каучсърфисти, възхитени от видяното и преживяното в Иран. Те отиваха към Кашан. Разменихме по няколко приказки и съвети за Язд и Исфахан. Автобусът дойде с малко закъснение, седнахме с Емо един до друг – няма проблеми. Раздадоха ни бисквити, вафли и сокчета. Автобусът беше за Кашан, нас ни оставиха при отбивката на Натанц, където бяха спрели коли. Договорихме се с нашия шофьор да ни закара до Абианех. Той звънна на жена си, за да ѝ даде точните си координати, да се похвали, че ще заработи непредвидени кинти или за да я омилостиви – нямаше как да разберем. Отсреща се чуваше кръшен и сочен женски глас, доста по-височък от гласа на нашия шофьор, който говореше много тихо и предпазливо. Планина със снежни върхове от едната страна – северозападен Каркас, пустиня, причудливи скални форми, тук-таме поточе. Разпознавахме наличието на вода по колите, спрели за пикник – една капка да се процежда някъде – там ще има и хора. Подминавахме две села, които спокойно могат да се намират в Антиатлас в Мароко и стигнахме до червения град Абианех, в който местните жени са облечени със специфични шарени дрехи и кърпи. Туристите бяха много. Някои се бяха издокарали в местни дрехи и позираха, та се късаха, други стояха надвесени над резервоарите за вода – също типични за района. Много ирански туристи бяха насядали около шадравана и под сенките на дърветата в двора на джамията. Жега, нищо че беше ветровито. Снимах си на воля къщите и балконите. Чувството, че съм в Мароко не ме напусна, докато не забелязах надпис „Зороастрийски храм”, който непосветените ми очи така и не откриха. Предположих все пак, че храмът ще да е бил на самата уличка, по която вървим – имаше едно място с четири свода. Харесах Абианех, може би малко повече време тук щеше да е от полза, но пък от друга страна, мястото е яко туристическо, та няма особено какво да се прави – освен може би да се изръшкат повече улици и да се слезе до реката за една панорамна снимка. Препоръчвам Абианех.


    tutorials-786-0-41120100-1400531963_thumb.jpg

    tutorials-786-0-81539400-1400531999_thumb.jpg

    tutorials-786-0-00149900-1400532044_thumb.jpg tutorials-786-0-98836100-1400532085_thumb.jpg

    tutorials-786-0-45869700-1400532123_thumb.jpg

    tutorials-786-0-99089700-1400532161_thumb.jpg tutorials-786-0-73626200-1400532209_thumb.jpg

    tutorials-786-0-78470500-1400532291_thumb.jpg

    На връщаме поискахме от шофьора да ни покаже старата джамия в Натанц. Междувременно благоверната звънна, за да провери докъде е стигнал мъжът ѝ, нещо кършеше, нещо дуднеше неспирно. Нашият човек се бори с доброто и злото, но въпреки риска от скандал ни заведе до заветната джамия. Тя е от 10-и век и е достроявана и преправяна от всички следващи управници. Много е хубава. Минарето също предизвиква овации. Няколко чужденци снимаха с професионални камери, аз заех позиция в ствола на огромен явор и снимах, колкото можах.

    tutorials-786-0-90785200-1400532355_thumb.jpg

    tutorials-786-0-65019400-1400532427_thumb.jpg

    tutorials-786-0-49979800-1400532476_thumb.jpg

    Разделихме се с шофьора, платихме и взимаме друго такси до Исфахан.

    Връщане в Исфахан
    Както вече написах, беше петък и повечето места за посещение бяха затворени, но решихме все пак да потърсим хамама и квартала на Али Голи Ага (Alr Gholi Agha). Затворено беше и тръгнахме пеша по някакъв булевард в посока към старата Петъчна джамия (Jame Mosque). В Исфахан всичко е добре означено на английски език. Междувременно видяхме на отсрещния тротоар красиви къщи – някои от тях в реставрация. Стигнахме до площад Имам Али, наричан още Atigh (Antique) square, Imam Ali square, Kohne square and Sabze meidan (square). И какво открихме там? Изненадааа! Открихме реплика или умалено копие на големия площад. Построен съвсем скоро – дето се казва, още мирише на боя.


    tutorials-786-0-87481900-1400532570_thumb.jpg

    tutorials-786-0-51300200-1400532622_thumb.jpg

    Почти всички жени тук бяха облечени в черно. Помислих си, че сме попаднали в по-консервативен квартал, но то било заради петъка – по-точно заради петъчната молитва, дето трябвало да се ходи с черни дрехи и забрадки. Искам да отбележа, че в градовете, които посетихме, не видяхме жени със закрити лица, макар на някои места да носеха широки наметала (фереджета), с които покриваха косите си. Отказахме се да влизаме в която и да е от джамиите, защото народът отиваше да се моли и не беше удобно да се мотаем наоколо. По принцип е любопитно, че иранските джамии допускат друговерци без проблем. Поразходихме се из стария базар, купих си пъстър копринен шал, надникнахме в стария град. Понеже новият площад не фигурираше в никой от справочниците ни, не бяхме сигурни дали сме на Kohne square или сме попаднали другаде. Затова попитахме един човек дали това до базара е старият град и дали площадът е нов. Той обърна глава по посока на базара и старите и къщи и каза: „Хиляда години”, после погледна към площада и каза: „Четири дни”. Не се доверявахме много на оскъдния набор от английски думи на местните, особено когато ставаше дума за време, но все пак добихме представа – да, това беше съвсем новият площад с Петъчната джамия от едната страна и с едно от знаковите минарета на Исфахан от другата страна. Ето впрочем как е изглеждал този площад в миналото: http://www.urbansketchers.org/2014/03/from.html
    Тръгнахме към големия площад, отидохме до магазина за килими на нашия приятел, за да си вземем довиждане. Както се и очакваше, почерпиха ни чай, а около малката масичка седяха трима каучсърфисти от Белгия и Турция. Ударихме му един здрав лаф и тръгнахме към „Джулфа”. Намерихме църквата „Света Мария”, вътре светеше, но не ни отвориха. Не разбрахме защо. На площадчето имаше множество младежи – момчетии, чучащи по двама, по трима – нагиздени и парфюмирани, в очакване някоя мома да мине „случайно” с приятелки. Ех, Джулфа, Джулфа – какво тържество на младостта и на жаждата за живот. Девойките тук се гримират малко крещящо, носят се предизвикателно. Но какво друго освен желание за изразяване и за показване на индивидуалността е това? За мен това си е проява на жив оптимизъм! Обичат живота тези хора, обичат хубавите неща и глезотиите – къде другаде ще видиш да се продават плоски бонбончета, дето се слагат под езика, за да ти подслаждат чая? Къде другаде представата за рая е въплътена в земната подредба и в географията на тялото?

    Обратна връзка

    Препоръчани коментари

    Страхотен пътепис,приходи ми се в Исхафан.

    Наистина ли има Старбъкс?

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Благодаря за отзива, радвам се, че ти се иска да отидеш. Наистина има такова кафене, но е в традиционен стил - има една малка масичка със столчета пред кафенето и около тази масичка става "дядовата ръкавичка" - доста от чужденците сядат там, както и в съседното, което си е "истинско" кафене - има си маси, столове и пр. вътре. Но Исфахан е едно безкрайно удоволствие, заслужава си всяка минута, просто е нужно малко време за ориентация и после идва времето да се живее.

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Понеже не мога да покажа снимката на старбъкс тук, ще я пусна в темата за Иран.

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Много интересен пътепис, благодаря! Не знаех за арменския квартал в Исфахан 

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Според запазени документи към Исфахан са мигрирали около 30-40 000 арменци към 1607 година. Друга част /не научих колко/ са се насочили към Азербайджан. В Исфахан построили 25 църкви, от които 13 са оцелели до днес.

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Роси, чудни описания! Аз да питам друго- скоро бях попаднала на магазин с ирански съдини /не в Бг, разбира се/. Но цените си бяха стресиращи, под 300 лева съдинка почти нямаше. Сещаш се сигурно, от ония сините, прекрасните!!! Та мернахте ли магазини и как са там...много ми се иска да ходя да си купя! :D

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Тони, цените естествено са по-ниски в Иран, но всъщност тези произведения не са без пари и там. Същото се отнася за бижута с тюркоази /имат много добро качество - собствено производство близо до Шираз/, сребърни, инкрустирани и пр. Очите ти изтичат. Също и по емайлираните кутии, накити и пр. Причината за цените е само една: всичко е изработено на ръка, както казах ментета в тази страна няма. Със сигурност ще намериш много неща изгодно, ще покажа такива съдинки на едни снимки от Язд във втората част на пътеписа - почти е готова. Благородна завист към тези, които тепърва ще ходят в Иран!

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Страхотен пътепис! Никога Иран не е бил в плановете ми за пътувания, все си мислех, че там няма нищо интересно. А и след онази книга " Не без дъщеря ми", даже си мислех, че си е страшно там. Много благодаря за хубавото писание, почвам да поглеждам натам...

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Не се плашете! А в Иран има невероятно много неща за гледане. Ние избрахме само частичка, дори не успяхме и по тези места да видим всичко набелязано.

    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове



    Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

    Трябва да си член за да оставиш коментар.

    Създай профил

    Регистрирай се при нас. Лесно е!

    Регистрирай се

    Влез

    Имаш профил? Влез от тук.

    Влез сега

×
×
  • Създай...

Важна информация

Поставихме бисквитки на устройството ти, за да улесним употребата на сайта. Можеш да прегледаш нашата политика за бисквитките.