ИРАН (Част II) : ЯЗД И КАШАН

ИРАН (Част II) : ЯЗД И КАШАН

Язд
18 април 2014 г.
От вчера сутринта се опитвахме да измислим как да стане ходенето до Язд. Справка по интернет показа, че свободни места има само за автобуса в пет часа сутринта (сайтът е само на фарси и трябва местен човек да направи проверката). После се оказа, че не всички автобусни компании са регистрирани във въпросния сайт, а най-накрая се разбра, че за 60 евро можем да отидем и да се върнем с такси. Преди да отпрашим за Абианех, докато си оставяхме ключовете на рецепцията, се запознахме с двама млади италианци. Висяха там и се опитваха да уговорят рецепционистката да им резервира билети до Язд и същата вечер за Шираз. За утре, т.е. за днес. Споделихме с тях какво е положението с пътуването и се опитахме да им предложим някакво съвместно пътуване с такси. Остана те да си помислят. После се разделихме и се забравихме. Снощи обаче ги видяхме в градината на хотелския бар и решихме да ги питаме какво са решили за пътуването. Те се тюхкаха над съобщението, оставено им от хубавата служителка на хотела, защото в бележката пишело, че резервация за Язд имат, но за Шираз – не. По-открехнатият се запъти към масата на няколко местни красавици – нещо да пита и да си изяснява или пък да си пробва късмета. Скоро – незнайно как толкова скоро, се оказа в мрежите на едно от изкусителите същества, което пиеше нещо със сламка. След минута момъкът се евакуира трайно на девичата маса, започна да заръчва напитки, а девойките започнаха да поръчват екстри към поръчките, додето беше възможно. Скоро и угриженият приятел се присъедини към компанията и ние напълно ги загубихме като потенциални партньори за утрешния ден. Беше ни забавно да подслушваме как върви свалката. Отвореното италианче обясняваше колко ужасно шофирали италианските жени. По-кофти аргумент едва ли можеше да се измисли точно в Иран, където се спазва (евентуално) само червената светлина на светофара, а през останалото време има едно мигащо червено и непонятен за нас хаос. В един момент Емо отбеляза градация в ситуацията и реши, че «кукичката е захапана до задника». После ни стана безинтересно, отидохме на рецепцията и опитахме един отчаян ход – преговори за билети до Язд с дежурния администратор, който почти никак не говореше английски. Човекът започна да звъни на всички автогари и стана чудо – успя да ни направи резервация за сутринта в седем часа от автогара Джей (Jay terminal). Подарихме му кутия локум от благодарност, а той беше извън себе си от щастие.
Таксито ни закара до терминала рано сутринта. Взехме си билета за отиване и връщане – един за двамата, естествено. Връщането решихме да е с ВИП автобус в 18:00 часа. Емо обърна листчето, на което човекът беше написал нещо във връзка с нашите билети, и започна да се превива от смях. Оказа се, че на обратната страна беше написана резервацията за автобус на двамата италианци. Както и да е. Тръгнахме. В Язд пристигнахме към единадесет и половина. Направи ми впечатление колко много индийци щъкат из автогарата. Това бяха потомците на онези персийски зороастрийци, които преди много векове са се отправили към Индия, за да запазят вярата си. Имало разделени семейства – едните живеели тук, другите там и обратно. Предупредени бяхме, че в Язд, Кашан и в Керман има сиеста – толкова е топло, че няма как да е иначе. Исфахан е в по-изгодна климатична позиция – стои малко встрани от най-жежката линия на пустинните градове.
Таксито ни остави в центъра на града, на гърба на джамията Amir Chakmakh и точно пред един хотел, разположен в някогашна традиционна къща. Решихме да се отбием там, защото вече знаехме, че няма проблем да се влезе в който и да е хотел, да се пита, да се яде и пие, да се почива, да се преговаря за импровизиран тур с водач. Просто влязохме. Един усмихнат и дружелюбен повлекан ни настани на европейска маса със столове, донесе чай. Опитахме някакъв разговор. Младежът се оплака, че времето е много “fat”, вероятно искаше да каже “hot”, а той обичал времето да е „drink” (вероятно искаше да каже „cold” – студено). Чудехме се откъде ли му идва объркването и решихме, че сигурно знае на английски “cold drink” и си мисли, че една от двете думи от това съчетание все ще означава „студено”. Какво от това, че не е уцелил правилната дума. Сладур. Но пък му се общуваше много. Дойде и собственикът. И той засмян. Всъщност ние се интересувахме откъде, как и срещу колко пари можем да наемем кола с шофьор за разходка из основните забележителности в града. Вече се досещахме, че иранците не отказват работа, дори и да не са напълно специализирани да я вършат.
– Кола с лидер? – попита ни собственикът.
– Да.
– Няма проблем.
– Чудесно, а знае ли английски?
– Слабо – отговори мъжът.
Нямахме голям избор, съгласихме се. Щеше да е забавно. Пък и нали си носехме справочници, няма страшно. В заведението влизаха за обяд местни семейства и подвиваха крака на традиционните дървени маси, които успешно се използваха след похапването и за спане. Тази къща хотел беше ярко доказателство на принципа „търси красотите зад дуварите и портите”. Отвън не те грабва с нещо особено, но вътрешната подредба е уникална. Непосредствено след като влезеш, минаваш през малък вестибюл, където е разположена рецепцията, а после откриваш голямо четириъгълно пространство с градинка и водица. В това каре са разположени масите – повечето дървени матраци, постлани с персийски килими, и няколко европейски мебели от лявата страна. За моя радост, четирите стени на това място бяха обилно изрисувани с каджарски моми – едни такива със сключени вежди и кръглички лица – готини.

Докато чакахме лидера, аз се заех да изучавам хотела. От една стая се изниза млада японка, предрешена досущ като млада иранка – така умело беше изучила тънкостите на увиване на шала около главата си. Падам с тия японки – навсякъде се опитват да изглеждат като местните, правят го с усърдие и дисциплина. И така, на тила си беше поставила някое от присособленията, които местните жени използват, за да стане профилът издут назад – почти като на красавицата от корицата на „Индийски приказки” от едно време. Иранките използват високи прически и/или шноли с огромни цветя, а вероятно и някакви видове подплънки. Шаловете им стояха някак въздушно – закрепени (чудно как) високо на темето, без да са плътно прилепнали до главата. Предната и част от страничната част на косата, брадичката, шията, а не рядко и част от деколтето се излагаха на показ по един невероятен начин – лицата сякаш се издължаваха от копринената, изящно направена яйцевидна „рамка”. Японката седна да пише дневник, а аз тръгнах в посока към кухнята и надникнах във вътрешната (втората) градина на хотела (вероятно предназначена някога за прислугата) и се опитах да преброя стаите. Не можах. После си седнах на мястото. Скоро при нас дойде ухиленият младеж, дето ни посрещна на идване – вървеше шлянгаво, хилеше се и подрънкваше ключове.

– Хайде – каза.

– Къде? – питаме ние.

– Да правим сити тур – казва младежът. – Аз съм вашият лидер.

Ние се зачудихме да се смеем ли, да плачем ли, но все пак решихме, че е по-здравословно да се смеем. Колата беше хубава, мощна и най-важното – с климатик. Минахме покрай часовниковата кула и спряхме пред историческата джамия Masjid-e Jama.

часовниковата кула в Язд

Masjid-e Jama

Снимахме набързо, а после тръгнахме из лабиринтите на стария град. Той изобилства от забележителности (между тях е и предполагаема постройка от времето на Александър Велики, впоследствие превърната в затвор), но сам по себе си е забележителност – из лабиринтите се губиш сравнително бързо, уличките са с кирпичени арки, къщите са кирпичени, покривите им са куполообразни – с онези специални съоръжения, приличащи на правоъгълни комини, които успяват да оптимизират температурата във вътрешните помещения някак си. Вятърни кули. За да ни довлече до затвора на Искендер (Александър), младежът попита поне пет човека къде е „занданът”.

уличка в стария град

гробница на 12-те имами

затворът, сграда свързвана с Александър Велики

цистерни с вода и вятърни кули

Междувременно открихме информационен център и магазин със занаятчийски произведения, дело на зороастрийска задруга. И после обрахме плодовете на сиестата – почти всичко беше затворено в ранния следобеден час. Затова направих снимки на повечето забележителности само отвън и... отгоре. За да разгледаме града панорамно, лидерът ни предложи да се качим на покрива на една къща, превърната в магазин за килими и синя керамика. Срещнахме група от 20-ина организирани българси туристи (предимно туристки), които ни се зарадваха много, макар че им прекъснахме интересната беседа за персийските килими. Стояхме дълго на този покрив – беше интересно да се наблюдава града.

Язд, панорамен изглед

къщата, от чийто покрив снимаме; синя керамика в двора

панорамен изглед

Да, вече си го знаех – това е само увертюра, друг път ще направим така, че да започнем с посещенията рано сутрин. Бих се изгубила с удоволствие из тукашните улички, стига да имахме поне един цял ден. Но и това си беше нещо, наслаждавах се до последно на гледката, после се върнахме при колата. Междувременно попитах лидера дали да не потърсим историческата къща Khan-e-Lari, но той махна с ръка и каза, че била същата като тази, от чийто покрив гледахме града. Примирих се, явно разходката в стария град приключи. Подарихме му мартеница, той се закичи с нея и изчезна. Докато го чакахме, аз си купих прекрасни обувчици – като пантофи са, извезани със свила и сребро. Той се върна с три бутилки газиран крушов сок – леденостудени. Черпи. Ние блъскахме да му платим. Той посочи мартеницата и с жестове ни заобяснява, че на подаръка се отговаря с подарък.
Беше около два часът, почти пълно мъртвило. Решихме да отидем да разгледаме градината Bagh-e Dolat Abad – тя е от онези девет, вписани в списъка с културното наследство на ЮНЕСКО. Мъжете си спретнаха някакъв ленив разговор, лидерът пъшкаше от жега, та затова аз влязох в градината сама. За някои тази семпла градина може да не е от най-атрактивните. Обаче мен ме разплака. Нямаше тълпи от народ, можех спокойно да се наслаждавам на всеки един детайл. Основният павилион е впечатляващ с това, че там се издига най-високата вятърна кула в света (badgir) – 34 метра. Вестибюлът, верандата и фасадите са декорирани със стъклописи. Насажденията в градината са борове, кипариси, лози, маслини, смокини и, разбира се – цветя. Кеф на кутийки, семпло и трогателно. В басейна пред срещуположния павилион, който още е в реставрация, плуваха няколко златни рибки. Златните рибки впрочем са много специални за иранците – те са задължителни за новогодишната подредба на масата например (естествено – живи, в кръгъл аквариум) или върху плота на бара в хотела, или... къде ли не. В повечето от басейните на градините ще ги видите.

вятърната кула на павилиона в персийската градина

във вътрешността на павилиона

декорация на основния павилион

още от декорацията

поглед към централния павилион

поглед към срещуположния павилион

Персийско кафене беше разположено зад и отстрани на централния павилион. Там мнозина тукашни и туристи си почиваха с чай или с книжка в ръка, излегнати на дървените маси легла в очакване на късните следобедни часове и предполагаемата прохлада. Да, хубаво ми беше в тази градина – да се разхождам бавно-бавно от единя край до другия и обратно, да стоя на верандата и да гледам водата и шпалирите от дървета и кипариси, да се омагьосвам от шума на фонтаните, да ми се доспива от този шум. По едно време истински ми се прииска и аз да се тръшна в кафенето, да се облегна на две-три възглавници и да става каквото ще. Но се въздържах. Емо и водачът нямаха отегчен или изнервен вид. Приседнали под дебела сянка пафкаха цигари (всъщност пушенето на цигари е по-скоро рядкост в Иран, дрогата е сериозният проблем) и си лафеха щуротии. Как са се разбрали – остава си тайна.
Исках да видя и зороастрийския храм с огъня, който не е загасвал поне от десет века, ако се вярва на преданията. Дошъл тук от близкия Ардакан, а преди това от някакво друго свещено място. Всъщност близо до Язд се намира Чак Чак (Chak Chak) – свещено място за зороастрийците в планината, където се влиза с бели дрехи или поне с бели забрадки. Обикновено Чак Чак се прави в пакет с Kharanaq, Meybod и Ardakan в рамките на полудневна или целодневна екскурзия с начална точка Язд. Храмът на зороастрийците в града не работеше, трябваше да се изчака до четири часа, а беше около три. Лидерът ни прибра в ресторанта на хотела, откъдето започнахме обиколката.
Аз не влязох веднага, а кривнах към джамията Amir Chakmakh и водните резервоари с четирите вятърни кули.

джамията Amir Chakmakh

детайли

детайли

цистерни с вода и вятърни кули

Върнах се в хотела тъкмо в момента, в който младежът препоръчаше какво да ядем. После с думите „релакс, релакс” се отдалечи. Хапнахме добре. Емо си поръча „джудже кебап”, а аз – ориз и кисело мляко. „Джудже” на фарси означава „пиле”. Незнайно как тази дума е придобила в турски език значение на всичко малко и до нас е достигнала с едно определено и единствено значение. Турският език впрочем е странна смесица от персийски, арабски и френски думи. Но това е друга тема, ще я диплим друг път. Важното тук е да подчертая, че като „турски” ние всъщност използваме в езика си доста персийски думи. Пък някои от тях може и да сме си донесли директно от тези земи – знае ли човек?
В ресторанта на хотела обядвахме само ние и едно семейство с малко дете. Хората седяха с подвити крака върху дървените нарове, покрити с персийски килим. По едно време позата на бащата се промени от седнала в лакътна, а след това в легнала. После той си отхърка. Майката забавляваше детенцето около шадравана (кое дете не обича да се бърличка във водата), а пък аз станах да снимам интериора на тази къща и по-специално портретите на каджарските моми по стените. Към четири потърсихме лидера. Нямаше го. Момичето от рецепцията ни каза, че той спи. Помолихме да го събуди по-настоятелно, но тя каза, че няма да стане – не вдигал телефона си. Няма сръдня. Това е положението. Хората си имат техен си ритъм на живот и си го спазват.
Взехме такси до автогарата с уговорка да спре за малко пред храма на огъня (Atashkadeh). Намира се на улица Kashani. Влязох в този храм, строен с помощта на индийските събратя зороастрийци през 1934 година. За разлика от всички други музеи, храмове, градини и пр., чиито входни билети варираха между 100 000 и 150 000 реала (2, 86 до 4,29 евро според конвертора на http://coinmill.com/IRR_calculator.html#IRR=150 000), тукашният билет струваше само 10 000 реала (около 30 евро цента).
Вълнение си беше. Вчера забелязахме на огледалото на един от таксиметровите шофьори в Исфахан Farvahar – старецът с крила, ангелът пазител (Fravashi), който е сред основните символи на зороастрийците.

Farvahar

Беше си го закачил така, както ние си слагаме кръстчета, икони, мартеници, зарчета, или назар бонджук (синьо око), а мюсюлманите – броеници или изрази като„Аллах корусун” (”Да пази Бог”) или „Вярвай в Божия ред/ в написаното от Бога”. Тези амулети и надписи имат навсякъде една цел – да предпазват колата, която е вид движещ се дом, и пътуващите в нея. Шофьорът посочи крилете на Farvahar и се опита да ни обясни тройната символика – добри мисли, добри думи, добри дела. Може би има смисъл да предам послението и на останалите телесни части и аксесоари на Farvahar? Те са шест: глава; дясна и лява ръка; малък кръг; голям кръг; крила; долна част с оперение и два извити в краищата „камшика”.

храмът на огъня в Язд

Farvahar

1. Главата на възрастния човек символизира мъдростта и призовава да се следват съветите на опитните и мъдри хори.

2. Ръце. Дясната ръка сочи нагоре, указвайки единствената посока, която трябва да се следва – на Ахура Мазда. Лявата ръка държи малък кръг, кръгът на обещанията, на уважението към даденото обещание. Иранците така обясняват и венчалната халка – с даденото обещание между двама души.
3. Крилете символизират движението на човешкия дух към висоти, към прогрес. Всяко крило има три големи сегмента, изобразяващи онова, което нашият шофьор се опита да обясни – тройният принцип на добрите мисли, добрите думи и добрите дела.
4. Централният кръг е линията без начало и без край. Това е житейският цикъл и вечността на вселената. Символизира безсмъртието на човешкият дух и напомня, че стореното от човек му се връща в този свят; в другия свят душите на добродетелните ще се радват на награда, а душите на порочните, на грешниците, ще срещнат наказание.

5. Опашката (долната част на тялото), покрита с пера, също е разделена на три части и символизира противоположното на онова, което изобразяват крилата, а именно: лоши мисли, лоши думи и лоши дела. Разполагането на лошите неща в „долницата” насочва към това лошият избор да бъде избягван и захвърлян (долу).
6. Двата долни „камшика” със завити краища символизират Добрия Разум и Дявола или Гневният разум, изкушението. Всекиму може да се случи да изпита изкушение, но сам е отговорен за това да прегърне целомъдрието и да прогони изкушението.
Огънят в храма е зад стъклена преграда – червен и спокоен, поставен в голям метален съд. Привлича силно. С огъня е свързана съществена част от семейната ми история, но това е друга тема. За онези, които биха искали да научат повече за храмовете на огъня по света и във времето, любопитен е този сайт: http://www.heritageinstitute.com/zoroastrianism/temples/index.htm

свещеният огън

По едно време видях двете италианчета от хотела в Исфахан – снимаха огъня със сетни сили, уморени, леко брадясали и във всички случаи по-малко ентусиазирани от предишната вечер. Разменихме по няколко приказки, насочих ги към персийската градина, за да си починат на спокойствие преди отпътуването за Шираз. Пожелахме си приятен път. Странно е как в тази огромна страна пътешествениците бързо се опознават и се прескачат по хотели, обекти и гари.
Взехме ВИП автобус до Исфахан. Изненадата ни беше огромна, когато на автогарата видяхме нашите приятели от Исфахан, дошли да ни чакат с колата си. Докато ни караха към хотела, жената ми подаде елегантен плик с подаръци – луксозно триезично издание на стиховете на Омар Хайям, фин парфюм и кутия сладки фурми. Досетих се, че не са могли да мигнат, без да отговорят на нашите подаръци. Или просто, защото бяха прекрасни хора. Разделихме се пред хотела с тъга и с пожелания за нови срещи. Благодаря ви, мили хора! Прибрахме се късно вечерта, уморени от жега, вятър и емоции.


Кашан
19 април 2014 г.
С голямо вълнение чаках да настъпи този час. Мечтаех си за Кашан, защото в този град бяха събрани на едно място, дори в един квартал и около една улица само, толкова много красоти – шедьоврите на градската архитектура от периода на Каджарите, хамами, джамии, мавзолеи (Mausoleum of Imamzadeh Ibrahim), традиционни ресторанти, тимчета (вид кервансараи). Най-хубавата от всички персийски градини беше в този град. Розата дамасцена идваше от съседното градче Ghamsar и целият аромат на това растение облагородяваше Кашан допълнително точно през април. Близо до града се намираше пустинята Мараджаб и соленото езеро Намак, а в Ниасар хората отиваха, за да видят стар зороастрийски храм и да се порадват на свежо водопадче. В допълнение Кашан е най-удобната изходна точка за Абианех, доколкото разбрахме има директен автобус до самото село.
Настанихме се в хотел „Амир Кабир” – на пешеходно разстояние от прочутата персийска градина Фин (Bagh-e Fin), т.е. в края на града или малко извън него. Хотелът имаше прекрасно фоайе, където можеше да се почива в комфортна обстановка, да се ползва бърз интернет и да се пие чай – черпене от заведението, както се оказа.

кафенето на хотела

Веднага тръгнахме към градината Фин. Можех да си остана там цял ден. Там няма как да се бърза, просто няма как. Основните павилиони – на Сефевидите и на Каджарите, ще ви вземат ума. В сефевидския павилион се вижда откъде извира водата, захранваща каналите и басейните, как е „хваната” и каква инженерна и строителна майстория е била неоходима, за да може тя да потече равномерно в четири посоки.

– Не е работа за нашия плочкаджия – поклаща глава Емо.

Каджарският павилион пък обира лаврите заради великолепната си декорация – народът се тълпи там да снима – кляка, става, пъшка и недоволства, че не може да хване в един кадър цялото великолепие.
Има и други сгради на територията на градината. Ние посетихме хамама с восъчните фигури. В този хамам е бил убит каджарския везир Амир Кабир, чието име в Кашан носят квартали, улици, забележителности, че дори и хотели. Восъчните фигури изобразяват типични персонажи – например писател, шпионин и прочие. Интересно е много.
Не ми се иска да разказвам за градината Фин повече, защото тайничко ви стискам палци да отидете и да я видите – просто започнете Иран от Кашан! Това бих сторила някой следващ път.

сефевидският павилион

водата извира тук и тръгва в четири посоки

в музея на градината с Амир Кабир

каджарският павилион

восъчните фигури в хамама

Излязохме въодушевени и решихме да обядваме в един от многото ресторанти близо до градината – очевидно тук животът кипеше и вечер. Ресторантските градини предлагаха прохлада. Нямаше европейски маси и някак си се приспособихме към техните матраци, като поискахме поне един стол. Кефско беше, Емо искаше да пие студена кола, която тук се произнася като „кула”, защото май в езика няма звук „о” (буква „о” има). Храната беше много прясна и вкусна, множество мезета („мезе” – също е персийска дума) се донесоха към основните блюда. Всичко това се носеше в един огромен поднос. Комшиите ни по маса бяха трима младежи – две момичета и едно момче – любопитни колкото си искат относно наша милост. Подарихме мартеници и на тях (леля ми Лозена ме беше снабдила с поне сто).

ресторантът

храната

Когато тръгнахме да си пробваме късмета с градския автобус, който спираше точно пред ресторанта, момичетата скокнаха като войници и се присъединиха към нас на спирката. Искаха да ни помогнат и да ни обяснят как да стигнем до центъра на града. Емо се качи отпред, а аз – отзад. Това му е особеното на градския транспорт – сегрегация. Никой не преминава мислената линия между двете половини, дори когато дамската част е претъпкана с жени и деца, а в предната част седят само трима мъже. Не коментирам повече. А иначе е ужасно евтино да се пътува по този начин. По пътя към центъра се качиха безброй девойки, които ме гледаха с любопитство. Както се оказа, чужденците рядко ползвали градския транспорт, ползвали си само таксита. За нас обаче беше интересно да опитаме и този начин на придвижване, още повече, че спирка имаше под носа ни и пред хотела. Това ни даваше възможност да сновем лесно и удобно от „нас” до центъра на Кашан и обратно. Едната от придружителките ми се опита да ме попита на колко съм години. Казах и показах с пръсти за всеки случай, после и аз я попитах. Трудно й беше да формулира съчетанието „20 и нещо” на английски, но пък мометата от задните седалки започнаха да подсказават и да си изреждат годините една през друга. Веселба. Проблемът беше само как при претъпкан автобус и без възможност за комуникация с Емо ще слезем точно на една и съща спирка, която всъщност не знаехме коя е. Обаче момичетата помогнаха. Те могат всичко – да спират автобуса, да го карат да чака и какво ли още не. Слязохме точно при надписите, указващи към историческите къщи. Трябваше да стигнем до улица „Алеви” (“Alavi str.). Достигне ли се до нея, достигнали сте до чудесата – поне четири от великолепните къщи са в района, един прекрасен хамам, хубави сенчести ресторанти и мавзолея на Imamzadeh Ibrahim. С малко ходене пеша от този квартал се стига до една от най-хубавите джамии в града – Agha Bozorg, след още малко – до фантастичния базар с прословутия кервансарай (тимче) Timcheh Amin-o-dowleh, където се събираха за чай и наслада повечето чужденци, посещаващи града.
Този ден видяхме две от традиционните къщи – Abbasi и Tabatabaie. Думите тук са излишни. Предпочитам да покажа малко повече снимки и се надявам, че ще стане ясно.

къщата Abbasi

къщата Abbasi

къщата Abbasi

къщата Abbasi

къщата Abbasi

къщата Abbasi

къщата Abbasi

мавзолея на Imamzadeh Ibrahim

къщата Tabatabaie

къщата Tabatabaie

огледалната секция пресъздава звездно небе

къщата Tabatabaie

къщата Tabatabaie

После тръгнахме към базара. Уморих се и се вкиснах. Нещо повиших тон на Емо и забелязах как върху нас се стовариха погледи, изпълнени не с упрек, а с изненада – как е възможно да се държи човек по този начин, как? Стана ми неудобно и се замислих дълбоко върху това как лесно се поддавам на импулсите си и нарушавам вселенската хармония. А на Емо се извиних поне десет пъти.

На следващея ден решихме да отидем до пустинята Мараджаб и соленото езеро Намак с кервансарая, построен по времето на сефевидския шах Абас. Взехме първото такси пред хотела. Разбрахме се да ни остави да разглеждаме един час. Разстоянието от Кашан до кервансарая е около 60 километра. Исках на връщане шофьорът да спре в градчето Aran-va Bidgol (съвсем близо до Кашан впрочем), където има една много специална джамия Imamzadeh Hilal – джамия с изображения на хора – нещо нечувано според каноните и стилистиката на ислямското култово изкуство. (Понеже аз не се уредих да я снимам, тук ще я откриете заедно с много други интересни картинки:
http://archive.worldhistoria.com/printer_friendly_posts.asp?TID=2228).
Когато разбра, че сме от България, шофьорът се опита да ни каже, че страната ни е известна с конете. Ние се позачудихме откъде има тази информация. Последва пантомима и разбрахме, че човекът е гледал филма със Стойко Пеев „Хан Аспарух”. Пътуването беше интересно, макар в по-голямата си част пустинята да е пустинна местност, а не изобилие от пясъчни дюни. Някъде сред нищото, шофьор разпери ръце и каза простичко: „Чавир!”, т.е. „кавир”, т.е. пустиня. Соленото езеро се виждаше отдалече, със сол беше покрит пътят и всичко наоколо.

пустинята Мараджаб

Кервансараят е бил построен близо до извор с прясна вода, за да обслужва търговци по пътя на коприната.

кервансараят

сепаре в ресторанта

Днес тук, както въобще в пустините, се идва да се купонясва свободно и често със забранени „подправки”. Така заварихме нишите (оформени като сепарета) в ресторанта на сградата – с много следи от скорошни празненства и с онзи сладникав мирис на трева, дето няма да го объркате. В стаите очевидно спяха гости, които още не се бяха съвзели от снощи. Аз тръгнах към езерото, преполових пътя, но скоро се отказах да вървя, защото ми се струваше, че никак не напредвам, а и защото се почувствах дезориентирана. А пък и вятърът ме жулеше безмилостно. Е, все пак поглеждах в краката си за някое змийче или скорпион, но не видях такива. Всъщност тези гадинки се навъртат и около кервансарая и не се препоръчва да се спи на покрива на сградата. Властите често обеззаразявали, в момента на нашето идване Червеният полумесец беше опънал палатки пред сградата. Не разбрахме защо са там, май на семинар или нещо такова. Но пък си поръчахме билков чай. Шофьорът отказа да отидем с колата малко по-близо до езерото и до дюните, защото единия «клок» (разбирай «час»), вече минавал и защото колата му не била подходяща за пустинния път. Вече го взех на мушка този шофьор – някак си нямаше усет къде да понамали, за да снимаме, къде да спре, какво да ни посочи. На връщане ме ядоса още повече, защото не спря в Aran-va Bidgol, а само направи кръгче около една много изписана джамия, но дали това въобще беше Imamzadeh Hilal – онази със стенописите, която търсех – не разбрах.

Върнахме се в Кашан и му казахме да ни остави на улица „Алеви” пред къщата Boroujerdi ha, в която може да се види как „конник убива лъв”. Той спря точно отпред, но както се оказа и без друго е щял да ни остави там, защото всъщност... работи там.
Къщата Боруджерди е една широка врата към историята и архитектурата на Кашан през управлението на Каджарите. Според преданията строителството ѝ започнало, когато търговецът с прозвище Боруджерди, поискал ръката на дъщерята на търговеца, обитаващ другата прочута къща – Tabatabaie. Бащата се съгласил да даде дъщерята при условие, че младият търговец построи къща, хубава поне колкото неговата. И така започнало всичко, та продължило цели 18 години. И тук става много интересно, защото като архитект на двете сгради се явява един гениален човек – Ustad Ali Maryam (получил името Мариам, защото строил къща на някаква известна жена с това име). Този безценен кадър е чиракувал още като дете в Кашан, участвал е в построяването на великолепната джамия Agha Bozorg, но най-вече ще го запомните с проектирането на тимчето – разкошния кервансарай, вписан в базара на Кашан.
В Боружерди е повече от приказно, още повече, че персонажи и всякакви образи от митологията са вписани в залите за гости. Другото специфично нещо на тази къща са прочутите вятърни кули, оформени с шест отделни отдушника. Докато гледах картинки от Иран преди да отпътуваме, все си мислех, че този покрив с изтумбените вятърни кули е къща и то в Язд, а не в Кашан. Явно покрай вятърните кули в Язд съм решила, че и тази „къща” е оттам. Но не. Това е покривът с вентилационните устройства на къщата Боруджерди.

входът на историческата къща Боруджерди: конник убива лъв

къщата Боруджерди

специфичната вятърна кула с шест отдушника на покрива на къщата Боруджерди, дето я мислех за къща в Язд

Впрочем подобно чудо има и другаде в Кашан – най-малкото върху покривите на къщата Абаси (Abbasi). А как чудно се виждат тези покриви от покрива на хамама на Sultan Amir Ahmad! Именно към него се запътихме веднага след разглеждането на Боруджерди. Пуснаха ни на покрива без проблеми, после се оказа, че са ни заключили – станало малко недоразумение, извиниха се хората.

покривът на хамама Sultan Amir Ahmad

покривът на хамама Sultan Amir Ahmad

И след жегата на покрива се гмурнахме в прохладата на този прекрасен хамам – място не само за къпане, но и за социални срещи, всякакъв вид разкрасяване и почивка. За такива неща е предназначена първата част от сградата – тази, дето е била по-суха. Тя е обилно декорирана и пъстра. Втората част е същинската баня с горещи и студени басейнчета, с нещо като „сепарета” и с по-различна декорация. Изведнъж в плетеницата от черни декоративни шарки разпознавам главата, а може би и други части на тялото, на каджарските моми. Ах, да им се не види и на сладострастниците! Кой знае какви са ги вършили. Това ме подсети, че теляк на фарси е „далак”. Не че има връзка с момите по стените, но пък знае ли човек...

каджарската мома в декорацията на хамама

На излизане от хамама попитахме за ресторант. Един от младежите в приемната заряза продаването на билети и ни съпроводи до близкия ресторант, поместен в традиционна къща. Седна с нас за малко, поразговорихме се, помогна ни с поръчката като на свои хора, даде визитки на новооткрития от него хотел – съвсем наблизо, каза. После си тръгна и ни остави да похапнем. Понеже тук столове нямаше, решиха въпроса с неудобството от сядането с подвити крака на матраците като ги разделиха по средата. Лесна работа. Аз обаче седнах както си трябва на моята половина. След обяда се опънахме да почиваме, т.е. полуполегнахме също като местните хора, а те зная какво правят – обичат земните радости и наслади, доставят си удоволствие чрез всичко. Тази част от следобеда беше уникална. Вече знаехме как да подреждаме деня в тези оазиси в пустинята. Вече знаехме кога да бързаме и кога да лентяйстваме. Така силите се запазваха до късна доба.

ресторантът

в далечината Емо се излежава след хапването

По някое време се отърсихме от налягащата ни дрямка, дойде френско семейство с две хубави, шумни дечица и ние продължихме обиколката из чудесата на Кашан. На път за базара посетихме джамията Agha Bozorg, където е чиракувал като малък споменатият велик архитект Уста Али Мариам. Беше доста посещавана от чужденци – хубава сграда, дума да няма.

мукарнаси на входния портал на джамията Agha Bozorg

Agha Bozorg

Agha Bozorg

мукарнаси

детайл от декорацията

входът/изходът на джамията Agha Bozorg

После видяхме стрелка, указваща селджукска историческа постройка, в която се пазеха мощите на някакъв велик шейх. Отбихме се и там.
А после с доста питане открихме тимчето на Уста Али Мариам в базара. Беше великолепно, казвам ви и се заклевам. Нищо чудно, че беше пълно с чужденци от всякакви възрасти. Шляеха се, зяпаха, пушеха, пиеха чай. Чаят идваше без специална поръчка от близка будка – човекът просто оставяше подноса с чашите, без да брои народа. Всеки вземаше и пооосле, след време, плащаше. Спокойствие и наслада.

пиене на чай

зяпам

някои си пият чая на втория етаж на тимчето

чао, Кашан!

Поразгледах антикварните магазинчета наоколо – доста са скъпички, но пък мястото е и доста посещавано от чужденци, както казах. На втория и на третия етаж пиеха напитките си по-познавачите или по-богатите – няма значение. Другия път ще пия чай и на втория, и на третия етаж. Тимчето беше кулминацията на нашето иранско приключение. Краят на един великолепен ден – ден, в който сетивата се пресищат от красота, и съзерцанието се редува с почивки, за да може видяното да попие в мозъчните гънки и да подхрани жаждата за още наслади и приключения.
Вечеряхме в ресторанта на хотела и към единадесет часа взехме такси за летището в Техеран. Шофьорът ни работел в „Бърза помощ”, но имал семейна фирма за таксиметрови превози. По едно време започна да дава сигнали на една изпреварваща ни кола – шофьорката се оказа сестра му, която даваше газ с друго такси към летището.
– Трябват ѝ много пари, защото мъжът ѝ е зависим от хероина, а вече е и много болен – каза нашият човек.
На летището ми беше доста апатично – вероятно потисках тъгата по този начин. Попивах с очи елегантните дрехи на иранските жени и не можех да се отърва от скорошните спомени за елегантността и естетиката на страната, която напускахме. „Искам пак” – с тази мисъл се качих в самолета.

край