Йордания
Този пътепис е публикуван първоначално в www.patepis.com
Южната автогара на Дамаск, от която тръгват превозите за Йордания и Ливан, е доста далече от центъра, но цената на таксито е три долара към февруари-март 2011 година. Още на входа се чува мнозина да викат с цяло гърло „Амаааан” или „Бейруууут”. Това са шофьорите на така наречените „споделени” таксита, които спестяват дългото чакане по границите, което с автобусите не се получава. Колите са нови, чисти, спират за кафе и неотложни нужди. Шофьорите са опитни и знаят към кое гише да насочат, а това отменя лутането по граничните пунктове. Мястото в кола от Дамаск до Аман струваше към четиринайсет долара и малко. Местата са четири. Ако искате да не плащате за останалите – чакате още пътници, ако искате да си пътувате сами – плащате всички места и тръгвате на момента. При излизането от Сирия платихме по десет долара изходна такса. На йорданската граница нямаше никакви усложнения, визата ни беше положена още в България, така че само ни пожелаха приятен престой в кралството и ни пуснаха да вървим. Три часа и половина след тръгването от Дамаск влязохме в Аман.
Аман
Градът създава впечатление, че е по-многолюден отколкото е в действителност, защото повечето аманци очевидно предпочитат да живеят във фамилни къщи или в не много високи кооперации. Всичкото това, пръснато върху множество хълмове, създава впечатление за пренаселеност.
Всъщност Аман е почти колкото София по население. Слязохме от колата и взехме такси с молба към шофьора да ни закара до някой добър хотел. При изкачването нагоре искат по пет йордански динара (курсът спрямо еврото е почти едно към едно). Шофьорът отказа да слезе до даунтауна – стария град, защото имало протест и движението било ограничено. По тази причина, без да му мислим много, взехме първия възможен хотел, намиращ се някъде над стария град. Човекът на рецепцията се оказа дружелюбен и приказлив майтапчия. Погледна си часовника и каза, че след 15:00 часа ще можем да слезем без проблем. Протестът всъщност не бил точно протест, а поздравления към краля в прозореца между две празнични молитви – между 12:00 и 15:00 часа. Освежихме се, побъбрихме още малко с новия си познат, той ни обясни как да отидем до автогарата, от която тръгват автобусите на JETT за Петра.
За наша радост JETT-ът беше наблизо – някакви десет-петнайсет минути ходене от хотела. Купихме билети за сутрешното пътуване срещу осем динара на калпак. Автобусът е само един на ден и тръгва в шест и половина сутринта, което ме подсети, че от София до Рилския манастир автобусът е също един на ден. Докато търсехме място за хапване, попаднахме на голяма и внушителна сграда, която се оказа хранителница на документите на шариатския съд. Че бедуините имат разрешение да се съдят по своите си закони – това го знам, но че на йорданците се предлага възможност да се съдят и според шариата – виж, това не го знаех. Не знаех също, че въпреки всеизвестната им образованост, тук момичетата и момчетата учат в отделни училища след десетата си година. В това отношение Сирия, Ливан и Емиратите (не зная дали всички Емирати) са доста по-модерни, признавам.
Намерихме ресторантче и обядвахме много вкусно и за изненадващо малко като за Йордания пари – само за седем динара. Къщите в модерния град бяха хубави – бели, спретнати, с вече цъфнали храсти и дръвчета отпред.
Точно в три следобед излязохме от ресторанта и взехме такси за стария град. И този шофьор беше услужлив, не говореше английски, но всеотдайно искаше да ни покаже красотите на града, въртеше дясната си ръка и казваше нещо като „куло, куло” или „гуло, гуло” (вероятно със значение „докато се въртим, ще ви показвам града”), спираше, за да огледаме, дори се опита да ни вкара в крепостта за една панорамна снимка! Този номер не сполучи, охранителят ни погна и посочи касата за билети. Шофьорът сви рамене извинително: „направих каквото можах”. Продължихме. Слизането си го биваше. Преди да се шмугнем в ниското, кой? – шофьорът, естествено, посочи къде е най-добре да застанем, за да се полюбуваме на римския амфитеатър.
После ни остави пред една затворена за ремонт улица и поиска три динара. Толкова се плаща за слизане с такси надолу. Старият град нещо не ме вдъхнови. Не само заради ремонтите и многото народ, изсипан на кило там, имаше нещо друго...
Навсякъде около нас беше спретнат битпазар, продаваха се евтини дрехи и обувки, втора ръка вещи и такива невероятни неща като половин буркан лютеница (освен, ако това не беше храната на продавача) или скъсани обувки. Стоките бяха подредени и по сергии, и по платнища, опънати по тротоарите и улиците. Петък, почивен ден, минути след протеста.
Малкото жени, които срещнахме, бяха облечени в консервативно облекло. И те, и мъжете ми отправяха дълги погледи, толкова дълги, че даже се извръщаха при разминаването да ме огледат и отзад. Не можех да разчета тези погледи – дали означаваха упрек, дали любопитство, дали нещо друго. Скоро това започна да ми дотяга и почувствах дискомфорт, ходенето ми дотежа, краката ми се отлепваха все по-трудно. Решихме да потърсим спасение в някое кафене, но не видяхме такова нещо по целия булевард. Нищо! А може би не знаехме къде да гледаме или да влезем?! Сградите от двете страни бяха оформени с тесни островърхи арки в основата си, ситно-ситно разположени една до друга, образуващи пасажи. Достигнахме до битака за мебели и решихме да прекратим разходката. Взехме първото възможно такси и платихме пет динара, защото ще се качваме нагоре. Шофьорът намаляваше скоростта пред важни сгради – едната, а после другата къща на краля, новите хотели, модерните административни билдинги.
В хотела ми беше по-добре, направихме срещата с местните каучсърфъри при нас – около маса с чай. Младежите бяха симпатични, И ТЕ живееха с родителите си. Казвам и те, защото в източните страни младежите и девойките живеят с родителите си докато не се задомят. Изключения са възможни само в случай, че учат или работят извън дома. Иначе е... невъзможно, неприето, срамно. Въодушевените младежи обявиха, че животът бил в стария град, там били най-хубавите кафенета. Промърморихме нещо, че не сме се открили нито едно кафене. Започна едно писане, пишеха се имената на най-готините места. Познайте колко? Две: Jafra и Balat Al-Rashid. Във второто кафене не е прието да влизат жени. Остана първото. Е на това му се казва разнообразие! Все си мислех дали е възможно да е точно така или нещо пропускаме и ние, и местните. Питахме ги шеговито дали големият град не им осигурява поне малко анонимност, малко да разпуснат... Отговорът беше като парен чук:
- Семействата ни са големи – средно по хиляда души сме в една рода. Все някой ще те види. Ако не е от родата, то ще е познат на някой от родата. Анонимност не може да има, животът е традиционен.
Петра
Към Петра отпътувахме по разписание и пристигнахме там преди десет. Следвайки съветите на една луда тиква – моя приятелка пътешественичка, взехме такси до хотел „Sab’a” в селото Уади Муса. Твърди три динара, в Петра пазарлъци е трудно да се правят. Хотелът e бекпекърски, чист, с всички базисни удобства, държи го сладка, чевръста, много информирана и подкрепяща англичанка. Срещу осемнайсет евро успяхме да вземем стая със закуска. Англичанката предлагаше Wi-fi, пихме и един чай от личното Ј чайниче за кратко поемане на дъх преди впускането в приключения. Тя приготвяше и прекрасен пакет с храна и вода за из път само срещу три и половина динара. Защото в „обекта” цените са повече от солени! В единайсет вече бяхме закупили входните билети за Петра – петдесет динара на човек за един ден.
Приключението започна. Съгласна съм с всички, които се оплакват от недостиг на време за разглеждане на Петра. Времето се съкращава значително от спирането за снимки, а лакомията да не се пропусне нещо е голяма. Предимство на индивидуалното посещение е, че все пак не си пленник на забързано разписание. Правиш разходката колкото можеш и както искаш. Ние предпочетохме да се движим само и единствено пеша. Бедуините, които предлагат магарета, камили и файтони, които наричат „такси”, „такси с еркъндишън” и прочие простотии, не са нахални. Всеки от тях ще ви каже „помислете си пак” или „ако размислите, ще се видим”, или „следващия път”...
Впечатляваше не само природата, сред която набатеите са изградили чудния си град. Обектът се поддържа в идеална форма, на всеки 200-300 метра стои служител, който замита животинските фъшкии и дребните боклучета. Места за почивка са организирани навсякъде – от прости пейки до ресторанти. Няма шанс да се преумори човек чак толкова много, не е страшно.
Още докато преминавахме през сика – божествено прекрасен каньон, който се явява преддверие на същинския град, си дадох сметка за следното. Когато се говори за Петра, обикновено се акцентира върху културно-историческото минало на града. Когато се говори за Кападокия, се акцентира върху природните феномени. Предлагам да разменим определенията или просто да разглеждаме и двата обекта и като природни феномени, и като исторически важни обекти. Това е личното ми предложение. Защото за мен Петра е преди всичко природа – природа, която набатеите са опитомили с много пари и интелект. Очевидно прагматични, те не са се гнусили да ползват разнообразни стилове в архитектурата – египетски, източни, римски, елински. Петра е възможна като феномен само ако се разглежда в тотална симбиоза с фантастичния естествен декор – нещо като красив мъх или дантелен лишей върху извънредно екзотично дърво. Това в моите представи я доближава до известните троглодитски селища и култури, между които Кападокия е на първо място. Останалото се дължи на богатството, придобито от водата и от търговците, пренасящи подправки и парфюми от Арабия за останалия свят или внасящи нещо от останалия свят в Арабия.
Всичките тези мисли и играта на цветовете предопределиха един от важните ни ходове. След „Съкровищницата” и всичко издълбано в червените и шарените скали, там, където повечето туристи се отклоняват надясно, за да достигнат до манастира, ние тръгнахме наляво, за да разгледаме скалните бедуински жилища.
Именно там изпитах онази наслада от шеметната височина и човешкото присъствие, което деликатно се вписва в пейзажа и изглежда някак си органично... Там се случи така, че всеки от нас потърси своето кътче за съзерцание и душевна отмора. Седнах си на „тавана” на една пещера, очевидно отдавна необитавана, и не си мислех за историята, не си преговарях имената на 14-те пророци, които по един или друг повод са свързани с Йордания. Като казах „пророци”, та се замислих за бедното си религиозно възпитание. Защото, честна дума, фактът, че само в Йордания са се подвизавали четиринайсет от тях, ме смути. Да крачиш смело из източните земи изисква надеждни познания както по подхванатата тема, така и по история въобще. Тайничко направих справка и забелязах, че в Корана са споменати двадесет и пет пророци, но общо според исляма на човечеството са били изпратени 124 000 пророци и 350 пратеници. Давайки си сметка, че цялото ми знание е преди всичко емпирично и доста накъсано, именно тук се отказах да следвам нишката, известна само на подготвените, а аз прехвърлих мислите си върху Али Баба и „Сезам, отвори се!”. Почувствах сетивата си изострени за шумове, аромати, потрепванията на песъчинките и листата на дивите лалета, които растяха наоколо, за... чудеса.
Тук ще си позволя още едно отклонение, което се появи на бял свят благодарение на огромния ми инат по време на самото писане на този пътепис. Ето за какво говоря. Във всички брошури и дипляни за Петра и Уади Рум се среща наименование на племето Thamud и Thamudic надписи (особено в Уади Рум). Не казвам, че имената на другите изброени племена, живели и творили преди или заедно с набатеите, ми звучат близко и познато като на първи братовчеди. Само че тези Thamud с нещо ми грабнаха вниманието и се запънах да ги проверявам, ама на български, не на чужди езици. Чичо Гугъл започна да ме порицава и да ме упреква в неграмотност като ми изтикваше на преден план Талмуд-а. Пак превключих на ябанджийски езици и така попаднах на наименование на този „изчезнал народ”, записано от гръцките историци като „тамудеи”. Пробвах се отново и о! късмет, появи се хубаво преводно материалче на чист български език за „погубения народ” тамудеи или самудяни. Ще попита човек защо пък се зарових с такава упоритост в това издирване? Защото много често, когато гугълна някое място или тема, първо гледам изображенията, а после поглеждам в мрежата. Зад много от изображенията стоят интересни статии, които по една или друга причина не се появяват в първите страници на „текстовото” търсене в мрежата. И като цъкнах „тамудеи” или „Thamud” плюс изображения се появиха картинки с гробници и къщи досущ като тези в Петраааа. Ха сега, де! Кой пръв, кой след него? Набатеите или тамудяните? И ето какво открих. През 2008 година ЮНЕСКО вписва обект от Саудитска Арабия, намиращ се в Ал-Хиджр[1], в който са открити пещерни домове, надписи и сто и единайсет гробници, построени от познатите ни набатеи. Според други източници постройките са дело на тамудяните, обитавали южен Йемен и Централна Арабия, коренни жители на Ал-Хиджр. „Братовчедите” им набатеи потвърждават, че били отлични каменоделци. Бедуините пък в йорданските пустини ще ви разкажат поверително, че всичко важно идва от... Йемен. При изключително любопитство може да се разходим и до Етиопия, но това ще стане друг път.
Около 30-ина бедуински семейства все още обитават пещерите около Петра. Един дядо бедуин седеше пред скалното си апартаментче. Покани ни за чаша чай. Има си електричество и сателитна чиния. Други бедуини живеят както преди векове – с вощениците и газените лампи, без удобствата на цивилизацията.
Програмата ни в Йордания беше в стил „както дойде”, но вече знаех, че ще търсим начин да посетим пустинята Уади Рум утре. Ето как точно се случи това.
Уади Рум
Основният проблем не е в желанието, а в транспорта. Има много ранен автобус от Уади Муса до Уади Рум, но не беше ясно дали и кога този автобус може да ни върне обратно. Очевидно в тази страна идеята е да се насърчава наемането на коли или на таксита. Такси в едната посока (разстоянието е около 120 км) е трийсет динара, а в двете посоки – петдесет динара с включен престой. Официалната процедура изисква да преминете през посетителския център на пустинята резерват, да заплатите по пет динара вход и да решите какво ще правите. Ако искате да се повозите с лицензиран 4X4 за два, три или пет часа, трябва да сте готови да платите по петнайсет до двайсет динара на час.
При нас събитията протекоха по-различно, малко сходно с тези в сирийската Палмира. Звъннахме на един от шофьорите, с които се бяхме запознали предния ден в Петра. Той играеше „неофициално” такси с личната си кола. Бедуин от съседно село. Направи ни оферта от шейсет динара за всичко – пътуване в двете посоки и два часа разходка в пустинята. Имаше нещо съмнително в предложението, твърде съблазнително изглеждаше, за да е вярно, но ние все пак му звъннахме в осем и половина. В девет той дойде полусъбуден заради парти, което явно беше продължило до сутринта. Излизайки от селото Уади Муса, той спря за кафе пред един голям магазин за сувенири. После седна зад една маса с множество купички, пълни с различен цвят пясък. Започна да ни демонстрира как се пълнят шишенца с пустинен пясък, как се моделира камила, цвете или шарка вътре в пясъка. С едни телчета, много специална работа. Преброих девет цвята пясък.
След тази демонстрация ние наивно решихме, че това е работното му място, но той отрече. На въпроса ни какво работи той простичко отговори: „всичко”. След още няколко километра пак спряхме. Този път при „мамммма”. Старата бедуинка изглеждаше внушително, а сестрата, която се появи отнякъде, с гордост ме разведе из стопанството и ми показа зайците, патките и козите, насажденията. Подарих на мамммма една българска роза, а на момичето – един хубав бележник. След кратка суматоха в ръцете ми беше тикнат бедуински парфюм, не казвам как мирише. Всичко бедуинско е силно – и миризмите, и вкусовете – джинджифилови сладки, от които небцето ви ще закрещи, подправки, чудесии. Бях трогната от подаръка, накара ме да се замисля до каква степен жестът към някого изисква реципрочност и за скоростта, с която се отвръща на удара.
Най-после тръгнахме към пустинята. След зверско каране дойде и отбивката от основния път. Според картата, която разучавах, в края на асфалтовия път трябваше да е посетителският център. Само че ние не стигнахме до него. Спряхме, за да снимаме влак, натоварен с фосфати (Йордания притежава значителни запаси) и след минутка се паркирахме пред нещо като магазин-кафене-офис. Появи се собственикът, очевидно приятел на нашето момче. Той се представи с достойнство, обясни ни колко струват разходките. Ние погледнахме въпросително купонджията, беше ни обещал разходка срещу поисканите шейсет динари. Двамата нещо си поговориха по бедуински, после нашият човек каза да се прехвърлим във возилото на новия персонаж, той щял да му плати за разходката с половината от нашите пари. Разбрахме, че ще пътуваме „извън” официалностите, въпросът беше дали щяхме да видим онова, което виждаха „официалните” туристи. Оооо, даааа, може би даже и повече!
Екскурзията се проточи към три часа, а водачът ни се забавляваше повече и от нас. Щяхме да научим много неща за живота на камилите и бедуините, за водоснабдяването, за Лорънс Арабски, музиката, живота, радостите на хората, свързани с пустинята. Скитахме в западната част на областта.
Разходката започна по бялото дъно на едно солено езеро, което в кратките дъждовни периоди се превръщало в истинско езеро. Появиха се и първите дюни – розови, а до тях жълтеникави, а по-надолу бели, а някъде в далечината – планини в цвят бордо. Първите дюни в живота ми!
Започнах да се досещам откъде идва пясъкът в шишенцата сувенири. Бедуинът свиреше на кавал и си пееше през повечето време, не можеше да му се отрече нито чар, нито знания за природата и историята на района, нито волна нагласа към живота. Преминахме през останките от някогашния декор за заснемането на филма за Лорънс Арабски.
част от филма за Лорънс Арабски е снимана в Йордания, другата част - в Мароко
По време на тригодишните снимки загинали около четиристотин и четиридесет от местните статисти – злополуки с животни, каскади, масови сцени, ухапвания от змии, други причини от кинаджийско естество от онова време. Повече от петнайсет години в пустинята нямало инциденти със змии, хората били изгонили всичко живо от пясъците. Лорънс Арабски е такъв символ за националноосвободителното движение на арабския свят срещу Османската империя, какъвто е поетът Байрон за гръцкото националноосвободително движение почти век по-рано.
Усетили, че разполагаме с добър познавач на района, попитахме защо камилите плюят.
- Плюят само мъжките в периода на размножаване, така излъчват феромони. А този период е именно сега – месец февруари. Женските пък ядат една определена трева, която расте с бързи темпове само три седмици. Мъжкарите не я докосват. Ще ви я покажа.
Това научихме за камилите. Скоро видяхме и тревата.
После спряхме при един от тринайсетте кладенци в тази част на пустинята, в които бедуините събират дъждовната вода чрез вековни съоръжения – издълбани улеи в скалите. Един кладенец обслужвал около двеста семейства, а в тези околности, т.е. в скалните пещери, живеят около хиляда семейства. На това място срещнахме западни туристи, очевидно не много доволни от факта, че трябва отново да се качат в откритата каросерия на джипа. Защото си беше хладничко, пък и вятърът беше доста силен. Е, ние пък се возим вътре, добре защитени.
Скоро подминахме скала с издълбани графити, указващи пътя на керваните. После преминахме през голяма „порта” – скала, превърната от природните сили в арка. Пътувахме между невероятни скални образувания, наречени с атрактивни имена като „Титаник” и прочие. Лошото ми самочувствие на фотограф ме накара да гледам чуждите снимки в гугълските „изображения”, та по този повод открих едни такива подобни форми и „порти” в Либия – в планината Акакус, част от Сахара. Сто на сто има и другаде, свят широк.
Спряхме да навестим две бедуинчета, които клечаха около огнище с чайниче и наглеждаха няколко камили.
Прекарахме добре, подарихме на децата снаксове от нашите пакети, после продължихме. След още малко каране през чудати пясъци и скали достигнахме до бедуинска палатка – братовчед на водача имал тук „магазин”.
Пихме чай с братовчеда, той ми поднесе чашата и нещо, в което димеше тамян. Каза, че сме били първите хора, които минавали през магазина му в последните три дни. По някое време вяло се опита да предложи на Емо бедуинска куфия, Емо вяло отказа, после всички дружно продължихме чаепиенето.
Времето минаваше неусетно. Разбрах, че уговорените за разходка часове бяха отминали отдавна, това ме накара да се чувствам зле. Не заради евентуалната необходимост от доплащане, а заради прекалената ограниченост на това преживяване.
Йордания е скъпа дестинация, но ако човек успее да се организира добре, струва си да направи поне три дни в Петра и седмица в пустинята. Всичко друго е само мимолетно докосване, от което в главата ти ще останат ярки образи, но истинското потапяне в тази природа и знаците на историята не може да се случи за няколко часа. Само едно „НО”, което не трябва да пропускам. Очевидци твърдят, че пустинята вече не била тихо място за медитация поради набиращите сила бедуински нощни партита. Впрочем, такова е положението и около сирийската Палмира, но това пък може да е атрактивно за купонджиите, кой знае?
Водачът ни очевидно се забавляваше с разходката. Върнахме се в изходна позиция, пихме кафе, получихме сувенири и пътеводители. Сподели (очевидно искрено), че ние сме му много по-интересни от западните европейци, защото до ден-днешен нито един българин не е преспивал в палатковия му лагер в „официалната” част на резервата. Така де, ние да сме посланици на неговото дело в страната ни. Уредиха сметките с нашия шофьор, нито намек за някакво доплащане. Това не попречи на нашето момче да ни поиска бакшиш в края на пътуването. Трябва да сте готови за това изпитание в Йордания – всеки и навсякъде очаква да „добавите” нещо извън твърдо уговорената цена на услугата.
Прибрахме се в Уади Муса доста уморени и с глави пълни с вятър и невероятни картинки. Срещнахме се с двама братовчеди от каучсърфинга – бедуини. Срещу нашите подаръци получихме съответно: парфюм за мустаците на Емо – „само по една малка капка сутрин” и огромна кутия със сладкиши за мен. Договорихме и шофьор за утрешния ден. С него щяхме да преминем през Кралския път до Аман срещу седемдесет динара.
Кралският път
Тръгнахме в осем и половина и приключихме обиколката към три следобед. Поради решението да видим замъка Шобак, а не Керак, променихме маршрута и направихме ето това: Шобак – Дана – Мъртво море – планината Небо – Мадаба – Аман.
Не знаех, че борецът срещу кръстоносците Саладин, е достигнал до тези земи. Превзел е крепостта Шобак през системата за водоснабдяване. Всъщност поехме към Шобак, защото според тукашните хора тази крепост била в по-добро състояние от Керак. Гледката към и от крепостта е изумителна, както впрочем е прекрасен целият път, през който минахме. В селото има хубав и евтин хотел.
След Шобак тръгнахме към Дана, без да влизаме в самия град-резерват. Спряхме за панорамна снимка, вятърът не ни остави извън колата дълго, така че продължихме.
При Ат-Тафила се отклонихме в посока Мъртво море и пътувахме през едни планини и урви, каквито само в Крит сме преминавали. В момента, в който се спуснахме на равното, зърнахме полетата с домати и банани. Толкова домати не бях виждала от бригадирските си години – в камиони, в касетки, разпилени по пътя... Топло, даже знойно. Денят е 28 февруари. Спряхме да снимаме Мъртво море на мястото, където всички го правят – под „вкаменената” жена на Лот.
Попитах шофьора какво би станало, ако реша някак си да сляза до морето, само да го докосна. Той не се поколеба с отговора:
- Забранено е. Има сензори за движение и веднага ще дойде гранична полиция. Единственото място за контакт с горчиво-соленото море е ясно обозначено.
По принцип не сме големите кандидати за телесни и особено кожни експерименти, така че не проявихме интерес към къпането и подминахме комплекса, през който е единствено възможно да се влезе. Продължихме към планината Небо, където заварихме грандиозна реконструкция и разширяване на храма и целия комплекс. Смрачаваше се заради облаци и единственото, което успяхме да зърнем от височината на Мойсей, беше Мъртво море и долината на реката Йордан.
Самата река, отдавна загубила водите си, беше трудно да се види оттук. В този момент си дадох сметка, че от състоянието на няколкото свещени реки, които видях в последните години – Оронт, Тигър, Ефрат и Йордан, може плахо да се заключи, че следващата голяма война няма да е за петрол, а за вода...
Планината Небо – това, което е виждал Мойсей от този връх е върху картата. В Мадаба се почувствах много добре. Градът ми хареса от пръв поглед, а базиликата „Свети Георги” с известната мозайка – карта на Палестина и делтата на Нил от VI век приех някак си близко.
Обядвахме в Мадаба, наближаваше краят на пътуването. Между Мадаба и Аман видяхме най-богатите къщи в Йордания (може да има и по-богати, не знам).Помолихме шофьора да ни остави при сирийските таксита, защото твърдо бяхме решили да изкараме нощта в Дамаск, а не в Аман. Изходната такса при напускане на страната по суша е осем динара. Цената е двайсет динара, ако напускате Йордания по въздух.
Беше все още ранна вечер, когато седнахме да си пием чая в кафенетата на Сук Саруджа в Дамаск. На следващия ден мързелувахме пак из същите кафенета и приготвяхме дисагите за последния етап от пътуването – Ливан.
Ливан
За втори път през последната седмица сме на южната автогара в Дамаск. Викачите са отново тук и нашият човек не закъснява. Шофьорът на „споделеното” такси взе багажа от ръцете ни и го стовари в багажника на хубавичката кола. Почерпи ни чай, за да не скучаем докато чакаме още пътници. Не бяхме го допили, когато всичко се уреди. Появиха се още двама кандидати. Това пътуване беше изпълнено с много вълнения. Преди три години и половина не посмяхме да отидем в Бейрут, следите от войната бяха твърде пресни и ние предпочетохме да не напускаме Сирия. Началото на войната между Израел и Ливан през 2006 година пък ни завари в Турция, откъдето преминахме на Родос. На острова останахме доста повече от предвиденото, защото големите гръцки кораби превозваха и спасяваха бягащи хора от Ливан, поради което ние не можехме да отпътуваме от Родос за Крит цели три дни.
Но ето ни на път. Природата започваше да се променя, все повече зеленина по склоновете на хълмовете и планините. Преминахме границите без затруднения, на сирийците платихме изходна такса с долар повече от обявеното, а при ливанците се наложи да запишем точния адрес на хотела, в който щяхме да отседнем в Бейрут. Този хотел го намерихме по една щастлива случайност, след като се бяхме поуплашили, че цените в Бейрут са повече от европейски. Хотел на института по арабски език. Според описанието се намираше точно над северната част на автогарата, на която ни остави таксито от Дамаск. Още нямаше дванайсет на обед, но ни настаниха в просторна стая с висок таван. Хотелът заемаше сградата на някогашна италианска застрахователна компания от XIX век, разполагаше с приятно фоайе, с кафе ресторант, напитки и храна на атрактивни цени. Късмет си беше и прекрасното разположение в „Джемайзе” – чаровен жилищен квартал с дълга едноименна улица, обявена за историческа.
Още докато влизахме в града, „който никога не умира”, усетихме възторг от морето, зеленината и невероятната архитектура, която ще е основен предмет на този разказ. Задръстването по околовръстното шосе се дължеше до голяма степен на множеството камиони и други товарни коли, превозващи строителни материали. Защото този град все още се възстановява. По-късно щяхме да констатираме, че в невероятно спокойния пешеходен център може да се чуе само един шум – от бургии и къртачи.
Възстановяването на Бейрут е резултат от изпълнение на трийсетгодишен план 1994-2024 година и до голяма степен се дължи на усилията на убития преди шест години премиер на Ливан – Рафик Харири. Собственост на Харири е Ливанската компания за развитие и реконструкция на Бейрут – „Solidere”. Планът включва сто и осемдесет хектара, на чиято територия са хотели, офиси и жилищни сгради.
Хвърлихме багажа и излязохме. Започна едно снимане, гледане, ахкане. Съвсем скоро открихме кварталчето Сайфи[2]. Това бижу, придатък на центъра, е напълно възстановено в характерния архитектурен стил – пастелни сгради с красиви балкони и прозорци, обградени от арки. Всеки три до пет сгради оформяха площадче или заграждаха някакво пространство – детска площадка, кротко кафене, място за отмора.
Сайфи е толкова красиво и стилно място, че чак провокира към неадекватно поведение. Просто защото такова чудо нема – това беше най-честата ми богата словесна реакция в Бейрут.
От дясната страна на кварталчето се намира едно важно за бейрутчани място – Площад на мъчениците. През XVIII век руснаците пожелали да контролират града и разположили тежка артилерия за няколко месеца. Паметниците на това място са се сменяли в зависимост от актуалните събития и герои. След пълно разрушение по време на войната, площадът бил сред първите включени за възстановяване обекти.
След Сайфи тръгнахме към „Звездния площад”[3], минавайки през катедралата „Свети Георги”, джамията „Мохамед ал-Амин”, църквата „Свети Георги” и римските останки между тях. Не знаех как ще се развият събитията в Бейрут, но този площад исках да го видя на всяка цена.
Непосредствено пред църквата „Свети Георги” открихме часовниковата кула от 1933 година. Съчетаваща френски, източен и модерен стил, кулата е знакова за столичани. От нея излизат множество улици-„лъчи”, което ни напомня за Париж. Именно тази кула стои в центъра на „Звездния площад”.
Кръстосвахме улиците, потресени от всичко, което виждаме. Всяко дръвче в този централен район имаше собствена напоителна инсталация, работници от чистотата почистваха финия прах, идващ от строежите, с щраусови пера. Всяка от улиците, тръгващи от „Звездния площад”, се охраняваше от въоръжени, но много любезни лица, готови да ви помогнат със съвет. Моят френски най-сетне влезе в употреба, Ливан е франкофонска страна, много от надписите също са (дори само) на френски език. Що се отнася до въоръжените охранители, просто трябва да се свикне с тях, те са навсякъде, където се строи, където вече е построено, където минават повече хора, където живеят хора.
Преминахме през „Гран Серай” – сграда от миналото, сега министерски съвет, после продължихме към нова порция римски останки, вписани в чудесен парк.
Катедрали и църкви виждахме на всяка крачка, не беше нужно да търсим специално следи от християнството. Дали заради лидерството на маронитите в политиката или по други исторически причини, но християнски храмове се виждаха много често.
Стоп! След всичко ново – толкова ново, че чак невъзможно, чак малко неестествено, след всичко това, нещо смразяващо – висока сграда с грозни дупки от куршуми.
Вървяхме зигзагообразно от центъра към морето и обратно към центъра. Искахме да стигнем поне до „Хамра”, за да видим този най-оживен бейрутски квартал, пълен с магазини, кафенета, кина и галерии. На едно място се наложи да покажа току-що направената снимка на охранител. Той кимна с глава одобрително, но ме предупреди да не снимам в този район въобще. Прибрах апарата и не знаех кога и къде да го използвам отново. Около скъпите хотели пак се престраших, но оттук нататък все имах чувството, че правя нещо нередно.
В „Хамра” направихме кафе пауза, после решихме, че ще продължим към „Корниша” – крайбрежната улица за разходки на бейрутчани, а след това се заизкачвахме и към „Манара” и „Рауши”, където са знаковите за Бейрут „Гълъбови скали”.
Хотел до хотел, а в морето вече се виждаха и скалите. С това място столичани се хвалят, то им е любимо за кафе, наргиле и разходка. 
Следващия ден посветихме на нашия квартал. Исках да снимам жилищните сгради и мнооого специалните балкони, украсени с арки. Когато гледа моите снимки, майка ми казва:
- Пак си снимала къщите на хората.
Вярно си е, това ме влече най-много. Ако сте прочели за пътуването ни в Грузия, то сигурно сте забелязали колко внимание отделям на фасадите и колко се радвам на оригиналните и красиви изпълнения. Но тук имаше и нещо друго, в „Джемайзе” животът течеше неподправено и сякаш не беше спирал никога. Тук не се усещаше онова леко призрачно излъчване на новопостроения, но сякаш празен Бейрут. „Джемайзе” беше квартал за живеене – тук отворен прозорец, там цветя и палми по балконите, тук пък фурна, кафене, ресторантче, работилничка, галерия.
Библос
Петък. Не е почивен ден като при съседите мюсюлмани, но всички бейрутчани живеели заради петъка, защото големият купон започвал в този ден, напълно по средиземноморски.
Библос е на около трийсет и седем километра от Бейрут. Избрахме да го посетим по няколко причини: достатъчно близо е до Бейрут, достатъчно интересен е като история. Прокрадва се твърдението, че е най-старият град на света, обитаван без прекъсване седем хиляди години! Ливанците днес го наричат с арабското му име Джбейл, та може и да не ви разберат, ако попитате за града с гръцкото му име Библос. Всъщност именно гърците кръщават ханаанските земи Финикия, а Gubla/Gebal – Библос. Това станало някъде около XII век пр. н. е. От пристанището на Библос се изнасяли кедри и други ценни стоки за Египет, а оттам са тръгвали златни предмети, алабастър, папирус и памук към Библос. От Библос гърците се снабдявали с египетския папирус и после, когато Александрия нещо се заинатила с износа, измислили пергамента в града Пергамон (сега Бергама в Турция). Библос търгувал успешно и с Месопотамия, в това число с Мари, както и с минойските гърци. Историята е толкова необятна, че археолозите са я ровили цели дванайсет метра под земята.
При първото посещение в Сирия много исках да посетим Рас Шамра – някогашния Угарит с финикийското писмо върху табличките. Не го направихме заради жегата и факта, че Угарит е само една руина, а великите таблички с писмото са в музея в Алепо. Тогава посетихме обаче острова Аруад, който е сред типичните финикийски градове. В какъв смисъл типични? За разлика от гръцките колонии, в които трайно е преследвана задачата да се „опитомява” земята и миролюбиво да се случват женитби и заседяване на сушата, то градовете и колониите на Финикия са имали задачата да организират предимно търговски „депа”, които да имат лесен и бърз достъп до морето. Заради това избирали да се заселват и на острови. И ако дълги години изучавах и посещавах колониите на древната гръцка Фокея, сред които Марсилия обира всички точки, то сега се почувствах спечелена за каузата да изучавам финикийските колонии – Лисабон, Кадис и Малага на Иберийския полуостров, Сус и Картаген в Тунис, части от Сардиния, Малта, Сицилия и Кипър.
Библос не е преставал да съществува от древността до днес, струваше си човек да се докосне до този безсмъртен представител на древната Финикия. Онова, което днес може да се види там, лесно се обикаля за два-три часа с почивките. Най-старите обекти, строени в разстояние на почти четиридесет века (от храм в чест на богинята Баалат-Джабал до римско време и кръстоносците) могат да се разгледат с екскурзовод или самостоятелно.
Баллат-Джебал! Атаргатис е това – богинята на Библос, русалката! Чествана е в Библос поне 27 века пр. н. е. Но Библос е едно от свещените места и на Астарта и Тамус/Адонис. Оттук са тръгнали по света не един мит за Слънцето и Луната, за смъртта и възраждането на природата, за цената на любовта и плодородието...
Разхождахме се в стария град със средновековен облик, където всичко е отлично реставрирано и съхранено. Започнахме от църквата „Свети Йоан Кръстител”, строена от кръстоносците през XII век в италианско-византийски стил, продължихме към джамията и сука, изкарахме много време в музея и магазините за фосили.
Една от съвременните забележителности на Библос е ресторантът на превърналия се в местна легенда Пепе[4]. Пепе Абед, израства в Мексико и през 1950 година, идвайки уж на гости на близки в Ливан, се оказва сред пионерите на златната ера на туризма в страната. Открива множество клубове и ресторанти по крайбрежието, но „визитната му картичка” си остава Библоския рибарски клуб, носещ името му. През 60-те години на XX век всеки, който е НЯКОЙ в тогавашния свят, идва тук да се разпише. Харесах си снимката на Пепе с Марлон Брандо, който дошъл тук 40-годишен през 1965 година.
Насочихме се към историческото пристанище. Имаше риболовци, които си мятаха въдиците както вероятно и ханаанците са го правили.
Поседяхме на слънце и вятър двайсетина минути, после се върнахме в стария град, подминавайки римските колони и замъка на кръстоносците. Излязохме от историческия Библос и тръгнахме да търсим превоз за Бейрут. Почти веднага се качихме на маршрутка. Понеже спираше често-често, успяхме да огледаме по-добре гъсто заселения бряг и още нещо, което е част от съвременната легенда за Бейрут! Скиорите, които слизат с лифтове от планината към плажовете на Средиземно море. От планина със сняг директно отиваш на плаж!
Ливан за три дни – нищо и половина време! Нагълточихме се с тежка програма за двайсет и четири дни, която ни препълни сетивата до последния сантиметър. За нещастие усетихме препълването именно в Ливан, където трябваше да дойдем напълно свежи. Да имаше още два дни поне! Но това е положението, както се казва. Друг път пак.
Полета до София проспах. Таксиметровият шофьор, който ни караше към дома, се поинтересува откъде пристигаме.
- От Бейрут – отговорихме.
- Тука беше Бейрут в събота – каза той. Ставаше дума за изстъпленията на футболните хулигани.
Хем ми стана криво, хем си дадох сметка колко устойчиви са някои асоциации: Бейрут – бомби и разруха, Диарбекир – заточение, Арабски свят – конфликти...
В последните дни, в които завършвам този разказ, нови събития от Близкия изток започват да изпълват новинарските хроники...
Още снимки от Библос
http://royak.snimka....rch-2011.575954
[1] Al-Hijr или Madâin Sâlih
[2] Saifi village
[3] Place d’Etoilе или Star’s Square, или Nejmeh square
[4] Youssef Gergi Abed
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега