Йордания - пленителна и мистична

Задавали ли сте си някога въпроса дали искате да посетите Йордания?

До преди два месеца и аз не бях. Даже по-зле. Когато за пръв път приятелите ми споменаха, че имат желание да пътуват до там и ме попитаха дали и аз искам, си казах – тези двамата съвсем са полудели. Не реагирах тогава, но вътрешно си казах – НЕ.

Един ден, минавайки през листа си със задачки, реших че е време да взема решение и да отговоря – искам ли да пътувам или не. Написах в Гугъл – Йордания и разбира се веднага излезе така познатата на всички снимка на Съкровищницата в Петра. За пореден път, хиляди благодарности на изобретателите на най-великата джаджа - компютъра и всичките му приложения, програми, възможности, защото ми позволиха да обикалям света с едно щракване на мишката, а и защото благодарение на компютъра мога да пиша без да ме е срам, че почеркът ми е на дете в трети клас (който го е виждал знае за какво говоря, даже усещам поне три широки усмивки в момента).

Дори не прочетох задълбочено какво пишеше в първите статии, които видях. Не беше важно. Бях видяла достатъчно.

После на майтап, на шега, къде с малко вино, къде с повече, билетите бяха закупени в късните часове на една различна нощ.

Животът беше благосклонен към мен до сега, посетила съм 36 държави на всички континенти без Антарктида, едно пътуване не е проблем за мен. За първи път обаче ми се случва да получа обратна връзка от първия хотел, който запазих с предложение за помощ в организацията, за екскурзии, за по-добри цени. Така всичко започна от едно съобщение в обичано приложение.

Някой напълно непознат ми предложи да ми организира тридневната екскурзия на по-ниски цени, без да очаква нищо в замяна и без аз да си мръдна пръста. Това за нас българите звучи толкова страшно, толкова нереалистично, толкова съмнително, че разбира се и аз го видях така. Разпитвах, съмнявах се, притеснявах се, но авантюристичният ми дух се беше вече запалил, беше пламнало огънчето, което гореше някога в малкото момиче, подсказващо на баща си къде е топчето в една стара улична игра „тука има, тука няма“. Така потеглихме за Акаба без да имаме черно на бяло потвърждение какво ще се случи там.

Пристигнахме на летището в Акаба със свити сърца, с хиляди мисли нахлуващи като тайфун в главата ми и бързо напускащи я с всяка крачка към изхода. И да, човекът беше там. Номерът от телефонът ми се превърна в симпатичен млад мъж, който ни чакаше с две коли отвън, за да изпълни всичко, което беше обещал. Да промени представите ни за една непозната страна.

Петра не е една красива снимка в Интернет, да знаете. Петра е гигант, история, величие, природа, магарета, коне, камили, пазарлък ако щете. Петра е каменна, едноцветна и същевременно тъй пъстра, шарена, различна. Бъдете готови за не дотам нежен аромат, носещ се от десетките животни щъкащи около вас. Бъдете готови, някой да ви преследва с часове преди да склоните да се качите на неговото магаре. Бъдете готови да започнете пазарлъка от 15 динара и да завършите на 7 и не след дълго да разберете, че всъщност е можело да платите и 5. Бъдете готови язденето на коне да е включено в цената, а после да излезе, че трябва да дадете бакшиш, иначе свят ще ви се извие от преследващите ви коняри. Бъдете готови да си купите едно и също нещо на различна цена в единия и другия край на пътеката. Бъдете готови ... за всичко и за нищо. Изживейте го както ви харесва, пътуването си е ваше.

За мен Петра беше едно дихание, едно очароващо и незабравимо пътешествие. Дълго ще пазя усещането да се кача на върха на скалистата планина, да бъда дори и за няколко минути сама в една необятна каменна шир и само нейде там долу се чуваха козите. Очите ми не ще забравят великолепното съчетание на цветове от сувенири и шалове, които може да си купиш на всяка крачка, малките почернели от огъня чайничета и онези стари баби по стълбите докато се изкачвахме към манастира, топлещи се на миниатюрните огньове, запалени в нозете им. И едно дете. Сърцето ми не ще забрави едно дете. Едно малко невинно създание, метящо около сувенирите, наредени в самотна пещера в планината. Сам само. А там имаше такъв уют. Такава атмосфера. Молбите му да купя нещо. Уговорките. И онази усмивка, когато му дадох една паричка и една целувка по бузата, която леко сякаш го изненада и смути.

Когато сте в Йордания не бива да пропускате пустиня Вади Рум, наречена още лунната долина. Това омагьосващо място, което хем е пустиня, хем е море. Какво друго човек би си пожелал в една хладна вечер в пустинята освен топла стая с огън по средата, където може просто да си легнеш на земята и да побъбриш с хора от цял свят, избрали да бъдат на това място по същото време както и ти. Това само един пътешественик може да го разбере. Само отворената душа на пътешественика знае колко е сладка такава компания. А нощната пустиня колко е примамлива и мистична. Да имаш късмета да е пълнолуние, докато си в Йордания и ще нощуваш в пустинята. Който не го е усетил, не знае. Тихо, призрачно, нежно, очарователно е. А изгревът в пустинята беше най-божественият момент, толкова зареждащ и обновяващ. Моментът когато едната ти ръка сочи слънцето, а другата кръглата луна и те са там заедно на небето, а ти си толкова малък, дребен, незабележим. Прашинка пясък.

Тогава идва и разходката с джип. Какво толкова, ще каже някой. Пясък и камъни. Но този някой едва ли ще стигне до Йордания, защото тя си е такава – пясъчна и или я харесваш такава или не. Да щурмуваш пустинята с джип е може би най-типичното и банално естествено нещо, но ако опиташ да изтриеш превозното средство от съзнанието си ще остане само тя – величествената пустиня. Няма и секунда, в която окото ти да не се радва на разнообразие от форми, от гледки, от фигури. Ако ги няма, си ги измисляш. Въображението е важно оръжие в пустинята. Така можеш едновременно да си сред диви животни в гората, на дъното на океана или пък сред тълпа от хора в града.

Неописуемо е усещането да те поканят на топъл ароматен чай в пустинята. Гостоприемство, за което само можем да мечтаем. Тези хора там вярват в Бога, вярват в доброто и го даряват навред.

Ако отидеш в пустинята и не яздиш камила, все едно не си бил там. Не ходи изобщо тогава. Тези огромни миловидни същества, които ти се иска да нацелуваш са интересен завършек на цялото това блаженство. А и ако все още не си си докарал мускулна треска от толкова много катерене, това е сигурен начин да наваксаш.

Не мога тук да не спомена за нашия любезен домакин от лагера в пустинята. Той ме накара да се чувствам като принцеса в бедуински филм. Създаде ни един неподправен уют и ни накара да се смеем с глас. Нагости ни с вкусни сандвичи, които се спуснаха като бисери в празните ни коремчета и ни изпрати по живо по здраво с очакване, че пак ще дойдем някой ден.

И ето, последен ден от нашето кратко, но интензивно пътешествие. Акаба, градът в който може би 30 минути са достатъчни да разгледаш всичко. Но това е заблуда. Колкото пъти минеш през една и съща улица, толкова пъти ще видиш различно магазинче, толкова пъти ще се заговориш с различен търговец, а той ще те запомни и на другия ден пак ще те покани я на баклава, я на чай. Толкова е мило. Толкова е топлещо, когато напълно непознат човек те обгрижва без явна изгода, без явен интерес, с усмивка и както ми казваше един възрастен продавач „това е за теб от сърце за сърце... и това, и това...“

А морето, морето е интрига, морето е копнеж. Прекарахме три часа в морето, а сякаш беше вечност. Морето ти дава възможност да бъдеш хем в Йордания, хем в Израел, хем в Египет. Сякаш си бил и там по някакъв начин. Но не, не държавите са важни, не това търсехме ние там. Коралите и рибите. Тази пъстроцветна палитра от цветове и форми. Представете си, че сте на лодка, сухи и облечени и имате възможност да се наслаждавате на разнообразието на водния свят. Е да, не видяхме костенурки и всякакви там чудни гадинки като в аквариумите, но пък бяхме там, където са истински и неподправени в красотата и подредбата си. А сега си представете, че вече не сте сухи и облечени, а с шнорхел и маска, и плавници. Носите се над водата, а под вас е пак онова красивото, обаятелно морско дъно с цветните корали и риби. Направо ми се прииска да остана така, безмълвна и неподвижна, а наоколо животът си вървеше в неговия кротък ритъм.

Отиваме на големия кораб, за да завършим разходката с божествен обяд насред Червено море, който като изключим кюнефето на брега ще е последното ни изживяване в страната, преди да полетим отново към онова си нашето, сиво ежедневие.

Три дни изпълнени с много емоции, три дни изпълнени с пъстрота и усмивки. Три дни, които тотално преобърнаха представата ми за Йордания и хората там. Три дни, които ме накараха някак си да се влюбя в един далечен свят, в една различна страна. Да осъзная, че не трябва да казвам – НЕ на нищо без да го познавам, без да съм го опитала. Три дни, в които и тялото и душата ми бяха свободни, както само те могат.

Преди да замина за Йордания не можех да повярвам, че всяка дума, която ми беше казал номера/човека от телефона ще е вярна. Той ми повтаряше постоянно – ти ще видиш сама, само веднъж да дойдеш и ще си промениш мнението за Йордания и нейния народ. Така и стана. Не само той изпълни всяка дума от уговорката ни, но и аз си промених мнението за Йордания и хората там.

Задайте си отново първия въпрос и ако отговорът е да, желая ви да изживеете повече, от това което сте прочели тук. Ако отговорът е отрицателен – съветвам ви да помислете пак. Споделям и малко снимки за разкош.