Нещо като кратък пътепис за милите хора и веселите бедуини в Йордания

Йордания никога не е била в топ дестинациите ми, но офертата от 100 лв двупосочен полет веднага събуди интереса ми, само  30 мин из форума и вече програмата е сглобена, билетите купени, а хората запалени. Пътуваме компания от 6 човека, всички имаме приключенски дух и чувство за хумор и има защо, за да се насладиш максимално на мястото и хората, задължително трябва отсъствие на мрънкащи човеци в групата. Тръгваме без големи очаквания, самата аз имам предубеждения към културата, манталитета, представям си досадни местни, без чувство за лично пространство, викащи отвсякъде "хабиби" и " яла, яла". Подготовката за пътуването включва намиране на хотел с дайвинг център, организиране на тур с нощувка в пустинята и търсене на турист драйвър. От форума получавам номера на един пичага, иска да му пратим снимки на паспортите си, пращаме му разбира се, ама си мисля, че ще се смея с глас, ако всички му се доверим, а накрая никой не ни чака на летището. Европейски тъпотиики , разбира се. Слизаме от полета и Халаф ни чака с табелка и широка усмивка. Минавам контрола първа, спират ме и ми взимат паспорта и камерата. Смеят се, ама никой нищо не казва, просто не мога да мина, събира ми се леко напрежение, гоня го тоз човек, искам си камерата, той пък много иска да ме заведе в една стая извън летището, тръгвам по него разбира се. Там има още хора с дронове и камери, няма драма на всички ни ги връщат почти веднага- мярка за безопасност.

Халаф и неговото приятелче- Канам ни откарват до хотела, нашето шофьорче не знае много английски, въпреки това ни се получава добре комуникацията. Докато си приказваме другата кола влиза рязко в насрещното, последвано от силно бибикане от другите коли, объркал се е нещо човека, ама бързо се ориентира. Стигаме хотела късно и няма нищо за ядене, шофьорите обаче са оправни хора, предлагат ни да ни закарат до града в отворена закусвалня да пробваме местната храна. Бавчим се доста с избора, затова те поръчват храна за всички, която изчезва от масата за броени минути. Вметка- кухнята им е много вкусна, въпреки, че не се радвам на такъв тип храна- тук си ме удариха в хранителната емоция. Връщат ни обратно, късно е и единственото дето остава да се прави е вино и уиски, унася ни и приключваме.

 На следващата сутрин се договаряме с дайвинг центъра за гмуркането, тук четох доста негативни коментари- не били хубави коралите, имало тухли , не си заслужавало. Няма такива работи- ненормално красиво е стига инструктора да ви е завел на правилните места. Ние се доверихме на Aqaba Adventure Divers Village  и наистина си тръгнахме като техни приятели, а не гости. Всички се радваме като деца на подводния свят, потапяме се от брега и няколко метра по-навътре има огромно синя бездна, отрупана с корали и риби- все зареждащи неща. Независимо, че навън е 15 градуса, а водата около 20, никой не обръща внимание на студа, даже вече го забравихме.

Следващия ден сме в пустинята Вади Рум- тук са снимани " Марсианецът" и " Междузвездни войни". На входа ни очаква джипка с много срамежлив бедуин, милият така и не се разчупи през целия ден. След няколко спирки , вади едно чердже, насядаме върху него и хапваме набързо, той така и не се присъединява,  бърка ни билков чай върху няколко клечки огън. Много афентично, усмихна ни. За пустинята може много да се пише и говори, всичко е като необятно фотошопирано място, ама истинско. Гледаме залеза от една скала, приятелят ни бедуина изчезва с джипа и ни оставя самички, връща се преди залеза и ни подава топъл чай и засрамена усмивка. Истинското приключение обаче е в лагера, градусите вече са под нулата, намразнали са ни и костите. Посрещнат ни в една обща шатра със запален огън в средата, той не може да сгрее и себе си, страшен студ е , ама бедуините ще ни разказват за живота си. Единствените гости сме ние и един автобус азиатци. На тях обаче не им е интересно и си лягат. Чудесен момент да си станем близки с местните и да се слеем с тях.  Всички са млади и отворени към контакти.Предлагаме им уиски, те на нас хашиш. Те отказват( пият само бира), ние на тях обаче не. Черпят ни щедро. Изключително нетуристическо преживяване, огасващия огън, уискито с чай и хашиша правят всички доста бъбриви, разговорите вървят много естествено. Разказват ни, че бедуините са около 3000 , всички са братовчеди,щастливи са, че сега животът им е много по-лесен, имат си джипки, туристи, телефони, ток и повече камили. Задаваме им неудобни въпроси за жените, децата, разводите..  и да могат да си имат до 4 жени, ама повечето си имат само една,  все повече се ориентират към моногамията. Единия бедуин разправя, че си има само една жена, ръкопляскам му бурно, ама той ме прекъсва- мислил си, че иска да има и втора. Раждат по 13-14 деца, разправят, че дядо им е правил деца до 75г и не знаят колко деца е имал дори те. Те са първите в семейството дето са ходили на училище, майка им и баща им не са. Все още обаче си разчитат на тяхната медицина, раждат си вкъщи и не търсят лекарите за нищо. Разводите не са табу, ставали изключително лесно. Като тръгват да се заженват, първо се сгодяват и се виждат със семейството на момичето, 3- 4 месеца, за да докажат, че са добри мъже. Чак след това започват да излизат на срещи с момичето, ако и двамата не се харесат могат да се откажат и да не сключват брак. Прави ми впечатление, че дуалността при тях е добър мъж- красива жена. Задълбаваме и в други подробности от живота им, разказват, че всички обожават краля си, прави така, че държата да е спокойна и неутрална към съседните проблеми, туристите се чувстват добре , а оттам идват и парите в държавата. Самия им крал е първият, който има само една жена- европейка, работила за Apple. Има си шатра, само за него и съпругата му, като поне веднъж в месеца идва да преспива при тях. Всичките бедуини в шатрата са , ако не братя, то поне братодчеди. Едното бедуинче силно се вълнува , сгоден е и след 3 месеца ще има жена в леглото си.  Въпреки това ми предлага 10 камили за сестра ми, отворен е и към пазарлък за повече. Мх, щедро предложение. Засипва ни с клипчета на камилите си, как се хранят, спят , прозяват и какво ли още не. Споделя, че всички си пушат хашиш, даже брат му дето е на 7години, включително дава и на камилите си. Следват още клипчета, на едното брат му се учи да стреля с пушка в пустинята, мисля си, че разговора тръгна в грешна посока, ама бързо се сменя от някакви забавни неща, дето не ги помня много добре, пяхме му някаква българска естрада, ама не се впечатли много. Разговора спира единствено, за да обсъди той с приятелите си на арабски и ние на български някакви подробности, знаят, че ние говорим за тях, ние също знаем, че те говорят за нас, но за никой това не е странно.Много непринудено преживяване. Канят ни да спим при тях, те вече са налягали по постелките на земята и са се завили с няколко одеяла, огъня отдавна е огаснал, ама ние си имаме шатра за 6 човека и се изнасяме в нея. Шатрите разбира се не се отопляват, и тия черджета- стени не правят помещението по-топло. Вътре дори е по-студено, отколкото навън, минус е със сигурност. Имаме по 3 одеяла на човек, спим с дрехи и чорапи, малко е студено на ушите, ама няма драма. В стаята е тъмно като в рог, не се чува нищо, всеки си е намерил позата за затопляне на чаршафите и не смее да мръдне. 

Ставаме в 6ч и се разделяме, едната група отива до Петра, аз и приятеля ми ще се гмуркаме пак. Е, да бяхме в Йордания и не видяхме Петра, ама всеки както си го усеща, задължителните забележителности не са ми много на душата. Вметка- групата за Петра споделиха, че е магическо място, на всички много им хареса. Така, че това си е някакво мое разбиране за нещата. Та, както и да е върнахме се в хотела , на който вече не бяхме гости. Правим гмуркането по-рано, за да минат поне 8 часа до полета. Инструктора ни слага екипировката, подмята, че ще се гмуркаме сами, бивало ни много. Мислим, че се шегува, ама влизайки във водата чуваме само " follow me" и виждаме гърба му, почваме да плуваме сами, справяме се супер с изравняването, наместването, плуването и регулирането на дълбочината, ненормално преживяване ни подари това момче. Той се забавлява с един октопод, изследвайки го,ние сме на различни страни, всеки си разглеждка каквото иска, такава хармония и спокойствие е подводния свят, особено когато някой не те влачи като куфар и те оставя да се забавляваш сам. Поглежда към нас, иска да се увери, че всичко е наред, даваме смело палец нагоре, за секунди го притесняваме и тръгна към нас, ама се сеща, че сме се развълнували и не следваме знаците.  Искам да съм по дъното , ама не преценявам добре разстоянието и допирам един корал, той ме вижда идва намества ми нещо екипировката и ме оставя пак да си разглеждам самостоятелно. Излизаме на повърхността, приятеля ми казва, че ми тече кръв от носа, поглеждам го , еми че и той е кървясал. Това разбира се, не ни вкарва стрес. Инструкторът ни се радва доста , предлага ни тридневно обучение за сертификат, казва, че сме почти готови да го вземем, само да научим техническата част, приятеля ми дори вече спокойно изкарва водата от маската си, впечатлихме го истински. Той нас в пъти повече.

Връщаме се в хотела, рецепционистът ни е заредил телефоните, знае, че път ни чака човекът. Невероятни са, за всичко се сещат сами, толкова са мили , ненастоятелни и възпитани. Въпреки, че не сме гости на хотела, момчето ни включва бойлера, дава ни кърпи, за да се изкъпем, иска да ни черпи безплатна храна и чай, доста нагло става вече от наша страна, настояваме да си платим храната. И дрехите, ще си свалят от гърба, само хората да са щастливи и усмихнати, все да се спуснат , да помогнат искат - да вкарат емоция, ама не престорена за бакшиши, еми такава детска, наивна. Инструкторът, забелязал първия ден, че кислородната бутилка ми е страшно тежка се беше постарал да намери по-лека за мен, дори ми даде неговата маска, защото другата ми беше голяма, да не ми вкарва стрес. Положителното им отношение към местните и туристите е забележително, страшни работари са, изобщо не се изморяват, все са в настроение за приказки. Гледат на конкуренцията много готино- ти работиш до 23ч, еми и аз ще работя до толкова, айде ела да пием един чай тогава. Счупиха ми предразсъдъците тотално....

Излитаме вечерта и при набирането на височина усещам непознато стягане в гърдите, нещо дишането ми е затруднено, за болката в ушите да не говорим. Не мога да повярвам, че съм толкова кекава и ще се изложа толкова тъпо. Поглеждам към приятеля ми и неговия поглед е на 6 без 10. Опитвам се да си вкарам спокойствие, съсредоточавам се върху шала на стюардесата, нещо не ми се получава и почва да ми се вътри целия самолет, става ми едно опиянено и ми се смее, ама същевременно тялото ми се побърква. Местя се до приятеля ми, успокояваме се, че сме стабилки и нищо няма да ни се случи, стягаме се и двамата и за 20 мин ни минават симпотимите. Но вече знаем, кажат ли ни 24ч преди полет да не се гмуркаме, да не го правим. Преживяването е ужасно , взехме  си урока и двамата. 

От съседните седалки дочувам мрънкането на българските туристи- добре известните теми за политика, икономика и оплакване от ексурзията. Падам и умирам, ама кацнах...