Сирия

Алепо и Дейр аз-Заур

След почти седмица в Югоизточна Турция тръгнахме от Шанлъурфа да минаваме в Сирия.

Облачно и дъжделиво. Една маршрутка от централната автогара на Шанлъурфа ни таксува по четири лири до граничното село Акчакале. Пътниците слязоха в селото, а ние упорито си стояхме в колата. Някак си се разбрахме с шофьора, че сме за границата. Той ни поиска по една лира допълнително и ни закара. Едно момченце грабна багажа от ръцете ни преди да се усетим, ние се спогледахме за част от секундата и смело нагазихме в калта, следвайки го неотклонно, прежалили чистотата на куфара и раницата, които малкият тътреше по пътя. Оплескани до ушите седнахме в колата, в чийто багажник попаднаха вещите ни. Подредих се на задната седалка до две млади англичанки, изучаващи арабски език в Дамаск, скочили до Урфа и планината Немрут за уикенда. Шофьорът обеща да ни закара до автогарата на отсрещното сирийско село – Тал Абиад, спазарихме всичко това за по пет турски лири на човек и тръгнахме. Пътуването беше динамично, спиране-качване и обратно. Докато преглеждаха визите, сирийските гранични служители поискаха да знаят плана ни за посещения в Сирия. Казахме си плана – Алепо, Дейр аз-Заур, Палмира, Дамаск. Те пък си го записаха.

Влизахме в страна, в която мерките за сигурност бяха засилени, което ни подсети какво се случва в този момент в Йемен и в Либия. В Тал Абиад пърпореха хиляди моторетки – очевидно основно превозно средство за местните мъже, спретнати с дълги роби и увили около главите червено-бели карирани куфии. Попитахме за обменно бюро и шофьорът направи рязък завой към центъра с думите „сараф, о’кей”. В една куюмджийница, т.е. златарски магазин, бяха обменени първите сирийски лири. Близо петдесет за долар. После бяхме закарани до автогарата, както беше уговорката, а след десет минути вече пътувахме за Алепо. Имената ни бяха вписани в няколко тефтера и в бордовия дневник, паспортите ни бяха щателно проверени от цивилен полицай, който се качи в автобуса по сандали и с цигара в уста.

Тръгнахме за Алепо през „неизследвани земи”, оплескани, както Емо забележи гордо, със свещена месопотамска кал. Това пътуване ни откри една непозната Сирия, бяхме благодарни за обходния маршрут – през Ар-Ракка и реката Ефрат (Ал-Фурат). Пустинни райони, плодородни райони, пак пустинни места, хиляди стада, които се чудехме какво ли пасат в пустошта. Вятърът вдигаше финия пясък и го завихряше, зъбите ни започваха да скърцат от него, защото той успяваше да проникне някак си в автобуса. Къщи от кал покрай пътя. Емо искаше да вярва, че са обори за добитък, но аз успявах да зърна някоя и друга врата или прозорец, боядисани в синьо, което подсказваше, че това са по-скоро човешки жилища, отколкото животински обори. Бях чела някъде, че къщи от кал, тип „пчелен кошер” се строели от време оно по поречието на Ефрат.

В Хомс и Хама дори предлагаха еднодневни екскурзии до такива села. Нашето пътуване обаче отмени необходимостта да мислим за такава екскурзия. Пък и честно казано ми се виждаше някак натрапническо. Защо да тревожим и дразним тези хора с присъствието си като екскурзианти.

Наближавахме Алепо и вълнението ми ставаше все по-голямо. Първа изненада: автобусът спря на някаква твърде отдалечена от града гара – просто новата автогара! Взехме такси заедно с англичанките до центъра на града и там се разделихме. Ние спряхме за по един фреш близо до часовниковата кула. Да пиеш фреш в Сирия е повече от достъпно удоволствие, то е част от културата, част от ежедневието. Преди три години и половина си казахме, че ако дойдем пак, ще си вземем сламки – досещате се защо, за да не пием всички от една чаша. Сега обаче положението беше напълно различно, градът беше невероятно променен по отношение на уличната хигиена и на хигиената въобще! Още нещо ни правеше впечатление, но формулировката убягваше известно време. Скоро я намерихме – изцяло обновен автомобилен парк! По-късно научихме, че в страната са заработили частни банки, т.е. има възможности за кредити, т.е. има новички коли. Сирийците бяха започнали големи реформи в социалната политика, инвестираха в образованието на младите.

Намерихме приятен, чист и топъл хотел. Нямаше Wi fi, оказа се, че тук удоволствието струва между двеста и триста долара месечно, та затова си остава играчка само за богатите. Но пък всички големи ресторанти и хотели предлагаха такава опция за гостите и посетителите, така че ние решихме да се насочим към арменския квартал и да изберем някой от известните кервансараи.

Когато попадаш за първи път в Алепо, трябва да се придържаш строго към приблизително следния план и да посетиш: музея, цитаделата, Умаядската джамия, големия сук (закрит пазар), стария град в най-общ смисъл и поне част от великолепните християнски църкви, хотел „Барон” – хотелът „на” Агата Кристи и Лорънс Арабски... Това направихме и ние при първото си посещение.

Сега обаче имахме други планове. Искахме да открием на всяка цена едно от местата, на които танцуват дервишите. Научихме, че „Бимаристан Аргун” – някогашна болница за лица с нервни и психически заболявания от IX-XIV век е такова място. Искахме също да изпием поне по чаша чай в известните къщи и кервансараи от миналото. Вероятно вече се досещате, че по всякакъв начин се опитвахме да вместим в това пътуване тематичния план „път на коприната”. Дълго време се облизвам около картите на големите маршрути по пътя на коприната. Много ме влече, запалих се в Грузия и в Азербайджан. Такова удоволствие изисква мноооого ресурси, между които времето е на второ място. След Диарбекир, Мардин и Шанлъурфа сега сме в страна, която си има дори фестивал, посветен на коприната. Кервансарай е съставно име, в което думичката сара(й)[1] означава дворец, сграда с правоъгълен двор. В дворовете има задължителен шадраван, там са нощували животните и слугите. Портата винаги е била голяма, за да могат да влизат спокойно камили и други едри животни. Хан/кан е другата възможност за назоваване на кервансарай.

Повечето от тези обекти в Алепо можехме да открием в стария град и в квартала „Дждиде” (нов), където живеят много от арменците.

Първата вечер попаднахме в „Кан Заман” (имало хан с това име и близо до Аман). Вървите по централната търговска улица на квартала, часовниковата кула е зад гърба ви, а от дясната си страна виждате една от големите маронитски катедрали. Голяма табела насочва към хана.

Любезен служител на заведението ни поведе директно към асансьора, за да не си изморим краченцата с катерене по стълбите. Паролата за интернет ни се предостави на момента, менюто дойде след учтива пауза, а не „от вратата за краката”. Всеки от служителите бе готов да отговаря на безумните ми въпроси. Аз се изсилих да питам какво символизират червените сърца по стените и стълбите.

- Свети Валентин, госпожо! Украсата е за празника!

Според моя дневник денят е бил 16 февруари, но какво пък! В много от кафенетата на Дамаск все още стояха коледните елхи, защо и валентинската украса да не постои два-три месеца! Забавно. Свършихме си интернетската работа, ядохме вкусно (хумус по ливански за разядка и някакви основни блюда), Емо не се въздържа и си поръча ливанска бира, какватo впрочем единствено продаваха. Салонът се пълнеше предимно с чужденци. От високото имах възможност да огледам ниското, та забелязах светещ надпис „Caverne”. На излизане помолих да ми разрешат да снимам и попитах какво има зад светещия надпис. Веднага се сдобихме с водач, който ни поведе към подземните сектори на хана – дълбока пещера с няколко „ръкава”. Залите бяха пълни с красиви, добре поддържани жени, купонясващи здраво около отрупани маси.

- Не може без резервация – усмихна се момчето.

След десет вечерта купонът ставал разгорещен, музики и танци...

Пред самочувствието и намахаността на източните жени винаги съм се чувствала като бедна и безмълвна гувернантка без документи и осигуровки. Толкова са пищни, толкова са подготвени за бой с конкуренцията, за спечелване и пробождане сърцата на мъжете! Внучките на Атаргатис, Астарта и Ищар! Безкомпромисно красиви и властни! Фактът, че съм турист(ка) не ми помогна да запазя хладнокръвие в онази вечер, просто бях шашната и очевидно ми личеше. Отщя ми се и да снимам. Тръгнахме си към топлия хотел и малко след загасване на лампите аз тайничко се промъкнах в банята да „изпробвам” сребърното колие, което си купих в Мардин.

На следващата сутрин пихме фреш – моят беше от моркови!

После изядох една закуска за бедни (такава била славата на фалафела тук, но аз откъде да знам); разходихме се в парка срещу музея, посетихме туристическия инфоцентър и тръгнахме към големия сук, за да търсим „Бимаристан Аргун” – историческата болница, в която към обед трябваше да има дервишки танци според прогнозите на персонала от вчерашния хан и според информацията, взета от един пътешественически форум. Цитаделата си беше на мястото, джамията на Умаядите си беше на мястото, сукът си беше оживен както винаги.

сукът /пазар/ на Алепо

С малко питане достигнахме до вратите на болницата. От табелата научихме, че е строена и функционирала в периода между IX и XIV век, което ме вкара в лек дискомфорт, предвид отношението ми към психиатричната практика в Европа през Средновековието.

Какво открихме тук? В множество ниши стояха бюстовете на специалистите, работили в тази клиника. Между тях имаше не само видни лекари, но и физици, астрономи, социолози, при това с принос към световната наука. Тепърва самата аз ще изучавам биографиите на повечето от тези светила, тогава внимавах да не пропусна да заснема нещо. В двора с фонтана, учените са провеждали „оперативките” си, а с болните са провеждани часове по музикотерапия! Тази информация ми дойде малко в повече. В професионалните ми среди музикотерапията навлиза в последните десетилетия, а лидерът в Европа в тази област е Австрия. Първата програма по музикотерапия във Виена е заработила през... 1959 година.

В индивидуалните стаи се е практикувало някакво лечение чрез светлина. През голям кръгъл отвор тя падала върху фонтанче с точно определена геометрична форма. В повечето от стаите сега се излагат музейни експонати.

Та започнах аз да снимам бюстовете и биографиите на съзвездието учени и какво виждат зелените ми очи още в самото начало?! Бюстът на Ал-Фараби, смятан за основоположник на музикотерапията (особено в лечението на меланхолиите), работил също в областта на физиката (първи формулира идеята за пространството), повлиял върху развитието на Авицена и прочие. Европейските учени го „връщат” на света през XVII век, именувайки го Алфарабиус.

Новината, че няма да има дервиши и танци, понеже те танцували по поръчка на туристите, а сега е още нисък сезон, всъщност въобще не ни смути, защото имахме достатъчно материал за гледане и за смилане. Двама украинци с личен гид ни доближиха. От гида им научихме, че сградата е устояла на времето и природните бедствия заради поддържащите греди от „тут”, т.е. „дуд”, т.е. черница. „Светът умира, а тут – не”.

Непосредствено срещу болницата открихме табела, указваща съществуването на най-голямата в Алепо фабрика за сапун. И друг път съм писала за алепския сапун – дерматологичното чудо, чист продукт от зехтин и масло от плодовете на дафиновото дърво. Първият твърд сапун, който чрез кръстоносците влиза в Европа. Фабриката Ал-Джебейли произвежда по пет хиляди тона сапун годишно. Представете си колко тона зехтин са необходими за това, а колко тона маслини?!

Няма да крия, че една от целите на посещението ни в Алепо беше снабдяване със сапун. Резервите ни бяха изчерпани, а качеството на калъпите в сирийските магазинчета в София не беше гарантирано. Този път купихме узрял тригодишен сапун директно от фабриката.

В следващите два дни прекарвахме времето си в посещения на известните алепски къщи и ханове: къща „Сиси” – пиано бар, къща „Уекил” – хотел с ресторант, дар (къща) „Замария” или „Замрия” – бутик хотел с изключително богата история, в която се откроява и епизод „печатница”.

Много от замъците и вилите на аристократите в Западна Европа са превърнати в бутик хотели и това е ясно за всеки, който пътува. Достъпът на простосмъртни обаче не е възможен поне в половината от тях, запазени са само за скъпите гости. От това се страхувах и в Сирия, но се оказа, че на всяко от тези места може спокойно да се влезе, да се пие чай, да се снима, да се лентяйства. Най-големите ми опасения се отнасяха към Дар „Замрия”, защото този хотел е един от най-реномираните в цялата страна и именно там могат да се гледат танци на дервиши във високия сезон. Нямаше проблем да го посетим, дори ни посъветваха да отидем късно вечерта, за да се насладим на цялата програма. Всъщност въпросните „обекти” са препоръчани за посещение на туристите от всякакъв калибър. И този малък списък съвсем не изчерпва всичко. Алепо изобилства от подобни места, заслужава си славата на важен град по пътя на коприната. Вече два пъти сме тук, а още не можем да избродим потайностите на стария град и „Дждиде”, да не говорим за приключения в новия град или за еднодневни екскурзии до хилядите интересни места наоколо.

Посетихме и кафенето на хотел „Барон” – известният хотел от началото на XX век, в който Агата Кристи е гостувала и писала източните криминалета. Леко запуснат, позагубил блясъка от миналото, хотелът все още привлича романтично настроена чуждестранна публика.

Опитахме питието за бедни „сахлаб” („салеп”) – мляко, малко нишесте от луковиците на планинска орхидея анатолика, захар и канела. Улични продавачи наливат с черпак течността от големите си гюмове. Така разбрахме що за сладолед сме яли с кюнефето в Диарбекир – замразен салеп. Опитахме и традиционното мезе „киббе” – триъгълни кафяви парчета с плънка, каквато поръчате. Лично аз не пропусках да хапна ливанска магданозена салата „табуле”. Закуските, „излезли от огън” и шауърмите (дюнери) заедно с фрешовете ни изхранваха добре навсякъде и във всякакви моменти от денонощието.

Дойде време да поемем към Дейр аз-Заур – единственото място освен Бейрут, за което имахме предварителна хотелска резервация. Хотелите в този град бяха малко, а броят на посетителите – постепенно растящ. Предвид неистовите летни жеги, доброто време за посещение на Сирия е от февруари до април и от септември до ноември.

Дейр аз-Заур

Тръгнахме за Дейр ез-Зор към десет часа сутринта. Случайно попаднахме на една българка, която работеше в транспортна агенция. Тя заряза работата си и тръгна да ни търси подходящия автобус. Справяше се много успешно. Според официални данни от тази година[3] българите, живеещи в Сирия, са около хиляда и двеста.

Пътувахме отново на изток. Задминахме Ар-Ракка. Тук някъде е бил летният дворец на Харун ар-Рашид и пак тук някъде са се родили приказките на Шехеразада. После продължихме на югоизток през пустията, застигна ни гибла (пясъчна пустинна буря), в един момент всичко се сля в едно. Отново къщи от кал, пастири, стада.

След четиричасово пътуване пристигнахме. Името на града може да се срещне изписано поне по пет начина върху табелките и картите, както всички други имена тук впрочем.

За мнозина този град е напълно неизвестен. Намира се в източна Сирия, не е далече от Ирак. Разположен е на реката Ефрат (Ал-Фурат). Посещават го преди всичко индивидуални туристи, по-рядко групи, а най-вече хора от петролната индустрия и археолози. Защото на сто и двайсет километра от града са останките от Мари – известният шумерски град, който през третото хилядолетие пр. н. е. вече е в разцвет. Прословутите глинени таблички с клинопис от Мари (близо 25 000 намерени плочки) са открити от френски археолози през 1933 година. По това време Франция има протекторат над Сирия, разположила е именно тук военен гарнизон и има всички възможности да си повика специалисти от Лувъра. В близост до Мари е Дура Еуропос – елино-римски град от миналото, чиято съдба е била тясно свързана с Палмира – пустинното страховито царство на Зенобия.

Освен като отправна точка за Мари и Дура Еуропос, Дейр аз-Заур е посещаван заради висящия мост над река Ефрат и богатия градски музей. Находките от Мари могат да се видят тук и в музеите в Дамаск и в Алепо. Много експонати са поели пътя към Лувъра. От близо двайсет години сирийското правителство не е издало разрешително за концесии на чужденци за археологическите разкопки, за да защити нелегалния износ на ценните находки, а се смята, че под земята има още толкова много, че...

Много арменци живеят в града. Някои са тук от време онó, други са дошли от граничния район между Турция и Сирия по време на събитията. Общността им е многолюдна и здрава.

От малък и прашен град Дейр ез-Зор започва да набъбва през 90-те години на XX век заради открития наблизо нефт. Сега е почти колкото Пловдив по население, има си нови квартали, нови джамии и църкви, само пазарът и сукът са останали колоритни по средновековен образец. Това е инфото от предварителното ни проучване. А сега да го покажа през моите очи.

Всеки от нас си изгражда представи за непознатите места от литературата, киното, новините или пощенските картички. Това, което в моята глава отговаря на представата ми за Ирак, за Багдад, това видях в Дейр аз-Заур. Вятър, който идва от нищото и прави всичко да изглежда като в стихотворение на символистите – обвито във воал; палмите по улиците и пред къщите, които ту са покрити с прах и се сливат с цвета на къщите, ту блестят изумрудено; оскъдните, но дъхави храсти, жасминът – така характерен за източните земи; портокалите и лимоните; къщите с цвят на кал; пазарите от времето на Шехеразада. И една свещена и горда река, която прави възможно репичките да изглеждат колкото нашето цвекло, фурмите – колкото корнишони, ягодите – колкото ябълки. В шарените дрехи на селянките от околните села, които идваха тук да продават реколтата си, разпознавах хора от другата страна на границата. Оказа се, че в местния диалект се ползват доста иракски думи, че имало действителни прилики... във всичко. Имаше нещо омагьосващо в атмосферата на този град, нещо, което хем ме караше да изпитвам щастие, хем ме държеше нащрек.

Гледката от хотелската ни стая беше приятна. Можехме да наблюдаваме един от ръкавите на Ефрат, новите богати къщи на отсрещния бряг и доста интензивното движение на такситата. Хотелът беше с превъзходно централно разположение, отлична изходна точка за всичко важно в града.

Непосредствено до нас се намираше и голямата арменска православна църква, която посетих на втория ден.

Първите часове решихме да отделим за музея, който... познахте, беше в ремонт. Тъжничко поехме обратния път, благодарна бях, че видях голяма част от изровеното в Мари в музея на Алепо. И до днес богините Ищар и Атаргатис са в главата ми, но богът на слънцето Шамаш събуди любопитството ми в последните дни – чух да му спрягат името в Диарбекир по повод на асирийците, които го почитали в горна Месопотамия. Е, почитали са го и в южна Месопотамия. Друг път, ако е здраве и живот, пак ще дойдем, ще отидем и до Мари, и до Дура Еуропос, и до летния дворец на Зенобия... Задминахме църквата и управлението на християнска мисия от 1930 година, после попаднахме на следобедна служба в арменската католическа църква.

Поразходихме се в центъра, вървяхме бавно, за да свикнат очите ни с новите гледки, с непознатия облик на града. На вечеря ни покани собственикът на хотела, който се оказа, че е завършил висше образование в България! Неговият дядо бил отворил първия (въобще) хотел в града – „Рагдан”, който вече не функционира. Научихме всичко, което ни интересуваше, човекът беше мил, щедър, с великолепно чувство за хумор и отличен български език. След вечеря ни покани да пием чай в дома му.

Следващият ден започна с разточителна закуска – маслини, маслини, конфитюр, конфитюр. Съседите ни по маса бяха археолози и хора, свързани с петрола. Забелязахме и няколко млади туристи, предприели обиколка на по-отдалечените сирийски краища. После тръгнахме към пазара и сука, спирахме навсякъде и опитвахме от всичко.

Обиколихме двете страни на ефратския канал/ръкав, позавряхме се сред новите къщи и джамии. После поснимахме къщите на по-старата градска аристокрация.

Посетихме и православната арменска църква „Свети мъченици”, която изглеждаше твърде внушително.

После времето изведнъж се смрачи и започна да духа онзи вятър, заради който трябва да се подслоните някъде. Опитахме да се скрием в едно от кафенетата за шиша – наргиле, но разбрахме, че бурята не обещава да свърши скоро и изкарахме късния следобед и вечерта в хотела. Беше един от редките случаи по време на пътуването, в които бях благодарна за просторната стая, удобствата и комфорта на хотела.

На другата сутрин слънцето блестеше ярко и нямаше помен от гиблата. Бяхме оставили моста над Ефрат за десерт – сега тръгнахме към него. Пак през пазара, бавно и спокойно, ето го...!

Строили са го французите през 1927 година. Значимостта се е изразявала в това, че чрез него се свързват Леванта и горна Месопотамия. Изживяхме мигове на наслада. Емо си мърмореше нещо за Месопотамия, Ирак, Персия, Александър Велики, Марк Антоний и Зенобия. Като че ли историята му помагаше да се наслаждава повече. Мъже! Дай им история и да си мислят, че като вървят там, дето е вървял еди-кой си, рибата ще е по-вкусна, а ходенето пó ще има смисъл. Аз, като обикновена женка, нямам особена нужда да проектирам сегашните мигове върху великата история. По-важно ми е, че съм тук с любимия човек, че сме еднакво съгласни да пътуваме по неизследвани (от нас) места, че се движим, че вятърът така разпилява косата ми, та доброволно си увивам шала като забрадка...

Връщане по обратния път. Рибари мятаха серкметата под моста, животът си вървеше. Когато времето е хубаво, тукашните хора сядат по бреговете на Ефрат и ядат вкусна риба – кисната в коняк, пържена или печена.

Сбогувахме се с любезните и мили хора от хотела, помогнаха ни да си вземем такси, пазариха се вместо нас за цената до автогарата.

На автогарата ни вписаха или по-точно ни отписаха от „книгата за посетители”, прегледаха със сериозен вид паспортите ни, после отпрашихме към великото царство на Зенобия – Палмира или Тадмур, както я наричат сирийците.

Палмира

В Палмира (Тадмур) пристигнахме около два следобед. С какво Палмира се доближава по слава до великите градове от древността? С богатството си, което дължи на таксите и приходите от търговците, т.е. на стратегическата си позиция – царица на сирийската пустиня, на почти еднакво разстояние между Дейр аз-Заур и Дамаск. Според табличките от Мари още през второто хилядолетие пр. н. е. вече е била съществен фактор по пътя на търговците от Месопотамия към бреговете на Средиземно море – неизбежна спирка по пътя от Китай, Индия и Персия към римските провинции в Сирия и Финикия, неизбежна спирка на керваните по пътя на коприната. Наричат Палмира „керванен” град и именно там е големият фестивал, отбелязващ пътя на коприната. Градът не се романизира дълго време след завземането му от римляните, в края на трети век преживява възход и влиза в историята с подвизите на царица Зенобия. Според някои историци Зенобия е по-интересна и драматична фигура дори от Клеопатра! Но след тази екстензия на царството започва и бавният му, но неумолим залез. Крепостта на хълма е построена през XVI век от ливански принц, който е опитвал да контролира пустинята. Ако търсите среща с историята, Палмира е не по-малко велика от Петра. Ако имате по-драматургичен поглед върху живота, може да се разровите по-надълбоко в живота на царица Зенобия.

По вече познат сценарий багажът ни бе „отнет” и настанен в багажника на частна кола, чийто шофьор предложи да ни закара до избрания от нас хотел. Казахме му име, препоръчано от Lonеly Planet, той се съгласи, но ни предложи да пробваме първо хотела на негов приятел – „на хубаво място, чисто и евтино”. Съгласихме се да се отбием и ако не ни хареса, да се върнем към първоначалния план. Само че хотелът на приятеля ни задоволи напълно. Гледаше към руините на Палмира, а пък имаше и добра видимост към Долината на гробниците и крепостта. Собственикът на хотела си погледна часовника и ни вкара в преговори с досегашния ни шофьор. Подкани ни да побързаме, за да не изпуснем времето за посещение в гробницата „Тримата братя”, която впоследствие успях да оприлича само и единствено на тракийска гробница.

Тук започна едно приключение извън „закона”, от което в крайна сметка останахме твърде доволни. Защо извън „закона”? Защото, за да посетите цеееееелия комплекс Палмира, трябва първо да откриете музея и туристическия център или в крайна сметка храма на Баал и там да си закупите законно билета за посещение, който струва около десет долара. Ако сте с организирана група, няма проблеми. Автобусът ще ви вози от място на място, екскурзоводът ще ви разказва и всички ще са доволни. Ако обаче сте индивидуални туристи, то първото препятствие, изискващо превоз, ще е именно отиването до центъра на обекта и закупуването на билет. Особено, ако е жега. Оттам нататък превоз също ще ви трябва, тъй като едва ли ще разполагате с цялото време на света, а Палмира условно се разделя на три важни части, които са си далечко една от друга:

• Руините или светската част на древния град с обща дължина на централната улица 1,2 км. В този комплекс са храмът на Баал, триумфалната арка, нимфеума, улицата с колони и обществени сгради, амфитеатърът, „кръстопътят”, оформен от четири колони от египетски червен гранит, комплексът на Диоклециан (изписан като „Доклесиан” на табелата);
• Долината на гробниците с дължина на обекта около 1 км, от които посетихме тази на „Тримата братя” и на Илях Бел;
• Крепостта от XVI век, откъдето можете да съзерцавате и светската, и погребалната част на комплекса, долината, новата Палмира, хиподрума и маслиновите насаждения. Изисква ходене и здраво катерене в случай, че сте без кола.

Влизахме и излизахме с групите според указанията на нашия водач. Местните продавачи на сувенири, повечето от тях бедуини, бяха много настоятелни, преследваха ни пеша и с мотори, десетки пъти идваха да ни убеждават да си купим от стоката им. Снимането на стенописите в „Тримата братя” беше забранено, с хиляди молби изпросих разрешение за снимка без светкавица, но за зла беда качеството на снимките е отвратително.

След „квартала” на мъртвите се отправихме към бляскавата светска Палмира на разстояние някъде към три километра. Водачът ни остави пред храма на Бел (Баал) и ни отпусна един час за разглеждане на комплекса. Разходката беше много приятна, спирахме за снимки, слънцето клонеше към залез, но залеза ни беше обещано да гледаме от крепостта.

храмът на Бел /Баал/

триумфалната арка

"кръстопътят"

амфитеатърът

Обиколката ни беше приключена и по наша молба шофьорът ни закара в селото, за да хапнем. Собственикът на ресторанта беше „цивилен” бедуин, предложи ни специалитета на заведението и разни мезета. Помоли Емо да преведе на български език офертата му за организиране на бедуински партита и други бедуински екстри – масаж, лов, партита. Срещу тази преводаческа услуга получихме айран, чай и предложение за бедуински масаж в случай, че ни боли глава. Пилето с ориз и незнайни подправки беше вкусно и атрактивно поднесено. Напоследък в Сирия доста се яде ориз с къри – мода, която идвала чрез саудитците, които пък я взели от индийците, които пък работят в Саудитска арабия. Изкарахме приятна вечер. Палмира беше очарователна и велика. Във всички случаи Ефес леко бледнее пред нея. След като видях и Петра в Йордания, бих казала, че на набатеите в Петра природата им е помогнала колосално – както за „издълбаване” на град, така и за защита. Палмира никога не е имала природата за съюзник – просто малък оазис в средата на сирийската пустиня. И въпреки това е достигнала невиждани мащаби в строителството, както и ръст на защитата, на която малцина са можели да съперничат. И двата древни града са преживели златно време заради оживената търговия между континентите, а тази мобилност на древните за мен е най-голямото чудо, което не престава да събужда възхищението ми!

На следващата сутрин дълго пихме чай с един от собствениците на хотела – син, брат, братовчед или племенник на баш собственика, студент последна година по туризъм. От него научихме много за поминъка на съвременните хора тук. Седемдесет процента от тях пряко са зависими от туризма. Маслиновите насаждения са собственост на не повече от десет човека! Освен хотелиерство и транспорт, местните погражданени бедуини се оказаха добри водачи за планински лов в пустинята. Клиентите им са предимно богаташи от Залива, които са в състояние да платят от сто хиляди до половин милион за специалната порода ловен сокол, която вирее тук. Организират бедуински партита с традиционна храна, напитки, танци и песни в палатки в пустинята; отглеждат коне и камили; водят кандидатите за дерматологично изцеление до серните минерални извори, които са на двайсетина километра от Палмира. В Палмира са инвестирали турците, видяхме хотел „Дедеман” в близост до руините. Много частни домове притежават и продължават да строят споменатите симпатяги от Залива. Сред луксозните хотели са „Cham palace” от сирийската национална елитна верига „Шам”, както и „Зенобия палас”. Оказа се, че емирът на Катар бил построил и нов хиподрум на десет километра от Палмира.

Това беше първата ми среща с бедуини. И тук, както и в Йордания, те постепенно напускат традиционния си начин на живот и превръщат традициите си в сувенир за туристи. Красиви хора, борещи се за оцеляване, принудени на всякакви трикове, за да угодят на туристите, от които зависят. Напълно вярвам, че дълбоко в себе си, повечето от тях са волни ездачи. Видях две момчета да си правят състезание с коне след „работния ден”. Подобно нещо бях виждала само в село Мрамор на един Тодоров ден.

В единайсет пътувахме за Дамаск.

Дамаск

Преди два вече пиехме чай в новите кафенета на Сук Саруджа – квартала, в който решихме да отседнем и този път. От носталгия. В същия хотел. Потърсихме „дядовата ръкавичка” – кафенетата „при Фираз”, но от Фираз нямаше и следа.

С питане и разпитване разбрахме, че бил заминал за Германияяяя. Кафенетата бяха модернизирани (доколкото това е възможно) и малките масички около миндерлъците бяха заменени с нормални маси и столове, изнесени навън. Беше пълно с народ – чуждестранен (това е зоната на бекпекърите), но и местен. Дадохме си сметка, че сме тук в учебно време, учениците май бяха избягали за по едно наргиле от училище. Кварталчето беше „притиснато” от нови и модерни сгради, скъпи коли се опитваха да спират или да се разминават по вековните улички. Нещо от уюта и предразположението да общуваш с другарчето до теб си беше отишло с малките масички, а ние си помислихме, че следващия път може и въобще да не открием Сук Саруджа. За радост се оказа, че това дърто островче има статута на стария град, т.е. никой не може да събори полусъборените от времето къщи. Както бихме се изразили българите, тези къщи странно защо приличат на български възрожденски къщи. Странно или не, но и братска Сирия, та и Йордания (откъде иначе Лорънс Арабски щеше да се прочуе като помощник на освободителното движение на държавите в региона?), а също и Магреба без Мароко, са били част от същата империя, в която сме били и ние.

сук Саруджа

Чай след чай, времето минава, зяпаш този, зяпаш онзи... Огладнееш малко пък си поръчаш я питка със сусам, я палачинка с кашкавал, я хранителен шейк – просто повдигаш вежди за привличане на вниманието и хората от фурните, разположени около кафенетата, ти носят каквото искаш. Въпреки мързела, който неминуемо ни обзема на това място, решаваме да се поразходим в стария град. Както вече споделих, интересът ни беше насочен към ханове и къщи с минало. Следвайки съветите на опитни пътешественици, потърсихме известната къща „Байт Джибри”. Интернет и плазмени екрани, които показваха събитията в четирите горещи точки в момента – Либия, Йемен, Бахрейн и Мароко.

Влязохме в стария град през най-големия сук – Ал-Хамидия. Не е трудно да се разбере у кого е съсредоточена властта в тези ширини – у мъжете или у жените?! Анализирах всички сукове, които посетих в последните три-четири години. Първият – най-големият, централният, пищният, е пазарът за жени. Каква ярка демонстрация на власт, капризи и прищевки! После ще видите стоките за деца, а най-накрая, понякога дори само с питане, ще намерите стоките за мъже. Изходихме широкия като булевард сук, подминахме Умаядската джамия, завихме надясно към улицата със сувенирите и там последвахме означенията към „Байт Джибри”. Много се впечатлих от стрелките и означенията, с които е снабден стария град, това нововъведение в Дамаск значително улеснява туристите в търсенето на множеството обекти за посещение.

Умаядската джамия

Две други посещения обогатиха представите ни за града – ханът на Азем паша от XVIII век и кафенето „Нуфара”, в което всеки ден професионалист разказва приказки. Това кафене го бях набелязала още предишния път, но се случи така, че не го посетихме. Този път обаче го посетихме цели два пъти.

Ханът на Азем паша е сред най-известните във всички списъци на кервансараите в Азия, Северна Африка и Балканите. Същият този Азем, губернатор на Дамаск по онова време, има и палати на свое име в Дамаск и в Хама. Интересното е, че ханът е черно-бял също като диарбекирските ханове и други сгради.

Най-сетне сме в кафенето „Нуфара”! Разказвачът беше на особена почит сред персонала на кафенето.

тронът на разказвача

Чужденците идваха с резервация, за да не пропуснат тази атракция. Впечатлиха ме обаче местните младежи, които си пафкаха наргилетата по време на приказките. Те участваха в разказването! Надаваха възгласи в точно определени моменти, повтаряха точно определени думи. Личеше си, че се забавляват и че приемат сценографията и маниера на разказване като доста наивни... Или може би ние приемахме ефектите на разказвача като предназначени за деца. Онези младежи знаеха всички приказки, те бяха част от културата им, част от майчиното им мляко. Първата приказка беше за Саладин – борецът срещу кръстоносците. Нищо не разбирахме от думите, но от езика на тялото и вариациите на гласа на приказника доловихме стихията на битката, контрастите в характеристиките на героите, общо взето разбрахме кога наближава победният край. Този моноспектакъл си струваше, струваха си и съпътстващите действия и възгласи. И още нещо – тук всичко се случваше естествено, без назлъндисване и превземки. Тази простота и естественост на отношенията ми харесваше най-много от всичко.

Един ден посветихме на разходки извън стария град. Паркът над музея в близост до големия хотел „Четири сезона”, улици, сладолед, чай, зяпане...

хотел "Четири сезона"

След тази звездна разходка се приземихме напълно чрез среднощна порция боб. Изсмукваш вътрешността на едрите зърна и хвърляш обвивките на подноса. Дават ти и чорбата от боба с много лимонов сок. Традиционно хапване за жителите на столицата, а може би и за всички сирийци, не съм осведомена.

В Дамаск преполовихме времето, предвидено за цялото 24-дневно пътуване. Тук направихме основния престой. Бляскавата столица на Сирия, изтупаните и модерни столичани, хората, които се опиват от говоренето и според йорданците говорят арабския все едно изпитват физическо удоволствие от това.

Хотелиерът нямаше против да пази куфарите ни докато ние се развяваме в Йордания. Резервирахме си още една нощувка в този хотел за деня на връщането от Аман и преди заминаването за Бейрут. Потеглихме за Аман с една малка раничка.

[1] дворец (перс.)

[2] Възможно е да се срещне като Deir ez-Zor, Dayr al-Zawr, Der Ezzor, Deir Azzor

[3] 2011 г.