23 дни в Иран (2015) - разказ в снимки

Този "пътепис" писах по време на пътуването ни в Иран през 2015-та година. Понеже така и не видя "бял свят", а наскоро се регистрирах тук, реших да го споделя. Вероятно някои неща са се изменили за последните 4 години, но ако някого открие нещо полезно или интересно, то - чудесно 🙂 

Добрите хора не са на изчезване – просто повечето са събрани в ИРАН
Май/април 2015

У(из)водни думи:
1. Човек може да живее без интернет и кафе (за 23 дни е проверено, за повече - не гарантирам)
2. Ако притежаваш милиони, не е задължително да си милионер 
3. (Порцеланови) кончета сред камили не търсете
4. Краткият път обикновено е по-дълъг
5. Ако не си носиш лъжица в джоба, обичаш чай без захар
6. Добрите хора не са на изчезване - просто повечето са събрани в Иран

Защо Иран? Защо разказ за него?
Зад гърба си имаме интересни пътувания (напр. Сахара, Китай), но за първи път ще се опитам да пиша. Публично, не по принцип 😉  Чувствам се провокирана да разкажа преживяното. А основна причина за този мой амбициозен план, е сблъсъкът между представата за Иран на заобикалящия ме контингент и коренно различната действителност. Когато споделяхме с близки, приятели и познати намерението си да посетим Иран, личната ми социологическа статистика сочи, че коментарите можеха да се сведат до 3 основни групи:
1. „Иран?! Не е ли опасно?“
2. „Вие луди ли сте?!“
3. „Господ да ви пази!“
Ще е лицемерно ако пропусна да спомена, че и аз се позамислих къде сме тръгнали, но за щастие тази мисъл прелетя бързо като Тойота през пясъчна дюна 🙂 

Подготовката

(Към 2015) За да посетиш Иран, е нужна покана и виза. Получихме покани със съдействитето на агенция(вече беше тествана за пътуването ни до Грузия и Азербaйджан) - 150лв. за покана на човек. Минахме интервюта за виза в Иранското посолство, платихме такса 100лв. на човек. За колата задължително се прави Карнет дьо Пасаж от CБА. Заплатихме 100лв. и депозит 1000лв. И съвсем навреме (2 дни преди планираното тръгване 🙂 ) визите бяха готови и светофарът светна зелено. Нямаме ясно начертан предварителен план – нито на градове, нито на хотели (както е казано - "Не винаги ти трябва план. Понякога всичко, от което се нуждаеш, е да дишаш, да вярваш и да оставиш нещата просто да се случат."). Имаме резервация единствено за първата вечер и амбиция да обиколим колкото се може по-голяма част от Иран за 23 дни. Пътуването започва, затегнете коланите...

ДЕН ПЪРВИ. 25.04. 05.00ч. сутринта
Първи опит за тръгване.
Отнема повече от час нареждането на пъзела от багаж в джипа. Казват, че всяко дълго пътуване започва с една единствена крачка. Извод от деня: понякога може да започне и с повредена кола. Още пред вкъщи 🙂 
За щастие повредата се оказва дребна и е отстранена в рамките на деня.

ДЕН ВТОРИ. 26.04. 04.00ч сутринта
Втори опит за тръгване – успешен 🙂 

ДЕН ТРЕТИ. 27.04.
ГРАНИЦАТА – пътуваме денонощно, тъй като хотелите са загуба на време, с каквото не разполагаме. Стигаме границата вечерта на 27.04.

Границата Турция - Иран при Исендере - Серо се оказва някакво утопично явление със сновящи бусове, рейсове, мъкнене на чували от всички страни. Единствено не става ясно къде са скрити гишетата, до които трябва да се доберем за проверка. Лудницата е пълна, отвсякъде коли запушват пътя. Попадаме на един човечец, който ни отвежда до заветните гишета. Озоваваме се на опашка от двайсетина човека, наблъскани 1 върху друг в стремежа си за предна позиция. Последният от тях ни светва, че понеже сме чужденци сме с предимство и получаваме набързо печати.

Следва проверка за влизане в Иран. Ние сме подготвени какво не трябва да правим в Иран. Честна дума. Подготвени сме! Още при първия ни досег с ирански полицай, аз му махам (за да покажа, че този паспорт е мой), но иначе чудесно знам, че не трябва да комуникирам с мъже и дори да ги поглеждам в очите. Мъжът ми пък му показва знака с ръка за "ОК", за който теоретично предварително сме наясно, че значи среден пръст 🙂  Изобщо - важно е да си подготвен.

Имаме предварителна уговорка с Хюсеин, у когото ще нощуваме, да ни помогне с минаването на границата. Пристига баща му и поема последвалите разнасяния на документи по гишенца и сгради, след което ни отвежда до дома им.

36 часа и 2 700км. по-късно вече сме в Урмия. Там ни очаква голяма изненада – има отседнали от предишната вечер двама българи, тръгнали на пътуване из Иран с мотори. Беше много приятно да срещнеш земляци далече от родината. Пихме чай, поговорихме за маршрути, идеи и планове, и Хюсеин ни изведе на вечеря. Вече бяхме изтървали времето за вечеря, тъй като минаваше 22.00ч., затова минахме с фаст кебап и се прибрахме да зареждаме батериите.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ. 28.04.
УРМИЯ
Трябва да се приведем в смилаем вид за пред обществото. Хората в Иран са силно религиозни и има строги правила относно облеклото. Съществува морална полиция, която да те подсети ако случайно си кривнал от пътя. Жените задължително носят дълги туники, които да прикриват всякакви женствени форми. Ръкавите са дълги, тъй като не бива да се показва никаква плът. Цветовете основно са тъмни, но се забелязва и модернизация с по-цветни дрехи. На главите се носят кърпи. Всички тези правила не са изключение и за туристките. Не малка част от жените са още по-крайни и върху дрехите носят черни наметала, които ги покриват от главата до петите. Мъжете могат да носят тениски с къс ръкав, но къси панталони и потници са забранени.
Вече пременени, закусваме в къщата, в която сме отседнали, и тръгваме на обиколка из града с Хюсеин.

Въпреки че очаква гости от Полша, той е така добър да ни помогне да си обменим пари и да ни заведе на обяд. В Иран не могат да се ползват чуждестранни карти, което е повод още на влизане да планираш бюджета си и да обмениш нужните финанси за пребиваването. Процедурата в банките е сложна и отнема време. Има частни чейндж бюра, които са за предпочитане и противно на очакванията - не мамят в курса. В Техеран също намерихме такива, но доста от тях не желаеха да приемат евро. Официалната валута в Иран е риал. През април/май 2015г. 1 милион риала се равняват на около 30 евро. Така още в началото на пътуването, се оказахме горди притежатели на пачки милиони 🙂 

Следва разходка из местния базар.

Хюсеин ни запознава с традиционното им ястие Дизи. То се приготвя в малки глинени съдове, като характерно е дългото готвене на бавен огън. Поради тази причина има обособени ресторанти, които предлагат само това ястие, което гарантира и доброто му качество. Рецептата включва агнешко, нахут, картофи, домати, боб, куркума и канела. Интересен е начинът на консумация. Той се състои от 2 части. Сосът се изцежда в отделен съд и в него се слагат парченца тънък хляб, както казваме в България - попара. След консумацията, останалата гъста част от ястието се мачка със специален прибор и получената хомогенна смес се завива в хляб и се хапва със суров лук за допълнение.

Следобед тръгваме за Табриз, като по пътя минаваме през соленото езеро Урмия. То е едно от най-големите безотточни езера в света. Преди време е ползвано за къпане, сега това е забранено, тъй като езерото застрашително пресъхва.

Табриз – градът ни посреща със задръстване, в което завързваме първите си запознанства. Нямам идея дали всички туристи имат възможността да изпитат подобно внимание, каквото ние, но е сигурно, че вече знаем приблизително какво е да се чувстваш като звезда. Несъмнено туристи в Иран няма много, а излизането на местните извън страната е затруднено, което ни превърна в подвижен атракцион, който хората искрено приветстваха и обгрижваха, дори в движение. Може би за това доста допринасяше и визията на колата ни, каквато там не може да се срещне, а пък с десен волан?! – какво е това чудо 🙂  

Не бяхме подготвени за цялото това внимание и в началото бяхме доста озадачени, когато всяка кола, която ни задминава, се изравнява с нас и хората усмихнати ни махат и изтрелват фрази като „Welcome to Iran“ или “I love you” (просто това знаят, а държат да ни приветстват). Задръстванията бяха истински извор на комуникация - всички ни питат според възможностите си - от къде сме, къде ще ходим и понякога изтрелват „кажете на всички, че в Иран не е опасно“.

Сами разбирате, че задръстванията и хаотичното движение вместо да ни изнервят, адски ни забавляваха. По улиците хората искаха да се снимат с нас, радваха ни се, искаха координати, за да поддържаме връзка. Нещо идентично бяхме изпитали вече в Китай, но в Иран надхвърли многократно всякакви очаквания, а и не беше просто интерес, а искрена добронамереност.
Намираме набързо хотел и излизаме на разходка и вечеря. Оставаме разочаровани от 2 ресторанта, споменати в LonelyPlanet, и решаваме да импровизираме. Щастието ни се усмихва и попадаме на страхотно ресторантче. Ето какво предлага менюто.

В ресторатите менютата са на местния език фарси и без надежда някой да те разбере. Мисля, че 1 или 2 пъти се е случвало да попаднем на английско меню. Това, разбира се, вкарва в действие ръчички и крачета за обяснения, но в крайна сметка спряхме да се мъчим и поръчвахме на сляпо – хем има елемент на изненада, хем пробваш различни неща.
Управителят на ресторанта ни приветства лично и ни донесе да опитаме от всички ястия, за да си изберем. След кратка разходка се прибираме за почивка.

ДЕН ПЕТИ. 29.04.
Управителят на хотела ни кани на закуска в стаята си. Оказва се много приятен човек, пътувал из Европа, дори посещавал София.

Предложи ни да изпием чая си на покрива на хотелът му, от където се разкрива гледка към целия град.

След сладки приказки и заслужена почивка, е време да се потопим в духа на града. А къде е душата на всеки ирански град – базарът. Този в Табриз се оказа с впечатляващи размери – 7 кв. км. , което го прави най-големият покрит базар в света – по-голям и от известният на всички „Капалъ Чарши“ в Истанбул.

Попадаме на цветни живи мъничета, разбира се - защо да боядисваш яйца, като изобщо не ходят и не писукат 🙂  В Иран не е прието да имаш куче или котка за домашен любимец и изглежда са намерили забавна цветна алтернатива за дечицата си.

Продължаваме разходката си. Всички проявяват нескрит интерес към нас – отвсякъде ни поздравяват, валят приветствия и усмивки. Един симпатичен дядо ни пита от къде сме, заговаряме се и се оказва, че е колекционер на стари пари. Веднага ни показва колекцията си, в която има завидни екземпляри, дори старо българско хартиено левче. За щастие имам в себе си от родната валута и му подарявам 5лв. за колекцията му, а той в замяна - стара иранска банкнота.

Разбираме, че в града има Арменска православна църква и решаваме, че ще е интересно да посетим подобно място насред мюсюлмански град. Оказва се, естествено, особено трудно достъпна. Скрита е зад висока фасада, но след няколко любезни упътвания и обиколка на района, успяхме да открием затънтения й вход из задните малки улички.

Към обяд е време да потеглим за Кандован, който е разположен на 60км. южно от Табриз. Селцето е интересно с това, че местните живеят в скални пещери, образувани от изригването на вулкан преди много години.

Хапваме в ресторантче и за първи път се сблъскваме с типичните за Иран „маси“, на които се събуваш, качваш крачетата и сядаш „по турски“.

След кратка почивка е време за път. Предстоят ни 400км. до Санандаш, а вече минава 18.00ч.
Пристигаме в града след полунощ и се впускаме в търсене на хотел. Опитваме да потърсим някой хотел от “Библията”, както нарече Lonely Planet един испанец, тръгнал на 5-годишно околосветско пътешествие с колело (но за него по-късно). Пробваме 2 хотела - вече не съществуват. И тъкмо се чудим какво да правим, когато до нас спира непознат със семейството си. Не знае английски, но някак се разбираме, че търсим хотел и той дава знак да го следваме. Тъй като всичко това се случва в самото начало на пътуването ни, истината е, че си помислих, че е някой досаден човек, който ще се опита да изкара пари за услугата. Да - голям срам, че си го помислих. Човекът до 3ч. ни разкарва от хотел на хотел из града (тъй като нямаше места), с малките си дечица в колата, като истински се тревожеше и едва ли не срамуваше, че не може да ни помогне. Тогава вече ни светна лампата сред какви хора сме попаднали 🙂 
Намираме в крайна сметка хотел и това слага набързо край на дългия ден.

ДЕН ШЕСТИ. 30.04.
Великден - след като от 2 години се ползвам със статут на горда леля, от далечна България долита новината, че съм станала леля на квадрат 🙂  От този момент започва 3-дневното ми скитане по улиците с телефон в ръка, в жалки опити да уловя интернет, за да видя малките човечета. Тук е мястото да спомена, че „Интернет“ в Иран е по-скоро мираж. В някои хотели може да се срещне, но обикновено с мъчителна скорост и ограничен. Когато ми свърши нета в един от въпросните хотели и поисках нова парола, отговорът беше - „Интернетът свърши, може да има пак следобяд“. Неволно човек се пита - това хляб ли е, за да свърши и да очакват зареждане 😉 Фейсбук, Вайбър, YouTube са забранени, но с VPN нещата сработваха през 50% от времето.

Та така - стартира новия ден. Идилия - слънцето пече, хората сноват по улиците, птичките пеят, гледам от прозореца как колата ни се охраява с калашник... 🙂

Извинявам се за лошото качество, но както повелява традицията - на всяко пътуване си чупя фотоапарата. И на това не направих изключение 🙂 
След идиличното начало на деня, тръгваме на разходка. Отново внимание от всички страни – вече свикваме. И отново основната забележителност – базарът.

И български цигарки имало в Иран 🙂 

Почерпиха ни и айран. Той се предлага навсякъде, като се подвизава под името „дух“. Обикновено съдържа мента, което водеше до противоречиви чувства, но на мен страшно ми допадна комбинацията.

За из път си взимаме „бира“. Тази бира с плодови вкусове подозрително напомня швепс и... абе няма нищо общо с бира. Но това не е изненада, тъй като в Иран алкохолът е строго забранен. Е, длъжни бяхме да опитаме 🙂 

Време е отново за път. Следваща спирка - малки кюрдски селца.

Стигаме до Ховраман, където ни спират за проверка. Решаваме да се възползваме от случая и да напазаруваме дребни неща – айран и хляб. Себестойността на покупките ни не надхвърляше 2 лв. може би. Когато попитахме за сметката, продавачът ни каза – не е нужно да плащате, ще приема пари от вас, единствено ако това няма да застраши по някакъв начин пътуването ви в Иран. Иранските хора все повече ни очароват с неподправената си доброта...

Минавайки покрай следващото кюрдско село, попадаме на събитие с неясен за нас характер. Тълпа хора се суетят около малки, очевидно празнично облечени, момиченца. Тъй като не бързаме за никъде, спираме да пием чай и да гадаем какво правят 🙂 

Може да забележите, че облеклото на мъжете е по-странно – това са типични за района на кюрдите панталони.

Тъй като събитието очевидно беше към края си и още по-очевидно - нямаше как да разберем какво е - продължаваме по пътя си.

На свечеряване се установяваме на палатка в планината, близо до границата с Ирак. Нощта не минава без емоции – на вечеря непоканена пристига изгладяла опашата гостенка.

Доста храна получи и отношенията ни бяха вече приятелски, докато не цъфна на предния прозорец на колата посред нощ (представете си разпльоканата физиономия на катерицата от ледена епоха, 1 към 1 🙂 ). В крайна сметка беше обезвредена като преместихме остатъците от храна високо на едно дърво.

ДЕН СЕДМИ. 01.05.
Тръгваме към Керманшах, където разглеждаме комплекса Так-е Бостан. В него се намират скални ниши отпреди 16-17 века.

Хапваме в местно заведение, като „масата“ ни е разположена върху река.

След почивката поемаме към Бисотун, за да видим известния персийски скален надпис на Дарий І. Той е издълбан в скала на височина 152м. Барелефите от времето на Дарий І са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Оказа се, че качването до горе е забранено и това е най-ясната гледка към него. Решаваме да попитаме в управата дали няма начин да го видим отблизо. Приема ни любезен господин в офиса си и ни черпи диня, докато чака отговор от по-високо равнище по нашия въпрос. Казва ни, че биха направили изключение за нас, но комплексът е пълен с местни (тъй като е почивен ден) и това би предизвикало неприятности и за тях. Съгласляваме се с доводите, благодарим и си тръгваме.

По-точно-опитваме да си тръгнем 🙂  Буквално ни засмуква местна фамилия, която се е разположила на пикник под дръвчетата край офиса. В последвалата суматоха, можеше да се забележат само ръце, които ти бутат чаша чай, бисквити в устата, отвсякъде снимки, ръкопляскания...

Заговаряме се и един мъж ни пита с какво може да ни бъде полезен и дали имаме нужда от пари за пътуването си. Пари, разбира се, отказваме. Но се оказа, че е приятел с шефчето на комплекса и така се озоваваме лице в лице със забранената за посещения забележителност 🙂

Статуята на Херкулес.

Хващаме пътя, както се казва, защото ни очакват около 400км. до Ком. По пътя спираме за вода. Да - пак се оказваме интересни 🙂  Собственикът на магазина подхваща разговор, черпи ни чай. Кафе в Иран няма, на места може да се намери „3 в 1“ под прозвището „еспресо“ (разбрах го по трудния начин), но би било престъпление да го пиеш при наличието на страхотния им черен чай. Интересното е, че предлагат бучки захар, но никъде не дават лъжици. Беше ми нужна около седмица да разбера, че не слагат захарта в чая си, а хапват бучка захар и я смучат, докато пият чай.

Минаваме вече и няколко пункта за плащане на магистрали - никой не ни взима пари, усмивките ни са достатъчни 🙂 
Пристигаме късно в Ком и отсядаме в къщата на случаен човек. Време е за почивка, защото утре е празник, а ние сме попаднали на правилното място.

ДЕН ОСМИ. 02.05.

Град Ком е едно от най-свещените за шиитите места в страната, а на този ден е и един от най-големите религиозни празници. Няма как да пропуснем да видим нещата отблизо.

Оказва се, че за да влязат жените в религиозния комплекс, трябва да са облечени по-различно. Изчакваме на входа за жени специално извикана за нас екскурзоводка, като междувременно ни обличат в подходящите за случая дрехи.

Екскурзоводката ни развежда из целия комплекс и ни разказва за него, след което ни купува по 1 сок, извинява се ако ни е досадила с присъствието си и ни изпраща.

В Иран навсякъде по улиците се продават фрешове, което е страхотно решение за жегите. Цената за чаша е около 1-2 лв., а фрешът от пъпеш с парченца лед - невероятен. Взимаме си фрешове и се отправяме към колата, която междувремнно е събрала фен клуб.

Следващата ни спирка е Кашан, където посещаваме традиционни къщи-музеи.

Хапваме в препоръчан ресторант. За съжаление храната е доста гадничка, но така е с прехвалените места. Поне обстановката е приятна и има интернет 🙂

А как се разбираме в магазините? Така 🙂 

Среща с фенове. Както си вървим по улицата, до нас спира кола. От нея слизат мъж и възрастен дядо и с жестове обясняват, че много искат да се снимат с мъжа ми. Няма как да откажем, разбира се. Звездите са звезди, не защото са високо, а за да радват хората 🙂 

Време е за Исфахан. Пристигаме късно, но решаваме да се разходим, за да видим осветени красивите им мостове. Не си помислихте, че сме останли без компания, нали? Срещаме двама иранци, които ни молят да се присъединят към разходката ни. Английският им език е слаб и комуникацията върви трудно, но това не успява да ги спре да бутат и мотор километри наред, за да са с нас.

ДЕН ДЕВЕТИ.03.05.

Разходката ни започва от Площада на имамите, който се смята за втория по големина в света след Тянанмън в Пекин (имали сме щастието да посетим и него, но на място човек трудно преценява подобни статистики, наистина са огромни и двата).

Късният следобед тръгваме към Тудешк.

В Тудешк се срещаме със собственика на хоумстей, който ни дава указания какво може да посетим в пустинята наоколо. Отправяме се на пустинна разходка, а при момчето в Тудешк ще се върнем следващата вечер. Предстои нощ в пустинята, което автоматично значи – среща с местните обитатели 🙂 

Най-емоционалната среща нямаше как да бъде заснета, тъй като събитията се случиха светкавично. Епизодът може да се пресъздаде в приблизително следната последователност: приготвяме вечерята, нашата приятелка изведнъж хвърля всичко, което държи, и започва да тича панически, събличайки се 🙂 Оказва се, че паяк с големината на юмрук и завидна костна структура е влязъл под блузата й и я е ухапал. Тези му характеристики установихме след кратко преследване в галоп, в края на което аз се озовах тичаща на 1 крак, а мъжът ми в ръка с инструмента на убийството - обувката ми. Епизодът завърши трагично за клетото същество и не съвсем с хепи енд за мен. Разбира се, с лисици мога да вечерям безпроблемно, но що се отнася до огромни паяци... проблем. Така че, с фенер на рамо и повишено внимание се изнизаха тежко часовете на вечерта 🙂 

ДЕН ДЕСЕТИ.04.05.

Утрото ни носи слънце, пясък, чай и пъпеш.

Време е да се позабавляваме в пясъка като мравчици 🙂 

И буквално да се закопаем 🙂 

Следващата ни цел е стар керавансарай, намиращ се по обяснения „in the middle of nowhere“. Кервансараят е сграда, която е служила като място за хранене и преспиване на пътници и търговски кервани.

Намираме и целта си след известно лутане в нищото.

На влизане обаче ни очаква изненада. Влизаме щастливи, че сме го открили, но ни посрещат полицаи с калашници и ледени фейсове. Глътнахме граматиката. Посочиха ни да седнем на един килим на земята - естествено нямахме изобщо намерение да възразяваме. След малко пристина един от тях и ни донесе 2 шиша с месо и няколко хляба 🙂  Още по-интересно е да се спомене, че ние решихме да върнем жеста. Носехме си от България провизии за спешни случаи, та решихме да им подарим български кашкавал и родни сувенирчета. Господата полицаи заявиха, че не биха могли да приемат абсолютно нищо, докато са на пост, службата им не позволявала. Много се смяхме като си помислихме за паралела с родната полиция, но това е друга тема.

Следващата цел за деня е да достигнем до соленото езеро. Речено-сторено.

Вечерта се завръщаме в Тудешк, където опитваме от традиционната иранска кухня.
Стаята ни изглежда по следния начин:

Да, от тук нататък ще спим на земята 🙂 Пийваме чайче в очакване на вечерята. А ето я и нея.

На вечеря сме със семейството и двойка испанци, тръгнали на 5-годишно околосветско пътешествие с велосипеди. Изумително е какви хора може да срещеш... далеч от всякаква суета – само с палатка, панталон и тениска, а толкова богати с преживявания. Прекарваме приятна вечер в разговори. Оказва се, че са прекарали последната коледа в пловдивско село в Родопите (и бяха втрещени от присъствието си на свинско погребение), обиколили са цяла България...

ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ.05.05.
Утро в Тудешк.

Оказва се, че традиционно за иранците е да закусват супа от леща. На вкус бих я определила като родната. Обикновено закуската им включва и сирене, яйце и сладко от моркови.
Хлябът е на особена почит. Имат пекарни, където майстори ръчно го правят. Направи ми впечатление, че жените купуват по цели купчини хляб. Не се ползват торбички – може да забележите куппчина хляб на кормило на мотор или оставен директно върху пейка. Цената за 1 хляб е около 10ст.
Нашият домакин - Мохамед - ни заведе до новият комплекс, който строи. Наистина прекрасно място, оформено като кервансарай. Предстои да бъде завършен тази година (тъй като очаква посещение от Lonely Planet), така че на който му предстои пътуване из тези земи скоро, ще се радва на чудесни условия.

Май не съм споменала, че в Иран няма европейски тоалетни (а просто дупки), а тоалетната хартия е заместена от подвижно душче. Както пишеше в Библията (Lonely Planet) - ако не сте били достатъчно съобразителни да прочетете това предварително, то може да ползвате тази страница според нуждите си 🙂  Разделяме се с новите си приятели и поемаме към Чак-чак, най-свещеното място за зороастрийците - религията на древна Персия до арабската инвазия.

Тръгваме към Язд, като попътно се отбиваме в малко селце с красив стар град.

Успяваме буквално да се докоснем и до джамията с люлеещо се минаре.

По обед пристигаме в Язд. Хотелът е оформен като кервансарай и дори има интернет 🙂 

Следва посещение на музея на водата, местната градина и разходка из улиците на града. В музея на водата научаваме как хората са строяли подземни канали (канати), с които докарват вода в градовете от разстояние над 100км.

Друго интересно изобретение са така наречените багири. Целият град е изпъстерн с тях. Удивително е как тези примитивни климатици улавят и най-малкия полъх на вятъра и го изпращат по предназначение към собственика на къщата. Такъв може да забележите на следващата снимка.

ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ. 06.05.
Денят в Язд започва с чай и прекрасна гледка.

Имаме за цел да навестим номадите в планините. Това са хора, които лятото напускат селата си и отвеждат стадата си в планините като постоянно сменят местонахождението си. Откриваме известна прилика между нас и тях и решаваме, че ще е интересно да ги видим отблизо. Не отчитаме единствено очевидното - че са номади и нямат постоянен адрес 🙂 Е, в крайна сметка не ги намираме и ни застига буря (температурата спада от 32 до 8 градуса за по-малко от час), но пък си правим чудесна разходка из планините.

След около 300км. сме в Персеполис. Това е гръцкото име на древния персийски град Парса - една от столиците на Персийската империя. Предполага се, че строителството на града е започнато около 515г. пр.н.е. от цар Дарий I. Персеполис е опожарен от Александър Македонски през 330 пр.н.е. През 1979 останките на града са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

От Персеполис отиваме в Шираз. Настаняваме се в хотел, следва кратка разходка за вечеря и почивка.

ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ. 07.05.

Започваме обиколката на града с крепостта Карим хан.

След кратка разходка из базара, посещаваме джамията Вакил. Там отново ни придружава екскурзоводка и ни обличат в подходящи дрехи. Снимането в джамията е забраено, но правят изключение за нас.

За пореден път опитваме традиционната им яхния - корещ. Поръчвайки това ястие, никога не е сигурно с какви съставки ще пристигне. Обикновено съдържа нарязани лозови листа, боб или нахут и цял изсушен лимон. Резултатът е тъмна, кисело-горчива субстанция, която за мен беше неядлива, но спътниците ми не се отказваха лесно и във всеки ресторант се пробваха отново, като доколкото може да им се вярва, имало и приятни на вкус вариации. Почти всяко ястие е придружено и от препълнена чиния ориз, без забележителни вкусови качества. Разбира се, не пропускаме да хапнем и Дизи.

Следва разходка из градината Ерам.

Към 17ч. тръгваме към Персийския залив. Очакват ни около 650км. Положението е следното: нямаме време и храна за вечеря, планираме да пътуваме цяла нощ. Нооо.. 🙂 Спираме на бензиностанция и ни заговаря един мъж с редовните питания от къде сме, къде отиваме. Оказва се учител по английски. Като му казахме, че ще пътуваме цяла нощ, отсече - не, идвате с мен, тази вечер сте мои гости, ще вечеряте, ще спите вкъщи и сутринта ви пускам. Честно казано, вече за секунда не се съмнявахме в добрите намерения на иранските хора, а и си беше дар божи за нас в този момент. Съгласяваме се.

Оказват се чудесно семейство с 2 малки момиченца, които за домашни любимци имат 2 кокошки на двора. Споделиха вечерята си с нас, сложиха ни да спим в единствената им стая (кухня/спалня - според това какво ще сложиш върху персийския килим), на земята - така е типично за тях, а те спаха на двора, на открито. Сутринта станахме в 5ч., заведоха ни до пекарна, купиха ни хляб и ни изпратиха 🙂 От тогава всеки ден ни пращат смс-и къде сме и всичко наред ли е.

А това са моите приятелки, които все още ми пишат всеки ден (а как тече комуникацията ни без английски, ще оставя загадка). Много се впечатлиха от това, че съм с черен лак за нокти, изглежда не е типично за тях. Разбира се, веднага го изрових от багажа и им го подарих. Около 10 минути по-късно всички бяха лакирани, включително и 2-годишната им дъщеричка 🙂 

ДЕН ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ. 08.05.
Денят стартира преди първи петли, а такива имаше непосредствено до нас 🙂 Любезните ни домакини ни купуват хляб и ни изпращат. Към 13ч. вече сме слезли от ферибота, потънали сме в пот и пристигаме в Табл.

Да, по това време вече е 48 градуса, а тепърва предстои температурния пик. Не знам как се описва усещането да си подадеш ръката през прозореца на колата и така да те блъсне горещ задух, че да предпочетеш да си се топиш в собствен сос мирно и тихо. Наистина жегата е убийствена, а ние планираме да си метнем багажа в хотела и да тръгнем на обиколка.

В хотела ни посрещат с чай, вентилатор и знаменца, с които да си веем 🙂 

И легла даже има, маркови при това 😉 

Местните ни обясняват, че по това време е неразумно да се излиза навън и да изчакаме да се разхлади. Вслушваме се и следобед тръгваме в търсене на солена пещера и каньон, които са част от национален парк.

Прибираме се в хотела за вечеря, след което отиваме на близък плаж да чакаме излюпването на малки констенурки. Да, плажът Шиб Дераз е популярен с това, че костенурките снасят яйцата си там, а по това време на годината малките костенурки се излюпват. Чудесно. На теория 🙂 Плажът денонощно се охранява от местни жители самоинициативно. Дават ни столчета, получаваме инструкции да пазим тишина, да не светим и да чакаме търпеливо. Та значи седим си ние на метър от плажа, нямаме право да се къпем, тъмно е и честно казано - попреспиваме 🙂 Чакахме до полунощ – костенурки не се излюпиха и тъй като комуникацията с охранителите не вървеше наникъде, решихме да поспим малко и в марковите легла.

ДЕН ПЕТНАДЕСЕТИ. 09.05.
Денят стартира рано с разходка с лодка в най-голямата мангрова гора в Персийския залив, среща с ходещи и летящи риби и... пооцапване.

На острова жените носят особени маски, чиято функция така и не разбрахме.

Тръгваме си от острова, като ни предстоят около 500км. до Мейманд. Там си намираме пещера и нощувката е уредена.

ДЕН ШЕСНАДЕСЕТИ. 10.05.
На сутринта правим обиколка на историческото село. Най-новата сграда в него е джамията, която е на 200 години.

Предстоят ни към 200км. до Керман, където ще обиколим базара и ще обядваме в стар хамам (баня).

След още 130км. стигаме до калутите. Това е местност със странни скални образувания. Слънцето и вятъра като изкусни художници са нарисували една величествена картина насред пустията. Причудливите форми придават една почти неземна обстановка на залез слънце. След кратка разходка се установяваме там на палатка. От всички страни около нас вилнее буря, но ни пропуска. А небето е най-красивото, което някога сме виждали – с милиони звезди. Това нямаше как да заснемем, но се позабавлявахме с други снимки.

ДЕН СЕДЕМНАДЕСЕТИ. 11.05.
Предстои ни дълъг преход от 800-900км. с крайна цел Фахразад. Денят минава в пътуване, дори хапваме в движение. На около 150 км. от целта срещаме отново испанските си приятели с околосветското пътеществие - малък е света, Иран още по-малък.

Пристигаме по тъмно във Фахразад. Отсядаме в хоумстей, където се запознаваме с двама симпатяги от Амстердам. Това ме подсеща, че месец преди Иран и ние с мъжа ми посетихме Амстердам – какъв контраст, а? 🙂 

Леглата ни отново са на земята, но вече сме свикнали. Да ги нямаше и огромните бръмбари - чудно щеше да е 🙂 

ДЕН ОСЕМНАДЕСЕТИ. 12.05.
Приятна закуска и е време за среща с четириногите ни другари - камилите.

Тръгваме през пясъчните дюни за Техеран. Пренебрегваме предупрежденията, че е опасно да търсим път сами без гид. Истината е, че се позагубваме сериозно сред пустинята, но успяхме все пак да я прекосим и да намерим пътя.

След около 750 км. и точно за вечеря сме там. Намираме си заведение за хапване с жива музика. Интересно е, че за стартер ни поднасят баклава и чай, а десертът е краставици и плодове. Младите в заведението не танцуват, но очевидно се забавляват, припявайки на певеца и пляскайки.

ДЕН ДЕВЕТНАДЕСЕТИ. 13.05.
Техеран. То е ясно, че с интернета не случихме, но ще пускаме писмо до новия племеник. Явно и пощенските им гълъби са спънати, защото 2 седмици по-късно ние сме вкъщи, а писмото не 🙂 

Следва разходка из града.

Посетихме и Историческия музей. Това е човешка глава, запазила се в подземна солна мина в продължение на 17 века.

В града пресичането на улиците е цяло приключение. В Lonely Planet е отделена специална тема с указания как да се извършва това мероприятие. В най-общи линии указанията се свеждат до 2 основни съвета:
1. Или да се приобщиш към група местни, които знаят как се прави
2. Или да затвориш очи и да тръгнеш, разчитайки на благосклонността на съдбата 🙂 

Междувременно имаме и важната цел да открием туба, защото вечерта трябва да сменяме маслото на колата. Влизаме в поредния магазин и питаме за туба (не питаме, а изиграваме туба 🙂 ). Някак ни разбират и 1 момче излита от магазина. След известно време се завръща с точно това, което ни трябва. А естествено, че и пари не пожелаха да ни вземат. 

Следобед тръгваме за Аламут валей, но километричните задръствания прецакват малко плановете ни. За сметка на това поне градусът е висок 🙂 

Стъмва се, а нашата идея е да видим пътя през селцата по светло, тъй като е много живописен. Решаваме да си намерим местенце за спане, но това се оказва проблем - никъде в региона няма хотел. Спираме да попитаме за пореден път и вадим късмет. Връзката се осъществява сложно, но пък мъжът ми има повод да почерпи – сбъдва се мечтата му да се повози на Пайкан 🙂 
Та така, с Пайкана ни отвеждат до едно заведение, откъдето ни поема друг човек, по пътя ни предава на трети и в крайна сметка си намираме цяла къща за нощувка.

ДЕН ДВАДЕСЕТИ. 14.05.
Отпочинали и свежи, тръгваме из Аламут Валей.

Стигаме до Аламут касъл. Трябва да изкачим доста стъпала, за да стигнем до замъка. В този миг на отчаяние виждаме алтернативния транспорт. Хич не му мислим и се мятаме на магаретата 🙂 

Поемаме към Каспийско море.

На брега на морето решаваме да се установим на лагер и да заредим батериите, тъй като още много път ни чака.

ДЕН ДВАДЕСЕТ и ПЪРВИ. 15.05.
Рано сутринта тръгваме към границата. На места табелките са подвеждащи и губим пътя, но упътванията от местните са безценни. Спираме да попитаме един дядо накъде е пътят. Представете си картината, в която мъжът ми се опитва да пита след колко километра трябва да завием „One, two, three.. ?“ Дядото се е нахилил до ушите (с няколко липсващи зъба) и в отговор показва, че и той може да брой, като продължава „four, five, six..“ 🙂 

Малко преди границата спираме да напазаруваме и да напълним резервоарите с гориво, тъй като ни предстои преход в Турция (а там горивото не е на същата цена). Пълним всичко до козирката, дори местни, които срещаме в магазина, ни носят туби, защото бензиностанцията не работи. Така и вторият ни резервоар е пълен и доволни и щастливи отиваме да минаваме границата. Да ама не. На границата любезно ни светнаха, че може да се изнася гориво единствено във фабрично предвидените от автомобила резервоари. Още по-любезно ни дадоха тубички, които търпеливо, под проливния дъжд напълнихме с иранското ни евтинко гориво от втория резервоар. Като казвам „любезно“, не е съвсем иронично. Беше им доста неприятно, че ни създават неудобство, дори полицаите ни почерпиха чай междувременно. Но фактите са си факти – 120 литра гориво назад.

В крайна сметка минаваме границата и следва път цяла нощ.

ДЕН ДВАДЕСЕТ и ВТОРИ. 16.05.
Целият ден минава в път. Спираме единствено да хапнем супа от леща и гюзлеме на една бензиностанция. Вечерта пристигаме на един плаж на Черно море (от турска страна), където си правим лагер. С храната не случихме, но поне вече сме заредени с бира и ракия 🙂 

ДЕН ДВАДЕСЕТ и ТРЕТИ. 17.05.
Слънце, плаж, море. И костенурки 🙂 

Към 21ч. вече сме в Пловдив на вечеря. След полунощ – вече и у дома в София. Прибираме се уморени, но много щастливи 🙂 

ФИНАЛ или НОВО НАЧАЛО
Пътуването през Иран ми напомня на един микро живот– със своите върхове и спадове, смени на пейзажа, редуване на горещи и студени времена – бури и жарко слънце, срещи и раздели, умора, щастие.. живот 🙂  Не се возихме на яхти, не спахме в луксозни хотели, не носихме скъпи дрехи, но срещнахме истински и добри хора – искрен разговор, добра дума, усмивка. Щастието е скъпо нещо, а ние сме неприлично богати 😉 

p.s. "Нашите очукани куфари бяха струпани отново на тротоара; имахме дълъг път за минаване. Но това нямаше значение, пътят е живот"...