Merci, Iran

Иран ме заинтригува като дестинация преди около петнадесетина години, когато мъжът на моя колежка замина на работа в нашето посолство в Техеран и тя отиде да го види, като се върна с разкази за тази затворена страна, с толкова ограничения, морална полиция и празни плажове.

Когато научих, че са спрели да слагат печатите в паспортите, решението бе взето моментално и билетите закупени.

Техеран

Кацнахме на летище ИКА /Имам Хомейни/ с полет на Пегасус от летище Сабиха Гьокчен в Истанбул и всички жени сложихме шаловете на главите.

Нощ, уморени сме от дългите опашки на чек-ин, но знаехме, че от хотелът ще ни чакат за трансфер до леглата и това ни действа успокояващо.

Иранците скочиха от седалките преди още самолетът да е напълно спрял, а стюардите хич не се впечатлиха. Излязохме от ръкава и се насочихме към посоченото с табела „виза“ място. Имаме вече електронни одобрения, за които сме кандидатствали месец и половина по-рано. Едното излезе за два дни, другото беше отказано и се наложи да кандидатстваме чрез иранска агенция. След прочетеното във форуми се оказа, че такива откази са често срещани и че проблемът е основно в електронната система на иранското външно. Ние случихме и големите празници около новата им година, така че подозирам, че въпросният отказ е бил направо автоматичен в следствие на липсата на ответна човешка реакция. Не че не можеше директно на място да се занимаваме с кандидатстване, но ситуацията с отказа ни стресира и щяхме да сме притеснени до последно. Затова и заложихме на сигурното.

Имах и подготвени застраховки, така че съм засилена и документално обоснована. Нелюбезен човек огледа стриктно най-вече застраховката, като търси изричния текст Iran. Намери го и ме изпрати да плащам скъпоструващата такса от 75 евро на човек. Отделно ми искаха още 3 долара за някаква допълнителна такса. Дадоха ми квитанция и само с нея ме пратиха на паспортната проверка. Виза никой не ми даде. Печат никой не ми сложи, дори и на листче.

По-късно, когато имах достъп до интернет, намерих в електронната си поща истинските електронни визи, които пък в единия хотел ни изискаха.

Багажът вече беше излязъл, тоалетната приличаше на луксозен хотел с огромна ваза с цветя по средата на помещението, а човекът с табелата с моето име ни чакаше. Ура!

Пътят дълъг 55 км., късно през нощта, при липсата на трафик, отне около 30-40 минути. Настанихме се набързо и се метнахме по креватчетата.

Понаспани и забрадени закусихме и отидохме на пешеходна разхода из близката до нас част от Техеран.

Градът е голям, трафикът тежък, а движението ужасно. Пресичането е цяло приключение. Коли и мотори не спазват правилата. За мен изненадващо беше, че е страшно зелено навсякъде. Хората ни зяпаха настойчиво по улиците. Някои и ни поздравяваха и питаха от къде сме.

Отидохме в голям и добре подържан парк, пълен с котки и лежащи и прегръщащи се двойки. Последното ме изненада страшно, защото мислех и бях чела, че не е прието дори да се ръкуват противоположните полове.

Тази част бе оборена и от мой дългогодишен ирански приятел, който ми донесе сим-карта и ми обмени пари. С него дори се разцелувахме на рецепцията, тоест аз питах може ли да се ръкуваме, а той се хвърли в прегръдки, докато си мислих, че ще ни арестуват след обаждане от рецепцията, че нарушаваме морала.

Обменихме 200 евро, за които получихме 2 пачки и една купчина пари по половин милион, на обща стойност 32 000 000, тоест при курс 1 евро = 160 000 реала, при официален такъв 1 евро = 47 000 реала. Аз исках да сменя 150 евро, но персийският приятеля настоя, че те са нищо. Грешка. До предпоследния ден бяхме изхарчили 2/3 от тях и последния се хвърлихме в някакъв бесен шопинг и пак накрая обърнахме 4,5 млн. обратно в евро на летището. Наистина в Техеран е по-скъпо от останалата част, която видяхме, но пак е много, много по-евтино от при нас.

Валутата им постоянно се обезценява и когато си тръгнахме вече беше 1 евро = 175 000 реала. В живота си те ползват разговорното томани, което е реали без едната нула, но на мен ми беше адски трудно да калкулирам така и когато питах кое колко струва, молех да ми казват цената в реали.

Купихме и он-лайн от сайта на фарси билети за автобуса до Исфахан за другата сутрин – ВИП за 4 лева билета, като разстоянието беше около 340 км. После отидохме да вечеряме като попаднахме в мега могъщ трафик, в резултат на който пътувахме дълго до една претъпкана пицария, където чакахме и за места. За първи път ядох пълнозърнеста пица с телешко месо. Вкусно беше. Сметката за трима с предястия и безалкохолни питиета /алкохолът е забранен в Иран/ беше към 1,40 млн., тоест около 17 лева.

Бях си свалила на телефона приложението Snapp, с което на другата сутрин дойде за 3 минути кола пред хотела, която да ни закара до автогарата. Snapp е аналог на Uber и е много удобен. Проблем е само, че шофьорите не говорят дума английски, но пък цените са драматично по-евтини от на такситата и виждаш колко ще ти струва преди да се качиш.

Още със слизането на автогарата има викачи, които подканват за различните дестинации. Нас те ни упътиха. Озовахме се на гишето за смяна на електронния смс билет с истински час преди уреченото време и направо ни заведоха и качиха на предния автобус. Той пък не тръгна по разписание, а 20 минути по-късно. Тръгвайки и обикаляйки гарата стюардът – много мил, приятен и говорещ английски човек, който ни отделяше специално внимание като единствените чужденци във возилото – подвикваше на отворена врата Исфахан и събираше по трасето още пътници.

Настанени в страшно удобното превозно средство и снабдени с вода и храна от милия човек потеглихме най-накрая по маршрута. Пътят беше еднообразен, с една почивка и нито една полицейска проверка. Може би защото беше през деня.

Исфахан

Возихме се около 6 часа и накрая пристигнахме в бленувания град. От исфаханската автогара се качихме на едно такси, чийто багажник не събра куфара ни и го закрепи с ластик. Колата беше в окаяно състояние, а вътре имаше прокъсани черги. Отнякъде долетя друг таксиметров шофьор, който се скара на натоварилия ни чичо, с чудесен английски ми каза, че бил негов ред. Разтовариха ни, пак ни натовари, пак закачи багажа с ластик на кука, излъга ни в цената, ама нямахме желание за разправии, нито възможност за уточняване на локация, та да ползваме снап, и потеглихме. Поне колата беше чиста. Времето мина в плюене на главата на страната, посрещнато от мое мълчание и в доказване колко точно ни струва нощувката в хотела, където отивахме, защото той не вярваше, че такъв хотел струва толкова малко. Ама се убеди. Хотелът беше Iran hotel – с отлична локация, чистичък, тесничък и ни струваше 12 евро на нощ за двойна стая без закуска.

Резервацията я направих и платих от тук, ползвайки агенция 1^stQuest. Резервирах и още два хотела с тях. Цените им бяха най-добри, от всички останали, които открих да предлагат тези хотели. Понякога разликата беше двойна.  

Исфахан е прекрасен град. Срещу нас имаше парк, в който се разходихме. В парка се намира двореца Hasht Behesht.

Улицата на хотела беше пълна с магазини и фаст-фууд заведения. Много вкусни са панираните им гъби.

Реката и популярния мост Si-o-se-pol бяха на максимум 10 минути пеша от хотела и привечер под вторачените погледи на местните, се озовахме сред огромно количество зяпащи ни хора, дошли в почивния си ден до моста за селфи, пикник, разходки и срещи. Разходихме се по хубавия мост, но вниманието и приказките на персите просто ни задушаваха. Имаше и други чужденци, които също споделяха част от това гледане и комуникация, но тъй като ние бяхме две жени, някакси при нас беше направо потискащо и задушаващо.

И избягахме в прочутия ресторант Шехерезада, намиращ се наблизо. Мястото е красиво, сервитьорите като от Балкантурист, и като визия, и като поведение. Храната – отлична. Ядохме пилешки кебап, както винаги гарниран с ориз, агнешки котлети, пихме дух /айран с мента/ и накрая ни почерпиха с локум. Сметката беше нещо като 16-17 лева. Когато си тръгвахме заведението се беше напълнило с много групи туристи и с доста местни.

Върнахме се на моста, тъй като беше вече тъмно и това ни предпази от настоятелните вторачени погледи на хората.

На другата сутрин тръгнахме към най-голямата забележителност - Naqsh-e Jahan Square. По пътя видяхме много приятни заведения и магазинчета. Навсякъде беше зелено, поддържано и обсипано с цветя.

Площадът е разкошен. На него са разположени три основни забележителности – Abbasi Great Mosque, Sheikh Lotfollah /Shah’s/ Mosque и Ali Qapi Palace. Джамиите са богати на тюркоаз, красота и изящество. Площадът е пълен с хора – местни на разходка, рисуващи местни, ученици, както и много туристи.  Група дечица с ранички с техни снимки бяха папарашки заснети от китайски туристки.

Обичайно всички забележителности имат вход за туристи от 200 000 реала, или малко повече от евро.

Дворецът разкрива прекрасна гледка. Самият той е много красиво изрисуван.

В двора има кафене, където ни сервираха истинско италианско еспресо, докато сме полегнали на традиционните места за хранене и отдих, които не знам точно как се наричат. Повдигнати от земята и на дървени крака, застлани с черги и обсипани с възглавници, върху които прилягваш с кеф.

Когато пуснаха и фонтана на пощада става вече великолепно. Отстрани има голяма базарна площ, в която е пълно с ориенталски и тюркоазени красоти, сребърни сервизи и разбира се персийски килими.

Обядвахме и продължихме към другия голям площад – Imam Ali Square.

Оттам отидохме до Jameh Mosque of Isfahan, напълно наджамиени и превозени от нелегитимно такси с много благ и мил шофьор отидохме в същия ресторант Shahrzad, където пробвах да ям пиле с орехов сос и беше ужасно невкусно. 

Наин

Следващата сутрин имахме организиран частен трансфер с шофьор до Язд със спирка в град Naein. Струваше 30 евро + 5 евро за разходка в Язд, и го резервирах през агенция Iran’s travel. Абсолютни професионалисти.

Шофьорът г-н Хасан, всъщност гид от 20 години, с перфектен английски, се яви точно в 9 на рецепцията. На колата й липсваше огледалото, но той се справяше добре с шофирането. Когато пристигнахме в Наин разгледахме с негова помощ и разкази стара джамия с подземие, което се осветяваше с естествена светлина през мраморни плочи, и отидохме до кирпичената крепост. Цялата стара част на града беше със сгради, изградени от този материал и ронещи се.

После шофьорът извади от багажника кошница и ни почерпи кафе, чай и бисквити. Разпитах го за поставените навсякъде кутии за дарения. Когато мюсюлманин не спазва Рамадан, той трябва да сложи за един ден нарушение стойността на яденето за трима души. Когато например мъж се облече в черно, извън погребенията, трябва да даде стойността на едни обяд за един човек. Събраните пари се дават в Палестина, на жертви на война и на природни бедствия.

По пътя имаше много снимки на мъже, които се оказаха войници, загинали във войната с Ирак.

Язд

Когато стигнахме Язд, вече беше станало горещо, най-горещо до момента, а и след него, и се благодарих, че имаме разходка из града, при която се придвижваме с климатизирано возило.

Първо се настанихме и обядвахме в традиционната ни и много приятната къща Firoozeh, резервирана отново през 1^st Quest – 28 евро на вечер със закуска.

Качихме се на безогледалната кола и отидохме до Зороастрийски храм с вечен огън и понаучихме малко за тази религия.

После продължихме към много хубав площад Amir Chakhmagh с джамия и Nakhl. Последното е религиозно дървено съоръжение, което се носи от мъже при шествия и е популярно единствено в региона на Язд.

Посетихме Jameh Mosque of Yazd и някакво свещено място, в което има гробница – Seyyed Roknoddin Tomb.

Прибрахме се в къщата и отпочинахме и след като се стъмни пак излязохме, като отново бяхме подложени на настойчиво зяпане. Закапаха гигантски капки дъжд и се прибрахме набързо.

От фирмата Iran’s travel дойде мъж, който да ни даде самолетните билети за полет от Шираз до Техеран и да му платим всичките си задължения към фирмата.

На сутринта същият мъж дойде и поехме пътя си към Шираз със спирки в Абаркух /Abarkouh/ и Персеполис.  Цената отново 30 евро. Ако искаме гид – още 30 евро. Не искахме.

Абаркух

Очакваме същия ден Рамадан да е почнал, но го бяха отложили. Милият и симпатичен шофьор Мехди, освен че ни купи плодове, изми ги и обели, по-късно ми купи сладолед, а накрая и нещо като дюнери. Не ми позволи нищо да купя или платя.

Когато стигнахме в Абаркух, първо естествено беше джамията и после продължихме към една страхотна традиционна къща, за съжаление изпълнена с китайска група, но за късмет точно тръгваща си - Aghazadeh Mansion.

Сградата е изобразена на гърба на банкнота от 20 000 реала и има едно от най-известните съоръжения за улавяне на вятър и климатизация. Много е красива и гледката от покрива й е впечатляваща.

Отидохме и до гигантски кипарис, за който казват, че е на над 4 000 години и се спряхме до ледената къща.

Yakhchal е поредното умно древно съоръжение, с което се е съхранявал лед в продължение на 6 месеца, като същото е дълбоко вкопано и има два пласта покрив.

Персеполис

Продължихме към гордостта на персите, като спряхме само за снимка до Некрополис, където има древни гробници.

Персеполис e бил столицата на Първата персийска империя, датира от 6-ти век и каквото е запазено от него е впечатляващо. Завладян и опожарен от Александър Македонски.

След около час и половина прекарани в града на Персите, продължихме пътя си към Шираз, където пристигнахме привечер. Горкият шофьор трябваше да измине обратния път същия ден, но той каза, че за него това нищо не е, тъй като обичайно води групи по 20-30 дена, с които обикаля от сутрин до вечер.

Шираз 

Шираз ни посрещна с много зеленина, палми и пиково задръстване. Хотелът ни беше превъзходен и луксозен. Beyn Ol-Harameyn. 31 евро на вечер на двама със закуска и отново резервиран от сайта на 1stQuest. Намира се точно до Общината, в непосредствена близост до Централната джамия и Шах Чераг.

На другата сутрин хукнахме към т.нар. Розова джамия /Nasr-ol-molk Mosque/, в която е хубаво човек да е около 8,30 – 9 ч., за да види осветени и даващи отражения върху килими и стени ярките витражи на прозорците. Там сме. И китайците са там. То са селфита, то са камери, то са фотоапарати. И не мърдат. Толкова пози и модните списания не правят.

След нашата фотосесия отидохме до религиозния и значим шиитски комплекс Шах Чераг. Вътре не може да се снима с фотоапарат и моят замина в нещо наречено депозит, но пък част от него можеше да бъде заснето с телефон. Самият комплекс не може да се разглежда без гид и ние попаднахме на немска група. Гидът ни беше забрадено в черно момиче, доброволка, която ни разказваше на английски и се грижеше за нас като за стадо. Облякоха ни с роби отдолу до горе. Робите приличаха на нощници ама с качулки. Мъжете показваха плът волно.

Влязохме в да го нарека шиитски храм, който не е джамия, а се нарича shrine. Посещавала съм и преди такъв и е впечатляващо красив с огледални стъкълца по стените и тавана. Мъжката и женската част са отделни, а нас ни допуснаха само до входа на мъжката, което нарекоха част за туристи. В този храм има гробница на някой значим и свързан с пророка Мохамед и е място, на което човек търси спокойствие и хармония. Често хората се и молят и докосват стените на гробницата.

В комплекса имаше и джамия, а и някаква друга красива сграда. Имаше и ученички с една вежда.

След като се отървахме от наметалата и взехме апарата тръгнахме в посока към комплекс Вакил, където има бани, прекрасен площад, джамия и базар. Много приятно място.

Седнахме и ядохме сладолед, независимо от настъпилия същия ден Рамадан, защото имаше и други такива. Към нас изведнъж се присъедини неочаквано и немската група. Те обикаляли 29 дена и били планинари. Много доволни от обиколката си на Иран и възторжени от нашата мастика, което с огромна носталгия споделиха.

Разделихме се с приятните немци и тръгнахме към Karim Khan Castle или Цитаделата на Карим Хан.

Разгледахме я и нея и потеглихме по широкия булевард към къща Шапури /Shapouri House/ на следобеден чай/кафе. Достигнахме я и заведението се оказа затворено, но пък можеше да разгледаме градината срещу такса. Така и направихме.

После използвах мобилното приложение snapp, за да извикаме кола за дома. Дойде колата, шофьорът говореше някакъв език, който май беше турски. Закара ни за 50 000 реала до някъде в близост до хотела и нещо си говорихме – всеки неговото на неговите си езици. Не знаеше как да стигне с кола до хотела. Е, походихме, а си бяхме купили големи води и не беше приятно.

В оазиса-хотел пийнахме кафе на двора, хапнахме торта и накрая вечеряхме. Беше много вкусно и съвсем прилично като цени. Междувременно се обади Aзимех от Iran’s travel да ми съобщи, че утрешният ни вечерен полет с Mahan air е канселиран и да избера друг. Избрах следобедния на Aseman Iran. Бях проучвала полетите до Шираз и знаех, че са достатъчно много на брой през деня. Дамата пита дали съм платила вече хотела, за да ми върне разликата в цената на полетите от 4,6 млн.реала чрез тях, но тъй като дължах за храна и напитки много по-малко, пое ангажимент да се чуе с техеранския хотел. Веднага ми писа след това, че като отида в Техеран, тя ще преведе на хотела парите и те ще ми ги дадат. Което стана точно така.  А преводът изненадващо отне само 20 минути.

Сутринта мина в посещение на поредния шиитски храм съвсем до хотела.

Извикаха ни такси /250 000 реала/ и естествено се озовахме на летището твърде рано. Дори гишетата за чек-ин на съответната авиокомпания не се знаят до 1,50 часа преди полетното време. Почакахме, чекирахме се, минахме през повторни разделени по полове детайлни проверки без да ни взимат водата и скоро се строихме за бординг. Извозиха ни точно 30 метра с автобус. Пълна загадка за мен. Самолетът беше широк, възрастен и удобен. Дадоха ни вода, плодове, бисквити. Полетът продължи час и малко. На летището  в Техеран няма проверки на паспорти, но искат разписките за багажа и сравняват със залепените за него багажни ленти. Летището беше старото Мехрабад, което е много близо до хотела и за 350 000 реала ни закараха до него отново с организиран трансфер.

Вечерта се разходихме и закупихме сладки работи за дома. Оказаха се много вкусни.

На другата сутрин в последния ни ден в Иран имах уговорка с иранска приятелка, която ни разходи със споделените таксита до приятни паркове и места със сувенири в опитите ни да изхарчим парите. Е, не успяхме и останалото обменихме на летището. Бях оставила някакви дребни пари и те чудесно ми послужиха да купим вода за полета от магазина на летището – 15 000 реала / 18 стотинки/.

Към Истанбул поехме като към по-комфортно място и с доза облекчение.

В заключение искам да разкажа за моите впечатления от хората. Жените, а и мъжете, масово си правят пластични корекции. Често носовете са с лепенки и нямат свян от това. Пазаруват неща, които се чудиш къде ще облекат, защото не отговарят на религиозните устои в страната. Видях доста татуирани жени и няколко пушещи. Знам, че си правят частни партита, на които няма да познаеш, че са организирани в ислямската република. Шаловете на главите определено не са желани и вярвам, че някой ден ситуацията ще се промени.

Независимо от огромното си неприкрито любопитство към туристите, иранците са много мили, отзивчиви, гостоприемни и впечатляващо честни. И са част от богатството на страната.