Ичи, ни, сан, Сакура!!! По пътя на цъфналите вишни в Южна Корея и Япония

Когато цъфнат вишните и работите тръгнат зле, изпрати на Одайба другите и гледай ти да си добре! И ако все още не си добре, мини и ти през Гинза и Одайба с другите и изпий едно саке!

Като си помисля къде бях преди броени дни ме избива на поезия! На поезия е носталджия, както казват италианците. И затова перифразирам Пеньо Пенев. Мисля, че вече усещате колко съм се накефил!

Този път получих интересно предизвикателство, да поведа група от 35 ентусиасти по пътя на цъфналите вишни от София до Сеул и Токио през Истанбул, от 4 до 15 април, по време на сакура сезона. Е, как да каже човек НЕ на такава оферта?! Да не говорим, че това си е и априлска ваканция. Нищо, че толкова голяма група не съм водил. Все пак съм луд (кон) за връзване! Подготвих си едно стегнато кратко резюме от 75 страници за историята, културата и забележителностите в Южна Корея и Япония и ден преди тура успях и да го прочета.

И така, заветният ден 4 април дойде и аз посрещнах моите хора на летището. Оказаха се много готина група от любознателни българчета! Какво по-хубаво?! Бях кратък, представих им се, обещах им страхотни азиатски мигове и ги помолих да бъдат точни като японски часовници. Така и се случи, не ми създаваха никакви проблеми моите туристи. С кратък полет на комшиите от Търкиш еърлайнс, 21:05-22:35, само след час и половина се озовахме точно по разписание в Истанбул. Помотах се малко по летището, събрах групата и в 1:50 след полунощ, пак точно по разписание се качихме на полета на Търкиш за Инчон, летището на Сеул. Само след 9 часа и 50 минути, в 17:40 местно време бяхме в Южна Корея! Времето мина бързо, поспах и даже се озовах до двойна моя българо-канадска сънародничка. Това го узнах съвсем случайно. Разлях малко портокалов сок върху якето си и изругах с “каалис дьо табарнак” като истински квебекски селяндур. Ей, това е моя реплика, възкликна спътничката ми по седалка. Ами, кажи я де, отговорих аз. И двамата избухнахме в смях и се заговорихме. От лаф на лаф се оказа, че тя живее от над 20 години в Монреал. Какви глобални времена настанаха, мили магеланци! Човек да не може да тегли една майна вече без да го разбере някой глобализиран отворко!

В Южна Корея минахме сравнително гладко граничния контрол. Всички имахме разпечатана електронната им оторизация за влизане, но никъде не я поискаха. На един от моите хора му бяха замотали куфара, но обещаха да го доставят със следващия полет на 6 април направо в хотела. Така и стана. Едно семейство се оплака, че имат счупено колелце на единия куфар и им помогнах да направят рекламация на гишето загубени вещи също. Дадоха им директно нов куфар, което и тях и мен ни изненада приятно. На изхода ни чакаше кака Кристин, местната екскурзоводка, с която трябваше да координираме всичко в Корея в следващите три дни. Тя беше около 60-годишна дама с каменно лице. Имах чувството, че и марсианци да кацнат пред нея с парашут нямаше да мигне дори. Аз й подарих един малък български подарък с артикули от Българска роза и дребни сувенири, тя благодари със същия суров израз на лицето и ни поведе към автобуса и от там до хотел Ибис Стайл Амбасадър Йонгсан в района на Драгън Сити в Сеул.

Хотелът се оказа доста приличен и на хубаво централно място в непосредствена близост до метро и влакове, както и голям мол.

Закуската беше също отлична!

По пътя към хотела, направих една кратка беседа за Южна Корея, страна с 52 милиона население и столица Сеул около 10 милиона, но цялата агломерация стига до 22 милиона. Включих и малко любопитни факти като това, че корейските деца се раждат автоматично с възраст 1 годинка, a учениците учат по 11-13 часа на ден, 95% са късогледи както и японците. Всеки пети кореец е с пластични интервенции, мъжете се гримират, носят сенки, гланц за устни, фон дьо тен. Избелват си кожата особено жените, тъмната кожа се асоциира с бедност и по-нисък статус. Споменах и двете вълшебни корейски думи, които е хубаво да знаем - аньонгхасейо - здравей и гамсамхамнида - благодаря. Република Корея или по-поетично Страната на утринната свежест е една от държавите, заедно с Япония, които будят силно възхищение у мен, защото не се оправдават с миналото. Южна Корея е държава, която за по-малко от едно поколение изминава пътя от разрушена след две довйни (Втора Световна и Корейската война 1950-53) страна до една от най-технологичните и икономически развити държави в света. През 60-е години на миналия век Южна Корея е една от най-бедните държави в света. И тук започва икономическото чудо на река Хан! Само за няколко десетилетия Южна Корея се превръща в индустриална сила. Днес страната е световен лидер в електрониката, автомобилостроенето, корабостроенето и новите технологии. Тук се намират глобални корпорации като Samsung и Hyundai. Интернетът е сред най-бързите в света, общественият транспорт е изключително организиран, а градовете – впечатляващо чисти и безопасни. Това развитие обаче не идва без цена. Корейците работят много, конкуренцията е силна, а натискът за успех започва още в училище.

Друго интересно за корейците е, че 50 до 52% от населението е нерелигиозно, а християните са 31%, а будистите едва 16%. И все пак будизмът и конфуцианството оказват и до днес огромно влияние вурху културата на Корея. Много хора посещават и будистки храмове, за късмет, и църкви, заради общността и подкрепата, които си оказват едни на други в църквите хората. И Рождество и рожденият ден на Буда се честват като официални празници.

Докато си бърборя така стигнахме хотела след около 40 минути с автобус и се настанихме всички. Казах на всички, че на 6 април ще ги чакам пред хотела в 8:50 за обиколка на Сеул и ги оставих по живо по здраво да се кефят на нощен Сеул. Аз лично бързо намерих една пекарна до хотела и не останах без хляб, слава Богу.

На другия ден се насладих на закуската в хотела и събрах всички в автобуса. Тъй като казах да се съберем 8:50, дори закъсняващите дойдоха в 8:55 и така тръгнахме навреме в 9:00.

За да разберем защо дворецът Кьонбоккун е толкова важен, трябва да се върнем малко назад във времето.

Корейската история е дълга и бурна. Още V век пр. Хр. съществува първата корейска държава – Чосон (древният Чосон), но тя попада под китайско влияние . Постепенно се оформят три отделни кралства – познати като Трите царства: Когурьо на север, Пекче на югозапад и Шила на югоизток. Именно Шила успява да обедини полуострова през VII век, но не задълго. Следващата важна за нас династия е Корьо (918–1392 г.) – всъщност от нейното име идва и съвременното име "Корея", с което ние я знаем. В края на XIV век обаче Корьо изпада в тежка криза. Има вътрешни борби за власт, пиратски нападения от японските пирати "вако" и нахлувания на китайски бунтовници. Точно тогава на сцената излиза един военен гений – генерал Ли Сонге. Генерал Ли Сонге успява да изгони нашествениците и бързо печели огромна популярност сред народа. През 1392 г. той решава, че е време за промяна – сваля династия Корьо и основава нова династия, която нарича Чосон.

Обърнете внимание на името – "Чосон" не е случайно. Ли Сонге връща името на древната корейска държава, с което иска да покаже, че възстановява истинската корейска идентичност. Тази династия ще просъществува цели 518 години – до 1910 г.! Това е една от най-дълго управлявалите династии в света.

Ли Сонге, който вече се нарича крал Тхеджо, взема едно много важно решение – той премества столицата в Ханян, днешен Сеул . Защо точно тук? Защото според принципите на пхунгсу (корейската геомантия – вярвайте, че това е като нашия "късмет" за място), районът е изключително благоприятен, заобиколен от планини и с река Хан, която минава през града.

Веднага след преместването на столицата, през 1395 г., крал Тхеджо започва строежа на главния дворец – Кьонбоккун . Самото име "Кьонбок" означава "новата династия да има късмет и да процъфтява".

След основателя идват неговите наследници, но най-великият от всички безспорно е крал Седжон, четвъртият владетел на династията, който управлява от 1418 до 1450 г. Крал Седжон е може би най-обичаната фигура в корейската история. Представете си владетел, който е едновременно учен, изобретател, музикант и държавник. Още като дете проявява необикновени способности – много чете и се интересува от всичко. Когато баща му, крал Тхеджон, му предава трона, му казва: "Донеси мир и спокойствие на народа, защото аз трябваше да бъда безмилостен, за да утвърдя властта". И крал Седжон прави точно това. Първото нещо, което прави, е да създаде през 1420 г. академия, наречена Чипхxoнджон – в превод "Асамблея на достойните". Там събира най-умните млади учени в страната. Те не просто го съветват, а работят заедно с него върху всички аспекти на държавното управление – от данъци до медицина.

Крал Седжон изпреварва времето си във всяко отношение. През 1442 г. той изобретява първия в света дъждомер – два века преди Европа да има такъв! Създава водни и слънчеви часовници, които улесняват живота на обикновените хора. По негово време се съставят и подробни карти на звездното небе и земеделски наръчници, които помагат на фермерите да увеличат реколтата си.

Но най-голямото постижение на крал Седжон, това, с което той променя съдбата на целия народ, е създаването на корейската азбука Хангъл. Преди неговото управление, корейците са използвали китайски йероглифи. Проблемът е, че корейският език е коренно различен от китайския. Йероглифите са хиляди, научаването им отнема години, и само богатите аристократи (янбаните) могат да си го позволят. Обикновените хора са напълно неграмотни. Крал Седжон дълбоко съжалява за това. В предговора към азбуката той пише, че е създал хангъл, защото "мъдрият мъж може да я научи за една сутрин, а глупакът – за десет дни". През 1443 г. той и неговите учени завършват азбуката, а през 1446 г. я обнародват официално под името "Хунмин Чонъм", което означава "Правилните звуци за обучение на народа". Формата на съгласните букви имитира положението на устните, езика и гърлото при произнасянето на звука Например, буквата "ㄱ" (която звучи като "к") изглежда като език, притиснат към небцето. Гласните са създадени според принципите на Ин и Ян – хоризонталните линии символизират Земята, вертикалните – Човека, а точките (днес чертички) – Слънцето (Небето). Понастоящем хангъл е признат от лингвисти и организации като ЮНЕСКО за най-научната и най-лесната за учене писмена система в света . През 1997 г. документите за създаването му са включени в регистъра на Паметта на света на ЮНЕСКО.

A, самият дворец Кьонбоккун, за съжаление има трагична съдба. По време на японските нашествия в края на XVI век (1592–1598 г.), той е напълно унищожен и опожарен от японските войски на диктатора Тоётоми Хидейоши . В продължение на близо 300 години той остава в руини! Едва през 1867 г., при крал Коджон, започва неговото мащабно възстановяване .

Но най-черният момент настъпва по време на японската окупация (1910–1945 г.). Японците систематично разрушават по-голямата част от дворцовия комплекс. През 1915 г., за да организират изложба, те събарят десетки сгради, а през 1926 г. издигат огромната сграда на японския генерал-губернатор точно пред главната порта, за да закрият и унижат корейския дворец и култура. Неслучайно, омразата към японците витае във въздуха и до днес в Южна Корея, но и японците им отговарят с взаимни чувства.

Едва през 90-те години Корея започва дългосрочен проект за възстановяване на Кьонбоккун. Японската сграда е съборена през 1996 г., а днес продължава реставрацията на оригиналните структури. И както споменах вече самият дворец е по-добре да го гледате отвън, защото вътре няма какво да се види. Тронната зала си е направо като физкултурен салон.

После се отправихме към етно кварталът Букчон, което е нещо като етносело с 900 традиционни корейски къщи-ханок. През династията Чосон този квартал е бил запазен за висшите държавни служители и аристокрацията (т.нар. янбани) . Представете си го като "аристократичния квартал" на стария Сеул. Тези хора са избрали точно това място, защото е било на престижно място – между два големи двореца (Кьонбоккун и Чхандоккун), в подножието на планините, което според корейската геомантия (вярването за хармония с природата) носи късмет и добър живот. По-късно, след войни и промени, тук започват да живеят и обикновени хора. Традиционните къщи ханок са уникални с това, че са построени само от естествени материали: дърво, камък, глина и хартия. Покривите са от керамични керемиди, които са били знак за висок социален статус. Обикновените хора са живели в къщи със сламени покриви. Къщите са проектирани така, че да са в хармония с природата – през лятото да са хладни, а през зимата – топли. И тук стигаме до най-интересното – как са се топлили корейците преди 600 години. Корейците са изобретили нещо гениално, което днес познаваме като "подово отопление", но тук то се нарича ондол. В кухнята (която е била по-ниско разположена) имало огнище, наречено агуни. То се намирало извън жилищните помещения . Когато запалели огън, за да готвят, горещият въздух и димът преминавали през специални глинени канали, които били положени под пода на стаите.

Подът бил направен от дебели глинени плочи, които попивали топлината и я задържали с часове . Така, докато жените готвели в кухнята, стаите се отоплявали. Накрая димът излизал през комин от другата страна на къщата.

Какво прави ондол толкова специален?

Няма дим в стаите – защото огнището е външно .

Топлината се задържа – глината е бавен проводник, но задържа топлината дълго.

Здравословно е – топлият въздух отдолу създава комфорт, а главата остава в по-хладна зона.

Социален статус – най-почетните гости са сядали на най-топлото място на пода.

Но, тези къщи на живо сега не изглеждат изобщо автентични. Ако сте били в Копривщица или Стария град в Пловдив, няма какво точно да ви впечатли толкова в Букчон.

Помотах се наоколо и дори успях да намеря малко корейска козметика в един сувенирен магазин. После отидохме на традиционен корейски ресторант с най-вкусния обяд в Корея. Естествено имаше и ориз, къде без него, както и разни водорасли и треви в миниатюрни купички, но имаше и кимчи, както и булгоги - тънко нарязано говеждо месо, мариновано в соев сос, захар, круша, чесън и сусамово олио, после печено на скара или в тиган. Това поне става за ядене. Разбира се, хляб не дават, а вилици трябва допълнително да си поискате.

Но, като цяло, ако тръгвате към Южна Корея с мисълта, че ви чакат някакви кулинарни чудеса и угощения, по-добре не тръгвайте изобщо. Аз лично разчитах на закуската в хотела, където имаше хляб, както и на пекарните с хляб вечер.

След обяда се помотахме по Инсадонг, където има красиви сгради и интересни сувенири. Но, някак си, в сравнение с Япония изглеждаше всичко леко депресивно и заспало.

И след Инсадонг, автобусът ни стовари в Мьонгдонг. Там имахме 2 часа и половина да се накефим, на най-добрия пешеходен и шопинг район на Сеул. Козметика, ресторанти, улична храна, която дори беше вкусна! Много яко място!

С Мьонгдонг завършихме обиколката за деня.

На 7 април, след закуска се отправихме към Демилитаризираната зона между Южна и Северна Корея. Ако решите да ходите там, непремено си вземете паспорта, има контролни пунктове и много войници. Иронично, демилитаризираната зона се оказа доста милитаризирана. Мястото е доста драматично за самите корейци, там има мост на свободата, паметник, където всяка година корейците се сещат за своите предци и разделени между Севера и Юга семейства. Има и наблюдателна кула, от която може да видите две села, които са едно до друго в демилитаризираната зона, едно южнокорейско и едно севернокорейско, което е напълно празно и има там само севернокорейски войници, но за съжаление не може да се снима. Може да се влезе и в т.нар. Тунел номер 3, прокопан от севернокорейците под граничната бразда, с цел тайно да нахлуят в Южна Корея при необходимост. Тунелът е дълуг 1.6 км и на места е висок само 1.5 м. Доста е тегаво да се мотаеш по него, добре че дават каски, че поне 7-8 пъти си натресох глават в твърдите скали на тавана.

Като цяло очаквах повече от демилитаризираната зона, но това си е мой проблем.

След това се върнахме в Сеул, хапнахме поредната доза ориз, кимчи и разни треви и водорасли, разбирайте, че пак останах гладен и се насочихме към Сеулската телевизионна кула N - Namsan Tower. Кулата е построена през 1969–1975 г. и е открита за публика през 1980 г. Тя е първата генерална радиовълнова кула в Корея, която излъчва сигналите на KBS, MBC и SBS за целия Сеул. През 2005 г. е реновирана и преименувана на N Seoul Tower, като "N" означава едновременно New (нов), Namsan (името на планината) и Nature (природа). Висока е 236, 7 метра. Открива се чудесна гледка към града, има и изкачване с лифт гондола, което е яко, но ви чакат яки опашки и тълпи от туристи, просто да ви предупредя.

След това отидохме в квартал Итаеуон, където има много ресторанти с международна кухня на теория. Дори е имало доскоро български ресторант, но вече е преместен по-настрани. В Сеул и в цяла Южна Корея познават българинът Михаил Ашминов, известен в Корея като шеф Микаел, местна телевизионна звезда и основател на първия български ресторант в Сеул. В 7 вечерта обаче, Итаеуон се оказа доста мрачен, заспал, тих и направо пуст. Единствените ресторанти, които бяха отворени бяха няколко дюнер кебапа и една пицария. Насочих се към пицарията и там поне успях да хапна нещо тестено и даже да го полея с една белгийска бира!

На следващия ден, 8 април, последен в Южна Корея, след закуска се насочихме към град Сууон на 30 км на север от Сеул. Сууон е пети по големина град в Южна Корея с население 1,2 милиона души и там се намира крепостта Хуасонг, обект на ЮНЕСКО от 1997 г.

За да разберем защо тази крепост е толкова специална, трябва да се върнем в края на XVIII век, по времето на крал Чонджо (Jeongjo), 22-рият владетел на династията Чосон, управлявал от 1776 до 1800 г. Баща му бил трагична фигура – убит по жесток начин (затворен в оризова кутия да умре от глад) по заповед на собствения му дядо, крал Йонджо, след дворцови интриги. Крал Чонджо искал да възстанови честта на баща си и да премести останките му в по-достойно място. Той вярвал, че Сууон има по-добра стратегическа позиция и искал да създаде нова столица, която да бъде по-малко податлива на дворцови интриги и по-близо до търговските пътища. Също така искал да създаде град, който да бъде идеалният корейски град – съчетаващ модерно градоустройство, търговия и отбрана.

През 1789 г. той заповядва изграждането на крепостта, която да защитава новия град и гробницата на баща му (първоначално погребан в Сууон, после преместен). Строежът започва през 1794 г. и завършва само за 2,5 години – изключително бързо за такъв мащабен проект. Архитектът на крепостта Чон Ягьон води подробен дневник на строителството с всички чертежи, бюджети, материали и работници. Тези книги са безценен исторически документ и през 2007 г. са включени в Паметта на света на ЮНЕСКО. Това е първата планирана крепост в Корея, която не е просто военно укрепление, а част от цялостен градоустройствен план. Тя включва не само отбранителни съоръжения, но и пътища, канали, административни сгради – истински идеален град за времето си. След толкова разрушения и възстановявания, обаче, аз не бих сравнил Хуасонг дори с Царевец, а по-скоро с Цари Мали Град. Всичко изглежда доста ново и леко бутафорно.

Всички туристи ме питаха каква е тази бутафория, но положителното беше, че започнаха да сравняват с различни български крепости, вкл. В Белоградчик и единодушно се почувстваха като горди българи. След този пълнеж на времето се върнахме в Сеул да обядваме. Сервираха ни пак ориз, треви, тофу и аз просто с широка канадска усмивка казах на колежката Кристин, че не съм гладен.

След този така обилен обяд най-после се насочихме към другото летище Гимпо, за да летим към Осака! “Напред към Осака! Кой не сака в Осака?” - обявих гръмко по микрофона в автобуса. Вече чувствах еуфория! Летището беше полупразно и минахме сравнително бързо, като се изключи безумната идея на корейците да сканират всеки куфар пред нас, за да не би случайно там да има някакви запалки или батерии.

Полетът ни беше кратък, от 17:40 до 19:20 с Asiana Airlines. Дори сервираха сносна вечеря с хляб! Невероятно просто!

В Осака минаването на границата си е доста дълъг процес. След слизане в самолета си сканираш бар кода от електронната отиризация, после на влакче се качваш и пак опашка на граничния пункт, слагат ти печат, вземат ти пръстови отпечатъци, вземаш си куфара и едва тогава си навън. А, навън ни чакаше JJ! Енергична и симпатична за възрастта си от 72 години японка, с която трябваше да се справим заедно с 35 туристи през следващите дни. Това се оказа безпроблемно. За ралзика от Кристин Каменното лице в Корея, JJ не спираше да се усмихва и даже показваше емоции! Имаше и чудесно чувство за хумор, така че бързо се сработихме. Поздравих я с кеф на японски и също й подарих български сувенири. Тя се накефи и ни поведе към местния автобус. Там се запознахме с шофьора ни в Осака - Куруи. Няма как да му забравиш името на човека! С Куруи на сакура, в ресторант Кура и на пазара Куромон! Куро на японски означава черен цвят, между другото.

Не знам какво ми стана, но още като стъпих в Осака, на японска земя и настроението ми се подобри с поне 7 пункта по скалата на Рихтер! Тръгнахме към хотел Монтерей Ла Сьор Осака, който се оказа супер як хотел с чудна гледка и закуска! Наблизо имаше и пак шопинг център с няколко ресторанта.

По пътя към хотела, JJ се опита да учи групата на малко японски и им каза, че вечер могат да се разделят с нея и шофьора с фразата - оцукаресама деш(и)та - което е универсална фраза за уморен си/ благодаря за усърдната работа/до утре. А, аз им казах оцукаресама деща, обичате ли леща пита колежката. Настана бурен смях в автобуса! Самият японски ми влиза в главата много по-лесно от корейския. Някак си японският ми звучи твърдо, стабилно, за разлика от мекия, носов корейски.

Настанихме се в хотела, помогнах на туристите да си вземат от рецепцията адаптери за местните ел. контакти и им определих среща за следващия ден сутринта в традиционното 8:50.

На следващия ден, 9 април се отправихме към Кийото, предишната столица на Япония, на 55 км от Осака. Първата ни спирка беше дзен-будисткият храм Рьоан-джи, буквално храм на дракона в покой. Територията на храма първоначално е принадлежала на рода Фудживара, тяхно имение през XI век. Първият храм там, наречен Дайджу-ин, и все още съществуващото голямо езеро са построени през този век от Фудживара Санейоши. През 1450 г. Хосокава Кацумото , друг могъщ военачалник, придобива земята, където се е намирал храмът. Той построява там резиденцията си и основава дзен-храм, Рьоан-джи (през 1450 г.). По време на войната Онин между клановете храмът е разрушен. Хосокава Кацумото умира през 1473 г., а през 1488 г. синът му, Хосокава Масамото, възстановява храма. Но, храмът Рьоан-джи е известен най-вече със своята знаменита Градина с камъни, наричана и Сухата градина, също Каменната градина. Тя е изградена през 1499 г. от майстор Соами. От три страни градината е оградена с ниска кирпичена ограда. Самата градина не е особено голяма и е с правоъгълна форма (от изток на запад – 30 m, от юг на север – 10 m), а в голяма своя част площта ѝ е засипана с бял чакъл, наподобяващ пясък. Сред Сухата градина са разположени 15 необработени камъни с мътни и тъмни разцветки, организирани в 5 групи, всяка от които – с рамка от зелен мъх. Чакълът е изгребан на тънки бразди. 15-те камъка са така подредени, че се предполага, че откъдето и да погледне посетител в градината (освен по-отвисоко), вижда най-много 14 камъка, а един остава извън погледа му, скрит от другите камъни.

И точно това най-много ме впечатли в тази градина, на пръв поглед толкова проста и обикновена, дълбоката философия зад тази идея с невидимия 15и камък. Моето тълкование е, че човек трябва да знае кога да спре, кога е достатъчно, а не да прегрява, да се лакоми и все да търси 15-ия камък. Интерпретациите са безброй. Едни казват, че камъните символизират тигрица, прекосяваща реката с малките си. Други — острови в морето. Трети — планински върхове, излизащи от облаците. Дзен монасите обаче смятат, че самото търсене на смисъл пропуска същността. Градината не е ребус, който трябва да се реши. Тя е покана да спреш да мислиш.

В дзен будизма има понятие "му" — празнотата, нищото, от което идва всичко. Белият чакъл не е просто декорация — той е тази празнота. Камъните не са просто камъни — те са присъствие в пространството.

Кралица Елизабет II я е посетила. Стив Джобс е бил тук и се е върнал вкъщи да преосмисли дизайна на Apple. Вглъбих се в мислите си пред градината и се почувствах като просветен дзен-будистки монах в този ден!

А, след това отидохме в любимото ми място в Кийото, Златният павилион! Всичко започва в края на 14-ти век с един изключително богат и властен мъж — шогунът Асикага Йошимицу. Той е управлявал цяла Япония и решил да построи вила за пенсионирането си. Скромен човек, очевидно. Построил сградата около 1397 година и живял в нея последните години от живота си като дзен монах. Умрял тук, и по негово завещание вилата е преобразувана в будистки храм. Сградата, която виждате днес, е изградена едва през 1955 година. Оригиналната е изгоряла. На 2 юли 1950 година, рано сутринта, 22-годишен млад монах-послушник на име Хаясу Йокен влязъл в павилиона и го запалил. После се опитал да се самоубие на хълма зад него, но оцелял. Арестуван, разпитан, той казал: "Исках да унищожа нещо прекрасно, защото не можех да понасям красотата му." Японският писател Юкио Мишима превърнал тази история в един от най-великите японски романи — "Златният павилион" от 1956 година. В него той изследва идеята, че красотата може да бъде толкова непоносима, толкова недостижима, че да предизвика разрушение. Монахът е осъден на 7 години затвор, но умрял в него от туберкулоза.

Японците възстановили павилиона в рамките на 5 години и направили нещо интересно: покрили го с пет пъти повече злато, отколкото оригинала. Общо около 20 килограма чисто злато са нанесени на лаковата повърхност. Покривът е украсен с позлатен бронзов феникс — символ на прераждането.

След това чудно място отидохме в друго емблематично място, замъкът Ниджо! Замъкът е построен в 1603 година по нареждане на Токугава Иеясу — може би най-могъщият човек, стъпвал на японска земя. Той е именно шогунът, обединил Япония след десетилетия на гражданска война и основал династия, управлявала страната в продължение на 265 години без нито една голяма война. Мирът на Токугава е едно от най-дългите периоди на стабилност в световната история.

Замъкът Ниджо е бил официалната му резиденция в Киото, когато е идвал от столицата Едо. Но тук е нещо важно — Киото е бил дом на Императора, а Едо е бил дом на Шогуна. В Япония по онова време реалната власт е в ръцете на шогуна, а Императорът е бил до голяма степен символична фигура — почитан, но с ограничена реална власт. И замъкът Ниджо е бил начин Токугава да покаже силата си точно до носа на Императора. Подовете в централната са конструирани така, че при ходене издават звук, наподобяващ чуруликането на птица — специфичен звук, на японски "угуису-бари", "под-славей". Специалните скоби под дъските се търкат в пирон при натиск и произвеждат точно тази мелодия. Целта? Никой да не може да се промъкне безшумно в замъка. Не само подовете — самата архитектура е проектирана за сигурност. Скритите стаи за охранители, маскирани зад декоративни рисунки. Вратите, направени толкова ниски, че влизащ мъж с меч трябва да се наведе и да го вдигне с две ръце над главата — в мига на навеждане е напълно уязвим. Всеки детайл е мислен.

Замъкът е известен и с това, че през 1867 година, последният шогун Токугава — Йошинобу обявява тук края на шогуната. Власт, продължила 265 години, приключва с реч в този замък. Империята е възстановена.

След това обядвахме в някакъв малък ресторант в Кийото с ориз и различни треви и водорасли, разбира се! Но, на кой му пука за храната след такъв невероятен ден, пълен с духовно просветление и вдъхновение от самурайския японски дух?!

Следващата ни спирка в Кийото беше Кийомизу-дера. Храмът на чистата вода! Основната му сграда е построена без нито един пирон! Само дърво, нарязано с такава точност, че частите се застопоряват взаимно. Тя е стояла така от 1633 година — почти 400 години — и е преживяла земетресения, тайфуни и многократни реставрации, без основната конструкция да е сменяна.

До храма има и три чучура с вода. Водопадите Отова ги наричат, но водопади е доста силно казано. Водата пада от малка клисура в три отделни потока и се събира в малко езерце. Поклонниците — и туристите — се наредват с черпаци на дълги бамбукови дръжки и пият от трите потока. Всеки поток символизира нещо различно: дълголетие, успех в любовта, успех в образованието/работата. Има обаче едно условие: пие се само от един поток. Пиенето и от трите се смята за алчност и носи лоша карма.

По пътя от храма до паркинга с автобуса си купих малко сувенири и се снимах с разни девойки в наето традиционно японско облекло - кимоно.

Трябваше да завършим деня с квартала на гейшите Гион, които се наричат гейко и майко в Кийото и там твърдят, че са най-истинските и оригиналните гейши в Япония, но заваля як дъжд и аз само им разказах в автобуса за квартала докато минавахме през него. Освен това светнах туристите, че едва ли ще видят гейко или майко в оригинал ей така да се мотае по улиците.

Но, въпреки дъжда в края на деня всички останахме доволни от наситения с емоции и японска духовност ден!

На следващия ден, 10 април, програмата отново беше стабилна. Закуска и в 9 отпътуване за старата столица Нара (Осака – Нара 30 км). Посещение на будисткия храм Тодайджи – един от седемте най-големи в Япония. Основната сграда е призната за най-голямата дървена конструкция в света и помещава колосалната бронзова статуя на Буда с височина 15 м. Разглеждане на шинтоитското светилище Касуга Таиша, използвано и като семейна гробница на фамилията Фудживара, дала на Япония много регенти и императори през периода Нара. Паметник на ЮНЕСКО, гробницата впечатлява с украсата от многобройни бронзови и каменни фенери.

След това, обяд и завръщане в Осака. Разходка из Пазара Куромон – един от централните и добре познати на местните граждани пазари в Осака, където могат да бъдат намерени различни типични за Япония хранителни продукти и стоки. Разходка по популярната търговска улица „Дотонбори”, разположена на брега на едноименния канал. Улицата впечатлява с многобройните си неонови реклами на големи магазини и ресторанти. Разходката продължава по успоредната улица „Шинсайбаши”, където са съсредоточени бутиците и магазините на най-известните марки. Завръщане в хотела.

На 10 април, леко разместихме програмата и започнахме с кратко посещение на пазара Куромон или Куромон ичиба - пазарът на Черната порта, основан през 1822 г. Пазарът е особено оживен сутрин — от 9 до 11 часа местните готвачи правят пазаруванията си. Ресторантите на Осака разчитат на Куромон за ежедневните си продукти. Осака е кулинарната столица на Япония. Тук обичат да си похапват и тук са създали такояки - овални крокети с октоподчета, които дори аз обичам. Може да видите и легендарното японско говеждо уагю.

След Куромон се насочихме на 30 км от Осака в дрвената Нара. Нара е била столица на Япония през периода Нара (710–784 г.) , още преди Киото да стане център на империята. Тогава градът се е наричал Хейджо-кьо (Heijō-kyō) и е бил първият истински град, построен по китайски модел – с прави улици, шахматна схема и величествени храмове.

Първата ни спирка беше храмът Тодайджи е построен през 752 година по заповед на император Шому (Shōmu) . По онова време Япония преминавала през тежък период – епидемии, природни бедствия, политически вълнения. Император Шому, дълбоко вярващ будист, решава, че единственият начин да спаси страната си е като спечели благоволението на Буда.

Той издава указ през 743 г., с който нарежда да се издигне колосален Буда, който да закриля Япония. И нещо невероятно – той призовава целия народ да участва в строежа. Легендата разказва, че над 2 600 000 души – монаси, селяни, самураи – са дали своя принос: труд, ориз, метал, платове. От тях около 350 000 са работили пряко върху изграждането на статуята. Това е бил първият истински национален проект на Япония.

Сградата, която виждате, се нарича Даибуцуден (Daibutsuden) – "Залата на Великия Буда". Тя е висока 47 метра, широка 57 метра и дълбока 50 метра . За сравнение – това е приблизително колкото 15-етажна сграда, поставена хоризонтално. Вътре се намира най-голямата бронзова статуя на Буда, висока 15 м, направена от 437 тона бронз и 130 кг злато. Процесът на отливане е бил невероятно сложен за времето си. Статуята е излята на осем отделни етапа в продължение на три години. Главата и шията са отлети отделно и после монтирани върху тялото. Индийският монах Бодхисена (Bodhisena) , дошъл чак от Индия, лично отваря очите на статуята през 752 г. с четка за калиграфия – ритуал, символизиращ "съживяването" на Буда.

Статуята, която се вижда днес, не е напълно оригинална. През вековете е пострадала от земетресения и пожари. Настоящата глава е реставрирана през периода Едо (1692 г.) , а ръцете са от периода Момояма (1568–1615 г.).

А, наоколо може да видите навсякъде елени или по-скоро сърни. В Япония и конкретно в Нара сърните не са просто диви животни. Тук те се смятат за свещени пратеници на боговете (shinshi) . Легендата разказва, че през 768 г. , когато бог Такемикадзучи (Takemikazuchi no mikoto) пристигнал от светилището Кашима, за да защитава новата столица, той яздел бял елен/сърна. Оттогава сърните са неприкосновени.

През периода Едо, ако някой убиел елен/сърна в Нара, наказанието било смърт. Днес те са защитени като природно съкровище и са напълно опитомени от хилядолетния контакт с хората.

След тази красота и сърнички, туристите не се впечатлиха много от шинтоисткото светилище Касуга Тайша, макар че заедно с първичната гора да е обект на световното наследство на ЮНЕСКО от 1998 г.

Японците, за разлика от корейците се водят все още религиозни и около 80% са едновременно и шинтоисти и будисти, което е също доста любопитно.

След това обядвахме, както може да се сетите вече с ориз и други разноцветни тревички и водорасли и се насочихме обратно към Осака.

Там дадох на туристите 2 часа да се накефят на района около канала Дотонбори. Всичко започва през 1612 г. , когато търговец на име Ясуи Дотон (Yasui Doton) започва да разширява реката, за да подобри търговията и транспорта. По-късно районът се развива като развлекателен квартал с театри кабуки и чайни. Днес каналът Дотонбори е сърцето на града. Дотонбори означава буквално каналът на Дотон. Аз си прекарах времето в 6-етажния магазин от японската верига Дон Кихот, където има буквално всичко от дъвки до фотоапарати и всякакви сувенири, козметика и т.н.

А, след замъка Осака, посетихме и гордостта на Осака, кулата Умеда Скай Билдинг, от 39-ия етаж, на която има яки гледки на града. Но, пак ви чакат страшни опашки и тълпи догоре. Този ден беше доста странен. Сутринта, докато се къпя зазвуча будилника на телефона ми и в бързината да го спра, едва не се пребих. Подхлъзнах се и без малко да остана без ляво око - буквално на косъм от остра метална част на крана паднах. После пък си забравих якето в парка до замъка на Осака. Слава Богу, намерих го! А, в Умеда Скай Билдинг се върнах назад да прибера едни заблудени дами от моята група и вместо да ги кача от 35 на 29 етаж ги върнах на първия с грешния асансьор! Видях отчаянието им в очите, как на тази опашка никога няма да стигнат пак 39 етаж и да видят Осака отгоре. В този момент трябваше да мисля бързо! Извадих си българската карта на екскурзовод и казах на японския самурай на асансьора, уташи уа Буругария джин дес, гиду дес, лост туристс дес, ай нийд ти тейк дем ап, окей дес? Тоест, аз съм български идиот, гид, това загубени туристи, трябва горе да ги водя, окей? Не знам какво се случи, но моят японско-английски омагьоса самурая той просто спря тълпата, отвори един от асансьорите и ни качи само мен и моите две туристки. Голям кеф! Така денят приключи добре поне.

След толкова диви емоции ни заведе колежката да ядем знаете какво - ориз и тревичка. Аз пак изкарах любезната ми канадска усмивка с извинението, че не съм гладен.

След това се отправихме на гарата в Осака да вземем неуморния Уестсайдска история Петрич, Калифорния! Но, в този случай легендарният Шинкансен трябваше да ни телепортира в Токио! Пътуването беше комфортно и по пътя видяхме заради ясното слънчево време легендарната планина Фуджи в целия й блясък!!!

В Токио пристигнахме след залез слънце, но се насладихме на прекрасната сграда на жп гарата в европейски холандски стил. Там ни чакаше местния ни автобусен шофьор, който ни закара до хотела ни Groove Shinjuku, A Parkroyal Hotel, в невероятния централен район Шинджуку. Стаите са на етажи 20–38, а рецепцията е на 18-и етаж. Има и тераса там с яка гледка към Токио. Хотелът разполага с 538 стаи.Най-близката е Seibu-Shinjuku Station — само на 1 минута пеша. На 17-и етаж на кулата се намират ресторантът и барът на хотела — JAM17. Там се сервира италианска и международна кухня за закуска, обяд и вечеря. Има и бар. Страхотно място и хотел със страхотна гледка!!! Ресторанти, дискотеки, инфантилно облечени девойки, ресторант с кобе говеждо, но и американски ресторант отсреща Hang out Hang over, както и ресторант Шогун бургер с най-добрите японски бургери с качествено уагю говеждо!

Невероятно място с невероятен вайб!!! Просто като се сетя и мога да литна като космическа ракета от кеф и емоции! Нищо общо със заспалия Сеул!!! Виж Токио и умри!!!

До 2 посред нощ не можах да заспя от емоции! Няма такъв град! Невероятно място!

На следващия ден, 12 април беше православният Великден, така че туристите ми подариха великденско яйце. Макар да съм католик, все пак уважавам православните българи и ги поздравих с празника. След закуска, потеглихме към Асакуса с една от най-емблематичните гледки в Япония – портата Каминаримон (Kaminarimon) , или "Портата на гръмотевицата". Огромният червен фенер с тежки метални подложки тежи около 700 килограма и е символ на Асакуса. А, след портата е и Храмът Сенсоджи (Sensō-ji) – началото на ТокиоТова е най-старият будистки храм в Токио. Основан е през 645 година – представете си, повече от 1370 години история!

Легендата разказва, че през 628 г. двама братя рибари – Хинокума Хаманари и Хинокума Такенари – хвърлили мрежите си в река Сумида и уловили не риба, а златна статуетка на бодхисатвата Каннон (Kannon) – богинята на милосърдието . Те опитали да я върнат във водата, но статуетката винаги се връщала при тях. Техният богат господар Хаджино Накамото разбрал, че това е знак от боговете, и посветил дома си на Каннон, превръщайки го в малък храм. Така се родил Сенсоджи.

По време на Втората световна война, при големите въздушни нападения над Токио през март 1945 г. , храмът е напълно унищожен . Той е възстановен след войната със средства от дарения и днес е символ на възраждането и мира за японския народ. В двора има дърво, уцелено от бомба, което е пуснало нов клон от старата си коренова система – точно като самия храм. Затова ме кефят японците, хора с несломим дух, които възкръсват като феникс от пепелта!

А, пред храма е известната улица Накамисе с 250 магазина, с какви ли не сувенири. В храма Сенсоджи може и човек да си пожелае нещо и да си изтегли късметче. Аз изтеглих най-добрият късмет, така пишеше. До мен една шпаньолка изтегли лош късмет/bad fortune, но както казваше Влади Въргала, животът е като в белота.

Oт посетителския център се открива чудна гледка към всичко това!

След като се накефихме на Асакуса отидохме в Електрическия град - Акихабара (Akihabara) , известен още като "Акиба" (Akiba). Това е район от около 1 квадратен километър, пълен с магазини за електроника, компютри, аниме, манга и видео игри. Акихабара започва като обикновен пазар за електроника след Втората световна война. С времето се превръща в дестинация номер едно за търсене на най-новите технологии. Днес обаче той е известен по целия свят като светилище на отаку (otaku) културата – феновете на аниме, манга и компютърни игри. Дадохме на туристите 2 часа да се шматкат и им чукнахме среща пред Yodobashi Akiba – гигантски магазин с 6 етажа, пълен с всичко – от камери и компютри до домакински уреди и играчки. Но, за мен най-важното беше, че точно до входа на магазина имаше френска пекарна La Vie de France! О, Боже! Полудях от кеф! Вътре миришеше на вкусен френски хляб и даже бяха пуснали френски шансони за фон! Изби ме пак на поезия като видях витрините!!!

Колко дена ориз му давали, ни дума, ни вопъл, ни стон! Но, устата сама сгрешила и промълвила: САМУН!

Исках да изкупя всичко! В крайна сметка си купих 2 топли франзели, Боже, как ухаеха! И няколко различни киша!

Като ме видяха с две големи торби, туристите ме попитаха какво съм си купил. Електроника, отговорих, как какво?! :) Японска тестена електроника във френски стил, по-конкретно.

След тази покупка се почувствах като безсмъртен самурай и изобщо не ми направи впечатление, че отидохме за обяд в поредното място с малко месо и много ориз и трева. Просто си извадих една франзела и я ометох с няколко резена говеждо пред ошашавения поглед на японската колежка и шофьора на автобуса. Защо не ми каза, че толкова обичаш хляб, възкликна шофьора. Имам приятел с френска пекарна, добави той. Ами, да беше казал по-рано, ухилих се из аз.

След обилния вкусен и най-после тестен обяд, поне за мен, тръгнахме към следващата ни спирка, район Уено (Ueno) и неговият прочут пазар Амейоко (Ameyoko). Името "Амейоко" идва от "Амея Йокочо" (Ameya Yokocho) , което означава "алея на магазините за бонбони", защото тук традиционно са се продавали сладкиши . Но има и втора версия – "Аме" може да означава и "Америка" , защото след Втората световна война тук е имало голям черен пазар, където са се продавали американски продукти . Днес Амейоко е дълга 400-500 метра търговска улица, разположена под жп линиите между гарите Уено и Окачимачи. Тук можете да намерите всичко – от пресни риба и месо до дрехи, чанти, козметика и подправки. Като цяло, евтин пазар, в беден квартал, с атмосферата на Илиянци. Дадохме на групата 30 минути да го поразгледат и се отправихме към Музея Шункаен (Shunkaen), който се намира в квартал Едогава (Edogawa) , малко извън центъра, и е създаден от един от най-известните майстори на бонсай в Япония – Кимура Масахико (Kimura Masahiko), известен като "магьосникът на бонсай". Тук няма какво да се обяснявам много, само ще ви покажа снимки! Страхотно се накефих на тази красота!

След това се отправихме към последната спирка за деня. Токио Тауър, близнакът на Айфеловата кула. Това е комуникационна и наблюдателна кула, висока 333 метра. Построена е през 1958 г. и вдъхновението ѝ идва от Айфеловата кула в Париж, но е по-висока от нея. Интересното е, че е проектирана да издържа на тайфуни и земетресения. В основата ѝ има специална антисеизмична конструкция, която ѝ позволява да се люлее при трус, без да се срути. Цветовете ѝ – оранжево и бяло – са избрани, за да отговарят на авиационните изисквания за безопасност. Нощем осветлението ѝ се сменя според сезона или специални поводи. Само 13 години след края на Втората световна война, японците издигат тази кула за 18 месеца! Е, как да не им се възхити човек?!

На следващия ден, 13 април се отправихме още в 7 сутринта към планината Фуджи - най-високата планина в Япония – извисява се на 3776 метра над морското равнище. Тя е действащ вулкан, но за щастие последното му изригване е било през 1707-1708 година по време на периода Едо . Това изригване е било толкова силно, че е покрило с пепел дори улиците на Едо (днешно Токио), който е на 100 километра разстояние! Фуджи не е просто планина – тя е свещено място в шинтоистката традиция. Японците я наричат Фуджи-сан (Fuji-san) от уважение. В шинтоизма се смята, че в природата обитават божества – ками (kami) . Върхът на Фуджи е смятан за обиталище на богинята КоноХанаСакуя-Химе (Konohanasakuya-hime) – богинята на цветята и вулканите, дъщеря на бога на планините. Тя е пазителка на Фуджи и символ на крехката красота на черешовия цвят. През 2013 г. планината Фуджи е обявена за обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО – не само заради природната си красота, но и заради огромното ѝ културно и духовно значение за Япония. И всъщност, върхът се води все още официално собственост на шинтоистки храм. Но, много често Фуджи не се вижда от мъглите и туристите не се пускат на пета станция, която е на 2500 м някъде височина, а се пускат само до първа станция, която е около 1300 м височина.

Преди да идем до Фуджи обаче отидохме до курортния район Хаконе, където се помотахме по кратерното езеро Аши с реплика на европейски пиратски кораб от 17 век. От кораба се откри чудесна гледка към Фуджи!

След това посетихме и парка Гора, който има също прекрасни гледки.

Отидохме да обядваме в един крайпътен ресторант и близо до него аз открих най-прекрасната гледка към Фуджи с вишневи цветове!

След обилния обяд, благодарение на следващата франзела, която изкарах като фокусник от якето ми се отправихме към Фуджи. Но, се оказа, че въпреки хубавото време има бариера и няма да ни пуснат на пета станция, а трябва да си останем на 1300 метра, първа станция. А, на тази първа станция гледката не беше особено впечатляваща, а и се виждаше покрива на тоалетната като се опита човек да направи снимка.

Няколко от туристите ми побесняха. Бяха възмутени, че не могат да видят Фуджи от по-близо. Дори заговориха, че искат финансова компенсация за това. Японската ми колежка видимо се шашна, но аз със самурайско спокойствие им обясних, че и в програмата пише, ако метеорологичното време позволява ще се качим по-нагоре. Ами то времето е супер, контрираха ме те! Ами, добре, но не зависи от мен да вдигна бариерата, отговорих аз. Накрая се навиха като компенсация да ги заведем на някое яко място в Токио. След въртене на телефони и разговори тук и там, с колежката се уговорихме да им предложим да ги заведем в Шибуя! В 16:30 бяхме там и им дадохме 2 часа да се накефят. Не че и аз не се накефих де. Шибуя (Shibuya) е един от най-оживените квартали в света. Отидохме до кръстовището Шибуя (Shibuya Crossing) - най-известното кръстовище в света. Наричат го "бурята" , защото при всяко зелено от всички посоки се изсипват хиляди хора, пресичащи във всички посоки едновременно. Над 3000 души могат да пресекат наведнъж в пиковите часове . Около кръстовището се издигат огромни видеоекрани, неонови реклами – истинската визия за Токио от филмите.

А, пред гара Шибуя, точно до кръстовището, се намира една от най-емоционалните статуи в Япония – паметникът на Хачико.

Хачико е куче от породата акита, родено през 1923 г. То принадлежи на професор Хидесабуро Уено (Hidesaburō Ueno), който преподава в Токийския университет. Всяка сутрин Хачико изпращало професора до гара Шибуя, откъдето той пътувал с влак до работа, и всяка вечер се връщало да го посреща. Тази рутина продължила до 21 май 1925 г., когато професорът получава мозъчен кръвоизлив по време на лекция и умира, без да се прибере у дома. Хачико не разбирало това. То продължило да идва на гара Шибуя всеки ден в продължение на 9 години и 9 месеца, точно по времето, когато влакът на професора пристигал, и го чакало. Дъжд, сняг, жега – Хачико винаги било там. През 1932 г. един от учениците на професора публикува статия за Хачико и историята му обикаля цяла Япония. Хората започват да идват на гарата, за да го видят и да му носят храна. През 1934 г., докато Хачико е още жив, му издигат бронзова статуя, на която той самият присъства. Хачико умира на 8 март 1935 г. на улицата близо до гарата.Днес Хачико е символ на вярност и любов в Япония. Неговата история вдъхновява филми и книги. След смъртта му е обявен за национално съкровище, а кожата му е препарирана и се намира в Националния музей на природата и науката в Токио. Статуята пред гара Шибуя е мястото, където влюбените двойки си дават срещи, защото Хачико е пример за вечна вярност. И до днес хората се докосват до носа му за късмет (носът е лъскав от докосвания).

Определих среща на всички пред ресторант Кура в Шибуя и ги оставих да се кефят. Аз също се разходих и направих хубави снимки с 2 разхладителни сока от червена боровинка в ръка.

След такъв финал на деня с пазаруване в Шибуя, нямаше недоволни.

А, следващият ден, 14 април си беше последен ден. Как лети времето в Япония, особено в Токио!

Последният ни ден започна с Храмът Мейджи (Meiji Jingū). Това е най-голямото шинтоистко светилище в Токио, посветено на император Мейджи и императрица Шокен. Император Мейджи управлява от 1868 до 1912 г. и е този, който отваря Япония към света, превръща я от феодална страна в модерна държава. След смъртта му през 1912 г. и на императрицата през 1914 г., народът решава да им построи светилище. То е завършено през 1920 г. , но е разрушено по време на Втората световна война. Възстановено е през 1958 г. със средства от дарения от цяла Япония. Вековната гораКогато влезем в храма, веднага ще усетите нещо невероятно – тишина и гора насред шумния град. Това не е случайно. През 1920 г., когато храмът е построен, са засадени 100 000 дървета, дарени от цяла Япония. Днес те са се превърнали в гъста гора от 70 000 дървета от 245 различни вида, която създава усещане за свещеност и уединение. Но, аз наблегнах на снимането на бъчвите със саке и френско вино, подаръци за императора.

След храма, съвсем наблизо е Хараджуку – световноизвестният център на младежката мода и субкултури. Улица Такешита (Takeshita-dōri) – тясна уличка, пълна с магазини за сладкиши, хипи дрехи, аниме стоки. Тук можете да срещнете млади хора, облечени като готически лолити, пънкари или с най-крещящите модни експерименти. Дълга е само 350 метра, но има над 100 магазина Улица Омоте-Сандо (Omotesandō) – широк булевард, засенчен от дървета дзелкова, често наричан "Шанз-Елизе на Токио" беше доста по-интересен за мен. Тук са луксозните бутици – Prada, Louis Vuitton, Dior, както и архитектурно впечатляващи сгради като Omotesandō Hills на Тадао Андо.

След това последва пак обяд със... знаете ориз, тревички и безвкусни супи.

Но, след обяда се отправихме към Гинза – най-луксозният търговски квартал не само в Токио, но и в цяла Япония! Страхотно място! Името Гинза означава "монетен двор". През периода Едо (1603-1868) тук се е намирал монетният двор за сребро. След пожар през 1872 г. районът е възстановен по западен модел с тухлени сгради, за да се модернизира Япония. Днес Гинза е символ на лукс и елегантност. Аз лично се насладих на GINZA SIX – най-големият търговски комплекс в района, открит през 2017 г. В него има над 200 магазина, включително Louis Vuitton, Chanel, Dior, както и уникални японски марки. На последния етаж има градина на покрива с невероятна гледка. Намерих там и книжарница с учебник по история на Япония на английски език за гимназиалния им курс. Веднага го купих разбира се! Страхотна находка! Улица Чуо-дори (Chuo-dori) – главната улица, която в събота и неделя следобед се затваря за коли и се превръща в пешеходна зона (Ginza Pedestrian Paradise) също е добре да се види.

След Гинза се помотахме в района на Императорския дворец. През 1457 г. самураят Ота Докан (Ōta Dōkan) построява първото укрепление тук. Но истинският разцвет идва през 1590 г. , когато Токугава Иеясу (Tokugawa Ieyasu) избира Едо за своя база и започва мащабно разширение. През следващите 260 години замъкът Едо е най-големият замък в света – с външни стени, дълги 16 км, ровове, 28 порти, 11 наблюдателни кули и 15 порти за достъп . Вътрешният му двор е бил с площ от около 1,15 км² – повече от два пъти по-голям от района на Белия дом и Капитолия, взети заедно. През 1868 г., след Реставрацията Мейджи, последният шогун Токугава Йошинобу предава властта на императора. Императорският двор се мести от Киото в Токио (бившето Едо) и замъкът става императорска резиденция. Големи части от замъка изгарят при пожар през 1873 г. , а по време на Втората световна война е бомбардиран. Днешният дворец е възстановен през 1968 г. в същия стил, но с модерна конструкция. Къде се намира императорът?В момента император Нарухито (Naruhito) и императрица Масако (Masako) живеят във вътрешната част на дворцовия комплекс, която не е достъпна за публиката. Императорът няма политическа власт – той е символ на държавата и единството на народа според конституцията от 1947 г.

И както всеки тур и този имаше начало и край. А, краят беше, остров Одайба! Един от най-футуристичните райони на Токио, изграден върху изкуствени острови в Токийския залив. През 1853 г., когато комодор Матю Пери (Matthew Perry), не този от сериала Приятели, от САЩ пристига с "черните кораби" и принуждава Япония да отвори границите си, шогунатът решава да построи батареи (dai-ba) за защита на залива. Така се появяват първите острови. Предполагам, че като са видяли гринговците и японците са възкликнали о-дай-ба и американците и от там Одайба. :) През 1941 г. районът е разширен за военни цели, а след войната дълго време остава неизползван. През 90-те години започва мащабно градоустройствено развитие – островите са свързани, построени са модерни сгради, молове и развлекателни центрове. Мостът на дъгата (Rainbow Bridge)То – 798-метров висящ мост, открит през 1993 г. Той свързва континенталната част на Токио (Шибаура) с Одайба. Нощем е осветен в различни цветове – бяло, червено, зелено и лилаво, откъдето идва и името му. Цветовете се сменят според сезона – например розово през пролетта за черешовия цвят. На Одайба има Статуя на свободата. Това е точнo копие на френския оригинал, високо 12,25 метра. Поставена е през 2000 г. за едногодишно тържество, но станала толкова популярна, че я оставили завинаги.

От Одайба се открива невероятна гледка към Токио – небостъргачите, моста, залива. Идеално за снимки. А, от Одайба, право на Ханеда и по трасето Токио-Истанбул-София сутринта на 15 април бяхме на родна земя!

Това беше страхотен финал на този корейско-японски тур! Накефих се тотално на японската част на тура. А, корейската ми помогна да се създаде фон и контраст на японската част. Към края на октомври ще се върна пак ако Буда не е на друго мнение. А, на всички вас, пожелавам попътен вятър към мечтаните ви дестинации!