Мечтите се сбъдват: Епизод 1 - Япония

Днес няма да отварям

книгата със стихове.

Сакурата цъфна!

   Когато започнах да чета за Япония и нейните забележителности, попаднах на това хайку.То толкова добре описваше очакванията  и надеждите ми.

   Всичко започна в един слънчев септемврийски следобед, когато отворих за пръв път Магеланци след дългото лято и си казах на шега - Я да видим къде ще ходя догодина? И видях прекрасна цена до желана дестинация, даже и друга желаеща, но...от преди седмици. По принцип , точно на този етап се оказвам от продължение, но тук ставаше въпрос за една от трите ми мечти. Дали пък няма да я има още?  Проверката беше изненадваща. ИМА Я! Хвърлям се веднага и игнорирам всички мнения различни от моето, всички напомняния, че Япония не е заек да избяга и напук на неуредиците в сайта на KLM, аз се сдобивам по втория начин с билет до ''Името Фукуока''.Ще попитате защо се хвърлих като невидяла - защото съм наясно, че за да сбъднеш една мечта, има сами един начин - да я превърнеш в цел с краен срок на изпълнение.

И започнах да си чета разни неща за Япония. Докато си чета си пея -Тралала -ли -нека да вали! Не съм фаталистка обаче вижте това:

  Не, не е спотер! Това е проливният дъжд, излял се в 6.30 ч. на 01.04 2018г. над София и изкъпал Пуричката на БГ еър, която ме повежда на дълъг път.Като че ли в някаква степен невъзможен? Всъщност съвсем достъпен и изпълним.Част от този път ще се окаже създаден специално за мен - единствената луда глава в целия свят, която не само е реагирала на предложението, ами го и излетява в оригиналния му вид!

   Пристигам в Амстердам и заварвам това:

   Нека да вали! Аз имам билет и изкарвам 5 часа от живота си на място, също мечта от години:

   Няма нищо общо с това, което съм очаквала, но забелязвам друго. Местните нямат никакъв проблем с дъжда. Те и децата им, са гологлави и разгърдени. Другите сме с дебели якета, дъждобрани и чадъри.Наивници. Толкова е мокро и лепкаво от влага, че никой не иска да се качи на лодките, които обикалят околовръст градината.Намръзвам се порядъчно, но ни най - малко не съм недоволна, защото съм видяла това:

   Предстои ми полет с един от големите самолети. И хоп - изненада:

   Виждате ли името на самолета -  Machu Picchu! Стига бе, аз летя за Азия!

И за да се кача минавам покрай :

   Ще ми се това да е знак от съдбата! Сякаш са ми малко другите мечти, та моментално започвам следващите!

   Дългият полет минава в мечти и сън, но завършва крайно обезпокоително за моя стомах.Той никак не е харесал предложената му салата и твърдо е решен да се отърве от нея. Никакви призиви да прояви здрав разум и да не се поддава на провокации, не го отказват от намеренията. На края се предавам и разбутвам двама спящи, за да се добера до мястото за изпразване на стомаси и други резервоари. Не съм лигла . На летището в Сеул заварвам друга европейка в подобно помещение да върши същите гадни дейности.Отгоре на всичко, сякаш игли са се забили там, където са ми поръчали да сложа вкусни неща. Нищо подобно - следващите три дни минават в полуглад, залъгван с бисквитки.И всичко това сервирано от европейци, в европейски самолет с вълнуващо име! За малко да ме отровят!

Пристигам в крайната дестинация, която за 6 месеца се изпълни със съдържание от само себе си. Оказа се, че аз не съм задавала правилните въпроси на правилните хора. Толкова мои познати се оказаха по някакъв начин свързани с Фукуока, че се засрамих от това, че в началото я наричах  "Името Фукуока".Както обикновено се случва, първоначалният ми присмех се превръща в гранични и митнически приключения.Отървах се от службите и само час след като кацнах, се озовах тук, между тези две снимки:

   Топлият и влажен въздух, открай време ме прави внимателна с дишането.Така и сега. Спрях, хем да поснимам, хем да дам време на белия си дроб да посвикне. И се почувствах - У ДОМА. Абсурд! То бива, бива шантавост, ама това минава всички граници на допустимото! Съгласи се, че дори ти трябва да го имаш!!! Но сърцето ми крещи на мозъка, че сме си у дома.Той пак се оглежда да види какво го е изиграло. И вижда усмихнати хора,които се прибират от работа и весело си бърборят, бързащи за гарата. Други, некостюмирани, също весело бърборят и бързат в обратна посока. После ще ги видим в заведенията, седнали на масичките за двама, да се гледат в очите, да си говорят и да се усмихват на събеседника си.

  С малко думи - озовах се на Бургаската Гара в началото на юли - топло, леко влажно,усмивки, отпуска и предчувствие за забавления. Обичам бургаската гара. В този момент заобичах и гара Hakata.От тук насетне, не чувствам никаква чужда нотка. Приемам е усмивка случващото се и само един път изпадам в крайно напрегнато състояние, но то няма нищо общо с японците, японските градове и японските отношения. Моментално всичко ми е станало разбираемо и спокойно. Чувствам се част от тях. От забавленията де, не от работата.

   Удрям го на разходка с куфар и подминавам пресечката с хотела. Maps.me бързо ме вкарва в пътя и скоро поздравявам бъдещата си спътница за чудесния избор. Близки и познати са уведомени, че блудната дъщеря е на правилното място и заспивам първата си японска нощ в удобно легло и с топла завивка. Историята помни как до преди няколко седмици страхливото ми съзнание си представяше тази нощ под звездите...

   Събуждам се тяхно ранно утро, съвсем свежа и готова да хуквам по следите на програмата си. Но...Наследникът ми е решил да впише в биогафията си разговор с майка си от Страната на изгряващото слънце. Изобщо не се съобразява, че аз имам план. Накрая си признава, че няма да може да държи отворени очите си всяка нощ по българско време и се разбираме да си говорим по моето вечер. Голяма грешка от моя страна! Времето ми за почивка силно намалява, а аз обичам да спя.

Тръгвам по задачи. Как звучи само! Ама аз съм си у дома, помните ли? Все едно сто пъти съм ходила в JR офиса на гарата. Милиони пъти съм искала запазено място и съм преценявала, че няма да успея за тръгващия след малко влак и настоявам за следващия. Очите ми веднага виждат къде ще дойде той. Краката ме завеждат без никакво колебание там. Сядам на една от малкото пейчици на перона и захрупвам бисквитки за болен стомах. Както си хрупам, забелязвам свойска усмивка. Ококорвам се! Вглеждам се в нея. А, не! Не е възможно да познавам собственичката на тази усмивка! Все пак това "у дома " е в Япония, а не в Бургас! Обаче, тя е толкова мила, че почвам да искам да я познавам. Усмихвам се й аз, жената ми кима и се отправя в друга посока на перона. Кимам и аз. След малко от ескалатора изниква друга жена, с почти същите черти на лицето, като първата. Усмихвам се. Жената ме забелязва и се усмихва разсеяно. После се сепва и се вглежда в мен. Не, не, не ме познава. Това обаче, не означава, че няма да стопли усмивката и да кимне. Оглежда се за спътничката си. Аз оставам да хрупам бисквитки, а те се отправят несигурни да си търсят влака. О, гордея се със себе си! Аз си открих моя без търсене. Просто "знаех къде е ". Преди вас съм! Филмчето носи името "Три европейки на гара "Hakata".Трябваше да стигна до изгряващото слънце, за да видя свойска европейска усмивка! Трябваше да останем по- малко от пръстите на едната ръка, за да не ме преценяват по явно незападняшкото ми излъчване, а да останат само европейските ми черти, за да получа признание за себеподобна. Щастлива съм!

Представям ви SONIC :

В тази обстановка той ще ме закара в Бепу:

   Следват два часа за природата и градовете на Кюшу. Малки нивички, хълмчета изникнали като гъбки сред равното поле, бамбукови горички, къщи като от филмите, с миниатюрни градинки с тревичка, камъни и вишнево дръвче. Следва голям град. В него задължително има няколко тренировъчни игрища за голф. После пак същото. За пръв път в живота си се отказвам да правя снимки, за да не изпусна нещо от гледката.

   По едно време ни предупреждават, че трябва да обърнем седалките, като ни молят да пазим спътниците си. А, това го знам! Все едно го е правил хиляди пъти, кракът ми сам намира педала и внимавайки за спътниците си (каквито всъщност нямам), се справям за секунди. Пак се гордея със себе си!

   Пристигам в Бепу - Ооо, спаа... - ми каза една служителка на японското посолство преди време. Абе аз съм за гейзерите, не за спато..Нападам служителката на информация и тя си казва всичко за гейзерите, за пътуването до тях, за цената и другите способности. В знак на уважение, че съм си купила карта за градския транспорт ( Колко ли съм прецакана?), тя е много чевръста и за по - малко от минута съм оборудвана с всичко необходимо на един турист. В името на статистиката, или на нещо друго, ме пита от къде съм.От България. О, но това е много далече! Е, не е близо, съгласявам се аз.Колко време пътувахте до тук? Почти два дни. Наистина ли? Да бе, съвсем сериозно. Как разбрахте за нашия град? Japan - guide.com. Тук дамата издърпва от ръката ми картата, която току - що ми е дала. Изважда нова и ми казва:

_ От тук ще вземете автобус №2. Той ще ви отведе при най - високо разположения гейзер и от там надолу, по пътеката постлана с пясъчножълти плочки, ше продължите към другите.Не вземайте автобус, както ще ви насочат колежките ми, защото той ще ви върне долу и после ще се изкачвате, а е твърде стръмно.

Браво! Всички магеланци ръкопляскат на тази информация, а аз се разтапям от любов към споделилата я и я дарявам с мускалче!

После е лесно и много красиво:

Oniishibotu Jigoku

Umi Jigoku

Shiraike Jigoku

Kamado Jigoku

Oniyama  Jigoku

Все пак имам проблем - не мога да броя до пет. Продължавам напред след светофара, вместо да завия наляво, както ми обясни моята информаторка и съзирам нещо димящо. В този квартал всичко дими и само съдбата ще да е била, дето си внуших откриването на поредния гейзер. Да, ама не. Било онсен.Стига бе, що приказки се изприказваха за тези онсени в една никому неизвестна балканска държавица и сега да се блъсна в такъв. Не може да бъде! А, може. Предлагаме това, това, това. ОК. Обаче първо планът, после удоволствията.

Връщам се където трябва и отпрашвам към последните два гейзера.

Chinoike Jigoku

Пристигам при последния 10 мин., преди да изригне - Tatsumaki Jigoku:

   Радвам му се колкото ми позволява природата и се мятам на автобуса за онсена. Посрещат ме невярващи. Само, че мен онзи сайт ме е научил и на други неща в  Бепу ,освен гейзерите.

   След дълги пазарлъци от моя страна да прекарам в сауната само 5 мин. и нито секунда повече, служителката мирясва и се съгласява. Подминава безмълвно мрънкането за горещо и влажно, и ме настанява върху някакви треви, нарязани на по 5 см, подлага ми една кърпа под главата върхи горещ камък, и ме зарязва. После ще видя, че това е моя интерпретация. Не съм зарязана. Сауната се управлява от компютър, който сигнализира за изтекло време Ща не ща, се отпускам, дищам внимателно, посвиквам ... и не искам да излизам. става все по-хубаво и приятно! След 5-те минутки, спазарявам още 3, после още 2 и накрая ме измъкват насила. Преговорите се водят през дебелото стъкло на вратата. Като едното нищо щях да се дърпам за още, ако при първоначалната разправия не съм видяла, че максимумът престой е 10 мин. След това се мятам сама в миниатюрното басейнче, където съм пак единствена и си позволявам , за ужас на персонала, да се поплицикам. Е, вкарвам се в пътя след пъроначалната еуфория и ме оставят да стоя колкото искам. Като човек, къпан от бебе в минерална баня, много добре знам, че това ''колкото искам" трябва да е около 10 -15 мин. Сама си излизам , но никак не ми се ще да си тръгвам и се разполагам на тераската на онсена, за да успокоя сърцето си. Да ти мине банята, казваше баба ми... Във влака усещам, че кожата ми е станала като коприна и мирише на онези треви.Леко горчиво. Ето защо японките имали хубави кожи чак до пределна възраст!

   Докато си чакам Сончо,виждам и седемзвездния влак на Кюшу.Жалко, изпуснах момента да го поразгледам.

   На другата сутрин трябва да освободя стаята и да си оставя куфара на съхранение в хотела.Толкова прозаично нещо се превръща в неочаквано вълнуващо преживяване.

   Вече ми е станало пределно ясно, че в тази държава няма намусени работници, ама аз съм царица на усмивките. Разпознавам и владея сто вида от тях. Докато си върши работата, аз се похвалвам на рецепционистката, че отивам да видя първия действащ вулкан в живота ми! Загасналите стрина Пена си ги знае - от Витоша, по -високо нема! Девойката хваща думата "Сакураджима" и усмивката й става лъчезарна. Ръката, която е протегната към мен за да поставя в нея картата от стаята си, привлича погледа ми с изяществото си и в миг на неочаквано славянство, си позволявам, слагайки картата, да сложа и дланта си отгоре. Както бих подала ръка на всеки, за да му благодаря за нещо и да си взема довиждане.

   Трябва да видите и чуете как се радват японките! Деликатни движения с ръцете, все едно пърхат крилца на пеперуди. Топли, нежни гласчета. Суетня около действието или нещото,което ги е предизвикало. Сякаш птички чуруликат в дръвче, споделяйки радостите си! Невероятно изживяване за мен.

Осъзнавам, че докосването за тези хора със сигурност е символ на най-дълбока интимност. Те не го предполагат извън личния си живот.Независимо от усмивките, вниманието, демонстрираното уважение.

   В първия момент се сепнах, но след това разбрах, че действието ми не я е обидило. Напротив - очарована е от топлината на дланта ми и благодарна на съдбата, че й се е случило.Разбира се, получават мускалчета. Моето слънчице не успява да се справи с картончето, защото му треперят ръцете и се притеснява ужасно.Помагам й, едва сдържайки се да не я прегърна и да й кажа - Всичко е наред! Спокойно! Просто ти се случи нещо, за което не беше готова, но човек не избира с разума си всичко, което му се случва. Повярвай ми, знам колко е вълнуващо да предизвикаш нещо със сърцето си!

   Не я прегръщам, за да не би да направя невъзможна по-нататъшната й работа, но написвам последното изречение в преводача и обръщам монитора към нея.В този хотел така общуват с англоезичните си гости. Тук само една от тях го владее чуждият език.Всички, обаче владеят гугъл - преводач.

   С това ново вълнение заминавам за Кагошима.

   В инфото се опитват да ми пробутат карта за транспорта, но аз съм виждала дългата права към целта ми и нямам никакво намерение да се вкарвам в него.Да не говорим, че трамваите им никак не ми харесват.Стари са. Пък аз стари трамваи виждам всеки ден. Тук - там по някои линии има и по - нови.Така е във всички градове. Чудя се дали говорят лоши думи за кметовете си?

   Кагошима печели приза за най - европейски изглеждащ град и ми харесва много.

    Докато си снимам се ядосвам, че не съм си свалила картата на града. Тя не ми трябва изобщо, но съдбата си знае работата. Съзирам на витрината на един магазин, че предлагат безплатен нет до изхода. Влизам веднага. Като хаджи Димитър мятам на една страна телефона, на друга- чантата си, но в Япония не само седалките в автобусите са малки.Малки са и столчетата в тези магазини и масичките, и поставките. Та в този си устрем, забърсвам бастунчето на една жена, подпряно до нея,защото тя се готви да обядва. Навеждам се да го вдигна. Тя прави същото, но не е така подвижна. Аз я спирам с жест и обяснявам на английски, че всеки сам трябва да поправя грешките си. Щом съм го съборила, моя е отговорността да го върна на мястото. Успявам и три пъти да се извиня, докато поставя миниатюрното бастунче до собственичката му, така че да й е под ръка. Поглеждам я гузно и не мога да повярвам на ушите си...На най-прекрасен английски,тя ми казва, че съм била твърде натоварена, за да видя нейното малко бастунче. Повярвайте ми - глътнах си езика! Забравих и карта, и телефон, и интернет, и всичко! Седнах до нея и я видях - прекрасна фризура, грим, блестящи обувки, премерени дрехи. Такива са всички японки.Тези, които имат пари и тези,които нямат пари. Различават се само по качеството на облеченото и обутото. Никъде не видях нито една чорлава глава, нито една замърсена и неподходяща дреха, нито една протрита чанта, нито приведена стойка. Винаги с грим - младите с лек,  възрасните - с по-тежък.

   Но да се върна в магазина.Аз мигам невярваща, а жената подхваща вечния разговор - Какво ви води в нашия град?Вие учите японски?Имате приятели тук?Живеете във Фукуока? Не! Вие сте от България? Това е много далече. Къде отивате? Защо пеша? Трябва да хванете трамвая. Може ли да видя вашата карта? О,не,не. Има по- пряк път към порта. Ето от тук...Все пак вземете трамвая. След това ще се поразходите покрай морето. Имаме хубави алеи. Трябва да обядвате.

Тук аз се окопитвам и й казвам, че според моята лична лекарка и цял месец да гладувам, няма да ми се отрази зле.

Чакайте. Вади от чантичката си фотоапарат и извикваме един служител да ни снима. Тя ме прегръща и аз се оказвам в ролята на фукуокското слънчице.Толкова неочаквано! Прегръдката й е прекрасна, дори само за това, че е неочаквана. Снимаме се и с моя телефон и отпращаме момчето.

   И моята случайна позната се връща на темата за обяда и вредата от отбягването му. Благодаря й за загрижеността, но аз бързам и.. Все едно покойната ми майка, ми обяснява, че не може да се пропуска хранене, защото се бърза и ...

   С хиляди извинения и гузна, че всъщност бягам от нея, се изнизвам от магазина. Не се чувствам добре. Дамата заслужаваше да си поговоря още с нея, но знам, че щеше да ме придума да обядвам, а аз не мога да сложа нищо друго в стомаха си, освен онези бисквити. А според майка ми, да ядеш бисквити на обяд е кощунство. За болен стомах се яде пилешка супа. Та за това избягах, да не затърсим пилешка супа... Благодарна съм на съдбата за тази среща.

   След доста време стигам до своя транспорт и отпътувам за вулкана.

   На четириетажното фери сме десетина човека. Сериозно съм обезпокоена, че няма да има кой да ме снима със знамето, защото пътя е само 10 мин. Добре, че на откритата палуба се появяват някакъв бизнесмен и водачът му, който явно е изпратен с цел да направи бизнесменът податлив на преговори, като му осигури всякакви щуротии. Онзи май не поддава. Аз обаче, нямам време за съобразяванки с бизнес интереси и моля придружителя, след като е увековечил вулкана и спътника си, да снима и мен. Никой никъде не ми отказа тази дейност, напротив всички се включваха  с желание и интерес. Та човекът заряза временно службата си и ме снима. Изобщо не се сети, че всъщност е сменил една служба с друга - превърнат е в Главен фотограф на Магеланското знаме! Възхитен е! Заема се с интерес, обаче вятърът е сериозен и знамето изобщо не ми се подчинява. Ами сега! И двамата се чудим как ще се справим със задачите си... Никак не успяваме. И изведнъж Радецки пристига със гръм!......В ролята на Радецки е строгият бизнесмен, който за изненада на фотографа, хваща знамето и ми помага да го задържа. Без усмивка. Просто помага. О, много тенкю. И вместо да спра и да проверя как са се получили снимките, аз изваждам малкото знаменце и моля за последна снимка. Изненадата, както навсякъде, е пълна. Е тук вече имаме огромна бизнесменска усмивка! Фотографът е учуден и от знаменцето, и от усмивката на своя подопечен.След фотосесията, двамата се оттеглят да обсъдят случката и да се посмеят на бебето - знаме... Ако преговорите са минали успешно, то е само защото фотографът беше човек, в кратък момент от своя придружителски живот.

Разходката ми из бившия остров и винаги  действащ вулкан минава гладко.

   Чак когато се качваме на нарочно построената площадка за наблюдение забелязвам, че и срещу японките да тичам, няма да ги стигна по съобразителност за намиране на подходяща дреха. Избрала съм светъл панталон и бял потник, защото знам, че там е доста по-топло, отколкото във Фукуока. Добре, но тук проблемът не е климата , а вулкана. По -точно това, че от време на време, белите облачета пара над действащия кратер се превръщат в сиви.

   Когато тази сивота дойде наблизо, виждаш, че всъщност е черна.

   Ясно се вижда в града. Осъзнавам каква късметлийка съм, че през целия ден, вятърът духа от север и отвява пепелта в обратна на моята посока. Иначе щях да си я дишам като стой та гледай!

   Връщам се в базата си от щастлива, по -щастлива. Рано -рано отивам на автогарата да чакам спътницата си. До 21 часа слизам и се качвам по етажите на сградата, защото за пръв път виждам многоетажна автогара с рампи за автобусите по етажите.Начесала тази краста, заставам на спирката, на която съм слязла преди два дни. От Дани, обаче няма и следа.  Звъня й, но Виваком... След още 15- тина минути същото ми заобясняват на друг език...Към 22 часа допускам, иначе не особено

богатото ми въображение да се развихри. Резултатът е потресаващ! Привиждат ми се разни неща, най -безобидното от които е изпуснат полет. Ами сега!

Както знаем, границата между разума и липсата му, е твърде тънка и преминаването й е възможно винаги. Опитвам се да контролирам преминаването. Понеже летището е в градски квартал, каквото и да се случи там, то веднага би било отразено на мястото където съм. А отражение няма. Само дето са се появили пийнали мъже. Това ме успокоява за кратко. Времето,обаче си тече, автобусите си идват и си заминават, а спътницата ми я няма. Решавам, че вероятно самолетът има закъснение. Това мога да го проверя и влизам в гарата. Проверката показва, че всичко си е ок и са кацнали с 3 мин. закъснение. Аз кацнах с 15 мин. закъснение, имах приключения на летището, а в 21.30 бях в хотела. И какво от това? Този,който отдавна трябваше да е тук го няма.

   Тук срам не срам, трябва да си призная, че допуснах да прекрача границата и да се влея в безумието. При един от пристъпите , зачерквам твърдо резултатите от проверката си и се сещам, че познавам човек на когото имам 100% доверие за подобно начинание, само че ми трябва читава връзка, за да го попитам дали може да провери всичко по веригата от полети. Напускам поста си и тичам в хотела. Там ме чакат дежурните усмивки, но този път не ми е до тях.  С гуглето се разбираме, че тя не е идвала тук и последната ми надежда за отърваване от позора се разпада. Предавам се и изпращам едно съобщение - вик -крясък -лудост - наречето го както искате, на запад. Чакам. Нищо. След достатъчно дълго, според моя пламнал от притеснение мозък, изпращам ужасът си и на север. Очаквам просто сигнал, че не само аз съм жива и на някакво правилно място. Тишина. С напредване на минутките тя става толкова плътна, че мога да я пипна.

   В това време на рецепция решават да ме настанят, за да си почивам и ми изкарват разпечатаната резервация на Дани. Съгласявам се,колкото да правя нещо докато чакам Да - Не. Когато обаче ми връчват картата и изваждат куфара, аз правя единственото нещо на което съм способна в момента.Дръпвам към себе си клавиатурата и изкрещявам в монитора - Ама нея я НЯМА , как не разбирате! Следват рев, сълзи и сополи.Тотална загуба на контрол! Пълна лудост. Сълзите ошашкват персонала до степен, че двамата (винаги са по двама) напускат местата си, довтасват до мен и единият от едната страна, другият от другата, започват да ме успокояват. Девойката донася от някъде кутия с кърпички и ми ги поднася. Не ги разбирах какво ми говорят, но успяха да ме повъзстановят дотолкова, че да стана и да се отправя към стаята си. Там вече не ща да си казвам какво правих. Срам ме е. Когато ми става пределно ясно, че по това време на денонощието и полицията не мога да уведомя, че ми липсва спътничката, изпращам поредното съобщение. Три е границата на достатъчното. Слава богу,този път не към невинни, почти непознати хора,ами към роднина. Той пък бил в банката. Те такъв Наследник създадох и отгледах! Поне се е научил, че подобни съобщения, изискват моментална реакция, без значение каква. Звъни след малко , обаче връзката е на приливи и отливи. Слизам пак на рецепция. Там се правят, че не ме познават. Не ги виня. Не им е лесно на тези, които ме познават. Продължавам започнатия разговор с наставления какво да търси, къде да го търси, кога да го праща. Успокоявам се, че имам много време до сутринта. В този момент - Дани се появява!!! Тя видяла, че ме няма на спирката и постъпила като голям човек - дошла направо в хотела! Веднага казвам на глас в телефона и още два пъти с текст - Забрави!

   Рутината се връща. Настаняване, кратък разбор на утрешния ден и тя се оттегля на заслужена почивка, а аз отивам да мисля извинения, които не са двайсет странични. Не че нямаше да ги измисля, но батерията на телефонът ми е все взела-дала, а не се знае за какво ще ми потрябва утре... Нямам очи да се върна долу за зарядно. Предпочитам да се срамувам от българи.

   Утрото е по - мъдро от вечерта, казва народът и е прав. През моята нощ съм получила успокоителни съобщения, че няма проблем и животът трябва да  продължи. Опашката на лудостта не им вярва, но се съгласява, че от едни интелигентни хора не може да се очаква да ми отговорят по друг начин.

   След час вече летим с шинкансена към Химеджи с цел настаняване и връщане в Окаяма за разходки и кимона.

    Слизаме, излизаме от южния изход, но от там никакъв хотел на 300 м. не се вижда. Вижда се покривът на пасажа. И едно щандче на KFC.Докато мотаем резервацията насам - натам и уточняваме къде е юг и къде север, пред нас изниква едно възрастно японско семейство.Тръгнали са на пазар с малка пазарска торбичка от плат. Одобрявам избора им,сякаш някой ми иска мнението. Добре, че още не съм почнала да си говоря на глас! Сетихте ли се, че говорят английски? Мъжът разчита листовете, съпругата му кротко чака и след малко ни предлагат да ни покажат нашето местообитание. Съгласяваме се. Аз оставам назад и започвам светски разговор с дамата на тема кой от къде е. За фризурата, обувките, грима, дрехите, си знаете. Да добавя елегантна чантичка. Излизаме от пасажа на гарата и ни показват над покривите нашия хотел. Дани изразява крайно съмнение и след кратка дискусия в семейството, ни повеждат към вратата на хотела. Докато вървим, старата дама ми казва, че трябва да побързаме за разходка към храма, за който сме дошли, защото времето застудява, ще стане по -ветровито и цветовете съвсем ще окапят, а са били толкова красиви преди седмица. Те са ходили да им се порадват, защото нали знаете, те се задържат за толкова кратко...Кой, аз ли не знам...Сред такива познати, каквито имам аз, не можеш да не го знаеш. Все някой ще ти каже... Пък друг и ще ти го покаже... Време е да си призная черната завист към нашего брата магеланец, дето ги видя в пълната им хубост! Ама страшна беше тази завист! Никакво примирение! Държа ме няколко дни. Чак до Киото!

    Когато стигаме хотела, който само в нашите глави не е бил на мястото си, се налага спешно да се измисли подаръче за това мило семейство. Мускалите са в куфара. Поправям грешката, но чак после. Сега единственото нещо, което е в цялостна опаковка и е в чантата, са бисквитите ми със зехтин. Успявам да ги задържа в ръцете на дамата. Съпругът й й забранява категорично да вземе подаръка. По едно време ми идва на ум да им кажа, че са от България. Това смекчава позицията им и те се замислят. Показвам им българските надписи и чак тогава те приемат скромното подаръче. Е, разбира се прегръщам дамата, но това е стара тема. Не знам как се изразява благодарност на японски.

    След оставянето на багажа  се връщаме в Окаяма. Доде се мотаем из автогарата тук ли, там ли, чуваме името на градината и се насочваме по гласа. Противно на всички табели околовръст, има нарочен автобус до нея. Понеже едва ни изгонват от там в края на работното й време , не разбираме дали е бил редовен такъв или просто сме имали късмет. Преди да влезем в нея, си изпросваме пряк път към замъка, защото ние градини сме виждали много, но кимоно сме виждали само на гърба на една магеланка, а ние да не сме по- долу от нея! Пътят е прекрасна алея между градината и реката. Някой е поставил падналите цветове на китайската роза по оградата и е създал нов живот.

   Когато виждам за пръв път замъка съм възхитена . Прекрасен! Най -красивият от всички!

   На входа подавам през отвора на касата ухилената си муцуна и питам - Къде е кимоното?

   Дружен смях! Стига бе, вие не се смеете, вие само се усмихвате! Да не би вече да не предлагате кимона?( сърцето ми почти е спряло). Пак смях. Ох, на мен хич не ми е до смях, казвайте бързо къде е кимоното. Пак са две, но викат и трета. Тя ми казва на приличен английски, че кимоната са тук и няма никакъв проблем след мъничко да ни облекат. Само че, аз не й вярвам, защото колежките й и в момента се заливат от смях, пък аз съм толкова сериозна за него. О, това ли, просто тук никой не пита за тях. Как така не пита? Вашите посетители не са ли чели japan - guide? Моля, вие знаете за нас от този сайт? Да. Знам и от други места. От къде сте? - въпросът на въпросите - От България! О ! Следва тичане нагоре по стръмните стълби и довеждане на човека, който извършва тази дейност - намятане с част от всички пластове на кимоното. Човечката ни завежда на  правилното място, няколко етажа по - нагоре, след като сме платили 300 йени за разглеждане на замъка. Ето го резултатът:

В знак на искрено незачитане на правилата правя няколко папарашки снимки.

   Излизам навън да правя още снимки и да  чакам Дани. Преди това минавам през подаръчното магазинче. Съзирам картички и се сещам, че имам Основател, на когото дължа поне малко радост, ако не друго.Избирам, надписвам, но нямат марки. Пак викат колежката, но нейните обяснения никак не ми стават ясни - Пощата е насам, натам, после на ляво...Благодаря й и си признавам, че няма да открия мястото и моля тя да свърши вместо мен тази работа - пускането на картичка до България. Казвам й, че съм пращала и марката за това струва 70 йени. Давам й 100.Излизам и се залисвам в градината и по красотата на сградата.

   След малко я виждам да тича срещу мен. Носи ми 30 йени ресто. Мислено благодаря на магеланското общество, че обърна внимание на "рестото" и разчопли темата по магелански. Според нея, даването на бакшиш в Япония е равносилно на стрес, а японците не го заслужават и прибирам рестото в джоба.

После отново по моста и обратно в градината. Много е красива. Зададе ми въпроса кой ли е измислил английската ливада?

   Не успяваме да я видим в пълния й блясък,защото тук природата си е казала тежката дума и вишните са прецъфтели. Успяваме да намерим само едно дръвче и го снимаме много, много пъти.

   Толкова съм уморена от впечтления, че не изпълнявам заканата си да ида да снимам "Бялата чапла" на осветление. Дори не разбирам дали изобщо е осветена. Надявам се да го видя следващия път.

   Сутринта ставаме рано и отиваме да я видим. Сигурно съм единствения човек, който е разочарован, но когато бялото няма цвят покрай себе си, никакви прелестни форми не могат да изпъкнат.Времето ни е облачно. При това с млечнобели облаци, подобни на мъгла. От прекрасния вишнев цвят, който ни показа брат - магеланец, не е останало много. Опитвам се да си представя синьо небе, снежнобели сгради,лекорозови цветове и ми се завива свят от Завист.Не ми било съдено да ги видя наяве! Възмездена съм с това да наблюдавам как капят  цветчетата и посипват като сняг земята.

  В  хотела, след половин часови дебати,решаваме следобед да разглеждаме Осака. Щеше да ни се получи, ако не ни посрещнаха дъжд, висок пешеходен надлез и hot bath.

    Неочаквана комбинация, довеждаща до двучасов сън, след който дъждът се оказва очаквано непреодолима пречка и Осака остава за някой друг път. Поне сме опитали. Стигнахме на една ръка разстояние от Umeda Sky Building. До там имахме покрив над главите си. И това се брои.

   На следващия ден бързаме към Киото. Това бързане включва и търсене на празни багажни клетки. Отказваме се навреме, за да не отброим града откъм тях. Влизаме в инфоцентъра, така недолюбван в магеланското общество. Напразно. Препъни камъка не е той, а багажните клетки. По -добре не си и помисляйте за тях, ако пристигнете след 8 часа сутринта. Опашката лети. Дават ни карти. Рисуват ни път. Пишат номера на автобуси. Продават ни пасове и ни изпращат приветливо, сякаш не са имали нито един клиент до сега.Вземаме автобус 100 и през Гийон и една трета от града, стигаме до Сребърния павилион.Добре, че никой тук не е писал, че голямата забележителност там, всъщност е стръмния склон, който трябва да се преодолее, преди да стигнеш до разкошната гледка към комплекса и града. Иначе щях да си катеря сама. Ами не знам колко е лек, ама не само някои от нас мрънкат. Никак не съм впечатлена.

   Явно наистина докосва сърцето само на лунна светлина. Но такава няма , когато ние сме там. Има ефектна каменна градина.

   Има и чудесна  туристическа уличка. Само да знаех, че никъде другаде няма да има такава... Надявах се на тази до Златния павилион. Е, там няма . На билетопродавницата се получават указания как да стигнеш до следващото място, което  искаш да посетиш. Няма  спор, за нас това е  Златния павилион. Следваме съветите и безпроблемно го  намираме.  

   Наистина впечатляващо място. Много, много красиво. Отново е така организирано, че няма как да се застоиш там. Следваш си пътечката и не се пречкаш с хората.

След това решаваме, че ще отидем до Арашияма. Ама с автобус! Мноооого русо! Не, че е невъзможно.

   Както си пътуваме в пълно незнание за посоката, съзирам табела за каменната градина Рьоанджи, но чак когато сме я подминали. Не ми пука. Ние сме за Арашияма. При това същата сме я изключили при разбора в Химеджи, защото Дани е виждала и бамбук, и нахални маймуни, и планини. Категорично Не! Това никак не ни пречи да си пътуваме за там и да сме щастливи. Докато на една спирка не виждам прекрасна дървена врата. Моментално сръчквам спътницата си и скоростно слизаме. Докато я оставя в едно прекрасно ресторантче да си лекува настъпващата хрема с чай, завалява проливен дъжд.

Намокрена порядъчно, попадам в царството на рисуваните стени и прекрасните сгради.

  Изсъхвам и посядам с другите да погледам каменната му градина.

   Завладява ме спокойствие. Разбирам смисъла на малките градинки с размер на носна кърпичка, които съм видяла в Кюшу, в дворчетата на днешните японци. Излизам и отново вали. Не обръщам внимание и съм възнаградена - голяма градина с разцъфнали вишни - Omuro Cherris! Толкова по на север от очакваното. Оставам безмълвна.

   Това е нещото заради, което дойдох от другия край на света. Бях се отчаяла, че ще успея. Излишно съм завиждала. Било ми е писано да го видя и не е трябвало да се тровя. Японски урок. За мен в Киото.

   После тичам из парка на Ninna ji Temple. Става все по хубаво!

    Толкова често се казва, че няма нищо по-хубаво от това да се загубиш! Прекрасно е бих казала!

    Отново завалява много силно и излиза вятър. Всички ентусиасти сме подгонени към изхода. За трети път в последния час и половина съм съвършено мокра и нямам никакво друго желание, освен това да стигнем бързо до следващия хотел.

    Пристигаме в Нара в 21.30.Тъмно, студено и валежно. На JR Нара има голяма интерактивна карта на града, но не успяваме да намерим хотела си, който би трябвало да е съвсем близо. Вместо хотел, намираме служител, който се надяваме да ни упъти и той ни праща в инфото. Това е практиката в Япония - като не могат да ти помогнат те пращат там. Да де, ама работното време е свършило преди половин час. Споглеждаме се и ... вземаме такси! Толкова ни е студено, че не ни вълнува ни най-малко темата за цената. Пък и нали сме наблизо. Сядам отпред и докарвам стрес на шофьора. От къде да знам, че така не се прави? Ако сте двама, сядате отзад. Ако сте повече - вземате две таксита. Това го наблюдавах после, а сега се тръшнах до водача и му тикнах в ръцете хотелската резервация, като му съобщих, че същият е съвсем наблизо, но ние нещо не го намираме, а ни е студено и нямаме нищо против да му дадем част от парите си, за да ни закара до там. Той няма нищо против да ни вземе парите и се заема с откриването му на телефона си. Без успех! Почвам да се притеснявам, защото местен, и то таксиметров шофьор, да не намира нещо, означава, че такова нещо всъщност няма! Вторият опит извиква учудена усмивка на лицето му и потегляме. С пълна газ, сякаш отиваме далече - далече. След секунди наистина напускаме района на гарата и това никак не харесва на отговорничката по резервациите. След още малко правим десен завой и отпрашваме в неизвестното... Двете странно сме притихнали - лично аз, очаквах да се появи Мецана и да ме изяде!. После колата спира  след един светофар и преди да ни поискат сметката , Дани силно раздразнено обявява, че този ни е довел в нищото и тя няма да слезе, докато той не провери наистина ли сме на правилното място. Той се съгласява да направи проверката след като му показвам торбата си с пари. Слиза човекът, връща се и казва, че хотелът е съвсем наблизо. Тя изобщо не вярва и ме праща аз да проверя. Тук тропвам с крак и заявявам, че тя трябва да проверява, след като не му вярва. Обаче, нея май я е шубе да не я изоставим в нищото и ни строява тримата да търсим. Къде ще ходим, слизаме всички и тръгваме по улицата - той, висок, слаб мъж припка напред, тя бърза след него, а аз се влача подире им и се обръщам непрекъснато назад, защото сме оставили колата с отворени врати. Има-няма двайсетина метра и виждаме рекламния надпис. Не, не е това! Да влезе да пита! Пращам го да пита. Това е! Влизаме, тя дава резервацията и О, чудо! - това е.Захваща се със задачата да ни регистрира, а аз се разплащам с шофьора. Сметката е 680 йени. Не ми се търсят дребни

и давам 1000 йени. Той взема банкнотата и излиза. След малко се връща с рестото, а аз съм му приготвила едно стъкълце с розова вода. Разменяме си ги. Като истински японец, той не иска да го вземе, но вкарвам съпругата му в случката и докарвам усмивка на лицето му. Дани ми се кара, че съм си прибрала рестото и вместо да  се разправяме, аз дръпвам ръката му, в която току - що съм натикала мускала, да не ме мисли за скръндза, а и тук ресто не се дава.

   Кой крив, кой прав ли? Ами ние сме си виновни, защото хотелът се намира до... друга гара. До нея не пътуват влаковете, за които имаме пас. Не сме го намерили на картата, защото е твърде далеч от мястото, където сме го търсили. Иначе нищото се оказва оживено кръстовище между голям булевард, водещ до световноизвестния парк и пешеходна улица. Това е била причината да не спрем пред хотела.

На сутринта бързо и лесно намираме всеизвестните сърнички. Сърните не са нахални. Ние хората сме ужасни. Ако нямаш нещо в ръцете си, те не ти обръщат никакво внимание.Дани не спазва това правило и ето го резултата:

   Добре, че домакините не ни позволяват да ги храним с каквото се сетим, че иначе горките ще минат на сандвичи и пици, като лебедите в Цюрих! Те просто са свикнали с хората. Когато няма кой да им тика бисквити в муцунките и да ги прави на маймуни, като се изправят на задни крака, те си хрупат тревица и нехаят за хората, общувайки само помежду си.

   Всички се плашеха от голямата ми чанта, а непознатата славянска реч, направо ги караше да отстъпват назад. Ефектът от звуковете на нашия език съм го наблюдавала навсякъде в Европа и не ме учуди реакцията им. Чудех се как се справят с движението в място, което не е оградено и е пресечено от натоварени пътища. Ами справят се като изчакат пешеходната пътека да опустее, защото свети зелено за колите, и те пресичат! Да! Ако мислите, че някой намалява - то се лъжете. Явно шофьорите имат някаква постоянна скорост в този учатък и животинките са се приспособили  към нея. Е, на моменти хората извръщат гръб да не гледат как сгазват някоя, но това не се случва - едните леко намалят, другите леко увеличават и пресичането е успешно.

   Поемаме към езерата, за да откриваме Магеланския магазин за кимона, Магеланската сакеджийница и да пием чай на препоръчано място.После ще дирим и мястото на срещата със Самурайка.

   Тъкмо нащракваме тези красоти и моята спътница решава да обяви резултатите от наблюденията си върху моята личност. Тя най - категорично заявява, че аз не изчаквам хората да си завършат изреченията, крещя и имам даскалски манталитет, който тя не понася и иска властта! Уф, камък ми падна от раменете! С огромно облекчение й я делегирам вовеки веков и се нагърбвам с по - прозаични дейности като разглеждане на местността и заснемане за поколенията на невиждани до сега от мен обекти, като тези:

Скоро откриваме  място, където дават кимона под наем.

    Само , че ние искаме да купим, а не да наемем. Собственичката употребява цялото си красноречие да ни убеди в качествата на стоката си, но ние сме твърде просветлени по тази точка. Пък и вече сме начесали тази краста. А и ни иска 3000 йени! Моля!!! Че сме гайджинки, гайджинки сме, но ги знаем тези работи. Набързо изяснявам на дамата, че с най - голямо удоволствие ще си купим кимоно и ако обича да ни помогне да открием подходящото място. Тя обича. Извиква съпруга си, който на отхапаната карта ни показва къде е ... сакеджийницата. Понеже не знае къде продават кимона. Моята водачка се съмнява в успеха на начинанието, но понеже не знае правилния път, изпробва качествата на знанията по ориентиране на кимонджията. И воала- откриваме я.

   Нещо не сме очаровани от условията на дегустацията, но ги приемаме, защото заради моето безсмислено мотаене в Наринския парк , сме изостанали с графика. Единодушно обявяваме средното питие за победител и Дани осигурява подаръци за близките си.

   Тя е толкова доволна от покупките си, че се отказва да търси чайната и се насочваме към издирване на ресторантчето, където ще ни чака Самурайка. Само че, преди това ще изживея една от най - красивите ми японски случки.

 Покрай улицата съзираме прекрасно цъфнало вишнево дръвче. ахваме и докато му се радваме и го снимаме, ни наблюдава възрастната съседка на дървото и мъничкото светилище, което то украсява. Като всички подобни баби по света и тази е заета да гледа малкия си внук. По някое време тя идва при нас и ни предлага да ни снима и аз прегръщам освен тази възможност и мъникът. Проявявам особената дързост да го гушна и дори си позволявамда го целуна по бузката. Той, като добре възпитан японец, не проявява никакъв ентусиазъм, но ме изтърпява. На мен ми идва наум, че прекалявам и го пускам на земята, Детето избягва скоростно от агресорката и се скрива  в двора на дома си. И тогава се  случва нещо, което докарва всички сълзи в очите ми! Момченцето се появява отново и ми показва своето съкровище - охлювче! дава ми да го разгледам и ми позволява да ги  снимам.

   Как искам да се науча да ги разбирам тези японци! Безкрайно съм развълнувана и благодарна за това споделяне!

   Отново получаваме указания накъде да вървим и криво -ляво се справяме без много спорове къде е ляво, къде - дясно и толкова ентусиазирано превземаме уличката на ресторантчето, че подминаваме уреченото място. Добре, че нашата домакиня разпознава българската реч през стени, та ни чула, изскокна отвътре и се хвърли да ни прегръща!. Паметен за мен момент! Толкова далеч от дома, толкова уважаван магеланец и толкова подкрепящ ме в трудни за мен моменти, ни се радва така, сякаш сме най-най-близките й хора! Това усешане ми идва в повече и аз почти загубвам свяст. Тя усеща какви ще ги свърша и ми казва, че всичко е наред и не бива да губя сили  точно сега, когато имаме малко време да си говорим наяве. Споменът за куража, който събрах да я заговоря в София се връща и аз успявам да се взема в ръце , преди сърцето ми да е изхвръкнало и да се строполя на земята! После си разменяме великденски подаръци, снимаме се със знамето, аз й подарявам моето за бъдещите й срещи с магеланци и за лични снимки, и сядаме на масата. Съпругата на ''Странджата", както тя е кръстила собственика, е превъзходна готвачка! Пожелавам на всеки да опита от гозбите й.

   Нашата домакиня е зарязала семейството си в неделя и не знам как ще й се отблагодарявам. Набързо си казваме кой - какво, прескачаме от тема в тема и си прекарваме чудесно.Разделяме се с още по-голямо взаимно уважения и тя хуква по задачи, а ние решаваме пак да пробваме късмета си с онзи магазин за кимона. Отново се вика съпруга, отново се вади поизядената карта  и имаме нови указания. Само че, пак не успяваме да намерим търсеното. Чак вечерта, когато аха да се озова на Сънчова поляна, полузаспалият ми мозък се сеща, че днес е било неделя. Вероятно магазинът е бил затворен и затова сме го пропуснали. Намерила си оправдание, заспивам с чиста съвест.

    Преди да дойде време за сън, обаче се разделяме по интереси и аз се връщам в парка, защото сутринта не съм видяла храмовете. Заварвам сърните унесени в следобеден сън. Част от тях са в оградено пространство, където даже китайците не влизат, и се радват на почивката си. Другите се мъчат да сторят същото под вниманието на двукраките чудовища, които сядат до тях, снимат се, галят ги, нещо което те не допускат сутрин, когато са активни. Направи ми впечатление, че не се прави изключение и за децата. Само ако имаш някоя бисквита имаш шанс да не те отсвирят.

   В късния следобед, след като изкарах акъла на един шофьор, като пресякох неправилно голямо кръстовище, където изобщо няма място за пешеходци, се прибрах в хотела за среща. Уж да ни уредят вечеря. Да, ама не. Място нямало, а утре не работели. Аз съвършено съм забравила, че трябва да се направи резервация и понасям справедливи упреци. Отправяме се към нашата гара с автобус и установяваме. че сме на три спирки разстояние. Толкова е било онова далече.

   От тук директно към Осака за последна нощувка на японска земя. Този път вземаме такси от гарата. То ни отвежда доста напред от надлез, който ни плаши , за да премине линиите по подлез. Сега е мой ред да изпадна в истерия, че подминаваме правилното място. Шофьорът храбро се бори  с моето мнение, от което се разбира само English и едва се съгласява да ни позволи да слезем. Той май не знае, че жена реши ли се на нещо и мъж не би я спрял! Мда, малко след като е заминал, признавам, че еднаквостта на сградите ме е подвела. Нарамвам чантите, торбите и торбичките и се понасям към хотела, който е съвсем наблизо. Който си няма акъл си има крака! В случая и ръце! Да ми дойде акъла, дето споря с таксиметрови шофьори! Дани сигурно е права за манталитета.

Отново гореща баня вечерта и вкусна закуска сутринта,  и отново неговорещ английски персонал. Отново от всичко изприказвано се хваща само  taxi и се хвърлят да ми търсят карта, ръкомахайки , че е наблизо. Категорично отказвам и настоявам за taxi. Съгласяват се, но едва успяват да го уредят заради близкото разстояние.

На гарата се разделяме с Дани и аз поемам към Хирошима. Много ми хареса града.

   Много тишина и спокойствие има в Парка на Мира. Решавам, че не мога да си тръгна току - така и да се залетя по някакви острови и храмове. Оставам да се поразходя и да помисля върху това как се прощава.

   Как са намерили сили да простят и да ни приемат там. Защото туристите там са почти само с европейски черти. Единственото място, където азиатците се броят на пръсти! Единственото място с брошури на всички заподозряни европейски езици! Тук служителката също проявява интерес към произхода ми и се интересува , защо съм предпочела брошура на руски език. Разказвам й за някога и сега, заЕвропейския съюз и за Русия. Разделяме се с взаимно уважение, макар че, сигурно бихме говорили дълго. Аз се чувствам гузна, сякаш аз съм изтрила от лицето на замята града й. Сякаш аз съм изпарила предците й. Не ми се говори повече.

 Вечерта на летище Фукуока  ме чака изненада. След като първо съм полуизгонена, а после приета с предимство от служителите на Korean air, попадам на симпатично девойче, което също се чуди къде съм тръгнала. Омръзнало ми е от тях вече и преди да се е заформил разговор подавам разпечатания си билет, преди да дам паспорта. Следва дълъг прочит. Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, чувам - хамстердам. Това ме изважда моментално от разсъжденията, че няма как да си заключа куфара и се чувствам като предателка към него.

Моля? Вие летите до Хамстердам. Моля? Аз летя до София. Моля? Со - со...

   В часовете преди да тръгна , за пръв път чувам Хамстердам! Приемам го за шега. Даже се чудя как го е измислил човекът от когото го чух.  Ако на наша земя не бях запозната с това произнасяне, никога нямаше да се сетя какво ми говорят - какви хамстери, какви дами?! Последното място където очавах да го чуя отново е Япония! Може би защото съм се родила с малко рус пух по главата?

   Дамата ме игнорира и се захваща с чекирането. Да, ама преди това дълго ще се взира в екрана, че викне колежката от дясно, двете  ще се взират в екрана, пак ще четат билета и накрая моята служителка ще започне да срича - со - со ....За къде казахте , че летите? Услужливо казвам - София. Повтарям София, Со -фи - я, Со  - фи  - я. Бавно, с превъзходната си дикция , се опитвам да я просветля. Когато спира да се взира в мен, решавам че съм успяла.

Тя пак започва да се взира в екрана и казва изумено - Bulgarian air... Ха сега де, това пък какво беше... Отново отмества поглед от екрана и като в унес казва на колегата си - Bulgaria air...Вече и аз разбирам, че тия двете не са подозирали, че има такава компания, също че има нещо дето му се вика София и даже има човек, който лети до там. Едва ли щяха да повярват, ако този човек не стоеше срещу тях! Едва се сдържах да не прихна и благославям човека с Хамстердама, че поне аз ги разбирам. След известно блъскане по клавишите, девойката гордо ми съобщава, че ще чекира багажа ми до Софи! Прощавам й и Хамстердама, и Софи - то за тази блага вест.Кимам щастливо и след малко с удоволствие проследявам поставянето на заветната лента на дръжката на Пеперудка. Поне тя ще лети до края. За компенсация ,Софи - то ми предлага да сложи картончето за чупливи предмети. Махам с ръка да слага каквото й хрумне, благодарна, че е чекирала куфара до място, което не може да произнесе.

   Сега да видим какво ще ме правят мен. Е, мен не могат да ме чекират до Софи. Как така? Ами не ни позволяват? Как така? Ами нещо не ни разрешават. Кой не ви разрешава? 

    Появява се англоговорящата служителка, онази от скенера за багаж. Тя почти ми се скарва, че настоявам да ме чекират до края, след като са ми казали, че не могат да го направят за мен. А какво можете да направите за мен? Ами в Сеул ще отидете на трансфера и там служителите на KLM  ще ви чекират. Как така Те ще ме чекират! Аз познавам летище Инчеон и там на трансфера Няма служители на KLM. Там в него се влиза само с валидна бордна карта през скенер!. Тук служителския тон става остър и за да не се скара с мен, девойката напуска полесражението. Моето сричащо Софи, започва да ме успокоява на японски и ми връчва картонче с номер на багажа ми, с който щели да ме чекират в Сеул. Добре, че умственият ми багаж беше отвян още на 31.03., иначе  щях да си изпрося задържане, заради неразбирателство с наземен персонал.

    Зарязвам ги, защото са ме чекирали за полет, който така и не излезе в моата резервация и за който през октомври Korean air ми изпрати мейл да си купя билет, че ще ми изгори резервацията, а аз го видях след като срока беше изтекъл. Както и да е - минало.

Сега си имам бордна карта и ще стигна поне до Сеул. Все е нещо.

    Така попадам в самолет, в който няма нито един европеец освен мен. Настава суматоха и една стюардеса издърпва от ръката ми бохчата с летищни покупки и я поставя в багажното. Друга наднича в бордната ми карта и ме отвежда до мястото ми и лично го разчиства от части от колани. Трета ме е придумала да ми носи официалната чанта. Тази последната от къде се появи не ми стана ясно, след като всеки отсек се обслужва от две стюардеси! Май имаха за цел да се хвалят после, че са обслужвали европейка.Знам ли?

    Полетяхме ние, аз триж щастлива, че беше включена камерата на носа на самолета и за пръв път видях как се издигам над пистата, гледам нощна Фукуока и си казвам, че ако ще кожата на глезените ми да се пръсне, пак ще дойда, защото ми харесва този град, а и да го понауча на София, ако не друго. Започва раздаване на нещо. Аз нехая, защото ми заприличват на входни документи, пък аз съм транзит. Изведнъж чувам английска реч. Я, кой говори? Съзирам усмихнат стюард, надвесен над седалките. Говори на мен. Ще ми бъде ли удобно да попълня митническите и гранични бланки? Не, няма да ми бъде удобно. Те ще ви улеснят много за бързо влизане в страната. В коя страна? О, вие вероятно няма да влизате  в Корея? да, за съжаление този път няма да влизам тук. О, вие преминавате транзит? Да, аз съм транзитен пътник. Вие пътувате за Хамстердам? Не, аз пътувам за София............... Тук започвам да се смея на глас и скандализирам спътниците си. От този момент нататък, явно единственият англоговорящ стюард на борда, ще дотичва преди всяко размърдване на колежките си да ме пита какво искам, как го искам и кога го искам - сега или веднага.Нямам идея защо получих това обслужване. Признавам, че беше забавно!

   Като да ми създаде настроение за битките на летище Инчеон.Ами успяха. Кацаме, изминавам познатия ми път и сега се отбивам до офисчето на Korean air, защото такъв на KLM, естествено няма. Служителката ме поглежда със зле прикрита досада. Отхвърля билета ми, иска паспорта и онова картонче за багажа. После натиска малко копчета и върху билета изписва gate 53 и ме праща там да ме чекират. започвам спор на тема как ще премина през вратите насреща й, които се отварят само с валидна бордна карта. Тя ме отпраща с думите, че не може да направи нищо повече за мен. Хм. За да стигна до гейта трябва да преодолея автоматичните бариери. Как? След кратък размисъл , решавам, че по - лошо няма как да стане и предизвиквам алармата на скенера. Никаква реакция от другата страна. Това не върши никаква работа. Виждат ме , но не ми обръщат внимание. Отново скандализирам скенера и се навеждам да видя дали няма някакъв отвор в него. Сега вече дотичва някакъв служител, който на чист корейски ме пита нещо. Без да идам и звук, му връчвам билета си, паспорта, старата бордна карта и с жест на отвращение посочвам дамата зад преградата и правя знак, който трябва да се тълкува така - Тя е виновна, аз съм добричка! Дамата гледа отдалеч толкова ужасно, че човекът не смее да иде да я пита за какво става въпрос и се заема да срича билета. Става ясно, че всичко което му се изяснява е, че имам електронен билет. Провиква се над вратите e- ticket и получава разрешение да ме вкара отстрани покрай тях. Влизаме и пускам багажа си за проверка. За пръв път, след 4 проверки, включително и тук, инхалаторът ми предизвиква внимание. Открит е из дамската ми чанта, понесен е към скенерджийката и е предотвратен опитът ми да го последвам. Аз съм си зависима от него и винаги го браня самоотвержено. Връщартми го с корейски извинения.

   Тук мъките ми свършват. Започва чудото - това голямо,модерно летище, иначе пълно с хора, сега е празно! Изобщо не разбирам от къде ще се появят цял Boing 777-200 хора! Би трябвало поне част от тях да почиват някъде наблизо, но такива няма?! Когато обявяват бординга аз вече съм станала супер любопитна,  как ще ме настанят без бордна карта. За начало ме викат по уредбата. И отново Хамстердам. Името ми е произнесено прекрасно, сякаш наземната стюардеса е славянка, но горкият Амстердам няма моя късмет.Нищо подобно - с всички външни белези на азиатка е. При това изключително изненадана, че се появявам пред нея! Шок и за двете - тя вижда пред себе си човек, аз се чудя името ми кучешко ли звучи на корейски? Вие вероятно имате проблем? Не. Аз нямам проблем, вие имате проблем.Вие вероятно сте чули името си? Да. ОК. Моля, дайте вашия паспорт и картончето с номер на багажа. Колко важно било това картонче! Добре, че не успях да го забутам на дъното на чантата и да се вкарам в добре познатия ми филм да търся нещо, което 100% е в нея и което аз за нищо на света не намирам , когато ми трябва! Така че, слагайте на видно място всякакви хартийки, с които ви оборудват летищните власти!

   След малко се сдобивам с бордните си карти до дома и едва не скачам на врата на посрещачите си на вратата на самолета. Само ги шокирам с поздрава - Hello Europe!!!      

   Проспивам полета, защото вълненията се оказват твърде много и за свикналата ми душа.

От тук насетне имам само две грижи - с мен ли е куфарът и дали ще е навреме полетът до Софи. Не знам дали разбирате радостта ми, когато съзирам беличкото ми куфарче на лентата за багаж към самолета на БГ еър.

    След като той е натоварен, аз се заемам със задачата да призовавам всички известни ми сили - божествени, езически и летищни, да ме забавят. Става въпрос за едни 600 евро все пак! Е, не се получи. Пристигаме даже с 30 мин. преди обявеното в моя билет. Не губя кураж за следващия си полет, когато и да е той.

И да не съм чула лоша дума за националния ни превозвач! Просто има късметлии!

   Естествено никой не ме чака. Току - що в града се е пръкнало най-страшното задръстване на света. Идея си нямам за какво става дума.!...А, ама ти днес ли се връщаш?Аз мислех....

      С такива роднини никога не можеш да се вземеш насериозно. Как да им се сърдя, като служба Arrival я завеждам аз. Когато най - сетне синът ми пристига и съзирам жълто - оранжевите му къси панталонки за фитнес, ми се изяснява  произхода на ''задръстването".Няма лошо. Лошото е, че той се държи странно и не се мята да ме прегърне за добре дошла. Изумена съм.

 - Изглеждаш като японка! Цялата сияеш! - Той от къде знае , че японките не ги прегръщат?

Аз, се мятам на врата му. След малко в колата става още по-лошо.

 - Моля те, спри да говориш! Остави ме да те погледам колко си щастлива!

   Добре, че имам вас. Да си говоря надълго и нашироко, а вие не само да не ми се карате, а даже да искате още подробности.

Обичам Ви !

 Сънищата нямат смисъл. Мечтата е на една ръка разстояние. Позволете си да я протегнете.