Многото лица на съвременен Китай

През м. януари Луфтханза пуснаха добри цени на билетите до Китай за летните месеци, а лятото е единствената възможност да отидем някъде надалече за повече време с децата. Така че започнах да търся и да напасвам дати за полети мултисити с неголеми престои по летищата. В крайна сметка след няколко дни на въртене на различни комбинации се сдобихме с билети на една резервация София – Мюнхен – Шанхай на 01.07 и Пекин – Мюнхен – София на 12.07 за 2 520 евра за четири човека. Престоят на отиване в Мюнхен беше точно 2 часа, а на връщане точно 1 час. И както очаквах да стане Луфтханза промениха часа на единия от полетите на връщане и се оказа, че не е възможно да се хване връзката за София, но пък за сметка на това ми предложиха друг полет с 13 часов престой в Мюнхен. Този вариант изобщо не ме привлече и моментално звъннах в кол центъра, където попаднах на много любезна и всячески стараеща се да удовлетвори моето желание за полети с по-нормален престой служителка. Успоредно с дългия разговор с любезната служителка на компютъра си бях отворил няколко страници, за да гледам и аз планираните полети на Луфтханза груп и техните партньори от Стар Алианс за 12.07.2026 година. Още по време на разговора впечатление ми направи, че все едно говорим на различни езици – аз и казвам „вижте този полет, има ли места за него?....“, а тя „Не мен не ми излиза такъв полет, но намерих добра алтернатива за вашата група с прекачване през Франкфурт“, „ееееее супер, тъкмо ще разгледаме и едно от най-големите летища в Европа“, наивно си говорех на ум аз. Направи промените госпожата/госпожицата и изпрати новите електронни билети по е-мейла“. Другият ден беше почивен /събота/, а в почивните дни имам навика сутрин поне 1-2 часа да пия кафе в къщи пред лаптопа. Абе чакай аз да проверя билетите и изведнъж Шок…… Нашата служителка вместо да резервира пак мулти сити, тя запазила София – Шанхай – София на 01.07 – 12.07. Междувременно бяхме запазили апартаменти и в двата града за по 5 нощувки и правехме планове кога да купим билетите за влака Шанхай – Пекин. Моментално се свързахме с международния кол център на Луфтханза, защото българския не работи в почивни дни, а искахме максимално бързо да реагираме и да оправим недоразумението. Все пак бяхме група от 8 човека на една резервация, тъй като пътувахме с едно приятелско семейство и те с две деца. Свързахме се с любезен господин с добър английски, на когото съпругата и голямата дъщеря, която тогава беше 11 клас в ЕГ в Пловдив, му обясниха какво е станало предния ден и поискаха възможност да направим безплатна промяна, тъй като грешката не е по наша вина. Той 40 минути проверяваше всички възможни полети, а аз успоредно с него гледах други алтернативи, докато накрая стигнахме до решение при последния възможен полет от 02.55 часа на 12.07 на Еър Чайна от Пекин до Виена и 2 часа и 20 минути престой на летището преди полета до София. Фактически последната нощ вместо в апартамента в Пекин щяхме да я прекараме в самолета. Вариант, който не беше напълно лош. Не намалихме резервацията за мястото за настаняване с един ден, а си оставихме възможността да си оправим вечерта на спокойствие багажа и да отпочинем преди да поемем към летището в Пекин.

От тук нататък проблеми с резервацията на самолетните билети не сме имали. В началото на юни през сайта Трип.ком купихме билети за Забранения град и площад Тиянмън, както и за Великата Китайска стена. Направихме и резервация за билети за влака Шанхай-Пекин отново през същия сайт, като за символична такса автоматично трябваше да се закупят билетите за нас в минутата, в която биват пуснати в продажба. Така процедирахме, защото билетите за който и да е влак се пускат в продажба 15 дни преди датата и свършват буквално за минути, особено през летните месеци, особено за най-бързите влакове от серията G, които  взимат разстоянието от 1 400 км за 4 часа и половина.

Няколко дни преди тръгване инсталирахме на телефоните си задължителните за Китай апликации Alipay, Wechat, Amap и Е-сим защото без тях там си безпомощен. Абсолютно всяко плащане става през едно от първите две, а пък навигациите на гугъл изобщо не работят и всички използват китайската Amap. Всъщност обичайните за Европа сайтове и социални мрежи са недостъпни в Китай и обикновено хората използват Е-сим с мобилен интернет, който заобикаля защитната им стена чрез VPN.

И тук се появиха два неочаквани и много сериозни проблеми.

Първо по никакъв начин не можехме да направим плащането за апартамента в Шанхай, запазен през Букинг. Тъй като условието на резервацията беше плащането директно да е към мястото за настаняване, от там се свързаха с нас със съобщение през резервацията през букинг и ни казаха, че не получават сумата, защото българската банка не позволява такава транзакция, предварително плащане без да сме в страната. От банката пък ни казват, че нямат подобни забрани и до тях изобщо не достига искане за трансфер. Започнахме да се въртим в омагьосан кръг. Пробвахме с какви ли не карти на какви ли не банки и все не става и не става. В един момент даже видях, че апартамента ни е пуснат за нашите дати и който си поиска може да го резервира. Поискахме някакъв друг начин за плащане, даже направихме група в Wechat с посредник от наша страна, който знае китайски. Накрая ни изпратиха QR код в Wechat през който да платим, но тук се появи друг проблем. Аз изобщо не можех да вкарам кредитна или дебитна карта на банката, на която съм клиент в Alipay, съпругата вкара една своя карта, но по никакъв начин не можеше да плати. Чак в края на деня мъжът от другото семейство успя да плати през неговия Alipay с карта, която беше вкарал предния ден.

След като беше решен този проблем се оказа, че имаме и друг, а именно, че не можем да правим плащания през Alipay, а аз изобщо не мога да вкарам и карта. Какви ли не гимнастики правих, включително и верификации, свързани с моя снимка как държа паспорта си отворен на страницата с данните пред гърдите си, така че да се вижда лицето ми. Досетих се, че притежавам дебитна карта Виза на друга банка, която никога не съм ползвал и никога в нея е имало средства, но реших да я пробвам. Стана от първия път и веднага изтичах в клон на споменатата банка, за да предупредя, че ще пътувам до Китай и да преведа сума, която смятах, че ще ни стигне. В последния момент, явно е станала верификацията на приложението, и Алито ми допусна да вкарам и кредитна карта Виза на основната ми банка. Това значително успокои атмосферата в групата, още повече че се свързахме и с апартамента в Пекин и от там ни увериха, че не желаят предварително плащане и можем да платим в деня на настаняването  

С лека тревога в сърцата на 1-ви юли осмината се срещнахме на летището в София пред гишетата за багажа, но  Луфтханза отново ни изненада, не с някоя стачка слава Богу, а с едно прилично закъснение на полета до Мюнхен от 50 минути, което набъбна до 1 час и 20 минути и тревога дали ще хванем връзката за Шанхай. Момчето на чекин-а ни успокои, че няма да имаме проблем, ако бъдем стегнати и бързи на летището. Въпреки това с лека тревога в душите се отправихме към бизнес салона за лека вечеря и няколко питиета /4-5 хайнекенчета от моя страна/ за оправяне на настроението и по-приятно преминаване на 3-те часа чакане.

След като стана време качихме се в самолета и там пилота се извини за закъснението и допълнително ни „успокои“, че не може да гарантира на всички пътници, че ще могат да си хванат връзките. Стюардесата беше далеч по-мила, като ни каза, че самолета е на 20 процента пълен и слизането ще стане бързо, а 10 минути преди кацане ще ни каже от кой гейт излита самолета до Шанхай. Последното беше излишно, защото хванахме някакъв оскъден интернет на борда и през приложението на Луфтханза научихме гейта и начина на стигане до него, а той включваше и кратък трансфер с влакче.

След излизането от самолета още в тунела започна едно първоначално тичане в стил лек тръст, а на по-късен етап и в галоп от поне 90 % от пасажерите. Явно всички бяхме на един хал. Много интересно се взимат завоите в стил формула 1 от хора дърпащи куфарчета на колеца. Ние поне всичките бяхме с раници на гърба, което ни правеше далеч по-мобилни и не оставихме шанс на никого чак до финалната лента. Пристигайки на гейта разбрахме, че тичането е било напразно, защото и полета за Шанхай има закъснение.

Единадесетчасовия полет до Шанхай премина учудващо за мен не много тегаво. Този път успях доволно да си поспя, въпреки че китаеца пред мен още в началото си полегна почти до скута ми. След като се навечерях и аз направих същото и на пресекулки успях да поспя поне 5-6 часа, а останалото време четох книга и изгледах няколко серии от един сериал.

Кацнахме по разписание, преминахме през здравния контрол на летището и имиграционните, като предварително си бяхме попълнили онлайн травъл картите и имахме генерирани QR кодове. Е-сим,-а проработи веднага след като стъпихме на китайска земя. До апартамента се придвижихме с метрото със светлозелената линия 2 за около 45-50 минути до станция Pudong south, а от там до апартамента ни беше около 400 метра пеша.

Апартамента се оказа на 23 етаж във висока сграда с вътрешен двор и контрол на достъпа с гледка към небостъргачите. Разполагаше с 4 спални, едната от които с две двойни легла, голям хол с 2 дивана и малка масичка, както и трапезария с голяма висока маса със 8 стола. Имаше две бани, в едната от които пералня със сушилня и напълно оборудвана кухня. Като цяло беше доста удобен и с добра локация. За 5 нощувки платихме общо 880 евро. През втората нощ обаче се появи неочаквани  доста неприятен проблем. Имаше силен шум, идващ в една от спалните от горния апартамент, който продължи и през останалите нощи. Въпреки оплакванията домакините не направиха нищо по въпроса, а само ни загълфичквафа докато не премине престоя ни. Опитахме се да се свържем на място с обитателите на този апартамент, но въпреки доста настойчивите опити никой не се появи. В последствие си дадохме отзивите, като пренебрегнахме опита на домакините да ни върнат 300 юана от цената за сметка на това да дадем положителна оценка и да излъжем, че всичко е било наред.

След като се настанихме и се освежихме излезнахме навън да проучим района. От един голям супермаркет купихме стекове с вода и разни дребни неща за закуска и се насочихме някъде да вечеряме. Беше станало доста късно, а и ние бяхме доста огладнели, така че се мушнахме в едно от първите ресторантчета, което ни се стори, че в него се хранят предимно местни. Естествено нямаше меню на английски, но с помощта на преводача на телефоните успяхме да поръчаме. Изобщо не сбъркахме, всичко което поръчахме се приготви бързо на момента и беше адски вкусно. Аз си поръчах ориз със зеленчуци и говеждо филе в гърне. Донесоха ми едно врящо гърне, чиито съдържание сервитьорката изсипа в празна чиния. Направо си облизах пръстите. Останалите от групата също потвърдиха, че кухнята е повече от прилична. И отгоре на всичко платихме около 25 евро за вечеря на 8 човека и няколко безалкохолни. Алито проработи на моя телефон и на телефона на Илиян, почти безотказно до края на почивката, което окончателно прекрати притесненията, които имахме.

Любимият ни семпъл, но с много вкусна храна ресторант. Буквалния превод на името му е "Стара къща за юфка".

На другия ден се събудихме сравнително късно след 10.00 часа и със съпругата докато останалите още спяха отидохме да се разходим до реката по крайбрежната алея от страна на небостъргачите.

Даже намерихме един маркет, в който продаваха доста разнообразни неща, включително живи змии и жаби за готвене.

След като се събудиха останалите се отправихме към градините Ю. До там стигнахме с метрото линия 14 от близката станция. Градините представляват хубав парк със стари китайски сгради и павилиони. Намират се в старата част на Шанхай и са заобиколени от традиционен китайски базар, където продават чайове, сувенири, храна и всякакви други продукти. Обиколката на градините се извършва за около 1 час – 1 час и половина, а входната такса е символична, нещо от рода на 3-4 евро на човек.

След градините се отправихме пеша към Нанджинг Роуд – известна пешеходна търговска улици, подобна на нашата Витошка. По нея минават единствено трамваи. Там видяхме блясъка на шанхайската търговия, огромни златарски ателиета, магазини на големи европейски брандове и модерни китайски стоки. Улицата е приятна за разходка, но цените са малко по-завишени в сравнение с останалата част на Шанхай. Там за първи път опитахме традиционни китайски шишчета от октоподи и калмари. Същите станаха любими на малката ми дъщеря.

В късния следобед с метрото се отправихме към нашия район и след кратка почивка и освежаване в апартамента излязохме за вечеря. Първоначално седнахме в един ресторант на един от главните булеварди, който се оказа Съчуански и не предлагаха ястия, които не са пикантни, а част от нас по здравословни причини избягваха подобна храна. После седнахме в едно от другите заведения, но там храната беше с доста по-лошо качество в сравнение с вчерашната.

На другия ден се отправихме към водния град Джуджазиао. До там от нашия район се стига с три прекачвания на метрото, като третата линия се води извънградска. Цената на еднопосочния билет до крайната точка беше 40 юана за 8 човека или около 6 евро.

Водният град представлява историческо селище на над 1 500 години и го наричат Шанхайската Венеция. Градът се пресича от множество канали и мостове, а малките тесни улички са изключително интересни, както с архитектурата на сградите, така и с развитата търговска дейност. Запазени са традиционни къщи от времето на династиите Мин и Цин, които са позиционирани директно над водата. Силно туристическа част е. Може да се разгледа града без да се бърза за около 2 часа. Там намерихме да продават любимите на децата от години Линг Тяо, насипни на много добра цена. Обядвахме вкусни китайски кнедли с плънка от кайма и бамбук, отново за никакви пари.

Като се прибрахме вечерта се почувствахме доста изморени и решихме да вечеряме в „нашето ресторантче“. Отново всичко, което поръчахме беше доста вкусно и си го изядохме с удоволствие, гарнирано с няколко традиционни шанхайски бири Цингтао.

За следващия ден бяхме планирали качване на Шанхай Тауър, която беше на 5 минути пеша от нашия апартамент – третата най-висока кула в света след Бурдж Халифа в Дубай и кулата Мердека в Куала Лумпур. За посещение на Шанхайската кула не беше необходимо да купуваме предварително билети. На касите при западния вход почти нямаше опашка. Билетите за 4 –ма струваха около 120-130 евро с качване до 125-126-ти етаж. Първо те качват със свъхбързия асансьор до наблюдателницата на 118-тия етаж, откъдето се вижда целия град и стават страхотни снимки, особено в частта, където реката прави завои. Няма определено време за там. Може човек да стои колкото си искаш, дори и да похапне в заведението, въпреки че билетите се издават за период през 2 часа. После с друг асансьор с предварително записване те качват на 125-126-ти етаж, където се намира т.нар. топка – масивен стабилизиращ механизъм, който служи за да не се клати сградата при силни ветрове или при тайфуни. Механизмът представлява 1000 тонна стоманена тежест, която е окачена на огромни стоманени въжета, като огромно махало в сградата. В момента, в който вятърът наклони сградата в едната страна, автоматично тежестта отива в другата страна и така действа стабилизиращо. Това движение намалява клатенето на върха на кулата с до 45%. Имахме късмет, когато бяхме на 126 етаж да има леко клатене на кулата, което усетих с вестибуларния си апарат, но с просто око не се виждаше движението на огромната тежест. По време на посещението на всяка група прожектират страхотно светлинно шоу с лекция на китайски, най-вероятно за историята на проектиране и строеж на кулата, които нямаше как да разберем, но за сметка на това пък онемяхме при танца на светлините. И все пак имахме щастието да бъдем в компанията на именит български инженер и проектант, който надълго и нашироко ни обясни принципа на работа на механизма.

След кулата се мушнахме в един типично китайски търговски център, където продаваха всякакви джунджурии и, който си бяхме заплюли още от първия ден в Шанхай. След пазаруването се подкрепихме с малко храна и се отправихме към улица Бунд на вечерна разходка и фотосесия на светлините на града. Улица Бунд е крайбрежна улица от другата страна на реката с изглед към Шанхайските небостъргачи, които в тъмната част на денонощието хич не щадяха електричество и светеха във всякакви цветове. Страхотно място, но с много тълпи дошли с абсолютно същите като нас намерения. Явно за китайците ние бяхме също толкова голяма атракция, колкото и небостъргачите, защото на няколко пъти искаха да се снимат с нас. За момент се почувствах като холивудска, или поне боливудска звезда.

Прибрахме се доста изморени в апартамента, взехме си храна отново от „нашето заведение“ и прекарахме 1-2 часа в приятни разговори в компанията на още няколко бири Цингтао и вкусна китайска храна.

През последния ни цял ден в Шанхай бяхме планирали да посетим храма Jade Budha Temple и Френската концесия. Започнахме от храма, до който стигнахме отново с метрото. Оказа се добре поддържан храмов комплекс с хубави градини и зали и малък музей с китайско модерно изкуство. Трите основни зали са Залата на небесните царе, Залата на героя и Залата на нефритения Буда. Въпреки това, не е нещо особено, в сравнение с тайландските или балийските храмове, както и с тези в Пекин, за които ще стане дума малко по-надолу. Основни забележителности са споменатия вече Нефритен Буда, инкрустиран със скъпоценни камъни и лежащия Буда, който символизира състояние на нирвана. Входът е свободен, но има контрол на облеклото, т.е. без къси поли и голи рамене.

След храма се отправихме към Френската концесия – стар район на Шанхай, функционирал като полуколониална зона с френско административно управление. В миналото е бил предпочитан район за живеене от чужди дипломати и търговци, което е дало отражение в архитектурен и инфраструктурен план. В момента представлява един от най-оживените райони в Шанхай с множество магазини, бутици, кафенета и ресторанти. В един от ресторантите хапнахме много вкусна храна. Приятно място за разходка и пазар.

На следващия ден се събудихме по-рано, оправихме багажа и се насочихме към гара Хунцяо, от където тръгват най-бързите влакове за Пекин. До там се придвижихме с метрото, линия 2 от станция Пудонг юг до станция Хунцяо стейшън без прекачвания за около 40-50 минути. Слизайки от метрото се насочихме директно към гарата, която е голяма колкото голямо летище и с почти същите мерки за сигурност. При проверката на багажа на скенерите ни изхвърлиха няколко дезодоранта и запалки. Намерихме изхода за влака G12 и се наредихме да преминаване към перона, който отваря 30 минути преди тръгване на влака. Самото пътуване отне 4.30 часа и беше доста приятно, с хубави гледки, като се сменяше природа с еднотипни градски квартали.

До апартаментите в Пекин се придвижихме с Пекинското метро като сменихме две линии и слязохме на станция Работнически стадион, от която местата за настаняване бяха на 80 метра в модерна сграда с контрол на достъпа. Самите апартаменти не бяха много големи, но с нови и запазени мебели и добре оборудвани. Състояха се от спалня, всекидневна с голям разтегателен диван, кухненски бокс и трапезария, всичко на едно. Също така имаше и голяма и хубава тераса, но липсваше гледката от Шанхай. Посрещнаха ни момче и момиче, които ни съпроводиха до апартаментите, тъй като бяха на различни етажи. Бяха много любезни и много ни помогнаха да се ориентираме в района първата вечер, а той се оказа един от най-оживените младежки райони в Пекин с много заведения и ресторанти. Наблизо имаше голям супермаркет, от който всеки ден пазарувахме плодове, сладки, вода и пивка пекинска бира. Също така имаше и много хубава топла витрина, от която също се възползвахме. Направихме успешно плащане с Алито и по препоръка на момичето се отправихме към една улица с десетки заведения за хранене. Избрахме си да вечеряме барбекю със свинско и телешко месо, което си приготвихме сами на масата и беше много вкусно.

На следващият ден бяхме планирали да посетим площад Тянанмън и Забранения град, но президентката на Намибия ни развали малко плановете. Във връзка с нейното официално посещение в Китай площада беше затворен и фирмата беше пренасочила трипа към Jingshan park след като разглеждане на забранения град. Самата екскурзия се проведе в малка група с екскурзовод на английски език на име Линда. В 9.00 часа се събрахме на източната порта на Забранения град и в продължение на няколко часа Линда ни разхождаше из между сградите, градините и площадите в града, обитаван в миналото от наложниците на императора, техните деца и евнуси. Самият град е огромен и имах чувство, че разгледахме по-малко от половината, но толкова за няколкото часа, а пък и жегата доста ни поизмори.

След Забранения град отидохме в парка, който се оказа доста приятно място. Изкачихме се на един хълм, от който се откри чудесна гледка към Забранения град от едната страна и към самия град Пекин.

Вечерта доста изморени се насочихме към един ресторант, препоръчан от нашата домакиня, в който да вечеряме приготвена по автентичен начин патица по пекински. За цялата група поръчахме две патици, които ни ги принесоха с техните най-различни салтанати, сосове, туршиики, салати, включително и със нещо подобно на суши, но с коричка от патицата върху топката лепкав ориз. Облизахме си пръстите. Допълнително настроение ни създаде и начина, по който се сервира ястието. Носят патицата на неголяма маса на колелца, на която в наше присъствие готвач филира парчетата от птицата с голям кухненски нож и сръчно ги реди в платата. За цялата вечеря платихме около 80 евро. Толкова беше вкусно, че на следващия ден повторихме ресторанта, като освен патица си поръчахме и плата със свинско и пилешко месо, които бяха приготвени също изключително вкусно.

На следващия ден също станахме по-рано, защото беше планувано посещение на Великата китайска стена. Бяхме запазили тур до района на Мутиеню с фирма Мubus. Групата се събра на една спирка от метрото в район, неделаче от нас, до която стигнахме с Диди. Дидито в Китай е нещо като Юбер или Болт в Европа и Граб в Югоизточна Азия. Използват доста комфортни автомобили от всякакъв клас – економи, стандарт, приорити, ХЛ приорити и т.н., като цената е повече от прилична. Повечето автомобили са електрически, чисти и климатизирани. До самата стена пътувахме около 1.30 часа, като в самия автобус трябваше да избираме кой маршрут да вземем – източния или западния. Също така в автобуса ни разясниха, че като слезем минаваме паспортна проверка и проверка на билетите, което си е едно и също, тъй като билета ти е самия паспорт, след което се качваме на шатъл, който ни отвежда до лифта и с лифта стигаме до началната точка. Разликата в двата маршрута е трудността на терена и времетраенето. Естествено избрахме западния маршрут от 14-та кула до 19-та кула и по избор до 23-та кула, до която си беше зверско изкачване. Въпреки това си струваше всяка крачка и всяка стълба, както и всяка капка пот. Може би това беше момента, който най-много ме впечатли и ми хареса в цялото пътуване. От 23-та кула се откри страхотна гледка към целия планински район, по който се виеше това чудо на тогавашната китайска инженерна мисъл. Трудно човек може да си представи колко време и труд е използван да се сътвори защитната стена на империята, като се има предвид, че всичко е пренасяно на ръце или с помощта на животни. Самата стена е строена стотици години и е дълга над 2 500 километра. Мащабите на това съоръжение са огромни. Отиване и връщане от 14-та до 23-та кула и снимането по пътя ни отне около 3 часа. Общо взето това си е една целодневна екскурзия като се включи отиването и връщането. Добре е да се знае, че последния автобус към Пекин на тази фирма тръгва в 16.30 часа. Иначе преди това автобусите тръгват в момента, в който се събере група, която да го напълни. Явката за чакане е сградата на  Mubus Family.

За следващия ден бяхме подготвили посещение на Небесния храм, храма на Конфуции и храма на Ламите. За съжаление не успяхме да отидем в първия, тъй като през целия ден валеше дъжд, а в указателите за посещение пишеше, че е доста голям комплекс и повечето време си навън. Затова пък ни остана достатъчно време да разгледаме останалите два храма, които се намират точно един срещу друг.

Започнахме с храма на Конфуции, който е значително по-малък, но доста уютен и приятен за разглеждане. Освен храм в комплекса има и колеж, където са се обучавали бъдещите държавници. Като архитектура не е нищо особено. Сградите в комплекса представляват типична китайска архитектура с жълти покриви. В него има и музей където има различни ръкописи и вещи от онази епоха. На видео показват как са живеели и как са се обучавали там хората. В малки помещения, тип килии са стоели върху голяма дъска и са писали върху друга такава. Като стане време за лягане, дъската за писане се премества в улеи до дъската са седене и става на легло, където са спели. В двора имаше и група от малки ученици, облечени с еднакви тениски, които заедно със своя учител правеха някакъв ритуал. Може би ги просвещаваха във Конфуцианството. Тогава се замислих и ми стана жал за България, за ценностите, които предаваме на бъдещите поколения – консуматорството, неграмотността, райския газ, бързите коли, ненужните вещи, суетата….. И тук се сетих за една от мъдростите на известния философ „Дай на бедния ориз и ще го нахраниш за един ден, научи го как сам да си отгледа и ще го нахраниш за цял живот“. Просто казано, но работи във всяка една сфера, във всяка една ера. За съжаление в България правим точно обратното.

След храма на Конфуции се отправихме към храма на Ламите, който наистина се оказа впечатляващ комплекс и представлява най-големия и важен тибетски храмов комплекс извън пределите на Тибет. Обхваща 5 големи последователни зали подредени в симетрия една зад друга, като между тях има открито пространство. На влизане в комплекса ти дават снопче ароматизирани пръчици, които палиш и поставяш пред всяка сграда като си пожелаваш нещо. Най-впечатляваща е 18 метровата издялкана от бяло сандалово дърво статуя на Буда Майтрея В източниците пише, че архитектурата в храмовия комплекс е смесица от китайски, монголски, тибетски и маджурски стилове, но това може да го разбере само човек, който има опит и поглед за тези неща.

Следващия, който ни се явяваше и последен си го бяхме оставили за лежерни разходки и пазаруване. Срещнахме се с един наш сънародник, който живее от 2 години в Китай и работи в радио Китай като кореспондент за България. Като цяло прави репортажи и предавания, с които рекламира и представя Китай на българските граждани, без да се занимава с политика, религия и т.н. Той доста ни разказа за страната и като цяло за неговите впечатления и живот там. Настанен е в жилище в сградата, в която работи, също така се храни в същата сграда, така че в свободното си време е обиколил доста от отдалечените провинции, включително и тези в северозападната част на Китай. За Пекин сподели, че местните жители държат Пекин да си остане по-автентичен, по-исторически, със запазен дух и традиции, докато Шанхай, Гуанджоу, Чънду и Шънджън се превръщат във високотехнологични градски центрове. Срещнахме се с него на улица Qianmen и понеже познава района ни заведе на по-малките преки улички, където се осъществяват най-изгодните сделки. Доволно напазарувахме, след което пихме, чай с нещо като течно сирене или солена сметана в него, което Павката поръча през китайско приложение от павилиончето, което беше на 50 от нас. Сподели, че по този начин чаша чай струва 9 юана, докато ако го купиш директно от павилиона ще трябва да платиш 25 юана. Разказа ни, че магазините стоят отворени основно заради чужденци, докато местните пазаруват почти всичко онлай, за да не губят време и защото така им излиза по-евтино. А пък ние се чудехме защо моловете и големите търговски центрове стоят полупразни и магазините в тях са като музеи. Изпихме си питиетата близо до тротоара с изглед към площад Тиянънмън, който все още беше затворен, но все пак се виждаха правителствените сгради в комунистически стил, включително и мавзолея на Мао Дзе Дун.

Разделихме се на спирката на метрото, като Павката пое към неговия район, а ние към Олимпийското село и стадиона Птичето гнездо, където се бяха провели летните олимпийски игри през 2008 година. Паркът е голям, стадионът го видяхме само отвън и изглежда впечатляващо. Тук отново на разбираем език, вещият в тези неща наш спътник и талантлив инженер проектант, ни обясни конструкцията на стадиона и принципите, които са следвали при изграждането му. Срещу стадиона пък се намираше плувния комплекс и спортната зала. За съжаление не успяхме да отидем в олимпийското село по тъмно, когато всички сгради, а пък и самия парк са красиво осветени.