На юг от 38-ия паралел

,,Държиш с трите пръста... Да, точно, с безименния подпираш... Не, не така, чакай". Докато Албена изрече последните думи, злополучното мариновано чесънче вече се е изтъркулило между пръчиците и пада между няколко резена кимчи. Слушам с едно ухо импровизирания урок по корейски кулинарен етикет, а вниманието ми е насочено изцяло към ароматните късчета свинско, които цвърчат на облата скара пред мен. След повече от едно денонощие път и с преобърнат биологичен и всякакъв друг часовник гледам на първата ни вечеря в ,,Страната на утринната свежест" като на своеобразна панацея. А тя е в духа на най-добрите традиции на местната кулинария - корейското барбекю е част от т.нар. ,,корейска вълна" или ,,халю", която залива света през последните години и носи небивала популярност на Южна Корея. На метална повърхност пред нас, директно на масата за хранене в ресторантчето, сгушено в задна уличка на централния сеулски район Джонгно, къкрят могсал (свински врат) и самгьобсал (резенчета шкембе или местен бекон). Над всяка маса се спуска коминче, което поема дима от барбекюто. Предвидливите корейци не спират дотук - под столовете ни се помещават кутии, в които може да се прибере яке или чанта, с цел да се предпазят от миризмата. Дали от учтивост към гостите от далечна България или заради зле прикрита несръчност от наша страна, но един от сервитьорите прекарва цялата вечер до нас, обръщайки месцата и грижейки се всяка хапка да придобие перфектната коричка. През идните близо 10 дни тепърва ни предстои да разберем, че в Корея по-голямата част от ястията се сервират за споделяне - голяма порция в средата на масата, която често се готви на момента, и всеки си взима и досипва. Първоначалният ни лек скептицизъм относно ефективността на подобна техника се стопява след няколко сериозни трапези, след които стомасите ни теглят все по-отчетливо назад към облегалките на столовете, а излизането от ресторанта се превръща в мисия невъзможна.

Освен мръвките и гореспоменатите резенчета маринован чесън, на трапезата се мъдрят десетки чинийки и купички с банчан - разядки и гарнитури. Някои от тях разпознаваме - кимчи, прословутата корейска туршия, приготвена от осолено и ферментирало местно зеле, маруля, в която се обвива изпеченото до съвършенство месо, не липсват и лют зелен лук и малки яйчени омлети. Сервира се и неизменният пържен ориз със зеленчуци. Да си оближеш пръстите. Има и разни комбинации от корени и сосове с непонятен състав, но като сме били целия път до другия край на света, сме задължени да опитаме всичко. А ние сме дошли далеч не просто така - нашият малък екип в състав трима български студенти от източните дебри на Германия използва семестриалната ваканция във Федералната република, за да дойде на гости на Албена - наша обща приятелка, която за година се мести в Сеул, за да изучава местната култура, история и език. Тя е нашият гид, преводач и организатор, познавач на страната и нейните нрави и ключът към кажи-речи всичко, което ще прочетете по-нататък в този пътепис. Поливаме радостта от дългоочакваната среща с пълни чаши соджу, знаменитата местна оризова ракия. Думата ,,ракия" бърка читателя, тъй като обикновеното соджу рядко надхвърля 16-17% съдържание на алкохол, което неизменно води до снизходителни коментари от верен на балканските си принципи член на нашата група. С или без нас, соджуто продължава да бъде най-консумираната алкохолна напитка в страната, до голяма степен и заради ниската си цена и широката си достъпност. Представлява бистра течност със слаб спиртен вкус и се среща под път и над път, като почти пълен монопол върху производството се държи от Андонг - малка област в югоизточната част на страната. Между наздравиците се стараем да спазваме старата традиция по-младите да наливат соджу на по-старшите по възраст, пък била и разликата само две години. Силите след дългия полет стигат единствено за кулинарни подвизи и скоро след това потъваме дълбоко в царството на Морфей.

Соджу - навсякъде, по всяко време

,,Нашата" улица в Джонгно

Другата сутрин започва с кафе и шоколад в кафене с интериор, сякаш излязъл от анимационен филм. Преди него обаче трябва да преборим капризите на местната канализационна система, които заплашват да потопят малката ни баня. Време е за челен сблъсък с местните дружелюбност и гостоприемство. С майката на хазяина, в чиято квартира сме останали, общуваме посредством жестове, мимики и междуметия, тъй като езиковата бариера е непреодолима, а в този сюблимен момент нашият официален преводач спи блажено в общежитието на женския университет Ehwa. Налага се да притесняваме възрастната дама няколко пъти по подобни хигиенни въпроси, на което тя реагира с нарастваща любезност. Следват взаимни извинения, поклони до земята, размяна на поздрави на български, корейски и английски. Опитваме се да обясним, че е напълно възможно да сме направили нещо не както трябва, не познавайки особеностите на местното ВиК. В знак на извинение незнайно за какво, госпожата ни оставя четири кутии с инстантни нудли, за да се почерпим. На въпроса ми дали чешмяната вода е годна за пиене получавам утвърдителен отговор и двулитрова бутилка минерална вода. Дамата влиза в ролята на наша баба, като също пере нашите дрехи в личната си пералня и подрежда обувките и кърпите всеки път, щом влезе в квартирата ни.

Подарък от нашата корейска баба

Първи стъпки из Сеул. Сгради до небето и широки булеварди. Столицата и най-голям град на Корея расте постоянно, като в наши дни над половината от 50-милионното население на държавата обитава столичната метрополия, превръщайки я в четвъртата най-голяма агломерация на планетата. Въпреки това градът е изключително удобен за придвижване, без апокалиптичните картини на километрични задръствания или пренаселеност, типични за други азиатски мегаполиси. На централния булевард, на който са разположени няколко дворци, кметството и американското посолство, ни посреща Крал Седжон Велики, ласкаво вдигнал десница за поздрав. Внушителната златна статуя на Негово Величество е седнала на трон току в самото сърце на града и пред нея се редят за снимка корейски баба, дядо и внуче, пък и ние след тях. Освен със своята мъдрост и далновидност, управлявалият през 15-ти век четвърти монарх от династията Чосон е най-известен с това, че през 1443 г. създава корейската азбука, която заменя използваната до онзи момент китайска писменост. Идеята е да се избяга от културно влияние на могъщия съсед и да се направи четмото и писмото достъпно за жените и тези граждани, непроизлизащи от благороднически семейства и към онзи момент тънещи в блажена безписменост поради непознаването на китайските йероглифи. Въпреки засиления отпор от страна на местната буржоазия, корейската писменост - хангъл, се налага, като с леки модификации се използва и до днес в двете Кореи. Снимаме се със статуята на човека, обединяващ в местната история образите на Кирил, Методий и княз Борис Първи и се отправяме да търсим това, което е останало от Стария Сеул в бетонната джунгла.

Сеул - джунгла от бетон и стъкло

Крал Седжон Велики, една от най-влиятелните личности в корейската история

А от него има останало немалко, стига човек да го потърси. Недалеч от футуристичния булевард, кръстен на краля просветител, се намира Букчон - квартал, където близо 3000 обитатели живеят в традиционните къщички ханок. Първите домове в този стил отново водят началото си от династията Чосон, с която е свързано общо-взето всичко най-важно в историята на Корея. Няма как да е иначе, тъй като монарсите от нея управляват страната от късния 14-ти век чак до японската окупация през 1910 г. Къщите ханок са ниски и обикновено са изградени изцяло от естествени материали, главно дървесина и камък. Покривите са покрити с черно-сиви керемиди и завършват със заоблен край, наречен ,,чома", който контролира количеството слънчева светлина, проникващо в дома. Отоплението, както впрочем и в повечето новопостроени жилища в страната, е подово, а тези едновремешни екокъщички са признати като особено устойчиви на земетресения и осигуряващи отлична терморегулация на дома много преди изобретяването на климатика. Местният фън шуй повелява домовете да са с гръб към планината и с лицевата си част към река или друга течаща вода. Бетонната джунгла околовръз не дава възможност за емпирична проверка на последното твърдение, така че го приемаме на доверие. Разходката между къщичките е приятна и колоритна, постепенно се изкачваме нагоре, за да видим най-известната панорама на квартала. Редици китни ханок, кацнали от двете страни на тясната уличка, а отвъд хоризонта се издигат силуетите на местните бизнес и търговски центрове. Този оазис на корейското средновековие се нарушава донякъде от шумните туристи от други близки азиатски страни, които са и причината на много от домовете да са окачени надписи с молба за пазене на тишина.

Сеул - където бъдещето среща миналото

Букчон - традиционен оазис в центъра на града

Тук туристът е едновременно проклятие и благословия

Решени да посветим този ден на традиционния Сеул, се отправяме към двореца Чандоккун. Пътьом спираме за кафе и други дреболии в един от хилядите малки ,,convenience stores", които в Корея са на всяка крачка. Максимално улеснени и за най-мързеливия купувач, тези своеобразни лавки са по улиците, на гарите, че дори и на пероните, в метрото, университетите, летището и къде ли още не. В тях се продава тукашното разбиране за продукти от първа необходимост - вода, газирани напитки, соджу, цигари, сладки неща, най-разнообразни нудли, сокчета, козметика, а в някои срещаме дори сварени яйца и разни други мезета. Всичко е от опаковано по-опаковано и от лъскаво по-лъскаво. Както предстои да се убедим, изразът ,,консуматорски рай" описва съвременното корейско общество доста точно. Личното общуване също е сведено до минимум, тъй като в повечето кафенета и подобни заведения поръчките се приемат през електронни автомати, които ти издават билетче с номер на поръчката. Не че каквото и да е общуване води до задълбочена дискусия - в Корея английският почти не вирее. Както и впрочем който и да е друг език освен корейския.

Не след дълго сме пред портите на Чандоккун - Двореца на процъфтяващата добродетел. Пристъпваме през портите на един от най-значимите палати, построени от династията Чосон и се пренасяме назад във времето, оставяйки модерния Сеул зад гърба си. За автентичната атмосфера допринася и фактът, че болшинството от посетителите - местни и чужди, са облечени в ханбок - тукашните народни носии. Носени от корейците в продължение на хилядолетия, красивите местни одежди се радват на популярност и в наши дни, като в туристическите места всяко второ магазинче предлага на гостите да си наемат носия за няколко часа. Затова не е никак изненадващо да срещнеш млада двойка или група приятели, които се разхождат в парка или обядват в ресторант, облечени в ханбок. Носиите се различават по цветове, шарки и мотиви, варират от регион до регион, като според традицията могат да показват социален статус, професия или семейно положение. В наши дни носенето на ханбок се промотира и на държавно ниво, като редица местни звезди го обличат по време на международни участие, световноизвестни модни светила включват корейски мотиви в своите дизайнерски колекции, а за посетителите, издокарани в корейска носия, входът в дворците и другите исторически забележителности на Сеул и на много други градове е безплатен.

Ханбок изживява своя ренесанс в Корея

По-голямата част на построеният през 14 век дворец е сравнително нова, тъй като той неколкократно е разрушаван, къде от японците, къде от китайците, къде от местни въстаници срещу краля. Известно време тук се е помещавало правителството, а дворецът е любима резиденция на редица корейски владетели. Въобще, корейците не са имали възможността спокойно да преминат от абсолютна монархия към съвременна демокрация - през 1910 година японците анексират слабата към онзи момент Корея, правейки я част от своята територия и поемайки пълен контрол над нея. Следва период на културна и етническа асимилация, насилствена смяна на корейските имена с японски, управление на всички сектори на икономиката и стопанството, а след избухването на Втората световна война японците попълват и своята армия с човешка сила от полуострова. Особено болезнен е споменът за т.нар. ,,момичета за утешение" - момичета и жени на различна възраст, откарвани насила от Корея, Китай и други окупирани от японците територии в Източна Азия. Те били превръщани в куртизанки, предлагани за утеха на войниците от Императорската армия на изгряващото слънце. По различни данни става въпрос за над 400 000 жени, макар че официалната японска историография се е спряла на цифрата 20 000. Непълното признаване на редица престъпления, извършени от японците по време на войната в окупираните територии, до ден днешен води до напрежение между двете страни. Местен гид ни разказва, че възрастните корейци, израснали с разкази за жестокостта и отвличанията, продължават да не таят топли чувства към островните си комшии. По думите му много от тях, при вида на ,,Тойота" или друга японска кола по улиците, отиват да я заплюят или изритат.

Вътрешният двор на двореца Чандоккун

Споменът за ,,момичетата за утешение" още е жив в съзнанието на корейците

Докато се разхождаме из градините на двореца, стомасите ни напомнят, че е време за следващата корейска гозба в менюто. Мястото е традиционен ресторант в нетуристическа част на града, а в дълбокия съд пред нас ври ароматна пилешка яхния. Якетата отново са на сигурно място в табуретките, а за допълнителна защита сме надянали престилки, предвидливо подготвени на близката закачалка. Зеленчуците, месото и сосът се приготвят пред очите ни, като към тях добавяме и нудли. В малки купички идват разядки, а отделно получаваме бял ориз, който в последствие се оказва спасител, тъй като сосът на гъстата яхния пали истински пожар по траекторията на цялата храносмилателна система. Държим се достойно, каничките студена вода пристигат една след друга, но лицата ни видимо сменят няколко нюанса на червеното. Корейската храна е пословично люта и въпреки че се смятам за закален в опитването на такъв тип манджи, първата по-голяма хапка от яхнията ме кара да изгубя говор и картина. За разлика от другите страни в региона, където местните ядат с бамбукови и дървени клечки, пръчиците за хранене в Корея са метални, което ги прави по-тежки и малко по-трудни за маневриране за несвикналия бледолик, който след поредното хвръкнало незнайно къде късче месо благодари наум на всички богове за заветната престилка...

Аз срещу лютото, част поредна

В повечето корейски ресторанти има специални места, където да си прибереш яке или чанта, за да не се смиришат

От ресторанта ни гонят по бели гащи, защото им предстои обедна почивка. Не съвсем любезно, но достатъчно категорично. След нас залостват вратата. Корейците са подредени и педантични, но няма раболепничене пред чужденеца, каквото може да се види в други азиатски страни. Дали като част от народопсихологията, в която прекаленият интерес към околните е по-скоро проява на лошо възпитание, или продиктувано от реалностите на забързания живот в над 25-милионния мегаполис, където личното пространство е трудно постижим каприз, но не забелязваме да привличаме особен интерес, камо ли пък някой да завърже контакт с нас. С хората по улиците и в транспорта се разминаваме, сякаш не съществуваме, да срещнеш погледа си с непознат минувач или да завържеш кратък разговор тук или там по-скоро е мираж.

Излизаме на Инсадонг, в миналото най-големия център за търговия с антики и произведения на изкуството в Корея. Пръст в това отново има японската окупация, по време на която много от богатите жители на Сеул са принудени да напуснат домовете си и продават своите най-ценни притежания. След Корейската война, Инсадонг става център на артистичния и бохемски живот на Южна Корея. В наши дни, районът е един от най-туристическите в столицата, като на всяка крачка се намира я сувенирен магазин, я художествена галерия, модни кафенета, традиционни чаени къщи, улични сергии и какво ли още не. Тук са и някои от немногото запазени административни и жилищни сгради от миналия век, които са приятно разнообразие сред ултрамодерния пейзаж наоколо. Сядаме да заредим със захар и кофеин в кафене, разположено на пъпа на квартала. Мила фамилна идилия - дъщерята прави чийзкейкове, бащата приема поръчките и забърква напитките. Докато наблюдаваме щъкащото по главната улица на Инсадонг човешко множество, Албена ни разказва за тукашната култура за срещи, връзки и въобще представа за любовен живот. Става ясно, че принципно срамежливите корейци не се свенят много-много и е напълно нормално след седмица или две познанство момчето да предложи на момичето да се съберат. Близостта често е по-скоро платонична и не означава задължително веднага активен полов живот, като Корея е известна като една от държавите с най-късна средна възраст на загуба на девствеността - над 22 години.

По ,,стъргалото" на Инсадонг

Да си имаш гадже в известен смисъл е символ на социален статус, поради което всеки се стреми да е в някакъв вид връзка. В голяма степен това се насърчава от бизнеса, като в днешно време има десетки силно комерсиални празници за двойките - цели 15 в годината! Освен 14-ти февруари, на който е прието дамите да правят подаръци, главно шоколадови изделия, на половинките си, тук се празнуват 14-ти март (Белия ден, когато момчетата купуват бижута, цветя и свещи на приятелките си), 14-ти юни (Ден на целувката), 14-ти юли (Сребърен ден, когато двойките си разменят сребърни накити), 14-ти август (Зелен ден, време за излет сред природата с любимия човек), 14-ти септември (Ден за общи снимки, в който фотостудиата правят чрезвичаен оборот), има Ден на Виното, Жълт ден, Филмов ден, Ден на дневниците и какво ли още не. Много важна е и датата, на която двойката празнува 100 дни заедно. Несвикналият човек лесно може да изгуби бройката и последователността на всички тези несекващи празници, в Страната на утринната свежест обаче това е част от съвременната култура и общество. Според тематиката на съответния празник се променят менютата и обзавеждането на ресторантите, магазините излизат със специални модни колекции, книжарниците и бижутериите също не изостават. Разбира се, има и дни за тези, които са ,,сингъл", като 14-ти април, или Черния ден. Особено популярни в магазините за дрехи са комплекти за него и нея, които двойките носят заедно, за да се допълват.

При цялата тази нечувана комерсиализация на романтичните нрави и разбирания, семейството продължава да играе ключова роля в местното общество, където индивидуалността отстъпва на това, което е важно за групата - семейство, общност, народ. Много показателна за това е прословутата кампания през 1998 година, когато нацията дарява общо близо 230 тона злато за изплащане на националния дълг пред Международния валутен фонд по време на Източноазиатската финансова криза. Хора даряват бижута, брачни халки, атлети се отказват от олимпийските си медали, за да се събере злато, чиято стойност надхвърля 2,5 млрд щатски долари. Това усещане за общност и групова идентичност обаче има далеч не единствено позитивни страни, като пример за това е лекотата, с която се разпространява всяка нова модна прищявка или чудатост. Например ако популярен местен изпълнител пусне в Инстаграм снимка как яде палачинка в определено заведение, в продължение на седмици пред въпросното място ще се вият километрични опашки от мераклии, които не са дошли единствено заради кулинарните достойнства на продукта.

Плодовете се продават изцяло пакетирани и удрят сериозно по джоба

Замръкваме в Мьондонг, туптящото сърце на Сеул. Тук, редом с извисяващите се над главите ни централи на водещите корейски банки и Корейската фондова борса, с модерните бутици на Ралф Лорън, Луи Вютон и други световни марки съжителстват няколко километра сергии, сергийки и магазинчета, оформящи един от най-големите нощни пазари в града. Под блясъка на небостъргачите, тук е Меката на уличната храна, на скарите цвърчат огромни шишове с месо, пържени скариди, дреболийки, печена царевица, захаросани плодове, варени кестени, списъкът е безкраен. И все пак фокусът е върху месото - главно свинско, но все повече пилешко и телешко. Сергия след сергия, отвсякъде се носи глъч, ароматите се преплитат, а цветовете и светлините ни замайват. Колкото и Корея да гледа в бъдещето, в много отношения тук е запазена Азия в най-класическия й смисъл. С падането на нощта тълпите се умножават. Забравете всичко, което казах по-горе за това, че 10-те милиона жители, обитаващи Сеул сити, не се усещат. В тясното пространство между сергиите и в страничните улички се разминаваме почти странично с огромните човешки маси и тук-там някой заблуден мотоциклет.

В Корея се плюе. Директно на улицата, спирката, пред офиса или ресторанта. Плюят млади и стари, мъже и жени, елегантни или раздърпани, в изолирано ъгълче на пуст парк или насред гъмжилото на нощния пазар. На никого това не му прави впечатление, всеки си продължава по пътя, без дори да мигне. Даже има закон, който постановява глоба в размер на 100 000 вона (около 140 лв) за този, дръзнал да извърши това противообществено деяние. На практика обаче това не се прилага. Друго си е Столицата на забраните Сингапур, където а си помислил да се изплюеш на публично място, а си олекнал с 1000 долара. Иначе в Сеул е чисто, макар да не става ясно къде си хвърлят корейците боклука, като из целия огромен мегаполис кошчетата се броят на пръстите на едната ръка.

Дошли сме на пазара Гуанджан в централен Сеул - най-старият постоянен пазар в столицата. В късния час всички магазинчета вече са пуснали кепенците, а продавачите събират останалата стока в чували, преди да се приберат за заслужена почивка. Ние обаче сме тук с друга цел - да вечеряме като местните. Вечер, подобно на много места в града, стотици хора сядат на ниски пейки и масички около сергиите, на които излезли сякаш от корейска народна приказка баби бъркат всевъзможни манджи и местни специалитети. Хората общуват, смеят се, разказват си най-новите клюки. Седящите на столчетата и пейките постоянно се сменят, но нито едно място не остава празно. Сдържаността на Корея остава извън портите на пазара. Продавачи подвикват, рекламират именно своите оризови палачинки. Не разбираме и дума от казаното около нас, което ни прави особено податливи жертви на визуалния маркетинг. Избираме отворила се пред очите ни пролука пред една сергия и, водени от валидния по цял свят принцип че там, където има хора, е вкусно, се настаняваме в интимна обстановка между няколко врящи тенджери с непознато съдържание. Албена влиза в роля и вещо поръчва разни чудесии от изписаното с вертикален шрифт меню. Идея си нямаме какво ще ядем, а постепенно пред нас се образува цяла планина от пластмасови тарелки. По ред на номерата - чапче - прозрачни ,,стъклени" нудли със зеленчуци (хлъзгави и вкусни), токпокки - оризови кексчета (люти, но приемливи), манду - варени тестени джобчета с разни цветове и пълнежи (личен фаворит на автора), кимбап - корейско суши, в което в сушени водорасли се увиват ориз, зеленчуци и понякога риба, заради близкото си звучене с ,,кебап" води до нереалистични очаквания и последвала въздишка на разочарование от страна на особено месояден член на групата, чокбал - свински крачета, приготвени със соев сос и подправки (авторът бърчи нос, ама той и пача в България не обича) и за капак сунде - пълнена свинска кървавица с ориз. Балансираме с препълнените тарелки току под носовете на бабите, които приготвят всички тези манджи пред нас. Дългът на пътешественика го задължава да опитва всичко, което той храбро и прави. Вярно, после си дояжда с пържено пиле в сладко-кисел сос в задна уличка със съмнителна хигиена на същия пазар.

Токпокки

,,Стъклени" нудли

Чокбал - корейска пача

Пържено пиле в сладко-кисел сос

Вторник, рано сутринта. Над смълчания вътрешен двор на двореца Кьонбоккун (да не се бърка с Чандоккун и в никакъв случай с Чангьонкун) се разнася звукът на гонгът, оповестяващ началото на церемонията по смяната на почетната стража, която в миналото е охранявала кралете от династията Чосон. Пространството около богато украсената главна порта на палата се пръска по шевовете. Борим се с вятъра, студа и китайското войнство, готово на всичко да запечата всяка секунда от представлението в сякаш бездънната памет на мобилните си телефони. Заемаме добри позиции, за да успеем да видим как караулът, облечен в традиционната си униформа, се задава под звуците на барабаните. На фона на главната сграда на двореца различаваме знаменосци, вестоносци, охрана, командири, всеки въоръжен според своята позиция и задача. Предводителят на караула оглежда състоянието и оръжията на новата стража, главнокомандващите се идентифицират чрез секретни знаци и жестове. Церемонията не е променяна от близо 600 години и ако не беше постоянното щракане на камерите, човек би си помислил, че се е върнал във времената, когато кралят е живял в Кьонбоккун, най-големия и най-важен от дворците на Сеул. Тук, в сянката на внушителния силует на планината Бугаксан, на площ от 430 000 кв. м се разполагат 330 сгради с близо 6000 стаи. Голяма част и от построения от родоначалника на Чосон през 14-ти век дворец е разрушена от японците, като реконструкцията продължава и до ден днешен.

Церемония по смяна на караула в Кьонбоккун

От старата Корея отново скачаме в новата. В тази страна сякаш няма настояще, всичко е или от 15-ти, или от 22-ри век. Носим се с метрото на изток, към елитния квартал Гангнам. Сеулският метрополитен има 23 линии с чудовищната обща дължина от близо 1300 км, като някои маршрути се отдалечават на близо 100 км от сърцето на столицата. Приблизително 8 милиона души ползват подземната железница ежедневно. При тези цифри човек очаква тълпи, хаос, борба за добиране до вагона... но не и в Корея. Пътниците чинно чакат, подредени на опашки пред автоматичните врати. Който дойде, просто застава зад последния човек на съответния вход. Самите те са номерирани - 1А, 1В и т.н. Специално приложение показва в кой вагон и от коя врата да се качиш за най-бърз трансфер или за максимално скоростно качване/слизане. Безопасността е на първо място - навсякъде по метространциите има цели витрини с всички необходими уреди за оказване на първа помощ, дефибрилатори, маски, аптечки, вода. В метрото и автобусите има специални седалки за бременни жени и възрастни хора, като, по мои впечатления, те действително се използват по предназначение. Влакът ни пристига, качваме се и потегляме. В метрото - почти мъртва тишина. Сякаш никой не си говори, единствено нашата група внася известно шумово замърсяване. Пасажерите около нас са вперили зомбирани погледи в едно, две или повече устройства и не дават никакви признаци на живот освен периодичното скролване нагоре или надолу по екрана. Епидемията е в напреднал стадий - очите не се отдръпват от телефона и след напускане на влака - по ескалатора, стълбите, в парка, на пешеходната пътека...

Safety first

Гангнам е гъзарският квартал на Сеул. Тук живеят местните богаташи, звезди и политици. Още на излизане от метростанцията се оказваме на първия етаж на ,,Starfield COEX Mall", най-големият подземен търговски център на планетата. Последните нива на този комерсиален мастодонт се подават над повърхността, а щом излизаме от мола, се оказваме в лъскава паралелна вселена на небостъргачи, неонови реклами и широки булеварди, по които се движат последни модели автомобили. Уж скромните корейци не се свенят, когато могат да изпъкнат с финансовите си възможности, и по тузарските райони на Сеул често можеш да видиш да прелитат скъпи спортни коли в изчанчени цветове. Много пари се дават за дрехи, телефони и козметика, като последното прави Корея световноизвестна. В общество, където външният вид казва всичко, козметичната индустрия се развива с нечувани темпове, а хора от цял свят дават луди пари, за да се сдобият с корейски продукти - маски за лице, кремове и т.н. На всяка крачка се срещат местни вериги магазини за козметика, а нищо чудно, че страната е на първо място в света по брой пластични операции. Над 30% от корейците имат пластични корекции, а числото расте главоломно в последните години и заради увеличаващата се популярност на местните звезди от телевизията и музиката. Под път и над път се срещат банери, рекламиращи лица с изпъната кожа, уголемяване на бюста, корекции на носа, цяла индустрия е модата за операция на очите - ,,поставяне" на двоен клепач, за постигане на ,,по-европейски" вид. Мъжете също все повече се подлагат на такива интервенции, а правителството на Южна Корея дори планира политики, чиято цел е да привлекат близо милион ,,операционни туристи" от чужбина до 2027 година. Местните стандарти за красота не прощават, и докато това радва окото на случайния посетител чужденец, то идва на висока цена за местното население, в което тенденциите се разпространяват светкавично.

Първи стъпки в Гангнам

Минаваме покрай сградата на тукашния Световен търговски център, за да стигнем до една от новите забележителности на Сеул - статуята с две преплетени бронзови ръце, които да увековечат лавинообразния ефект на първата песен, пусната милиард пъти в Ютюб - Gangnam Style, заляла света през 2012. Роденият именно в този квартал изпълнител PSY създава една от най-слушаните песни в световната история като шега със снобарския начин на поведение и живот на богаташите от Гангнам, като надали подозира популярността, която тя ще му донесе. Той получава орден за заслуги четвърта степен от президента на Южна Корея и дори е поканен на среща в щабквартирата на ООН в Ню Йорк, където танцува отличителния танц на песента заедно с тогавашния генерален секретар на организацията. Десетки хиляди се събират в различни точки на света за импровизирани ,,флашмобове", а дори и тоталитарният режим в Северна Корея показва на народа песента като доказателство за извратеността на окупирания капиталистически Юг (цитат от изказване на лидера Ким Чен Ун). Популярността на песента носи близо 600% ръст на акциите на фирмата за микрочипове, чийто изпълнителен директор е бащата на певеца. 12 години по-късно, ,,Gangnam Style" върви 24 часа в денонощието от екран, поставен до монумента, а самата песен до ден днешен е изобщо един от най-гледаните клипове в най-популярната платформа за видеосподеляне. PSY продължава да пълни стадиони в Южна Корея и се радва на небивала известност в страната.

Не се сещам другаде по света да има паметник на песен

На фона на джунглата от бетон, хром и стъкло сме се запътили към... храм. При това не какъв да е, а будистко светилище от осми век. Храмът Бунгунса стои като фотошоп в Гангнам на многолентовите булеварди, небостъргачите и спортните коли. Макар че последните са се появили далеч по-късно от основаното през 794 г. свято място за корейския духовен живот. Напук на останалите страни от Източна Азия, будизмът няма почва в Южна Корея, като се изповядва от едва 16% от населението на страната, като основна вина за това отново има династията Чосон, която през цялото си царуване се старае всячески да пречи на проникването на тази религия. Даже християнството има повече последователи - цели 25% от корейците, които помежду си се делят на известно количество католици, протестанти и десетки малки течения, финансирани от американски църковни фондации. Представителите на последните са особено шумни и забележими - по време на честванията на 1 март (Денят на борците за свобода на Корея) забелязваме десетки автобуси с логото на различни църковни организации, които на практика блокират централни булеварди в Сеул, докато на огромни екрани се прожектират пламенните речи на местните църковни дейци. Проповедниците на тези алтернативни религиозни институции се срещат по площади, в университети и други обществени места, като силно изпъкват на фона на принципно по-срамежливата част от населението. Иначе Южна Корея е една от най-малко вярващите страни в световен план, като малко над половината жители се считат за атеисти.

Внушителната Сеулска катедрала ми изглежда съвсем не на място в Източна Азия

Изкачваме се по стъпалата на храма, за да попаднем в пространство, закичено с пъстри молитвени знаменца. Светилището е оазис на спокойствието сред лудостта на многомилионния град. Лъжа ще е да се каже, че в Бунгунса гъмжи от народ, но отчасти това може да се отдаде и на факта, че сме там в разгара на работния ден, в който спасението на душата отстъпва пред строгите порядки на тукашния трудов пазар, в който, подобно на Япония, властва ясно изразена йерархия и от по-младите сътрудници се очаква ако не безпрекословно подчинение, то поне да не напускат работното място до момента, в който шефът реши, че делникът е приключил. Наблюдаваме мълчаливо група жени, които палят кръгли свещи и ги полагат на отреденото за това място. Храмовият комплекс понася сериозни разрушения по време на Корейската война в средата на миналия век, но, за щастие, най-ценното му съкровище - образци на местната ксилография, характерна далекоизточна дърворезба, е съхранено и до днес. Събуваме се и надникваме в една от главните постройки, за да станем свидетели на молитвите на дошлите миряни. Майка и синът й четат будистки сутри, възрастна жена прехвърля молитвена броеница, а една дама извършва 108-те поклона, характерни за корейския будизъм. Не мога да не отбележа, че това си е цяла една тренировка - 108 пъти последователно навеждане и изправяне. Преди около две години будистки монах от Сибир, с когото разговарях, ги беше сравнил с бърпитата, които са популярни в кардио тренировките. Броят поклони не е случаен и се базира на сложни математически изчисления - три са аспектите на времето (минало, настояще и бъдеще), две са състоянията на сърцето - чисто и нечисто, съществуват три нагласи към заобикалящия ни свят - харесвам, не харесвам, безразлично ми е. Добавяме към това и шестте ни възприятия - зрение, слух, обоняние, осезание, вкус и мисъл, и произведението от 6х2х3х3 прави точно 108. За по-добра карма и по-здрав гръб.

Най-старият храм е кацнал насред най-модерния квартал на Сеул

Вече навън, с почуда разпознаваме изрисуваните в ярък жълт цвят символи над входа на храма. Свастики. Докато в останалия свят те не се радват на особена популярност по обективни причини, в будизма символът означава ,,вечност" и обърнат наляво, се среща в множество места за поклонение в Корея и региона. С такава цел той е присвоен и от нацистите, които искали по този начин да демонстрират вярата си в своята правота и усещането си за превъзходство. Докато се разхождаме из комплекса, виждаме, че той бавно започва да се пълни. Семейства, млади хора, единично или по двойки, идват да се поклонят на светините. Е, някои са тук и само за да се снимат с над двадесетметровия Буда на бъдещето (едно от проявленията на божеството), чиято статуя се извисява между постройките.

След храма изпълняваме програма максимум. Снимаме се от всички възможни ъгли с Lotte World Tower, която се гордее с това, че с нескромните си 554 метра отвесно великолепие е шестата най-висока сграда в света. Все нещо липсва на снимките - я ръка, я глава, я езеро, я върхът на кулата. Завива ни се свят от корейските баби, които практикуват спортно ходене по алеите около парка в подножието на небостъргача, щъкайки наоколо със забележителна целеустременост. Преживяваме първия си час пик в корейското метро, по време на който поставяме под сериозно съмнение всички изказани до момента суперлативи относно любезността на местното население. Размерът тук не е от значение - мислиш си, че когато с три глави по-ниската от теб слаба женица реши да излезе, ще те помоли да й направиш път, а тя с кечистки прийоми те изпраща едва ли не в края на вагона. Дирим утеха в ресторант, който не дава вид да е отворен въпреки уверенията на човека, изпълняващ ролята на портиер, готвач, сервитьор и, видимо, управител. Девойките нещо се прехласват по него, мъжката част от групата е гладна, та две не вижда. Поръчките пристигат с модерно закъснение и запретваме ръкави. Днешният специалитет е джон, малки дебели палачинки, приготвени като пълнежът се покрие с брашно и смес от яйца и мляко, а след това се запържи. Взели сме близо половината от предлаганите в менюто ястия въпреки уверенията на жертвоготовния келнер, който се кълне, че няма как да изядем подобно количество храна. На масата се редуват палачинки със зеленчуци, месна плънка, скариди, лук и какво ли още не. Поливаме този пир на сетивата с макколи - корейско оризово вино, което отпиваме от малки купички. Отново думата ,,вино" е подвеждаща - става въпрос за непастьоризирана напитка от ферментирал ориз и вода, която има сладникаво-кисел вкус, бял цвят и алкохолно съдържание от около шест процента. Скромно, но от сърце. До квартирата се прибираме с такси, а през целия път шофьорът не спира да повтаря ,,Bulgaria... Very good"...

Кулата ,,Лоте" - шестата най-висока сграда в света

Корейско оризово вино макколи

Джон - корейска палачинка

На другата сутрин мръзнем до внушителната фасада на Сеулското кметство. Към нас се приближава дружелюбен тип и пита дали сме за екскурзията. Чудим се как ни е разпознал, но в ранния час из района не се мяркат много минувачи. Не че се сливаме особено с тълпата, дори и да имаше такива. Настаняваме се в автобуса, който постепенно се напълва. Групата се състои главно от азиатци от други страни в региона, главно китайци. Намират се също така американци и австралийци. Принципно не съм фен на организираните турове, но там, накъдето сме се запътили, трудно ще попаднем на своя глава поради наличието на съществени пречки като сухопътни мини и военни с автомати. Не след дълго се носим по безупречната магистрала в посока север. Само на петдесет километра от туптящото сърце на южнокорейската столица със съвременната й архитектура, бизнес центрове и развлечения, започва един друг свят, в който на практика живеят същите хора, говори се същият език, битува същата култура и споделя същата история. До петдесетте години на 20-ти век, когато Корея става свидетел на една от най-жестоките и трагични войни в световен мащаб, водеща до над три милиона жертви и разделение, което може би ще продължи завинаги. След тридесетгодишна окупация и ужасите на Втората световна война, японците най-накрая напускат Корейския полуостров. Радостта на местните не трае дълго, тъй като Съюзниците в лицето на СССР и САЩ се втурват да внасят демокрация и независимост в Корея. Страната е разделена на сфери на влияние, а границата преминава по 38-ия паралел. Американците окупират южната част на полуострова, а Северът пада в ръцете на управлявания от Сталин Съветски съюз. ООН има намерението за провеждане на общокорейски избори за създаване на независима страна на полуострова, което не се радва на особено одобрение от Москва, и в тон с влошаването на отношенията между страните победителки от Втората световна война, през 1948 г. са основани Корейската република (Южна Корея) и Корейската народнодемократична република (Северна Корея). Както често се случва, колкото повече думи като ,,народна", ,,демократична" и тем подобни присъстват в наименованието на една страна, толкова по-малко те описват реалността, та в този дух трудно можем да наречем създадената в северната част на полуострова държава стожер на демокрацията и свободата.

Корейският полуостров, разделен на две по 38-ия паралел

Две години по-късно, подкрепяният от СССР и Китай Север напада Юга. Идеята е обединение на всички корейци в обща държава, управлявана в духа на комунистическата диктатура. Въпреки първоначалния успех на войските на Северна Корея, с помощта на САЩ и други западни сили те скоро са изтласкани почти до китайската граница. Тук на ход е Китайската комунистическа партия под ръководството на Великия вожд, Председател и носител на още допълнителни титли Мао Дзедун, който решава да изпрати войници и техника в Корея. В резултат на това силите се уравновесяват и в продължение на над година се води позиционна война, приключила с примирие през 1953 година, спрямо което границите се запазват приблизително в мащабите отпреди конфликта. И до ден днешен мирен договор не е подписан, а между двете държави е образувана демилитаризирана зона (ДМЗ), накъдето сме се запътили и ние. Екскурзоводът ни, който има странния навик да повтаря всяко изречение по два или три пъти, разказва за огромната драма и вълни убийства, които обхващат живелия хилядолетия наред заедно корейски народ. Южнокорейците избиват стотици хиляди по подозрение в симпатии към комунизма, на Север пък неизвестен брой предпологаеми противници на режима са екзекутирани, а близките им са подложени на жестоки репресии. Семейства са разделени от двете страни на границата, милиони остават без имущество и каквото и да е препитание. Северът и Югът тръгват по различни пътища, като Южна Корея днес е една от най-развитите и модерни страни в света, а Северът е символ на тоталитарна диктатура, абсолютен контрол, страх и повсеместна бедност.

,,Край на разделението, начало на обединението"

На влизане в двукилометровата отсечка от Зоната от южнокорейска страна ни събират паспортите в чувал. Приемаме го като необходима мярка за осигуряване на общата безопасност. Намираме се в местност, наречена Имджингак, току под линията на прословутия 38-ми паралел. Тук са се провеждали едни от най-жестоките сражения по време на Корейската война. Днес на това място се помещава възпоменателен комплекс в памет на хората, чиито роднини са останали от отсрещната страна на границата. В близост до ,,Моста на свободата", бивше железопътно съоръжение, свързващо двете страни, виждаме надупчения от куршуми и покрит с ръжда корпус на локомотива на последния влак, преминал границата между двете Кореи. Телената ограда, която огражда мястото и зад която се намират военните блокпостове на южнокорейската армия, е покрита с шарени лентички. На тях хора, чиито семейства се намират в Севера, са написали послания до своите близки. Вярват, че силният вятър, който развява лентичките, ще донесе съобщенията до тези, с които най-вероятно никога вече няма да успеят да се срещнат.

Мостът на свободата

Последният локомотив, пресякъл границата между двете Кореи

Лентички с послания, които южнокорейците искат да предадат на своите роднини

Мъглата и ниско спуснатите над главите ни облаци правят атмосферата още по-тягостна. Намираме се до монумента, на който роднините на останалите в Северна Корея семейства отдават почит на близките си и носят дарове по поводи като Нова година и Чусок - важен есенен празник, по време на който корейците показват уважението си към своите по-възрастните роднини, ще рече тукашният Ден на благодарността. Символът на тъга и болезнени спомени за едни е място за забавление на други - гидът ни споделя, че докато по-възрастните извършват своето поклонение в мемориалния комплекс, младите членове на семейството прекарват деня в близкия увеселителен парк. Разположен непосредствено в съседство, той отлично илюстрира дълбокото разделение в южнокорейското общество по темата за евентуалното обединение на двете Кореи. Докато официалната политическа линия е, въпросът не е дали, е кога отново ще има една Корея, болшинството от хората, израснали далеч от годините на войната и нямащи роднини на Север, никак не е убедено в това. Младите корейци виждат опасност за икономиката на страната - БВП на Северна Корея отстъпва на това на Юга над 60 пъти, инфраструктурата и промишлеността на двете държави също не могат да бъдат сравнени. Евентуално обединение според тях би върнало страната години назад в стопански план. Те не виждат в севернокорейците ,,свои хора", а чужденци, с различно и несъвместимо с техния начин на живот мислене. Пример за това е изключително трудната интеграция на бежанците от Севера, които достигат Южна Корея. А лидерът Ким Чен Ун е известен на юг като ,,crazy fat boy".

Монументът за почит на роднините, останали в Северна Корея

И ДМЗ не е подмината от ненадминатия мерак на корейците да комерсиализират къде що има нещо за продан. Не че и в Аушвиц не продават пощенски картички и исторически книги, но Зоната на доста места усещането е като в огромен търговски център, като току до благодарствения монумент на 21-те страни, подпомогнали Южна Корея по време на войната, се продават... севернокорейски банкноти. На безбожни цени. Питаме се дали не става въпрос за отпечатани в Сеул хартийки, тъй като официално е забранен износът на валута от Северна Корея. Има десетки лавки, ресторанти, настойчиви търговци и гид мераклия, за когото се прокрадват подозрения, че получава процент от печалбата.

Минаваме по ,,Моста на обединението" и навлизаме все по-навътре в зоната. В автобуса сме, тук на самоволните разходки не се гледа с добро око. Не че ще избягаме на Север, а просто голяма част от околния пейзаж е покрит с противопехотни мини. Докато екскурзиите по утвърден маршрут са безопасни, преход през гористите и по-диви места от зоната, известна с недокосната си от човешка дейност природа, освен нарушение на куп закони представлява и същинска руска рулетка. В началото на моста забелязваме необичаен обект - статуя на крава. В може би най-строго охраняваната граница на света? Историята й е достойна за филм и става причина съоръжението да бъде наричано по-често ,,Кравешкия мост", отколкото с официалното си название. През 1998, след десетилетия преговори и неуспешни опити, Чунг Джу-юнг, основателят на Хюндай, става първият гражданин на Южна Корея, който официално посещава Севера след разделянето на двете Кореи. Роден в селце на територията на това, което в средата на века ще се превърне в Северна Корея, големият бизнесмен и иноватор цял живот мечтае за обединението на своята родина. Уверен е, че може да постигне целта си чрез икономическо сътрудничество, той изпраща на Север 500 крави и няколко тона царевица като знак на добра воля. Необичайната процесия преминава през моста, а символ на немислимото към онзи момент (още повече в наши дни) затопляне на отношенията е позволението, което той получава от властите да инвестира в завод в разположения на границата севернокорейски град Кесон, трети по големина в страната. В следващите месеци южнокорейски експерти всеки ден прекосяват границата и работят заедно с колегите си от Севера. Близо 70-годишният към онзи момент Чунг Джу-юнг строи общежития за работниците, дарява най-модерно оборудване и изпраща най-добрите си специалисти за развитие на предприятието. Твърде хубаво, за да е истина - не след дълго Северна Корея внезапно обявява край на сътрудничеството. Границата отново е затворена, а не след дълго от съвременния завод остава бегъл спомен.

Смиламе всичко това, което катерим почти отвесен баир до обсерваторията ,,Дора", разположена на под километър по права линия до самата граница. Нашият екскурзовод не спира да бъбри, въпреки че се задъхваме подире му. На идване сме минали още един блокпост, където южнокорейски войници в пълна униформа проверяват паспортите ни. Заплахата от Севера е и основната причина в Южна Корея до ден днешен да има задължителна военна служба, която трае около 1,5-2 години. От нея няма измъкване - в армията служат и актьори, певци, атлети, бизнесмени. Специални изключения и съкратена казарма се позволяват единствено на спортисти или културни дейци с особени международни постижения - например звездата на Тотнъм Хюн-мин Сон участва само в едномесечно обучение с Военоморските сили на Корея, след като националният отбор, на който той е капитан, печели златен медал на Азиатските игри.

От върха на кулата, кацнала на възвишението Дорасан, се разкрива панорамна гледка към Демилитаризираната зона. За съжаление, мъглата скрива част от нея, но различаваме флаговете на двете страни, маркиращо началото на техните територии. След дългогодишно ,,мерене на пилоните", в което всяка страна се опитва да издигне по-високо своето знаме, Северът печели и в момента синьо-червеният флаг се извисява на над 100 метра във въздуха. При ясно време се вижда и първият севернокорейски град Кесон, който режимът се опитва да поддържа винаги спретнат, чист и с работещо електричество. Все пак светът гледа. През биноклите на обсерваторията ,,Дора".

Границата между Севера и Юга, видяна от обсерваторията ,,Дора"

Обядваме в Тонгил-чон, единственото населено място от южнокорейската страна на ДМЗ. Не ни позволяват да се пошляем из селцето, окичено с южнокорейски флагове. Тук чужденци могат да идват само като част от организирана екскурзия, разказва гидът, докато се редим на опашката в местна столова. Счита се за обект на националната сигурност. Под 500 души обитават селцето, повечето от които възрастни. За да се борят с обезлюдяването, властите се решават на редица стимули за тези, които изберат да живеят току на границата с любимия съсед. Мъжете на Тонгил-чон не трябва да минават задължителната военна служба, а всички жители са освободени от данъци. Плодородната почва и на практика недокосната от човека околна среда превръща мястото в един от главните земеделски райони на страната, като продуктите, които идват от Зоната, се славят с особено високо качество. Приемам всичко това с известна доза съмнение при вида на огромния магазин, отворен за чужденци току до столовата. Десеткилограмови пакети с ориз, соев сос, чай от женшен, вино, какао, шоколадови изделия, соджу, макколи... всичко това с марка ДМЗ. Маркетингът работи и народът масово купува. Падам жертва и аз, грабвам соев сос и коняк, произведен по севернокорейска рецепта от реинтегрирани в Юга политически мигранти, на цената на отлежал арменски ,,Арарат"... А откога конякът е сладък?

Инструктаж на влизане в зоната

Ориз от ДМЗ, някой?

Автобусът ни стоварва на паркинг, където се мъдри корпус на танк и шарен надпис ,,ДМЗ". Хората се редят да се снимат и пред двете. Пускат ни видео с визуалните достойнства на съветски пропаганден филм относно опитите на Северна Корея тайно да нахлуе в Юга дори години след края на войната през 1953-та. Армията им копае тунели под границата, като целта е Сеул да бъде ударен от няколко страни едновременно. В наши дни открити и обезвредени са четири подземни тунела, като се очаква, че общият им брой надхвърля двадесет. В един такъв, известен като Третия тунел, се спускаме и ние, наденали смешни жълти каски и след що-годе щателна проверка с металодетектор. Намираме се в строго охраняван военен обект, снимането вътре е забранено, а телефоните трябва да се оставят в шкафчета преди входа. Спускаме се на над 70 метра под земята, като таванът се спуска все по-ниско. Стигаме до своебразно кръстовище, в което прокопаният от Юга контратунел прекъсва намеренията на Севера. Навлизаме в същинската част на съоръжението. Височината на тавана пада под 1,70, налага се да вървим полуприклекнали. Там долу е топло, влажно, отвсякъде капе и тече, а тишината спорадично се нарушава от тъпия звук на поредната каска, ударила се в дъсчената конструкция, изградена над главите ни. По план оттук е трябвало да минават 30 000 войници на час, което според Пхенян бързо би довело до падането на Сеул. След откриването на тунела, Северна Корея се опитва да отрече, че строи секретен военен обект с обяснението, че това е просто въглищна мина, а миньорите незнайно как са се оказали от южнокорейската страна на Зоната. Виждаме черните петна, с които се опитват да прикрият следите от динамита. Почти правдоподобно оправдание, ако се изключи фактът, че в радиус от стотици километри няма залежи на въглища...

Ким среща Тръмп в ДМЗ, 2019

В самия край на Третия тунел достигаме до барикада, която ни разделя от Демаркационната линия, маркираща истинската граница между двете Кореи. До нея са по-малко от два метра, които няма как да изминем. Лудост е, че там, под земята, сме само на ръка разстояние от най-чудатата и затворена страна на планетата... Следва изкачване обратно на повърхността, след което отиваме да дирим природни чудеса в близката планина Гамаксан, където се намира най-дългият висящ мост на полуострова. Кратък преход ни отвежда до близък водопад. Време да стигнем до статуята на Буда на отсрещния склон няма, но пък успяваме да се пошегуваме с англичанин мераклия, снимащ се със знаме на Тотнъм наблизо. Все пак последната титла на ,,Шпорите" в английския футболен елит е горе-долу от времето, когато ДМЗ тъкмо е била сформирана...

Висящият мост ,,Гамаксан"

България на три морета и... водопад

На връщане към Сеул се хващаме на мохабет с гида. Обсъждаме важни световни въпроси. Българите говорят ли чешки? Не съвсем. Австрия и Германия не са ли едно и също нещо? Не съвсем. А може ли да сканирате QR-кода и да напишете отзив за мен? Ще помислим. Избрал съм си ,,европейското име" Хенри, от Тиери Анри, да знаете... Ще го имаме предвид. В Корея отзивът е еквивалентът на бакшиша. Културата не позволява оставянето на последния, но оценка в някоя от многобройните онлайн платформи гарантира популярност и наплив от клиенти. В страната, в която тенденциите се зараждат и разпространяват в мрежата, си изгубен, ако нямаш силно дигитално присъствие.

Обратно в столицата, нямаме и секунда за губене, защото имаме уговорка за вечеря с Албена. Влизаме в по домашнему уютен ресторант в Синчон, популярен младежки район на Сеул. Дружелюбен възрастен господин ни носи внушителен на вид дълбок съд, в който скоро завира бульонът за калгуксу. Името на ястието буквално се превежда като ,,нудли, нарязани с нож". До ден днешен пшеничната юфка, която е основната съставка на това блюдо, се прави и реже на ръка. В манджата се варят още картофи, продълговати местни гъби, зелен лук и мръвки. Правим нещо не както трябва и собственичката на заведението идва да инспектира положението. Не остава доволна от видяното и след като ни чете дълго конско на корейски, оправя проблема. През това време ние мезим със сочни манду. Близо час по-късно, когато сме се наяли много повече, отколкото приличието повелява, Албена заявява, че сега предстои втора част на ястието. Ама къде ще го поберем? Ще си оближете пръстите. Чакаме чинно. Идва собственичката и пита нещо. Пак не е доволна от видяното. В две от четирите купички на масата още има малко бульон. Трябва да се изпие, за да донесем новото блюдо. Ама то е само бульон, не мога да го изпия, не може ли нова купичка? Отрицателен отговор. Аз на ресторант ли съм дошъл или в казарма? Изпивам бульона. В дълбокия съд в центъра на масата се вари каша. Не става много ясно какво има вътре. Зеленчуци, яйце и нещо друго. Обстановката не предразполага към задаването на уточняващи въпроси. А не може ли вместо тази фурия да ни обслужва любезният господин? Онзи е потънал дълбоко в Новия завет, разгърнал свещената за християните книга на празна маса в ъгъла. Хвърлям бърз поглед, докато минавам покрай него на път за тоалетната. Библията изглежда адски странно на корейски.

Калгуксу в процес на приготвяне

Манду

С натежали стомаси се изтъркулваме до изхода на заведението. Дружелюбният господин откъсва поглед от четивото си и ни изпраща радушно. Шефката видимо въздъхва с облекчение. Навън междувременно се е свечерило и Синчон се оживил. Кварталът е един от центровете на тукашния нощен живот. Пълно е с народ, главно студенти, въпреки че е четвъртък вечер. На улиците местна мераклийска група забива бесен корейски поп, а скромно количество фенове вдига гюрултия покрай тях. Около нас навсякъде барове, нощни клубове, караоке. Натам сме тръгнали. За около 6 лв получаваме малка кабинка с изглед към една от главните улици на квартала, два микрофона, голям екран и 10 песни. Всички помещения около нас са пълни, явно корейците са много музикална нация. Или просто не им пука. Ами сега? Трябва да пеем. 3/4 от нашата група не се слави с подобен талант, което не ни спира да се изявим и тук, накрай света. Пеем вечни класики, Албена избухва с местен хит. Репертоарът на караоке клуба се ограничава до корейски песни и дузина популярни световни шлагери. Посещението на това място не предполага консумация на алкохол, затова отиваме да завършим вечерта в местен бар. Поръчваме соджу. Докато си приказваме, ставаме неволни участници в любовен куриоз. Седим в ъгъла на заведението, а на дървена маса до нас се настаняват момче и момиче. Двойка, ако се съди по поведението им. Дамската част на нашата група волно или неволно кръстосва поглед с момчето. За не повече от част от секундата. Девойката с инстинкт на закоравял агент на Мосад подушва опасност и кара приятеля си да си разменят местата. Слушали сме, че в Корея бая се ревнуват, ама чак пък толкова. Напушва ни смях. Полушеговито се стига до очен контакт на мъжката аудитория с девойката. Сега момчето реагира и двамата моментално се изнасят от нашия ъгъл. Настаняват се в противоположния край на бара. Далеч от хорски (европейски) очи.

На другия ден е Баба Марта. Капризите на мартенското време не са на наша страна. Грее ярко слънце, но дърво и камък се пукат от минусовите температури. Прищявките на корейската метеорология провалят първоначалния план да се качим на кулата Намсан, откъдето трябва да ни чака спираща дъха гледка към Сеул, затова пък закусваме в западен стил в немска пекарна. Докато се храним, черен мерцедес по джигитски се качва на тротоара и спира досами входа на заведението. Малко не му достига да влезе вътре с колата. От возилото слиза натокана мадама, последвана от собственика на колата, облечен в невъзможно лъскаво яке. Започва разправия с персонала. Ама как така няма свободни маси? Да чакаме? И Корея не е перфектна. Което ме радва. Иначе човек би помислил, че са роботи.

Навън се е появил вятър. Температурата в течение на деня вместо да расте, пада поголовно. Търсим спасение в Националния музей. В почивния ден той е пълен със семейства, чиито деца търчат насам-натам сред експонатите. Попълваме празнотите в знанията си относно ранната история на Корея. Преди династията Чосон да създаде единната държава, която нарича на свое име, столетия наред на територията й се разполагат четири постоянно воюващи кралства - Когурьо, Пекче, Шила и Кая, като последното е по-точно племенен съюз. От музея се вижда и близката американска военна база Йонгсан, разположена в сърцето на южнокорейската столица. Заемаща територия от около три квадратни километра, базата служи като команден център за американските военни части, стационирани в Корея. След корейската война те остават като гарант за мира на полуострова, но в страната често се чуват гласове, подлагащи на съмнение независимостта на взимането на решения на политическо ниво. Или колко точно е суверенна Южна Корея в геополитически план.

Гледка към Йонгсан, Сеул, от Националния исторически музей

Чакаме автобус току до входа на гарнизона. Въпреки студа, чакането е поносимо, защото умните корейци са се сетили да инсталират нагреватели на седалките на спирките на градския транспорт. Седиш и се грееш. Лятото пък до светофарите се окачат тенти, които да пазят чакащите да пресекат улицата минувачи от палещите слънчеви лъчи. Малко по-късно, във фууд корта на сеулски мол, попадаме на истинска находка - ресторант, който е спечелил шесто място на световното първенство за бургери през 2023 г. Няма как да пропуснем това място. А и цените са съвсем народни. Изневеряваме на корейските манджи, но бургерът е един път. Топи се в устата.

Няколко часа по-късно сме в същия бар от вчера. Петък вечер е, заведението се пръска по шевовете. И ние му отпускаме края, на масата идва соджу след соджу. Не мога да свикна с тукашния табиет да се пие комбинацията от соджу и бира, затова си сипвам чисто. Групата набира скорост, а съставът й е повече от шарен. Освен нас четиримата, идват и две германки, които учат в един от близките университети. За капак случайно научавам, че моя близка приятелка от Япония е на гости на познати в Сеул в същия момент. Каня я, тя веднага идва. Колко е малък светът! Връзваме мартенички на чужденците. Намесва се и Аспарух...

Скрепяваме отколешната българо-японска дружба

Не знам за България, но мартеницата достигна повече от три морета тази година

В състава ни, подозрително напомнящ на определена ос от Втората световна война, скоро градусът се покачва и решаваме, че ще ходим на клуб. Не какъв да е, а кпоп (кей-поп, корейски поп) дискотека. Балканските ни души не са свикнали с тези музикални честоти, но ще е срамота да сме дошли до Сеул и да не се сблъскаме челно с най-големия посланик на корейската култура по света, а именно кей-попа. Най-мощната част от вълната халю, заляла глобуса през последните години, представлява съчетание от пеене, рап и силни визуални ефекти. Корейският поп е цял културен свят, влияещ на стандартите за мода, външен вид и танци, като повечето популярни песни имат своя характерна хореография. В наши дни това е една от водещите индустрии в страната, а парчетата на групи като Black Pink, BTS, New Jeans и т.н. се слушат във всички краища на планетата, формирайки една от субкултурите на нашето време. Изпълнителите са със статут на идоли в Корея, но цената, която плащат за славата, е изключително висока. Всяка година хиляди кандидати, повечето още деца, се явяват пред водещите агенции в страната, където са подлагани на невероятно строги тестове и репетиции. Под сурдинка се споменават седмици на безсъние и задължителни репетиции през нощта, тренировки до пълно изтощение, физическо и сексуално насилие, огромна корупция и интриги. Въпреки опитите на правителството да въведе известни закони и ограничения, развлекателната индустрия на страната продължава да функционира като самостоятелен организъм.

Пред дискотеката сме. Или по-точно на виещата се като змия опашка от купонджийски настроени студенти. И ако през деня е студено, по това време на нощта температурата пада под -10 градуса. Подскачаме от крак на крак. Местните не дават вид да чувстват студ или друг дискомфорт, момичетата са по къси поли, момчетата с леки якета. След близо час не сме мръднали и на милиметър. Албена и едната германка изчезват и след малко се връщат с патрончета соджу. Пиенето, докато чакаш да влезеш в дискотека, не е достигнало до Корея, поради което привличаме любопитни погледи. Но пък се сгряваме. По някое време идва нашият ред. Плащаме символична такса на входа. Питат ни дали сме пълнолетни. По корейски или международен стил? Според тукашното разбиране детето се ражда вече на годинка, а с настъпването на новата година се добавя една. Което води до любопитната ситуация появило се на бял свят бебе на 31 декември да навърши две години на следващия ден. Поне не се налага да помниш ничий рожден ден.

Борим минусовите градуси с положителните такива на соджуто

В огромното сумрачно помещение са разположени десетки маси, а се допускат точно толкова хора, за колкото има места. Ето защо се е наложило да чакаме толкова. На нашата маса ни чакат бири, соджу и разядки - ядки, сушени водорасли, другото не разпознавам. Избухва някакъв хит и момичетата се втурват към дансинга. Различавам редици от хора, застанали едни срещу други, които танцуват по съответната хореография на песента. Все едно сме на представление. И всички са много добри. Подозирам, че репетират вкъщи, преди да излязат на клуб. Всеки знае стъпките към всяка от песните. Зевзеците като мен, които по принцип не се славят с голяма пластичност, пък в ритмите на кей-попа са съвсем в непознати води, пристъпват неориентирано отстрани и гледат да не пречат. С напредването на вечерта и опразването на още бутилки соджу концертната атмосфера се размива и всеки се носи в негов си ритъм. Даже и авторът на пътеписа, който до ден днешен не може да назове името и на една кей-поп песен. Нашата пъстра група привлича внимание в доминирания от корейци пейзаж. Забелязвам как група приятели се събира и ни наблюдава известно време, след което отлъчва един смелчага, който да пита откъде сме. Отнема време, докато обясним и бъдем разбрани, след това вече и останалите се присламчват. Сдържаните във външния свят корейци се превръщат в други хора, след като употребят известно (не твърде голямо) количество алкохол. Противно на лекия ми скептицизъм партито е на ниво. В малките часове на нощта се измъкваме от клуба, за да търсим такси. Шофьорът не дава вид да е впечатлен от наливното състояние на групата, която с пъшкане и гимнастики се намества в колата му.

Следващият ден е смесица от режещ вятър, тежък махмурлук и остро нежелание за извършване на туристически или прочие дейности. Уж пихме разни местни прахчета чудо, които след бурна нощ те правят свеж като краставичка, ама май не действат на бледолики. Които след снощния гуляй са още по-бледи от обикновено. Албена е изключение, но тя си е почти местна вече. Пак сме в бетонната джунгла и борим глада с фастфуд в Лотерия. Един вид местен Макдоналдс. Взимам си сандвич със скариди, картофки, чай. Не е никак лошо, ама май все пак съм за истинския Макдоналдс. Най ми се яде дюнер, но близкоизточното присъствие на кулинарната сцена на Сеул е все още силно ограничено. Силите ни бавно се завръщат и от втория път успяваме да покорим 270-метровия хълм, на който е кацнала кулата Намсан.

Четвъртата по големина метрополия в света от хълма Намсан

Четвъртата по големина метрополия в света от хълма Намсан

Неделната сутрин ни заварва на Сеулската централна гара. Закусвам със сладка кренвиршка. По някаква причина всяко едно тестено печиво в Корея сладни. Влакът за Джонджу пристига навреме. Блага работа е да пътуваш с местното БДЖ. Тръгнали сме към града с малко над 600 000 жители, разположен в Югозападната част на страната, с кулинарна, историческа и социална цел. Първата я осъществяваме почти в секундата, в която таксито, карано от дама на неопределима възраст, ни изплюва в центъра. Джонджу е известно със своята гастрономия, а коронното му блюдо е бибимбап, смесен ориз или общо взето ориз с всичко, което е останало след почерпката на гостите за Лунната нова година. Това е и едно от предположенията за възникване на ястието, което представлява купа с бял ориз, омешан със задушени зеленчуци, паста от чили, ориз и телешка кайма. Трапезата се краси още от соеви кълнове, бистра чорба и малки телешки котлети. Роботчета носят ястията до масите, на които се хранят корейци, облечени с носии ханбок. Непосредствен сблъсък на средновековното минало и технологичното настояще.

Бибимбап със ,,скромно" количество разядки

Мало и голямо шета из тесните улички на Джонджу, нагиздено в традиционното местно облекло. Вместо да се снимат в комплекса от ханок къщички, те позират пред... близката католическа църква във византийски стил. А може би ние сме се нагледали на църкви и катедрали в Европа. Далеч по-интересно е да се разходим между близо 800-те запазени сгради ханок, събрани в историческия център на градчето. Районът наоколо е населен от дълбока древност, като първите следи от човешко присъствие са отпреди близо 10 000 години. По време на кралството Шила започва да се изгражда съвременният град, който днес е един от най-посещаваните в страната. На фона на космополитния и вечно забързан Сеул, Джонджу е полъх свеж въздух. Въпреки че е неделя, на много от местата, като на запазените религиозни храмове в началото на централната част, сме сами.

Част от ханок селцето в Джонджу, заедно с катедралата Джосон

Освен за потапяне в историята, ханок селцето е и идеално място за наблюдение на корейската представа за прекарване на почивни дни. Облечени в носия ханбок, местните на малки групи се носят около историческите къщички с три основни цели - снимки (в малки фотобудки или на улицата, с телефон или преносим статив, за перфектния кадър кореецът е готов на нечувани гимнастики и пластичност), пазар (всяка сграда е я сергия, я магазин за дрехи, я дюкян, предлагащ от автентични по-автентични курабии, макколи и други тукашни чудесии). Намесваме се в местния икономически модел, когато погледа ни грабва ателие, в което ти рисуват портрет за една минута. Като изключим един уличен художник мераклия във Виетнам, досега не съм ставал обект на произведение на изобразителното изкуство, та се навивам. Влизаме в помещението. Единствени клиенти сме. Разполагаме се на табуретки току до големите прозорци, които гледат към улицата. Докато излезем, отвън се е извила опашка, към която постоянно се присъединяват нови хора. Блазни ни да предположим, че ние сме причината за този внезапен интерес към скорострелната живопис. На чието произведение не си приличам напълно, но не мога да преценя дали това е добър или лош знак.

Корейците правят какво ли не за идеалната снимка

Не е по-зле от паспортните снимки, които правят в районните

Преди да тръгнем обратно към Сеул, замезваме с пословично люта яхния в препоръчан ни ресторант малко извън центъра на града. Нещо ни мотаят, че уж нямат места, но настойчивостта ни дава резултат и не след дълго сме на втория етаж, заобиколени от идилични корейски семейства. Оглеждам се, никой не дава вид да се притеснява от огнените манджи. По бузите ми се стичат струйки пот. Може ли още една бутилка вода?

Из Джонджу - корейската Копривщица

Другият ден е понеделник. Последният ни ден в Корея. Албена е на лекции, а ние отиваме да търсим колорит и архитектура в Сувон, на около час път от столицата. Първото ни попада веднага щом излизаме от гарата. От вратата за краката. В пуст и будещ съмнения търговски център виждаме табела ,,Ташкент". Следващите два часа прекарваме на маса, отрупана с пилаф, самса, свежи салати, пелмени, шашлики... Топли спомени отпреди година, когато прекарах месец по Пътя на коприната. Единствени клиенти сме и се радваме на цялото внимание на родените в столицата на Узбекистан корейци, чиито родители са били депортирани от другаря Сталин с цел да ударят едно рамо (рало?) за развитието на аграрната мощ на СССР. Не знам дали узбекските гозби се ползват с особена популярност сред любителите на една идея по-лека храна обитатели на днешна Корея, но борещите се с клечки и люти сосове туристи в наше лице преживяват своята Нирвана в приземния етаж на сувонския търговски център.

Пилафът и самсата нямат нужда от допълнително представяне

Въпреки уверенията на дядото от ресторанта, че до най-голямата забележителност на Сувон се стига за има-няма 15 минути пеш, хващаме автобус. И добре, че го правим, защото едномилионният град се оказва далеч по-обширен, отколкото ни се струва на пръв поглед. Въпреки внушителното си население и близостта до Сеул, атмосферата е като в спокоен провинциален градец. Стари, но колоритни автобуси, ниски сгради, празни улици. В делничния ден паркът, в близост до който слизаме, е пълен с местни от определена демографска категория. Играят шах, дама, местни настолни игри, правят лаф мохабет, някои са сериозно заети с гимнастика и, разбира се, спортно ходене. Над нас е надвесен мащабният силует на крепостта Хвасон - символ на града и защитен обект под егидата на Юнеско. Дългата близо шест километра крепостна стена разсича централната част на Сувон, а на нея е обособена зона за пешеходен преход, на която се качваме и ние. Крал Джонджо издига масивното съоръжение в края на 18-ти век в съответствие с идеята си да премести столицата от Сеул именно тук. Строителството трае близо две години и влиза в историята като първия случай в корейската история, когато правителството плаща на работниците, които преди това отдават труда си на феодален принцип.

Крепостта ,,Хвасон"

Разхождаме се по гребена на крепостната стена към последната от четирите порти, вградени в нея. Корейците са успели да интегрират съоръжението изцяло в местната градска среда - под портите на масивната крепост днес минават улици, а пространството около нея е превърнато в парк. Зад наблюдателниците, построени в характерния стил на династията Чосон, се виждат небостъргачите от бизнес центъра на Сувон, сред които и централният офис на Самсунг, най-голямата и успешна компания в страната. Удивително е как Южна Корея, почти напълно унищожена от война в средата на миналия век, само за няколко десетилетия успява да се превърне в един от световните лидери в областта на техниката. Достатъчно е да споменем Самсунг, Ел Джи, Хюндай, Киа...

Пощенска картичка от Сувон

Решаваме, че опцията да се издигнем с балон над Сувон не е в съзвучие със стила ни на пътуване (а също и с бюджета) и хващаме автобус до един от моловете. Седем етажа лъскави магазини и кафенета. Между четвъртия и седмия етаж - библиотека. За нея сме дошли. Starfield Library Suwon. Новата звезда на хоризонта на корейския Инстаграм. Библиотеката има повече естетическа стойност, отколкото практическа. Недоумявам как си взимат книгите от рафтовете, извисяващи се на 7-8 метра над главите ни. Снимаме се и на четвъртия, и на петия етаж. Красиво е. Хиляди книги, старателно подредени и осветени. Инстаграм е доволен.

Starfield Library Suwon

Обратно към Сеул попадаме в час пик. Метрото от Сувон до центъра на столицата отнема над час. Наблюдаваме как изморените от работния ден корейци дремят в метрото, за да се събудят точно когато влакът започне да намалява скоростта си преди спирката, на която трябва да слязат.

Последната вечер в Страната на утринната свежест отбелязваме с пържено пиле по корейски. Популярни в Корея от средата на миналия век, когато завърнал се от САЩ студент пренася идеята да продава парченца пържено пилешко за няколкостотин вона. Хрупкави късчета с допълнителен чесън. Кеф. Все пак средностатистическият кореец изяжда близо 7 кг чесън годишно. Заведението се пълни с компании колеги, отбелязващи края на работния ден. Тук не се тачи много готвенето у дома, особено в градовете. Всички се хранят навън. Албена ни е приготвила прощални подаръчета. Следва емоционална раздяла, с уговорката, че си я чакаме в Европа в най-скоро време.

Пържено пиле по корейски - деликатесът, оставен за последната вечер

На следващия ден успяваме само да забием по някоя китайска вкусотия в Чайнатаун на Инчон, града, където се намира летището, преди да се качим в самолета за безкрайния полет обратно към Европа. Южна Корея е място на контрастите, където мирът съжителства с постоянната опасност, небостъргачите със средновековните дворци, водените от тик-ток трендове младежи носят народни носии. Страната еднакво успешно задава темпото във високите технологии, кулинарията и музиката. Като в знака тегук на националния флаг, символизиращ двойствената природа. Тукашното разбиране за ин и ян. Преди да излетим, си обещавам един ден да се върна за нови приключения на Корейския полуостров. А защо не и на север от 38-ия паралел?

Прощаваме се с Корея на брега на Жълто море