Окинава - Япония, ама не съвсем

Окинава уж е Япония, ама не й личи особено. Докато чакам на малката гара на единственото международно летище на най-южния японски архипелаг, на перона се вихри нечуван хаос, чужд на сериозните и структурирани порядки в Страната на изгряващото слънце. Хора се бутат, пререждат, хвърчат лакти и куфари, всеки се бори със зъби и нокти за по-добра стартова позиция. Миниатюрното монорейлче, което шумната тълпа изпълва до краен предел, не може да е по-различно от свръхмодерните влакове стрели, летящи между големите градове на главните острови. Във вагона освободените от оковите на строгите правила японци се отдават на редица греховни дела, немислими в токийското метро или в някой шинкансен - момче записва гласово съобщение, двама възрастни мъже се смеят на висок глас, момиче разговаря по телефона. За капак през прозорците не виждам неонови реклами и устремени към облаците небостъргачи, а ниски бели кооперации и стройни редици от палми. На слизане пък за малко да се спъна в една полуизкъртена плочка. Започват да ме глождят съмнения. Дали наистина съм в Япония?

За преодоляване на когнитивния дисонанс не помага и срещата с моите спътници. Георги носи хавайска риза на цветя, а Ами е направила резервация за кръчма и ни тегли настойчиво натам. По главната улица на град Наха, административния център на архипелага, се разхождат весели компании, гърми музика, подминават ни старички шевролети, тойоти и мазди, сякаш телепортирали се от 60-те или 70-те години. Въпреки че е краят на ноември, вечерта е топла и суха, за разлика от дъждовното Тайпе, откъдето идвам аз, и покритата със сняг Хирошима, където живеят моите спътници. Ами е близка моя приятелка, която познавам от първото си мащабно пътуване до главните острови на Япония през 2022-ра, а Георги е пловдивчанин, който учи в продължение на година в града феникс. Предстои ни да прекараме заедно четири дни в крайния юг на Япония, на остров Окинава - по-близо до Тайван, отколкото до Хоншу. Дошли сме в тропическия рай на Страната на изгряващото слънце, където целогодишно цари лято, а плажовете съперничат на тези на най-известните азиатски дестинации.

Първи стъпки в Наха
 

Изкачваме се по вити стълби към втория етаж на изакая, скрита зад дървена ограда на централната улица на Наха. Усмихнат сервитьор ни настанява на ниски масички в центъра на широко помещение, което се пръска от посетители. Гъвкавостта ми не се е подобрила значително спрямо предното ми посещение на Япония, така че отново изпитвам значителни трудности да заема достолепна позиция на предоставената ми рогозка. Поръчваме кажи-речи половината меню - темпура със свинско, гоя чампуру (горчива тиква, запържено тофу, яйце), рафуте (крехко свинско шкембенце, готвено в захар, саке и соев сос), гарнирани с порции мозуку и хиджики (мариновани водорасли), цукемоно (леко ферментирали зеленчуци) и бял варен ориз. Ами се старае да обяснява подробно всяко едно ястие, но малките чинийки пристигат със скоростта на светлината. Гарантираме си вечен или поне средно продължителен живот с уми будо, или морско грозде - водорасло, една от известните супер храни, които се считат за основополагащи за прословутото дълголетие на жителите на Окинава. Малките зелени топченца ,,пукат" в устата, докато хрупаме клонките. Архипелагът се слави като една от т.нар. ,,сини зони", или място с най-висока средна продължителност на живота в световен мащаб, като много от местните доживяват до възраст над 90 и дори 100 години. Причините са различни - от повсеместната физическа активност дори и в напреднала възраст през ниските нива на стрес в малката островна общност, та до близките социални връзки и усещането за принадлежност и подкрепа между местните. Разбира се, диетата също играе роля - окинавците консумират големи количества зелен чай, богат на антиоксиданти и много ниско количество наситени мазнини, в което се убеждаваме и ние по време на първата ни вечеря в Наха. Вижда ни се съвсем в реда на нещата да полеем този гастрономически пир с каничка топло саке, особено като виждаме развеселените физиономии и шумни компании на съседните маси.

Традиционна вечеря по окинавски

Темпура със свинско

,,Магическото" уми будо
 

Изведнъж осветлението на малката сцена в дъното на помещението се включва и всички погледи са вперени натам. Появяват се мъж и жена, облечени в традиционните за Окинава шарени кимона с морски мотиви. Изакаята всъщност е тукашният вариант на кръчма с фолкорни елементи и жива музика. Дамата застава зад барабаните, а мъжът взема в ръка саншин - местен инструмент с три струни. Из помещението се понасят носталгичните ритми на шимота, окинавските протяжни мелодии. От всички маси припяват и леко се поклащат в унисон с песента. Партито достига своя пик, когато цялото заведение пее с цяло гърло думите на видимо популярен местен шлагер, а членовете на шумна компания зад нас крещят и даже подсвирват. Дали все пак не съм объркал самолета? Не разбирам нито дума от текстовете на местния фолклор, но въпреки това гласовете на певците ме пренасят далеч отвъд стените на изакаята, унасяйки ме в замечтан ритъм.

Компанията, драла гърла до преди малко, се кани да си ходи. Повечето й членове налучкват изхода едва от втория опит, олюлявайки се с несигурна походка. Официалните костюми и вратовръзките на господата и черните поли и сака на дамите ми се виждат твърде пресилени за случая. Ами ми разяснява, че става въпрос за работен колектив, който по инициатива на шефа е дошъл да ,,изпусне парата". В Япония и Корея желанието на началника е закон Божи, и, щеш не щеш, отиваш и разпускаш. Звучи не твърде зле до момента, в който шефът поръчва каничка след каничка саке и служителят е длъжен да му прави компания, без значение дали му се пие или не. Резултата виждаме на всяка странична уличка в петъчната вечер. Приклекнали или дори проснати на земята достолепни представители на корпоративните среди, мнозина от които връщат в течен вид вечерята си току до лъскаво возило, чийто шофьор чака с изправен гръб и невъзмутимо изражение. Мда, цялата сериозност на суровия японски професионален свят, барабар с всичките му писани и неписани закони и строга йерархия, се нуждае от своя отдушник...

Петък вечер в Наха
 

Вечерна Наха има много какво да предложи. На площадче в самия център сумист си търси съперници. Гол и бос с изключение на оскъдна препаска около най-свидните си части, борецът е създал своеобразна арена директно на тротоара. Ентусиазмът и сакето в мен не ми позволяват да пропусна това предизвикателство. Докато си чакам реда, гледам как едрият мъжага подмята безпощадно дребнички японци извън очертанията на импровизирания ринг. Хваща ме шубе, когато ми връзва пояс около кръста и ми напомня да си сваля очилата. Мечка страх, мене не, нали съм уж блогър, пътешественик, изследовател,  мотивирам се наум, докато заемам полуприклекнала поза срещу своя съперник. Междувременно около нас се е събрала развеселена публика от местни кибици и ухилени американски военни от базите в Окинава. Японецът надава боен вик и се понася към мен. Правилата на сумото са прости - ако излезеш извън очертанията на полето или докоснеш земята с която и да е част на тялото, освен стъпалата, губиш. Впрягам цялата си физическа сила, но моите около 80 килограма ме правят меко казано слаботелесен опонент на един сумист. След геройско опълчение от моя страна, продължило минимум десетина секунди, усещам как се понасям във въздуха и се приземявам извън полето. Поражение, нанесено ми с финес, с който предните опоненти на гордия войн, буквално изхвърлени от ринга, не са удостоени. Завършваме не особено оспорвания двубой с уважителен поклон и сърдечно ръкостискане.

Изживявам се като един по-млад Котоошу
 

В съседното магазинче ме чака ново предизвикателство - да опитам авамори, тукашния ликьор от дестилиран оризов спирт. Дотук нищо особено, но става въпрос за неговата най-авантюристична версия - хабушу, при който в бутилката се поставя цяла отровна змия. Продавачът се смее на изражението ми на искрен ужас, с което наблюдавам редиците малки и големи стъклени шишета, от които ми се зъбят опасните животни. Успокоява ме, че в напитката се добавят мед и билки, за да се омекоти вкусът. Мен повече ме тревожи присъстието на силно токсичната змия, макар че алкохолът би трябвало да неутрализира отровата, ако е направен правилно. Върви ми на подобни противоречащи си със здравия разум експерименти в тази страна, напомня ми Ами, която преди 2 години в Хирошима ме води да опитам фугу - най-отровната риба в света. Един път се живее, мисля си, докато гаврътвам големичък шот с жълтеникавата напитка. Преглъщам плахо. Има вкус на много наситен и леко пикантен сироп за кашлица. Сякаш огън пламва в хранопровода ми - аваморито е към петдесетина градуса. Премигвам. Ако се вярва на местните легенди, току-що съм подобрил значително кръвообращението си, повишил жизнеността си и, не на последно място, силно съм стимулирал своята мъжественост...

Хабушу - оризов ликьор с отровна змия
 

Поредното откритие ме заварва в близък минимаркет. Кисело мляко ,,България"! Който е чел предните ми пътеписи за Япония, знае за популярността, с която родният йогурт се ползва в Страната на изгряващото слънце и за фирма ,,Мейджи", която произвежда изключително близко до оригинала кисело мляко. Именно непогрешимите сини кутийки с името на нашата страна забелязвам на рафта на магазинчето, в което влизаме на път за нашия хотел. Подложен на принудително лактозно въздържание след вече три месеца в Азия, киселото мляко ми идва като манна небесна. Смущавам иначе невъзмутимата Ами, като си похапвам йогурта директно на улицата с малка пластмасова лъжичка. ,,Това е изключително странна гледка в Япония", твърди тя. След всичко, което виждам и преживявам днес обаче, доволното загребване от кофичката кремообразно щастие ми се струва напълно в реда на нещата.

Искрена радост при вида на кисело мляко в Далечния Изток
 

Късно след полунощ доближаваме хотелчето си, минавайки през лабиринт от тесни улички. Розови бугенвилии се спускат по белите фасади на ниските кооперации, а в малките им дворчета растат хибискуси и цветни мушката. На бледата светлина от уличните лампи картината трепка пред очите ми и за пореден път този ден се хващам на мисълта, че това не може да е реално. Най-вероятно някак съм се телепортирал на около 10 000 километра от Япония и съм някъде из Цикладите в Гърция. На много врати забелязваме малки каменни шиса - декоративни фигурки, кръстоска между лъв и куче, символ на Окинава. Пренесени първоначално от китайски търговци, те обикновено се срещат по двойки - един с отворена уста, за да прогонва злите духове, а друг със затворена - за да задържа щастието в дома. Мда, май все пак сме в Далечна Азия, няма лъжа, няма измама...

Тесните улички на Наха
 

Шиса - пазителят на всеки окинавски дом
 

Следващата сутрин е мрачна и облачна. Мръщя се на сивата пелерина, спуснала се ниско над Наха, докато прекосяваме на бегом пустата централна улица на града. Къде е вчерашният тропически рай? Виждаме само квадратната задна част на бусчето, което трябва да ни вземе и откара на пристанището за днешната активност. И секунда не се забавят, за да изчакат успалите се гости. Спираме такси и като в шпионски филм се понасяме по следите на буса. Шофьорът с белите си ръкавици е олицетворение на професионализма, а каменното му изражение не се променя и на йота, докато Ами го засипва с безчет скорострелни японски фрази относно ситуацията, в която сме попаднали. Старомодната тойота криволичи из малките улички, а от двете ни страни се нижат ниски ламаринени складове. Стигаме до локацията само с няколко минути закъснение, което е достатъчно, за да изпуснем инструктажа за безопасност. Маловажен детайл, като се има предвид, че отиваме да се гмуркаме на едно от местата с най-разнообразен подводен свят на планетата. Набита японка ни сканира от главата до петите и решава, че изглеждаме напълно подготвени, след което ни раздава неопренови костюми. Получавам дори очила за гмуркане с шести диоптър. Японска му работа!

Скоро сме на горната палуба на малко корабче, което излиза от пристанището на Наха и потегля в посока открито море. Окинава всъщност е архипелаг от цели 160 острова, пръснати между Кюшу и Тайван, а само под 50 от тях са обитаеми. Предстои ни да прекараме цял ден в изследване на Керама - островна група, разположена на около 40 км от Наха, където на няколко сякаш разхвърляни на шега из морето зелени късчета земя живеят малко под 2000 души. Докато малкото ни корабче подскача по вълните на Източнокитайско море, небето се прояснява, а слънцето започва плахо да си пробива път през облаците. Акостираме в близост до остров Дзамами, където ни раздават шнорхели и скачаме в кристално чистата вода. Видимостта е на няколко десетки метра, а морският свят под нас надминава и най-развинтеното въображение. Корали в различни форми и с най-пъстри цветове, рибки с невероятни шарки, непознати ракообразни, водорасли... Сякаш някой е взел огромна палитра с бои за рисуване и ги е изсипал в морето в най-южния край на Япония. На архипелага Окинава се срещат над 400 вида корали, хиляди видове тропически риби, безгръбначни и и растения, което го прави едно от най-уникалните места за подводни преживявания в световен мащаб. С малко късмет можеш да видиш и зелени костенурки, а през периода от януари до март районът е част от маршрутите на гърбатите китове. Ние сме там в последния ден на ноември и се задоволяваме с риби клоуни, шмугващи се между анемониите на дъното. На прага на зимата температурата на въздуха надхвърля 20 градуса, толкова някъде е и морската вода. По някое време корабната сирена ни призовава с пронизително изсвирване - време е за обяд! Не знам дали съществува такова нещо като пълно щастие, но удоволствието да се препичаш на палубата насред лазурнотосиния залив, унищожавайки порция сочно пилешко със зеленчуци, е много силна заявка за това.

На остров Дзамами
 

Риба клоун, скрита в анемонията
 

Следобеда се местим към съседния и още по-див остров Токашики. Тук дъното е значително по-далеч, а рифът се спуска рязко надолу към дълбините на морето. Малко завиждам на неколцината, които са се записали на скуба и се спускат с инструкторите към гъмщажия от живот свят под нас. Причините за невероятно богатото биоразнообразие всъщност се коренят главно в климата - малките температурни колебания в продължение на цялата година помагат на видовете да растат и размножават постоянно, без това да зависи от сезона. Местоположението на архипелага в близост до сливането на водите на Тихия океан и Източнокитайско море също дава своето отражение, тъй като островите са на пътя на миграцията на десетки видове. Много от коралите пък, които наблюдаваме днес, не се срещат никъде другаде на планетата, а възрастта им достига няколко столетия. Друга основна причина е и слабата населеност и практически несъществуващата човешка дейност извън Наха, което позволява на природата на архипелага да бъде максимално опазена. Не всички видове обаче са дружелюбни към посетителите, напомням си аз, докато следя с интерес гъвкавото тяло на змия, която се скрива в рифа. Водите на Керама са дом и на някои от най-отровните морски видове, като риба камък, синьопръст октопод и морска змия. Ето защо на корабчето няколко пъти ни повтарят само да гледаме, но в никакъв случай нищо да не пипаме...

Остров Токашики
 

След няколко почетни скока от палубата в прозрачната вода се отправяме обратно към главния остров. Едва дебаркирали в Наха, носовете и стомасите ни дружно ни водят в непретенциозно ресторантче, кацнало досами водата на пристанището. Ами се разговаря със семейството, което държи малкото заведение, и разбираме, че те всяка сутрин получават прясна риба директно от рибарите, които се връщат от риболов. Нямаме думата при определянето на менюто за обяд, но не оставаме разочаровани - пред нас цъфват колосални порции от риба тара, изпечена в масло, купички рибена чорба, разтапящи се в устата резени сашими, всичко това гарнирано с варен ориз, наръсен щедро с хайвер. Окинава е раят за любителите на морската храна (силно твърдение в Япония, известна с някои от най-добрите рибни деликатеси в света) и именно от нея се състои и моята основна диета по време на нашето пътуване из японския юг. А цените са направо смешни за царското угощение, което си спретваме - рядко плащаме над 10 долара на човек...

Обядът ни на пристанището в Наха
 

Прясно сашими
 

Остатъка от вечерта прекарваме по окинавски. Получаваме маса баш до сцената в популярна изакая. Вече научили някои от мелодиите, тананикаме в ритъм. Господин от съседната маса се разгорещява и желае да се запознае отблизо с едната певица. Външни фактори охлаждат мерака му и го извеждат от заведението. Никой не се намесва обаче, когато ние отиваме да се снимаме с двете красиви момичета, облечени в пъстри традиционни кимона. Правим пореден тегел на главната улица на Наха. Сумиста го няма, не успявам да взема реванш. Японско уиски ,,Ао" обаче има, в бара на лъскав хотел на съседната улица, където сядаме за завършек на този вълнуващ ден. Замезвам с хрупкави пържени банани, нарязани на малки кръгчета. Пак отнасям критика, че не се правело така. Традиционно японците пият уискито, разредено със сода, и мезят с ядки или сушено месо. Тук обаче е Окинава - всичко е различно.

Снимка в поза ,,шиса" - следваме японските инстаграм трендове
 

Японско уиски с бананов чипс
 

Рано на следващата сутрин сме на малка бензиностанция в Наха, която по съвместителство го играе и офис на компания за коли под наем. Ами е договорила пастелно розов Нисан Микра, чиито размери будят съмнение у автора на пътеписа относно комфорта на предстоящото пътуване. Цената, която заедно с горивото в края на втория ден не надминава 25 евро на човек, в крайна сметка го убеждава в правотата на избора. Двамата бледолики не се осмеляват да карат в страна с ляво движение (а в тяхна защита сме длъжни да заявим, че нямат международна шофьорска книжка), затова единствената дама в компанията сяда зад волана. Въпреки неголемия си опит, тя се справя отлично, с изключение на дребни инциденти като мазане със слънцезащитен крем при светнал зелен светофар на натоварено кръстовище или паркиране на някое и друго необозначено място. Добре, че окинавските шофьори са надарени с железни нерви и ангелско търпение, та нито веднъж не чуваме клаксон или ядно подмятане през пуснатите прозорци. Я пробвай да не тръгнеш на светофар в България в точната милисекунда, в която червеното се смени с жълто...

Нашият луксозен превоз за следващите два дни
 

Да се наеме кола в Окинава е наложително, тъй като дългият близо 100 километра остров разполага с уреден транспорт единствено в рамките на главния си град - Наха, пък ние сме замислили натоварена програма, която цели да покрие всичко по-интересно само в рамките на ден и половина. Първа спирка - замъкът Шури, административният център и владетелската резиденция на Кралство Рюкю от 15-ти до 19-ти век. Катерим се по хълм, водещ към построената в китайски стил крепост, откъдето се разкрива гледка както към тихоокеанския, така и към западния бряг на Окинава, миещ се от Източнокитайско море. На места сушата е широка само няколко километра. Скромните размери на архипелага обаче не пречат на културата Рюкю да изгради своя държава, разположена между Китай, Корея и Япония, поддържаща силни търговски връзки с първите две и със силно изразена идентичност. Рюкю имат свой език, различен от японския, а етнически са смес от различните народи от региона.

На входа на замъка ,,Шури"
 

Изкачили се до самия замък, попадаме на неприятна гледка. Пострадалият от пожар през 2019-та година дворец е почти недостъпен за посетители, тъй като е обект на реставрация, и можем единствено да се разходим по крепостната стена и да разгледаме извитите по китайски маниер червени покриви. До началото на 17-ти век Рюкю е васална територия именно на Китай, преди японците да завладеят кралството. То съществува формално чак до 1879-та година, когато Страната на изгряващото слънце го анексира и превръща в префектура в рамките на империята. Започва усилена политика на японизация - местните езици са забранени, налага се японска идентичност, а окинавската култура бавно запада. Днес единствено най-възрастните говорят окинавски, а населението е на практика напълно претопено. С изключение на шимота, които се пеят из изакаите на Наха, и пъстрите кимона, с които са облечени изпълнителите, нищо друго не напомня за това, че някога тук е живял съвсем друг народ.

Покрай крепoстните стени на замъка
 

Излизаме от Наха и се отправяме по главния път на север. В продължение на километри шосето от дясната ни страна е оградено с висока телена ограда, а навигацията в колата показва голямо сиво петно. Една от множеството американски военни бази, наследство от кървавото близко минало на архипелага, когато той става свидетел на най-опустошителната битка на Тихоокеанския фронт по време на Втората световна война. САЩ считат островите за отлична база за нахлуване в Япония, затова влагат всички налични ресурси в тяхното превземане. В отговор на масираното американско морско и въздушно нападение, японската армия се окопава под земята, а местното население е въвлечено пряко във войната, което води до над 200 000 жертви, повече от половината от които цивилни. Документирани са масови самоубийства (под натиск или страх), а повечето населени места на архипелага са сринати до основи. Съединените щати окончателно овладяват Окинава в края на юни 1945-та година и я управляват пряко чак до 1972-ра. През това време е изградена мрежа от ключови военни бази с десетки хиляди американски войници, които остават и до днес. Позицията между Корейския полуостров, Китай, Тайван и Япония е твърде стратегическа за интересите на САЩ в региона, затова те съсредоточават над 70% от военните си обекти в Страната на изгряващото слънце именно на мъничкия остров далеч на юг. Както може да се очаква, местните настроения са твърдо против американското военно присъствие, като ежегодно се организират протести срещу базите и огромния контингент. Жителите на архипелага се оплакват от замърсяване, заплашващо да унищожи райската природа на острова, загуба на притежаваната от тях земя в полза на разширяването на обхвата на военните съоръжения, а също и редица инциденти, при които американски войници по не твърде пристоен начин се домогват до нежната половина на окинавското общество. Централната власт в Токио обаче, вярна на водената от нея геополитическа линия, често омаловажава протестите на местните, определяйки статуквото в Окинава като необходимост за стабилността и сигурността на Япония.

Военните бази не са единственото, което американците донасят със себе си. Спираме колата на огромен и пълен до почти краен предел паркинг пред A&W, американска верига за бързо хранене, сервираща бургери, класическата американска ,,руут биър" - сладка, газирана безалкохолна напитка, хотдози, пържени картофки. Просторното заведение се пръска по шевовете и чакаме на дълга опашка, за да поръчаме на касата. Японците на всякакви възрасти са в състояние на абсолютен екстаз, снимат всяко ъгълче на заведението, издържано в стила на американските ресторанти за бързо хранене от 60-те години. Тук това обаче не е прищявка или туристически капан - по време на периода, в който САЩ управляват острова, тук навлизат всички актуални към онзи момент вериги и стил на хранене. Усещането е за тропическа Америка от средата на миналия век - drive-in, неонови знаци, сервиране до колата, огромни рекламни банери с усмихващи се руси физиономии. В Окинава е пълно с подобни заведения, обслужващи както десетките хиляди американци, така и местните, и по този начин традиционните рецепти все повече се изместват от пържено пиле, бургери, хотдози, подсладени напитки и т.н., особено от поколенията, родени след 70-те години.

Пред една от най-известните американски вериги на Окинава
 

Разопаковам бургера си и хрупкавите лучени кръгчета на дървена маса в центъра на помещението. Моите спътници доволно отпиват от пластмасови чаши с руут биър. Пробвам поръчката си. Вкусно е, но не се отличава много от бургерите, които можеш да опиташ във всяка точка от света. В ума ми изскача картина на отрупаната с пресни рибни специалитети маса в малкото семейно ресторантче в Наха от предния ден. Мисля, че е ясно в коя посока клонят моите лични предпочитания. Нищо чудно, че известната като ,,синя зона" Окинава е на път да се прости с това си звание, до голяма степен заради кардиналната промяна в хранителните навици. От няколко години насам тя е и префектурата с най-висок дял от населението, страдащо от наднормено тегло - близо 40%, като говорим главно за младите мъже. Забелязва се също така стремглаво увеличение на случаите на рак, сърдечни заболявания и инсулти. Така се получава невероятен абсурд - най-големите дълголетници сред японците съжителстват с най-нездравите младежи... И всичко това в разстояние от едно-две поколения.

Май все пак предпочитам традиционната окинавска диета

Навън на паркинга отново гъмжи от народ. Май единственото място на архипелага, в което виждам някаква форма на масов туризъм, са ресторантите за бързо хранене. Усмихнати двойки, тройки и цели компании се снимат пред рекламните банери, опашка се извива и пред близката популярна американска верига за сладолед. Иска ли питане, шмугваме се и ние там за по една топка.

Следобедът вече преваля, когато стигаме до следващата ни цел. Тя се намира на върха на полуостров по средата на Окинава, вдаден навътре в морето. Пътят минава покрай лазурните води на близкия залив, а покритите с ниска зелена растителност хълмове ме карат да оприлича ширналата се пред нас картина като излязла от Северна Гърция. Дошли сме в един от най-впечатляващите океанографски комплекси в света - легендарния аквариум ,,Чурауми"!

Пристигаме в Чурауми
 

В различните зони на грамадния комплекс могат да се видят обитатели от всички нива на морския свят - костенурски, тропически риби, морски змии, тюлени, че дори и необичайни видове от дълбините на океана. Медузи светят на фона на тъмната вода, в която плуват, рибки син хирург, още позната като Дори от ,,Търсенето на Немо", се щурат между водораслите, а в съседство се поклаща цяла колония петнисти змиорки, заровили долната половина от телата си в пясъка. Най-впечатляващ обаче е големият аквариум, който в момента на построяването си преди 20 години е бил най-мащабният в света, с вместимост от близо 8 милиона литра вода. Заставаме до дебелото стъкло, през което като на огромен екран (35х27 метра!) наблюдаваме десетките екзотични обитатели, които описват кръг след кръг в прозрачния си дом. Пред нас плуват ухилени скатове черна манта, риби тон, ята от екзотични африкански и тихоокеански риби. В един момент всички те се отдръпват, за да мине господарят на аквариума и звездата на Чурауми - китовата акула, представител на най-големия вид риби в света, достигащи дължина от 20 метра и тегло от 18 тона.

Пред големия аквариум в Чурауми
 

Изсвирва пронизителен сигнал и всички посетители се стичат към стъклото. Настъпил е моментът за хранене и в аквариума се изливат промишлени количества планктон. Грамадната акула се изправя вертикално, а мощните движения на опашната й перка прогонват другите обитатели. Колкото и да впечатляваща гледката на най-голямата риба в света, държана в плен, няма как на човек да не му дожалее за добродушния гигант и хилядите негови съжители, хванати в стъкления си затвор. Не че в противен случай авторът на този пътепис би имал шанса да види китова акула, със сигурност не и на цената на един входен билет за океанариума. Също така, това е и един от малкото начини много от тези животни да бъдат проучени, тъй като те са на практика почти недостъпни в естествената си среда.

Игривите тюлени в съседния аквариум
 

Толкова се заплесваме по тюлените в съседство, че се налага служител на музея учтиво, но твърдо да ни помоли да напуснем комплекса. Явно сме останали до края на работния ден. Последните лъчи слънчева светлина изпращаме на тих и безлюден плаж в съседство, където наблюдаваме играта на ярките цветове на залеза. Водата и небето се обагрят в наситено оранжево, а палмите в края на малкия залив се поклащат леко на вятъра. Не е измислица раят и Окинава наистина съществува. Някъде отвъд скриващия се в спокойното море слънчев диск пък се крие космополитният Хонконг, към който ще ме отведе само след две седмици следващата глава от моето азиатско приключение.

Залезите в Окинава са сред най-красивите в света
 

Авторът на пътеписа, намерил своя личен рай в Южна Япония
 

Вечеряме сочни стекове в ресторант в Американското село край Чатан. Над 50% от територията на малкото градче всъщност е част от военна база, затова и внушителният мол на открито възниква именно тук. Разраснало се неимоверно през последните десетилетия, днес селището е бутафорна имитация на курортен търговски център на открито, с много неон, магазини за американски дрехи, аркадни игри и крещящи реклами. Посетителите до един са бледолики и се тълпят пред шумните барове, разположени от двете страни на главната улица. Снимаме се с коледна украса, изглеждаща малко нелепо на фона на палмите и топлата вечер. Георги ми напомня, че е първи декември - най-светлият християнски празник е само след няколко седмици. Мотаем се още малко из територията на градчето, което изглежда като гигантски филмов декор, преди да решим да се връщаме към Наха. Тъкмо се настаняваме в розовата си кутийка, когато на прозореца се почуква. Млада американка в униформа ни заговаря с видимо раздразнено изражение:

- Към Кемп Шваб ли сте? Моля ви да закарате и тези момчета, ще си изпуснат дежурството!

,,Момчетата" са двама стройни американци, които, пияни-заляни, се опитват да се задържат прави на тротоара до нас. Едвам се побираме трима души в нисана, а перспективата да прекосим посред нощ целия остров на север, в посока, обратна на нашата, за да закараме почерпените войници, не се нрави на Ами. Отказваме учтиво. Американката се муси, че сега трябва да си прекрати купона, за да върне безотговорните си другари до базата. Чудим се дали да направим наглостта й на въпрос, но решаваме да не влизаме в спор с видимо неадекватната компания, и в крайна сметка ни оставят на мира. Докато се носим обратно към Наха, сме спокойни, че сигурността на този къс земя е поверен в правилните, макар и не докрай трезви, ръце. Пък със сигурност в базата се очертава интересно дежурство...

В Американското село, Чатан
 

Телешки стек в най-добрите японски традиции
 

Ден последен. Будим се значително по-рано от предвиденото, защото от агенцията за наем на автомобили звънят на Ами. Паркирали сме не където трябва. Няма глоби, няма мъмрене, само учтива молба да преместим колата. Неочаквано сдобили се с повече време, решаваме, че е време за плаж. Пътьом забиваме порция скариди и малки онигири на бийч бар, разположен на стръмни скали директно над малък залив.

Закуска на брега на морето
 

Намираме се непосредствено до един от най-известните плажове на Окинава, част от луксозен хотелски комплекс. Въпреки яркото слънце и високите температури (около 25 градуса), а декемврийският понеделник е далеч от определението за активен сезон, и решаваме да си пробваме късмета. Огромният паркинг е напълно пуст, а никой не ни спира, докато се спускаме към брега. Зад един завой пред нас се открива гледка, достойна за реклама на онези круизи които водят платежоспособните си гости от един на друг райски остров - дълга ивица ситен бял пясък, поклащащи се на вятъра палми и вода толкова синя, че чак трябва да присвия очи, за да я наблюдавам. И няма жива душа! Прекарваме половин ден в безметежно плажуване, без да видим и следа от друг човек. Впечатление прави мрежата, която навлиза на няколко десетки метра навътре в морето и огражда обезопасената за плуване част - все пак акулите са част от тукашната екосистема. В подредената Япония няма място за риск, дори и минимален...

На плажа на пустия четиризвезден комплекс
 

На всекиго пожелавам такова начало на декември
 

В късния следобед моите спътници бързат към летището за полета си до Хирошима, докато аз се отбивам в малко рибно ресторантче в центъра на града. Концентриран майстор-готвач реже филета на тънки резени сашими директно пред мен. Сядам на малкия бар и поръчвам един малък пир - печена риба тара, ориз със сос от морски таралеж и смесена порция сашими. Повече ли е това, отколкото приличието повелява? Определено. Струва ли си? Без съмнение. Даже и повече от година след това, докато пиша този пътепис, се размечтавам за морските деликатеси на Окинава. Оставам в заведението над час, докато привърша солидната си поръчка. А през цялото време готвачът пред мен реже ли, реже, филе сред филе. Питам го какво ще прави с толкова много риба, езиковата бариера обаче прекратява евентуално интересния диалог още в зародиш.

Смесен сашими сет

Изпечена риба тара

Ориз със сос от морски таралеж
 

Полетът ми обратно за Тайпе е чак на следващата сутрин, така че съм си запазил кабина в типичните за Япония хотели с капсули. Разликата между мъничката кутийка и сравнителния простор (3-4 квадратни метра) на кабинката е само 5 евро, затова си позволявам лукса да получа не само легло, а и малка пътека, където да си отворя куфара. Хотелчето, в най-добрите традиции на Страната на изгряващото слънце, разполага и със собствен онсен и сауна. На рецепцията учтиво ми напомнят, че ако имам татуировки, ще ми бъде отказан достъп до спа зоната. Дали съм разбрал, такива са правилата тук? Уверявам служителя в своя дълбок респект към разпоредбите. Овладял изкуството да споделям невъзмутимо общи пространства с голи непознати, носещ със себе си единствено миниатюрна кърпа, при предишното си пътуване до Япония (реклама на предните ми пътеписи за тази изумителна страна), скоро се оказвам насред разгорещен (все пак сме в сауната) разговор с любопитен наследник на самураите.

Полетът ми обратно за Тайпе е чак на следващата сутрин, така че съм си запазил кабина в типичните за Япония хотели с капсули. Разликата между мъничката кутийка и сравнителния простор (3-4 квадратни метра) на кабинката е само 5 евро, затова си позволявам лукса да получа не само легло, а и малка пътека, където да си отворя куфара. Хотелчето, в най-добрите традиции на Страната на изгряващото слънце, разполага и със собствен онсен и сауна. На рецепцията учтиво ми напомнят, че ако имам татуировки, ще ми бъде отказан достъп до спа зоната. Дали съм разбрал, такива са правилата тук? Уверявам служителя в своя дълбок респект към разпоредбите. Овладял изкуството да споделям невъзмутимо общи пространства с голи непознати, носещ със себе си единствено миниатюрна кърпа, при предишното си пътуване до Япония (реклама на предните ми пътеписи за тази изумителна страна), скоро се оказвам насред разгорещен (все пак сме в сауната) разговор с любопитен наследник на самураите.

• You from? - той, озадачен.

• Буругария - аз, подготвен.

• Йогурт! - той, горд от направената асоциация. - Like Japan, like Okinawa?

• Very much - кимам аз.

• Why you... - започва уверено моят събеседник, но лингвистичният му порив е спрян от деликатно покашляне от страна на третия човек в сауната, достолепен белокос японец, който красноречиво вдига пръст пред устните си. Тук не се говори!

Явно този не е местен, а пришълец от северните острови, мисля си аз, докато се изнизвам от горещото помещение, както майка ме е родила, и потъвам в топлата вода на онсена. Редувам кратки престои там с хладен душ в съседство, а впоследствие спя като... ами, къпан.

Влизането в японски онсен е строго забранено за хора с татуировки