По следите на изгряващото слънце - част втора. Хирошима - градът феникс

В Хирошима пристигаме с точност до секундата. Не сме и очаквали друго, при положение че според официалната статистика влаковете Шинкансен се движат със средно закъснение от 20 секунди. Трудно друга страна ще достигне Япония по ефикасност на транспорта, съчетана с размерите и всеобхватността на местната мрежа. Тази нечувана точност идва на съответната цена - билетите за прочутите влакове стрела са всичко друго, но не и евтини. Изминатите от мен над 800 километра ми струват около 240 лева. На гарата в Хирошима се прехвърляме на регионален влак, който след малко повече от половин час ни оставя в Хигашихирошима, град с около 200 000 жители, образуван през 2005 година след сливането на няколко по-малки селища. Тук е хотелът, в който сме настанени за предстоящите близо две седмици, тук се намира и кампусът на местния университет, където ще се проведе програмата. В духа на безупречната организация и японското уважение към личното пространство, всеки участник е настанен в самостоятелна стая. Хотелът, официално рекламиран като двузвезден, бие редица далеч по-амбициозни места за настаняване. По японски чист, спретнат, с просторни стаи, тоалетни с упътване, малка трапезария, в която сервират безплатен рамен и японска баня - онсен, на последния етаж.

Посрещане с безплатен рамен

Използвам факта, че на другия ден официалната програма започва чак следобед, за да наваксам със съня. В късния предиобед с германката хлътваме в първия попаднал ни интересен обект в малкия по местните стандарти град - тукашен Макдоналдс. Има нещо безкрайно любопитно в това да пробваш различните варианти на популярните вериги за бързо хранене в далечни страни. В менюто на японския ресторант от най-разпознaваемата марка фастфуд се открояват два вида бургери Самурай Мак, картофки с пържени скариди, картофени палачинки, напитки с матча, детско меню ,,Пикачу"... Спирам се на двоен телешки Самурай Мак със соев сос, а германката поръчва палачинки. Картофките са със съвсем друга текстура от тези, с които сме свикнали в Европа, но никак не са лоши. Рядко се храня в подобен тип заведения, но тук оставам повече от доволен. Въпреки необичайния час Макдоналдсът се пръска по шевовете. Всъщност в това няма нищо необичайно - израсналите след Втората Световна война японци често се увличат по американската култура - представителите на КФС в края на миналия век разпространяват фалшива новина, че е американска традиция по Коледа да се яде пържено пиле. ,,Традицията" се разпространява мълниеносно, учудващо за страна, в която под 1% от населението изповядва християнството, и до ден днешен на 25-ти декември малки и големи се тълпят пред ресторантите на КФС из цялата страна...

Японският Макдоналдс е приятна изненада

Чипс с вкус на водорасли. Защо не?

Връщаме се в хотела, за да се подготвим за тържественото откриване. На влизане в сградата рецепционистката ме привиква притеснено. Аз ли съм гостът от еди-коя си стая? Аз съм. Много Ви се извиняваме. За какво, примигвам учудено. Наистина съжаляваме. Не разбирам. Иззад бюрото се вади найлонов плик, в който с почуда разпознавам бельото си. Оказва се, че докато камериерката чисти стаята ми, неволно закача оставената на един стол торбичка и при дръпването тя се прокъсва в края. Нещо, което никога нямаше да забележа и на което дори не бих обърнал внимание. Половината дежурен персонал на хотела обаче е ангажиран със случая. Задъхана девойка носи нова торбичка, в която внимателно мести нищо неподозиращите ми гащи и чорапи. Мен ми е малко неудобно, че бельото ми се подмята насам-натам по рецепцията, но не знам какво да предприема, за да не обидя служителите на хотела, които и без това са се притеснили до немай-къде. Ето ви торбичката, подава ми я рецепционистката след малко. Не е същата като вашата, искрено се извиняваме. Опитвам се да обясня, че това найлоново пликче няма никакво значение за мен. Сега ще дойде камериерката да се извини. Преди да успея да промълвя, че това абсолютно не е необходимо, служителката изскача от пералното помещение и свежда гръб в смирен поклон. Смутено благодаря, получавам по още един поклон от рецепционистката и другото момиче и приключваме този необичаен епизод. Вече официално добре дошъл в Япония.

Първи стъпки из Хигашихирошима

Следващите няколко часа минават като един миг. Срещаме се с останалите участници - студенти от Испания, Великобритания, САЩ, Швеция, Индонезия, Южна Корея, Австралия, Аржентина, Южна Африка, Германия, Зимбабве и т.н. Старовремско бусче ни откарва до кампуса, където ще се проведе откриващата церемония. Университетът на Хирошима, в който се обучават над 15 000 студенти в общо около 15 колежа, е се разпростира на около 4 километра площ между градовете Хирошима и Хигашихирошима. Основан през 1929 година, той е едно от най-престижните учебни заведения в страната, където образованието си са получили ярки фигури от японския политически, обществен и научен живот, сред които редица депутати, министри, бизнесмени, изследователи и теолози. В духа на японския прагматизъм церемонията е кратка, но полезна - представят ни плана за следващите няколко дни, ректорът на университета и ръководителят на нашата програма произнасят тържествено слово. Освен нас в програмата участват и десетки местни ученици, с които в края на церемонията сме разпределени по групи, за да правим... оригами. Вековната японска традиция преживява челен сблъсък с потресаващата ми несръчност, като се налага две местни момичета да разгънат и сгънат наново нещастното подобие на жерав, което излиза изпод пръстите ми.

Има неща, които на едни хора се удават по-добре, отколкото на други

Местните студенти, участващи в конференцията, са квинтесенцията на Япония и нейното население. Изключително любознателни, възпитани до безграничност, но и невероятно срамежливи. Въпреки искрения си интерес към нас, чужденците, почти никога не биха направили първата крачка да ни заговорят или зададат някакъв въпрос, според тукашните нрави това би се възприело като грубо навлизане в личното ни пространство. Не познавайки местните обичаи обаче, още първия ден с германката правим поотделно офанзива и се сдобиваме с първите си японски приятели - Юдай, дребничък студент по японско право, еталон за официалния етикет, ходещ винаги със спретната бяла риза, черен панталон с ръб, остри обувки и зализана настрани коса, и Ами, която учи международно право, висока, стройна и елегантна, говори свободно английски и немски и тепърва й предстои да прекара обменна година в Тюбинген. Към нас се присламчва и Шон, американец, чиято майка е от Южна Корея и чийто баща е бил част от ,,Сините каски" в Босна по време на войната в бивша Югославия. Неочаквано добра комбинация. Без да знам, към онзи момент се сформира групата, с която ще прекарам огромната част от следващите десет дни и която ще направи престоя ми в Япония незабравим. Юдай, вече освободен от всякакви социални предразсъдъци и неписани правила, настоява да ни откара да пробваме най-големия местен специалитет. Суши? Не. Рамен? Глупости. Качвайте се в колата, ще си оближете пръстите. Правим невиждани гимнастики, за да се поместим и петимата в миниатюрната хонда на нашия нов приятел. Автомобилите в Япония са известни със своята кубична форма, поради което често се сравняват визуално с кутии или кашони. Главната причина за това е поголовната липса на пространство в милионните японски градове, където всеки спечелен милиметър е с цената на шестица от тотото. Безспорната прагматичност на местното автомобилостроене не е от помощ в конкретната ситуация, мисля си аз, докато потъваме във вечерния трафик, свити като сардини.

Из кампуса на Хирошимския университет

Спираме пред ниска дървена постройка в края на града. Дори и след залез, жегата и влагата ни удрят като с чук в момента, щом напускаме климатизираното купе на колата. Минаваме през декоративните завеси на входа и се озоваваме в друг свят. Облицованото с дърво помещение се пръска по шевовете, а в единия край е разположена открита кухня, в която се готви единственото предлагано ястие - окономияки, според Ами и Юдай коронното блюдо на префектура Хирошима. Събуваме маратонките и се настаняваме около малка хориготацу - маса, разположена почти на нивото на диванчетата с татами - характерна японска рогозка. Под нея има точно толкова пространство, колкото да си пъхнеш краката, което след ниските масички в Токио е същинско облекчение за мен, непохватния и неразтеглив чужденец. Отгоре има метална повърхност, която се затопля с електрически нагревател и върху която се сервира ястието, за да не изстине. Юдай поръчва за нас, докато ние гледаме не особено умно менюто с неразбираеми символи. Така ще е през идните 10 дни. Двамата ни нови приятели ще бъдат нашите преводачи, екскурзоводи и като цяло пътеводни светлини в неизмеримите дебри на японската кухня, култура и двусмислени правила. Докато чакаме храната, има време да се огледаме наоколо. Затвърждава се впечатлението, че тихите и сдържани японци оставят съответните тишина и сдържаност пред входа на заведенията, а вътре се отпускат напълно и се превръщат в други хора. То и българинът вдига джангър по кръчми, но и извън тях не е точно тих...

Лелеяното окономияки пристига в сериозен мащаб. Става въпрос за нудли - удон или соба, запечени в пшенично брашно, което превръща ястието в своеобразна дебела палачинка. В него на слоеве се подреждат зеле и свинско месо, а отгоре са кацнали пържено яйце и изсушени водорасли нори. Режат внушителната порция пред нас и я разстилат по загрятата повърхност на хориготацу. Няма как да минем и без соев сос, неизменна част от японската кухня, въпреки че произлиза от съседен Китай. Окономиякито е страхотно и нашата изгладняла група поглъща огромното количество храна за броени минути. Отнасям майтапи по свой адрес заради очевидното си неумение да се храня правилно с тънките пръчици, които ни поднасят. Ту някоя спагета пада върху масата, ту някоя мръвка полита в непредсказуема посока. Не е това моята стихия, въпреки това полагам сериозни усилия и за близо трите седмици в Страната на изгряващото слънце ставам ако не майстор, то поне чирак първа степен.

Окономияки - коронното блюдо на префектура Хирошима

Конференцията ни е с геополитическа тематика, фокусира се върху разрешаване на въоръжени конфликти и опазване на мира. Японските ни домакини са добавили към програмата известен акцент върху развитието на изкуствения интелект и приложението му в редица сфери от обществения живот и науката. Лекциите се водят от реномирани професори от участващите в програмата университети от различни краища на глобуса, като говорим за икономика, международно право, интелектуална собственост, киберсигурност. Особено интересна е лекцията, посветена на комуникацията и преговорите в междукултурна среда, водена от японска професорка, която сама е рожба на сблъсъка между различни светове - родена в Хирошима и израснала на Хавайските острови. Всичко това идва да ни подготви за грандиозния завършек на програмата - симулацията на заседание на Общото събрание на ООН, където, разпределени по национални групи, ще трябва да гласуваме документ, забраняващ използването на автономни летални оръжейни системи. За целта сме разделени на групи от по 8 души, които трябва да изиграят делегациите на различните държави. Попадам в група ,,Зимбабве", заедно с едната аржентинка, американката, индонезийската професорка и четирима японци. През следващите няколко дни, между лекциите, предстои да водим преговори за поправки по документа, търсейки подкрепа и гласове за нашите предложения. При нас идват другите делегации, прилагат се всякакви методи - заплахи, изнудване, подмазване, рушвети в немонетно изражение... Тук си проличава сериозната разлика между японския манталитет и този на страните от Европа и двете Америки. Преговорите вървят с променлив успех, много е трудно да разбереш дали местните студенти са съгласни с нашите предложения или кимат утвърдително просто от учтивост и нежелание за конфликти, били и те по време на симулация.

,,Скромен" обяд в столовата на университета

Няма човек на света, който да не е чувал за Хирошима, а причината за това е далеч от позитивна. На 6 август 1945 година, точно в 08:15 сутринта, американски военен самолет В-29 хвърля ядрена бомба, наречена ,,Малчугана", 50-килограмово ураново ядро с взривен еквивалент от 13 килотона тротил. Целта е центърът на града, а ,,необходимото зло", както го наричат американците, избухва на около 600 метра над земната повърхност, унищожавайки 90% от Хирошима и убивайки на място близо 80 000 души. След взрива избухват пожари, обхващащи десетки квадратни километра площ, а броят на загиналите от радиацията и изгарянията достига 140 000 души, като е трудно да се назове точно число. Това са сухите цифри. Писано е, говорено е, снимано е много за щетите и последствията от чудовищното използване на първата атомна бомба в световната история. А и на втората само три дни по-късно, в Нагасаки - най-християнския град на Япония, където хората се събират на подранила молитва за Успение Богородично в катедралата, мислейки си, че християните западняци няма да нападнат именно техния град. Бомбата там се взривява точно в момента, в който литургията достига към края си. Атаката от небето е над една страна, отговорна за неописуеми зверства в източноазиатския и тихоокеанския регион през войната и съюзник на Нацистка Германия, но също така намираща се на прага на капитулацията...

Твърде малко остава от града след унищожителния взрив

На пръв поглед, в съвременна Хирошима нищо не подсказва за това, че само преди около 80 години градът на практика е престанал да съществува, превръщайки се в ад от огън и радиация. От двете страни на широкия булевард, по който се движи нашият автобус, се издигат нови бизнес сгради от стъкло и хром, в задните улички се спотайват автентични ресторантчета за традиционна кухня. Милионният град е пълен с живот и е един от университетските центрове на Япония, привличайки хиляди млади хора от цялата страна, а и от други източноазиатски държави. В ума ми се появява асоциацията с феникс, птицата, която изгаря и се възражда от пепелта. На този пети август, ден преди 77-та годишнина от бомбардировката, от небето се излива порой. Сякаш някой е взел всички шест реки, протичащи през града, и ги е обърнал вертикално. Напук на всички прогнози и климатолози. Стриктните японци обаче не променят плана и автобусът ни оставя насред потопа на оживена централна улица. Винаги въоръжените с чадър местни не дават вид да се притесняват от постапокалиптичната картина около себе си. А не е ли самата Хирошима дефиницията на постапокалипсис? Имаме половин час да залъжем глада, а в никакъв случай не трябва да закъсняваме за следващата среща. Забърсваме по едно бързо окономияки, не че не ми се ще да пробвам нещо ново, но къде ти време да превеждаме и изследваме менюто. А и като цяло голяма част от традиционните ресторанти в Япония предлагат едно-единствено блюдо, в различните му вариации, в зависимост от специализацията им - има заведения за рамен, суши, нудли и т.н. Напълнили стомасите, се оказваме точно навреме на входа на висока стъклена сграда. Следва щателна проверка - документи за самоличност, багаж, температура. Да не вземем да внесем контрабандно бутилка с вода, ножче или някой бацил.

В климатизирана зала на последния етаж заемаме отредените ни места и затаяваме дъх. Предстои ни среща с г-жа Кейко Огура - общественик, писател, преводач, активист, една от малцината, оцелели след падането на ,,Малчугана" върху родния й град. На 6-ти август 1945 г., тогава осемгодишното момиченце тръгва за училище, без да подозира, че само след минути всичко, което познава, ще изчезне, а животът й ще се преобърне завинаги. Изведнъж над главата й прелитат три самолета, след което следва оглушителен взрив, а тя губи съзнание. Когато се свестява, от улицата и дома й няма и следа, а около нея бушува пожар. По време на избухването г-жа Огура се намира на само 2 км от епицентъра. Подобно на много други деца, тя остава сираче. По нейни спомени в идните месеци мнозина от оцелелите са си задавали въпроса дали не е било по-добре да са били останали под руините на разрушения град... Десетки хиляди загиват от раните и изгарянията си, а радиацията остава трайни следи върху здравето на идните поколения. Деца губят родителите си, цели семейства изчезват. Животът в следвоенна Япония поднася нови предизвикателства на оцелелите. Японското общество се страхува от жителите на двата бомбардирани града и ги изолира, никой не желае за съпруга или снаха жена от Хирошима или Нагасаки, тъй като са били считани за безплодни, а мъжете срещали огромни трудности да си намерят препитание, тъй като им се носила слава на хора, които се изморяват бързо и не могат да извършват тежък физически труд. Г-жа Огура обаче не се предава, завършва училище, а след това университет, и през 1962 г. се омъжва за Каору Огура, също оцелял от атаката от 1945 г.

Среща с г-жа Огура, оцеляла след бомбардировката на Хирошима

Г-н Огура е директор на Мемориалния музей на мира в Хирошима, както и на Хирошимската фондация за мир, организация, застъпваща се за пълна забрана на ядрените оръжия в света. След смъртта му си през 1979 г., съпругата му поема част от неговите функции и става лицето на оцелелите в тази ужасна трагедия. Многократно публикувана в различни сайтове и списания, канена на форуми, организирани от ООН и НАТО, тя се старае светът никога да не забрави случилото се в средата на миналия век в двата японски града. По време на речта на г-жа Огура в залата цари гробна тишина. А и какво да кажем в отговор на тази разтърсваща история. Най-впечатляваща, лично за мен, е абсолютната липса на злоба, враждебност или каквато и да е злопаметност у нея, както и като цяло у японците, към тези, които извършват това страховито деяние. Някой отдават това на източната философия на търпение и стоицизъм, други го тълкуват като символ на японската социална и политическа капитулация след края на войната, трети го наричат далновидност и поглед в бъдещето. Днес страната е активен партньор на САЩ и другите западни страни, а г-жа Огура многократно е била гост отвъд океана и дори се е срещала с някои от генералите, участвали в проекта ,,Манхатън" и планирането на бомбардировките. Поуката според нея е, че всички ние сме хора, и обща е нашата отговорност да създадем един по-добър свят. След словото идва ред на въпроси. Каквото и да питаме, трудно ще е на висотата на положението, но все пак се престрашавам и вдигам ръка:

- Г-жо Огура, Вие имате всички причини да мразите тези, които са Ви причинили това, да се предадете пред лицето на ужасяващата трагедия, която Ви е сполетяла, да обвинявате САЩ, други държави, цялото човечество... Как успявате през всички тези години да съхраните вярата, че хората - и свои, и чужди, са способни на добро?

- Вярвам в личната отговорност на всеки един - гласи нейният отговор, без дори да се замисли. - Вярвам, че имам мисията да разказвам за това, което е станало, за да не се забравя от поколенията, че щом ние сме успели да изградим градове и цяла една страна от пепелта и ужасите на войната, значи човекът е способен на всичко. Това държи духа и тялото ми здрави, ето, вчера отпразнувах 85-ия си рожден ден...

Може би японците наистина са различни от нас, западните хора. Построили са една от най-силните световни икономики в една разрушена, и то не само от атомни бомби, страна. Един вид Германия на Изтока, казва професорката от нашия университет. А колко други народи могат ,,просто да продължат"? Дали ние на Балканите сме способни на подобно нещо? А дали човечеството помни и се учи от запомненото е отделна тема.

Следва групово посещение на мемориалния музей. Кадрите вътре не са за хора със слаби сърца. Четем последните прихванати телефонни разговори преди взрива. Момиченце пита майка си дали ще прави задушена тиква за вечеря. Млада двойка си обещава да обсъди детайлите по сватбата си, щом и двамата се приберат от работа. Виждаме ,,Сянката в камъка", най-известния експонат в сградата. Счита се, че това е отпечатъкът от силуета на човек, стоял на каменните стъпала пред банка ,,Сумитомо" в центъра на града, когато бомбата пада, а температурата на въздуха достига близо 4000 градуса по Целзий. В резултат на това много от хората в епицентъра на взрива на практика се ,,изпаряват", а на камъкът се запечатва формата на човешко тяло. Зловещият експонат е пренесен в музея през 1971 г, и ето го пред нас в този дъждовен августовски ден на 2022 г. От другата страна на реката виждаме известния ,,атомен купол", или останките от Изложбената зала на Хирошима, единствената сграда, чиято структура е сравнително запазена в района на удара. Днес тя служи за паметник на над 140 000-те хиляди жертви и е защитена от ЮНЕСКО.

,,Сянката в камъка"

Детският мемориал на мира

Куполът от другата страна на река Мотоясу

На следващия ден - точно 77 години след бомбардировката - участваме в камерна възпоменателна церемония, организирана от университета. На първия ред сме на премиерата на късометражен филм, заснет и режисиран от дъщеря на оцелял в онзи гибелен шест август, както и на последвалия концерт на местни цигулари. Вечерта ни хваща до купола. Смесваме се с тълпата, заляла като шарена вълна двата бряга на река Мотоясу, току до мемориалния комплекс. Десетки хиляди японци се стичат тук всяка година от цялата страна, за да почетат паметта на жертвите. Държавни глави от цял свят присъстват на възпоменателната церемония. ,,Тъжен празник", беше казал Елин Пелин. С помощта на японските студенти се сдобиваме с хартиени фенери, на които всеки пише своето послание за мир. Моето е на български. Има ли мирът националност? Натрупваме ги на огромна бяла планина досами брега, а местни доброволци запалват свещичка вътре и в уречения момент, когато слънцето вече обагря реката в златисто, ги пускат по течението. Десетки хиляди фенери се понасят в нестройна редица по реката, носейки посланието за мир на всеки един, дошъл в Хирошима в горещата августовска вечер. Необходим е по-богат речник от моя, за да се опише емоцията, която ме обзема, докато нощта се спуска над събралото се множество, а фенерите греят все по-ярко на фона на тъмната река. От отсрещния бряг се чува нежна, но тъжна мелодия, изпълнявана от местен оркестър, което прави усещането още по-сюрреалистично. Не мисля, че някога ще забравя този ден, и същевременно съм благодарен, че живея в ,,нашето време". Въпреки всичките му кривини и несъвършенства.

С някои от местните студенти на церемонията на фенерите

Началото на церемонията под ,,Атомния купол"

Подготовка, минути до началото

Хиляди фенери носят по реката послания за мир

Залез над Мотоясу

Ами сушито? Човек би предположил, че в родината на най-известното азиатско ястие то ще се среща под път и над път, но не би. Педантичните Ами и Юдай ни водят на точно определено място в дълбоките покрайнини на Хирошима, където стигаме след дълъг полутрамваен, полупешеходен преход. Съмненията ми дали не бием целия път дотук, просто защото Юдай е оставил колата си на близкия безплатен паркинг, се разсейват в момента, в който прекрачваме прага на заведението. Огромното помещение е облицовано с дърво, от същия материал са и масите и пейките, повечето от които са заети въпреки късния час. Персонал няма, всичко се извършва чрез екрани. Въвеждаш броя посетители, след което получаваш листче с номера на масата, на която трябва да отидеш. Вече настанил се, поръчваш от малък таблет, и не след дълго сушито пристига по конвейерната лента в малки чинийки, за да спре точно пред изгладнелия посетител. Плащането се извършва на автомат, разположен току до изхода. С една дума, рай за интроверта, и мисия не съвсем възможна за неориентирания, неразчитащ японските йероглифи бледолик. Сушито пристига... и няма нищо общо с това, което предлагат по излъсканите заведения из нашите краища. В малките чинийки се мъдри по едно късче от съответния вид суши, а не ,,сетове". Този факт обуславя натрупването на сериозна концентрация на малки чинийки в края на вечерта, но позволява да се опитат най-разнообразни вкусове. Сушито представлява прост сварен ориз с късче сашими (сурово филе от риба или други морски дарове) отгоре. Впускам се смело по кулинарната въртележка - опитвам риба тон, сьомга, октопод, скариди. Морската храна тук е невероятна. Няма точка в страната, която да е разположена на над 150 км от океана. В допълнение към вековните традиции на местните рибари и най-строгите правила за съхранението и транспортирането на улова в света, всеки може да е сигурен, че ще намери своята кулинарна Нирвана в Япония. А аз оттогава не съм ял западно суши. Чакам пак да се върна от тази страна на глобуса.

По ред на номерата - риба тон, сьомга, октопод

Риба фугу - най-отровната риба в света

Суши със скариди

Отново се мъча с клечките. Местните студенти се смеят. Радвам се, че допринасям за доброто настроение на нашите домакини. Може ли да топна сушито в соевия сос? Може, стига той да не стига до ориза. Да съм опитал с уасаби. Не е ли люто? Никак даже. Не трябва да им се вярва на японците, изгарям си езика. Ами ме предизвиква да поръчам суши с филе от фугу. Така наричат тук рибата балон, известна с това, че е най-отровната риба в света. Токсинът, който се отделя в нея, е близо 1000 пъти по-силен от цианида и само грам е достатъчен да убие човек за по-малко от минута. Фугу е деликатес в Япония, като порция от рибата може да струва над 200 долара. Единствено на готвачи със специален лиценз е позволено да приготвят ястия с нея, но въпреки това се колебая. На думи уж съм смелчага, ама тук ме хваща шубето. Мечка страх, мене не, един път се живее, повтарям си аз, докато все пак поръчвам едно късче суши с опасната риба. Знам, че със сигурност е приготвена по всички правила и стандарти и пак нещо в мен затреперва, докато отхапвам от сочното филе. Топи се в устата, вкусотия. Хубавото е, че притеснението не трае дълго - ако до половин минута още не си усетил нищо, ще живееш. И ето ме, две години по-късно, още съм тук и разказвам тази история.

Ще плащаме. Всеки пъхва няколко банкноти в автомата, който изплюва касова бележка. В бързането Ами е платила и моята сметка. Давам и няколко банкноти, но за неин ужас тя няма точната сума, за да ми върне. Дал съм с няколко йени повече (разликата не надвишава 2 лева по тогавашния курс). Махвам с ръка и казвам, че няма никакъв проблем. Не, не може, в никакъв случай! Иначе спокойната и невъзмутима японка се изчервява и започва страшна гюрултия. Има ли някой банкнота от еди-колко си йени? Няма. Опитвам се да бъда глас на разума, но бързо съм заглушен. Ами намира човек от поддръжката, онзи отваря автомата, от който изпадат няколко смачкани банкноти, за които тя дава една по-едра. Победа! Вече в колата на Юдай, напът за гарата, Ами ми обяснява, че това е все едно да съм оставил бакшиш. Нищо, че е за нея. Бакшиш в Япония не само, че не е прието да се дава, ами се счита дори за нещо обидно. Вярва се, че всеки служител е горд да дава най-доброто от себе си в своята работа и няма нужда от допълнителна оценка в монетно изражение. Явно така е и между приятелите, като всеки се старае да е точен до последната стотинка. Така де, йена. В хода на нашето приятелство японската сдържаност се пропуква (оттогава сме се виждали два пъти - в Германия и Корея), Ами започва да се отпуска и дори е позволявала да я почерпя, разбирайки, че за нас това е напълно сърдечен дружески жест.

Част от нашата група в Хирошима

Освен суши, благодарение на моите японски приятели успявам да се гмурна дълбоко в дебрите на японската кухня. По ред на номерата - тестено таияки с форма на риба бодлоперка и пълнеж от червен боб от малка улична сергия, нудли соба със скариди и бяла риба в ресторант, от които изяждам повече, отколкото приличието повелява, и студени нудли тантан, дошли по тези земи от Китай, сервирани в компанията на непознати зеленчуци и парещо люти сосове. Един горещ следобед Юдай ни води по лабиринта от задни улички в традиционен район на Хирошима. Изгубили тотално чувството си за ориентация, спираме пред малко помещение, отделено от улицата единствено с тъмночервена завеса. Без реклами или каквито и да е отличителни знаци. Отмятаме завесата и сядаме в полукръг около бара на високи столчета. Дошли сме в най-добрия ресторант за рамен в града. Едно от най-популярните по света японски ястия се състои от пшенични нудли в бульон, към който се добавят соев сос, мизо и сушени водорасли. Аз избирам опция със скариди и не оставам разочарован. Всичко се приготвя директно пред очите ни и се сервира за секунди. Как да не обичаш Япония?

Таияки

Рамен

В Хирошима има и исторически забележителности. Издебнали един необичайно облачен следобед, се втурваме да изследваме местния замък. Подобно на голяма част от разположените в големите градове на Япония исторически сгради, построеното в края на 16 век съоръжение е унищожено през Втората световна война. Единствено наблюдателната кула е възстановена през 50-те години на миналия век, като на няколкото й етажа е разположена експозиция, разказваща за живота в региона до началото на войната. Местният даймио (ще рече управител на област във феодална Япония) упражнявал властта си над деветте околни провинции именно оттук, а по време на последните месеци от най-мащабния въоръжен конфликт в световната история в замъка се помещават щабквартирите на Второто командване и Петата дивизия на Императорската армия на Япония, което и една от причините градът да бъде избран като цел от силите на Съюзниците. В парка до кулата се намират и три дървета, преживели падането на атомната бомба над града - евкалипт, върба и джел, всички вписани в по японски прилежния регистър на оцелелите. Има даже термин, който описва растение, оживяло след атаката - хибакиджумоко. До замъка намираме поточе с шарени шарани, а малко по-нататък магазин с... кисело мляко. С вкус като на зелена ,,Верея". Че даже малко по-хубаво. Според официалната статистика, всеки ден в Япония се консумират близо 800 000 (!) кофички йогурт, на които стои етикет ,,България". Написано на катакана. Няма шега, няма измама, на 10 000 км от дома фирма ,,Мейджи" произвежда кофички благодат, които бият с разлика редица от купешките кисели млека по нашите витрини. Лъжицата да си оближеш. Не съм чул обаче някой наследник на самурай да кваси мляко на татамито у дома си, така че по домашен йогурт още сме първенци. Японски фирми се сдобиват с лиценз по Български държавен стандарт и развиват мащабно производство в Страната на изгряващото слънце, където нашето кисело мляко е с почти легендарен статут на панацея и страхотен пробиотик, предписван от лекари и нутрициолози. Да се чуди човек защо активно не си промотираме този продукт на национална гордост и в други държави (към момента на написване на пътеписа и монголски фирми разполагат със съответния лиценз).

Пред замъка на Хирошима

Противно на очакванията, Хирошима се оказва изключително зелен град

Кисело мляко ,,България" на фирма ,,Мейджи"

Вечерта е свободна, значи е време за онсен - традиционна японска гореща баня. Популярни са кадрите от топли планински извори, обградени от заснежени склонове, в които се къпят маймуни с червени носове, но през август в Хирошима разполагаме единствено с баня на закрито на последния етаж. Вадя от гардероба в хотелската си стая специалния халат, предвиден за тази цел. Да се каже, че изглеждам комично, ще е литота за образа, който виждам пред себе си в огледалото. Ръкавите са ми някъде до лактите, а при по-сериозен опит за стягане на колана се наблюдава риск от принудително разкриване на вътрешни и външни достойнства пред заобикалящата ме среда. Поемам въздух и излизам в коридора. В обикновено празния асансьор се возя с две многодетни японски семейства. Законът на Мърфи в действие. На входа на банята, разположена на последния етаж на хотела, съм сам. И по-добре, зашото посещението на японски онсен е цяло изкуство, което човек трябва да овладее индивидуално. То се подчинява редица правила, за чието спазване се следи строго. Преди пристигането в страната организаторите дори ни изпращат подробен видео наръчник с упътвания, стъпка по стъпка, как точно трябва да отидем на баня.

Входът на мъжкия онсен

Първо правило - посетителите са голи. Без гащи, бански, хавлии и прочие глезотии. Както майка те е родила. Затова онсените са разделени по полов признак. Второ правило - не се допускат гости с татуировки, тъй като последните дълго време са били символ за принадлежност към якудза, или японската мафия. Първите два критерия отмятам без проблем. Оставям всичките си вещи в панерче на входа на онсена. Няма шкафчета, ключове, катинари, страх, че някой нещо ще открадне. В Япония сме! Имам право да внеса единствено малка кърпа, която стига колкото да си покрие човек... носа. Нея вътре няма къде да я оставиш, затова повечето японци си я слагат на главата, докато тялото им е потопено в топлата вода. Некъпани не се допускат. За целта току срещу басейна, в който блажено се излежават няколко души, са монтирани душове. Несвикнал с публичното излагане на своята голота, се спирам на прага. Вярно, че японците си падат непукисти по тези въпроси, ама чак пък толкова. Лежиш си, а някой срещу теб си подмива най-свидното. Не че посетителите ти обръщат особено внимание, това тук е в реда на нещата, проблемът е само в главата на вечно търсещия лично пространство западняк. Сядам на малката табуретчица, на която според етикета трябва да се измия. Седнал, за да не пръскам вода настрани. Отдолу има дупка, за да стига човек до гореспоменатите най-свидни места, без да се налага да става. Непростим грях е да оставиш следичка от сапун по себе си, предупреждават във видеото. Завършвам хигиенните ритуали и се отпускам в топлия басейн. Счита се, че нагрятата по геотермален път вода изчиства тялото от токсини. В съседство се намира по-малък басейн, пълен с ,,копринена вода" с разтворени минерали, която, по думите на местните, прави чудеса с кожата. Хм, в клипа няма нито дума за нея. Не се препоръчва да се стои в басейна твърде дълго, затова редувам упражението с кратки престои на терасата, където предизвиквам небивал интерес сред съкъпещите се. Явно топлата вода и голотата отпускат дори и японците. Май трябваше да пробвам да си внеса контрабандно гащи...

Разговор между група японци с малки кърпи и смутен бледолик, който не знае къде да се дене на малкия балкон на банята, а пък за капак си е забравил кърпата:

Те: (ентусиазирано): Where from? Country?
Аз: (чудейки се как да седна между храстите): Bulgaria!
Те: (въодушевено, пляскайки с ръце, при което кърпите падат на пода): Oooo, good country, best country! Kotooshu, Sofia! Yogurt! Ооо, love Bulgaria best yogurt!

Кимам, извръщайки поглед. Както се казва, голата истина. Иначе е странно чувство да стърчиш дибидюс над целия град. И на никого да не му пука. Айде обратно в басейна.

Бай Ганьо в банята, японско издание

Как да прекара човек почивен ден в лятна Япония? Да отиде на остров, разбира се. Въпросното е приложимо и през други годишни времена, тъй като на практика всяко едно място в Страната на изгряващото слънце е разположено на парче земна твърд насред океана. В нашия случай напускаме по-голямата суша, играеща ролята на материк (о-в Хоншу), и се отправяме към далеч по-малката такава (о-в Мияджима), до която се стига с регионален влак от Хигашихирошима и ферибот, потеглящ от градчето със звучно име Мияджимагучи, единственият смисъл на чието съществуване се явява орисията да бъде отправна и посрещаща точка на мераклиите, дошли да дирят неподправен колорит и мистика на този слабо населен къс земя. Изминаваме тесния пролив за около 10 минути, а пред очите ни като тъмнозелена вълна от морето се издигат спокойното великолепие на връх Мизен и прилежащите към него хълмове. Гледката ми навява спонтанна далечна асоциация с Родопите, сякаш някой шегаджия е отрязал къс от най-обширната българска планина и го е запокитил далеч на изток, сред безкрая на Тихия океан. Вертикалността на тукашния балкан, привидно израснал директно от морето, обаче лъже - най-високата точка на острова е едва 535 метра над морското равнище.

Плаваме към Мияджима

Усещането, че няма как да сме на морето, продължава и след като акостираме на малкото пристанище на Мияджима. Залятото от туристи в неделния ден градче наподобява своеобразна японска версия ако не на Копривщица, то поне на Етъра, а вместо гларуси ни посрещат... елени. Десетки, не, стотици елени и сърни обитават малкото островче и се разхождат напълно свободно по улиците и крайбрежието, сред паркове и магазини. Тукашните петнисти представители на вида, познати като сика, се считат за свещени в местните шинтоистки вярвания, тъй като са възприемани като пратеници на боговете на земята. Елените не само че не се притесняват от туристи и посетители, заети да ги галят, хранят и снимат от всеки възможен ъгъл, ами и си са своеобразна законодателна и изпълнителна власт на островчето и всеки новодошъл трябва да се съобразява с тях, както ни предстои да разберем по трудния начин. Някои от тях кротко пасят сухи треви край поточето в центъра на града, други позират важно в парка до гарата, трети дебнат за оставени от непредпазливи туристи отворени чанти на морския бряг...

Истинските господари на острова

Нашата група, предвождана от... сърничка

Оставяме плетеницата от тесни улички и пъстри сергии за по-топлите часове на деня и се втурваме да изследваме това, което привлича посетители от цял свят именно тук. Докато минаваме покрай една от каменните порти, символизиращи приближаването до шинтоистко светилище, пред нас се разкрива още веднъж зеленото покривало на планинската верига, в чието подножие е сгушен градът. Мияджима е известна с кленовите си гори, които заемат голяма част от територията на острова. Поради факта, че мястото е свещено, изсичането им е забранено, а много от продаваните сувенири имат гравирано или нарисувано кленово листо. Въпреки ранния час става все по-горещо и японската част от нашата група, предвидливо въоръжена с чадъри-слънчобрани и ветрила, започва да изважда тежката артилерия. Нашего брата хитрият балканец намига и казва, че вече е бил на море и има тен, което носи краткосрочно повдигане на самочувствието и дългосрочно търсене на лек от изгаряне същата вечер.

Нима не прилича на някое от нашите възрожденски градчета?

Зад един завой виждаме величествената ,,плаваща" порта на светилището ,,Ицукушима", обект от световното културно наследство на ЮНЕСКО и единия от ,,Трите знаменити пейзажа на Япония", местния еквивалент на Седемте чудеса на света. В последните години мрежата е залята с кадри на яркооранжевата порта, която по време на отлив се извисява на внушителните 15 метра над земята, а щом настъпи приливът сякаш ,,плава" по водната повърхност. Озоваваме се на легендарното място, където за пръв път е издигната религиозна порта през 6 век сл.Хр., около обед, съответно стълбовете са здраво стъпили (забили се) на земята. Не по-малко впечатляващ е и същинският храм, към който се спускаме малко след това. ,,Ицукушима" следва философията от 16 век за единение на архитектурата и природата и светилището е построено ,,на кокили", или дървени платформи, спускащи се директно към морското дъно. По време на отлив под себе си виждаме единствено сиво-кафеникавото дъно, докато лавираме между тълпи поклонници и изписани бурета с местно саке.

Гледка към светилището ,,Ицукушима" по време на отлив

Местните студенти ни разказват за важността на светилището за шинтоистите. Посветен на трите дъщери на ками (дух/божество в шинтоизма) Сусано-о но Микото, които са почитани като богини на морето и бурите, храмът ,,Ицукушима" привлича вярващи от цяла Япония. Именно затова първостепенна задача през вековете е била да се запази острова ,,чист", като до ден днешен тук е забранено да се ражда и... да се умира. Бременните жени при наближаване на своя термин, неизлечимо болните и хората на пределна възраст, за които се очаква да предадат Богу дух в обозримо бъдеще са транспортирани на континента. Без изключения. Явно прибързах с извода, че градчето Мияджимагучи изпълнява единствено ролята на разпределителна гара. Очевидно разполага и с (поне един) родилен дом. И гробище.

И тук поклонничеството е тясно свързано със сакето

В хонден, главната сграда на храма, купувам дъсчица еми с красиво изображение на портата на ,,Ицукушима". Трудно ще си пожелая каквото и да е на японски, камо ли да го напиша на задната страна, че да се сбъдне, затова моля Ами и Юдай да оставят по едно послание от себе си. Което те правят с калиграфска прецизност. Разглеждаме хойден (главното място за богослужения) и сцената за театър Но, чиито представления играят ролята на отдаване на почит към боговете. Предвид ограниченото време сме изправени пред тежък избор - да се качим с лифта към върха или да търсим място за обяд сред шарените сергии на градчето. Пирамидата на Маслоу за човешките потребности за пореден път се оказва повече от вярна и не след дълго следваме Юдай по криволичещите улички.

,,Ицукушима" привлича вярващи от цяла Япония

С Ами и Юдай пред храма ,,Ицукушима"

Лавираме сякаш безкрайно между поклонници, туристи, камари със стока и нахални елени. А дали не сме ние нахалните? Дърпаме Юдай за ръкава. Може би ще седнем в това заведение? Не. Онова изглежда добре! Вярвайте ми, имам нещо наум. Ако японец някога поеме инициативата, значи това определено е добре обмислено и дълго взимано решение, така че не спорим. И не бъркаме. Не след дълго сме прилежно събути и седнали, кой по-грациозно, кой не съвсем, на рогозки около ниски масички на втория етаж. Други клиенти няма (че как биха дошли, като сме заели две от общо две маси в помещението). Скоро пристига ледена халба местно пиво и красиво изрисувана метална кутия, в която се мъдри местният най-голям деликатес - змиорка на скара с варен ориз. Не знам дали сте опитвали змиорка и си нямам никаква представа какъв е вкусът на тази риба на други места по света, но това блюдо до ден днешен държи почетно място сред най-вкусните гозби, които някога съм опитвал. Нечуван кулинарен разкош. Клечките да си оближеш. Сочното филе се топи в устата, даже простият ориз е достоен за менюто на ресторант от пътеводителя на ,,Мишлен". Не че съм стъпвал в такъв. Изяждаме (изпиваме?) и по една стрида, с които се слави островът. Известен е и с медузите си, които местните събират при отлив, но тях нещо не ги намирам в менюто. За сметка на това, в съседство откривам магазин за пръчици за хранене. Стотици форми, материали, дебелини, цветове и безкраен ценови диапазон. Избирам няколко чифта.

Не мога да седя нормално на тези маси и това е...

Змиорка на скара - звездата в кулинарната програма на Мияджима

Прочутите тукашни стриди

На остров сме през лятото, значи е време за плаж. Плаж ли, чудят се японските студенти. Че какво ще правим там? Е как, ще се къпем, ще плуваме. Явно идеята за идилично летуване на брега на Тихия океан буди въодушевление само в главите на западняците от нашата група. Да не е забранено, питаме, притеснени да не би да нарушим някое неписано правило в изтъканото от запрещения японско общество. Не, просто на никого не би му хрумнало, че в морето може да се плува. Намираме закътан пясъчен залив, откъдето виждаме оранжевата порта, и бухваме във водата. Японските студенти остават на брега, напълно облечени. Температура на въздуха - 37 градуса. Температура на водата - минимум толкова. Но си е тръпка. Плуваме с гледка към един от най-известните японски храмове, пуфтящите корабчета, околните планини и... елените. Които се въздържат от плувни упражнения, но издебват момента да нападнат няколко чанти на брега. Борбата е безмилостно жестока и повече от неравна, но се разминава без сериозно пострадали и от двата лагера. Не смеем пак да влезем. Току-виж ни устроили още някой десант. Пък имаме и корабче да гоним.

Как да не ти се прииска да се топнеш в океана?

Къпем се - за учудване на японците и радост на елените

Оставащите дни в Хирошима са пълни с разнообразни събития и емоции. С различен успех пробваме традиционни японски забавления като калиграфия (трима различни японци пишат по три коренно различни начина името ми), трикове с кендама (японските самураи може и да са използвали играта за подобряване на концентрацията, но несръчният чужденец представлява опасност за себе си и околните) и по-нови развлечения като боулинг (където достойно защитавам българската чест) и тенис на маса (където се у местните се пораждат съмнения относно присъствието на този спорт в Европа). Имитираме заседание на ООН. Получава се съвсем реалистично, защото не стигаме до никакво обвързващо която и да заинтересована страна решение. А и коя страна ще вземе да се заинтересува при устав, спрямо който петте постоянни членки на практика трябва да са единодушни, за да се случи нещо? Зимбабве мълчи по въпроса. Както и повечето страни. По повечето въпроси. При всички положения запомнящ се край на конференцията. А дали и в ООН поръчват пица от ,,Доминос"? Съвет от нереализиран делегат - опитайте пица с три вида морски дарове, ако някога се окажете в Япония. И ви се прияде пица. Няма да съжалявате.

Група ,,Зимбабве" - най-добрата група

Работен вариант на името ми на японски

С варианта на Ами, която е и член на клуба по калиграфия

Кулминацията настъпва вечерта. Ще ходим на караоке. Грехота ще е да сме били целия път до родината на ,,празния оркестър" (така се превежда от японски думата ,,караокесутора" и да не идем да тестваме вокални умения и слухов стоицизъм. Формира се шарена група от студенти и професори, японски и чуждестранни. Вдигаме нечувана врява по притихналите в лятната нощ улици на Хигашихирошима. Шон е намерил отнякъде бутилка с корейско соджу. Шумната ни група предизвиква истински фурор в заведението, където получаваме ВИП кабина с огромен плазмен екран, на който върви текстът на песента, кожени дивани и пълна изолация от околния свят. Напитки се поръчват през приложение и се носят до нашата врата. В японското караоке се пие. Има ли джин? Има. Носи се. Едновременно горчи и е безвкусен. А тоник? Няма. Газирана вода също няма. Има обаче прасковен ликьор. Не върви с джин. Не че не се изпива. С аржентинката пеем Енрике Иглесиас. По-точно тя пее, а аз пригласям. За германката намираме немски шлагер. Западните песни са ограничени до скромно количество класически хитове от 90-те години, затова пък японският и корейският поп са в изобилие. Японците бързо изпадат в алкохолно опиянение и са душата на купона. Ето, значи, къде бил ключът от бараката. Каталунският професор на достолепна възраст пее Тейлър Суифт. В такова състояние съм, че вече нищо не може да ме учуди. Вдигаме наздравици. Междувременно джинът в заведението е свършил. Виж, в България такова нещо е недопустимо. Но пък има прасковен ликьор. Който с всяка следваща глътка се пие по-лесно.

На следващия ден съм в шинкансена и се нося със зашеметяваща скорост през мъглата на махмурлука. Превъртам в главата си отново и отново събитията от предните две седмици. Мисля си как е възможно да се запознаеш с някого, а само 10 дни след това да сте изградили основи за приятелство, което да трае цял живот. Ами и Юдай ме изпращат от Хирошима с бутилка бутиково саке и половин литър висококачествен соев сос, аз от своя страна им подарявам ръчно правени свещи с аромат на българска роза. Надявам се моята заигравка с ароматната течност от пословичните мускалчета да е една идея по-успешна на тази на Алековия герой, който странства по света. По една такава свещ има и за английската координаторка на конференцията и за японския професор, на когото дължим безупречната организация. Щастлив съм да видя, че подаръкът предизвиква искрена радост у местните, които безпогрешно свързват мириса с България. Юдай описва миризмата като ,,еротична". Освен киселото мляко, и маслодайните рози са посланик на нашата родина в далечна Япония, като в Токио дори има регистрирана ,,Асоциация на българската роза". Даже и настоящата японска императрица г-жа Масако използва редовно козметични продукти, съдържащи нашенско розово масло.

Участниците, преподавателите и организаторите на конференцията

А какво видях в древната японска столица, както и как преминаха последните ми дни в Страната на изгряващото слънце, четете в част трета от моя пътепис за Япония.