Прескочи до съдържание
  • Добре дошли!

    Magelanci.com е общество на хора, завладени от магията на пътешествията. От първоначалната тръпка до самолетния билет, планирането и самото пътуване – ние сме тук да си помагаме, споделяме и съпреживяваме. 

  • Hristo Kolev
    Hristo Kolev

    По следите на изгряващото слънце - част първа. Токио - градът, който никога не спи

      Описание: Страната, в която хилядолетните традиции срещат най-новите технологии, а от този сблъсък се развива култура без аналог в света. Преди две години имах щастието да прекарам близо три седмици в ,,Страната на изгряващото слънце", от космополитната столица Токио, през града феникс Хирошима, а приключението завършва в легендарното Киото, съхранило в себе си древната Япония. Най-накрая успях да събера всичките си мисли, впечатления, радости и неволи в три разказа, които ще публикувам през следващите седмици 🗾
      Започваме с Токио - най-големия метрополис в света, дом на над 40 млн души, съчетал в себе си древни храмове и модерна архитектура. Ще надникнем зад бляскавата завеса на този невероятен град, за да видим, че ,,не всичко, което блести, е злато" и да разбулим някои от тайните, които крие съвременното японско общество ⛩
      Последвайте ме на едно незабравимо пътешествие из японската столица, такава, каквато не е показвана преди 🇯🇵

    Оглушителната тишина във влака се нарушава единствено от механичен женски глас, който на японски и английски повтаря на посетителя да се въздържа от разговори и да не забравя да включи безшумен режим на телефона си. Трудно е да се повярва, но претъпканият градски транспорт в Токио - най-голямата метрополия на света и дом на над 40 милиона души, е невероятно тихо място. Никой не приказва със съседа си, безкрайните човешки маси чакат чинно реда си, за да се качат в метрото, а в късния час всеки е забил поглед в дисплея пред себе си. Туристът чужденец се откроява от километри, не само заради европейската си външност, а и заради откровената си непохватност и непознаване на местните порядки. На слизане от влака настъпвам някакъв господин, но докато успея да се огледам в навалицата, за да му се извиня, онзи се обръща, покланя се и моли за прошка. Почесвам се смутено. Ще трябва да внимавам повече. Изтеглям куфара до едно сравнително безлюдно ъгълче на перона и се опитвам да си събера мислите, за да тръгна в правилна посока. Последните 24 `часа са повече от наситени с най-разнородни събития. За този кратък промеждутък от време успявам да изтрезнея след славен гуляй с домашна ракия в съмнителна компания в Белград, да споря в самолета в продължение на 5 часа с нахъсана сръбкиня относно етноса на Александър Македонски и националната принадлежност на цар Самуил, да прекарам няколко часа на огромното летище в Доха и да проспя целия полет до Япония. Пристигам в Страната на изгряващото слънце в деликатен момент - през лятото на карантинната 2022 година, когато достъпът на чужденци е силно ограничен и пряко свързан с наличието на безброй формуляри, гаранции, сертификати, ковид-тестове и специална виза. Причината да дойда в такъв момент е поканата да представя университета, в който уча в Германия, на международна студентска конференция, която се провежда ежегодно в Хирошима. Няма как да пропусна подобен шанс, впускам се стремглаво в предизвикателството и решавам да използвам максимално тази възможност. Първо впечатление - английският не вирее по тези ширини, дори на летището се разбираме най-вече с ръце, усмивки под маските и погледи. Взимам си багажа, грабвам предварително поръчаната сим карта и търся влак към града. С германката от моя университет сме се разбрали да прекараме 3 дни в Токио, преди да потеглим за конференцията. Ето как в началото на август се оказвам в дебрите на японската столица, абсолютно неподготвен за това, което ми предстои по време на следващите три седмици. Но всяко нещо по реда си...

     

    Квартирата сме си я взели в Шинджуку - централен район, в който са съсредоточени много от административните и търговските функции на столицата. И докато другите населени места по света си имат квартали, то Токио всъщност е съставено от десетки бивши градове, които днес са се съединили в огромен мегаполис, простиращ се на повече от 2000 квадратни километра. Всеки от районите е съхранил своята култура и особености, като само в рамките на един ден може да се озовеш в коренно противоположни светове. Оставяме куфарите в апартамента, който е по японски миниатюрен и практичен. Практичността обаче явно не пътува с багаж, защото в момента, в който и двамата с моята спътница внасяме дисагите в квартирата, пространството се блокира напълно. Редуваме се кой кога си отваря куфара, а другият през това време стои на леглото. Добре дошли в Япония!

    IMG_20220801_214042.jpg.9bf3a40bb96b6c598374e8377791baa1.jpg

     

    IMG_20220801_214328.jpg.57e0c4ec8fca4f2b68a103c673226708.jpg

    Първи крачки из Токио

     

    Още първата вечер се гмуркаме в лабиринта от малки улички, с които ни изненадва иначе съвременният пейзаж на Шинджуку. Все по-навътре в тази плетеница е пълно с миниатюрни заведения, които побират максимум 4-5 клиенти. Уличките стават все по-тесни, децибелите все по-високи, а неоновите реклами са заменени от дървени табелки, изписани на ръка. Търсим място за вечеря. Невъзможността да прочетем написаното около нас ни кара да се ориентираме по мирис и цвят. Избираме си едно кръчме като особено шумно (по японски стандарт) и влизаме смело. Посреща ни картина, сякаш излязла от книга. Около ниски дървени масички, седят хора, насядали директно на земята, сърбащи шумно нудли и вдигащи наздравици. Подредената и благоразумна Япония е забравена отвъд прага на заведението. Намираме си свободно място, опитвам без особена грация да сгъна своите метър осемдесет и малко, за да седна в що-годе приемлива поза на земята. Пропускам да се събуя. Правят ми забележка, поправям се веднага, оставям маратонките си встрани. След представлението по приложна тишина от влаковете същия ден шумната кръчма е празник за сетивата. Поръчвам си барбекю и домашно саке, германката от вегетариански съображения взима спаначена палачинка. Барбекюто си го приготвям сам, разпалват въглени и ме оставят да си изпека месото на решетката в центъра на масата. По корейски маниер. Носят се салати и разядки. Опитвам сакето и съм приятно изненадан. Най-японското от всички питиета представлява традиционна алкохолна напитка (между 15 и 20 градуса), получена при ферментация на ориз. Сервира се в малки купички, наречени чоко, и може да се консумира както топло, така и охладено. Предвид жегата опитвам студения вариант. Вкусът е много приятен и мек. Месото също е великолепно. С напредването на времето се покачва и градусът на настроението, който достига своя пик в момента, в който няколко младежи буквално изнасят навън една изпаднала в своеобразен делириум девойка, оставяйки след себе си десетки празни купички от саке...

    IMG_20220801_232819.jpg.80b8d922e939e7d36e279f2a89916ee5.jpg

     

    На другата сутрин ставаме с петлите. Ако са останали такива някъде из многомилионния град. Планираме да поспим повече, но часовата разлика си казва думата. Стягаме раниците и тръгваме по предварително начертания план. Жегата ни удря челно въпреки ранния час. В августовска Япония дърво и камък се пукат от жар, а високата влажност не помага особено. С бодър дух се спускаме в лабиринта на токийското метро. 10 милиона души ползват системата от подземни влакове на японската столица всеки ден. Усещането е, че поне половината от тях са на нашия перон. Вагоните на влака, в който успяваме да се вмъкнем, са нагледен пример за живота в огромния мегаполис. Много хора спят, облегнати на седалките или прозорците, като незнайно как се събуждат точно преди спирката, на която трябва да слязат. Явно схемата е отработена. 99% от пътниците на всякаква възраст са вперили зомбиран поглед в екрана на телефона/лаптопа/таблета, не помръдват очи дори и докато балансират, наблъскани като сардини в консерва, в претъпканите вагони на метрото. Ощипвам се, за да се уверя, че не съм попаднал в антиутопична симулация. Несъзнателно се усмихвам, когато виждам един дядо с вестник. Призрак от друго време. Малко преди да сляза обаче, забелязвам, че човекът всъщност не го чете, а го е подпрял на стъклото зад себе си. За по-удобна дрямка.

     

    В Шибуя сме. Самото сърце на столицата на Япония. Първа цел за деня - храмът Мейджи, най-голямото шинтоистко светилище в Токио. Построен в чест на император Мейджи, който управлява страната от 1867 до смъртта си през 1912. Известен е с десетките си реформи в подкрепа на модернизацията на страната, като премахва феодалната земеделска система, осъвременява образованието, мести столицата от Киото в Токио и учредява японския парламент през 1890 година. Познат като човека, който извежда Япония от вековната самоналожена международна изолация и я превръща в индустриализирана страна. В контраст със силния му интерес към Западния свят и култура, който често е критикуван в страната, императорът и съпругата му, императрица Шокен, създават над 100 000 поеми в традиционен японски стил през живота си. Много от тях могат да бъдат прочетени в храма, който е разположен в големия парк ,,Йойоги". Паркът и храмът са в огромен контраст с оживените улици наоколо. Атмосферата е магическа, сами сме, докато пристъпваме в оградената площ между различните сгради. Мястото е посветено на големия владетел и съпругата му скоро след тяхната смърт, като през 1958 е построено наново след разрушенията, нанесени през Втората Световна война. Срещу сто йени си теглим поема подарък от императора. Има стена, на която на дървени дъсчици - ема - можеш да си напишеш желание. След кратко колебание записвам молитва за здраве на мен и моето семейство. Надявам се добрите духове да умеят да четат кирилица...

    IMG_20220802_091237.jpg.b2c7d1cf6607f21573ecf32db01bf289.jpg

    Входът на храма ,,Мейджи"

     

    IMG_20220802_091859.jpg.734564bbf34a9998180d478bcf81bc66.jpg

    О-микуджи - неодушевен японски оракул

     

    IMG_20220802_093406.jpg.843f4a156e09720f4ddb2a54d80ff771.jpg

    Стена с окачени дървени дъсчици ,,ема"

     

    Въпреки ранния час, храмът бавно започва да се пълни. Местни хора, бързащи по своите дела в милионния град, открадват по минутка, за да се помолят на духовете по шинтоистки маниер, разпознаваем в цяла Япония. Първо, вярващите се отбиват при отличителните кутии за пожертвования, боядисани обикновено в червен цвят, разположени в близост до главната сграда на храма, и пускат монета от 5 или 10 йени. След това се покланят два пъти, позвъняват на големия звънец, окачен наблизо, и пляскат два пъти с ръце, за да известят духовете за своето присъствие. Следва кратък момент на тишина. После вярващите събират ръце пред гърдите си и си пожелават това, за което са дошли. Молитвата завършва с нов поклон, след което японците, често в делови костюми или модерни тоалети, които са в интересно съчетание с автентичната атмосфера на древните храмове, продължават към корпоративното си ежедневие. Любопитна е темата за религията в Япония. Близо 80% от населението на страната се определя като шинтоисти, следва вековните традиции за почитането на духовете на природата и предците у дома и в храмовете. Горе-долу същият е делът на местните, които изповядват будизма, дошъл по тези земи от Китай през шести век. Дори и човек да не е експерт по математика, лесно бие на очи фактът, че болшинството от японците следва едновременно ритуалите и на двете вери. Синкретизмът на тези две религии дори си има име - шинбуцу шуго, и се е развивал в продължение на почти две хилядолетия. Двоякостта на японците тепърва ще я забелязваме както с положителен, така и с отрицателен знак, във всичко, което виждаме по време на престоя си в страната - стремежът към най-съвременните иновации и дълбокото уважение към традициите, любопитството към света и едновременно с това твърдата свързаност със ,,своето" и ,,своите"...

    IMG_20220802_093436.jpg.86813c497b56abc603f34ea3d41bdd66.jpg

    Основната част на храма ,,Мейджи"

     

    IMG_20220802_093514.jpg.93e9220ee6953d3e79656c16a6ebe6a8.jpg

     

    На излизане от храма, на една от алеите на парка, се натъкваме на любопитна гледка - стотици бурета със саке, красиво изрисувани по всички правила на калиграфията, натрупани едно върху друго. Разпитваме и узнаваме, че това са дарения от граждани, за които е голяма чест да предоставят на храмовете бъчви, изработени от тях с помощта на традиционни техники, предавани от поколение на поколение. Сакето се пази за фестивали и храмови празници, когато, вече благословено, се раздава на вярващите. В непосредствена близост се натъкваме на вендинг автомат, продаващ най-разнообразни продукти от матча - специално отгледани листа от зелен чай, смлени на фин прах, които днес се продават по цял свят. Матчата е неотменна част от традиционната японска чаена церемония, а в наши дни се използва в различни напитки, десерти и най-разнообразни продукти. Чаеното растение се отглежда на сянка, като по този начин произвежда повече кофеин и теанин. Смленият прах често се разтваря във вода или мляко, за да се приготви чай от матча. Германката изпада във възторг и в продължение на следващите три седмици използва всеки шанс да забие я матча сладолед, я палачинка, я нещо друго... Вендинг машините в Япония са под път и над път, от тях можеш да купиш на практика всичко, от алкохол и вестници до различни храни, лекарства и т.н.

    IMG_20220802_095424.jpg.510afa4c30022fd15d0bc8498920ef00.jpg

    Грижата за спасението на душата минава през сакето

     

    IMG_20220802_095446.jpg.48ad9c0880e26822c88fec188352ea91.jpg

    Вендинг машина от памтивека

     

    IMG_20220802_105047.jpg.b6aa7f49714c99681262cabf3d07ed99.jpg

    Вендинг машина за матча

     

    Излизаме от парка ,,Йойоги", за да се окажем насред тържеството на съвременното японско консуматорство - улица ,,Такешита", центъра на Хараджуку, сърцето на японската младежка култура и мода. Лъскави магазини във всички цветове на дъгата блестят епилептично на всеки ъгъл, предлагайки неописуемо разнообразие от най-различен асортимент, от обувки с невъзможно високи платформи през рокерски якета до лъскави потничета с миниатюрни размери. Бутици се редуват със заведения за бързо хранене, които продават друга местна атракция - внушителни по размер палачинки с различни пълнежи, за които се е извила опашка, чийто край не се вижда. Палачинките са, ами ,,бонбонести", в същите ярки цветове и пластмасов вид като всичко, което ни заобикаля. Групи тийнеджърки се щурат наоколо, снимайки всичко и бърборейки бързо и шумно. Местната младеж се опитва всячески да е възможно най-съвременна - облича се по последен писък на модата, често още не достигнал другите ъгълчета на света. Прически, аксесоари, телефон. Като на остров сред целия този хаос попадам на сергия, която съвсем не отива на шарената лудост наоколо - дядо, който спокойно може да е бил съученик на император Мейджи, който спокойно си дялка пръчици за хранене и ги продава, заедно с други сувенири. Изглежда толкова не на място, че веднага вадя портфейла и купувам за подарък комплект червени клечки с връх Фуджи, на които майсторът гравира името на брат ми на японски и латиница.

    IMG_20220802_111705.jpg.2ed22e9c52d7c5baa075ce3f92c5c624.jpg

    Хараджуку-дори

     

    IMG_20220802_113435.jpg.9d0edb85458059b2fbdb2a688ef04ae0.jpg

    Интересно кой би си купил подобни платформи

     

    Не е това лицето на Япония, което ми е най-интересно, но докато сме наоколо, трябва да отскочим до още едно легендарно място - пешеходната пътека до гара Шибуя, известна като най-натоварената в света. Случва се повече от 3000 души да пресекат едновременно кръстовището, известно също и като своеобразен японски Таймс Скуеър, с десетки видеореклами, прожектирани на огромни екрани, монтирани на околните небостъргачи. В пешеходна уличка в района попадам на магазин, продаващ бяла течност, обозначена като айрян. В смес от почуда и благоговение плащам сериозна сума за малка бутилка, само за да я изхвърля след няколко метра в най-близкия кош за боклук. Сладникавата блудкава течност в шишето наподобява по-скоро далекоизточен вариант на бозата, отколкото любимата освежаваща напитка. По-друг начин стоят нещата в близко модно кафене, в което пробваме чай боба - bubble tea. Напитката, станала символ на Източна Азия и разпространила се из цял свят, произлиза от Тайван и представлява чай, с или без мляко, в комбинация с ,,перлички" или друг топинг с плодов вкус. Пробвам вариант с червен боб, рекламиран като най-японския от всички японски вкусове. Не е лошо, освежава, но все пак повече си падам по чай с лайка. Или мащерка...

    IMG_20220802_122936.jpg.c8889df5912c5efbcb6ab3d69089870f.jpg

     

    IMG_20220802_130029.jpg.5ac64c1114ac7e536a700cb5f257f030.jpg

     

    IMG_20220802_130032.jpg.3693c3334ef65c626fe97dd5d2065cec.jpg

    Архитектурни гимнастики из Шибуя

     

    IMG_20220802_132225.jpg.164eace07e711399fe2617a3b928b3b4.jpg

    Съвет към ценителите на айряна - знаете какво да не пиете, когато сте в Япония

     

    Някъде между скриващите хоризонта небостъргачи и безкрайните опашки пред модните кафенета и бутици на Шибуя ме наляга неизбежна физиологична нужда. С риск да отклоня разказа си в не дотам извисена посока, няма как да не добавя няколко реда за японските тоалетни, които сами по себе си са забележителност, а често и сериозно предизвикателство за незапознатите ползватели. В близък търговски център намирам съответното санитарно помещение със свободна кабинка. Спестявам по-нататъшните детайли до момента, в който трябва да се пусне водата в тоалетната. Действие напълно рутинно, ако се случваше където и да е другаде, а не в Страната на изгряващото слънце. Японските тоалетни, в по-голямата си част, представляват високо достижение на науката и техниката, с вградени функции, които на обикновения посетител дори не могат да му дойдат на ума. На малко панелче, играещо ролята на своеобразно дистанционно, има редица бутони, където с изображения и японски надписи се разкрива функцията, която съответното копче активира. По-простите включват измиване на съответните части от тялото, като може да се регулират температурата и силата на струята. Има възможност и за подсушаване. Седалката на тоалетната чиния може да бъде нагрята, свита или разширена с цел подобряване на комфорта на ползвателя. По-напредналите функции включват специална музика, която може да се пусне за улеснено уриниране. За тази цел често се предпочитат класически произведения. Ако Менделсон само знаеше, че шедьоврите му допринасят не само за духовната извисеност на слушателите... Безкрайният свят на японските тоалетни се допълва от специални мини климатични инсталации на определени места и самопочистване. Всичко това обаче не ми е известно към онзи момент, когато единствената ми цел е да пусна водата. Натискам разни бутони, случва се какво ли не, но вода от казанчето така и не тръгва. Потича обаче струйка пот от челото ми, представяйки си срама, който ще си навлека пред чакащите чинно в коридора японци, ако оставя тоалетната в това състояние. Оглеждам се за въженце, което да дръпна, бутон по средата на казанчето, не, няма нищо, йок. Събирам смелост, излизам. В коридора - опашка. Някакъв господин ме поглежда въпросително и понечва да влезе. Обяснявам с пламнало лице ситуацията. Човекът се смее, влиза, издърпва отнякъде втори пулт с бутони и натиска нещо. Водата потича, денят е спасен, а достойнството ми е на седмото дъно. Порядъчно любезните господа на опашката не дават вид да са впечатлени или възмутени. А аз се изнизвам по чорапи от търговския център...

     

    Гмуркаме се в мравуняка от хора и чадъри и пресичаме най-натоварената пешеходна пътека в света. Чадърите не са заради дъжда - в Япония сме в най-горещия период от годината - а заради яркото слънце. Векове наред японките рядко напускат дома си без ,,уагаса" или чадър, който да пази кожата им от палещите слънчеви лъчи. През последните години все повече мъже, предимно в напреднала възраст, също използват чадърчета, за да се скрият от силното слънце. Освен че предпазват от ултравиолетовите лъчи и правят разходката по-комфортна, чадърите изпълняват и важна роля в спазването на местните стандарти за красота. Светлата кожа е сред основните компоненти в тукашната представа за хубост и от столетия жените се стараят да бъдат от бели по-бели, като за целта се излагат на слънце възможно най-малко. Както гласи популярната японска поговорка, ,,Бялата кожа компенсира за 7 недостатъка", ще рече, че дори и външността на човек да не е идеална, светлата кожа неутрализира тези несъвършенства. Вярва се, че началото си тази тенденция води от времената, когато загарът е бил символ за тежък физически труд, извършван на открито, на полето или в морето. Тоест колкото по-бяла кожата, толкова по-богат човекът, щом не му се налага да превива гръб под изпепеляващите лъчи на източното слънце. Дори в наши дни, когато Япония е силно урбанизирана страна, в която едва под 10% от населението живее в селски райони, местният стандарт за красота изисква колкото се може по-светъл оттенък на кожата. Любопитен сблъсък със западния начин на мислене, където всеки се старае да хване тен на плажа, а мнозина плащат немалки суми за редовни посещения в солариум...

    IMG_20220802_131206.jpg.dc83d28714b174cb3f548dd284ffd581.jpg

     

    След прекосяването на широкия булевард ,,Коен" се оказваме на входа на гара ,,Шибуя" - една от най-натоварените в Япония, съответно и в света. Тук се срещаме с още един от символите на квартала - статуята на Хачико, синоним на лоялност и привързаност, история, вдъхновила редица книги и филми, в най-известния от които участва самият Ричард Гиър. Преди близо 100 години, Хидесабуро Уено, професор от Токийския Имперски Университет, взима у дома си малко кученце от местната порода акита ину, което ще се превърне в най-верния му другар. В продължение на над една година, Хачико всеки ден неизменно посреща стопанина си на гарата, когато той се връща от работа с влака. Кучето идва в точния час пристигане на влака и винаги е на правилния коловоз. Тази необикновена история продължава до един майски ден през 1925 година, когато професорът получава мозъчен кръвоизлив по време на работа и умира. Въпреки това, Хачико продължава да идва всеки ден без изключение, за да чака своя стопанин, в продължение на 9 години, 9 месеца и 15 дни. В чест на верния любимец днес е издигната бронзова статуя пред входа на станцията, пред която винаги е пълно с хора, дошли да снимат паметника на може би най-известното куче в света.

    IMG_20220802_153020.jpg.b885e4a1571778ae15f8cb2097bb5c24.jpg

    Паметник на Хачико - символ на вярност и преданост

     

    Носим се в източна посока, към бившия артистичен квартал Асакуса. Център на театри и гейши преди бомбардировките от Втората Световна война, днес това е сред най-интересните за посещение места в града. Главната причина за това е Сенсо-джи - най-старият будистки храм в Токио, построен през 7 век. Според някои източници, това е най-посещаваният религиозен обект в света с над 30 милиона вярващи годишно. Пристъпваме през внушителната Гръмотевична порта, бележеща входа в храмовия комплекс, и попадаме в приказка. Фенери с будистки надписи, островърхи пагоди и неизменните молитвени колела са само част от пейзажа, допълван от групи японци в традиционни кимона. Малки сергии продават ветрила, изписани дъсчици укийо-е, разпечатани будистки текстове, ръчно рисувани пощенски картички. На входа на самия храм откриваме о-микуджи - неодушевен оракул, където срещу скромно пожертвование от 100 йени човек получава късметче, което дава отговор на съкровен въпрос в сферата на личния живот, работата, здравето и т.н. Оракулът обаче невинаги е благосклонен към просителя и е възможно пророчеството да е негативно. В такъв случай листчето трябва да се сгъне и закачи на дърво или метална жица на територията на храма, като целта е да остане там и да не следва човека. Поради тази причина в много японски будистки храмове може да се видят дървета или огради, облепени с листчета с лош късмет.

    IMG_20220802_162032.jpg.ea709b15bc4d4bc357f69751d3a97d88.jpg

    ,,Гръмотевичната порта" на Сенсо-джи

     

    IMG_20220802_162538.jpg.66f9a3169f1bcec8038b87aee49ae704.jpg

    Във вътрешността на най-стария будистки храм в Токио

     

    IMG_20220802_163012.jpg.e89887cf1e01c9637bcca94827803c4c.jpg

     

    IMG_20220802_163015.jpg.3168f20fce7805419a97c10f1f227346.jpg

    О-микуджи в действие

     

    Малко по-малко започва да се смрачава, посетителите на храма си тръгват, а нас не ни се ходи. Невероятна е комбинацията между храма, построен преди повече от 1400 години, и издигащия се наблизо силует на Tokyo Skytree, който се подава между върховете на пагодите. Двадесет и първи век среща седми. ,,Небесното дърво" е втората най-висока сграда в света и със своите 634 метра височина отстъпва единствено на Бурж Халифа в Дубай. Не ни остава време да се качим, а и, честно казано, не е сред приоритетите. Вместо това се отбиваме до последния етаж на близкия туристически информационен център, откъдето напълно безплатно разглеждаме квартала отгоре.

    IMG_20220802_163107.jpg.2afcea4b6e23b1f3aee799b57d910e5a.jpg

    Двадесет и първи век среща седми

     

    IMG_20220802_171836.jpg.bb2bb86e27b56a670522bd366a031db6.jpg

    ,,Небесното дърво" на Токио - втората най-висока сграда в света

     

    Вече се стъмва, когато се качваме във влака обратно за Шинджуку. Набелязали сме малък суши ресторант недалеч от квартирата, но там ни посрещат с новината, че нямат места. Нямаме резервен вариант, така че тръгваме безцелно по булеварда. Шаренията на близък антикварен магазин ни хваща окото и докато се осъзнаем, вече пристъпваме прага му и си приказваме с продавача. Вътре ни канят да се събуем и ни питат дали сме гладни. Ама това не е ли магазин? Безкрайно усмихнатият човек, когото първоначално вземаме за продавач, компенсира незнаенето на английски със супер настроение и ни води навътре в ,,магазина", който се оказва и бар-ресторант. Веднага ставаме обект на внимание на цялото семейство, което работи вътре. Носи се домашна бира, която върви с уверението, че вечерята се готви. Не разбираме отговора на зададения от нас въпрос какво има в менюто, така че не ни остава друго, освен да отпиваме от силното местно пиво и да гледаме как готвачът вади тигани и тенджери изпод бара. Не след дълго пред нас се вдига пара от две купички прясна супа мизо със зеленчуци и тофу, чинийка варен ориз, както и причудлива комбинация от картофи с бекон, пилешки крилца, и смес от свинска и телешка кайма със зелен лук. Всичко си изяждам, пръстите да си оближеш. Домашната бира също е цяло откритие. Опасенията ми, че храната в Япония няма да ми хареса, засега не се оправдават. Домакините си говорят с нас, разпитват ни, въпреки езиковата бариера се опитват да разберат колкото се може повече за нас и причината, която ни е довела на другия край на света. Тази вечер затвърждава впечатленията ми за това колко любопитни всъщност са японците, особено когато им се удаде възможност да общуват с чужденци. Япония е може би една от най-хомогенните държави на света - близо 99% от населението й са етнически японци. Въпреки че страната е популярна дестинация за туризъм и бизнес, срещите с чужденци все още са цяло събитие за голяма част от местните. Ние пък случваме да сме в Япония по времето, когато страната още е затворена за посетители заради противопандемичните мерки, така че на практика не срещаме никакви други иноземци и разполагаме с повечето атракции почти изцяло за себе си. Сбогуваме се със сърдечните собственици на ресторанта-бар-антиквариат и се отправяме на дълга нощна разходка през Шинджуку обратно към нашата квартира.

    IMG_20220802_184141.jpg.f1423dc4bded8d27716022bd777908fb.jpg

    ,,Нашият" район в Шинджуку

     

    IMG_20220802_192544.jpg.0b091e8255fa9b66e7348dcdab61136d.jpg

     

    IMG_20220802_192833.jpg.335b38ea7ff93e43cf31468da4f25e42.jpg

    Незабравима вечер на най-неочакваното място

     

    На следващия ден ставаме рано. Този път планирано. Имаме куп набелязани неща за вършене в последния ни ден в японската столица. След бърза закуска в квартална пекарна отиваме почти тичешком до парка Шинджуку Гьоен, едно от най-популярните места в Япония за наблюдение на сакура - цъфтежа на вишневите дръвчета. Далеч извън сезона сме, в началото на август дърветата отдавна са обагрени единствено в зелено. Не че не е красиво. Оазис насред един от най-оживените райони на Токио. По време на сакурата паркове като този гъмжат от народ, а японците често чакат с часове реда си да влязат и да се полюбуват на цъфналите клончета. Лятото човек може да се разходи между кедрови дървета, лалета, кипариси, борове... Паркът се разпростира на площ от близо 60 хектара, които мамят посетителя да прекара един цял блажен ден, практикувайки ханами - японското изкуство безметежно да наблюдаваш природата около себе си. Вместо ханами обаче получаваме настойчиви съобщения от хазяйката, че е крайно наложително да се изнесем в уреченото време, за което ние вече закъсняваме. На бегом се връщаме до квартирата и спасяваме световния мир. Нататък изпълняваме програма максимум - оставяме куфарите на съхранение в сградата на Централната жп гара на Токио, снимаме се на фона на главозамайващите небостъргачи наоколо и успяваме да пратим пощенски картички. Шапки долу пред ефективността на японската пощенска система, бързината на доставката бори всякакви географски и логистични закони - картичките достигат своите получатели в Германия след само три работни дни, а до България 48 часа по-късно...

    IMG_20220803_093256.jpg.aa098a38f4852aabbefb925198a1b467.jpg

    Из парка ,,Шинджуку Гьоен"

     

    IMG_20220803_093426.jpg.563b97a922d97dfa58491ebf3c501a2a.jpg

    Един токийски ,,Централ Парк"

     

    IMG_20220803_094826.jpg.a2d241046c7fc42eec83e863e2c4fb4d.jpg

    Ако някой се е чудел как изглеждат вишните извън сезона на сакурата

     

    IMG_20220803_114225.jpg.f6882b349269ebf6644fc59049145df1.jpg

    Централната токийска гара

     

    По обед сме в Акихабара. Още щом излизам от гарата, се чудя какво правя тук. Германката ме убеждава, че би било подсъдно, ако дойдем в Япония и не посетим аниме квартала, донесъл на този жанр световна слава. Вниманието на новодошлия веднага се грабва от огромни лъскави реклами, пренасящи го в друг, нереален свят. От всяка посока те гледат внушителни манга и аниме персонажи, приканващи те да се потопиш в тази паралелна реалност в десетките заведения и магазини. Десетки младежи, облечени като най-разнообразни герои от филми и комикси, те заговарят и убеждават да отидеш именно при тях. Анимето и мангата за пръв път добиват международна известност през 70-те години на 20-ти век, но истинският пробив се случва около 2000-та година, когато Министерството на културата на Япония ги признава за традиционна част от местното наследство и започва да субсидира създаването и експорта им. Днес те, заедно с видеоигрите, са сред основните продукти, изнасяни от страната, и носят многомилионни приходи на държавата. Вътре в самата Япония те са не по-малко популярни и пръскащата се по шевовете Акихабара го доказва.

    IMG_20220803_155535.jpg.f684ae695a82e1fa0ad2945089d10156.jpg

    Добре дошли в Акихабара!

     

    Малко по-късно сме на входа на кафене и чакаме да ни настанят. В историята нямаше да има нищо необичайно, ако в заведението не работеха аниме персонажи. Само момичета на възраст около 20 години, със съответните перуки, грим, облекло, поведение, глас. Меко казано се чувствам не на място, особено когато ми тикват в ръцете каталог и ми казват да си избера коя героиня да ме обслужи. Моля? Да ми сервира поръчките. Така де. Чудя се дали да не си ходя, но любопитството надделява. Като ще пиша пътепис за Япония, ще трябва да съм видял всичко от нея. Не познавам аниме културата, следователно нямам любими персонажи, затова постъпвам като принца от онзи виц, който трябвало да си избере съпруга измежду няколко кандидатки. Спирам се на тази с най-добри визуални достойнства. Избраницата след малко се появява и ме поздравява с меден гласец:

    - Hello, my master! (Здравей, господарю мой!)

    Тръгвам след нея, за да ме заведе до отредената за мен маса в голяма зала, боядисана в бонбонено розово. С всяка секунда се чувствам все по-странно. Намирам се в едно от стотиците ,,maid cafes", с които е известна Япония и в частност кварталът Акихабара. Те са на различна тематика, но принципът е един и същ. Работещите в тях млади момичета изпълняват роля в зависимост от насочеността на заведението. Най-популярни са аниме кафетата, в който напитките и храната могат да ти бъдат сервирани от момичета, играещи популярни персонажи. Тези девойки са на първо място актриси, вживяват се в образ до степен на неузнаваемост, имитират походка, глас, маниери, личностни качества. В лудата по анимето Япония всеки посетител знае точно какво търси и от кого желае да бъде обслужен. Въпреки че официално в тези заведения няма нищо сексуално (проституцията е незаконна в Япония), а физическото докосване на момичетата е забранено, ,,maid cafes" привличат клиентелата си далеч не само заради вкусните си шейкове. Те са мястото, в което всичко е възможно - аниме героинята, която си гледал в стотици епизоди, си приказва сладко с теб, докато ти сервира обяда, отговаря на твоите шеги и леки флиртове. Снимките вътре, разбира се, са забранени. Поначало скептичен към ефективността на подобно нещо, след малко над час в кафенето мога да потвърдя, че границата между реалност и измислица в един момент се размива. Лесно е да повярваш, че си участник в рисуван филм или че героите му са напуснали страниците на комикса. Тези кафенета не са евтино удоволствие - за вход, омлет, шоколадова напитка и снимка с избраницата плащам около 4000 йени (към 50 лв, 2022). По средата на голямото помещение с десетки маси, в което съм настанен, има сцена, на която момичетата се качват, за да вършат допълнителни задачи. Интересувам се какво се случва там. Обясняват ми, че клиент е поръчал снимка на еди-кой си персонаж в определена поза. Съответната девойка застава до бонбонената стена, свива се на пода и прави изключително убедителна ужасена гримаса. После заснемат видео как моли за пощада. Малко ми е трудно да разбера всичко, което се случва около мен, защото всички говорят единствено японски, само моята сервитьорка поназнайва някоя дума и ми превежда. Готовите кадри се пращат на клиента, който е свободен да прави с тях каквото пожелае.

    IMG_20220803_143238.jpg.c31509c20f72fb1cf248a14ea4986ff6.jpg

    Менюто в кафето е... любопитно

     

    IMG_20220803_155336.jpg.99799b7ee73b5d0e9685e4dc9191a647.jpg

    Рекламите из квартала са недвусмислени

     

    IMG_20220803_151406.jpg.ed3c06d8635b8878542f7f6f435e519c.jpg

    В кафенето има за всекиго по нещо

     

    Избраният от мен персонаж е мил, общителен и усмихнат. Девойката се шегува, смее се на всяка втора моя дума и ми прави комплимент за цвета на очите. Кани ме да рисуваме заедно с кетчуп върху омлета. Усещането е все едно си на шест-седем годинки и си говориш с момиченце на пясъчника, докато не видиш късите поли, гримираните лица и начервените устни и всяко второ изречение не започва с ,,господарю". Получавам карта с надпис ,,Master Level One". Ще рече, че съм бил веднъж и ползвам най-базовите услуги в общо помещение. След многократни посещения и сериозна сума похарчени йени човек може да расте в йерархията, да получава обслужване в самостоятелна стая, заедно с любимия персонаж да си готви, чете, да гледат филм и т.н. Един вид да изживее една неистинска история с героинята, която харесва. Както вече споменах, официално не се предлагат интимни услуги, не е изключено обаче след известно време клиентът да пожелае да стигне и до нещо повече от приятелско поднасяне на кафе. И докато всичко това е на първо място една ролева игра, в съвременното японско общество, където близо половината население се определя като ,,самотно", подобни заведения бележат невероятен успех, защото срещу определена сума пари всичко става възможно. В страна, в която работохолизмът и твърдите социални граници, почти не оставят възможност за нормална среда, приятелство и сексуален живот, рядко на повърхността излиза най-доброто у хората. Много хора се учудват на неписаното правило всички в Япония да снимат с включен звук, което създава какофония от щракане всеки път, щом група туристи спре на някоя забележителност. Телефоните за японския пазар от години умишлено се правят така, че отчетливият звук, последван от вибрация след всяка снимка, да не може да бъде заглушен. Причината за това обаче е далеч от забавна - до мярката се стига след зачестили случаи на воайорство в метрото и автобусите, където мъже пъхат телефоните си под полите на жени и момичета в опит да заснемат интимен кадър...

    IMG_20220803_145922.jpg.0d123d709aca8b9606b02a6f00e129de.jpg

    Успявам да издебна момент и да снимам тайно празната сцена

     

    IMG_20220803_174554.jpg.6fffb7832899045d5aa0c4e065715b70.jpg

    Снимка за спомен с избраницата

     

    По-късно, по време на конференцията в Хирошима, местни студенти ще ни разкажат, че в страната има неписано правило двойките да не показват близостта си на публични мяста, за да не се почувстват зле тези, които нямат партньор. Тук на ход са подобни кафенета, в който всеки може да намери това, което търси, колкото и необичайно да е то. Освен заведения с аниме персонажи, има такива, където момичетата са облечени като домашни прислужници, ученички в униформи или дори животни. Контингентът в тези заведения е разнообразен, като някои от посетителите са от високите слоеве на обществото. Малко преди да си тръгна от кафенето, в общата зала влиза мъж с побеляла коса, облечен в скъп костюм. Всички момичета, работещи в заведението, се събират на сцената в центъра, за да му изпеят японския вариант на популярната песен ,,Happy Birthday", след което му поднасят торта, на която има свещички с цифрата ,,50". Не знам какво да мисля относно факта, че човекът празнува такъв юбилей именно тук. Сам. Успявам да мерна членската му карта, когато той я оставя на масата, докато възторжено пляска с ръце - на нея се мъдри надписът ,,Master Level Fifty-one Platinum". Явно господинът е редовен клиент.

     

    Плащам и излизам от кафето. Имаме още малко време в Акихабара и отиваме в няколкоетажен магазин, специализиран в продажба на аниме филми. На дискове и касети. Има някои анимации, които съм гледал в детството си, като Ю-Ги-О. Спомням си каква лудост беше, когато всеки колекционираше карти, опитвайки се да направи най-силното тесте. Не липсват и съответните стелажи с еротично аниме, на чиито корици се мъдрят едрогърди хубавици и други необичайно ,,надарени" персонажи. Остава време да отскочим и до аниме храма Канда Миоджин - шинтоистки храм, разположен в тиха пресечка от главната улица на квартала. Построен през осми век, той би приличал на всяко от хилядите шинтоистки светилища в страната, ако храмът през 2015 не бе обявил за свой официален талисман Нозоми Тоджо, главен персонаж в известното аниме ,,Love Live!". Сега, на входа посетителите виждат голям плакат, на който се виждат седемте ученички, главни героини в сериала. В добавка в храма се продават дъсчици ема с лика на аниме героините, на които вярващите могат да напишат желанията си... Мда, тръгвам си от Акихабара и Токио с повече въпроси, отколкото отговори.

    IMG_20220803_153618.jpg.bcee61dbb3580d5a09434c343f3d7fd0.jpg

    На входа на аниме храма

     

    IMG_20220803_154027.jpg.136072130bd831edc47707fda73a641d.jpg

     

    Нямаме много време за повече философски размисли, защото скоро сме на перона на Токийската Централна гара, чакайки чинно сред наредените в стройни редици японци да се качим в нашия вагон. Напът е да се сбъдне моя отколешна мечта - да пътувам с Шинкансен, легендарните японски влакове стрела. Трябва да вземем над 800 километра до крайната ни цел, Хирошима, за под три часа. Скоро сме по местата си и влакът, точен до секундата, потегля. Возим се във влак ,,Нозоми", чист, спретнат, комфортен, тих. Всички пасажери без изключение скоро потъват във виртуално забвение. Контрольорът на влака минава от време на време през нашия вагон, като на всяко излизане от него се обръща с лице към нас и почтително се покланя. Всички носят маски, по онова време Япония е от малкото страни, които още не считат пандемията за приключила. Не че ковид е донесъл маските по тези ширини, хората масово ги носят и преди, и след него, за да се предпазят от вируси и мръсния въздух в големите градове. Доказателство за дисциплината на японците е фактът, че носенето на предпазни маски никога не е било задължително, а е разчитано на колективната отговорност на гражданите.

    IMG_20220803_202450.jpg.aef2897766153fa36a7f6e03c4455f92.jpg

    Японските влакове стрела са ненадминати

     

    Пътуването с шинкансен е незабравим момент от моето японско приключение. Носим се с над 300 км/час през Хоншу, главния остров на страната. Хирошима се намира в югозападния му край и според сайта на японските железници, откъдето съм купил билета, точно на 42-та минута от пътуването от дясната си страна ще мога да видя планината Фуджи с нейния извисяващ се на близо 4000 метра най-висок връх. Тръпна в очакване, вперил съм очи в хълмистия пейзаж, а камерата чака в готовност. В уречения момент се залепям за стъклото, за да видя... нищо. При тази скорост човек няма възможност да разглежда заобикалящия го пейзаж, камо ли да фотографира нещо. За капак спусналите се ниско облаци не улесняват задачата. И да има някакво Фуджи на хоризонта, ще трябва да го оставим за друг път.

     

    А какво видяхме в Хирошима, града феникс, възкръснал от пепелта на разрушението, четете след седмица във втора част.

     

    Обратна връзка

    Препоръчани коментари

    Браво! Радвам се, че поддържаш формата с качествени пътеписи и ги споделяш тук😎

     

    В случая най-интересен и "очеотварящ" ми е пасажът за тематичните аниме-заведения. 

     

    Но любимата ми фраза е друга:

     

    Срещу сто йени си теглим поема подарък от императора

     

    Мисля си, ако я извадим от контекст и я зададем като тема на литературен конкурс с произволен формат - есе, пътепис, разказ, поема - какво ли би произлязло 🤔

     

    А филма-ода за токийската тоалетна на Вим Вендерс, обсъдихме ли дали си го гледал?

     

     

    • Харесвам 1
    • Благодаря 1
    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    преди 23 часа, домосед каза:

    Браво! Радвам се, че поддържаш формата с качествени пътеписи и ги споделяш тук😎

     

    В случая най-интересен и "очеотварящ" ми е пасажът за тематичните аниме-заведения. 

     

    Но любимата ми фраза е друга:

     

    Срещу сто йени си теглим поема подарък от императора

     

    Мисля си, ако я извадим от контекст и я зададем като тема на литературен конкурс с произволен формат - есе, пътепис, разказ, поема - какво ли би произлязло 🤔

     

    А филма-ода за токийската тоалетна на Вим Вендерс, обсъдихме ли дали си го гледал?

     

     

    Разбираш, че пътеписът е интересен, когато получиш такъв коментар. Благодаря ти!

     

    Аниме кафетата са любопитни като концепция, интересно-странни за посещение (но пък са част от съвременната японска култура и лайфстайл, поне на една част от населението), но аз виждам далеч повече вреди във вманиачаването по разни измислени герои и светове до степен на загуба на връзка с реалността, отколкото ползи. Обаче си заслужава да се види и преживее!

     

    Хахаха, за цитата, така изваден от контекста, може да получиш всичко от откъс от ,,Шогун" до интерпретация на ,,Междузвездни войни", може да се пробва в някой конкурс за творческо писане!

     

    За съжаление, споменатия филм не съм го гледал, ще се постарая да запълня тази празнина в общата си култура. А тоалетните в Япония са си баш култура, просто им трябва свикване.

     

    Ще пускам идните седмици и другите части, там разказвам за още аспекти и впечатления от страната, тук бее кратко въведение + какво видях в Токио. Както се казва, stay tuned!

    • Харесвам 4
    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    Дани Магелани

    Публикувано:

    Чудех се къде изчезна!

    Браво!

    Много задълбочен и зрял анализ от човек на тази крехка възраст! За краткото време в Токио си усетил духа на традиционна и модерна Япония. Не разбирам, не харесвам аниме културата, но с любопитство четох написаното. 

    Беше удоволствие! Благодаря!

    • Благодаря 1
    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове

    преди 9 часа, Дани Магелани каза:

    Чудех се къде изчезна!

    Браво!

    Много задълбочен и зрял анализ от човек на тази крехка възраст! За краткото време в Токио си усетил духа на традиционна и модерна Япония. Не разбирам, не харесвам аниме културата, но с любопитство четох написаното. 

    Беше удоволствие! Благодаря!

    Хахахах, тук съм! Не бях публикувал в сайта от април насам, когато писах за Корея. Насъбра се много материал за разказване, но все нямам време като хората да седна и да го напиша, даже Япония е с две години закъснение. Благодаря за хубавия коментар! Аниме културата, както казвам и в пътеписа, е безкрайно далеч от моята сфера на интерес, но нали знаеш, когато си в Рим, прави като римляните, та нямаше да е обективен пътеписът без посещение на Акихабара. На мен лично другите градове в Япония повече ми допаднаха от Токио (за Хирошима разказвам в част 2, а за Киото в част 3), но столицата е задължителна за посещение. 😄

    • Харесвам 2
    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове



    Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

    Трябва да си член за да оставиш коментар.

    Създай профил

    Регистрирай се при нас. Лесно е!

    Регистрирай се

    Влез

    Имаш профил? Влез от тук.

    Влез сега

×
×
  • Създай...

Важна информация

Поставихме бисквитки на устройството ти, за да улесним употребата на сайта. Можеш да прегледаш нашата политика за бисквитките.