По следите на изгряващото слънце - част трета. Киото - храмове, гейши и макаци

В Киото сме. Докато с германката стигнем до хотелчето си близо до старата част на града, който в продължение на над едно хилядолетие е бил столица на Япония, сме изгубили бройката на храмовете, които срещаме по пътя си - малки и големи, шарени и сиво-безцветни, шинтоистки, будистки и един самурай знае какви още. Пощаденият от бомбардировките по време на Втората световна война имперски град е събрал в себе си всичко, което се асоциира със старата, класическа Япония - ниски дървени сгради, стотици величествени храмове, колоритни пазари, гейши, двойки в пъстри кимона, автентична храна и макаци с червени носове. Без съмнение един от най-великите градове на планетата и мечта на пътешественика, нагледал се на стъкло, хром, бетон и ходещи аниме персонажи по други кътчета на страната. Хотелчето е на тиха, но централна уличка, и е напълно в духа на града - облицовани с дърво стаи и красива баня с размери като от къщичка за кукли. На бюрото ме очаква изненада - оригами жерав с моето име. На кирилица. Ето как изглежда нашата азбука, прекарана през перото на калиграфа. Помислено е за всичко, до последния детайл.

За отваряне на куфарите в миниатюрното междулеглово пространство и дума не може да става. Затова пък се отваря приказка за киселите краставички. Които тук са... червени. Мястото е барче с три маси в задна уличка на нашия квартал, а събеседникът е собственикът на заведението, който компенсира за оскъдните си познания по английски с богатите си такива за местната кулинария, докато ни носи да опитаме тънките резенчета с тръпчив вкус. Които тук се наричат шибадзуке и дължат пурпурния си цвят на билката ,,шисо". В планината от малки купички, изникнала внезапно пред нас, различаваме още сашими (тънки резени филе от сурова риба) от морски костур, соев сос, варен ориз и супа мизо. В късния следобед сме единствените клиенти, а повечето заведения направо са хлопнали кепенците. Явно и тук местните спазват своеобразна сиеста.

Първи стъпки из Киото

В единственото отворено заведение в квартала собственикът ни спретва гощавка в духа на най-добрите местни традиции

Прекосяваме моста Шиджо над река Кама и сякаш за един миг пристъпваме назад във времето. Ниските сгради, опасващи двете страни на булеварда, водещ към входа на квартал ,,Гион", до една са строени в периода от 17 век до началото на Втората световна война. Сергии предлагат местни деликатеси, от всяка страна се носят непознати аромати, осезаемо е по-шумно и по-хаотично, доколкото това е възможно в ,,Страната на изгряващото слънце". Ето как е изглеждала Япония значи преди затварянето на населението в стъклени кутийки и хроничния овъртайм. По улиците пъплят традиционните автобуси ,,раку", проектирани за пръв път през 20-те години на миналия век, с непогрешимо квадратна форма и често пъти облицовани с дърво седалки. Голяма част от местните се разхождат из квартала в кимона, при това далеч не само с фотографска цел, както е в Корея - тук, в богатия на културен живот и известния с почитта си към традициите Киото, красивите японски одежди се срещат под път и над път, допринасяйки за автентичността на града. След поредния магазин за ръчно рисувани купи свиваме надясно по Ханамико-дори, главната улица на Гион. Подминаваме десетки чаени къщи в традиционен японски стил, в които лицензирани гейши до ден днешен забавляват гостите с песни и танци и въвеждат любопитните в тънкостите на чаената церемония. С нескрито любопитство попивам всичко около себе си, докато крачим по улиците, така майсторски описани от Артър Голдън в най-известната му книга - ненадминатите ,,Мемоари на една гейша".

По главната улица на Гион

Създаденият през 17 век, по време на периода ,,Едо", квартал Гион е отдавнашен център на забавленията, и именно тук се подготвят гейшите за своята бляскава кариера. В специални училища, наречени ,,окия", ,,шикоми" или най-малките ученички, започват своето сурово и изключително строго обучение. За да достигнат степента ,,майко", последната стъпка преди професионалното кръщение като пълноправни гейши, момичетата усвояват различни изкуства, етикет и социални умения. Професионалният живот на гейшите включва участие в частни забави и обществени събития, където те демонстрират своите умения. Те са символ на елегантност и гордост, поддържайки и предавайки традициите на японската култура. Популярното схващане, че гейшите са вид куртизанки, в този смисъл не е съвсем вярно. Макар и да е истина, че е било прието повечето от тях да имат финансов благодетел, за да поддържат статута си и безкрайно скъпия си начин на живот, преди всичко тяхната роля е била интелектуално да развличат високите гости на важни събития. Не че въпросният благодетел харчел тези сериозни суми единствено за удовлетворяване на своите духовни нужди, разбира се. Днес в Гион работят около 70 гейши, а 30 момичета са със статут на ,,майко". Регистрираните домове, или ,,окии", са общо девет.

Много вътрешни дворове са всъщност малки храмове

Имаме късмета да се шляем из тесните улички на Стария Гион, без те да са заляти от нескончаемия поток туристи, който наводнява града през лятото. Този август е в плен на железните правила във връзка с коронавируса, които обаче засягат по-скоро пътуването от и към Япония, а вътре в страната всичко е отворено и работи без сериозни ограничения. Искам да снимам всяка къща, всеки ъгъл, сергия, и само закачените на фасадите табели ,,Снимането забранено" възпират фотографския ми устрем. И усилват още повече любопитството ми какво точно се разиграва в тази или онази малка уличка. Един от най-важните аспекти в живота и кариерата на гейшите е дискретността на всичко, което правят, техните ежедневни навици, излизания и срещи. Тъй като се намираме в сърцето на квартала, в който немалка част от жителите са свързани по един или друг начин с древната японска професия, градската управа демонстрира своето уважение към представителките на занаята и освен табели, командирова в квартала и полицейски служители. Които действително изглеждат малко комично с белите си ръкавици и каски, но чийто твърд поглед и шокови палки, закачени на кръста, всяват респект у минувача, решил да се рови из тайните на Гион.

Киото е градът на храмовете. 1600 будистки и близо 400 шинтоистки светилища превръщат бившата столица на Японската империя в мястото с най-висока концентрация на религиозни сгради в света. Не три дни, с колкото разполагаме ние, а три живота няма да ни стигнат, за да обиколим всички, затова след кратка справка с Гугъл и следвайки препоръките на студентите от Хирошима, избираме пет-шест свещени места, които да удостоим с присъствието си. В Гион е Keнин-джи, най-старият храм в града от течението дзен будизъм, построен през далечната 1202 година от Йосай, митична монашеска фигура, пътувала многократно до Китай през този период, за да донесе в Япония дзен медитациите и култивацията на чая. Следваме будистки монаси, млади двойки и възрастни поклонници, които чинно се събуват пред входа на главната сграда от храмовия комплекс. По-голямата част от него е отворена за посещение, а откритите към десетките вътрешни градини помещения приканват към присядане на безупречно чистия под, медитация, съзерцаване на изящната дърворезба на храма и размисли за непреходното и нетленното. Или, в нашия случай, обсъждане на плановете за вечеря. Тъкмо да ни хване угризението, че не сме на висотата на положението, когато от пространството зад нас се понася звучно похъркване. Явно дядото в съседство е достигнал дневната си доза дзен.

Из вътрешните дворове на храма ,,Кенин-джи"

Народът масово си почива по татамитата

На излизане се сблъскваме за пръв път с японска дзен градина, или карасансуи. Нечетният брой камъни (три, пет или седем), различни по размер и подредени така, че да изглеждат максимално естествено и несиметрично, трябва да бъдат поставени по такъв начин, че поне една трета от техния обем да бъде под земята. Чудим се с наивното си незнание колко точно е естествено да натрупаш една дузина камъни и да подчиниш подредбата им на десетки строги и писани от човека правила, но кои сме ние, за да съдим мъдростта на дзен будизма. Възрастна жена споделя, че може с часове да съзерцава каменното спокойствие на градината. Нашите несъвършени чуждестранни души не могат да намерят толкова търпение, а имат и дълга и предълга програма за изпълнение, затова бързаме към съседната сграда на храма, за да видим прочутата картина ,,Драконите близнаци", подарена на Кенин-джи от майстора Джунсуке Кондо и неговите ученици по случай 800-ия рожден ден на светилището през 2002 г. Покриваща целия таван на помещението с площ от 175 квадратни метра, изрисуваният с традиционно мастило и златна боя върху японска хартия шедьовър представлява два дракона, движещи се през облаците. Изработени са с изключителен усет към детайла и внимание към всяка люспичка, все едно всеки момент ще разперят криле, за да се отлепят от платното и понесат над Гион.

Карасансуи на храма

,,Драконите близнаци" на тавана на храма

Нататък из Старото Киото с променлив успех си играем на криеница с дъжда, който ни гони по петите по почти вертикалните улички, водещи към близо петдесетметровия силует на пагодата Ясака, част от храма Хокан-джи. Лекият ръмеж, който не изглежда да пречи на разхождащите се наоколо двойки с кимона, и сумракът на късния следобед правят атмосферата още по-магическа. Шумна филипинска група малко разваля обстановката на съседната уличка ,,Ясака-дори", откъдето се разкрива гледката, която краси всички пощенски картички, продавани в Киото. След като търпеливо дочакваме реда си за снимка, се спускаме по павираното великолепие на ,,Нинензака", част от старинен поклоннически маршрут, който води до близките храмове. Според поверието, ако вземеш, че паднеш по стръмната уличка, смъртта те очаква до две години. По-добре стоят нещата на съседната ,,Санензака", където ти отпускат цели три години живот, ако си имал неблагоразумието да се спънеш и прекатуриш. Уж не сме суеверни, ама стъпваме внимателно с походката от интрото на Пинко Розовата пантера, докато не сме отново долу, на равното. Поуспокоени, че съдбата ни ще се реши далеч от произвола на древните японски поверия, попиваме духа на Старото Киото, неговите традиционни дървени къщи, повечето от които днес са превърнати в чайни и ателиета.

Разходката из Старото Киото е връщане назад в Средновековна Япония

Улица ,,Нинензака", където по-добре да не падаш

Скоро обаче пак трябва да побързаме, за да хванем работното време на близкия храм ,,Кодай-джи", където сме единствени посетители в лятната вечер. Губим се между красивите чаени къщи, многобройни градини с ниски постройки и сред необятната бамбукова гора, която обгръща храма като жълтеникаво-зелена ръкавица. Колко други туристически градове от такъв мащаб могат да се похвалят не с една, а с десетки гори и горички из централната си част? И колко различно е Киото от Токио на безкрайните булеварди, сгради, чиито върхове се губят в облаците и където се чувстваш като мравка в добре организиран мравуняк. Възможно е да романтизирам града, тъй като съм към края на своята японска одисея, или пък защото съм повлиян от представата за ,,Старата Япония", изградена от книгите на Джеймс Клавел и Артър Голдън, но част от сърцето ми остава в Киото и трудно ще се намери място под небето, което ще успее да ми въздейства толкова силно.

На входа на храма ,,Кодай-джи"

Традиционните малки къщички на територията на светилището

В лабиринта от бамбук и процеждащата се между стройните стволове на дърветата догаряща дневна светлина достигаме няколко будистки статуи, зад които отново започва улица ,,Нинензака". Играем си с огъня, този път с обратен наклон. Въпреки късния час, жегата все още не отстъпва, и влизаме да се освежим в Старбъкс. Преди да ме обвините в липса на въображение и да ме заклеймите като представител на онази прослойка (често американски) туристи, чиято първа задача в Италия е да потърсят най-близкия Макдоналдс, бързам да се защитя - този Старбъкс е разположен в традиционна дървена къща от периода Едо, а атмосферата на двата етажа наподобява тази в историческите японски чайни. Клиентите се събуват, преди да прекрачат прага на помещенията, които вътре са декорирани с рогозки татами, красиви възглавнички и ниски масички. Идеалното място да се почувстваш като самурай... докато пиеш айс лате и си зареждаш телефона. Сградата е запазила своите оригинални елементи, включително дървените конструкции, стълбище и осветителна система. Пример за това как глобалните марки могат да се адаптират и да уважават местната култура и традиции, ставайки част от тях, а не техен противовес. А както и опашката пред входа показва, бизнес идеята е повече от успешна.

В бамбуковата гора на ,,Кодай-джи"

Кой би предположил, че това е вход на ,,Старбъкс"?

Нощно Киото. Пак сме на ,,Ясака-дори". Филипинки няма. Красиво осветена пагода има. Има и фотограф, разположил статива си точно там, където искам да застана за снимка. Издебваме момент, в който той е насочил цялото си внимание към увесил се от съседен стълб на уличното осветление инстаграмър, за да откраднем по един кадър с храма. Връщаме се до хотела пеш, следвайки извивките на река Камо. Хора почти не се срещат, а атмосферата в хилядолетния град е такава, че очаквам всеки момент пред нас да изскочи някой взвод самураи, или да видя прословутата среща от ,,Мемоарите на една гейша" между младата Чийо и Председателя, която дава тласък на целия роман и се разиграва именно край каменистия бряг на Камо.

На другия ден изгревът ни хваща вече на крак. Гоним влак, който да ни отведе в източната част на Киото, в може би най-емблематичното място на града. Този път сме послушали пътеводителите, които в един глас заклеват туриста в името на всички шинтоистки божества да дойде в разположеното в подножието на планината Инари светилище Фушими Инари още с пукването на зората, за да избегне нечувани човешки множества и прочее минуси, които вятърът на свръхтуризма разнася по популярните азиатски забележителности. Действително в ограденото пространство около входната порта на храмовия комплекс в ранния час се срещат само местни, които не дават вид да са напускали мястото в последните 10, 20, 50 години и междувременно са се сраснали с пейзажа. Пристъпваме плахо през входа на шинтоисткия храм, най-ранните постройки на който датират от осми век. Невероятно е колко добре са запазени древните сгради и архитектурни съкровища на Киото, размишлявам аз, и потръпвам в ужас от мисълта как градът е бил на косъм от това да бъде на мястото на Хирошима и да изпита пръв в световната история ужаса на атомния взрив. Според популярната култура американски висшестоящ генерал, участващ дейно в проекта ,,Манхатън", се възпротивява яростно на идеята за пускането на разработената бомба върху древната японска столица, тъй като е прекарал именно в нея медения си месец, заедно със своята съпруга, и знае важността на културното и историческото наследство на града. И така на топа на устата попада Хирошима.

В началото на прехода

Фушими Инари е храмът на портите. При това не една, две, три или десет, а цели 10 000 тории, построени в нестройна близо четирикилометрова редица до върха на възвишението Инари. Високи и ниски, нови и стари, дебели и тънки, лъскави и олющени от капризите на тихоокеанския климат, портите образуват своеобразен поклоннически маршрут, оранжева гора, през която се процеждат редките слънчеви лъчи, колкото по-високо се изкачваш. Натъкваме се на статуи на лисица, докато минаваме през началото на тунела. Храмът почита ками Инари, покровител на ориза, чая, плодородието, сакето и... лисиците. Оттам и червено-оранжевият цвят. Колкото по-нагоре се катерим, толкова повече оредяват и без това рехавите посетители, които към средата на яркооранжевото трасе изчезват напълно. Слабият ръмеж, барабанящ над главите ни, усилва усещането за мистицизъм и неземно спокойствие.

Сред оранжевата гора на Фушими Инари

Портите, които са около нас, са най-разнообразни. Някои са съвсем мънички, под метър високи, а други се извисяват с исполински ръст от няколко метра високо над главите ни. Първите тории са поставени през далечната 794 г., а техният брой нараства главоломно по време на епохата Едо през 17-ти век, когато поклонници от цялата страна даряват огромни суми на храма. Тези процеси продължават и до ден днешен, като не са никак малко и тези, които в последните години са готови на всичко, за да издигнат своя порта по свещения поклоннически маршрут, с гравирано име на дарителя и дата. Пленени от магичния пейзаж, почти се навиваме да забием и ние няколко тории, докато разбираме, че цената на новите попълнения в оранжевата армия на Фушими Инари достига до 12 000 долара. Плюс чакане ,,на опашка" от минимум година.

На всяка порта са гравирани името на дарителя и датата на нейното издигане

Малко преди върха германката се отказва. Ще ме чака в някаква чайна, изникнала чудотворно зад един завой по поклонническия път. Пие й се матча и се прехласва по кученцето на съдържателя. Поддържайки имиджа на смел изследовател и Марко Поло на 21-ви век, продължавам храбро нагоре по почти отвесните стълби към върха, за да запечатам гледката към Киото от високото. Въпросната гледка е по-хубава на теория, отколкото на практика, тъй като в голямата си част се закрива от буйните корони на близките дървета. Едва съм успял да си поема въздух от близо двучасовото изкачване, когато дъждът ме подгонва надолу. Докато стигна до чайната, съм подгизнал. Не е ясно дали от едрите капки, които падат през процепите между портите, или от физическото усилие, съчетано с над 90-процентовата влажност на въздуха в кедровата гора.

Поклонническият маршрут ни води нагоре в продължение на близо 4 км

Гледката от върха не е най-впечатляващата

Долу в ниското дъждът е спрял. Умножил се е многократно обаче потокът от посетители, спали блажено до късно в меките си постели. Поздравяваме се за доброто решение да дойдем рано. Маневрираме между орди от ученически класове на екскурзия, пенсионерски клубове и планинари в пълно бойно снаряжение. Лишаваме се от разкоша да си купим бисквитки сенбей с предсказание, каквито се продават на всяка крачка около храма. Няма смисъл да си знаем съдбата, преди да й е дошло времето. Не че ще разберем и дума (знак?) от ситните йероглифи, с които е изписано листчето.

Тази снимка е една от причините за ставането още преди изгрев слънце

Следва бърза закуска от хотдог и кисели краставички (този път зелени). За кой ли път прекосяваме целия град, този път от изток на северозапад. Забележителностите на Киото хич не са удобни за пешеходно, че даже и автобусно обикаляне. Близо час и половина по-късно крачим с бърз ход по широките булеварди на квартал ,,Кита". Припряността ни не е толкова продиктувана от нетърпение, зад което се прокрадва натрупаната умора от предните дни, а от усърдието ни да стигнем до близкия Златен храм, преди бурята да достигне нас. Начинанието се увенчава с грандиозен неуспех, а от поредно подгизване за деня ни спасява единствено половинчатата козирка на близък жилищен комплекс. От неособено доброто си скривалище наблюдаваме как улиците на квартала се превръщат в реки, което по никакъв начин не изглежда да смущава жителите на Кита, които най-невъзмутимо си крачат по залятите тротоари. Някои даже тичат. От една шахта изригва малък гейзер. След секунда оттам минава и надъхан велосипедист, без дори да забави темпо. Явно наличието на един от най-важните храмове на дзенбудизма в непосредствена близост е направила обитателите на квартала неподатливи на влиянието на незначителни битовизми като капризите на местния климат.

След няколко минути късметът ни се усмихва и скоро се редим на опашката за влизане в поредния (и предпоследен) храмов комплекс. Внушителният павилион на светилището Кинкаку-джи блести отдалеч. При това не само с духовна извисеност, ами и с близо двадесетте килограма злато, с които са покрити горните му два етажа. Някога дом на високопоставен благородник, вилата на малкото езерце в северозападните покрайнини на Киото е превърната в будистки храм от сина му, който искал да изпълни последното желание на баща си. Златото е сложено с очистителна цел, като според будистките вярвания то трябва да пресее и пречисти мисълта от негативизъм. Не знам доколко изпълва целта си, но портфейлът ми със сигурност е очистен от последните останали ми едри местни банкноти в близкия сувенирен магазин. Как да не му се иска на човек да купи всичко, продавано из японските туристически капанчета?

,,Златният" храм - Кинкаку-джи

За да стигнем последния храм от програмата, правим сложна схема с прехвърляне от един в друг старовремски автобус, за да се окажем отново сред организирания хаос на Гион в Централно Киото. Изкачваме почти вертикална уличка към Кийомизу-дера. Придвижването в желаната от нас посока е силно затруднено не само от устоите на земното притегляне, а и от непробиваемите вълни от човешки и автомобилни маси, които са задръстили пътя към най-стария храмов комплекс в Киото. Знаем, че неделя следобед е възможно най-неподходящото време за посещение, и въпреки това препълнената ни програма не позволява по-голяма гъвкавост. С ненадейно появила се решителност да отметнем къде-що има храм по Киото, лавираме между поклонници и туристи, за да успеем в крайна сметка, плувнали в пот, да се заковем за снимка пред внушителната входна порта на построеното през осми век светилище (човек остава с впечатлението, че всичко по-значимо в Страната на изгряващото слънце е строено или през осми, или през 17-ти век, а през другото време далечните острови са тънели в някакво архитектурно безвремие).

На входа на ,,Кийомизу-дера"

За пръв път в Япония ставаме свидетели на масов туризъм и не сме очаровани. Пред величествения храм няма място не карфица да хвърлиш, а телефон да извадиш и да снимаш, камо ли пък да разгледаш нещо отблизо. Младоженци, ученици, баби, китайци се щурат напред-назад из тясната площадка на входа на Кийомизу-дера. Масивното туловище на храма е изградено от дърво и се извисява високо над Киото, в полите на възвишението Отова, а едноименната гора заема сериозна площ в самото сърце на града. Мащабните стълбове, на които се крепи храма и неговата прочута веранда, както и основната сграда на светилището, са построени през 13-ти век без използване на нито един пирон. Дори и силната енергия на будисткия храм обаче не може да ни накара да изпълним древния ритуал и да се метнем от 13-метровата платформа, както правели смелчаците преди. Вярвало се, че ако човек скочи от дървената тераса и оцелее, неговото желание ще се сбъдне. Не изменяйки на себе си, педантичните японци даже са извадили статистика - документирани са минимум 254 скока, а 85% от храбреците са останали живи. За колко време и в какво състояние обаче остава тайна. Избираме да вярваме на здравия разум и си оставаме с мълчаливо вдъхновение за велики дела и прочее източници на мотивация за успех, за които народът се стича от цяла Япония във великия имперски град. Избираме относителното спокойствие на близката горичка и правим кратък преход до малкия водопад, за чиято вода се вярва, че също сбъдва желания. А сега де. Едните скачат от 13 метра, а за други е достатъчно да се разходят малко през гората. Това е то животът. Трябва и малко тарикатлък.

От тази тераса много не ни се скача

По-късно същия следобед стоя в поза, в която ми се струва, че скоро коленете ми ще се откачат от краката, а прасците ми ще се схванат до степен на необратимост. Че на всичкото отгоре съм си и платил за това издевателство. Намираме се в една от многобройните чаени къщи в Гион, в която можем да станем свидетели на традиционната японска чаена церемония, но една от малкото, в която тя се провежда от жена с лиценз за гейша. Опитвам се да съм на висотата на положението, докато девойката ни въвежда в тънкостите на най-японското от всички японски умения. Момичето се усмихва миловидно и ни превежда умело през етикета на феодална Япония. Не съм убеден, че удивеното ми зяпване, когато то съобщава, че е всъщност е на почти 55 години и се занимава с чаения ритуал от над четири десетилетия, е подходящо за случая. Хм. А от коя възраст точно е вече неуместно да се използва терминът ,,момиче"?

Хиляди са детайлите в чаената церемония и нашето едночасово потапяне в нея в действителност само леко одрасква повърхността на това изкуство, високо ценено от дълбока древност до наши дни. Тънкостите му се изучават като част от задължителната учебна програма, а обучаващите се за гейши момичета трябва да го владеят до съвършенство. Подробностите в обстановката, като например разположението на купичките, изборът на цветя, положени като украса в ъгъла на стаята, цветовете и шарките на облеченото кимоно и редица други детайли предават определено послание, предназначено за госта и говорещо повече от хиляди думи. По един начин се налива чай на голям съперник, по друг се посреща самурай, с когото искаш да сключиш съюз. Едни цветя ще ухаят при посещение на този, на когото искаш да признаеш чувствата си, а съвсем други ще бъдат поставени пред госта, когото си уличил в предателство. Чаената церемония, или чадо, винаги се провежда в специална стая - чайна - и подчертава уважението, хармонията и естетиката. Един вид по дрехите посрещат, по чаената церемония изпращат. Под мистичното було на древния ритуал са решавани хиляди съдби и взимани са някои от най-важните военни и политически решения.

Подготовка за чаената церемония

Нашата домакиня подготвя различни инструменти, които ще нареди по определен начин и ще използва в строго задължителна последователност. Сред тях са чаена купа (чаван), бамбукова метличка (часен), лъжичка от същия материал (часаку) и т.н. Разпознаваме също вкусните домашни сладки яцухаши с пълнеж от червен боб. След като влизаме, покланяме се и заставаме на определените за нас места, церемонията започва. Дамата ритуално почиства пред нас всички и без това искрящи от чистота инструменти, след което взима лъжичка стрита на прах матча и я добавя в купата. Залива чая с гореща вода и разбива с помощта на часен сместа така, че да се получи пяна. След това ни сервира по старшинство (в случая по ред на номерата), като купичката задължително се подава и поема с две ръце. Гостът следва да я завърти леко, за да избегне пиенето от предната част. Впрегнал съм целия си ресурс в това да не взема да наруша някое правило и да обидя неволно някой дух или по-лошо, да покажа неуважение към древните японски традиции. Явно съм се справил задоволително, защото гейшата остава дълго след церемонията, за да покаже на мен и германката градината на тяхната чаена къща и да си побъбрим за подрязване на бонзаи, обучението на гейшите и подредбата на камъните. С една дума, нещата от живота. А може би и просто японците не умеят да показват раздразнение. Дори и след поредния въпрос от любопитния бледолик.

Аз, задавайки хилядния си въпрос към нашата домакиня

Ден последен в Страната на изгряващото слънце. С моята спътница имаме коренно противоположна представа как искаме да го прекараме. След закуската с разни непонятни за мен съставки в кафене, в което цари строга забрана за използване на мобилни телефони, тя тръгва да търси ,,Харли Дейвидсън", а аз - макаци. От онези с червените носове, които зимата ходят да се греят в топлите басейни по планинските склонове. Неизменният квадратен автобус ме вози над един час в западна посока, след което започва моя преход през парк ,,Арашияма". На входа на гъстата бамбукова гора ме предупреждават да държа здраво телефон, шапка, очила и каквото още може да бъде отмъкнато от ловките ръце на скачащите от дърво на дърво хулигани. Потеглям по стръмната пътека между зелените стволове, които, погледнати отдолу, нямат край. Няма и следи от други ентусиасти катерачи. Че и кой с поне малко здрав разум ще тръгне да катери японските балкани през август. Горещо е! А влажността е 91%. Леко съм разочарован, че по целия път до върха не срещам дори сянка на макак. Явно и на тях съм им хванал почивката. Или както се оказва, щом, задъхан и целият червен, достигам върха, времето за хранене.

Гледка от Арашияма към Киото

Туризмът може да е екстремен спорт в Япония през август

Всички над 120 червеноноси и червенодупести индивиди от тукашната популация хрупат ядки и други вкусотии, които служители на парка са им дали. Маймунките живеят свободно в ,,Арашияма", но и малки, и големи знаят къде няколко пъти на ден сервират хапване. През другото време кръстосват периметъра, плуват в малките вирчета, катерят се по околните дървета, скачат по пейките и позират с удоволствие пред обективите. Пък и гледката към града си я бива, запечатвам и нея. Тук е едно от малкото места, където японските макаци могат да бъдат видяни в естетвената си среда. Животинките са силно интелигентни и освен че се къпят в онсени, често са засичани да ,,мият" картофи и корени, преди да ги изядат. Те са господари тук, установявам аз, когато ми се налага да хвана друга пътека надолу заради усиленото боричкане на двама здравеняци току пред мен.

Време е за обяд. Докато чакам германката пред един от входовете на стария пазар ,,Нишики" в центъра на Киото, забърсвам пържена скарида на клечка. Вкусотия. Започвам да се оглеждам за още някое кулинарно изкушение, но моята спътница пристига и се впускаме да изследваме функциониращия от края на осми век пазар. Някога основан като тържище за риба, днес ,,Нишики" представлява 400 метрова покрита павирана уличка, от двете страни на която се продават разнообразни плодове, зеленчуци, риба. Има и екзотики от рода на ателие за ножове, създадено през 16-ти век от майстор на самурайски мечове, както и щанд за сурови стриди. Повечето бизнеси са на над 100 години, основани далеч в миналото от някой легендарен роднина и съхранени и развити до 21-ви век от дисциплинираните наследници на самураите. Не може да не се набие на очи огромната разлика между стерилния, чист и доста организиран въпреки многобройните посетители и търговци пазар и неговите далеч по-хаотични, шумни и откровено по-мръсни, макар и често по-малки, еквиваленти в други азиатски страни. Япония все пак си е Япония.

В оживена кръчма на пазара хапваме супа с нудли. И две скариди, от които не мога да се въздържа. Малко след това с германката си вземаме довиждане насред безкрайните тълпи на централната гара на Киото. Тя продължава с шинкансена към Токио, а аз отивам да търся хаос и колорит из Виетнам. За целта се качвам във влакче, каквото може да съществува само в Япония, и отпрашвам към летище ,,Кансай" в Осака. Влакът ,,Харука" е изцяло посветен на анимационния персонаж ,,Hello Kitty", а седалките, перденцата, та чак и външният дизайн на влака е изцяло с десен на Кити Уайт. Популярността на котето е толкова голяма, че японското правителство дори го ,,назначава" като посланик на туризма, като освен регионалния влак, в който се возя аз, има и цели шинкансени, украсени в същия стил.

Пазарът ,,Нишики" в центъра на Киото

Кулинарни изкушения на пазара ,,Нишики"

С или без Кити Уайт, влакът е напълно празен, както е празен и... онсенът. На летището, разположен на територията на хотела с капсули, в който ми предстои да нощувам преди ранния полет на следващата сутрин. Най-доброто възможно изпращане. Тръгвам от Страната на изгряващото слънце с чекиран и мисловен свръхбагаж, като ми отнема над две години да се хвана да систематизирам видяното и да подредя своите впечатления в тези три пътеписа. Япония е отделен континент, не, вселена, в която всичко се случва безумно бързо и същевременно много бавно, страна, в която уважението към историята и традициите подпомага погледа в бъдещето. В Япония градовете са по-населени от всякога, а населението им - по-самотно от когато и да било. Островите, разположени на края на света според нашата евроцентрична представа за планетата, макар и отворени към благата на глобализацията, продължават да са носител на неподражаема култура и обичаи. А и дано така си остане. За мен беше чест да се гмурна с главата напред в този необятен океан и да успея да видя някои от най-интересните му места. А кой знае - може би някой ден пак ще се върна. Но засега - Arigatou gozaimasu, Nihon - време е за лудостта на Виетнам...

Япония ме изпраща с влак, посветен на ,,Хелоу Кити"