По стъпките на самураите и шогуните в Киото и кратко кръгче на Шанхай

Здравейте отново, магелански приятели! Дойде време да ви разкажа и за моето, за съжаление кратко, японско кръгче. Тук е моментът да благодаря на всички магеланци, които ми помогнаха да планирам добре всичко – Kamen, Viktor_, Chandni, veseliache, Samuraika, Тоpfly, Drandarski, Guinness, Emika - едно голямо АРИГАТО ГОЗАИМАС на всички вас!

Бях подготвил всичко за да не стават езикови или други изцепки. Както обикновено тръгнах с моята любима черна раница, фотоапарат и разбира се разпечатана презентация за конференцията. Дори не забравих и няколко визитни картички да взема.

15 януари започна главозамайващо. В 8.30 сутринта вече бях в метрото, защото ме чакаше лекция в 9. В 11.50 приключих лекцията, но в 13.25 имах полет Мадрид-Франкфурт. Добре че метрото в Мадрид работи както трябва и в 12.45 вече бях на Терминал 2. Знам, че е леко рисковано, но това дори ми увеличи адреналина преди пътуването. Пътувах с Lufthansa до Франкфурт, а от там до Пекин и Осака с Air China. Всички полети минаха по план, без закъснения и проблеми. Филмовата колекция на Air China се оказа голяма боза, затова се наложи да гледам My big fat Greek wedding 2 и после просто спах. Храната не беше лоша, дори даваха хляб китайците, но менюто неизменно включваше ориз. Още в самолета разбрах, че ме чака оризова диета. Аз почти не ям ориз, да кажем, че ориз опитвам 1-2 пъти годишно, обикновено на паеля. Но, реших да не бъда лигльо, а да се потопя в азиатската култура и охотно хапвах китайски ориз. В Осака, митническата проверка беше доста мудна на 16 януари и ми отне повече от час. Най-после обаче имах печат в българския си паспорт! И то японски!

Обмених малко японски йени на летището, на много добър курс между другото, и се насочих към влаковете. Бях добре подготвен, знаех, че трябва да взема карта за намаление ICOCA за 2000 йени и билет за Киото с нея струва 1600 йени за влака Харука, който стига за 75 минути до Киото, като от Осака тръгва от 4 перон, а в Киото от 30 перон на обратно. Както виждате този път си написах домашното, че не исках да се губя в Япония. Но, още от летището почувствах, че съм попаднал в цивилизована страна! Всичко чисто, подредено, надписите на японски и английски, а аз разбира се бях понаучил и няколко думи на японски за всеки случай. В 11 вечерта бя в Киото. За там също имах подробни инструкции като за новобранец от сорта - излез от централната врата, насочи се към платформа В3 на автобусите и вземи номер 205 до спирка Кинагуса комае, продължи по посока на автобуса и ще видиш ресторант SАТО, завий на ляво след ресторанта и на 20 м ще видиш от дясно хотел Хризантема. Е, с такива инструкции как да се загубя?!

Вече чувствах еуфория!!! В Япония съм си мисля!!! Невероятно!!! От кога мечтая да стигна до тук?! От както като хлапе гледах “Отмъщението на самурая” и “Шогун”!

На самата спирка питах една японка дали говори английски, тя ми каза, че говори малко, но веднага ми обясни как работи системата с билетите и дори ми предложи да ми продаде билет, който има. Той струваше 230 йени, аз й подадох 500, но тя ми върна ресто 300 и ми каза усмихнато - discount. Викам си, уау, тук гайджин Crazy horse го третират като вожд, това е добре! И наистина тези първи впечатления от японците ми се запазиха до края. Автобусът стигна до хотела за около 30 минути като всяка спирка се обявява гласово и на екран над шофьора, изписано на японски и латиница или както японците казват ромаджи, така че ориентацията се оказа лесна. Само дето седалките са направени малко като за японци, всичко е малко и направо миниатюрно. Едвам се побрах на седалката. А, японците едни такива спокойни, тихи, постоянно се извиняват като слизат и благодарят. Е, и аз им последах примера и любезно ги приканвах да ми правят място за да сляза с - сумимасен о кудасай/простете моля.

Хотелчето го намерих бързо и останах приятно изненадан. Препоръчаха ми го от университета, защото е на 5 минути пеш от кампуса на университета Рицумейкан, но ме предупредиха, че е само 2 звезди. Японските 2 звезди се оказаха като поне 4 македонски примерно. Първо на рецепцията ме посрещна любезен рецепционист, който говореше не лош английски. Даде ми ключа и ми обясни, че мога да си взема безплатно гребен, самобръсначка и четка за зъби.

Това ми беше стаята.

Както виждатe, всичко миниатюрно, в японски стил, но достатъчно. Дори и ТВ имаше, който така и не пуснах. Отвикнал съм нещо да гледам телевизия. А, до ресторанта хотел SАТО работеше до 2 посред нощ! Не като в някои заспали северни страни, където вечерят в 5 или 6 и си лягат с кокошките преди Лека нощ деца. Япония започна да ми харесва! А, аз се готвех за зима, а то 5-6 градуса и зелено като началото на март в България.

Обаче заради разликата в часовите зони, 8 часа с Мадрид, до 5 сутринта не можах да заспя. Лошо няма, аз съм робот и бях пълен с положителни емоции и в 8.30 се събудих без проблем. Вече беше сряда, 17 януари и трябваше да ида в 9 сутринта да се регистрирам на конференцията в Рицумейкан. За съжаление валеше дъжд, а аз кактo винаги бях без чадър, но както си вървя, една японска дама изкочи незнайно откъде като истинска нинджа и ми връчи чадър с усмивка. Но, аз като неориентиран гайджин с японските порядки, попитах икура деска? - колко струва? Тя каза иие, иие -no money - не, не, без пари. Уау! Бях трогнат, истински! Такава загриженост да не се намокри някакъв чуждестранен шемет! Невероятен жест!

Университетът намерих лесно, но се замотах с намиране на сградата, която ми трябваше. Там вече всичко си беше на японски. Но, аз още в самолета научих йероглифите за вход и изход поне и като се губех по сградите поне знаех откъде да изляза. Накрая се озовах в библиотеката, където любезна библиотекарка най-после ме упъти към правилната сграда. Поздравих аз весело с охайо гозаимас/добро утро девойките на регистрацията, но те пък се оказаха корейки. Нормално, аз още от Намибия поздравявам всички корейци на японски. Това е малко като да срещнеш българин и да го поздраваш с мерхаба или гюнайдън, но какво да се прави. Конференцията започна добре с интересна сесия, а след това имаше обяд. Обядът се оказа с много ориз и чай. И да, Drandarski беше прав, японският чай не е и по моя вкус, а студеният чай ми се стори негоден за пиене, отпих малко от кумова срама, но го оставих.

Все пак изядох всичко и дори се пробвах да ям с клечки пак. Идеята ми допадна, купих си и аз японски чопстикс и сега вкъщи ям с клечки в Мадрид. Така ям по-бавно и по-малко. Лошото е, че дъщеря ми реши да ме имитира и ми казва постоянно - папа, гив ми, гив ми палка. Не знам какви палки й трябват, но определено с моите чопстикс не се справя.

След обяда реших стратегически да пропусна следващата сесия на конференцията и да отскоча до Златния павилион или Кинкакуджи-джи, който беше на 15 минути само от университета и от хотела ми.

Невероятно място! Това ми стана любимoто място в Киото! Самият храм наистина изглежда като златен и е много красив на този зелен фон. Входът е 400 йени.

Наснимах го яко и се разходих наоколо да почувствам Страната на съвършенното блаженство, както се нарича мястото около храма. Дъждът беше почти спрял. По алеите видях и няколко японски тийнейджъри- група ученици. Те ме поздравиха с hello, но аз ги поздравих обратно с конничиуа. И те ме попитаха откъде съм. Аз отвърнах - Уаташи уа Буругария-джин дес. - Аз съм от България. А, те весело закимаха и казаха - ааа, Буругария - йогуруто дес!/България - кисело мляко! Йеее, толкова приятно ми стана, че сме с едни гърди напред пред гърците поне в Япония и там ни асоциират с киселото мляко, а не Гърция. Хай, хай - потвърдих веднага аз, Буругария йогуруто дес!

Насладих се отново на храма и се отправих към магазинчетата със сувенири по улицата към храма където намерих много оригинални сувенири и разбира се пробвах местен японски сладолед.

След това се върнах пак на конференцията и пак попаднах на доста интересна сесия след което имаше вечеря на шведска маса. Отново много ориз, но имаше и сьомга, телешко, пилешко, така че гладен не останах. След 1 година в Русия никакви кухни не ме плашат. А, дори и там намирах какво да ям, макар и доста трудно. На вечерята се запознах с няколко интересни колеги - японисти, кореисти, френска професорка, която трябваше да ми коментира презентацията на следващия ден, латвийски японист и руско-френски професор с чудесно чувство за хумор. Точно с руснака намерихме най-добре общ език. Аз подхождам към руснаците винаги с едно на ум и дори в началото говорехме на английски, после към нас се присъедини французойката и минахме на френски, а след 2 японски бири, вече минахме на руски. Все пак, аз плавно, но славно върнах разговора на английски, защото не искам да оставям впечатление у руснаците, че българите са малките им васали, които говорят и са дължни да говорят отличен руски.

След това се прибрах в хотела, че ме чакаше презентация на другия ден следобед и сутринта трябваше да коментирам 2 презентации. Заради това реших да отменя посещението на замъка Ниджо-джо от четвъртък на петък. Не исках да се убивам от бързане и да мисля само дали ще закъснея за презентацията ми. Така че четвъртък само се мотах в университета, като се възхищавах отново колко е чисто навсякъде! Нито един отпадък, фас, пластмасова чаша, децибелите на студентите също бяха поне две нива под тези на мадридските. Всичко ми беше супер интересно! На обяд обаче ми сервираха това.

И дори ме питаха японските колеги, защо слагам толкова далече ориза? Те винаги слагали чинията с ориза пред тях. Еми на това му се казва език на тялото, мили ми японски колеги. Но, нейсе, още веднъж хапнах и ориз, като този път чаят изобщо дори не го докоснах. Но, когато видях, че има ориз и за вечеря, плюс разни неидентифицирани панирани неща, реших, че макар и гъвкав не съм толкова гъвкав и попитах руснака дали не иска да се поразходим и да намерим по-добра храна. Макар и руснак, човекът все пак е и французин и знае какво е вкусна манджа! Преди това, разбира се изслушахме заключителното слово на домакините, благодарихме за чудесно организираната конференция и се уговорихме да организираме следващата такава в Париж на 14-15 февруари 2019! Романтично място на романтичен ден! Там пак ще си говорим обаче за езика на омразата. Аз веднага коментирах, че е малко странно на 14 февруари да си говорим за езика на омразата и предложих поне да включим нещо по-романтично в панелите. Последва дружен смях, но да видим какво ще излезе.

И така с Жоро руснака се насочихме към изхода и докато си вървим към спирката недалече от моя хотел, забелязвам аз надпис на латиница. Казах на Жоро, воала Жорж, това място ми вдъхва доверие пишат на латиница, пресякохме улицата и какво да видим - надпис Boulangerie! О, mon Dieu, както казват французите! Какво мога да кажа, който търси намира! Веднага си избрахме по няколко кроасанчета и френски сандвичи, плюс безалкохолно, а Жоро ухилено изкара от раницата си бяло френско вино, реколта 2015 - Monbazillac! Е, вече нямах думи! Чувствах се у дома и Япония започна да ми харесва и в кулинарен аспект! Вдигнахме огромен тост за свободата, за това каква прекрасна привилегия е, че за разлика от нашите родители и други предци, които са живели в червен затвор с по-голям двор, ние имаме щастието да пътуваме, да виждаме света, да опознаваме нови хора и култури! Какво по-прекрасно от това?! И наистина прекрасен финал на тази конференция. Именно и затова отбягвам да посещавам места, които миришат на съветски нафталин все още и ми напомнят за болшевишкото мракобесие, но дали защото бях наистина гладен се сетих пак за грузинската кухня, която ме е спасявала не един път от вълчи глад в Русия, Украйна и Литва и споделих с Жоро, че определено смятам да си направя един тур на Грузия, но не тур на разни забележителности, които честно казано изобщо не ме интересуват, а просто един подробен кулинарен тур. Колегата се посмя и каза, че знаел какво имам предвид.

След като се прибрах в хотела веднага се заех с организирането на последния ми ден в Киото, петък, 19 януари, когато трябваше да видя всичко, което съм предвидил.

В петък, 19 януари реших да не си губя времето. Станах още в 7, а в 7.30 вече бях на автобусната спирка, снабден с туристическа карта на Киото и информация за всички забележителности и как се стига до тях. Купих си и целодневен билет от туристическия информационен център на гарата за 500 йени, което е около 3 евро.

Като начало се насочих към храма Тенрю-джи и близката бамбукова гора в Арашияма. Тенрю-джи не ме впечатли особено, защото след Златния павилион наистина трудно можеше да ме впечатли друг храм. Златният павилион си е любимият ми будистки храм! Но, бамбуковата гора ми даде бърза доза еуфория! Силно препоръчвам ранна утрина разходка там, преди да са дошли тълпите туристи, които аз също срещнах, но на връщане, когато излизах от гората. Красиво и вдъхновяващо кътче с удобна алея за разходки между бамбука! Какво мога да кажа освен - хубава си моя горо, миришеш на бамбук!

След това хванах пак автобус към центъра и се насочих към замъка Ниджо-джо за да видя най-после къде са се подвизавали шогуните, които са управлявали Япония цели 400 години! Входът пак беше 400 или 500 йени, което е съвсем разумна цена. За съжаление не може да се снима вътре в двореца-замък, но поне наснимах на воля цялата останала територия на Ниджо-джо! Много ми хареса самата атмосфера! Имах чувството, че ходя по следите на самурая Шинген Такеда от "Отмъщението на самурая"! Хареса ми и това, че имаше доста информация за историята на замъка, за трансфера на властта от шогуна към императора в периода 1867-1868 г и дори восъчни фигури на самураи около шогуна, за да се види какви са били придворните порядки. А, като цяло интериорът е много семпъл, няма нищо общо с пищните европейски барокови дворци, но въпреки това ми хареса самата атмосфера на мястото. Някак си се докосваш до духа на самураите и японската култура. Започна да ми става ясно, че цялата концепция за архитектура и красота е много различна в Япония. Явно местните са търсели точно това - защита от враговете, удобство, но не непремено безбожно скъп лукс, а по-скоро хармония с околната среда.

След това се насочих към Гийон и пазара Нишики. Наснимах колкото гейши можах, разгледах пазара и дори си купих 2 октоподчета, че нещо поогладнях от тези обиколки. В един сувенирен магазин намерих чудесни сувенири и там имаше карта на света. Аз бях първият клиент от България, затова бързо добавих една точка за Варна, но пропуснах да напиша Варна. Но, следващите магеланци ще напишат Варна или аз ще го напиша като се върна в Киото. Нишики е интересно да се посети. Не съм в супер възторг, но става.

Храмовете Киомизу-дера и Чион-ин реших да ги пропусна, защото дори на външен вид не ми направиха кой знае какво впечатление. Заради това се насочих към Сребърния павилион или храм/Гинкаку-джи. Хубавото е, че до всички места има редовни автобуси.

Гинкаку-джи не ми направи особено впечатление, но градината около него ми хареса повече от самия храм, а и пак наснимах традиционно облечени японки.

От там се насочих към Фушими-инари с автобус номер 5 юг. Останах приятно изненадан, но този храм и изобщо цялото място с оранжевите тунели и върхът Инари ме впечатлиха силно и направих и там един куп снимки!

На връщане вече беше 8 вечерта, така че с радост отнесох два японски хотдога близо до Фушими Инари. А, след това се върнах на гарата и влязох в един пететажен магазин за електроника и канцеларски материали BIC CAMERA, където купих електронна дъска за дъщеря ми да се радва и рисува на нея само за 35 евро! Прекарах един чуден ден с много впечатления и успях да купя интересни подаръчета, вкл. и една лента за глава с японското знаме за мен! И дори не успях да се загубя. Тук е моментът да кажа, че ако си вземете туристическа карта и си направите добре маршрута с кой автобус къде се ходи и на коя спирка се слиза, няма да имате никакви проблеми. Метро умишлено не съм ползвал, защото искам да разглеждам откъдето минавам. Вярно е, че кварталните спирки изглеждат така, както казваше Topfly.

Но, пък и Samuraika е права, че по туристическите места има информация и на английски.

Или поне на повечето.

Това е крартата на територията около Златния храм.

Е, поне се разбира къде е тоалетната.

Но, това е картата на Фушими Инари

Надписите на улиците са на японски основно, рядко има транслитерация на латиница, затова аз зарязах имената на улиците и ползвах като неграмотник landmarks. Знаех, че след ресторанта SАТО е хотелът ми, или си набелязвам сива сграда след коятo да завия на дясно за да намеря автобусната спирка на обратно от Сребърния храм, примерно.

Тоpfly ми казваше, че тоалетните били сложни в Япония. Че какво й е сложното на тази тоалетна в университета Рицумейкан?!

Явно това е а да мотивира студентите, да учат, че да не се налага да ползват подобни тоалетни или да ги чистят.

Шегата на страна, японците имат доста интересни тоалетни. Дори в моя скромен хотел, тоалетната имаше цяло отделно табло с функции екстра.

На другия ден сутринта се насочих към гарата и от там към летището в Осака за да хвана полета ми за Шанхай. Бях с отлични впечатления от Япония и не очаквах кой знае какво от Шанхай. Самолетът излетя и пристигна на време и теоретично имах време от 17.30 до 1.25 след полунощ до полета ми за Мюнхен. Но, моят съвет е да действате много внимателно, защото шанхайското летище е огромно и всички проверки се минават много бавно. Реших да не ползвам гид в крайна сметка, защото след случая във Виндхук съм много скептичен към гидове. Не исках да дам 50 евро на поредния идиот, въпреки че азиатците като цяло правят впечатление на хора с доста повече ум от африканските туземци. А, и за мен си беше предизвикателство да се справя сам. В крайна сметка аз магеланец ли съм или лукова глава. Бях се подготвил с ключови китайски фрази от сорта къде е метрото, колко струва или говорите ли английски? Това последното на китайски звучи като Ни хуй шуо инг и-ма? А, може ли да ми помогнете е - ни нънг панг-панг-манг-ма? С подобни фрази бях готов да покоря Шанхай. Един час ми отне да мина само имиграционния контрол, после веднага се насочих към бюрото на влака МАGLEV и купих еднодневен билет за метрото и отиване-връщане за влака за 50 юана. Вече бях обменил юани на летището в Осака да не губя време с глупости. Влакът и станцията невероятно чисти! Вдигнахме 301 км/ч и за 7 минути бях на станция Лонгян Роуд или нещо от сорта.

Във влака забелязах бял човек с куфар и веднага го заговорих. Оказа се американец от Сиатъл, идвал в Шанхай по работа и хотелът му бил точно на Нанджинг Роуд и трябвало да иде до там с втора линия на метрото до станцията People's Square. Чудесно, защото и аз отивах към тази станция и попътувахме заедно! Показа ми човекът откъде да изляза и къде започва търговската улица Нанджинг Роуд. А, от самата улица бях впечатлен! УАУ!!! Едно огромно WOW!

Толкова лъскави, високи сгради, целите в светлина и толкова много хора! Знаех, че китайците са много, но чак пък толкова! Невероятно място! Насладих се на тълпата и цялата атмосфера на улицата. 3-4 пъти ме спряха с предложения за масаж, но като кажеш не, веднага те оставят на мира, няма цигански похвати и нахалство като в... да кажем дипломатично, като в някои цигански страни, да не ги изреждам, вие си ги знаете. Помотах се по цялата улица Нанджинг Роуд и така стигнах до The Bund или на китайски Уай-Тан! WOW!!! Едва тогава разбрах защо наричат Шанхай китайският Париж и микс между Ню Йорк и Париж! Не мога да кажа, че е по-красив от Париж, но определено всичките тези красиво поддържани колониални и модерни сгради и небостъргачи карат Ню Йорк, Торонто и други прехвалени северноамерикански градове да изглеждат като жалки мръсни, сиви дупки и това е без преувеличение!

При толкова народ по улиците, всичко свети и блести, няма изпочупени тротоари, боклуци, каруци... с една дума цивилизация! Но, докато ми вървяха тези мисли през главата, забелязах, че е вече 9.20, а последният влак МАGLEV тръгва в 21.42. Не исках да го изпусна. Затова двучасовата ми разходка свърши бързо и трябваше да се насочвам към метрото, а от там към МАGLEV. Едва в 10.20 стигнах летището и 11.40 приключих с проверките. Всичко става много бавно, заради огромните тълпи и проверка през скенер на влизане и излизане от метро, МАGLEV, летище. Затова планирайте добре времето си и вижте кога е последният влак и метро за да не стават изцепки. От краткия ми престой в Китай ми стана ясно, че китайците умно са комбинирали политическа диктатура от уж комунистическа партия със съответните символи и икономическа свобода и сравнителна отвореност към света, от която се възползват много китайци и чужденци и Китай става все по-богат и няма нищо общо с нашите просъветски затворени режими. Но, диктатурата си е диктатура и се чувства, дори от отношението на всички служители към хората и безкрайната бюрокрация с митнически декларации на влизане, излизане, печати, регистрации и всякакви подобни похвати. Определено не бих отишъл толкова далече, че за виза да кандидатствам за Китай, но бих направил още 1-2 стопа транзитно да видя още малко от Шанхай, както и великата китайска стена. Интересно ми беше и как се обявяват полетите за Тайван в Китай. Нали Китай не признава такава страна, но все пак не могат да пускат тайванци без проверки на границата нали. Но, китайците и това са го измислили дипломатично. На летището пише така - вътрешни полети стрелка, а след това друга стрелка с пояснение International, Hong Kong, Macau, Taiwan flights. С други думи, ако перифразираме старата съветска шега курица не птица и Тайван не заграница, по завоалиран чисто китайски метод.

Шанхай определено изглежда като град от супер развита страна, но в провинцията, дори около Пекин има разни гета вкл. и огромни панелки, които се виждат и от самолета.

От друга страна, обаче, в страна с подобно огромно население не е реалистично да очакваме всички да са настанени в еднофамилни къщи с басейн и барбекю в задния двор.

Колкото до Япония, останах силно впечатлен от тази страна и от нейните хора особено, както и от хармонията, която японците създават около себе си! Всяко кътче култивирано, чисто, подредено.

Няма боклуци, изпотрошени сгради, гета и бутафории, ръждясали ламарини и найлони по дворовете и т.н. Всичко това ми носеше огромно спокойствие на духа, както и това, че страната е изключително безопасна и дори в полунощ съвсем спокойно се разхождат всякаки хора. Япония определено влиза в списъка с най-любимите ми страни извън Европа заедно с Австралия и Южна Африка и определено ще се връщам в Япония пак. Единственният за мен недостатък е, че прекалено наблягат на ориза, но затова пък ако човек си изготви списък с френски пекарни проблемът просто отпада. И изобщо стигнах до извода, че наистина светът е доста шарен и всеки може да намери това, което иска в него. А, за мен лично се убедих, че определено не търся хаоса, мръсотията, селянията, олющените панелки или дивите диктатури, а спокойствие, чистота, културни взаимотношения, красота и хармония и затова след като видя април и последния обитаем континент Южна Америка ще се насоча само към страни, които ми носят подобни положителни емоции, което означава нови и по-подробни обиколки на Япония, Австралия и Южна Африка, търсене на оферти за екзотични острови и турове из Европа, където се намират най-любимите ми страни. Но, каквито и да са вкусовете ви, не прескачайте Япония е моят съвет! Ще намерите нещо в тази страна, което да ви хареса, ако не друго то поне хората!