През Монголия... с кораб

Никакви филтри, просто небето по залез след дъжд, видяно през лещите на последен модел телефон.

Един от първите факти за Монголия, които може би ще срещнете докато четете за страната е, че е landlocked country, т.е. няма излаз на Световния океан. Взирането към обширните зелени полета на степта през прозореца на УАЗ-ката ни обаче ме кара да се съмнявам - та не се ли намирах именно в средата на огромен океан, с хоризонти потъващи в безкрая, със стада коне вместо делфини и камили вместо китове?

О, да - в момента се возя/плавам/летя на задната седалка на зелен УАЗ-452, зад волана на който е Аги - усмихнат монголец с обветрено лице и сини татуировки по ръцете (издаващи, че е роден през 1974-та), и Кантур - 27 годишният ни гид. Може и да не се казва точно така - в името си има звуци, които не мога да напасна с познатите ми букви, така че просто няма да се обръщам към него по име, предполагам:) До мен подскачат нагоре-надолу от непрекъснатото клатене Вероника от София и Емо от Бургас - по лицата им виждам добре познатите признаци на морска болест и стискам палци да издържат...! В този българо-монголски състав преди 3 дни отпътувахме от град Червен Герой (известен на български като Улан Батор) в посока на юг, където микробусчето ни внезапно се превърна в кораб, носещ ни сред вълните на степта. И ето че днес, вече трети ден кръстосваме пустинята Гоби.

Но преди пустинята – няколко думи за това как стигнахме до тук🙂 

Мечтая за Монголия от както се помня - представях си как прекосявам Сибир с Транссибирската железница, но вместо към Владивосток се отклонявам на юг, озовавам се в Улаанбаатар и отделям две седмици за конен поход из монголската степ, преди да продължа към Китай или обратно към вкъщи. Проучванията ми показаха, че тук би трябвало да има два месеца горещо лято, а през останалото време да е много студено (Улан Батор носи титлата "най-студена столица на света", със средна годишна температура от 0.2 °C!), така че – понеже не обичам да ми мръзне четирибуквието - трябваше да разполагам със свободно време в точният сезон, и да го напасна с работни графици, други пътувания, военни конфликти, самолетни билети… с други думи - чаках да му дойде времето.

И ето че времето дойде - целият юли месец е мой, визите за Китай за българи са отменени от края на миналата година, и сега се появяваше идеална възможност да съчетая двете държави!  Уви, проточващата се война в Украйна ме отказа (за сега) от амбициите за влаково пътуване, а фестивалът Наадам в средата на юли, който се надявах да видя, беше вдигнал цените на билетите до…

-Say goodbye to the smooth road! - прекъсва писането ми гидът - Now the real adventure begins! - току-що бяхме  навлезли в градчето Баяндалай (което се превеждало като Ridge-ocean).

Та дали заради високият сезон, дали заради въпросният фестивал, но самолетните билети до Монголия рязко се покачваха като цени малко преди датите с които разполагахме, и след като няколко седмици търсене на варианти и изчакване на добри оферти не дадоха резултат - преобърнахме плана (който първоначално беше да летим до Улан Батор и от там да започнем придвижване на юг) с краката нагоре! Сега щяхме да започенем от Пекин, да разгледаме колкото успеем от Китай за три седмици, и от Хонг Конг да се върнем ма север за Монголия. Последната дори отпадна  изцяло от програмата за известно време, тъй като си намерих съратник за това пътуване - споменатият Емо Бургаски, ветеран от предишни общи пътувания до Йордания и Перу - и не исках да го обременявам с високите цени и значителното допълнително време, които би означавало едно идване до тук. Но тогава Емо заяви, че държи да добави поне още една държава, предлагайки Япония за 6 дни. След като първоначално се изсмях на самата мисъл да биеш път до Япония за толкова малко време, започнахме преговори и с помощта на няколко снимки на пясъчни дюни (той колекционира пустини в епруветки🙂 успях да наложа Монголия, въпреки че пътуването наистина се оскъпяваше в пъти (от ХК можеше да се приберем за ~240Е, вместо това само първият полет по маршрута за прибиране вкъщи - от Улан Батор до Алмати – струваше почти триста…!).

С това - решено, започнах да търся допълнителни спътници за монголската част - там със сигурност трябваше да вземем организиран тур, а те не бяха никак евтини; само че общата цена на човек падаше с увеличаването на групата, та щях да се радвам, ако успея да привлека който и да е…

[тряс] 

Блъскам се в прозореца при едно от малко по-ектремните препятствия, през което преминаваме с УАЗ-ката. Писането в движение е много трудно, отнема по няколко опита да напасна движенията си с тези на колата и да уцеля точната буква. Тежко му горко на редактиращият Янко след няколко дни!

Когато попитах дали името на шофьора ни има някакво значение в превод, той обясни с усмивка, че значело “Золотой топор”. Аги „Златната брадва“ не избягва неравностите по пътя, а нарочно ги атакува челно, за да ни покаже възможностите на фургона си - така поне твърди Кантур. „It’s a UAZ country” - мисля си, незнайно защо на английски, докато се разминаваме с две УАЗ-ки една след друга по черният път. Обожавам тази кола - просторна, комфортна, автентична и с безброй екстри… една от главните забележителности на пътуването! 

С това казано ще трябва и да отбележа, че нашата току-що се счупи - Аги свали шофьорската седалка, отвори двигателя (който се намира под капак в каросерията) с една кутия инструменти, и извади от вътре някаква огъната ремъчна шайба! Половин час по-късно сме отново на път - явно не му беше за първи път, смени я много сръчно, докато с Кантур се редувахме да целим една мишена в полето с малки камъчета:)

 Аги се оказа екипиран с резервни части и умения за бърз полеви ремонт. Когато е служил в армията е бил на танкист - нищо чудно че се е спрял именно на тази кола:)

В един момент забелязах, че сред стръковете зелена трева започна за се появява пясък; планинският силует в далечината се назъби, почерня, и под него започнаха да жълтеят непогрешимите форми на пясъчни дюни… изглежда вече наближаваме крайната цел за деня - Кхонгор! 

Единият край на лагера ни за тази вечер изглежда малко антиутопично.

Колата ни продължаваше да се лашка във всички посоки като рибарска лодка в бурно море посред зима. Емо се разохка пак - седна отзад и когато нещо му заобива - извади от (под) задника си малката бутилка монголска водка, която се мъчим да изпием от първият ден насам. Горкият - две седмици преди началото на пътуването беше претърпял контузия на задните части, и сега продължителното им триене му причиняваше болка; той и без това си се оплаква от всичко - храната никога не е по-вкуса му, на летището му искали да си вади лаптопа, а уж бил със специална чанта, дори лепенката за влизане в Корея (през която минахме на идване) не била залепена както трябва - всичко му е криво, все недоволен, винаги песимист за всичко, и зарди постоянното “офффф” което предхожда оплакванията, започнах да го наричам “Офкащият Емо”. Всъщност, паралелно на това той има и добри моменти и се опитва да бъде забавен, така че не е толкова лоша компания, въпреки че на моменти се изкушавам да отворя вратата и да го изхвърля в движение, та да си офка на овцете по пътя, възможно по-далеч от мен! Спасява го основно това, че вратата се отваря трудно от вътре...

Наближаваше 2 следобед, когато прашната УАЗ-ка паркира пред няколко гира (както тук наричат юртите - “гир” е традиционното местно име, обяснява Кантур). Бяхме се добрали до лагера навреме за обяда, който вече ни чакаше - след вкусният ориз с картофи и месо ни оставаха час и половина за почивка и криене в жегата (в юртите освен, че си на сянка е и изненадващо не-горещо!) след което ни предстои езда на камили сред пясъците и изкачване на пясъчните дюни за да гледаме залеза от върха привечер. Беше точно като корабът да е акостирал на екзотично пристанище, а на нас бяха дали време да поплуваме с делфините и опитаме от кокосовите орехи!

Ще използвам това време, за да (опитам да) довърша въведението. 

С вече готовият план за пътешествието, започнах плахо да предлагам тук-там на пoтенциални заинтересовани от моите познати, сред които и споменатата вече Вероника. Дори да сте чели всички предишни пътеписи - няма да знаете нищо за нея, тъй като така и не се наех да пиша за петте седмици обикаляне на Тайван, Малайзия, Корея и няколко други между тях миналата пролет! За да стигна до Вероника трябваше да потърся в Черният ми списък за пътуване, където тя се намираше, след като този януари първо се съгласи да дойде с мен до манастирите в Метеора, а после отказа заради получена „по-добра покана“ - за ски. Знам, че е нормално хората да са безпринципни и че се отмятат от дадената си дума с лекота, но това не ми пречи да ги изхвърлям от живота си скоропостожно! В случая обаче преглътнах гордостта си, щом в мометна тя лежи на съседният нар и чете нещо на Kindle-а си.

Вероника се присъедини към групичката ни в Хонг Конг, качихме се на корабче (истинско!) за кратък круиз за гледане на залеза, с неограничен алкохол (!препоръчвам с две ръце - ако знахе колко е хубаво, щях да ходя всеки ден!), изкачихме връх Виктория за следващият залез, погледахме светлинното шоу вечерта, и на третия ден си хванахме самолета за Бусан, където щяхме да се прехвърлим на следващия за Монголия. Имахме план да отскочим до плажа на града, да хапнем бибимбап и кимчи, но уви, точно по това време в Тихият океан се вихреше колосален циклон, който в следващите няколко дни щеше да връхлети с пълна сила тихоокеанското крайбрежие на Азия. В резултат – когато самолетът ни достигна Бусан – изобщо не го откри и се зае да обикаля в непрогледната белота на облаците, тресеше се заплашително и пропадаше в т.нар. “въздушни ями”, карайки пътниците да крещят хорово и да си обещават на ум ако преживеят това - повече да не стъпят в самолет. Когато след безброй неуспешни опити не намери прозорец за кацане, капитанът обяви че отиваме към Инчеон - международното летище на Сеул.

Кацането изстръгна вълна от облекчени въздишки и ръкопляскания. Обявиха ни, че  ще изчакаме на пистата докато времето се пооправи, и ще отлетим към Бусан за втори опит. В нашият случай това значеше, че не само вече няма надежда за кимчи на плажа - ами и самият полет до Монголия ставаше под въпрос! Междувременно една двойка с пребледнели лица (или много козметика – при корейците никога не знаеш!) поиска да слезе от самолета и беше свалена.

След 3 часа все пак излетяхме и този път се приземихме на летището в Бусан точно навреме за корейска виза, летищни проверки, по една ефектно поднесена вечеря на поднос, движещ се по релса, и някак невероятно, но по някое време все пак се оказах в небето над Корейския полуостров, устремен с 800 км/ч към така очакваната Монголия…!

...

След кратка почивка на сянка в юртата/гира ни, се метнахме на любимата УАЗ-ка и поехме към златната пясъчната дюна, изпълваща хоризонта. Оказа се обградена от тучна зелена растителност, с езерца, рекичка и дори мост за автомобили - и това в разгара на лятото! Голяма пустиня, няма що! Доближихме се до стадо едри двугърби камили, а в следващият момент вече се носехме сред най-големите пясъчни дюни, които съм виждал!

Ездата на двугърба камила се различава от едногърбия модел основно по това, че не се държиш за седлото, а за предната, пухкава гърбица. Самите камили бяха завързани една за друга с въжета, минаващи през халки в носа им - всякаква съпротива или изоставане със сигурност бяха много болезнени и камилите ни се движиха в забележителен синхрон, максимално близо една до друга. Изкачвахме и слизахме по пясъчните дюни, вървяхме по ръба им, понякога минавайки в лек тръс... Не зная колко време, но когато се озовахме пред изходният лагер чувствах, че ми е крайно недостатъчно. Но в този формат на екскурзията нямаше как да се яхна на камила и да препускам на нея с дни, колкото и да ми се искаше - трябваше да се задоволят с друсането на борда на нашата четириколесна камила🙂

Екипът камилски ездачи на връщане.

След още една кратка почивка и прекалено рана вечеря ((супа с козе месо и тестени квадратни ленти - нещо типично монголско, за разлика от супата "хуйцаа" (честна дума, така се казва!:), с която обядвах предния ден, произхождаща от Китай)) поехме отново на път, сега успоредно на дюната, докато не достигнахме един участък, където последната приличаше на термитник налазен от мравки – тъмните точки по повърхността й се оказаха редици от хора, катерещи се от подножието към върха й. Двеста метра височина - звучи лесно, само да не беше отвесният наклон и финият пясък, който се свлича надолу с всяка твоя крачка. Тук трябва да спомена, че по обяд ми хрумна чисто глупавата идея да отида бос до банята, само на 50 м от нашия гир - и ето ти сега - и двете ми стъпала са в мехури от изгаряне... За да намаля болката при стъпване поех нагоре с маратонките си, но скоро те така се напълниха с пясък, така че ги свалих и... се оказа толкова по-лесно бос! Все пак наклонът си оставаше и дори преминаваше в по-отвесен, та спирах на всеки няколко крачки, за да си поема дъх. Бях заобиколен от корейски туристи, които теглеха нагоре пластмасови шейни, като ги забиваха в пясъка пред себе си и се издърпваха с тяхна помощ; аз вървях непосредствено зад тях и заравях млечно белите си стъпала в пресните дупки, където знаех че ще намеря утъпкан пясък - забавех ли се, вятърът заличаваше всичко. В най-високата част на дюната на няколко пъти бяхме атакувани от мини-пясъчни бури, които караха всички да спрат и изтърпят брулещият пясък. Понеже напредвахме изключително бавно, даже имах време да си харесам една красива корейка, с която се изпреварвахме взаимно на няколко пъти, а към края даже я търсих в тълпата и изчаквах до колкото мога, в случай че има нужда от помощ (макар самият аз да бях за оплакване...).

Гледките пред мен ме разсейваха, за да не мисля колко трудно е качването:)

Поехме нагоре към 19 ч. (слънцето по това време се беше прехвърлило от другата страна на хребета и се качвахме по сянка, а пясъкът вече бе прохладен!), аз достигнах билото в 20:00. Точно навреме за залеза! Горе отдавна ме чакаха Емо и гидът ни, като последният беше взел със себе си и по едно кенче бира "Golden Gobbi" за всички, все още (по силата на незнайна пустинна магия) - почти студено! Вероника се задаваше отдолу, обградена със своя група корейци, с които взаимно се били окуражавали (тя говори корейски и въпреки, че е супер стеснителна, в такива ситуации обикновено събира кураж да каже няколко думи:). Горе се беше сформирала малка навалица, но намерихме свое кътче, от където да попием максимално от красотата на ширналите се чак до планините в далечината дюни - и от кенчетата хладна бира (знаете колко по-вкусна е тя на върха на току-що изкачена планина!).

Селфи с бирите ни на върха!

След като слънцето се скри напълно и се наиграхме, и наснимахме, повечето хора бяха започнали да се разотиват и нашата групичка пое надолу след тях. Слизането беше идилия - с лекота потъваш в хладния пясък и почти можеш да се пързаляш надолу; някои от тези с шейните прелитаха покрай нас като ракети, обвити в облак пясък! 

Лагерът ни разполагаше с 3 душа, от които единия не работеше, а останалите два не само че пускаха тъжни струйки вода, ами и бяха окупирани от 5-6 корейки, една от които притича гола пред мен, което ме накара да забравя за дюните, камилите, и изобщо всичко! Навън духаше силен, но топъл вятър и спахме с отворена врата - аз лично непробудно, макар че другарите ми сутринта се оплакаха от воплите на паркираните недалеч камили и пясъчната буря разразила се през нощта.

The Flaming cliffs 

Планът за днес е да изминем около 130 км в посока североизток до Огнените скали, и после още толкова до лагерът за вечерта - информира ни сутринта успалият се за пореден път, още рошав от съня, наш гид. 

Класически ден в подскачане из степта с УАЗ-ка - нямам търпение!

Докато разораваме полетата и заобикаляме стадата камили по пътя - нека да кажем малко и за историята на Монголия. Всички знаем за Чингис хан и Монголската империя - най-голямата непрекъсната по суша империя, съществувала някога (но ако ви се падне въпросът на куиз – най-голямата de facto е Британската империя). В един момент желанието на монголците за походи и разрушаване на градове позамира, племената се прибират по степите си и се задоволяват с обичайните си конфликти на местно ниво. На три пъти от Китай се внася будизмът, който успешно заменя традиционното шаманство, и в 17-ти век заварваме около 1/3 от мъжкото население като будистки монаси! След разпада на китайската империя в началото на 20-ти век, Монголия - до тогава техен васал - обявява независимост, замесена е в гражданската война в Русия, появяват се белогвардейци, които изтласкват китайците от страната, последвани от червеноармейци, които на свой ред изтласкват белогвардейците. В резултат страната се преименува на Народна република Монголия, и от 20-те години на практика в марионетка на Съветския съюз, оставена като че ли да служи като буфер между СССР и Китай. Традиционната писменост “худум“ е заменена с кирилицата, изграждат се неподвижни общински центрове с училища, болници и всичко както си му е реда, но голяма част от населението запазва традиционният си номадски начин на живот. През периода на Втората световна тук се води няколко месечна погранична битка с Японската империя, която обединените съветско-монголски войски под командването на самият Жуков разгромяват решително. През 1990-та страната мирно преминава към демокрация и многопартийна система, и днес е най-рядко населената страна на света, с 3.5 милионно население, почти половината от което живее в столицата. Самият Улан Батор – в превод: Червен герой – носи в архитектурата си белези на типичен съветски град, със сгради, които биха изглеждали на място и в Алмати, Ереван и Кишинев; хората - поне в частта, която видях - са добре възпитани, добре облечени и гостоприемни, но двама очевидно пияни и мръсни мъже на улицата ми напомниха, че алкохолизмът е сериозен проблем в страната.

...

След нови 3 часа люлеене през зелената степ, пясъчните дюни се скриха от поглед някъде назад, а ние акостирахме в поредното градче с непроизносимо име, досущ като излязло от страниците на съветски уестърн - прашни улици с накацали около тях едноетажни сгради без никаква декорация - издигнати, очевдино за да вършат работа, а не да радват окото. Паркирахме пред местната кръчма за обяд, но никакъв шериф не излезе от там - сами пластмасови торбички се търкаляха по пътя както подобава! Ако подобен жанр не същестува, то това ще е първото документирано използване на термина „ийстърн“, който ми се струва подходящ за обстановката по тези места (бърза справка с интернет показва, че отново съм закъснял! – б. р.).

За пореден път изпреварени от чевръсти корейци, чакахме поръчката си безкрайно, но чакането си струваше - обилно полятите спагети с пикантен соев сос с чесън, и лютив кетчуп, имаха вкус на нещо, намиращо се в горната половина на класацията ми за храните в Монголия!

Позирам пред скалите с новата си камила. Моля никой да не пита на колко години съм:)

По-нататък програмата ни продължаваше към The Flaming Cliffs - мястото, където американска експедиция от 20-те години, по време на търсенето на доказателства, че първите разумни хора са се появили именно там, вместо това открива запазени динозавърски яйца и доста кости (които в последствие опакова и прилежно изпраща към музеят-споноср в Ню Йорк). Всичко това научих от 15-минутното филмче с архивни кадри, което ни пуснаха преди да навлезем сред самите скали. А те се издигат от нищото и на сред нищото, в сърцето на огромна равнина, за която гидът ни твърди, че е била дъното на океан...! Тъй като не сме дошли да копаем вкаменелости (въпреки желанието ми:) обикаляме около час под палещото обедно слънце и си правим снимки край различни скали, а аз дори си купих една двугърба камила за спомен (а и да прави компания на кончето ми от Киргизстан). Реших, че съм готов да дам до 25 хиляди за нея и точно тази цифра назова бабата продавачка, очевидно четяща мисли!

Обявявам война на скучните снимки, където само стоиш прав и се взираш в камерата! През цялото време се мъча да позирам по оригинални начини...

Като тук с Емо:)

Обратно в колата погълнах всички течности закупени по-рано от селския магазин и сега отново плаваме през степта, със следващо пристанище на 200 км разстояние и средна скорост 35 км/ч. Накъдето и да се обърнеш виждаш само кафява земя, туфчета зелена трева, а преди малко - и един скелет на кон...

АГЕНЦИЯТА 

След като дестинацията ни беше потвърдена и полетите купени, т.е. знаехме с колко дни разполагаме, започна и проучването на вариантите за оптимално разглеждане на страната. Аз не се бях спрял на конкретно място, но се оказа, че Емо държи на пустинята Гоби, така че генералната посока беше избрана; разполагахме с 9 цели дни между полетите, но отново Емо държеше последният ни да е в Уланбатор, в случай че му се наложи да работи дистанционно - така че започнахме търсенето на 8 дневни екскурзии; двамата издирихме телефоните на няколко туристически агенции (по-късно същото направи и Вероника) и започнахме да пращаме запитвания за цени и програми спрямо нашите критерии.

Най-добрата оферта за 3-ма души получих аз, след като отбелязах, че търсим нещо за ДО $100/ден на човек - веднага ми дадоха такава оферта; останалите бяха за около 900-1000 долара на човек, като цената щеше да падне при по-голяма група – но къде да ги изкопая тези хора*?! (веооятно същият въпрос са си задавали американците от споменатата по-горе експедиция:)

Изчетох каквото намерих по темата в интернет и срещнах доста добри препоръки за хостела "Дениста", който също организираше екскурзии, и предвид колко популярен изглежда беше, план Б щеше да е просто да пристигнем там и да проучим ситуацията на място, резервирайки нещо в последния момент, надявайки се да се присъединим към някоя група или да сформираме такава с други желаещи. След като повдигах темата на няколко пъти, Емо неизменно задаваше въпроси, за които нямах категорични отговори, а Вероника беше съгласна на всичко, така че нещата отиваха към този вариант...

До Хонг Конг - когато ни "запари под задника" (донякъде защото аз хвърлях по малко нафта в огъня, хехе:) нещата изведнъж се задвижиха - прегледахме вече предложените ни програми, Емо заяви, че не иска да губим ден за манастира Оги, където според него нямало нищо интересно, а вместо това да включим пясъчната дюна Кхонгор; Вероника заяви че не иска предложеният водопад Орхон, а аз дори не проверих местата – щеше да стане прекалено ако и аз предявя претенции...

И така, изпратих запитване дали програмата може да се коригира спрямо нашите изисквания и с каква кола ще се случват нещата - веднага ми изпратиха редактирана версия, допълвайки, че има възможност да сме с УАЗ. Емо отново беше скептичен към този вариант и клонеше към алтернативните (скучни) Тойоти, които обаче били с климатик. Дадоха ми цена от 770 долара на човек за 7 дни с шофьор, гид с английски език, езда на кон и камила, пълно изхранване и нощувки в гир-лагери. Имахме и алтернативно предложение за $700 от друга агенция , но по малко по-различен маршрут; на мен ми беше безразлично - при всички случаи щях да видя и степта и пустинята, и да спя в юрта - всичко за което бях тук, но Емо настоя за по-скъпия вариант, та се спряхме на него. Нямахме никаква друга информация за тура, освен графика с по една дестинация на ден, което ме оставяше силно скептичен към това какво ще излезе от цялата работа. Сред ревютата за агенцията в интернет прочетохме едно от двойка германци, които обясняваха как искали да променят разни неща в програмата, но водачката им или ги игнорирала, или направо им казала "Резервирали сте най-евтиния тур в Монголия - какво очаквате?". Това ревю ме окуражи, защото основното ми притеснение беше, че не сме се пазарили достатъчно🙂

...

Взел съм си кафе с идеята да го изпия в движение – колко наивно само! Гледам да избера участък от пътя, в който ми се струва, че няма бабунки, за да отпия. Естествено няма такива участъци, и през половината време сламката ми влиза я в носа, я в окото (тук си пият кафето със сламка, б.а.). При някои подскоци кафето излита от чашата и се приземява върху ръката ми, причинявайки й изгаряния трета степен. Но това е нищо в сравнение с усилието да пишеш на телефона си - едва нацелвам буквите на клавиатурата, и постоянно пренаписвам сгрешените думи. Изтегнал съм се на задната седалка на УАЗ-ката, през двата отворени странични прозореца духа прохладен вятър, а ние преди малко се отбихме през село Мандал-Овоо - център на местната община, с 1400 души население - няколко едноетажни къщи в полето, където отново видях пластмасови торбички да се гонят по улиците и дори преследвах една за снимки:) Остават ни още 90 км.

...

Кацнахме на летище Чингиз Хан в първият час на 18-ти юли. Удариха ни по един зелен правоъгълен печат на последните страници в паспорта (както правят във всички бивши съветски републики!) и вече официално бяхме в Монголия! Имахме запазени две нощувки в хостел Дениста и потвърден транспорт до там - цената, която ми дадоха отговаряше на тази, която посочваха в интернет (100.000 тугрици или $30). Но сред посрещачите нямаше такъв с моето име, така че докато го чакаме да се появи се заех с набавяне на оборотни пари - обмених останалите си хонконгски долари и изтеглих максималните суми от два летищни банкомата - единият ми отпусна 300.000, а другият 800.000  тугрици. Най-голямата им банкнота е с номинал 20.000, която иронично се равнява на най-малката в еврозоната - 5€. Минах и през отвореният дори по това време супермаркет, за да поразгледам цените и си взех огромен кроасан-сандвич за 8000 тугрика или 4 лева. Всички тези операции отнеха около час, през който проверявахме за посрещачи, но не – явно ни бяха ни забравили! За щастие таксиджии наоколо – колкото искаш, а цента която всички искаха беше твърдо 100.000, така че си избрах един, който говореше малко училищен руски, и поехме с него в нощта по 50 километровата магистрала към столицата.