Сеул

Сещам се за една случка от преди няколко години. Изпращаме писмо до контрагенти в Южна Корея. Колежката написала адреса на плика, а друга я пита защо не е посочила Южна или Северна Корея, а само Корея. „Е, ние си го изпращаме така, а те там вече на място ще си го разпределят!“ Помислих си: „Или тази колежка вижда далеч в бъдещето, или не е обръщала много внимание по география в училище.“ Клоня сякаш към второто. 🙂 

Идеята ми за пътуване в Източна Азия се оформи преди няколко години. Първоначално планът беше в един период от около 16-18 дни да летя до Пекин, да остана там 3-4 дни, като един от дните да отскоча до Великата китайска стена. След Пекин исках да продължа към Сеул – там още 2 дни, след което да отделя на Япония останалите дни. Плановете ми обаче бяха тотално разбити от проклетия вирус и пандемията, която затвори света и в частност страните в региона. През 2022 г. краят на мъките се виждаше. Южна Корея беше така смела да отвори границите си отново за туристи, а основната ми цел Япония я последва след няколко месеца. Предпоставките за моето пътуване бяха налице, като трябваше да изключа изцяло Пекин, защото Китай все още оставаше затворен за туристи.

Купих си самолетни билети до Токио, като в програмата ми за Япония имаше едни 3-4 дни, които все още не бяха планирани. При това съвсем умишлено. Ако всичко изпипаме до последния детайл и впоследствие всичко протече по план, то къде е приключението!? В тази връзка винаги и във всяко пътуване се опитвам да си оставям нещо, което да уредя в движение, според желанията, възможностите и конкретната ситуация. Все ни се иска всичко да върви „по мед и масло“, в „правия път“, по план, но пък замисляли ли сме се, че именно, когато нещо се обърка, когато се наложи инцидентно да променим плана си, да го нагласим към необходимостта в момента, то оттам започва интересното. Как иначе да е налице изненада, ако всичко вече ни е  ясно и очаквано?! А изненадата, вярно, ни изкарва от зоната ни на комфорт, но пък ни носи вълнение, поставя началото на приключението. Ако търсим само комфорта, то защо не останем вкъщи при познатото, при сигурното?! Защото обичаме живота и го търсим навсякъде. Не можеш да откриеш нови океани и да разшириш хоризонтите си, ако те е страх да изпуснеш от поглед познатия бряг. От опит съм установил, че обикновено, когато ми се провали някакъв план, се чувствам некомфортно, но пък често се случва така, че това, което господ ми е приготвил, е далеч по-добро от това, което сам съм планувал. Затова в подобни моменти се опитвам да си повтарям мантрата: „Случва се именно това, защото ще е по-добре за мен!“ Едва впоследствие, след като самото пътуване е приключило, в мислите си се връщам към ситуацията и я оценявам. Разбирам, че не всичко в живота трябва да се планира, а трябва понякога да го оставим просто да се случва. Защото той – животът, така или иначе се случва с или без нашето одобрение и планове.

И така – пътуването в Япония вече беше започнало, а аз се оглеждах за организацията на тези непланирани дни. Сред няколкото възможни цели в Япония, имах и идеята за Южна Корея, като дестинациите бяха Бусан и Сеул. Удобни полети дотам имаше в изобилие от Осака. При преценката коя дестинация да избера до голяма степен оказа влияние и прогнозата за времето, защото след като ден и половина в Нара (Япония) валя непрестанно, трябваше да намеря отново слънцето. Именно в онези дни на преценка през главата ми преминаваше една натрапчива мисъл, която беше предизвикателство за мен и душевния ми комфорт – „Дошъл съм в Япония, да опозная тази страна, да видя и усетя възможно повече от нея, защо трябва да се занасям по Корея? Да не би да съм се впуснал в тази детска игра да „колекционирам“ нови и нови държави и така да увеличавам бройката им?! Аз да не съм се превърнал в бройкаджия!? Ужас!“ После отново поглеждах прогнозата за времето и тя беше твърдо за дъжд в цяла Япония. Дъждът не влизаше в моите планове. А слънце в следващите дни щеше да има в изобилие в Сеул. От друга страна, искаше ми се полетите да са в такива часове, че да не „изяждат“ много от времето ми през деня, когато иначе мога да се разхождам.

И така всичко съвпадна – намерих и резервирах ранни полети от Осака до Сеул и от Сеул към Токио, което беше оптимално за моите планове. Цената на полетите не беше кой знае колко повече от сумата, която така или иначе трябваше да платя, за да се придвижа с шинкансен от Осака до Токио, ако бях останал в Япония. По този начин програмата ми придоби разумен вид и бе оптимизирана откъм разход на ценно време. А иначе, за да вкарам душата си в баланс и да спра да се мъча, казах си, че не съм станал никакъв бройкаджия, а всъщност ще обогатя палитрата си от Източна Азия, защото колкото и да си приличат Япония и Корея, то все пак ред фактори и обстоятелства са оказали влияние върху тези народи в историческия им път, за да обусловят разликите в тяхното развитие и култура. Вероятно ще са близки културите, но пък ще е интересно да намеря приликите и разликите, да направя още една крачка по-близо до „хегемона“ в тази част на света – Китай. „Освен това я си представи как ще се чувстваш по-добре – загледан в капките на прозореца в японската провинция или с усмивка на лице на някой бар на покрива на висок хотел в Сеул?“ Всичко това свърши работа и другият човек в мен се съгласи. Баланс.

В този пътепис ще си призная за нещо, за да може, когато впоследствие го препрочитам, да се сещам и да не летя в облаците и си фантазирам, че съм перфектен в организирането на индивидуални пътувания. На четящите е позволено да ми се смеят на воля. 🙂 

Купих си билет аз за Сеул и отивам рано сутринта на летището с една лекота в душата. Изрядната и прележна японка на чекин ми взема паспорта и казва: „Господин Пантелей, имате ли виза?“ А аз, без да се притеснявам и все в доброто си настроение, и заявявам някак повелително: „Българските граждани не се нуждаят от виза за Южна Корея.“ Казвам това уж сигурно и наперено, но пък се сещам да отворя Уикипедия (едва на летището, представете си!!!) и какво виждам!? Да, българите нямаме нужда от визи, информацията принципно ми е вярна, но пък ни трябва онлайн регистрация и разрешение за влизане в Корея. Ужас! Как така?!? Вярно ли съм пропуснал това!!! Къде отивам, като не съм проверил още веднъж всичко?! И както уж бях много уверен пред срамежливите японки, така си признах грешката, извиних се и помолих едната за помощ. „Ами, има приложение - K-ETA, сваляш и го инсталираш, попълваш в него данните, сканираш паспорта, снимка и т.н., плащаш символичните 1000 йени и до 24 часа получаваш отговор“ - рече девойката. „Дваааааадееесееет и чееетириии часаааааа! Та аз няма да мога да летя днес!“. И веднага мислено нападам другия близнак в мен: „Ти добре изключи шалтера на главния мозък, защото трябва и да се почива, но бива ли така?! Такава издънка май не сме правили досега, а?!“

Бързо инсталирам приложението, попълвам с помощта на японката от чекин всичко, отнема ми почти 10 минути всичко това, идва моментът за плащане, нещо забива в приложението или телефона ми, аз натискам бутончето „назад“......и стана......каквото стана!  Всичко се изтри, няма го….. Защо в такъв момент ми се случва това!?! Дай наново всичко, интернетът обаче забива. Включва се другата японка с нейния телефон. Попълваме пак всичко наново, правим отново снимка, сканирам паспорта, прилагам ги и този път успявам да платя. Изпратил съм заявлението, но за да се кача на самолета ми е необходимо разрешението. И се започва чакането за отговор. Вече съм прочел, че е трябвало заявлението да се подаде най-късно 24 часа преди полета, но…….тази информация вече е излишна, защото допълнително ме напряга.

Гледам в мейла си - няма, гледам в приложението - няма. Съзнавам, че чекин за полета няма да е вечен и в един момент ще ми кажат „чао“. „Колко минути имам? Кога затваряте гишето на чекин?“ – питам с надеждата регистрацията за полета да продължи поне до получаването на разрешението, когато и да дойде то. „Още 45 мин – казаха цялата група от момичета на чекин-гишето, като всички вече бяха разбрали за моя случай и следяха с интерес, но и напрегнати, развитието му. Всички останали пасажери вече бяха преминали оттук.

Усмихвам се нервно на себе си и си казвам: „Знам, че това разрешение ще дойде в последната минута, аз тези нерви за нищо ги нямам, но поне един ден като ги унищожа всички, вероятно вече няма да се нервя толкова!“ Естествено, опреснявам статуса на заявлението ми през 2 секунди. Няма! Остават 15-20 мин - няма! „Моля да проверите дали не мога да сменя полета си с друг ваш по-късен полет до Сеул“ - моля японката и вече чертая отчаяни планове, за да спася все пак пътуването. Знам, че имат и по-късен полет, а резервацията ми за хотел в Сеул не може да бъде канселирана и парите ми ще отидат на вятъра. 

Тя проверява и започва да ми обяснява нещо, което никак не ми е ясно. 

Остават 10 минути, а аз продължавам да преглеждам статуса на заявлението ми.....и по едно време  хоп - ЕТО ГО! В този момент и аз, и всички момичета на чекин-гишето избухваме в радост с разперени нагоре ръце. Те се радват искрено и ми показват вдигнат палец. Дълго се извинявам и от сърце благодаря за помощта, а те ми дават бордната карта. Тичам към изхода за самолета. „Друг път пак ли ще се периш на хората, преди да си сигурен, или ще продължиш да си магаре?!" - самобичувам се и се качвам в самолета след всички други контроли.

Беше почти отчаяна ситуацията - на гишето на чекин да попълня всичко и да получа разрешението в толкова кратък срок. Нямаше обаче в случая какво друго да направя, освен да се опитам и да се надявам. Ако не бях успял в тези минути, плановете ми за Сеул ставаха сложни или дори невъзможни. Не ми се иска да си призная, че в много от моментите в тази ситуация ми идваше да зарежа всичко, да се откажа… Когато искам обаче нещо, не се отказвам лесно. Може би и заради това, че после няма да си го простя. Да се откажеш всъщност е сигурна загуба. Да опиташ дори и в отчаяна ситуация крие в себе си успеха.

Полетът беше кратък и приятен. Времето хубаво и слънчево. След пристигане на летището в Сеул ми направи впечатление колко е модерно то.

Бях проучил и знаех, че има много удобен директен транспорт с експресен влак до централната гара на града. След като разбрах, че цената на експресния влак е около 8 евро, дори и не проверих другите възможности за транспорт до центъра, въпреки, че имаше още няколко опции. В случая имах ограничено време и по-важно беше да спестя всяка минута пред това да спестя няколко евро. Времето е далеч по-ценен ресурс от парите. Затова на тези, които се възхищават на някой, който „прави пари“, ще им кажа: „Покажете ми онзи, който печели време, за да му се възхитя от сърце!“

Въпреки, че влакът от летището (Incheon) е експресен и не спира на никакви междинни спирки, пътуването до Централната гара в Сеул отнема около 50 минути. Пристигам на гарата и тръгвам към хотела пеша, защото съм резервирал хотел, който да е в радиус от не повече от 1 км от гарата. По пътя си до хотела вече съм в режим „разглеждане“.  

Резервирах хубав 4-звезден хотел, защото исках да излекувам душата си от последните дъждовни дни в Япония, а и цената му беше повече от приемлива. Когато се настаних, още веднъж се потвърди отличният ми усет за хотелите. Хотелът (Sotetsu Hotels The Splaisir Seoul Myeongdong) се оказа, че е разположен в много добър район, в пешеходна близост до забележителностите в града, комфортен е.    

И като отворих приказка за забележителностите, то трябва да посоча, че когато проучвах интересните места в града, останах с впечатлението, че те сякаш не са така ярки и нещо, което да те остави без думи. От опит обаче знам, че колкото по-малко забележителности са посочени за един голям град в интернет и по пътеводителите, толкова шансът да се изненадам приятно нараства. Това е така, защото се пробужда онова ненаситно чувство на пътешественик в мен, което не ми позволява да следвам пътя на другите, а да ходя, да търся и сам да намирам. Така се случи и тук - Сеул много приятно ме изненада, а нямах големи очаквания. 🙂

Набързо се освежих в хотела и хайде навън. Още докато се настанявах, грабнах набързо няколко туристически брошури от рецепцията. Проучих ги и реших да започна опознаването на града с hop-on hop-off автобус (това е туристически автобус на 2 етажа с открит покрив, който обикаля забележителностите на града, като туристите могат да слизат и да се качват на всяка негова спирка). За да хвана такъв автобус се отправих първо към Dongdaemun Design Plaza. Площадът е с модерна архитектура.

Купих си билет за последния hop-on hop-off автобус за деня и поради тази причина реших просто да направя обиколката и да маркирам интересните места в града, като на следващия ден имах план да обиколя пеша тези, които са грабнали вниманието ми. Автобусът тръгна рязко, караше бързо, ние – туристите стиснахме ръкохватките. Спираше и тръгваше рязко. Покрай забележителностите дори и не се сещаше да намали. Стана ми смешно. Видях, че едно момиче в близост до мен се е стиснала здраво за предната седалка и дори не може да си извади телефона, за да снима. Усмихнах й се: „Ако се пробва във Формула 1 (шофьорът), вероятно ще има успехи!“ – подхвърлих аз. „Определено!“ – потвърди тя с усмивка. Турът завърши бързо и вероятно шофьорът постигна ново най-добро време за обиколка. Може и да не успях да направя разумни снимки, но пък се развеселих и все пак придобих някаква първоначална представа за града.

Именно на Dongdaemun Design Plaza има туристическа информация, където ме приеха топло, момичето ме попита на много добър английски за колко дни съм в града, какво ме интересува най-вече, за да ми препоръча подходящите цели. После тя отвори карта, която впоследствие ми подари, и отбеляза няколко места, които отговаряха на интересите ми – живота на хората, културата, историята, пазарите и т.н. Предложи ми дори и последователността на посещението им, за да мога да спестя ценното си време и да успея да видя повече. Това е истински професионализъм – подхождаш към всеки турист индивидуално, защото всеки от нас е отделна вселена с различни интереси. Едва когато си наясно какво харесва и търси конкретният човек, му препоръчваш това, което той може да види за дните, през които е в града. Така се прави туризъм!

Беше късен следобед и слънцето нямаше да остане още дълго на небето. Реших да вървя лека-полека в посока към хотела, а по пътя си да пообиколя и да разгледам.

Тъй като си бях обещал да се поглезя, исках да си спазя обещанието и започнах да се оглеждам за високи хотели, които биха имали открит бар на покрива. Всъщност в последните дни бях набелязал няколко бара, но исках да ги видя на живо. Разбира се, че барът трябваше да има страхотна гледка към града. Трябваше да има гледка и към кулата (N Seoul Tower). Барът на покрива на хотел ibis Styles Ambassador Seoul Myeongdong покриваше тези мои високи критерии. Взех си чаша червено вино, защото леко захладняваше, и се загледах в града от високо.  

Започваше да се стъмнява, а светлините изгряваха по сградите. Seoul Tower придаваше пък завършен вид на картината. Виното сякаш ме прегърна с топлината си. Обичам гледките. Да се качиш на високо и да погледнеш града или пък околността е някак освобождаващо – извисяваш се над всичко, душата и погледът летят свободно, вече не виждаш толкова детайлите, колкото цялостната картина, за която там долу нямаш представа. Пред такива гледки мога да седя с часове. Тогава разбрах колко добре вече познавам себе си и че съм постъпил правилно, като избрах Сеул пред дъждовната в онези дни японска провинция.

Вече беше тъмно, когато си тръгнах от бара. Тъмно обаче беше само небето. Градът изгря в светлините си, а по улиците в района на Myeong Dong, който бяха затворени за автомобили, беше настанало истинско оживление. От двете страни на улиците бяха наредени плътно една до друга сергии за улична храна, като се предлагаха различни неща за хапване. Потоци от хора се разхождаха в двете посоки и си вземаха оттук-оттам по нещо. Хората просто се събират на едно място, разхождат се, хапват. Приятно е тук. Дори и сам тук не се чувствах самотен. Всички сякаш бяхме заедно.   

По-късно се прибрах в хотела изморен от изпълнения с емоции ден. Бях забелязал, че в банята ми има нещо като дървена вана с правоъгълна форма. Беше странна, но не спрях да мисля цял ден как ще я ползвам вечерта.

Напълних я с топла вода. Преди да вляза, изпълних процедурата, която знаех за японската баня – докато седиш на малко столче, с топла вода се поливат постепенно крайниците, главата, тялото. Когато цялото тяло привикне към високата температура, може да се влезе бавно във ваната. Полегнах в топлата вода, отпуснах тялото и душата си. Вече всичко си беше дошло на мястото. Така изпратих първият ми ден в Сеул. Ден започнал с премеждия и завършил с наслада.

Следващият ми ден започна с отлична закуска в хотела и продължи с програмата, която ми беше подготвило момичето от информационния център. Първо се отправих към Namsangol Hanok Village, което се намира в северното подножие на хълма Namsan. Беше интересно да разгледам комплексът от сгради, пресъздаващ живота в едно традиционно корейско село отпреди няколко века. Входна такса тук не се заплаща.

С метро се придвижих бързо до Gyeongbokgung Palace, където не беше възможно да се види кой знае какво (портите към самия дворец бяха затворени), но пък разгледах и поснимах величествените порти и най-вече най-южната от тях (Gwanghwamun Gate), която често украсява туристическите рекламни брошури за южнокорейската столица. Множество млади хора и най-вече двойки си правеха тук снимки в традиционни корейски одежди от отминали времена.

Оттам в югоизточна посока се „изгубих“ по оживените улички, където по път си купих някои сувенири от Корея и продължих към модерните бизнес сгради покрай каналът (потокът) Cheonggyecheon.

Гледах канала, сградите наоколо и мислено водех разговор с баща ми: „Какво е усещането в града? Защо толкова много хора го харесват?“ „Ами, виж сега, усещането е приятно. Хем е голям град, хем е някак уютно. Има много хора, но сякаш не се усеща да е пренаселено. За всичко това допринася безспорно градоустройството. Градската среда може да бъде така изградена, че човек да се чувства добре. Може да има много сгради, но нека да има и места за отдих за хората, зеленина, паркове. Самият канал например е направен толкова хубаво. Хората посядат наоколо, гледат водата, разхождат се, потокът отмива тежките мисли. Когато градостроителите имат желанието и изграждат всичко с идеята да бъде приятно и удобно за хората, това някак се усеща. Усеща се на всяка стъпка в града. Ето това са успели да направят в Сеул. Затова и вероятно много хора го харесват толкова. И на мен ми хареса. Чувствах се добре.“ По този начин се подготвях за разговорите впоследствие с баща ми, като исках да му обясня причината много наши познати да посочват именно Сеул, който най-много им е харесал сред посетените от тях градове.

Някъде след високите бизнес сгради се намира и Deoksugung Palace. 

Точно насреща през улицата пък е Seoul Plaza с общината на Сеул и няколко други интересни сгради наоколо. Спуснах се по все същия булевард до Sungnyemun Gate (Namdaemun). Като се има предвид, че някога това е била южната порта на града, това ми даде да разбера къде всъщност се е зародил Сеул. Обикновено градовете се строят около реките, но явно в случая със Сеул това не е било така. Предполагам, че корейците са изградили главния си град надалеч от реката поради опасения от наводнения. Знам ли! Днес обаче столицата на Южна Корея обхваща голяма територия, която се простира и през широката и пълноводна река Хан (или Ханган). Въпреки това останах някак с убеждението и усещането, че сърцето на града е някъде около днешния канал (поток) Cheonggyecheon.

На Sungnyemun Gate имах късмета да присъствам на церемонията по смяна на караула. Стражите, облечени в традиционни военни униформи от отминали епохи, дойдоха въоръжени със старинни оръжия, но и с музика. Не беше просто смяна на стражите, а всичко приличаше на истинско представление. След произнасяне на слово настоящата стража предаде тържествено знамето на новодошлите стражи, отново под съпровода на музика. Хората си имат традиции, пазят ги и ги почитат.

От Sungnyemun Gate на изток през булеварда е може би най-интересното за мен място в Сеул – Namdaemun Market. Пазарите отдавна са се превърнали за мен в основни забележителности в градовете, които посещавам. Пазарът е мястото, което ще ви разкаже най-много за живота на хората, за културата, за кулинарията. Едва ли има друго място, което толкова концентрирано да ви дава информация по тези теми.

Това мекици ли са???

За къде без кимчи

Сушени извънземни 

Имах чувството, че след като видях пазара Namdaemun, вече можех да кажа, че съм видял Сеул. И все пак за край на моето посещение на града си бях запланувал да видя привечер кулата Лотте на южния бряг на река Хан. Тази сграда е очевидно една от най-високите в света. Дори вероятно това е най-високото място в сграда, до което аз съм се качвал, т.к. 125 етаж на Бурж Халифа е на височина от 456 м., Токио Скайтрий е 350 м., а последният етаж (123 етаж) на кулата Лотте, където поседнах на питие с гледка, е на височина от 499 метра. Явно това е най-голямата височина, до която съм стигнал в сграда. 

За жалост не успях да снимам кулата Лотте отвън, т.к. хванах метро в подножието й, което ме отведе надалеч от нея. Реших, че въпреки голямата умора, натрупала се у мен през деня, все пак ще стисна още малко зъби, за да хвърля един поглед в квартал Гангнам, който стана известен преди няколко години от хита „Гангнам стайл“. Това е баровски квартал с модерни сгради, хубави магазини, лъскава атмосфера. Пообиколих малко, направих няколко снимки и хайде към хотела.

Още докато обикалях улиците на Сеул се опитвах да формулирам това, което щях да кажа на баща ми за града, защото той винаги ме пита за всяко едно мое пътуване. Той ме заведе на първото ми пътуване, той ме запали по пътуването. Баща ми винаги чете всеки мой пътепис и ме окуражава. В тази връзка бих му казал следното за града:

„Сеул е град, създаден с идеята да бъде удобен и уютен за хората. Без да има нещо извънредно, този град те кара да забравиш, че си на чуждо място. Хората са добронамерени и ненатрапчиви, но пък отзивчиви, ако ги помолиш за нещо. В Сеул няма някакви ярки забележителности, но въпреки това тук е приятно. В тази връзка се замислих - градът е сякаш като едно напомняне, че не големите неща в живота са най-важните, а онези малките ежедневни победи, които може и да не забелязваме, но пък именно те разделят хората на неудовлетворени и щастливи. И понеже често подминаваме малките неща в живота си, затова после казваме, че щастието било неуловимо.“