С кораб около Япония

Днес предстоеше посещение на Шимицу и Шизуока. Решихме първо да отидем до по-далечния град – Шизуока. Взехме влака от гарата в Шимицу и след 10 минути бяхме в Шизуока, където се отправихме към парка Сумпу. Това е мястото, където местните се наслаждават на цъфналите вишни по време на сакура. В самия парк се намират и руините на някогашния замък, от който сега са останали само основите. Там се издига и величествената бронзова статуя на шогуна Tokugawa Ieyasu, с чиято помощ е построен замъка през 1585 г. В ръката си държи любимата си птица – сокол.

След парка Сумпу продължихме към Sengen Shrine. По пътя видяхме цяла армия хлапета, които заедно с учителките си почистваха старателно тревните площи в парка. В храма попаднахме на интересна церемония, при която един възрастен японец стреляше с лък, а зад него млади мъже коленичеха облечени с красиви лилави мантии. Самият храм беше много красив и пищно орнаментиран. В настоящия си вид е започнат през 1804 г. и е строен в продължение на 60 години, като целият комплекс се състои от 26 отделения.

Около храма има красиви градини с мостчета и езера, в които плуват златни рибки, като някои от тях са с плашещи размери и като гледах непрекъснато отворените им усти си представях как поглъщат цяла топка за тенис.

След като се разходихме из улиците на Шизуока, решихме да се връщаме в Шимицу, за да отидем на големия рибен пазар, който ни препоръчаха да видим.

Помотахме се по GPS-а, ама нещо не стигнахме до пазар и попитахме един дядо, който пък имахме късмета да говори английски, за посоката. Човекът ни обясни и ние тръгнахме, ама нещо не го бяхме разбрали, че трябва да минем през гарата, а не да я заобиколяме. И той като ни видя, че тръгваме в грешна посока започна да ни вика и да дава знак, че не е натам. Дойде при нас и каза, че ще ни заведе, въпреки настояването ни да не си губи времето и че ще го намерим. Преведе ни през цялата гара, показа ни коя е улицата на пазара, попита ни откъде сме и ни благодари, че сме дошли в града му. Много любезен дядо!

А самият пазар се оказа не това, което си представяхме. Една голяма сграда на два етажа с десетки ресторанти, в които се предлага прясна риба, уловена от аквариумите, които са на показ пред всеки ресторант. Ние си представяхме сергии с риби, пък тук всички бяха живи и плуваха, а клиентите си ги избираха, след което готвачите им ги приготвяха и те ги консумираха. Ние не си падаме по риби и морски дарове, та изобщо не се изкушихме да опитаме, направихме няколко снимки и се отправихме към кораба ни.

***

Днес акостирахме в град Кочи. Малко се подведохме по съобщенията, които звучаха от уредбата на кораба, че изходите са задръстени от хора, затова препоръчват пасажерите да останат в зоните за релакс или в каютите. Ние се поразмотахме из кораба, качихме се да хапнем нещо сладко и тогава чак видяхме, че всъщност хората си излизат на пристанището, просто се чака много, за да слезеш от кораба. Та около 11.00 бяхме навън.

Центърът на града беше на 15 минути, като бяха осигурили безплатни маршрутки, за които имаше големи опашки, но японците действаха максимално бързо и в момента, в който се напълнеше автобусчето, веднага отваряше врати следващото.

Имахме три цели за деня: дворецът в Кочи, ботаническата градина Макино и храмът Chikurinji, като последните две бяха извън града и до тях се стигаше с автобус, който се движеше само 6 пъти дневно. Замалко изпуснахме единия, но имахме късмет, че следващия беше след 45 минути, защото следобедно бяха през интервал от два часа. Направиха ни отстъпка от дневния билет за градски транспорт, защото бяхме туристи, та вместо по 600 йени, платихме 300 йени. По пътя минахме покрай паметника на Сакамото Риома, местният герой, който доброволно се отказва от своя самурайски клан и въвежда множество нововъведения, които допринасят за изграждането на модерна Япония през XIX век. Убит е едва 33-годишен. Три месеца след смъртта му начело на страната се възкачва ново правителство, което го провъзгласява за герой.

Спирките на автобуса бяха много интересни. На всяка имаше едно дървено табло и шофьорът слизаше, за да премести дървената отметка, че е спрял в съответния час на спирката.

Храмът Чикуринджи Chikurinji беше по-далеч, затова решихме да разгледаме първо него, а след това пешеходно да се придвижим до ботаническата градина. Храмът беше вълшебен! Имаше и 5-етажна пагода, гробище и безброй каменни статуи – всякакви размери, като част от тях бяха облечени с плетени дрешки, а повечето имаха и симпатични плетени шапчици на главите. Храмът е част от поклонническия маршрут на местните, който включва 88 свещени места, които са номерирани за улеснение и Chikurinji е под номер 31.

Ботаническата градина „Макино” е кръстена на известния ботаник Макино Томитаро. Мястото е много приятно, има голям стъклен павилион, в който се отглеждат тропически растения и много красиво езеро, в което растат различни видове разноцветни лотоси. Повечето постройки в градината са дървени, за да са в хармония с планината Годай, която заобикаля града.

След като прекарахме няколко часа в планината беше време да се върнем в града, за да видим и двореца. Имахме малко повече от час, за да стигнем до него от спирката, на която ни остави автобуса. Видяхме, че е на 1,3 км от нас и включихме турбото. Пътят ни минаваше през една от основните забележителности на Кочи - покрития пазар, на който не обърнахме никакво внимание, защото се притеснявахме, че няма да ни остане време за двореца. Обаче стигнахме съвсем навреме. Замъкът е един от трите в Япония, които са с автентично запазени порта и централна крепостна част. Строителството му е започнато през 1601 от владетеля Яманучи Казутойо от клана Тоса (Това е и старото име на Кочи).

След като наснимахме императорските покои се върнахме малко по-спокойно през пазара, минахме по яркочервения мост Харимая, който пази забранената любовната история на монаха Джуншин и неговата любима Ума, овековечени в красива стилна миниатюра на моста, както и във филма „The Harimaya Bridge” (2009).

Стигнахме съвсем навреме на гарата и успяхме да хванем предпоследната маршрутка към кораба.

***

След като вчера загубихме цял час със сутрешното излизане от кораба, днес бяхме първи на изхода. Качихме се на първата маршрутка до гара Ицукаичи, откъдето взехме влак, за да стигнем до терминала, от който тръгваха корабчетата до остров Мияджима. Островът се счита за свещен и дълго време на обикновените хора не е било позволявано да стъпват на него. Мястото е толкова сакрално, че от 1878 е забранено на него да се раждат или умират хора. Дори днес бременните жени трябва да напускат околността, преди да родят, а неизлечимо болните и най-старите хора се транспортират извън острова, защото погребенията са забранени.

Първата среща на острова е с местните елени, които дотолкова са свикнали с хората, че се разхождат необезпокоявани по уличките, надничат из магазините и „досаждат” на туристите в очакване на някое лакомство.

Основната атракция на Мияджима е храмът Ицукушима. Входът към храмовия комплекс е изящната червена дървена порта наречена „тории”, през която лодкарите е трябвало да преминат, за да имат правото да стъпят на свещената земя. Само че портата беше опакована, защото я реконструираха, затова пропуснахме дългата церемония с фотографирането й и се отправихме към светилището, което е посветено на трите дъщери на Сусаноо – повелител на моретата и бурите, и брат на слънчевото божество Аматерасу. Основната постройка е изградена върху дървена конструкция във водата. Минаваш по дървените „пътеки” и се възхищаваш на храмовите красоти. Бяхме сред ранните посетители и имахме чудесната възможност да се насладим на една церемония, без да ни притесняват тълпите от туристи.

Другата основна забележителност на острова е храмовият комплекс Дайшо-ин, един от 33 свещени храма, които вярващите японците трябва да посетят през живота си. Веднага си го отбелязахме като задължителна спирка, след разказа на Петя Кокудева, който ще цитирам, разбира се с нейно разрешение:

„На влизане в горската обител на будисткия храм Daisho-in се разминавам с широко усмихната жена. След две крачки – с господин, засмян до уши. Но какво става?! Всичките ми очаквания за свещена обител са свързани със сериозност, мълчание и смирен поглед.

В следващия миг самата аз прихвам и затулвам устата си с ръка. Пред мен алеята се извива и се открива смайваща гледка: стотици малки, каменни статуи на ухилени будистки монаси с плетени цветни шапки – розови, жълти, червени, зелени... Оказва се, че статуите са превъплъщения на учениците на Буда. Всеки от тях е с ярка шапка, а лицето му изразява различна емоция: щастие, гордост, почуда, спокойствие. Сред палитрата от шапчици човек се чувства дълбоко озадачен и очарован от тази негласна подкана да се посмее, без това да е в разрез с духа на храма. По-нагоре по стълбите удивлението расте. Идват т.нар. jizo статуи – те са ведри, дебели бебета, също с плетени шапки. Повечето се крият в тревата или надничат иззад храстите. Jizo се смятат за покровители на пътешествениците и децата. Хората често им слагат гердани, лигавничета или престилчици. “Но кой ги облича така, защо са тези шапки?” – спонтанно възкликвам аз пред един от монасите. “Хората им плетат шапки, – отвръща той. – Това им вдъхва чувство за непосредствен досег с боговете. Да се погрижиш за някого създава усещане за близост.”

Досега никога не ми беше хрумвало, че аз мога да се погрижа за Бог, вместо той за мен. Ще се науча да плета!”

След като се разходихме из алеите с „шапкираните” статуи и ударихме по веднъж  огромната камбана на входа, влязохме в пространството около храма. Обиколихме го цялостно, имаше много малко хора и спокойно се насладихме на стотиците малки фигурки, които бяха наредени около светилището.

Продължихме обиколката на острова с Момиджидани парк, където поснимахме елените в естествената им среда и се отправихме към пристанището, защото ни очакваше Хирошима.

Първа спирка в града – замъкът, построен през 1589 г., който се намира на остров и елегантно се отразява в заобикалящите го води. А като добавим и есенните багри на дърветата наоколо се получава композиция, която може да се снима с часове.

И колкото и да не ни се искаше, отправихме се към Мемориалния комплекс в памет на жертвите от атомната бомба, хвърлена над града на 6 август 1945 г.

Първо минахме през единствената оцеляла постройка от бомбардировките Atom Bomb Dome - бивш изложбен център на Търговско-промишлената палата на Хирошима. Руините на сградата се намират на брега на река Ота, а на остров в самата река е издигнат и Мемориалният парк на мира, който се състои от музей, кенотаф (където са описани имената на всички жертви) и паметник на децата (посветен на Садако Сасаки, която умира от левкемия, причинена от атомната атака).

Там станахме свидетели на една изключително трогателна гледка: клас от двайсетина ученици бяха свели глави пред Паметника на децата, чантите на всички бяха на земята, пееха тъжна песен, а едно момиче свиреше на някакъв малък дървен духов инструмент. Много тъжна история, а като прибавим и десетките други, които поднасяха цветя и като цяло минорното настроение в целия комплекс, обстановката беше доста потискаща.

Обаче в един момент към нас се приближиха малка група хлапета, които любезно ни попитаха дали искаме да попълним техния въпросник, който ще ползват за учебни цели. Много беше смешно, защото си бяха записали английските въпроси с йероглифи и от време на време не можеха да произнесат някоя дума и ни сочеха по листовете, а ние с широка усмивка им обяснявахме, че не може да разчетем писанията им. Като разбраха, че сме от България се започна едно шарене из картата, за да им покажем къде точно се намира и колко дълго сме летели, за да дойдем до Япония. Накрая ни помолиха да напишем някакво послание за мир и си направихме едно дружно селфи, та така освен кахърните спомени от Хирошима си имаме и един много симпатичен с тези усмихнати хлапета.

***

Спирката днес – Бепу. Спа рай, където нямахме никакъв конкретен план. И добре, че нямахме, защото от сутринта валеше. Двете топ атракции на града бяха Umi Jigoku (Blue Hell) и Chi-no-ike Jigoku (Blood Hell) – горещи минерални извори: първият с изумрудени води, а вторият с кървавочервени. Отидохме в туристическата информация, за да ни насочет как да стигнем до изворите и една леля като ни хвана за слушатели, 10 минути не спря да ни обяснява, накрая ни „пробута” и еднодневна карта за транспорта (900 йени) + книжка с талони за отстъпки (200 йени). Всещност имаше ефект от този разговор, защото дамата ни убеди да отидем до една от минералните бани, наречени онсен, и да пробваме външните басейни.

Първата ни спирка обаче беше Blue Hell. И тъкмо стигаме след като сме походили известно време под дъжда, и виждаме една голяма организирана група, която идва точно в този момент. Явно ще има снимки с надничащи непознати. Но всяко зло за добро! Минахме с групата и спестихме входната такса, която беше 400 йени, та бяхме с 800 напред. Самият извор е изумрудено син и целият е обгърнат в пушек, защото температурата навън беше доста ниска, може би в топли дни не е толкова „опушено”.

След това продължихме пеша около 3 км под дъжда, докато стигнем до Onsen Hoyoland. Валеше много силно, банята се оказа в предградията на града и като стигнахме бяхме като мокри кокошки. В банята ни направиха отстъпка заради книжката с талончета и вместо по 1100 йени, платихме по 1000. Нямаше никакви други чужденци. Един чичо ни даде по едно пешкирче. Съблякохме се и продължихме към същинската част, която се състоеше от няколко външни басейна, като температурата в тях беше между 15 и 45 градуса, имаше и лечебна кал, с която може да се намажеш. Самите басейни бяха с неравно дъно и беше малко трудно да се задържиш без да цамбурнеш във водата. Беше много приятно да киснеш във вода с температура 40 градуса, докато усещаш по лицето ледените капки на студения дъжд. Освен нас имаше още около 10 човека в комплекса, които следвахме, защото се оказа, че освен външните басейни има цял лабиринт със закрити изворчета, сауна, ледена баня...

Имахме много забавна случка – единият от басейните беше условно разделен на две, там се срещаха мъжката и женската част на комплекса. В мъжката част бяхме ние и един друг човек, който си разговаряше с единствената дама от женската половина. В един момент се появиха две лелки, които оживено разговаряха и в момента, в който ни видяха така се ококориха и ахнаха, че за секунди се обърнаха и се прибраха там, откъдето излязоха. А мъжът и жената силно се засмяха.

След около час и половина пълен релакс си тръгнахме като преродени от онсена. Навън продължаваше да вали много силно, затова решихме да използваме картите за градския транспорт, които смятахме, че няма да са ни необходими, но сега добре ни дойдоха. Започна се едно прекачване от автобус на автобус, защото следващата ни цел – изворът Blood Hell се оказа доста далеч. И като стигнахме там вече валеше като из ведро и ръждивите води на извора никак не ни впечатлиха. Просто го отметнахме набързо и се отправихме към автобусната одисея, която ни чакаше, докато се приберем до гарата на Бепу. И пореден бонус за сметка на лошото време, Ангел си намери 1000 йени на гарата.

Та Бепу ще го помним с първото ни онсен преживяване в Япония, което беше вълшебно.

***

Пристигнахме около обяд в Кагошима. Бяхме си набелязали няколко неща да видим като първото и най-отдалечено беше улицата със самурайски къща в Чиран – малко градче на около час и половина от Кагошима. Докато се ориентираме в града и стигнем до гарата, откъдето да вземем автобус до Чиран, стана ранен следобед. Видяхме, че автобус има след 45 минути и ако го хванем щяхме да имаме около час в Чиран, за да може да вземем последния автобус наобратно, затова отпадна тази локация. За миг си помислихме да отидем до зоопарка, но и той беше извън града, на около час път и пак щяхме да имаме малко време да се разходим вътре преди да затвори, затова посоката остана само една – към градините Sengan-en. На бързия начин да стигнем до тях беше с hop on-hop off автобуса, който тръгваше от същата гара, на която се намирахме. Градините бяха най-отдалечената точка от маршрута. По пътя видяхме много от забележителностите, които с право бяхме пренебрегнали – паметници и сгради, които може би ще направят впечатление, ако Кагошима е първият ти японски град, но за нас това вече беше краят на втората седмица, така че можеше да си позволим да ги пропуснем.

Градините Sengan-en датират от 1658 г. и са част от световното наследство на ЮНЕСКО. Навсякъде се отбелязва, че сред почетните гости на комплекса са били Едуард VIII  и Николай II Романов. Входът е 1000 йени. От градините са разкрива магична гледка към отсрещния вулкан Сакураджима. Докато снимахме вулкана цяло ято делфини ни зарадва с присъствието си. Докато се разхождахме из градините видяхме, че има различни маршрути за катерене на хълмовете около тях. Най-дългият беше 30 минутен и решихме да му се отдадем, въпреки страшната жега и влага. Бяхме възнаградени с невероятна гледка към Сакураджима.

На излизане от парка се намира музеят Шоко Шусейкан, който се помещава в най-старата запазена фабрика в страната, която датира от 1865 г. Там се проследява индустриализацията на Япония за период от 800 години, благодарение на наследството на фамилията Шимадзу, която е с изключителен принос за развитието на международните икономически отношения на страната.

Прибрахме се пеша, около час и половина разходка из крайбрежния булевард, който минаваше покрай плажовете и парка Ishibashi, където пък имаше един впечатляващ каменен мост над река Инари.

Вечерта бяхме на концерт на оркестъра на Кагошима, който беше много приятен с традиционна и филмова музика.

Вторият ни ден в Кагошима решихме да посветим да острова с вулкана Сакураджима. Взехме сутринта ферибота (200 йени) и около 9 часа бяхме на острова. Представяхме си, че ще се катерим, но се оказа, че маршрутът обикаля подножието на вулкана. За разлика от вчера, когато времето беше слънчево и ясно, днес всичко беше потънало в мъгла и от вулката нямаше и следа. Качихме се до наблюдателната площадка, но гледка така и не се разкри. Поснимахме на воля всякакви грабливи птици и чапли и решихме да загубим малко време като отидем отново на минерална баня, за да имаме база за сравнение с тази в Бепу.

Този път банята беше на закрито, имаше 3 басейна – един с гореща вода, един с магмена и един със студена. Имаше и много душове с минерална вода, както и сауна. Нямаше нищо общо с вълнуващото изживяване в Бепу, затова след около половин час си тръгнахме.

След ферибота се поразходихме из търговската зона на Dolphin Port, а след това и из самото пристанище, където беше чудесно оформена зона за отдих с много местни, които бяха насядали по тревата. Изпратиха ни със симпатичен оркестър от хлапета, които радостно дефилираха пред туристите.

***

Последната спирка в Япония беше Фукуока. Там си имахме една цел – концертната зала Акрос и вертикалните градини по 60-метровата й конструкция. Катериш се 13 етажа по едно извито стълбище и на всеки етаж те очаква различна градина, на 14-я етаж има огромна тераса, откъдето се наслаждаваш на Фукуока отвисоко.

След това се отправихме към храмовете в Хаката. И там се започна едно влизане от храм в храм, от пагода на пагода, едни безкрайни снимки, а най-хубавото беше, че освен нас нямаше почти никой и спокойно си разглеждахме и си снимахме: Tochoji Temple, Junshinji Templeр Waka Hachimangu Temple... А около храмовете имаше много красиви дзен градини.

Фукуока беше един чудесен завършек на престоя ни в Япония, където много бихме искали да се завърнем отново. Рекапитулацията откъм посетени градове е: Токио, Йокохама, Шимицу, Шизуока, Кочи, Мияджима, Хирошима, Бепу, Кагошима и Фукуока, рекапитулацията откъм преживявания: незабравими, безценни спомени и директно място сред петте ни най-любими дестинации.