япония

Там край цъфналите вишни или Япония за девет дни по време на сакура

Предисловие

Вече ми стана навик да пътувам до места, за които не съм мечтала, докато чакам подходящо стечение на обстоятелствата за мечтаните дестинации. И този път не е изключение – от яд, че изпуснах оферта до Перу и то с възможност за прекрасна магеланска компания, грабвам първата добра оферта, която се появява след това – Япония за края на март, началото на април. Беше нещо от сорта на „хайде, от мен да мине, за толкова пари защо да не отида дотам, пък и ще е по време на сакура“.  За щастие, първоначалната липса на ентусиазъм се оказа грубо подценяване на дестинацията от моя страна /разбирам го още в момента, в който започвам да чета и подготвям програмата/, но пък си има плюса, че липсата на предварителни очаквания прави всичко на място много по-хубаво, отколкото съм предполагала.

Отрочето научава, че съм снабдила себе си и баща й с билети и след един – два жални поста още същия ден купувам билет и за нея.

Оттук нататък започва здраво четене, за да се ориентирам какво ще правим там, как да разпределя нощувките, как ще се придвижваме, какви пасове ни трябват, с две думи – как да се оправя с бюджет и логистика. Е, тук изпадам в паника – напълно се загубвам в информацията /то не са гари, линии – частни, държавни и пак частни, ама на друг оператор, не са пасове, покриващи и непокриващи едно или друго, не е чудо/. Цените на нощувките също ме втрещяват /все пак търся добра локация, приличен размер апартамент за трима, истински легла и задължително балкон/. Който е попадал на темата ми „Помощ за програма за девет дни в Япония по време на сакура“, е чел жалните ми вопли там. С доста четене и дебнене за добро настаняване и с безценната магеланска помощ пъзелът е нареден – имам си програма, резервации за апартаменти за около 100 евро на вечер /три нощувки в Токио в района на гара Икебукуро, пет нощувки в Киото в апартамент буквално на две минути от гарата, една нощувка в Йокохама в хотелче до гара Sakuragicho– всичките с балкон, а последното – стая за пушачи за мен и благоверния, отделна стая непушачи за девойката. Между другото горещо препоръчвам всяко едно от тези места – оказаха се чудесен избор, поне за нашите нужди/; имаме и 7 дневен JR pass, букнала съм комбинирани карти за метро и Toei линиите в Токио /взети са от Klook, където ми приспадат от цената натрупан бонус от предишни поръчки/, поръчала съм и сим карта с 500 МВ бърз интернет /с гледане на реклами ги направих 900 МВ/ и неограничен бавен. Беше ми предостатъчен, тъй като апартаментите в Токио и Киото ми осигуряваха безплатен мобилен рутер за времето на престоя ни там и всъщност друг интернет ми трябваше само за времето до и между настаняванията, за последния ден в Йокохама и придвижването до летището.

Свалени са и една камара приложения – за влаковете : HyperDia /най-полезно, но тъй като отказва да работи на телефона ми го свалям на таблет с по-стар андроид и дублирам с Japan Trains, Japan Transit Planer на телефона, с надеждата, че все някое ще сработи при нужда/, за автобусите в Кито - Kyoto Bus Checker , за пешеходна навигация – свалени карти на любимото ми Maps Me, както и един преводач, който уж би трябвало да превежда от снимки, но се оказа напълно безполезен. Адаптерите за контакти също вече са в куфара.

Повече не мога да направя оттук. Дръж се Япония, идем! А за начало имаме бонус ден в любимия ми Рим.

Попътен Рим за отскок

Полетът за Токио тръгва от Рим, така че първо се събираме тук. Ние с любимия пристигаме сутринта, а отрочето – с късен полет от Глазгоу вечерта. Избрала съм хотелче близо до Термини, за да можем лесно да се придвижим от Чампино и на следващата сутрин – до Фиумичино. Оставяме багажа в хотела рано-рано /някъде към 8,30 – 9,00 сутринта/ и тъй като основните туристически обекти отдавна са отметнати, след по едно хубаво еспресо под галещите лъчи на сутрешното слънце и попътен поглед отвън на баните на Диоклециан се отправяме към Джанниколо по един /даже комбинация от два/ от препоръчаните от SPQR маршрути, които до момента не сме изследвали.

Обичам, ама много обичам този град!

От хълма на площад „Гарибалди“  се открива зашеметителна гледка към града, а статуята на капитан Петко Войвода заема челно място в парка със статуи на гарибалдийците – с директна видимост към града в краката му. Мнооого се гордеех, че съм българка в този момент.

Разходката продължава под сенките на алеята, покрай хубави къщи, за да ни отведе до музея на гарибалдийците. И тук откриваме образа и биографията на капитан Петко Войвода /само на италиански е, но откривам, че покрай испанския разбирам доста от написаното/.

Следва Фонтана  dell Acqua Paola – наистина красив и без тълпи туристи около него.

Оттук някак неусетно преливаме с другия маршрут из Трастевере, като за начало се отбиваме през сградата на Кралската академия на Испания, за да видим великолепното Tempietto di San Pietro в двора й.

Понеже вече сме поизморени и не ни се лута, налага се тук да питаме за най-кратък маршрут до базиликата Санта Мария ин Трастевере. Ами, пак испанския свърши работа – питам един човек пред Кралската академия на Испания, той ме пита дали говоря друг език освен английски и с радост ми обяснява на испански. След 5 минути слизане по стълби и по стръмните тесни улички на Трастевере, вече сме на площада пред базиликата.

Споменах ли, че обичам Рим? Освен красотите, които сме видели по пътя, очарователните тесни улички, през които сме минали, слънчицето, което напича, миризмите от многото околни заведенийца също пълнят сетивата и предизвикват усилено отделяне на стомашни сокове. Предаваме се на изкушението и се настаняваме на слънчице в едно от кръчметата да пробваме шкембе по римски и каквото там предлага. 

На връщане опитваме да видим Basilica di Santa Cecilia in Trastevere, но я заварваме затворена и опъваме крачка покрай реката, през остров Тиберина r обратно към хотела.

Мислех, че това ми е ходенето за деня /никак не беше малко/, но не съм познала – девойката пристига бодра към 22,10 вечерта и заявява, че много би искала пак да види фонтана ди Треви. Не ми трябва много, за да приема предизвикателството, а любимия дипломатично се оттегля, уж за да остави багажа й в хотела.

Увенчаваме деня с любимото ми място в Рим, а на връщане се налага да подтичваме, за да хванем последния влак на метрото в 23.30 часа. Да му мислят крачетата ми на дългия път утре.

Япония

Ден първи – Токио

Същинското пътуване започва неприятно. Не знам какво не харесва в нас девойката, която ни чекира за полета, но ни наказва жестоко с местата. На полета до Москва сме един до друг – през пътека и всичко е ок, но на дългия полет от Москва до Токио аз се оказвам в предната част на самолета – на вътрешно място, а детето и мъжа ми – на последната седалка /пред тоалетната и „офиса“ на стюардесите/. В резултат – никой от нас не беше успял да спи – при тях цяла нощ се е блъскала вратата на тоалетната и количките на стюардесите, при мен – половината полет дебнах девойката до мен да се събуди и стюардесите да приберат каквото са сервирали, за да изляза, а в момента, когато всичко ми беше наред и реших да спя, момичето се беше наспало и включи лампата да чете. С две думи, кацаме в Токио към 10,30 сутринта кисели и неспали от близо 20 часа.

На летището всичко минава бързо и супер организирано. След като си вземаме багажа, действам по чек -лист за нещата, които имам да свърша там: снабдяване с карти на града и на транспорта, обмяна на ваучера за карти за метрото, получаване на сим - картата, получаване на JR пасовете и посочване на дата за активацията им и купуване на билет за придвижване до Токио /последното го бях оставила за на място, за да попитам дали е възможно да ползваме двупосочен билет за Нарита експрес /директна услуга до Икебукуро/ от летището до Икебукуро на отиване и от Йокохама до летището на връщане. Оказва се възможно, така че вземам двупосочни /цена 4000 йени двупосочно, което значително по-добре като цена от два еднопосочни/ и си решавам проблема с отиване и връщане до летището – и двете в период непокрит от JR паса. Мятаме се на влака и към 13,30 ч. вече сме в Токио – на гара Икебукуро, близо до която е апартамента ни. Настаняването е чак от 16 ч., така че не можем да полегнем веднага.

Тук започва невървежът.  Няма свободни локери на гарата и идеята да оставим багажа там и да се разхождаме до 16 ч. отпада по естествен път. Разбрала съм се предварително със собственика на апартамента, че може да оставим багажа там при пристигането и да се върнем за чек-ин по-късно, така че минаваме на този вариант. Лесно намираме апартамента по предварително дадените инструкции, обаче ключът не е където трябва да бъде. Решаваме, че вероятно в момента чистят и звъним на вратата, но никой не отваря. Добре, че детето има роуминг и интернет -звъним на хоста, той си мисли, че нещо ние не правим като хората, праща отново мейл със същите инструкции и отново сме в изходна точка – спазили сме инструкциите, но ключ няма. По едно време се появява един бодър пич с парцал /чистачът на апартамента, с когото сме се разминали още на влизане в сградата – видяхме го, ама кой да знае, че той ни трябва/. Оказва се, че ключът е у него – прибра ни багажа, но не беше приключил с почистването и ни върна за настаняване след 16ч. Цялото упражнение изяде около 40 минути.

Вече със свободни ръце потегляме към градината Shinguku Gyoen само за да установим, че докато стигнем и я намерим, тя вече затваря. Срещу нас се носи гъста тълпа, излизаща оттам, а на около 20-тина метра пред входа стои един служител с табела „Затворено“ /официалното работно време е до 16,30 ч., но явно около час по-рано спират да пускат/. Греда!

Втора греда уцелваме с храмът Meiji. Според предварително зададения маршрут в Google maps, би трябвало най-прекият ни път до там да е с метрото до станция Kita Sando. Да, ама не. След като сме се повъртяли 10-тина минути в района /между високите сгради навигацията се затруднява с локализирането, а оттам – с ориентацията дали се движиш в правилна посока/ се оказва, че откъм тази станция изобщо няма вход до храма /съвсем близо е, но няма как да се пресекат релсите на JR линията/ и трябва да трамбоваме пеша до следващата гара Хараджуку, респ. станция на метрото Meiji Jingumae /Harajuku. Не е далече от настоящото ни местоположение и успявам да измрънкам все пак да го направим. Докато стигнем и този храм е на затваряне, но успяваме да влезем и да го видим. И там обаче си е доста ходене, а ние вече сме на предела на силите си.

Буренца от различни видове саке образуват нещо като огромно пано по пътя към храма.

На идване към храма съм видяла, че уличката Takeshita street, която също ми е в плановете е точно срещу гара Хараджуку, т.е. в момента е под носа ни, но положението вече е толкова безрадостно /няма да си кривя душата – аз също се чувствам скапана/, че дори не посмявам да отворя дума. Добре, че имаме директна линия на метрото оттам до Икебукуро.

Добираме се до апартамента към 19.30 ч., пътьом грабнали по нещо за ядене от топлата витрина на 7/11 на ъгъла и няколко животоспасяващи бири и едвам се изчакваме да вземем по един топъл душ преди да се трупясаме.

Ден втори – Токио

Невероятно е какво правят с човека топъл душ и удобно легло! След 12 часа непробуден сън днес отново сме себе си и положението е от ведро по-ведро.

Денят е втори, но вчера бяхме като зомбирани, така че си го броя за първи пълноценен ден в Токио. Забелязваме, че районът ни е пълен с огромни магазини за техника, успешно ни се получава движението в ляво, което ни спестява озоваването в тълпата от насрещното движение /вчера и това беше трудно/, вече знаем, че за да се ориентираме в гарата просто трябва да погледнем табелите над главите си, пък не ни се и налага да го правим често, с две думи: АДЕКВАТНИ СМЕ.

Първо се отправяме към Tsukiji Market /естествено по-скоро за брънч, отколкото за аукциона на рибата тон, но това е положението/. Пътьом минаваме през храма Tsukiji.

Самият пазар е голяма забава – храна от всички посоки – във вид на продукти, сурови неща, сготвени неща навън на скара, набодени на клечка и каквото се сетиш, лабиринт от ресторантчета и тълпи гладни и любопитни туристи. Черпят ни с мача и чипс от водорасли, пробваме на крак от няколко различни топчета на шиш със скариди, октопод и не знам още какво /така и не разбрах как се казва този вид храна/, тестваме сладолед с мача и сакура, различни риби на шиш от скарата пред едно ресторантче, изобщо до тук фемилито е нахранено и доволно.

На път за Асакуса спираме в Уено парк и тук за пръв път виждаме нагледно що е то сакура. Още вчера по пътя от летището сме забелязали многобройни цъфнали дървета, но тук е пиршество – целият парк е окъпан в цветове, а под дръвчетата хората се събират на групички, хапват, пийват, веселят се и се радват на красотата. Сакурата е даже по капаците на шахтите. Разхождаме се из парка, през една градина, храм …. и накрая и ние се озоваваме легнали под едно дърво да се радваме на сакурата по японски.

След доволно мързелуване все пак продължаваме към Асакуса и храма Senso-ji. Пътят от метростанцията към храма минава през покрит пасаж пълен с всевъзможни магазинчета, сергийки и ресторантчета, но на този етап не им обръщаме внимание, мислейки, че на връщане отново ще минем оттук. Не се получи точно така – решихме да кривнем в посока реката, но пропускането на сергийките не е драма – около всяка забележителност има достатъчно.

 Senso-ji наистина впечатлява.

В храма и около него е пълно и с различни места, на които срещу определена сума можеш да изтеглиш късмет /разклащаш метална кутия, от нея пада клечка с номер /на японски/, след това намираш същия номер на някое от чекмедженцата пред теб и си взимаш късмета оттам. Ако е хубав, вземаш си го в къщи, ако е лош – връзваш го на специалните места пред храма – познават се отдалеч по вързаните хартийки/.

Точно отстрани на Senso-ji в посока реката е и Asakusa Shrine /в пълна хармония е със Сенсо джи, така че човек може и да не разбере, че е отделен храм/.

Районът много ни допада и решаваме да се помотаем из него, като за посока избираме реката. Покрай нея също е разположен сакура – спот – паркът Сумида, а на отсрещния бряг на реката се вижда Tokyo Sky Tree и други модерни сгради. Идеално място за почивка и освежаваща напитка – възползваме се от услугите на едно от кафенетата по брега и връзваме първата мартеница на цъфнало дърво.

Оттук потегляме към Одайба – искаше ми се да го направим по вода /има корабчета, тръгващи малко по-надолу от кафето, в което бяхме седнали/, но последното корабче е тръгнало преди двайсетина минути, така че отново с метрото стигаме до гара Шимбаши, където сменяме с Yurikamome line /пасове не важат за тази линия, еднопосочният билет е 380 йени/. Пътуването само по себе си е интересно и с гледки на Токио и Токио бей отвисоко.

Слизаме на Mega Web – очаквам голям шоурум на „Тойота“, но нищо не ме е подготвило за извънземните прототипи, които виждаме там. Служител с удоволствие ни разказва за прототипа на кола, която ще се движи с водород и ще произвежда електричество за дома. „Моля, добре ли чух? "  Някак си не ми се вярва, че съм от същата планета.

Има и други забавления тук – симулатор на тест драйв, в който целта е да изминеш зададеното трасе с бензинов автомобил и хибрид с определено количество гориво и за определено време /акцентът е в икономичността на шофиране/. Естествено, и тримата сме на опашката. „Колата“ обаче е автоматик, каквато не съм карала, пък и явно съм доста некадърна, защото за нула време потрошавам две Тойоти. Останалите от семейството се справят по-добре, но и на тримата упражнението ни се отразява ободряващо.

Успявам да ги навия за разходка до статуята на свободата /по права линия е около 15 – 20 мин. пеша/ и оттам се мятаме обратно на влакчето.

Последна спирка за деня е щурото кръстовище на Шибуя,  а за да видим статуята на Хачико се налага и ние да вземем участие в движението по него.

Дълъг беше този ден, но хубав и много разнообразен и всички са доволни. /Е, в определени моменти от деня се налага стоически да понеса критики, че съм луда, ама като си починат и хапнат малко, стават пак добрички/.

Ден трети - Никко

В този ден активираме JR паса, за да отидем до Никко. Сутринта се товарим на влакчето и след около два часа и две прехвърляния /вече сме направо спецове/ се озоваваме в планината – далеч от лудницата в Токио. Цъфналите череши са навсякъде по пътя, а градчето очарова още от пристигането на спретнатата ретро гаричка.

Логистиката е лесна – още на гарата минавам през инфо-центъра за карта на града и маршрута на автобусите, пак там купувам дневен пас за World Heritage Sighs буса /500 йени / и се товарим на автобуса. /Пасът се оказа излишен, тъй като ползвахме автобуса само до храмовете, което можеше да стане и с еднопосочен билет/.

Има много за гледане в Никко, но ние нямаме време за всичко и решаваме да се концентрираме върху Юнеско обектите – Toshogu Shrine, Taiyuinbyo, Futarasan Shrine, Rinnoji, мостът Shinkyo или каквото можем от тях. Храмовете са един до друг, така че подминаваме спирката с моста, слизаме директно на последната спирка на автобуса, където са разположени и започваме с тях.

Най – близо до спирката е Taiyuinbyo Shrine - мавзолей на третия шогун от династията Токугава /раб.време до 17,30 ч., вход -550 йени/, така че започваме оттам /всъщност аз през цялото време съм със заблудата, че се намираме в Rinnoji, което води до пропускането на последния впоследствие, но пък този храм си струваше/. Храмът се разгръща на части – след изкачването на доста голям брой стълби и минаването през няколко площадки с различни красиви постройки се достига до впечатляващ вход към двора с основната сграда и самата нея.

В непосредствена близост е входът към  Futarasan Shrine /раб. време от 8 до 17ч., безплатно в по-голямата си част,  вход 200 йени за частта с градината и мечовете/ и логично продължаваме с него.

Следва Toshogu Shrine /раб.време от 8-17, вход 1300 йени за храма, 1000 йени за музея, 2100 – и двете/, който очевидно е апогей в храмовата архитектура в Никко и най- важният храм в града. Определено е впечатляващ. Състои се от множество различни постройки, всяка от които заслужава внимание, а най -съществената част от него - гробът на великия шогун  Tokugawa Ieyasu /дядото на този, който е погребан във Taiyuinbyo/  се намира високо над основните сгради.

След като приключваме с основната сграда се насочваме през порта вдясно от нея към гроба на шогуна Tokugawa Ieyasu. Изобщо не подозираме колко много стълби ни очакват и се вливаме в гъстата колона изкачващи се към мястото.

След гроба на шогуна си казваме, че стълбите са ни достатъчни за днес и решаваме да слезем до моста  Shinkyo. Нареждаме се на опашка на спирката на автобуса, но след десетина минути хората започват да се разотиват. Виждайки, че ние си стоим там, един човек се връща да ни каже, че автобусът няма да дойде. Не разбирам защо, но така или иначе след като няма транспорт трябва да стигнем пеша до моста. Оказва се приятна разходка, която ни възнаграждава с чудни гледки.

Сетивата са пълни, но стомасите вече напомнят за себе си. Намирането на храна обаче се очертава да е проблемно. Вече е ранен следобед и повечето кръчмета по главната улица, които сме видели на идване са затворени. В крайна сметка намираме едно отворено кафе тип „Хепи“, в което чудно ни гощават и вече сме готови да се върнем в Токио.

За финал на вечерта /последна в Токио/ правим вечерна разходка из Хараджуку. Слизаме на Такешита стрийт с надеждата да видим шантаво облечените тийнеджъри, с които е известен този район, но оставаме разочаровани – явно в събота и лудите почиват. Районът обаче е шарен и интересен – пълен с лъскави магазини и заведения за хранене.

Отново не остава време /и сили/ за Tokyo Government Metropolitan Building, така че си тръгваме без гледки отвисоко.

Вечерта събираме багажа, защото на другата сутрин местим базовия лагер в Киото.

Токио ни хареса, но като всеки голям град е забързан, пренаселен и напрягащ и лично аз с удоволствие си тръгвам оттук. Транспортът е перфектно уреден, но може да се наложи да се ходи с километри в гарите, за да се смени една линия с друга или да се намери нужния изход, да не говорим, че това движение се осъществява в гъста навалица от хора, правещи същото. Движението се осъществява в ляво и всяко разсейване и отклоняване от лявото води до озоваване в насрещно движение от хиляди бързащи хора. Хубавото е, че са добронамерени и много внимателни – в момента, в който спреш и се заозърташ, веднага се намира някой, който да дойде и да те попита имаш ли нужда от помощ. Силно ме впечатли едно момиче, което се върна от пътя си, само защото ни беше видяло, че се чудим нещо. Изобщо, хубави хора са японците.

Ден четвърти – Каназава

Още докато готвех програмата мисълта за отскачане до Каназава ми се заби в мозъка /най-вече заради прословутата градина Kenrokuen – една от трите най-красиви градини в Япония, която определено искам да видя/. Ходенето обаче до последно е на кантар, тъй като е далече, а нямам време за нощувка там -предвиждам до вечерта да стигнем в Киото, където са следващите ни нощувки. Колебая се до последния момент дали да правим тази отбивка или директно да отпрашваме към Киото, но в крайна сметка се поддавам на изкушението – HyperDia показва, че с шинкансена ще сме там за около два часа и половина, т.е. ако тръгнем достатъчно рано сутринта, ще имаме време да разгледаме града и да стигнем до Киото вечерта.

Малко преди 9 сутринта подтичвайки се озовавам в бюрото на JR east на гара Икебукуро, за да резервирам места за шинкансена и установявам, че вече има опашка. Нареждам се чинно /там няма друг вариант/, а човекът, който разпределя опашката се опулва, като му показвам приложението и обяснявам, че ми трябват места за влака след 20 минути. След малко ми махва да отида при свободна служителка на друго гише и в крайна сметка снабдени с билети със запазено място успяваме да хванем влака в 9 и 15, а към 12,30 вече сме в Каназава.

Оставяме куфарите на гарата /има локери на различни места на цени съответно 300, 500 и 600 йени според размера, а ако не се намира свободен, или багажа не се събира, има и стая за багаж, където може да се остави. Работното й време е до 19 ч., а цената-500 йени за бройка багаж, независимо от размера/ и се запътваме към туристическото бюро за карта на града и маршрутите на автобусите.

Любезен служител се осведомява откъде идваме и как сме разбрали за Каназава / впечатлен е колко отдалече идваме и че знаем какво има в града/ и вместо да ми продаде билет за платените туристически автобуси  (Kanazawa Loop Bus, Kenrukuen Shuttle и т.н., за които може да се вземе еднодневен пас за 500 йени) ми обяснява, че за притежателите на JR pass има безплатни  JR автобуси - тръгват от стоянка 4 пред гарата, имат 2 маршрута, единия от които (синият -Korinbo route) покрива всичко интересно. И тук, и при много други случаи след това се впечатлих силно от желанието на хората да обгрижат туриста и да му спестят пари.

И така, товарим се на JR автобуса и започваме обиколката със замъка в Каназава. Паркът му е приятен, сакурата и тук е в пълния си разгар, а в сенчестите алеи са намерили място многобройни скулптури.

Оттук се отправяме към градината Kenrokuen, която е и причината да сме в града. Към този момент това е първата градина, която виждаме в Япония, така че нямам база за сравнение, но бих казала, че определено си заслужава славата – неземно красива е.

Напълнили очи с природни хубости се връщаме на спирката на автобуса, за да продължим към следващата спирка от интерес за нас – кварталът на гейшите Higashi Chaya District. Очарователно място - стари къщи, малки чайни и магазинчета за традиционни стоки, вкл. /не знам доколко е традиционно/ люспи злато и всякакви изделия, покрити с тях.

На връщане погрешка вземаме автобус по другия маршрут и вместо в самурайския квартал Nagamachi  се оказваме отново на гарата. Бързо се прехвърляме на следващия автобус в тази посока и ето ни в Nagamachi

Доволни се връщаме на гарата, вземаме си багажа и се товарим на влака за Киото. Всъщност гарата в Каназава сама по себе си е впечатляваща /поне източния изход/.

Не спира да ме изумява ефикасността на транспорта в Япония. Тръгнали сме от Токио към 9,15  сутринта, в 12, 30 сме в Каназава, което по нашите стандарти е на майната си спрямо Токио, към 18,30 потегляме оттам и в 21ч. вече сме се настанили в апартамента в Киото!

В Киото сме базирани до гарата, което да ни позволява лесно придвижване в града и района, а първото нещо, което виждаме при пристигането в града е сградата на Киото тауър.

Ден пети – Киото /Арашияма,Ryoan ji, Златния павилион/

Започваме деня отново в туристическото бюро /намира се на третия етаж в Киото тауър, точно срещу гарата/ и отново съм изумена от желанието на служителя  да ми спести пари. Дошла съм, за да купя карти за автобусите за два дни /600 йени на ден/, но човекът ме разпитва къде искам да отида и след като му казвам, че днес искам да идем в Арашияма /евентуално замъкът Ниджо на отиване или на връщане/, Ryoan ji , Златният павилион и на връщане центъра – Нишики маркет и Понточо стрийт, веднага ме разубеждава. Смята ми, че няма да си избия картата за автобусите, тъй като до Арашияма е най-добре да стигна в влак /покрива се от JR паса ми/, а оттам до Ryoan ji с трамвай, за който така или иначе трябва да си купя отделно билетче, т.е. ще ползвам автобус веднъж, най-много два пъти по маршрута, при което ще ми е по-евтино без карта. Е как да не ги обичаш тези хора! След като ми е очертал на картата всички гари/спирки по маршрута и местата, които искам да видя, доволни поемаме към набелязаните цели.

Започваме с Арашияма, тъй като е най-далечната точка от всичко, което искаме да видим в Киото. Освен бамбуковата гора, има много неща за гледане тук, т.е. може да се прекара и цял ден само в този район. Ние обаче не разполагаме с толкова време и сме подбрали няколко must see места и други, които могат да отпаднат в зависимост от това с колко време разполагаме.

Първа в списъка е  Tenryuji Temple /раб. време от  8:30 до 17:30, вход: 500 йени за градините,  300 йени за сградите/, а по пътя до нея попадаме и на други очарователни гледки.

Градината на Tenryuji Temple спира дъха и е класически пример за „взет назаем пейзаж“ – планината отзад се вписва хармонично като част от градината, а всички прозорци в сградите на храма предлагат гледка към този фантастичен пейзаж. Изглежда абсолютно извън времето, мисля си, че медитацията трябва да е много лесна в такова място.

Изходът от градината на Tenryuji е точно до входа на бамбуковата гора. Не се наемам да описвам усещането да си в този тунел от нежно зелено с процеждащи се през върховете на бамбуците лъчи слънчева светлина. Направо е вълшебно, особено ако ги нямаше тълпите.

На излизане от гората сме приятно изненадани от художник, който продава картички с картините си близо до изхода. Спираме, за да ги разгледаме и да си изберем, а човекът ни разпитва откъде сме и след като разбира, че сме българи, вади един картон, на който си е написал „благодаря“ на различни езици и ни благодари на чист български.

Вече е почти обяд и решаваме да пропуснем Monkey Park Iwatayama. Задоволяваме се разходка из централната улица до Togetsukyo Bridge, кратка почивка тук с гледка към сакурата на отсрещния бряг и  обратно към спирката на трамвая - Randen Arashiyama, с който се отправяме към Ryoan ji.

/Трамваят Randen има два маршрута – от Арашияма тръгва червеният, на осмата спирка се слиза и се прекачва на другия маршрут, който има спирка Ryoan ji - на десетина минути пеша от едноименния храм. Билетчето е 210 йени, а бонус е, че в част от маршрута трамваят минава през сакура тунел./

Ryoanji Temple (вход 500 йени, раб. време 8:00 до 17:00) е известна най-вече с каменната си градина. На мен обаче очите ми остават в пейзажната градина на храма – нечовешки красива е и буквално загубвам усещане за време и пространство в нея.

Всъщност най-силно усетих Япония точно през градините /тази и всички останали по пътя/, струват ми се еманация на японската култура - простота и съвършенство, в които нищо не е излишно и нищо не може да се добави. Намесата на човека е почти невидима, а постройките като че ли са създадени само, за да може оттам човек да наблюдава красотата на градините. Тук разбрах смисъла на израза „малкото е повече“.

С нежелание излизаме от градината, за да се насочим към Kinkakuji (Златния павилион – вход  400 йени, раб.време от 9 до 17ч без почивен ден). Следобед е и хората не са чак толкова много, така че успяваме да се насладим на гледката и си направим снимки без чужди глави в кадър.

Връщаме се в център с автобус 59 и се отправяме директно към Нишики маркет, който се помещава в дълга покрита уличка и предлага всевъзможни неща. Нас в този момент ни привлича основно храната – хапваме по нещо на крак, вземаме си прясно приготвено суши за вкъщи, не устояваме и на изкушението на прясната риба.

Натоварени с покупки минаваме и през Pontocho Alley – пешеходна уличка, по цялото протежение на която са разположени традиционни ресторанти, помещаващи се в стари къщи. Недалновидно сме купили прясна риба от пазара, която си иска поне занасяне до хладилника ако не незабавно приготвяне, така че тук се задоволяваме само с по една бира и дребно мезе и се прибираме.

Ден шести – Нара

По първоначален план и този ден /3 април/ трябваше да е посветен на Киото, следващият на Химеджи и чак по-следващият /5 април/ на Нара, където даже имахме уговорена среща със samuraika. Тук обаче неочаквано се намеси нов герой – кимоното, което много исках да наема за разходка и снимки по традиционни места и тъй като въпросното кимоно изигра главна роля в наместването и разместването на плановете ни за тези дни, ще се наложи да го включа в повествованието.

Та както казах, голям зор беше пустото обличане на кимоно и още с пристигането в Киото /забележете - 1 април / започнах да ровя по сайтовете, за да резервирам за 2-ри или 3-ти април с цел да водя кимоното по набелязаните места в Киото. Обаче най- ранната дата с ранен час се оказа 4 – ти април /или поне бях убедена в това/.  Резервирах, платих и реших, че на 4- ти ще водя кимоното в Нара, а  Химеджи ще остане за 5 април.  Писах на samuraika, за да питам за промяна на датата на срещата и със събуждането днес /03 април/, виждам, че ми е отговорила, че на 4-ти не е в Нара, но днес е. „Ами какво пък“, мисля си, „не е проблем да идем днес до Нара, пък утре ще снимам кимоното в Киото, както първоначално беше предвидено“. Пиша й, уговаряме се за среща и доволни поемаме към Нара като по път първо спираме на Fushimi Inari  /Кимоното като зъл герой отново се намесва в плановете ни по-късно през деня, но за това по-късно./ 

После се товарим на влакчето към Нара, по-точно към китната гаричка Kyobate близо до стария град, където имаме уговорена магеланска среща за обяд. Samuraika ни посреща по-слъчева от времето навън и ни води в миниатюрно ресторантче, където сладка японска баба приготвя вкусна домашна храна за обяд. В нашия случай се оказва суши, което сами да си притовяме – сервират ни съставките отделно и си го навиваме. Ресторантчето е за максимум 10 души, освен нас и собственичката вътре има само една жена и двама дядовци, които си пият биричката, наставляват ни как да си навиваме сушито и много се забавляват с нас, особено като видимо прекалим с уасабито. Смело мога да кажа, че това беше най-вкусната храна /при това само за 600 йени/ от всичко, което опитахме в Япония и едно от най-автентичните преживявания.

Хапнали и щастливи от срещата се разделяме със samuraika – тя поема по нейните си дела, а ние – през стария град
към Нара парк и Kofukuji /раб. време 9:00 - 17:00 (National Treasure Museum and Eastern Golden Hall).

По пътя попадаме на други хубавини, а на ъгъла на покрития търговски пасаж и улицата, водеща към храма правят оризови сладки. Производството е съпроводено с шумен спектакъл.

За съжаление снимането в Eastern Golden Hall е забранено, така че ако някой иска да го види, ще се наложи да отиде дотам.

Веднага след това ни се изпречват първите сърнички. В най – ниската част на парка са, близо до Националния музей и основния поток от хора, така че вече са нахранени и мързеливи, въобще не ни отразяват.

Докато им се радваме и блажено преживяме обилния обяд се намесва кимоното - получавам мейл от магазина за кимона, че не съм се явила в часа си. Аз продължавам да не схващам и им пиша, че часа ми е за утре. После обаче поглеждам резервацията и стоплям, че първо са посочили месеца /4/, а не датата, която всъщност се оказва днес. Много тъпо изпълнение от моя страна, наистина съм пропуснала часа си Пиша им за недоразумението с формата на датите и с молба, ако е възможно, да си ползвам резервацията утре и за момента спирам да мисля за глупавото кимоно.

За разтуха се отбиваме в градината Yoshikien /безплатна е за чужденци/, където отново ни се радват колко отдалече идваме.

По пътя към Todaiji вече срещаме гладни и любопитни сърнички. За разлика от събратята си в долната част на парка, тези групово ни се бутат в ръцете за някоя бисквитка, което ни позволява да им се порадваме съвсем отблизо.

Todaiji е внушителен с размерите си, големият Буда, който го обитава – също.

За тази фигура пред храма пък се казва, че има целителни сили – ако потъркаш част от тялото й, съответстваща на това, което те боли, болката минава и се излекуваш. Не ми стана ясно как ще излекуваш от главоболие /статуята е високо и само долната част от тялото й е достъпна/, ама хайде да не се заяждам.

Пресичайки парка преценяваме, че времето напредва и решаваме да пропуснем Kasuga Taisha , за да опитаме сакето в Harushika.  Е тук не ни се получава- пристигаме половин час след като са го затворили. Който е тръгнал натам да знае, че затварят в 17 ч.

Както и да е, по пътя сме се нагледали на хубави гледки, намерила съм и подходящо дърво, на което да си вържа мартеницата.

Връщаме се в Киото, като преди да се приберем се качваме на Sky Gardens на 11 -тия етаж на гарата за гледки отвисоко.

Ден седми – Киото /Сребърният павилион, Гийон, Киумидзу дера/

Първото нещо, което виждам сутринта след като се събуждам е мейл от кимоно шопа, че мога да си ползвам услугата този ден, но може да се наложи да почакам. Е, как да не ги обичаш японците! Изстрелвам се на момента, към 9,10 съм при тях, а след няма и час се явявам дегизирана и с прическа на гарата, откъдето тръгват автобусите за всички възлови забележителности и където фемилито вече ме чака. (Мисля, че не е нужно да обяснявам, че в този ден кимоното е главния герой –  доминира необходимостта да му бъдат осигурени подходяща среда, пози и обекти за фон, за да бъде фотографирано цял ден, а на финала даже се налага да тичаме, за да го върнем навреме.)

Положението с автобусите обаче не изглежда розово – вият се опашки, а най-дългата от тях е за номер 100. Нашата първа цел е Ginkakuji с идеята да вървим в посока обратна на тълпата и с този автобус се стига дотам, обаче очевидно трябват поне пет автобуса, за да поберат всички чакащи, а и не ми се вярва, че всички отиват където и ние. Започвам да разпитвам хора на произволни места в опашката кой автобус чакат и за къде – всички чакат 100, за да отидат на Киумидзу дера. Моментално се преориентирам към девойката, която помага пред таблото за информация за автобусите и се оказва, че за нашата дестинация можем да вземем автобус 5 от друг гейт /А 1/, където няма хора и автобуса пристига в същия момент, даже се налага да се позабързаме, за да го хванем. Дотук ни се получава много успешно – без чакане след около 30 мин. вече сме пред Ginkakuji /Сребърния павилион - вход  500 йени, раб. време от 8.30 -17 всеки ден/, който е най- отдалечения храм в предвиденото за днес трасе. За разлика от златния павилион Kinkakuji, който наистина е позлатен,  този не е точно сребърен, но също е много красив и предлага страхотна гледка на Киото.

Оттук започва и философската пътека, която е направо приказна по време на сакура.

На слизане към Гийон без да искаме отново изпреварваме тълпата като по грешка се качваме в автобуса от по-предна спирка вместо от тази, на която сме слезли при идването. Там вече е митинг и не всички хора успяват да се качат, но ние вече сме в автобуса и даже седнали.

Поразхождаме кимоното из Маруяма парк, където хората също се радват на сакурата, а скари и сергии с храна и напитки са разположени на всяка крачка, после из тесните улички Гийон. Тук е очевидно най-подходящото място за едно кимоно, затова не съм единствена – пълно е с „гейши“ като мен, направо се настъпваме.

Последен в списъка сме оставили Храмът на чистата вода - Kiyomizudera Temple / вход 400 йени, раб. време 6-18 ч./ с надеждата, че до 16 ч. тълпите са понамалели. Е тук не сме познали- изкачването по хълма е в гъста навалица, придвижването е почти рамо в рамо и никак, ама никак не е дзен. Толкова народ накуп не видяхме на нито едно друго място.

В храма обаче някакси тълпата се разпръсква и изведнъж се появяват пространство и въздух, да не говорим за гледките от терасите.

На слизане вече бързаме, тъй като до 17,30 трябва да съм стигнала в кимоно шопа близо до гарата, за да върна кимоното. Теоретично е възможно, обаче тълпата продължава да ни преследва.  За да не губим време в търсене на правилната спирка, питаме едно момиче на улицата, девойчето ни води и оставя на опашката на спирката, а след малко /когато вече си мислим, че си е тръгнала по нейните си работи/ се връща с едно листче, на което е написала номерата на автобусите, които ще ни закарат до гарата от тази спирка. Опашката обаче е притеснително голяма и след като пристига първият автобус, който ни върши работа и се оказва, че половината опашка чака него, а вътре не може да се качи и един човек, става ясно, че така неизбежно ще закъснея. Зарязваме опашката с надеждата да вземем такси и докато пиша мейл на кимоно шопа да предупредя, все пак успяваме с таксито /всъщност човекът сам спира и пита дали имаме нужда от такси, явно е видял как се блещим  в светещия му в червено надпис /. И този иска да ми спести пари – тъй като задръстването е сериозно, предлага ми да ми спре на предната пресечка преди гарата, за да не плащам за метрите, в които ще се провира между колите около нея. На мен обаче времето ми е ценно и почти се налага да го моля да ме закара възможно най-близо до магазина. В крайна сметка всичко приключва благополучно - закъснявам с десетина минути, но в магазина още има хора и не ме глобяват за връщане след определения час. Eй, не миряса пустото му кимоно, до последно ме държа в напрежение.

На финала остава малко време за малко шопинг – не че особено ме вълнува, тъй като на път за забележителностите вече сме напазарували някакви сувенири, но имах няколко набелязани неща за купуване от Япония.

Ден осми – Химеджи и попътна Осака

Днес се отправяме към Химеджи. Най -известната и основна забележителност в града е замъкът /вход 1040 йени, вкл. градината Кокоен, раб.време – 9 – 17 ч./, който се вижда отдалече още с излизането от гарата, а достигането до него е приятна 15-тина минутна разходка.

Няма какво да се каже – замъкът е красив и фотогеничен от всяка гледна точка. Имам сигурно стотина снимки с него от различни ъгли и дистанция и не мога да реша  на коя от тях е по-красив.

В парка под замъка сакурата все още е пищна /била е още по-пищна преди седмица/, а в градината до него – великолепна.

След като сме изкатерили всички възможни стълби вътре, снимали сме от кулата и сме се разходили из градините, поемаме към градината Kokoen. Вече сме видели много градини, но на мен не ми омръзва да гледам японски градини, мога даже да живея в тях – толкова съвършено хармонични изглеждат. Тази конкретна представя 13 различни градини – всяка от тях не особено голяма, но като цяло са много приятна и разнообразна комбинация.

Ето някои от тях:

 На връщане спираме за вечеря в Осака. Поемаме директно към Дотонбори. 

Вече сме гладни и бързо избираме едно ресторантче по снимките на мръвки на витрината и заради обещанието за меню на английски. Оказва се непретенциозно, но приятно място, в което ти носят скара и суровото месо на масата и си го приготвяш сам. Много приятно преживяване! Малко след като сме влезли започва да се пълни с местни посетители, единствените чуждоземци сме ние.

На финала не успяваме да открием бленувания от мъжа ми магазин за рибарски такъми и се прибираме в Киото да събираме багажа, че утре местим лагера в Йокохама.

Ден девети – Йокохама

Тръгваме в 9.58 от Киото и в 13ч. вече сме се чекирали в хотела в Йокохама. Голяма работа са тези шинкансени! Има даже места за пушене в два от вагоните. На всяко ходене до пушалнята си говоря с различни хора, които се интересуват откъде съм и какво ме води в Япония. Един от тях беше идвал в  Европа, възхищаваше се от монументите в Италия и му беше много приятно да чуе /макар да не му се вярваше много/, че за нас европейците Япония е не по- малко интересна с типично нейната си култура, храмове и природа.

Хотелчето ни е до гара Сакурагичо – на една спирка от гара Йокохама и е супер приятно, доста над очакванията ми, особено за цената си.

Съвсем близо сме до Минато Мирай, даже виждам Ландмарк билдинг от прозореца си, така че се отправяме натам. Днес времето се разваля, а вятърът около морето е толкова силен, че на моменти е трудно да се върви срещу него. Пъхаме се в Ландмарк билдинг за гледки отвисоко от обсерваторията на 69- тия етаж / вход 1000 йени, но гледката си заслужава /

После, въпреки съпротивата на вятъра, се помотаваме из района, покрай пристанището и крайбрежния парк. 

 Сакурата вече е приключила тук, но пък навсякъде цъфтят лалета.

Оттам продължаваме към китайския квартал, който е преживяване сам по себе си - и интересен, и вкусен . Тесни улички с интересни сгради и кръчме до кръчме.

Повечето ресторантчета предлагат и комбинирани менюта – няколко ястия за определена обща цена. Избираме едно такова - меню с 5 неща за 850 йени, поръчваме за всеки от нас, тъй като не можем да преценим количеството, а когато идва се чудим къде да го слагаме. Едвам се дотъркалваме до хотела след пиршеството.

Ден десети – довиждане, Япония

Днешният ден не е забележителен с нищо, тъй като времето ни е колкото да се придвижим до летището за полета си в 12 ч. Още при пристигането в Япония съм купила двупосочен билет за Нарита експрес, който, както вече писах можем да ползваме за връщането от Йокохама до летището /пасът вече е изтекъл към този момент/. Предният ден съм резервила и места, като девойката в JR бюрото ме изненада приятно с информацията, че не е нужно да си купувам допълнителен билет за отсечката между нашата гара и гара Йокохама, откъдето тръгва Нарита експрес, а можем да си ползваме директно билета за експреса. Много удобно!

На летището обаче заварваме супер муден процес по чек-ин. Тези, които са се чекирали он-лайн минават на отделна опашка и се придвижват относително бързо. Ние обаче няма къде да си разпечатаме бордните карти и оставяме чекирането за летището. Опашката за такива като нас е тройно по-дълга и се точи едва  - едва. Явно обаче това е бил шансът ни за комфортно пътуване – след около час ни идва реда и с мил поглед, „Коничиуа“ и т.н. много любезно моля момичето, което ни обслужва да ни настани един до друг по възможност /още ни държи влага гадното пътуване от Москва до Токио/. Девойчето отговаря, че ще опита, звъни няколко телефона и накрая казва, че ще ни сложи един до друг. „Аригато гозаймас“, поклони, ама в този момент още дори не подозирахме  колко  много благодарни трябва да й бъдем – милото момиче ни беше дало места на авариен изход в средната част на самолета и за двата полета! Не само, че бяхме един до друг, но не ни се налагаше и да се прескачаме един друг, за да излезем.

На борда отново имаме магеланска среща /всъщност и на отиване, и на връщане летим с едни и същи полети с магеланка и приятелка, но сме с различни програми и се засичаме само по летищата/.

За финал мога само да кажа, че въпреки първоначалната липса на ентусиазъм или може би точно заради нея, Япония, каквато я видях ме очарова. Не подозирах, че толкова подредена държава може да ми хареса, но ми хареса и то много - не само цъфналите вишни, череши и каквото там има да цъфти, неземните градини и красиви храмове, но най-вече хората са прекрасни. Не бих могла да живея техния живот, а и не искам, но съм благодарна за прекрасното отношение, деликатно предлаганата помощ и хилядите дребни неща, с които различни непознати хора направиха престоя ни по-лесен, спокоен  и приятен.

Този път повече гледахме. Ако има следващ път в Япония /надявам се/ няма да гледам, а ще правя: ще се запиша на курс по суши, икебана и такива неща, ще ида на онсен, изобщо ще се опитам да правя неща, които те правят, за да се опитам да усетя страната.