Там, където слънцето изгрява

Дългото пътуване към Япония започна с много комфортен полет до Доха, в който бяхме около двайсетина човека и всеки спокойно се разположи на една редичка седалки. Изгледахме “Yesterday” на Дани Бойл, хапнахме, разгледахме бордното списание и кацнахме в столицата на Катар. Имахме 4 часа престой.

Вторият полет беше 10-часов и беше пълен. Бяхме на една тройка с грък, който през повечето време на мръдна, нито яде, нито пи, само се опитваше да спи. В един момент се заговорихме и се оказа, че това е първият му полет и му е много некомфортно. За 10-те часа изпи само един чай.

Кацнахме в Токио в 22.40 ч. В самолета си бяхме попълнили декларациите за влизане в страната. Минахме двете опашки почти светкавично, за 15 минути, въпреки многото хора, работеха 10 гишета и придвижването ставаше много бързо.

На информация ни обясниха как да стигнем до Асакуса, където беше нашият хостел Sakura Asakusa. Помогнаха ни да си купим билет и се качихме на метрото, като два пъти трябваше да се прекачим. Имахме късмет да хванем последното влакче и малко преди полунощ се озовахме в квартала Асакуса. Валеше и се полутахме, докато открием хостела, но след половин час видяхме изрисуваната сакура по табелата. Стаята ни беше около 5 квадрата и се състоеше от едно двуетажно легло и няколко закачалки – толкова! Изобщо не бяхме подготвени, че предстои много силен тайфун през уикенда, затова решихме на следващия ден да станем рано, за да стигнем до планината Фуджи.

***

Станахме в 8 и слязохме да закусваме. Очакваше ни бистра супа с плуващи пресечени яйца. Първо подходихме резервирано към това предложение, но се оказа вкусно.

Целта ни беше да стигнем до Кавагучико, откъдето да видим Фуджи. Автобусът до Кавагучико тръгва от гара Шинджуку, до която стигнахме само с едно прекачване на метрото (купихме си двудневни карти за метрото – 1200 йени). Автобусът струваше 2000 йени, а разстоянието се взимаше за около два часа. По пътя заваля сериозно. Като цяло прогнозата беше валежна през целия ден, все пак чакахме тайфун на следващия, но ние упорито не се отказахме от плана си.

От Кавагучико си взехме един много симпатичен влак до Шимойошида, защото бяхме чели, че оттам има прекрасна гледка към Фуджи. Вагоните бяхме с ламиниран паркет и плюшена тапицерия, а стените и вратите бяха изрисувани. Беше приказно!

След 15 минути бяхме на гара Шимойошида, а навън не спираше да вали. Имахме си два обекта за разглеждане: храма Aракура и пагодата Чурейто, откъдето трябваше да видим и Фуджи. Маршрутът е много добре отбелязан. До пагодата се катерите по 400 стъпала и ако имате късмет може да се поздравите с Фуджи.

Ние бяхме вир-вода и освен тъмните облаци нищо друго не видяхме. Поснимахме пагодата и храма и се върнахме обратно към гарата. В Кавагучико имахме късмет автобусът за Токио да е след 15 минути и така в късния следобед бяхме обратно в столицата.

Дъждът не спираше, но вече не валеше толкова интензивно, затова се отдадохме на храмовете в Асакуса: Sensoji Temple, Asakusa Shrine, Demboin Temple, Nitenmon Gate, Kaminarimon Gate… Пред храмовете някои местни оставяха бележки с желания с надеждата да им се сбъднат, други пък си теглеха от късметчетата, поставени на малки стелажи с картички, четяха какво им се е паднало и много се забавляваха.

Прибрахме се в хостела, за да хапнем „боклуците”, които си бяхме взели от Family Mart за вечеря: свинско с барбекю сос, ориз и настъргани яйци, миди с ориз и извратените десерти – уарабимочи: печено папратово нишесте, оваляно в соево брашно и царевични пръчки заляти с шоколад.

След вечеря пак се върнахме в комплекса с храмовете и поснимахме без хора, като продължаваше да вали.

Легнахме си около полунощ и дълго време не можахме да заспим, първо заради часовата разлика, второ заради комарите, които не бяхме унищожили преди да си легнем.

Заради предстоящия тайфун, плановете ни тотално се промениха. На следващия ден трябваше да отплаваме с круиз за 2 седмици из Япония, но стартът беше отменен с два дни и вместо в събота щяхме да отплаваме в понеделник. Следователно ни трябваха още две нощувки в Токио, а с оглед на тайфуна места трудно се намираха. Имахме късмет, че пак заради тайфуна някакви хора в нашия хостел не бяха пристигнали, та ни дадоха тяхната стая.

***

В деня на тайфуна Хагибис друга тема за разговор нямаше. Валеше като из ведро. В ресторанта нямаше места, защото целият хостел беше там. По телевизията непрекъснато предупреждаваха хората за предстоящия „апокалипсис”. Очакваше се стихията да бъде в разгара си около 20 часа. В моментите, в които дъждът намалеше, хората се втурваха към близкия Family Mart, за да се заредят. Докато се наканим да отидем магазинът беше тотално празен и бяха останали само няколко опаковки чипс – това ни беше яденето този ден. Персоналът на хостела се шегуваше с гостите и питаше учудено: “First typhoon?”

Продължаваше да вали като из ведро и да духа силно. Малко след 18.30 хостелът стабилно се разклати и ние доста се постреснахме, защото ако още отсега така се носим, какво ли ще стане към 20 часа, когато ще ни връхлети с пълна сила. Проверихме в нета и се оказа, че ни е друснало земетресение 5,7 по Рихтер, а тайфунът си предстои. Явно земетресението ни беше стресовият пик за вечерта, защото след това даже излязохме на терасата да снимаме как се огъват дърветата и как падат облицовки от разни сгради. Към 22 часа нещата поутихнаха и се разбра, че успешно сме преживели първия си тайфун.

***

На сутринта се събудихме много рано, още преди 6 часа. Навън грееше слънце и нямаше и помен от ужасното време вчера. Бързо се спретнахме за разходка и се отправихме към Императорския дворец и огромния парк около него.

Улиците бяха чисти и по нищо не личеше, че вчера е бушувал тайфун.

Обиколихме цялостно парка, като непрекъснато се разминавахме със спортуващи. Направихме много снимки на красивите дворцови постройки на контрастиращия фон на небостъргачите, които стърчаха из общия пейзаж на мегаполиса.

Едно от местата, които искахме да посетим беше кафене със сови, за което трябваше предварителна резервация. Ние обаче решихме да пробваме дали ще стане, ако директно отидем там. Почукахме, въпреки че изрично бяха написали да не се чука, отвориха ни и поискаха резервация. Оказа се, че най-близкият свободен час е в 15.00, направихме си резервация през сайта на кафенето и имахме повече от 3 часа, за да се размотаваме из града.

Наблизо беше паркът Уено, където се намираха много атракциони и музеи, както и зоологическата градина. Имахме идея да я посетим, но като видяхме стотиците хора чакащи на опашка бързо се отказахме. Такова беше положението и пред всички музеи. Затова решихме да се ограничим с дълга разходка из парка и хапване на сандвичи.

Едно от нещата, които ни направиха голямо впечатление в Япония са тоалетните, които са навсякъде, включително на всяка метростанция. И освен че са много, те са добре поддържани и безплатни.

15 минути преди входния час при совите седнахме на малките столчета пред кафенето. Оказа се, че сме малка групичка от 10 човека. Въведоха ни в едно малко и приятно пространство, разделено на две помещения. Всъщност не беше кафене, защото вътре нищо не сервираха, имаше 5 масички с по 2 стола всяка. Настаниха ни и ни обясниха какви са правилата – може деликатно да пипаме птиците, като има такива, които си почиват, до тях имаше табелки, тях не трябва да ги закачаме. Може да си изберем две птици, с които да прекараме повече време, включително да ги поставим на рамото си. Птиците могат да се снимат, а всеки от посетителите получава по една професионална снимка с птица по избор. На разположение имахме 45 минути. Беше много приятно и странно усещане. Не знам иначе как може да видим толкова видове сови. Входната такса е 2000 йени. Накрая ти подаряват брандирана снимка с птицата, която си избрал.

Решихме да се приберем пеша до нашия квартал. Започна да се здрачава и неоните да осветяват улиците. Размотавахме се над два часа, докато стигнем до нашия район и получихме подарък от вечерта – красивата сграда на Tokyo Skytree на фона на пълнолуние.

Предоволни от изминалия ден се прибрахме и се приготвихме да си лягаме. И изведнъж стресова ситуация – в пощата откриваме мейл, че корабът ни е заминал и имаме възможност да се присъединим на следващото пристанище – град Шимицу. Направо откачихме – как така ще отплава без никакво предупреждение?! Написахме мейл на компанията, опитвахме да се свържем с тях във фейсбук, никъде нищо. Слязохме на рецепцията, за да помолим хората да се обадят на пристанището и да питат какво става – отсреща никой не вдигна телефона, часът все пак беше след 22.

Направихме някакъв трудноизпълним план как да стигнем до Шимицу на следващия ден и се опитахме да заспим. Но след толкова стрес и шок сънят изобщо не е на дневен ред. Към 2 часа реших да видя дали някой нещо не е отговорил и изненада: мейл от круизната компания! Извиняват се, че са изпратили писмото ден по-рано, било е предвидено за гостите, които не се качат на първото пристанище. Такова облекчение ни обхвана, че целият безумен план, който трябваше да следваме утре, всъщност отпада и в същото време такъв гняв, как може така да си играят с нервите на пасажерите. И за да завърша темата с проблемния мейл, направихме официално оплакване, когато се качихме на борда и при слизане от компанията ни изпратиха ваучер на стойност 1000 евро, който да ползваме за бъдещ маршрут от техния каталог, та нервите и разправиите не бяха напразно.

***

След вчерашния екшън се събудихме към 9.30. Трябваше да хванем метрото до Шибуя, за да видим „най-оживеното кръстовище в Япония”. Леко препръскваше. Бяхме прочели, че най-хубавите снимки на кръстовището стават от втория етаж на „Старбъкс”. Получиха се много хубави кадри, защото заради чадърите обстановката изглеждаше още по-натоварена. На близкия площад е статуята на кучето Хачико.

От Шибуя взехме влак до Йокохама, откъдето отплаваше круизът. Слязохме на станция Мирато Мирай, която уж беше близо до пристанището, ама като проверихме то беше на 11 километра. Нямахме план, раниците не бяха чак толкова тежки, затова решихме, че ще ги изходим, тъкмо ще огледаме Йокохама.

Първото нещо, което ни направи впечатление беше огромното виенско колело на увеселителния парк Cosmoworld. После се спуснахме към пристанището, което се води най-голямата забележителност в града. Хубавото беше, че през цялото време си имаше тротоари, по които да вървим. GPS ни водеше към пътническия терминал, където трябваше да е нашият кораб. Минахме през огромен мост, под който имаше паркинг с хиляди автомобили, вероятно предназначени за продажба.

И така след двучасова разходка видяхме бленувания кораб, с който щяхме да обикаляме из Япония. Естествено всички се учудиха, че ще пътуваме само с раниците на гърба ни, но ние сме свикнали с тези погледи и просто кимнахме с усмивка. Предстояха 2 седмици, в които щяхме да изпълним максимално сетивата си с културата и традициите на Изтока, без да мислим за хотели, транспорт и храна.