Пребиваването ми в Киото завърши по най-добрия начин. Отсядането в традиционния риокан, банята, чаената церемония……сякаш всичко беше подредено така, за да мога да почувствам осезаемо, че съм в Япония.
На следващия ден се придвижих от гара Киото до централна гара Осака и оттам до гара Осака-Намба, в близост до която имах резервиран хотел. Пътувах с влак, като си спомням, че билетът струваше около 5-6 евро. Влакът беше пълен и се наложи да поседя прав. След около 30-тина минути пристигнах в Осака. Слязох от влака и …… „А сега накъде?!“. Централната гара в Осака е огромна. Още в първия ден при пристигането ми в Киото имах затруднения да намеря изход от гарата, но истинските ми затруднения осезаемо ги почувствах в Осака. Едва в Осака, вероятно защото в Киото основно се придвижвах с метро и там не беше по-различно от Европа.
Транспортът, гарите и ко.
Още при подготовката ми за Япония изчетох доста информация, гледах дори клипчета на сайта japan-guide.com, които нагледно показваха как да се ориентираме в гарите, къде се купуват билети и т.н. Мога да посоча, че колкото повече четях, толкова повече и повече въпроси ми възникваха. Имах чувството, че всяко едно нещо около транспорта в Япония не може да бъде обяснено без хиляди условности. Опитвах се дълго време да се задълбоча в тези подробности, докато в един момент просто не ми писна и си рекох: „Аз страната ли ще разглеждам, или ще завършвам докторантура по японска транспортна система!?“ И така зарязах всичко.
Първият въпрос, който пътуващият обикновено си задава, преди да тръгне към Япония, е свързан с JR-пасовете (JR-пасът е предплатен билет, предназначен за чужденци, с който може неограничено да се пътува за една или за две седмици в държавните железници). Кои линии точно покриват, включват ли метро линиите в градовете, включват ли автобусите? Как става активирането на паса? Дали пък няма да ми отнеме твърде много време за активирането му? И уверявам ви това са само първите въпроси, като впоследствие възникват далеч повече. Самият аз във връзка с пасовете имах още хиляди малки въпроси, които днес вече не си спомням, защото в един момент още преди да тръгна реших да не ползвам пас, защото се оказа, че те са препоръчителни преди всичко за междуградските пътувания с шинкансен. И тук обаче не мина без условности – оказа се, че с JR-пас не може да се ползва например най-бързия шинкансен от Токио до Киото (т.нар. Nozomi), а трябва да се вземе друг шинкансен, който също бързо стига до Киото, но пък спира на много други спирки по пътя. Ако обаче поискаш запазени места във влака, което било препоръчително, то трябва допълнително да се заплати, тоест – отделно да се занимаваш с нещо, което уж си мислиш, че вече си решил със закупуването на паса. Наред с това изчислих, че при моите 2 седмици в страната, трябва да си купя вероятно двуседмичен пас, което означаваше, че ще стартирам с един твърд разход от над 300 евро. По най-груба сметка, вземайки предвид моя план, прецених, че разходите ми биха били далеч по-ниски, ако просто си заплащам всеки билет по пътя и не си пълня главата с огромно количество инфо, не седя на опашки за активиране на паса, не пренастройвам маршрутите си така, че да мога да ползвам транспорт, който се покрива от паса. По този начин аз стигнах до коренно противоположното мнение, което обикновено се поддържа в интернет пространството, че закупуването на JR-пас е едва ли не панацея, решение на всички проблеми с транспорта в Япония. Изобщо не е така!
Японската транспортна система включва държавни и частни линии, които оперират по различни маршрути. Всеки си иска отделен билет. Ето един пример за Токио - за метрото, което е много добре устроено и бих препоръчал да се ползва, е необходим един билет (JR-пасът не може да се ползва), за монорейла към остров Одайба – друг билет (JR-пасът не може да се ползва), за разходка по реката с корабче – друг билет (JR-пасът не може да се ползва). Вярно, че има и линия в Токио, която може да се ползва с паса (Яманоте линията, която е JR линия), но пък тя е кръгова линия, която не достига навсякъде в града, а и в много случаи би отнело твърде много време да се стигне от едно място до друго, отново поради факта, че се касае за кръгова линия.
И ако примерът по-горе ясно показва практическата неизползваемост на паса в градовете, то нека погледнем на практика как бихме го ползвали извън градовете. След като сте изготвили програмата си за Япония лесно бихте могли да прецените дали си заслужава да си закупите JR пас. При това може да използвате калкулатор в интернет, който ще изчисли сбора от цените на всички билети по маршрута ви в Япония (ето един за улеснение - https://www.japan-guide.com/railpass/). Може и сами да си ги изчислим, ако например в Гугъл мапс задаваме отсечките по маршрута. Там е показана цената на съответния транспорт и лесно може да се съберат сумите. В общи линии обаче какво се получава на практика? Ако условно отделите 10-15 дни за посещението си на страната, то например програмата ви би могла да изглежда по следния начин: Киото: 3-4 дни, Осака: 2 дни, Токио: 3-4 дни, Нара: 1 ден. Дотук имаме десетина дни, като те очевидно няма да се впишат в едноседмичния пас, а ще е необходимо да закупите двуседмичен. Когато изчислите цените на билетите по този маршрут, ще установите, че цената на двуседмичния пас е по-висока от разходите за закупуването на отделни билети или поне би била приблизително същата. С лека разлика, но приблизително по сходен начин ще изглеждат нещата и при положение, че закупите едноседмичен пас. Без пас обаче ще можете да се възползвате от свободата да планирате спокойно транспорта си, без да бъдете зависими от това, дали съответния транспорт се покрива от паса. Така ще изберете и най-удобния за вас транспорт.
Ако пък решите в един двуседмичен трип да включите например и Хирошима, Химеджи, Канадзава, Нико (това са обикновено градовете, които предизвикват интерес у туристите при по-разширени трипове), то в подобен случай закупуването на JR-пас вероятно би имало смисъл. Тук оставям настрана как на практика подобна претрупана програма би изглеждала при самото й изпълнение.
В заключение бих могъл да посоча, че JR-пасът уж е измислен за улеснение, но се оказва на практика, че въпросите около него повече затрудняват, отколкото облекчават туриста. Закупуването на JR-пас е всъщност въпрос на лична преценка, която с оглед практичността и оптимизирането на разходите до голяма степен ще зависи от плановете ви. За моите 2 седмици в Япония (без едни 3 дни, които отделих на Сеул) разходите ми за транспорт бяха около 150 евро (от които 100 евро за шинкансен Nozomi от Шинагава/ Токио до Киото), като това е близо 100 евро по-малко от едноседмичния пас и почти 170-200 евро по-евтино от двуседмичния. Отделно от това по избрания от мен начин не бях ограничен в избора ми на превозно средство и ползвах най-оптималния вариант за транспорт от една точка до друга.
Като практически съвет в програмата ми си бях записал да си купя предплатена карта за транспорта. Такива карти в Япония са Pasmo и Suica. Множеството въпроси около двете карти обаче отново ме накараха да се въздържа от закупуването им. Вероятно ползването им би било удобно, защото не е необходимо да се закупуват всеки път билети. Ако обаче програмата ви предвижда многократно ползване на метро, то дневната карта също е алтернатива и тогава едва ли е необходима предплатена карта. Освен това имайте предвид, че предплатените карти се закупуват и се захранват само кеш, което е доста странно на фона на развитието на технологиите в страната. Доколкото си спомням и билетите в метрото се закупуваха само кеш от машините за билети, а с карта също е възможно, но трябва да се чака на дълги опашки в билетния център на гарата.
Моят основен проблем в японските гари беше навигацията в тях. Много често ми се случваше да сляза от влака и да търся табела, която ясно да посочва изхода от гарата или да указва посоката на главна забележителност в близост до гарата. Не мога например да приема, че след като се слезе на Arashiyama Station, няма табела накъде да се поеме за основна забележителност като гората Арашияма. Вярно, че потокът от туристи върви в тази посока, но пък видях доста хора, които като мен се въртяха и чудеха в коя посока да поемат. Струва ми се, че табела още на гарата би облекчила до голяма степен туристите. Същото може да се посочи и за много други места в Япония. Така например, след като се слезе на спирката на метрото, което е до Tokyo Sky Tree няма ясна табела, а виждате това:
Препоръчително е туристическите атракции в град с много туристи да бъдат ясно обозначени и да става ясно веднага в коя посока да се поеме към тях. В това отношение смятам на база това, което вече съм видял по света, че японците могат да оптимизират указанията за туристите в транспортните си центрове.
Поводът да напиша всичко това за транспорта бяха ежедневните ми препятствия, които срещах с намирането на мястото, откъдето тръгва влака, метрото и т.н. Гарите в Япония са огромни. Да речем, че нямат нищо общо с гарите в Европа. Докато коловозите на една гара например в Германия са разположени обикновено в една равнина, то намирането на коловоза, от който тръгва „вашия“ влак в Япония понякога е трудна задача. Различните линии тръгват от различни места на гарата, коловозите са обикновено на различни нива и в различни краища на гарата, а указателните табели за тези места започват да се появяват едва, когато ги наближите. Това за мен означаваше две неща – или трябва да познавам много добре всяка гара, или трябва да се обърна за помощ към местните. Хубавото е, че японците са много отзивчиви и готови да помогнат. Спират, отварят смартфоните си, виждат къде се намира съответния коловоз и те насочват. Дори често идват с теб, за да са сигурни, че са ти помогнали. Коментирах този въпрос на няколко пъти с японци и те потвърдиха, че и те понякога доста се лутат, докато си намерят коловоза. Някои туристи казват, че намирането на коловоза за тях не е било толкова трудна задача. Всички те обаче са ползвали онлайн навигация. Ползването обаче на такава навигация предполага наличието на интернет, което си е още една предпоставка, която трябва да решите. Аз не ползвах мобилен интернет и не мога да потвърдя доколко това би улеснило навигацията в гарите.
Не може обаче наличието на интернет да бъде предпоставка, за да се ориентираш в една гара. Не може да бъде и оправдание, че, виждаш ли, в страната пътуват ежедневно милиони хора и това е причината за такава сложна система. Ами, не само там хората ползват метро и влак, а дори и не са най-многолюдната страна на света, че това да е някаква причина. На мнение съм, че японците могат определено да поработят още в посока улесняването на туриста. Твърдо съм на мнение, че ползването на влак/метро и самата навигация в гарите в Япония не би трябвало да е свързана с дълго и задълбочено проучване. Не би трябвало човек да изчете 100 тома литература, за да се подготви добре за „трудната мисия“ ползване на транспорт. На други места по света тези въпроси са решени далеч по-удачно и по-лесно. А и никаква предварителна подготовка не ми е била нужна.
Осака
При предварителното ми проучване на забележителностите на Осака установих, че сякаш градът няма толкова ярки забележителности, които да ме оставят без дъх. Подсъзнателно обаче изпитвах задоволство от този факт, защото това беше в голяма степен гаранция, че ще се изненадам приятно. Обикновено така става, така се получи и сега.
Като отправни точки за посещението ми на Осака си бях записал следните забележителности:
- Osaka castle;
- Umeda Sky Building – модерна висока сграда;
- Shitennoji temple – стар будистки храм с 5-етажна пагода;
- Tsutenkaku – добре познатата кула в Осака, която носи реклама на Хитачи;
- Dotonbori – улица покрай канал с ресторанти, пулсиращото сърце на града;
- Kuromon Ichiba Market – кулинарно приключение, просторен пазар с търговци на улична храна, пресни продукти и морска храна плюс сувенири;
- Sumiyoshi Taisha – красива градина и елегантна стара сграда, която обаче не успях да посетя.
Като практически съвет за транспорта си бях записал, че в града се препоръчва еднодневния Osaka Amazing Pass. Така и не го закупих и ползвах обаче, защото ползвах метро само за по-дългите разстояния, като по-кратките ги минавах пеш.
И така - пристигнах на гара Намба в Осака и изгубих около 15-20 минути, докато успея да изляза от гарата в правилната посока към хотела, поради липсата на добри указания. В хотела бяха педантични по отношение на времето за настаняване, подчертаха, че това се случва едва след посочения час, като поне оставих багажа си там, за да не губя време и да започна с опознаване на града. Реших да се разходя наоколо и да отида до Tsutenkaku – добре познатата кула в Осака, която носи реклама на Хитачи.
По пътя ми за там се сблъсках с една друга особеност на японците, която доста ме озадачи. В квартала около моя хотел почти всеки един магазин (многоетажен) беше за анимации (или както там го наричат) и всичко свързано с тях. Стотици метри дълги улици, магазин до магазина продаваха такива неща. Странно облечени момичета с къси поли и чорапи под коляното, с прически на две плитки като прилежни ученички от долните класове, подканваха за нещо минувачите с преиначени като бебета гласчета. Доста странно ми се видя това. Ако не бях в Япония, щях да си помисля, че са леки жени. Вероятно обаче тук те предлагаха някакви отстъпки за хилядите многоетажни магазини за анимации.
Мога да разбера увлечението на хората по нещо. Самият аз се интересувам от много неща. Мащабът обаче на бизнеса с анимации, който видях в Япония, ми се стори направо прекален. Явно, че тук много хора не просто харесват аниме-героите, а направо са болни по тях. Няма как иначе да се обясни фактът, че цели квартали са с такива магазини. Не обичам крайните изказвания, но за мен това си беше повече от прекалено. Направо си е извратено.
Наред с магазините за анимации имаше и много салони за Пачинко, изпълнени със заети от хора (предимно мъже) машини за игри с малки залози. Доста странно колко много хора имаше в тези салони. „Тези хора не са ли на работа?! Та тук има хиляди хора!“. Познаваме японските мъже като самураи, мъже от 200 пъти закалена стомана, мъже на честта. Тези, които бяха изпълнили магазините за анимации и салоните за Пачинко обаче също са японци. Дали пък „анимационните герои“ не са заменили вече самураите?!?
Докато все още се опитвах да се отърся от шока, предизвикан от мащаба на индустрията с анимации и пълните салони за Пачинко, денят беше преполовен и беше станало време за обяд. Когато сте в Осака, не бива да се притеснявате, че ще останете гладни.
Храната
Осака е „кулинарната столица“ на Япония. Ако желаете да изследвате японската кухня, то трябва да започнете от Осака. По уличките в близост до гара Намба през Kuromon Ichiba Market до Дотонбори има хиляди ресторантчета и места, където просто приготвят и предлагат храна. За любителите на прясната морска храна вероятно Kuromon Ichiba Market ще представлява особен интерес. Пазарът обаче трябва да се посети по-рано през деня, защото установих, че при повторното ми минаване привечер тук нямаше никой. За мен беше особено интересно да видя толкова голямо разнообразие от риби и морски деликатеси. И всичко това можеше да бъде приготвено на момента. Просто си избираш нещо и ти го приготвят. Незабравимо кулинарно преживяване.
При разходката ми по ресторантите ми направи впечатление, че пред някои от тях имаше дълги опашки. „Вероятно готвят много добре?!“ – се замислих, но пък веднага се усъмних: „Толкова пък да е разликата в качеството на храната се съмнявам! По-скоро и тук социалните медии играят своята роля?!“. Препоръките на хиляди знайни и незнайни кулинарни авторитети, гастро-пътеводители, инфлуенсъри, и ред други, правят от някой ресторант голяма кулинарна звезда, като всички други ресторанти, които съм сигурен, че предлагат също толкова вкусна храна, остават свободни за хората, които не се поддават на суетата, а искат просто да хапнат вкусно. Не можех да си представя да вися половин-един час пред ресторант, препълнен с хора, само за да ям. Напрегнатата атмосфера в претъпкан ресторант, пред който чакат да влязат десетки хора, не е точно по моето разбиране за Дзен. 🙂
През всичките ми дни в Япония съм се старал да ям японска храна. Всеки разбира пътуването и всичко свързано с него по свой начин. За мен пътуването е опознаване. И тъй като е опознаване, при престоя ми в една страна се опитвам да я опознавам с всички сетива. Така картината е по-пълна. Храната е от основен интерес за мен. Храната показва много за съответната страна, за хората, за културата. Същото се отнася и за пазарите, които са пряко свързани с темата за храната.
От почти двуседмичното ми пребиваване в Япония мога да посоча, че храната им е вкусна и здравословна. Присъсвието на риба и морски деликатеси няколко пъти на седмица в хранителния режим на японците е нещо, което ме накара да се размечтая. Както казва една моя позната: „Рибата не е храна, тя е лекарство за тялото“. Показателен за качеството на храната и изобщо за начина им на живот е фактът, че именно японците заемат едно от първите места в света по продължителност на живота.
След като денят ми премина в разходки в района около Дотонбори - пулсиращото сърце на Осака, реших да си отдам заслужена почивка, като същевременно продължа да изследвам града, но този път от високо. Харесах си висок хотел с бар на върха на сградата и отидох да пия едно питие и да се порадвам на залеза, на смрачаването, на вечерта. Град като Осака предоставя голяма наслада в това отношение – множество високи сгради оформят контурите на града. А вечерта сред светлините на високите сгради има своята красота.
Новият ми ден в Осака започна от Umeda Sky Building. За да се качите догоре, се чака на опашка за асансьор, който спира на едно ниво, откъдето се преминава по ескалатори, разположени в стъклени ръкави. Архитектурата на сградата е впечатляваща, гледката от откритата тераса на върха на сградата - също. Оттук се вижда мащабът на града, а в далечината се вижда и морето.
Следобеда на същия ден бях отделил на Osaka castle. Различни мнения в интернет бяха ме убедили да не разглеждам отвътре самата крепост, а да се разходя в градините около нея. Така и направих. Тук сякаш съвсем подхожда това, което много пътешественици казват за Япония – че страната съчетава много добре модерното с традиционното. На фона на модерните високи сгради някак съвсем добре седят Osaka castle и градините му.
Разходката ми по-късно продължи с Shitennoji temple – един от най-старите храмове в Япония. Това е цял храмов будистки комплекс, като част от сградите са били реновирани във времето. Хареса ми уединението тук. Именно уединението е присъщо на храмовете, а не потоците от туристи. Поспрях се, поседнах в двора да си почина, а и поне за миг да спра с постоянното снимане, което беше започнало да ме кара да се замислям върху начина ми на пътуване в последните дни.
На излизане от комплекса надеждите ми от последните дни да намеря и посетя някакъв урок или курс по бонсай бяха възнаградени. Човекът си беше разпънал сгъваемите маси и беше наредил върху тях различни видове бонсаи, кактуси, мъхове, други растения, камъни, саксии за бонсаи и т.н. Всичко изглеждаше така, сякаш подготвено, за да изпълни цялата ми душа с радост. Както вече посочих в първа част, бонсай от години беше грабнало интереса ми. Понякога се замислям как увлечения като бонсаите, риболова, уединението сред природата, които изискват толкова много търпение, пасват толкова добре на иначе динамичната ми и драматична особа. Явно има някакъв смисъл в това, че противоположностите се привличат.
Разгледах бавно и внимателно всичко изложено. Човекът се занимаваше с оформянето на малко иглолистно дръвче в бонсай. Бавно се приближих и приседнах до него. Погледна ме. Усмихнах му се. Той ми се усмихна. Дори без да си кажем една дума дотук, вече си бяхме казали много. После му казах на английски, че се възхищавам на цялата тази красота, въпреки, че вече очите ми го бяха казали. Явно ме разбра, защото ми благодари отново на английски. По едно време започна да се върти и да търси нещо. Тъй като внимавах в това, което прави, а и имам основни познания в областта, знаех какво търси. Показах му къде е армиращата тел и той с облекчение ми се усмихна мило. После отново се вглъби в работата си, а присъствието ми не го притесняваше. А аз затаих дъх и получих мечтания урок по бонсай.
Когато се прибрах до хотела, слънцето вече беше залязло и се стъмваше. Това не означава обаче, че е било късно, т.к. ежедневно се стъмваше малко след 19:00 ч. Макар и в края на пролетта в Северното полукълбо, светлата част на деня приключваше рано. „Е, все пак Япония се слави като „Страната на изгряващото слънце“, никой не гарантира в такава страна кога залязва слънцето.“ – пошегувах се на ум.
След като се стъмни, дойде време да отида към Dotonbori – известната улица с множество ресторанти покрай каналa. Често сниманите мостове над канала с потоците от туристи са сякаш най-въздействащи вечер, когато множеството неонови реклами светят в различни цветове. Тук е пулсиращото сърце на града.
Следващите два дни бях предвидил за Нара и околността. Имах намерение единия ден да се разходя спокойно из провинциалното градче, а в другия ден да отскоча до Hasedera Temple, живописно разположен в ниските планини до Нара. Имах информация, че там мога да присъствам на интересна традиция, като по обед монасите свирят на рог.
Нара
За Нара си бях запланувал да видя следните забележителности:
- Нарамачи - разходка в старата част на града;
- Nara Park – паркът със сърнички;
- Tōdai-ji – известен храм с голяма статуя на Буда;
- Kofuku-ji – будистки храмов комплекс;
- Kasuga Taisha Shrine;
- Harushika Sake Brewery store (адрес: 24-1 Fukuchiincho, Nara, 630-8381) – тестване на саке.
Като практически съвет за Нара бях си записал следното: Да посетя информационния център в Нара, в който могат напълно безплатно да ми помогнат да си оформя програмата за града и могат да ме насочат към редица безплатни атракции. Yoshikien Garden е малка изящна градина, която е безплатна за чужденци и може да послужи за отдих помежду разходката из града. В действителност хората от информационния център надминаха очакванията ми за съдействие. Няма как човек да не усети любовта на тези хора към града им. Още при слизането на гарата се отбих в центъра, който буквално е залепен за сградата на гарата. Попаднах на една възрастна дама, която толкова мило и ентусиазирано ми помогна с изготвянето на конкретна програма за разглеждане на града, даде ми карта, в която посочи това, което ми препоръчва да видя, отговори на всички мои въпроси, като накрая дори ми подари малка фигурка оригами – сърничка. Стана ми толкова мило, толкова ми хареса едно такова истинско и откровено отношение. Благодарих й от цялото си сърце.
Разходих се из града, поснимах, стигнах до парка със сърничките, погалих ги, дадох им бисквитки (специални бисквитки за сърни, които там се продават). Една част от забележителностите в града са именно в и около Парка.
След като се разходих из парка и видях забележителностите, които са в и близо до него, отправих се към Harushika Sake Brewery store, където има организиран тейстинг (я, каква хубава дума сме дали на света 🙂) на саке. Опитах няколко различни вида саке и мога да кажа, че нито едно не ми хареса. Сакето се прави от ориз. На вкус, а и като съдържание на алкохол е подобно на виното, но пък има по тръпчив до горчив вкус. Останах донякъде изненадан колко различни нюанси на вкуса може да създаде един ориз. Е, разбира се, че ароматите на гроздето са далеч по-разнообразни и богати, но пък тук оризът е основна култура и хората най-естествено използват него като суровина. Вероятно именно оризовото вино би бил най-добрият придружител на преобладаващите оризови ястия в Япония. Аз обаче не мога да го потвърдя, защото не го пробвах така.
С леко опиянение в главата след опитването на няколко вида саке, се отправих към будисткия храмов комплекс Kofuku-ji. В комплекса може да видите няколко красиви сгради сред които и една пететажна пагода.
Докато се разхождах сред сградите започна леко да вали дъжд. Това ме принуди да потърся покрив. Така тръгнах от магазин на магазин по централната пешеходна улица на града, която свързва централната гара с познатия парк със сърнички в Нара. Един от магазините тук се оказа доста известен и се сетих, че жената от туристическия информационен център ме беше изпратила специално тук, за да опитам различни оризови бисквити, които били типични за тук. Опитах и тях. Харесаха ми.
Дъждецът все така продължаваше да вали, а лошото беше, че прогнозата за следващите дни не предвиждаше нещо различно. Първоначалният ми план да посетя на втория ден тук и живописно разположения в ниските планини до Нара храм Hasedera Temple очевидно не можеше да се осъществи. През целия ден валя. Уж дъждът изглеждаше ситен, но пък няколко минути под ситните капчици направиха така, че целият бях мокър. Целият означава всичките ми дрехи, включително чорапите, обувките и т.н. Краткото излизане под дъжда ме принуди през останалата част на деня да суша всичко по мен. Дъждът – убиец на туриста.
И на следващия ден се предвиждаше да вали. А също и на по-следващия. Дъждът обаче не влизаше в моите планове. А конкретен план за следващите дни нямах. Всъщност именно за следващите 3-4 дни не бях организирал нищо конкретно. Исках да го оставя за последния момент, за да изненадам себе си. Щеше ми се да направя нещо различно, нещо, което да ме накара да се отърся от обичайното, от рутинното, от скуката. Можех да продължа към Кобе и Химеджи, но какво щях да правя там?! Щях да продължа да виждам това, което вече бях видял през последните дни. Тайно и предварително се бях подготвил с проучване на няколко възможни цели, които бяха основните кандидати за продължението на моята програма. Още когато си мислех за нещо „откачено“ и различно, погледнах към остров Ишигаки. Много ми хареса идеята след седмица сред храмовете да се отдам 2-3 дни на почивка на тропически плаж с бял пясък и топла вода. Да, Япония има и такива острови. Ишигаки е точно един от тях, като се намира съвсем близо до Тайван.
Друга вълнуваща за мен цел беше остров Hachijo. От интернет научих, че на острова има възможност на разумна цена да направя океански риболов. Само си представих как ще се запозная с хората на малкия остров, ще се потопя в живота им за два дни, ще имам възможност за трофей в риболова.
Едно от първите ми желания, когато си мислех за тези 3-4 дни още преди да замина, беше посещение на свещената планина Коя-сан. Бях проучил, че там има множество будистки манастири, където може да се пренощува. „Ама че възможност!“ – си рекох и проучих всичко много подробно. Необходимо е предварителна резервация, която се прави в избрания манастир. Колко духовно изживяване би било това!
Не бях свалил хоризонта само до цели в Япония, а бях отправил поглед и към съседните държави. Така например Бусан и Сеул също грабнаха интереса ми и никак не изключвах възможността да „акостирам“ там. Поглед бях отправил дори и към Шанхай.
В последните дни преди да тръгна пък доста ме грабна желанието да отида на остров Амами, който граничи със североизточните островите от префектура Окинава. Островът ми се видя много красив и остана до последно един от фаворитите.
През първите ми дни в Япония към възможните цели за тези няколко „неизвестни“ дни от програмата ми прибавих и Шикоку. Това можеше да ми даде истинско потапяне в провинцията, като щях да имам възможност да опозная по-добре самите хора и истинския живот извън туристическите центрове.
И така, имах набелязани цели и фаворити, но не исках да бързам. Идеята ми беше да се изненадам и да реша в последния момент, като взема предвид какво от всички възможности би паснало най-добре в този момент, какви са прогнозите за времето, какви възможности за транспорт ще има дотам и дали те ще са удобни за моите планове преди и след това. Щеше ми се след заминаването ми от Осака да не се връщам отново там, а да продължа към Токио.
Нощите ми в Киото и Осака бяха дълги, т.к. проучвах всяка от опциите. А някои от тях отпаднаха по различни причини. Така например на няколко места прочетох, че манастирите в Коя-сан все повече се комерсиализират и като че ли се превръщат в туристическа атракция. Освен това всички посещавали мястото говореха за легендарното гробище там, което лично за мен беше един голям знак минус за мястото. Нямам желание да ходя на гробище. Интересуват ме живота и живите хора.
Островите Ишигаки, Амами и Hachijo отпаднаха основно поради 2 причини. В следващите дни предвиждаха доста дъжд на всеки от тях. Освен това тук научих, че българска шофьорска книжка не се признава тук, т.к. Япония била по друга конвенция. Този факт доста ме озадачи, т.к. имах намерение да разглеждам островите с кола под наем. Ако изключа тази възможност, то какво бих видял от един остров?! Какъв беше изобщо смисълът да отида на един остров, където ще вали 2 дни, тоест – забравяме за екзотичните плажове, а освен това, дори и дъждът да склони да спре, аз ще остана на едно място, т.к. няма да мога да взема кола под наем. Островите вероятно имат и обществен транспорт, но подобна възможност обикновено изключвам, когато не разполагам с повече дни, т.к. всеки трансфер с обществения транспорт отнема време, а я няма свободата, която дава автомобилът.
Провинциална Япония и Шикоку също отпаднаха. Прогнозата беше също за дъжд. Надеждата ми да взема някъде къщурка под наем и да остана „на село“ първоначално ме беше привлякла. После се опитах обаче да си представя как на практика би изглеждало самото преживяване – романтична къщичка в японската провинция, а аз седя сам в къщата и гледам навън държа и капките по прозореца. Ако бях с партньора ми, то вероятно това щеше да бъде една добра възможност да преживеем моменти на уединение и романтика. Някак не се виждах обаче сам в подобна пасторална картина.
Бусан е интересен град на морето, който предлага интересни атракции. И въпреки, че прогнозата не беше убедителна в полза на дъжда, то тук и полетите оказаха влияние. Щеше ми се да летя на отиване рано на единия ден, а после пак рано да летя за Токио, което щеше да ми даде възможност да не губя излишно време и да оптимизирам пътуването си. И така накрая всичко съвпадна при възможността за Сеул. Прогнозите бяха за слънце през следващите дни. Полетите бяха много удобни и на доста добра цена. Някак повече се виждах усмихнат на някой rooftop bar (в превод: бар на покрива), с питие, загледан в светлините на нощен Сеул, отколкото усамотен в романтична къща в провинцията, взиращ се в капките дъжд на прозореца. Освен това бях чувал само позитивни впечатления от хора, които са ходили там, като няколко от тях дори посочваха, че там са се чувствали най-добре от градовете, които са посетили досега. „Представи си - хубаво е като в Тайланд, а освен това в Южна Корея е и чисто“ – така пък ми каза една колежка, която също е била там. И така, решението беше взето, купих билетите няколко дни преди самото пътуване. Щях да видя още една страна от Източна „богата“ Азия.
В настоящия пътепис няма да описвам пътуването ми до Сеул, т.к. планирам един ден да напиша отделен пътепис, в който наред с впечатленията ми от там да покажа и много снимки. Тук обаче мога да посоча, че изборът ми беше чудесен и дните ми в Сеул ще ми останат като един незабравим спомен от Източна Азия.
И така, след 2-3 дни в Сеул, продължих към крайната ми точка в пътуването, откъдето 3-4 дни по-късно щях да поема обратно към Европа. Пристигнах рано в Токио и още на летището се досетих за това, което вече бях установил – още на летището нямаше ясна табела къде е изходът. „Нищо ново!“ – си рекох и продължих в търсенето му.
Токио
Разстоянието от летище Нарита до центъра на града е около 65 км. С експресен влак до централната част на Токио се стига за около 1 час. Настаних се в хотела ми в Akihabara и веднага излязох да опознавам града.
При предварителното ми проучване на Токио си бях запланувал да посетя следните основни обекти:
- Будисткият храм Senso-ji в квартал Асакуса;
- Търговската улица Nakamise;
- Разходка из квартал Akihabara;
- Градините на Императорския дворец;
- Шинтоистки храм Meiji Jingū – не успях да отида;
- Разходка по улица Гинза – улица с множество магазини за маркови облекла;
- Юракучо с многото си малки кръчмички под релсите на влака;
- Tsukiji Market – рибния пазар, който впоследствие отпадна от програмата;
- Изкуственият остров Odaiba – да се кача на корабче от централната част на града дотам;
- Сградата на Кметството - Tōkyō Tochō – висока сграда с хубава гледка;
- Около Гара Шибуя с паметника на Хачико;
- Кръстовището на Шибуя;
- Arashio-beya – може да се гледа безплатно тренировка по сумо при предварителна резервация;
- Tokyo Skytree – високата модерна кула на Токио;
- Tokyo Tower – кулата в Токио, която наподобява на Айфеловата кула;
- Sengakuji Temple до гара Shinagawa
- Разходка из квартал Янака и Парк Уено;
- Пазаруване в магазини за рибарски такъми в квартал Шибуя и квартал Шинджуку.
Почти половината от предварителната ми програма за Токио не успях да осъществя или пък някои атракции просто игнорирах. Бях се нагледал през последните дни на много храмове и това беше причината тук да посетя само най-известния, а и най-посещавания - будисткия храм Senso-ji в квартал Асакуса.
В непосредствена близост до храма се намира улица Nakamise, която е една от основните и най-посещавани от туристите забележителности на японската столица. Тук се продават най-вече сувенири, които, разбира се, са на по-високи цени от други части на града. Потоците от туристи е излишно да казвам, че са огромни.
На кратко пешеходно разстояние от Nakamise е Azuma Bridge (до Asakusa Station), а срещу него е сградата на известната японска бира Asahi, която все повече виждаме в снимките на посетилите града.
Като фон на интересната композиция от сгради стои Tokyo Skytree, която посетих по-рано същия ден. Гледката от кулата е впечатляваща и обхваща голяма част от града, като в ясни дни някои твърдят, че се вижда и планината Фуджи със заснежения й кратер. Не ми беше писано обаче на мен да видя тази планина, като и този път нямаше и следа от нея на хоризонта. С оглед гледката от тази височина, бих препоръчал обиколката на Токио да започне именно оттук, защото така ще имате първа представа за града отвисоко.
Ако продължим разходката оттам, където отворихме скобата за Tokyo Skytree, то може да посочим, че именно до моста Azuma има спирка на корабчетата, които могат да ви отведат на разходка по реката, та чак до остров Odaiba, където ще видите красивия Мост на дъгата и Статуята на свободата. Последните 2 атракции ме накараха да се почувствам сякаш съм в САЩ. Точно до статуята се пошегувах с двойка американци, че тази тук е досущ като тяхната в Ню Йорк, а те потвърдиха, че този умален модел е много точно копие на оригинала в „Голямата ябълка“, като дори ми отвориха снимки на телефоните си и направихме нагледно сравнение.
Още с качването ми на корабчето заваля дъжд, който при пристигане на остров Odaiba понамаля, като ми разреши да пообиколя малко наоколо. Отидох до водата, т.к. исках да проверя дали това може да мине за Тихия океан и аз да докосна водите му. Опитах водата и установих, че е солена. Това ми дава основание да твърдя, че вече съм се докоснал и до Тихия океан. 🙂
Тъй като по едно време дъждът отново се засили, бях принуден да се приютя в търговския център тук, като цените в магазините ми се видяха като за американци, тоест – по-високи от други места в града. Оттук връщането към централната част на града става с монорейла - влакче на една релса, което не се управлява от машинист.
На следващият ми ден се насочих към Императорския дворец и градините му, но се оказа, че само този ден те са затворени от цялата седмица, което ме принуди да направя голям обход около двореца и да се насоча към квартал Гинза и търговските му улички. Тук направих лек шопинг, като си купих някои дрехи на много, много изгодни цени. Не мога да гарантирам дали цените в други магазини са били изгодни, но аз сякаш винаги имам късмета да намирам качествени стоки на изгодни цени. По пътя за Гинза минах през Hibiya Park, а видях и Юракучо с многото си малки кръчмички под релсите на влака.
Въпреки, че същият ден вече бях навъртял сериозен километраж пеш, оттук наблизо беше Tokyo Tower и реших да отскоча и дотам. Приликата й с Айфеловата кула в Париж е само на снимки, а когато сте до нея подобни сравнения веднага отпадат, освен ако не сте виждали кулата във френската столица на живо. Визуално може и да има известна прилика, но пък мащабите са коренно различни.
Още когато изготвях програмата ми за Токио, искаше ми се да включа нещо различно от класическите „изтъркани“ от туристи атракции. В тази връзка вниманието ми грабна една възможност да посетя безплатно тренировка по сумо в Arashio-beya. Именно сумото е нещо типично японско, което би било интересно да се види. Не успях обаче да стигна дотам и го пропуснах. Не пропуснах обаче друга възможност – да намеря голям магазин за риболовни такъми и да изгубя няколко часа в него, като задоволя хобито си. Япония е позната сред риболовците с най-добрите си пособия за риболов, като съм чувал някои да казват, че „късно или рано всеки стига до Шимано“. J Намерих два от най-големите магазини в Токио и в късните следобеди на два отделни дни се „гмурнах“ в този свят, където се чувствах като дете в магазин за играчки. Във всеки мъж е живо едно дете, което иска своите играчки.
Тъй като единият магазин се намираше в непосредствена близост до гара Шибуя, не пропуснах да се разходя в близките до гарата улички, да направя снимки на известното кръстовище, откъдето в един момент от всички посоки се стрелват пешеходците и всичко изглежда като един огромен мравуняк. Наблизо е и паметника на кучето Хачико. Последните две атракции според мен са типичният пример как медиите създават туристически забележителности. Спокойно можех да ги пропусна по ред причини. Подобни кръстовища видях на много други места в Токио и те бяха не по-малко натоварени. Известно е обаче именно „онова“ кръстовище в Шибуя и това си е! Всички отиват там, качват се в кафето Starbucks, приготвят апаратите и когато пешеходците тръгнат от всички страни, туристите правят снимки или видео. Голямо натоварено кръстовище – „невероятна“ атракция! Какво пък да кажа за паметника на кучето Хачико?!? Може и да има свързана мила и въздействаща история със самото куче и господаря му, но пък чак да бъде една „задължителна“ атракция, където потокът от снимащи не секва, това не мога да го разбера. В самия град има много по-интересни места, където могат да се видят далеч по-значими неща.
Хората
Най-значимото и важно нещо в Япония са всъщност японците. Зад всички тези храмове, градини, модерна архитектура и т.н., които видях в Страната на изгряващото слънце, стоят именно тези хора. Това са същите хора, които на последните световни първенства по футбол учудиха целия свят, като почистиха стадионите след мачовете на националния им отбор. Някой дали ги е задължил да го правят?! Определено – НЕ! Когато човек има в разума и сърцето си разбирането си, че не си единствен на света и трябва да оставиш след себе си нещата така, както си ги заварил, то тогава всичко е лесно и хубаво. Трудното е обаче да се стигне до такова ниво на обществено развитие, до което са стигнали японците. Няма да изследвам надълбоко корените на това развитие. Обемът на настоящото изложение не го предполага, а и какво мога да кажа аз толкова задълбочено въз основа на наблюденията ми за десетина-дванадесет дни.
Нека обаче да се фокусираме върху самите хора, към техните увлечения. Да се замислим с какво се занимават японците, кое е това типично нещо, което те са дали на света, за да поставим няколко щриха в собствена ни картина на познанието за тези хора. Изкуството икебана е насочено към красивото подреждане на цветя (обикновено рязан цвят), при което се цели да се запазят пропорциите и хармонията. Всяко цвете има своето значение и именно съчетанието на отделните цветя изразява определен смисъл. Бонсай е изкуство да се отглежда дръвче в саксия, което подобно на икебаната отдава значение на пропорциите и хармонията на цялостното оформление – дръвче, земя, саксия. Оригами е изкуството на прегъване на листове хартия, при което японците правят различни фигурки. Обикновено фигурките са цветя и животни. Вниманието и точността на сгъването е от основно значение, което е гаранция впоследствие за красивата фигурка. Стиховете Хайку са вероятно най-краткият литературен жанр, който е като прозорец към душевността на японците. С няколко щриха се създава толкова осезаема картина. Вълнуващо е! Само една чувствителна душевност може да види красотата и с няколко думи да създаде подобна жива картина. За военната подготовка на самураите и нинджите вече беше споменато. Тяхната отдаденост, постоянство, чувството им за принадлежност и чест са нещо, което без съмнение ми вдъхва уважение, въпреки, че все още не мога напълно да осмисля това. Много вероятно е някои от изкуствата по-горе да произлизат от незапомнени времена от „хегемона“ в тази част на света – Китай, но пък е факт, че ги познаваме като „японски“ изкуства. Именно японците прегръщат тези изкуства и ги развиват до невероятни висини. Деликатността, смиреността на японската жена, красотата на традиционната й дреха – кимоното, са нещо, което също буди откровеното ми възхищение.
Посочените по-горе занимания и особености на японците ни показват много неща за тях - желание да създават и творят, стремеж за единение и баланс с природата, желание да създават красота и хармония.
Какви хора са японците? Ами, по мое мнение те са едно общество, което вероятно поради особеностите на географското местонахождение и историческия си път са запазили дълго време традициите и чувството си за морал и чест. Развитието на общественото чувство при тях е може би на едно от най-високите нива сред човешките общества на тази земя.
Не бива обаче да бъдем едностранчиви и да гледаме света само с розовите очила, особено когато става дума за опознаването на света, каквото е пътуването. И за да бъдем искрени, то трябва в цялата идилична картина на японското общество да поставим и хората, изпълнили залите за Пачинко, милионите фенове на аниме, взели анимационните герои толкова на сериозно и присърце, че дори самите те са започнали да се държат и да изглеждат понякога като тях. Направи ми впечатление и тенденцията в популярната музика да се лансират все повече наперени и дори арогантни млади момичета, които бяха в пълен противовес с традиционната деликатност и нежността на японката. Всичко това не може да не ми постави въпросите за посоката на развитие на японското общество. Ако само допреди 100 – 150 години японското общество е живеело изолирано от останалия свят в географските си граници, то днес глобализацията сякаш не е най-доброто нещо, което се случва на японците. Въпреки моите опасения, продиктувани от преките ми наблюдения през тези десетина дни, сигурен съм, че те ще останат на „правилния път“, защото умните хора вземат правилни решения. А японците са умни след като живеят спокойно и добре.
Суперлативите
„Япония е невероятна!“, „Япония е фантастична!“, „Най-невероятната държава в света“ – това са само част от суперлативите, които съм чувал за Япония. Така започнах този пътепис. Дали обаче Япония е невероятна, дали е фантастична, дали е най-невероятната страна на света?!
Напоследък забелязвам една ерозия и девалвация на суперлативите. Това вероятно идва от невъзможността на хората да изразят с думи чувствата и мислите си. А чувствата и мислите на нашите съвременници не са нито по-силни, нито по-дълбоки от тези на хората живели преди нас. Да, но днес се родиха изрази като например: „ужасно“, „безумно“, „нечовешки“, „мега“ красиво. Също така се среща и степенуването на прилагателни, които сами по себе си смислово са в превъзходна степен, като например: „най-невероятния“, където „невероятен“ е вече крайна превъзходна степен. Същото се отнася и за „фантастичен“, „велик“, „уникален“, „великолепен“, „превъзходен“ и т.н. И ако все още се питате „Защо пък да не може да се степенуват тези прилагателни?!!“, то нека си представим какво би било, ако тези прилагателни, както ги степенуваме с превъзходна степен, започнем да ги степенуваме и в сравнителна степен?! Какво ще се получи – „по-фантастичен“, „по-уникален“, „по-великолепен“ и „по-превъзходен“. Париж е „най-фантастичният“ град, но пък Рим е „по-фантастичен“. Комично, нали?!
Трябва ли на всяка цена да използваме крайности, за да изразим възхищението си!?! Мисля, че трябва просто да познаваме по-добре езика си и да се научим да се изразяваме, вместо да сме в постоянно търсене на крайности, които всъщност показват невъзможността ни да се изразяваме, а и границите на езиковата ни култура. За съжаление обаче езиковата култура в последно време при много хора значително спадна след като писането се ползва само и предимно за кратки съобщения от рода на „Zdr.” (здравей), “нп“ (няма проблем), kp? (какво правиш?), 4RD (честит рожден ден!) и т.н.
Защо изобщо в този пътепис повдигам въпроса за суперлативите и тяхната ерозия в днешно време? Защото не бива да забравяме, че езикът е средство за комуникация и всяка дума носи определено значение. За това значение има негласно споразумение между хората, за да можем все пак да се разбираме. В противен случай, ако всеки има претенции да придава различен смисъл на думите, то тогава сме изправени пред опасността да спрем да се разбираме.
И понеже никак не ми се иска да звуча като строг учител, то бих желал да поясня, защо отворих тази скоба за суперлативите. Защото самият аз останах малко объркан от пресилените и крайни суперлативи, които съм срещал за Япония. Тези крайни суперлативи донякъде вдигнаха очакванията ми страшно много, а в такива случаи следващата стъпка до разочарованието е кратка.
Дали Япония е „невероятна“, дали японците са „фантастични“?! Аз мисля, че Япония е съвсем „вероятна“ страна - една островна държава с разнообразна природа, която ревностно се пази от гражданите й. Японците не са нито фантастични, нито невероятни. Те са едни много добри хора, отзивчиви са, внимателни, деликатни, спокойни. Японците са стигнали много напред в развитието си като хора и общество. Това обаче не ги прави невероятни. Тяхното развитие може само да служи на всички други като потвърждение, че един човек може да постигне много, но обществото може много повече. Ако подредим дома си, това не е достатъчно да живеем добре, ако всички останали къщи по нашата улица не са подредени. Не можем да бъдем истински щастливи, ако хората около нас не са щастливи. Трябва да разберем, че егоизмът не ни издига, а ни прави самотници, докато пък взаимопомощта и добронамереността са истинските фактори на нашата еволюция. Японците явно са се уверили в това, защото Япония днес е една от най-развитите и най-подредени страни в света.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега