Япония на суперлативите

„Япония е невероятна!“, „Япония е фантастична!“, „Най-невероятната държава в света“ – това са само част от суперлативите, които съм чувал за Япония. Когато всички говорят само със суперлативи за едно място, това няма как да не подхрани любопитството ми и да искам сам да видя тази невероятна страна, най-малкото – да проверя дали е така.

По спомен първите ми информации за Япония бяха коментарите на мои роднини, които още в средата на 80-те обсъждаха книгата на Марко Семов „За Япония, като за Япония“. Всички тогава бяхме учудени от разказите му за тази страна. Как е възможно да са толкова точни, изрядни, честни тези хора?!? Как е възможно да са толкова напред с компютрите и роботизацията. Тези мисли са ми минавали още тогава – през късните 80-те. Днес, от дистанцията на времето съм на мнение, че сякаш книгата неслучайно се появи тогава, имаше да извърши една обществена функция – да събуди хората и да ги подготви за онова, което предстоеше няколко години по-късно, а именно Перестройката. Не искам да се впускам в анализ на книгата на Марко Семов основно поради 2 причини – първо: книгата е писана в едни отминали времена, тогава бяхме други, а и нещата днес са доста по-различни. Втората причина е, че и до днес не съм чел книгата. Имам я вкъщи, имам и тази на пловдивчанина Сейков, но и двете книги умишлено не съм ги чел, за да мога да отида един ден в Япония без предубеждения, без „насоки“ на мисълта, да я възприема по своему, а не да потвърждавам и да си доказвам констатациите на други хора. Умишлено не желаех да прочета книгите и защото знаех, че един ден ще седна да пиша моите впечатления за страната, а не исках те да са повлияни от повествованието на други автори.

И така пораствах, а информацията за Япония се увеличаваше. Някъде в онзи далечен момент по телевизията се появи и филмът „Шогун“ с така незабравимия образ на вечно намръщения и строг Торанага сан. „Уакаримаска? „Уакаримасен!“ бяха едни от първите японски думи, които научих тогава (в превод – „Разбираш ли? Разбирам!“). Филмът представя Япония от 17 век. Това за мен беше един непонятен и странен свят. Изумен бях какво е това чувство за чест, което може да накара един човек да си отнеме живота. Същото се отнася и за самолетите с пилоти камикадзе, които са били истинско страшилище през Втората световна война. Самата дума „камикадзе“, която е японска (поне така предполагам), днес е станала нарицателно за подобни самоубийствени начинания. Пак по онези времена в България се появиха електронните часовници „Сейко“, игрите „Томагочи“ и куп различни електроники и джаджи, които само затвърждаваха мнението ни, че японците са „много напред“. В тийнейджърските ми години имаше период, в който исках много да имам HiFi музикална стерео уредба, а едни от най-добрите бяха, а и днес са японските. Имаше кратък период, в който исках мотор – отново едни от най-добрите мотори в света са японските. Изобщо – по много направления японците проправяха пътища, които всички останали просто следваха. Япония и японците бяха заели едно непоклатимо челно място в представите ми.

Филмите за нинджите и самураите пък пораждаха истинско удивление в младежката ми душа, като съм се чудил как един човек може да бъде толкова отдаден на военната си подготовка, че да се стигне дотам, че хората да наричат това „бойно ИЗКУСТВО“. Изкуство, посредством което нараняваш хора и отнемаш животи. Странни словосъчетания сме склонни да измисляме! Но това е друга тема и в никакъв случай не поставя под съмнение и не засенчва възхищението, което заслужава отдадеността на нинджите и самураите.

В последните години желанието ми да видя Япония се засилваше. След като останах силно впечатлен от първата ми среща с „истинската Азия“ в Тайланд и Камбоджа, надникнах и в южната част на континента в Индия и Малдиви, много исках да разкрия и още едно пъзелче, което ще ми даде представата за източно-североизточната част на континента, за онази „богатата“ Азия. През последните 2 години често проверявах полетите, а и дочаках отпадането на Ковид мерките, които не допускаха дълго време чужденци в Япония, като търпението ми най-накрая беше възнаградено. Намерих промоция на италианските авиолинии ITA Airways от София до Токио през Рим, като цената беше 500 евро. На фона на полуделите цени след „отварянето“ за туристи след Ковид рестрикциите, когато билетите не падаха под 800-900 евро, за мен тази цена беше повече от приемлива. Неудобството беше, че и в двете посоки се налагаше приспиване в/около Рим. Когато обаче говорим за този град, то няма нужда да го споменаваме в едно изречение с „неудобство“. Посещение на Рим винаги си заслужава.

Подготовката ми за Япония беше една от най-сериозните. Изчетох много инфо. Хубавото е, че на сайта japan-guide.com може да се намери отговор на много въпроси. Отделно от това си намерих и прочетох книгата „Животът в Япония“ на японски автор, който много години живее и извън страната. Това винаги добавя доста обективност към мнението на човек, т.к. така той има възможността да види „собствената си къща“ отвън. В много приятен и лек стил авторът дава една картина на японското общество и неговите особености. Тъй като през последните години при моите пътувания ме интересуват сякаш повече хората, отколкото набедените забележителности, все повече ми се щеше да се срещна с това общество, да си поговоря с хората, да видя как се отнасят един с друг, как ще се отнасят с мен, какво ги радва, какво ги притеснява. Събраната информация през всичките тези години, множеството суперлативи за страната и за хората ме бяха убедили, че ме очаква среща с едно изключително общество, което поради стечение на събитията в историята си, а вероятно и поради особеността на географското си положение, е останало затворено от заобикалящия го свят за един доста дълъг период. Как се беше отразило това на хората, дали пък това не беше факторът, допринесъл за запазването на традициите и ценностите на японците? Това исках да го проверя лично и да потвърдя очакванията си. А очакванията ми бяха високи, даже доста високи.

Изготвих програмата ми. Всяка следваща програма на моите пътувания се получава все по-добре, включва все повече практическа информация, карти за ориентир, телефони за контакт с дипломатическото ни представителство за всеки случай, практически съвети, които съм намерил при проучването, разписание на основния ми транспорт  и редица други неща, които ми помагат в момента на пътуване да не ровя в телефона си, а да си отворя очите и да „сканирам“ всичко покрай мен. С поглед в телефона мога да си остана и вкъщи. Аз обаче искам да съм там, да гледам, да чувствам, да попивам, колкото е възможно повече и то със всички сетива. Само тогава животът е пълен по моите разбирания.

При събирането на информация във връзка с моето пътуване научих много полезни неща, които после ми помагаха. Имаше обаче едно нещо, което дори и след дълги прочетени страници и разяснения не ми се разкри напълно. Това е транспортът и много свързани с него въпроси. На тази тема обаче ще отделя специално внимание по-долу.

И така се озовах на борда на самолета от Рим до Токио. Очакваше се да подобря рекорда си за най-дълъг полет, като този път трябваше да се лети около 12,5 часа, а на връщане 14,5 часа. Силно се надявах да има мултимедия, т.к. на подобни полети си е скучно, ако няма такава. Е, установих, че на този полет има. Впоследствие обаче се оказа и че ITA не хранят много своите пасажери и дълги часове ги оставят буквално гладни. В тази връзка – пътувате ли на по-дълъг полет с тях, носете си нещо за хапване, освен ако не сте решили да гладувате. Няма да се впускам с обяснения какво имам предвид, само ще кажа, че на италиански самолет за закуска нямаше кафе (а и чай), а вода и сок. Дотук с инфото за тази авиокомпания.

След кацането в Токио бързо се насочих към изходите, като към онзи момент имаше някакви онлайн документи, които бях попълнил предварително и така имах QR кодове, с които ми се отвориха моментално вратите и при имиграционните власти и при митниците. Както бях чел в нашия форум, веднага се насочих да сменя пари още на летището, защото имах инфо, че ако запазя бележката, при останали йени на връщане, ще ми ги сменят на същия курс, без разлика на курс купува/продава. След кратък разговор със служителя се оказа, че няма такова нещо, като той ми обясни, че биха ми ги изкупили по съответния техен курс продава за евро в деня, и дори да запазя тази бележка, това няма да се промени. Явно, че информацията ми беше неправилна или аз нещо грешах. Както и да е, не смятах да сменям милиони, та да направи голяма финансова разлика. Всъщност бях решил да сменя половината от сумата в еврото, която бях взел в брой с мен, и да плащам с кредитна карта, когато може. Така и се получи, като дори накрая ми останаха йени, с които купих някои сувенири на летището, а останалите обмених за евро.

Кацнах на летище Ханеда около 10:30 ч. и сравнително бързо успях да уредя всичко (също и защото пътувам само с ръчен багаж) и да се отправя към мястото, където според скицата, която имах в програмата си, трябваше да тръгва Keikyū Airport Line до Shinagawa Station. Имах подробно инфо колко спирки са дотам, колко се пътува, кога има шинкансен (най-бързите влакове в Япония) до Киото. Още във влака за Шинагава заговорих един японец. Той пътуваше с жена си и с двете си малки сладки дечица. Момченцето веднага ми напомни за моето момченце, когато беше на неговата възраст. Стана ми мило и им се усмихнах, казах на японеца и на жена му, че са много, много сладки. Благодари ми, усмихнат. После го попитах дали има още много до Шинагава, а той каза, че ще ми каже, когато дойде спирката. Попита откъде съм и така се започна разговор. В един момент той ми обясни, че днес има свободен ден и т.к. момченцето много обичало влакове, днес ще пътуват насам-натам без определена цел, само за да се кефи малкият. И така ми предложи да слязат с мен и да ме заведат до шинкансена. Цялото семейство слезе с мен на гара Шинагава и тръгнахме заедно да търсим шинкансена за Киото. Когато стигнахме до входа към влаковете, той ми го показа, показа ми къде се купуват билети и едва като се увери, че всичко вече ми е ясно, бяха готови да си тръгват. Благодарих му от сърце, като му казах също така, че това е първият ми контакт с японци тук и веднага се уверявам в това, за което всички говорят – японците са добри и отзивчиви. Цялото семейство се привежда в лек поклон, покланям се леко и аз, усмихваме се всички, изпращам въздушни целувки на малките сладури. Ето ти, Пантелей, какви са японците! Не е нужно да се казва много повече.

Явно много бързо съм се справил с излизането от полета и придвижването до гара Шинагава, т.к. към 12:45 вече пътувах в шинкансена за Киото. Купих си билет със запазено място в най-малко спиращия шинкансен до Киото (т.нар. Nozomi), като билетът ми струваше около 100 евро.  Поисках да ми дадат място отдясно на посоката на движение, за да мога да видя кратерът на Фуджи, когато влакът преминава покрай него. За съжаление всички места точно до прозореца бяха разпродадени, но въпреки това ми дадоха пак до прозореца, но на втората седалка. Оказа се, че до мен на седалката точно до прозореца седеше едно момче, което очевидно не беше японец, което като наближавахме Фуджи започна да подготвя фотоапарат, телефон и т.н. Същото правех и аз и му се усмихнах. „Ще може ли и аз да направя няколко снимки, когато разминаваме Фуджи?“ „Разбира се! Откъде си? А-а-а България! Знам София. Имам приятели, които са ми разказвали…. Аз съм от Канада.“ И така се започна разговорът, който не спря и за миг до Киото. Разглеждахме снимки от Канада, показвахме си снимки на риби, защото се оказа, че и двамата сме рибари. Изобщо – има ли нещо по-освежаващо от разговор с непознат в непозната страна?! Когато разминавахме спирката Фуджи, от върха нямаше и следа. Облаците толкова плътно бяха съвсем до подножието на планината, че дори и някакви контури не се виждаха. Започнахме да се смеем на отчаянието ни да видим върха. Няма Фуджи – има облаци. Е, не видях една планина, но видях много повече планини, равнини, езера, гори ….. в Канада. 🙂 Показах му няколко снимки от България и той много ги хареса.

Времето в приятен разговор минава бързо, а и шинкансенът спря по пътя си само на две спирки (Йокохама и Нагоя) и след около 2 часа слязохме в Киото. Само за сведение и за да си представите с каква скорост горе-долу се движи този влак, разстоянието между Шинагава (Токио) и Киото е около 400-450 км. Слязох на гарата в Киото и докато успея да изляза от нея ми отне поне 15 минути. В познатите ми досега гари има ясна табела за изхода, но тук изходите са много и трябва да знаеш към кой да поемеш. Аз знаех само в коя посока е резервирания от мен хотел, само ми трябваше да изляза извън гарата, на улица, за да се ориентирам. Не беше обаче толкова лесно да се излезе от гарата, но все пак успях. Повървях около километър-два и стигнах до хотела. Бях избрал тризвезден хотел с малко по-големи от обичайно малките стаи в Япония. Цената, която платих за следващите 3 нощувки в него беше нещо от порядъка на 29 евро на вечер. Идеално ме устройваше като цена с оглед предстоящото ми двуседмично пътуване. След като влязох в стаята се потвърди моето добро усещане за хотелите. Стаята беше хубава, чиста, хотелът - сравнително нов и запазил свежестта на скорошното си отваряне. Много добър избор на хотел за началото на моето пътуване.

ХОТЕЛИТЕ

Хотелите в Япония са като всичко друго в страната – има за всеки джоб. Като се започне от цени за около 15-20 долара за хотел-капсула (вижте снимки в интернет как изглеждат), та се стигне до 5-звездните луксозни хотели от големите вериги, които си струват сериозни суми. Трябва да посоча, че при проучването ми на хотелите в страната, останах изключително доволен от цените. В същото време цените на хотелите в Европа струваха няколко пъти повече. Каква ли беше причината са такива разлики?! Ковид? Та и тук има/имаше Ковид! Оставям го като тема за размисъл без повече да го споменавам, т.к. не съм финансов анализатор. Но пък съм финансово потърпевш. 🙂 

В Япония можеше да се намери добър тризвезден хотел на много добро място за разумна цена до 40-50 евро. Нямам представа поради каква причина попаднах на такива ниски цени. Вероятно резервацията няколко месеца преди това помогна. Направих ранна резервация с оглед на това, че първата седмица на моето пътуване съвпадна с т.н. „Златна седмица“, когато се събират няколко празнични дни в Япония и хората ги ползват да пътуват, да почиват и т.н. Това определено означаваше, че цените ще се вдигнат по някое време заради празниците. Именно поради тази причина направих резервации няколко месеца преди това и грабнах супер цени на нощувките. Резервирах само за дните, за които бях сигурен къде ще бъда, а именно – в началото и в края на пътуването. Тъй като нямах ясна представа колко дни ще остана в Осака и Нара, дали ще ходя и до други градове, оставих резервацията за Осака и другите градове за по-късен етап. Няколко дни преди да замина направих резервациите за Осака и ми стана ясно, че времето на Златната седмица е наближило – цените бяха скочили, но отново не бяха на ненормалните нива като тези в Европа.  

Когато се говори за хотелите и местата за настаняване в Япония, не може да не отворим скоба и за т.н. рьокан - традиционни къщи, които предлагат настаняване в японски стил и се спи на тънки дюшеци (татами) направо върху сламените постелки на пода в стаята. Обикновено в рьокан има традиционна баня, а сутрин се сервира и закуска в японски стил. За рьокан ще разкажа и по-късно, когато ще покажа и снимки.

КИОТО

При предварителното проучване на Киото си бях запланувал да посетя следните основни обекти:

-          Гората Арашияма, където трябваше да съм рано сутрин, за да избегна туристическите тълпи;

-          Рьоан-джи – храм от 15 век с красива каменна Дзен градина;

-          Кинкаку-джи – „Златният павилион“;

-          Kyoto Imperial Palace – разглеждане отвън и градините;

-          Nishiki market и Pontocho – и на двете места може да се хапне;

-          Квартал Гион и Hanami-koji (най-известната уличка в квартала);

-          Nijō Castle – укрепление на едър феодал с красиви сгради и градини;

-          Kyomizudera – исторически храм на хълм с красиви гледки към града, където обаче не успях да отида;

-          Nanzen-ji – красив Дзен будистки храм;

-          Heian-jingū Shrine – шинтоистко светилище;

-          Философската пътека покрай реката/ канала на път за Ginkaku ji;

-          Fushimi Inari Taisha – красивите червени порти (т.нар. „тории“),

-          Нощувка в рьокан с чаена церемония и японска баня.

Като практически препоръки в програмата ми за Киото си бях записал следните неща:

-          Още при пристигане да отида до туристическия информационен център на гара Киото, където мога да кажа за колко дни съм тук, какво ме интересува, а те да ме насочат към забележителности, да ми изготвят дори програма ден по ден, да ми дадат карти на града, на транспорта и изобщо да отговорят на въпросите ми за Киото. При това тази услуга била безплатна;

-          За Киото е препоръчително да се купи еднодневния пас за автобусите, струва около 600 йени, купува се от шофьора срещу точно приготвена сума. Иначе, ако се закупуват отделни билети, всяко пътуване е около 200 - 250 йени (1,40 – 1,70 евро).

-          Fushimi Inari Taisha, Квартал Гион и бамбуковата гора Арашияма са най-натоварените с туристи атракции – трябва да ги посетя рано сутрин в отделни дни.

Основна моя грешка в Киото беше, че в общи линии не спазих нито едно от тези три неща. Заради умората от пътуването в първия ден не отидох до информационния център на гарата. Това ме лиши от карта на автобусните линии в града и така за придвижването ми до голяма степен разчитах на метрото, което обаче в Киото не е добре развито. В Киото се пътува основно с автобус. Има много автобуси, които свързват всички забележителности, но ако нямате карта на автобусните линии, все едно вървите със завързани очи в тъмна гора. Хайде намерете си пътя! Вероятно с онлайн навигация ще стане работата, но да вървя и да ровя постоянно в телефона не ми е любимото занимание (въпреки, че доста се случваше през тези дни).

Тъй като основно пътувах с метро или ходех пеш, не остана време да си купя дневна карта за автобусите. И на Fushimi Inari Taisha и в бамбуковата гора Арашияма не успях да отида толкова рано и попаднах на огромни потоци от туристи. Особено неприятно беше в Арашияма, където човек уж си представя, че ще се усамоти по тази красива горска пътечка, ще се слее с природата и ще остане насаме с мислите си. Забравете това нещо! Стотици хора всеки час преминават оттам, позират, снимат се и си заминават. Тоест – както посочих и по-горе: не спазих нито един от практичните съвети, които си бях записал. Ако ги бях спазил, съм сигурен, че протичането на програмата ми в града щеше да бъде оптимално. И така обаче се получи добре, като изключим само фактът, че вероятно всеки ден изминавах доста добър километраж. Това в първите дни ми беше поставило мускулите на краката на сериозно изпитание, но след втория-третия ден навлязох в ритъм и нямах проблеми.

При пристигането ми в Киото от деня не беше останало много и поради тази причина реших да се поразходя из уличките около хотела, да си намеря нещо за ядене, да видя как са цифрите в супермаркетите и т.н. След като се освежих в хотела, тръгнах с твърдото желание да ям рамен. Най-общо казано раменът е японска супа. Именно от супа имах нужда след дългото пътуване. Намерих си заведение и ядох рамен. Така добре ме освежи този богат бульон с нудъли и други добавки. Освежи ме и цената му: 800-850 йени (около 5-6 евро). Това означаваше, че за десетина лева аз мога да се храня добре и засищащо. Добра храна на добра цена.

За старт на първия ми цял ден в Киото избрах Fushimi Inari Taisha. Красивите червени тории са станали отдавна едно от най-посещаваните и емблематични места в града. В общи линии се върви по пътека със стълби, която е покрита от гъсто наредените една до друга червени (и по-точно червено-оранжеви) порти (или тории). Самата пътека се изкачва до хълм над града. Когато се качвах нагоре, се разминах с група американци, които отегчено се шегуваха: „Още една порта, още една порта, а, вижте, още една порта…“. Замислих се. Какъв беше всъщност смисълът на тази безкрайна поредица от порти. За мен самият, без да знам какво са вложили създателите, самата пътека е житейският ни път. Той е стръмен и изисква усилия. Стъпалата са трудностите и премеждията в ежедневието ни, а ториите сякаш ознаменуват нашите малки ежедневни успехи в преодоляването на тези житейски проблеми. Едва ли това е бил замисълът, но пък на мен толкова ми хареса тази идея.

След като приключих с разходката ми под червените тории се отправих към Nishiki market и Pontocho. Тъй като обичам много пазарите, нямаше съмнение, че ще отида на Nishiki market. Пазарът обаче се оказа повече туристическа атракция, отколкото същински пазар. Това никак не ми попречи да пообиколя, да се удивя на различните съвсем непознати за мен продукти.

Тук опитах и за първи път суши в Япония. Не знаех как функционира цялата процедура на суши-бара, но аз направо помолих да ми помогнах и хората ми обясниха всичко подробно.

Може би ще е смешно да си призная, но си носех с мен от България пластмасови вилици, за да избегна нескопосаните ми действия с техните дървени пръчици. С вилиците си осигурих спокойно хранене, а и избегнах нелепите сцени, които можех да създам пред японците. После се замислих: „Като светът е измислил вилиците и лъжиците, тези хора (всъщност и една голяма част от народите в Източна и Югоизточна Азия) защо все още се хранят с тези клечки?!?“ Замислих се колко милиарда всеки ден при храненето си ползват такива дървени пръчици. Та това означава ежедневното изсичане на огромни по площ гори! То всеки има своите традиции, но хей, хора, осъзнайте се, вземете се в ръце, вилиците са удобни и ще спасят милиони дървета. Какво ми пука пък на мен за това?! Е, как така?! Нали всички споделяме един дом – Земята. Освен това с доза хумор стигнах до заключението, че именно японците са измислили лепкавия ориз за суши, за да могат да го ядат със своите клечки. Иначе – зърно по зърно 🤭

След като имах готово решение как да се спасят част от горите в голяма част от Азия, отправих се към Pontocho - малка уличка, успоредна на реката, като вероятно всяка традиционна къща по нея е превърната в ресторант. Не бих препоръчал ресторантите тук за хранене. Вероятно храната ще е ОК, но пък мястото е твърде туристическо. Просто се разходете из града, намерете малко квартално ресторантче, яжте.

Прекосявайки реката, се озовах в квартал Гион. Разходих се по Hanami-koji (най-известната уличка в квартала), където се движи основния поток от туристи. Разходих се и по други странични улички, които имаха дори повече чар. Поснимах млади японки, облечени в кимоно. Красива е тази дреха. Намирам за много чаровна традицията да облечеш традиционната дреха и да се разходиш из исторически места в страната. Това го правеха много японски момичета, като често с тях вървеше и фотограф. На няколко пъти попитах дали мога да ги снимам и никоя не ми отказа да направя по няколко кадъра. Явно, че чистите души зад нежните лица дори и не допускаха, че някой би могъл да злоупотреби със снимките. В контраст с това беше една французойка, която подвикна намръщена на приятеля си: „Този какво прави? Защо ме снима?“, когато неволно бях разпънал ръцете си срещу нея и се стараех да вкарам образа ми и атракцията в кадър. „Не се притеснявайте, госпожа, не ми е необходима Ваша снимка, правя селфи.“ Ех тези европейци, голям страх някой да не им открадне самоличността! Какво ще правят без самоличност после!?! 😆

Следобедът небето се намръщи и позаваля дъжд. Това ми даде възможност да надникна в някои местни супермаркети, да видя какво купуват тези хора, с какво се хранят, какво плащат за това. Имаше много стоки, които изобщо не познавах. Различните видове риби и морски деликатеси преобладаваха. Когато в следващите дни попитах една японка колко често ядат риба в седмицата, тя ми сподели, че е нормално 3-4 пъти на седмица. Ами, островна държава са все пак.

Още от проучването ми за страната знаех, че в супермаркетите има готови кутии с храна, които на много места можеш дори да си стоплиш на микровълнови фурни на изхода на магазина. Колко удобно измислено! Срещнах се и на живо с тези кутии. Дори опитах на 2-3 пъти, като мога да потвърдя, че храната беше вкусна и питателна.  

Следващият ми ден започна с пътуване до гората Арашияма. Уж трябваше да дойда съвсем рано, но не ми се отдаде да стана по-рано от 7:00-7:30 ч., което доведе до това, че от гарата, където спря влакът, до гората се движех в огромна процесия от туристи. Разходката по пътеката сред бамбуковите дървета би била чудесна, ако нямаше туристи. Да, но тук не само имаше туристи, тук имаше най-много туристи, от всички места, които аз посетих в Япония. Ясно е, че туризмът има две лица – хубаво е да обикаляш, да опознаваш, да гледаш. Когато обаче това се мултиплицира и милиони хора от цял свят тръгнат да обикалят, опознават и гледат, най-сниманите и прехвалени места се превръщат в кошер. За тази лудница волно или неволно и ние допринасяме, когато постваме снимки в социалните мрежи. Какво да правим – хората сме такива, каквито сме. Вероятно, ако за посещение на забележителностите се избере някое „екзотично“ време през деня или нощта, може и да се остане насаме с тези места. Колко от нас обаче пътуват неограничени във времето и са готови на жертви, за да получат лична аудиенция при забележителностите!?

Изпълнен със смесени чувства от гората Арашияма, възхитен, от една страна, от самия вид на високите бамбуци, а от друга страна, потиснат от масовостта и липсата на уединение на това иначе красиво място, аз се отправих към храма от 15 век с красива каменна Дзен градина Рьоан-джи. Една част от пътя дотам (вероятно около 1-2 километра) премина през интересно кварталче, което определено си заслужава да се види, особено ако държите да кривнете от отъпканите пътища и да откриете нещо само за вас. Аз обожавам тези моменти, търся ги и бях награден.

Пътят ми минаваше през обикновен квартал, беше обедно време, огладнявах. Вървях и се оглеждах, като се надявах да видя и някое ресторантче. На една врата наред с японските надписи имаше и надпис „lunch“ (в превод - обяд),  което автоматично грабна погледа ми. Тъкмо се опитвах да разбера какъв ли lunch може да има в това странно място, което сякаш не беше точно ресторант, когато видях една жена отвътре да ми прави знаци с ръка да вляза. Отворих вратата и видях, че всички са си събули обувките на входа. „Що за ресторант!?“ Събух се и влязох. Помещението имаше няколко маси със столове, но атмосферата беше по-скоро като у дома на някой от тези хора, а не в заведение за хранене. Вътре имаше 4-5 жени и един мъж, като само той се хранеше. Всички се обърнаха към мен и ме загледаха с интерес и усмивка. „От къде си?“ След като има казах, последва кратка справка в телефоните им и се започна: „А-а-а киселото мляко Мейджи идва от България. Много сте добри на художествена гимнастика. В Европейския съюз…“ Хората търсеха всякакви възможности да изтъкнат някакви предимства на моята родина, вероятно за да ме накарат да се чувствам добре. Проблем обаче беше, че техният английски не беше много на ниво и комуникацията вървеше трудно. Когато ми донесоха храната, аз възкликнах на английски колко е красива, а до мен чух как жените се оживиха при думата „beautiful” (красив, красива). Жената, която ме беше поканила с ръка да вляза показваше най-голям интерес към мен. Когато другите и подхвърлиха, че съм казал, че именно тя е beautiful, тя показа с усмивка разочарованието си, че не тя, а моята порция е красива. Изобщо, всички в това странно заведение се забавляваха с хранещия се чужденец, опитваха се да кажат нещо на английски, усмихваха се, шегуваха се. С въпросителни лица ме наблюдаваха, за да разберат дали ми харесва храната. Потвърдих им, че много е вкусно и на същите тези лица грейна усмивка. Когато тръгнах да си отивам, всички станаха прави да ме изпратят и всички се ръкуваха с мен. Явно искаха да угодят на западния обичай да се здрависваме при посрещане и изпращане. Честни, мили, откровени хора.

Пътят ми към храма Рьоан-джи мина през будистки храмов комплекс, чието име не знаех. Беше съвсем очевидно, че не само аз не знаех кой е храмът, а и останалите туристи не знаеха, защото тук нямаше никой. Какво нещо е известността на едно място! Какво нещо са съвременните социални мрежи, които могат да превърнат дори едно обикновено място в голяма забележителност (за мен такива са например кръстовището и паметника на кучето Хачико в Шибуя, Токио). Такива „забележителности“ са и донякъде като филтър за такъв тип туристи, като пък на непопулярните места същите туристи ги няма. Едно такова място е храмът Myōshin-ji. Научих името му преди малко, когато се зарових в картата. Като се замисля, именно наименованията на местата ги превръщат в „известните забележителности”, към които потеглят впоследствие хилядите хора от цял свят. А този храмов комплекс си стоеше тук сякаш недокоснат. Всеки религиозен храм заслужава точно това усамотение и величие като Myōshin-ji. Толкова ми хареса тук. Красивите сгради не отстъпваха на тези от най-известните забележителности в града. Тези обаче си „медитираха“ необезпокоявани от никой. Това спокойствие се прехвърли и върху мен и някак отми „тежестта” в душата, която носех от гората Арашияма. Нежните листа на японските кленове сякаш ме прегръщаха и галеха по лицето и ми благодаряха, че кривнах от отъпканите пътеки и дойдох тук да ги видя и да им се възхитя.

След комплекса Myōshin-ji беше ред на храмът Рьоан-джи. Тук дойдох да видя храм от 15 век с красива каменна Дзен градина, а впоследствие се оказа, че около храма име далеч по-впечатляваща японска градина в сравнение с толкова сниманата от всички туристи каменна градина.

ЯПОНСКИТЕ ГРАДИНИ

Трябва да си призная, че наред с хората, едно от основните неща, които исках да видя в Япония са техните градини. Създаването на една такава градина е цяло изкуство. Уж всичко изглежда някак супер естествено и толкова красиво, не бива обаче да забравяме, че именно човек е подредил и поддържа цялата тази красота. Години преди да дойда в Япония съм се питал дали тук всъщност има такива градини, които ще мога да видя и да се порадвам. Оказа се, че тук навсякъде има подобни градини, изградени по Дзен принципите, които накратко казано са отговорни за това пространството и предметите в него да са разположени в хармония, така че човек да намери баланса и спокойствието на природата. За разлика от европейските принципи за градините, където симетрията често е умишлено преследвана, в японските градини не бива да има симетрия. В природните картини няма симетрия. Когато искаме да имаме къс от природата, то се стремим да я пресъздаден такава каквато е.

През студентските ми години ми попадна една книга за бонсаите. Прочетох я и интересът ми към тях остана за цял живот. Често оттогава съм си мислил и съм се опитвал да си обясня японското увлечение по това да отглеждат дървета в саксия (именно това означава „бонсай“). Когато веднъж срещнах една японка в университета в Германия, заговорихме се за Япония, за градините, за бонсаите. Споделих й, че според мен отглеждането на бонсаи при японците е нещо много дълбоко и интимно, изисква се отдаденост. Това е като да отглеждаш и възпитаваш дете – даваш насока на всяко клонче, изрязваш тези, които не са красиви и развалят хармонията, също както се опитваме да изкореняваме лошите навици у децата ни и да ги насочим по „правия път“. Тогава японката отвори широко в изненада иначе тесните си очи и ми призна, че за пръв път гледа на бонсаите по този начин. Нещо повече – дръвчетата също като децата се нуждаят от ежедневните ни грижи, не можеш да ги изоставиш. Цялото това търпение, защото бонсаи не е просто едно дръвче в саксия, а творба в развитие, показва душата на японците, тяхната вглъбеност, отдаденост и внимание към всеки един детайл. В днешни дни дали умишлено, или пък без да си даваме сметка, не обръщаме внимание на детайлите, защото сякаш сме в надбягване с времето и нямаме възможността да забелязваме всички малки неща по пътя си. Не е ли обаче цялото това бързане една огромна заблуда и безвъзвратно прахосване на нашето време, когато се лишаваме именно от това да надникнем под повърхността, да отворим очите си за малките неща, защото именно те са най-важни в ежедневието ни, а низът от нашите ежедневия са нашият живот. Тичайки по пътеката на живота с поглед устремен към някаква цел, се превръщаме в слепци. Не обръщаме внимание на самия път. А животът не е цел, а е пътят. Целта пък е край. Очевидно, че японците са разбрали това и са го въплатили в създаването на красивите си градини и при отглеждането на бонсаи.

Но защо градини?! Защо толкова енергия и средства се изразходват за градини?! Отдавна не е тайна, че именно единението на човека с природата е едно от условията човек да се чувства щастлив и пълноценен, да живее здравословно. Явно и това е осъзнато от тези хора.

И тъй като разказът ми преди тази скоба, която отворих за градините, се спря на храмът Рьоан-джи и неговите градини, то нека наратко да посочим какво е тяхното значение. Малко хора например знаят, че пясъчната градина в двора на храма има смисъла на океан, а скалите в нея са като миниатюрни версии на острови. Всяка Дзен градина има своя смисъл и задача. Можем да ги приемем и като живи картини в храмовете. Самата постройка на храма дава уединението с бог, а градината осигурява връзката с природата, като наред с това създава и възможност за човешката деятелност, т.к. една градина си иска поддръжка. Сякаш целият свят се побира в границите на един храм – дом за душата, оазис за тялото, необходимата ни ежедневна деятелност, за да се чувстваме полезни и пълноценни. Материалното и духовното в баланс.

Една от най-големите забележителности в Киото е Кинкаку-джи – „Златният павилион“. Тук отново срещаме потоците от туристи. Както самата сграда, така и градините са много красиви.

В късния следобед на деня се озовах пред Kyoto Imperial Palace. Някъде бях попадал на информация, че посещението на двореца е възможно, но след предварителна резервация. Дали е така, не мога да потвърдя, защото имах намерението да се разходя и да разгледам градините на двореца.

Реших да започна третият ми цял ден в Киото от Nijō Castle – укрепление на едър феодал с красиви сгради и градини. Сградите бяха затворени за ремонт, но пък градините……ех, градините.

От Nijō Castle взех метро и се насочих към изток/североизточната част на града – към Nanzen-ji – красив Дзен будистки храмов комплекс, след това по Философската пътека покрай реката/ канала на път за Ginkaku ji.

Тъй като в този ден повървях доста и натрупах сериозен километраж, а и слънцето беше тръгнало към Европа, реших да завърша разходката си с Heian-jingū Shrine. При справка в интернет се оказва, че комплексът е шинтоистко светилище, а храмът има най-висок ранг за светилища от Асоциацията на шинтоистките светилища, като се сочи, че той е важна културна ценност на Япония.

След богатата ми туристическа програма през деня ме чакаше не по-малко вълнуваща вечер. Преместих се в типичен за Япония хотел – риокан. Посрещна ме жена, облечена в кимоно и мъж в традиционна дреха. Веднага се почувствах като чакан гост. Усетих спокойствието и деликатността, която струеше от жената. Мъжът ми качи багажа в стаята и напусна. Жената остана за кратък разговор. Обясни ми, че ще затопли банята и ще напълни вана, която ще мога да ползвам индивидуално. В Япония е обичайно баните да се ползват с други хора, като всички са съвсем голи. Е, аз ползвах банята сам и мога да кажа, че цялото това тайнство на топлата вода много ми хареса. Бях се запознал от интернет как протича едно къпане в баня, т.к. в Япония то си е цяла процедура, която е хубаво да се познава.

Малко след като се бях настанил на вратата ми се почука и през вратата с тих глас японката ме уведоми, че банята е готова. Облякох мъжка традиционна домашна дреха, която наподобяваше на халат, обух дървено сабо и поех към банята. В този момент се чувствах приятно странно – Торанага сан от „Шогун“ оживя в мен. Влязох в банята, съблякох японската ми одежда, събух сабото. Преди да се влезе в много топлата вода във ваната (всъщност е мини басейн), трябва да се подготви тялото. Задължително се сяда на малко столче и със слушалката на душа се полива тялото. Първо се поливат крайниците, а после тялото, главата. Това е важно, за да не се стресира организма и след 5 минути сърцето да хвръкне. Все пак цялата процесия цели да потопиш тялото си в дълбок покой, а не да си извадиш душата. После се влиза в басейнчето и се потапяш до врата, от време на време и главата. Така е добре да се постои няколко минути. След като се е накиснало тялото, идва време за измиването му отново на малкото столче. Сапунисваш се и се изплакваш. След това отново за 5-10 минути в басейнчето, за да избягат всички студове от организма и да останат в него само тези сили, които топлят душата.

След като приключих с банята някак самото ми същество заработи на много ниски обороти, присъщата ми енергична и буйна природа сякаш се укроти и навлезе в приказния свят на средновековна Япония. Очакваше ме чаена церемония.

ЧАЕНАТА ЦЕРЕМОНИЯ

Тя дойде да ме вземе от стаята за церемонията. Облечена в нейното кимоно, аз в моята домашна традиционна дреха. Покани ме в отредената за церемонията стая. Както изисква традицията, стаята беше семпло обзаведена. Когато става модерно пиенето на чай, то бързо се възприема от всички. Както обаче е присъщо на хората, церемонията тръгва в напълно погрешна посока – по-заможните хора обзавеждат стаите за чай все по-натруфено, парадиращи с тяхното богатство. Разбирайки в каква посока е заплашена да тръгне тази хубава традиция, водещите майстори на церемонията (и такива има, какво си мислите!?) поясняват, че целта й е истинската наслада от чая и изяществото от самите действия по приготвянето на чая. Във всичко това няма място за суета. Така се затвърждава правилото, че стаята за чаена церемония следва да е семпло обзаведена, за да може не тя самата, а ритуалът да се настани в съзнанието.

На следващо място е много важно да се влезе в стаята с освободена от тревоги и мисли глава. Чаената церемония в този смисъл е като един вид медитация, като в конкретния случай се концентрираме не върху вътрешния ни свят, а върху самото приготвяне и пиене на чая.

Като се замисли човек, чаената церемония е приготвяне и пиене на чай. Толкова прости неща, нали!? Да, но както и доста други малки ежедневни неща, японците са превърнали това в ритуал, който може да се нарече и изкуство.

Тя ме покани да седна удобно. Отначало сгънах крака в колената и поседнах върху тях. Тя обаче ми обясни с тих и нежен глас, че мога да седна така, както искам, стига да ми е удобно. Седнах удобно и загледах. Тя повдигна деликатно с две ръце порцеланова чаша и я постави на поднос пред себе си. С много плавно движение и без дори идея за бързане отвори кутия с чай матча, постави капака му много елегантно в страни до кутията. Взе малка лъжичка и гребна от чая. Все с плавните си и сякаш премерени до милиметър движения постави чая в чашата. Освободи ръцете си и сякаш приключи една от фазите в процедурата. След момент на покой, който сякаш ознаменува края на първата фаза на процеса, взе с деликатните си ръце малък чугунен чайник и отсипа малко вода от него в чашата с матча. Все с тази деликатност върна чайника в подноса. От там взе малка дървена четчица и енергично започна да разбива чая докато се получи пяна. Бавно върна четчицата в подноса. Взе дървен черпак от подноса, плъзна го сякаш ритуално по другата си ръка и накрая наля топла вода в него. С другата си ръка повдигна чашата с разбития чай и доля с черпачето вода в чашата, като наливаше бавно водата и се чуваше как тя ромоли като поток. С това й действие около мен се появи гора, бях до поток, а до мен японска самодива. След като остави с огромно внимание и точност всичко в подноса, вдигна ритуално чашата с две ръце, завъртя я и ми я поднесе. Цялата тази грация, това внимание, и деликатност сякаш разкриваха една чистота и същевременно едно нежно отношение. Поех чашата с две ръце, завъртях я, както тихо ми каза, и отпих.

Бих желал да се извиня, т.к. със сигурност не съм описал коректната последователност на ритуала. Нека съм извинен, защото това за мен бе момент на безвремие, не съм водил записки тогава, а бях оставил нещата да се случват покрай мен, а аз само чувствах заряда в помещението.  

Тя продължи с тих и деликатен глас да ми разказва за традицията, как се гледа днес на това. След това ме попита откъде съм. Разбра, че съм от България и ми сподели, че винаги е искала да отиде и види Европа. Разказах й, че аз се опитвам да пътувам винаги, когато имам свободно време. Попита ме къде съм ходил. Казах й, а тя беше възхитена. Пожела ми да отида навсякъде, където поискам. Аз на свой ред й пожелах да отиде и да види Европа и да й се наслади.

Това беше чаената церемония. Някои я възприемат като поредната комерсиалност. Аз мисля обаче, че имах късмет и преживяното беше искрено и истинско. Думите не могат да описват винаги чувствата и заряда на една ситуация. За мен обаче това остава един прекрасен момент – момент на смирение, съзерцание, празник на точността в движенията, нежност и деликатност във всяко едно действие.

Това беше и от Киото. След пътуването ми в Япония градът вече си има мото в моето съзнание: "Ако имате възможност да видите само един град в Япония, нека той да бъде Киото."