Какво все ме тегли към Индия?

Какво все ме тегли към Индия?

Всичко започна преди няколко години с песента на Beyoncé and Coldplay – Hymn For The Weekend. Клипа беше заснет по време на празника на цветовете – Holi. И така в мен се зароди желанието да се понацапам от главата до петите, както го правят индийците. Съпругът и синът ми категорично отказаха да дойдат с мен, а дъщерята само отговори, че багажа ѝ е вече готов. Но не намирах смелост да тръгна сама с непълнолетнотно дете. Минаха няколко години, детето навърши 18 и един ден просто не издържах и си намерих агенция, с която да отидем (така бе по-спокойно за мен и по-приемливо за близките ми). През това време прочетох много неща за Индия – съвети, пътеписи, мнения и т.н. Някои казват, че това е страна на контраста, други, че не може да се даде такова определение; едни казват, че стъпиш ли там, ще искаш да се връщаш отново и отново, други не биха го повторили за нищо на света; някои са погнусени от мизерията и неприятната миризма, други са впечатлени от блясъка и красотата. Та мисълта ми е, че Индия наистина не може да бъде определена с нещо конкретно, но съм съгласна, че тя трябва да се преживее, както го направих и аз. И сега ще ви разкажа за моето приключение...

Бях чела, че индийците много миришат. Ами хубаво, ама през монитора няма как да усетиш миризмата. Пътуването се осъществяваше с Турските авиолинии с прекачане в Истанбул. Качихме се в самолета. Моето място се оказа средна седалка в средна колона, между двете пътеки. От ляво беше дъщеря ми, а от дясно седна млад индиец. И ме лъхна един „аромаааат“. Първата ми мисъл: „Раличке, свиквай, от тук нататък ще е все така“. И докато се борех с неприятното гъделичкане в носа, погледнах към прозореца в дясно. Какво да ви кажа, от другата страна на пътеката, на нашия ред, един бял, не много възрастен човек си събул обувките и си протегнал краката. Тогава осъзнах, че неправомерно съм обвинила съседа си по седалка. Вонята идвала от бялото човече. А що се отнася до миризмите, през целия си престой не усетих чак толкова неприятна и нетърпима миризма. Да, има места, в които се събира застояла вода, както беше в Агра. Там е кожарски район и при обработката на кожа се изхвърля отпадната вода в канали, които си текат непокрити в единия край на улицата. Да, и на подправки мирише, но аз съм чревоугодник и обичам тези аромати. Кацнахме в Делхи и тук направих голям гаф, слава богу, без последствия. Сега ще си призная, въпреки че ме е срам. Още на летището намерихме обменно бюро, от където да си купим индийски рупии. На гишето ми взеха задграничния паспорт да му направят ксерокопие. Та аз бях толкова шашната да не ме излъжат с парите, че докато броих тези непознати за мен банкноти, просто си хванах пътя и си тръгнах, при което се оказа, че съм забравила да си взема документа. Шемет безподобен. На индиеца му беше все тая. Ами аз!? Екскурзията ми би се опропастила без удостоверение за самоличност. Само като си помисля и ... изпитвам безпокойство и паник атаки.

Първият ден мина много добре. Закусихме в ресторанта на хотела, където пих за първи път масала чай и искам да споделя, че ме изненада приятно. И сега си спомням вкуса му и ободряващите му качества. От там стандартна обиколка на Делхи – Гробницата на Хумаюн, Кутюб Минар, Мемориала на Ганди, Портата на Индия, обиколка пред Парламента, Червената крепост и изморени се прибрахме. Но дъщерята проучила, че на покрива в хотела с пет звезди има байсен. Нямаше как да я пусна сама, та облякохме банските. Оказа се, че само в нашата стая няма халати и преметнахме по една голяма хавлия през тялото. Тръгнахме да търсим басейна. За зла участ в коридорите пълно с хора: персонал, гости на хотела – все мъже, и всички ни гледат странно, а за да стигнем до байсейна трябва да слезем до втория етаж, да преминем пред ресторанта (хората си вечеряха - вратовръзки,  рокли, костюми, сарита, лукс, ние по хавлии), да стигнем до спа центъра и от там да се качим до последния етаж с друг асансьор. Една от служителките изпадна в тих ужас като ни видя. – Мадам, моля последвайте ме! - Само това успя да каже и докато не ни облече с халати, не можа да си отдъхне. Благополучно стигнахме басейна. Оказа се открит, а по това време температурите през нощта падаха до 10-15°С. Посрещна ни младо момче по анцуг. Най-вероятно спасителя и с дъщерята проведоха невероятно къс, но изключително информативен разговор:

– Това ли е басейна?

– Дааа!

– А топла ли е водата?

– Неее!

Е все пак си взехме по един топъл душ и тръгнахме да влизаме. Адреналина ме държеше и с голям ентусиазъм се отправих към стълбата, но студа ме пресече на третото стъпалце. Аз в България не влизам на 24°С на водата, че тук ли!?! Детето директно скочи. Дългите години уроци по плуване си оказаха влияние. А индиеца се облещи. Докато направи една дължина пристигнаха още двама да гледат сеир. Дъщерята излезе от басейна и скочи още веднъж. Направи още две дължини, а момчетата вече не можеха да повярват на очите си. Възхитени ни пратиха в спа центъра да се постоплим на сауната и продължиха да ни обсъждат, а ние се размазахме. Спахме като къпани. На сутринта поехме към Джайпур. И там имаше приключение с басейна, но преди това се случи нещо много по-интересно. След вечеря, дъщерята отиде да търси басейна в двора на хотела, а аз се заприказвах с едно младо момче, индийче за смисъла на живота. Освен че беше продавач на сувенири в магазинчето на хотела, той искаше да учи санскрит, което ще му позволи да израсне в йерархията. Той беше един от онези, които не се примиряват с това, което им е отредено, а се борят за просперитет. Масово индийците се оправдават с това, че така им било писано и това е техния живот – в бедност, в мизерия и нищета. Но все пак, очите им едни такива щастливи, някак неестествено и невероятно изглежда това за европееца. И тъкмо вече речниковия ми запас започна да намалява и аз определено се изморих с преводаческите си езикови умения и чух спасението:

 –  Мамо, ако знаеш от кога те търся?

 Намерила басейна и искала да ми го покаже. Тръгнахме към задния двор на хотела. Излязохме на тревичката и ни посрещнаха с музика. Тумба-лумба, аз вдигнах ръце да се пораздрусам. И в този момент към нас се засили един облечен в шантави дрехи индиец.

 – Здравейте, казвам се Кришна! Елате да гледате нашето куклено шоу!

 – А, не, ние сме тръгнали на друго място!

 – О, не останете, вие сте добра карма, след вас ще дойдат други! Моля ви седнете за малко!

 – Ама ти сигурно ще искаш после пари, а аз нямам в мен! - настоятелно се опитвам да се измъкна.

 – Не, вие сте приятели, за вас безплатно! И така останахме да гледаме кукленото шоу, което макар и кратко, беше доста забавно. Дори ме включиха и мен, като идеята им беше да хвърлят върху ми плюшена кобра и да ме изплашат, но не бяха уцелили човека, мен от змии не ме е страх. И като свърши представлението се започна с: „предлагаме много хубави кукли на изгодна цена, за вас две на цената на една“ и т.н. Обясних му, че нямам нужда от кукли и му напомних, че нямам в мен пари, а той ме изпрати до стаята да донеса. Тогава разбрах колко са упорити в това, което правят и не отстъпват до последно. Все пак се измъкнахме, като им обещахме, че ще повикаме хора от групата ни, които имат малки деца и биха си купили за подаръци. И така заливайки се от смях се пригласихме да си лягаме. Щракнах копчето да изключа климатика и нещо изпращя. Докато кажа, че ми мирише на изгорял бакелит, от тавана се понесоха пушеци. По най-бързия начин дъщерята набра рецепцията по телефона, а аз хукнах по стълбите да ги задърпам по-бързичко да идват. Дойдоха двама майстори. Прекъснаха кабелите, отвориха вратата и пуснаха вентилатора за да проветрят пушилката. Смешното тук беше, че и вентилатора беше счупен, само че не беше паднал. Единия питаше другия:

– А бе, това нормално лие?

– Не! - му отговаряше другия. Както и да е, ремонтираха го набързо и ни питаха дали искаме да сменяме стаята. Изненадаха се като им отказахме, но при условие, че на другия ден ни оправят и климатика, все пак дневните температури стигаха до 35°С. Най-после си легнахме, обвинявайки кармата и нашия приятел Кришна, от когото не искахме да си закупим кукла.

На сутринта, след закуска, дъщерята хукна към басейна, имало време, докато другите се приготвят. Аз хапнах на спокойствие и отидох да я гледам как плува. А тя седи отвън по бански. Спасителя на басейна си чисти падналите листа с една мрежа най-спокойно, а детето чака да ѝ донесе хавлия. Казах ѝ да влиза, пък ако той не донесе, аз ще взема хавлия от стаята. Засилка, скок и с главата напред в басейна, а онзи хвърли мрежата и хукна навътре. След секунда се появи с още един колега и носеха кърпи. Явно и този не очакваше, че има откачени да плуват в студената вода, която се оказа една идея по-топла от басейна в Делхи.

Но спирам вече с тази история, защото трябва да разкажа как гоних слона, за да си взема раницата.

Отправихме се към крепостта Амбър. Наредихме се на една дълга опашка и зачакахме реда си за новото приключение – изкачване на крепостта на гърба на слон. Тук отново се убедих колко упорити са индийците и нищо не може да ги откаже. Дойде един търговец да ни предлага дървени фигурки. Не сме скрънзи, но само като каза цената и с дъщерята вече знаехме, че няма да си купим нищо от него. Голям пазарлък падна. Той не се отказва. Няколко пъти му беше обяснено, че изпуска другите туристи, които може би ще искат да си купят нещо, но не. До последно остана при нас да си предлага стоката. Накрая един от групата се предаде, а и цената вече беше приемлива. Най-после опашката се източи и ние се качихме на слоница. Казваше се Лакшми. Бяхме се подготвили предварително – раницата закрепена здраво на гърба, телефона със селфистика стиснат до болка, 200 рупии в единия джоб за бакшиш и още 100 в другия за всеки случай. Да ви кажа язденето на слон си беше плашещо. Високо е, друса и постоянно се изхлузваш между железните перила, което те кара да ги стискаш със свободната ръка до посиняване. Да на ви обяснявам, че слоновете постоянно акаха и пръскаха вода с хоботи. Като се замисля, май не беше с вода, а с чисти сополи. Ухилени по пътя ни направиха и няколко снимки, заради които започнах да се замислям за търговските умения на детето (спазари цял албум за 200 рупии - 5 лева). Наближихме мястото от където трябва да слезем от слона и стопанина се обърна към нас с жеста, който казва, че е време за бакшиш. Давам му 200 рупии, защото съм доволна, а той ми вика:

– Тази банкнота има червена боя, дайте ми друга.

– Ми добре, – си викам – ето ти 100 рупии!

А той обиден:

– Много са малко!

Тук вече направих онази сърдита физиономия, даже имам и снимка. Слизаме от слона, аз свалям раницата, бъркам за портмонето и му вадя нови рупии. Индиеца си ги взе и замина, а аз изпаднах в шок. Нямаше я раницата на гърба ми. Развиках му се на чист български да се върне. Просто първата ми мисъл беше, че багажа ми е останал върху слона. А от изтръпването, заради стискането на железата и телефона, не усещах, че го държа в ръцете си. Добре че детето ме върна обратно в действителността и не можах да се изложа повече. После хубаво се посмяхме.

И тук интересна обиколка, хубави снимки с усмивки. На връщане спряхме пред Джал Махал – Водния дворец. Дъщерята се шегуваше с индийския ни екскурзовод, дали ще я изчака групата да отиде с плуване до палата и да се върне.

Преди вечеря ни заведоха в едно магазинче за сарита, което се намираше до хотела. Представянето на стоката започна от първия етаж. Един от продавачите започна да показва сарита: първата купчинка – 9 $, втората 15 $  и т.н. Хвана случайно от първата купчинка няколко сарита и ги сложи на тезгяха. В този момент на рафта се откри шарката, която грабна сърцето ми. Само издърпах дъщерята и го посочих. Нямаше и една минута, ние вече бяхме готови и тръгнахме да си го купуваме.

– Ама как така, не искате ли още нещо?

– Не, не искаме!

Е, добре де, съгласихме се да ни покажат и някакви шалчета. Заведоха ни на 3-я етаж и след още 2 минути бяхме готови. Слязохме долу, а нашите приятели от групата тепърва започваха с избора си. Докато ги чакахме смаях единия индиец с уменията си за обличане на сари, научени от Интернет. Посмяхме се, повъртяхме се, доскуча ни и си тръгнахме.

След вечеря излязохме отново от хотела за да видим как празнуват Холика. На този ден, се чества победата на доброто над злото. Палят се огньове, в които ритуално се изгарят снопчета сухи треви (определихме ги като нахутени стебла), кравешки тор, стари и ненужни неща (дъщерята изгори листчето със старата парола за WiFi от хотела). После всеки си взима жарава, с която да запали семейното огнище. А накрая се появи една крава и изяде всичко, което местните бяха хвърлили на улицата като дар за плодородие.

Следващият ден, чаканият ден – празника Холи. След закуска, качвайки се в автобуса, нашия индийски водач Рахул ни посрещна с думите Happy Holi, и ни мацваше с боя по лицето. Раздаде ни торбички с цветен прах и извади шише с индийски ром. Оказа се, че предния ден бил рожденик и решил да ни почерпи. Пуснаха музика и настроението на всички се вдигна. Не след дълго автобуса спря и се отправихме към мястото, където ще празнуваме. Но бяхме посрещнати от тълпа индийци, които ни поздравяваха, омазваха лицата ни хубаво с боя и ни стискаха в прегръдка. Изведнъж загубих дъщерята от поглед. Изпаднах в паника. Ако затрия детето и нещо му се случи, по-добре да не се прибирам в България! Един индиец в този момент се изтъпанил пред мен да ме прегръща. Просто го поместих, използвах го за подпора и се качих на оградата до мен (аз съм метър и половина с вдигнати ръце). Само така можех да видя какво се случва. Отдъхнах си, когато я видях с Рахул на безопасно място. Тръгнахме към организираното Холи парти. С една дума – щастие. Всеки се е запасил с различен цвят боички. Заприличахме на шарени яйца. Дъщерята, когато видеше, че някой има цвят, с който тя не е намазана, заставаше пред него, протягаше леко шия, и с най-голямата и мила усмивка на лицето поздравяваше с Хепи холи. Единствено тя от групата получи нестандартната сребристо синя боя. Имаше танци, песни, състезания. По пътя видяхме хора със специални костюми, които представяха някакво божество. Желаещите да се снимат с тях трябваше да си платят, но не и ние – докато чакахме автобуса за връщане станахме атракция. Играхме българско хоро на индийска техно музика, след това с дъщерята танцувахме Flossing и Шива дойде с желанието лично да се снима с нас. Трябваше ние да му искаме пари.

Прибрахме се в хотела изкъпахме се, макар че кожата ни остана оцветена. По-късно бяха извикани две жени, които да ни нарисуват механди. Бях впечатлена и щастлива. Подариха ни и по една тубичка с хена микс паста. Още с неизсъхнала кана тръгнахме към пазара Бапу с рикши. Бяхме решили да купим на Рахул за подарък сувенир костенурка (беше ни споделил, че са любимите му животни). Групата отиде да яде индийски сладолед, а ние хукнахме да търсим изненадата. За нула време обиколихме едната страна на пазара, но уви заради празника повечето места бяха затворени, а костенурки точно тук не намерихме. Най-накрая открихме. Не беше нещо кой знае какво, но се примирихме. Предишния ден виждахме от хубави, та къде по-хубави. Разминахме се с групата. Тепърва влизаха в първите магазини. Решихме и ние да влезнем и да купим шал за зълва ми. Започнаха с предлагането. Този такъв, онзи инакъв, на цена безбожна. Казваме на продавача:

– Ми ние вчера купихме на друга цена.

Той ни отговаря:

 – На такава цена, ако вземете два.

 Дъщерята нещо се беше нацупила:

 – Слушай какво!!! На мен ми трябва един шал за леля, не ми трябват два. Ако ми го дадеш на тази цена го взимам, ако не довиждане и приятен ден.

Толкова тъжна физиономия не бях виждала досега. Идваше ми да кажа: „Дай да почнем пазарлъка отначало“. Но той само вдигна тъжно рамене и ни го продаде. Излязохме от магазина, но аз усещам, че детето нещо не е на кеф.

– Какво ти е бе, маме!

– Нищо!

 – Ама как нищо, познавам те!

Призна си, милата, най-после, от друсането в рикшата и се приходило по малка нужда. Хм, проблем. Къде да заведа детето? Поведох го към първата странична уличка. Огледах се – в единия край нямаше никой, в другия в далечината се виждаше някакъв човек, но прецених, че докато дойде ние вече ще сме приключили. Клекна до един трафопост, а аз като орлица застанах да я пазя. И изведнъж от към пазара се зададе млад мъж:

– Мадам, всичко наред ли?

– Да! Да, всичко е наред!

– Мадам, сигурна ли сте? Имате ли нужда от помощ?

– Неее! Всичко е наред! - почти му се скарах.  И тогава той разбра какво е положението.

– Мадам, ама ние имаме тоалетна в магазина! – се провикна той.

– Ами късно е вече! – му отвърнах аз. И отново смях през сълзи с нашата индийска тоалетна.

Преди да си тръгнем от пазара и ние ядохме сладолед, а нашия гид донесе джалеби за всички. Заведоха ни в храма Бирла, изцяло построен от бял мрамор. А на нас започна да ни се лющи къната. Не можете да си представите колко си личаха кафевите изсъхнали топченца на белия под.

На сутринта се отправихме към Агра, но преди това трябваше да се сбогуваме с Рахул. Той заминаваше с голяма група за Китай. Подарихме му импровизирания, събран от който каквото има подарък: костенурката, бонбони Лукчета, солети, традиционна българска мартеничка (не от китайските) и пари с послание, опаковани в импровизиран плик от карта на Джайпур. До Агра никой не продума, мълчахме натъжени. Новия ни гид не можа да ни спечели, дори щеше да яде бой от дъщерята. Той не разбираше от майтап. Във Фатехпур сикри, тя се пошегува дали може да поплува във фонатана, а той разтревожен се развика, че било дълбоко. Спокойно бе, кой ще влезне в тази жабунясала вода? В Агра форт пък като раздаваше на всеки билетите за входа ѝ каза:

–  Ето вземи и билета за сестра ти!

Беше му отправен най-свирепия и безмълвен поглед, той обаче не се усети. След известно време пак попита:

 – Вие нали сте сестри? 

А тя му отговори през зъби:

– Това е майка ми и ако още ведниж кажеш, че сме сестри ще те набия!

Ох, горкия, повече не се обади.

На сутринта станахме много рано, за да видим прословутия дворец на любовта Тадж Махал по изгрев слънце. Наистина е впечатляващ. Невероятна симетрия. Замислих се, че на д-р Енчев много би му харесало. Рекламата му нали е, че красотата е точно в това, макар да не съм съгласна. А и в случая се оказва, че и тук симетрията е нарушена. Според дъщерята Шах Джахан сигурно се обръща в гроба, защото наследниците му са нарушили това правило, като са го погребали до положения в центъра саркофаг на съпругата му.

Тръгнахме за Делхи. На влизане в града посетихме най-големия индуиски храмов комплекс Акшардам. Наистина е много красив. За съжаление е забранено да се правят снимки. Макар че, дори и доста трудно, все пак намерих такива в Интернет пространството. А от нашия журналист Жоро Милков научих, че освен карарски пясъчник, за облицоването на храма са използвали и Врачански камък.

Тръгнахме към хотела с идеята като си оставим багажа да отидем до близкия МОЛ да понапазаруваме. Но на няколко пресечки, преди да стигнем, автобуса се счупи. Повикаха ни рикши. Качихме се и на първия завой видях живота си на лента. В Индия правилника е следния, ако ти бибипнат с клаксон, значи не са ти дали предимство, ако не чуеш сигнал и все пак са те видяли – можеш да пресичаш. Шофора на рикшата взе завоя с бясна скорост и в следващия момент, точно пресичайки пътя на едно такси, се наложи да набие спирачка, заради зейнала дупка. Колата спря на сантиметри от мен. Пълен кошмар. Но се оказа, че индийците са невероятно добри шофьори. Такова спокойствие не бях виждала досега, а да срещна подобно в България, направо ще е невероятно.

На сутринта станахме отново рано и тръгнахме към летището. Направихме си последна снимка пред хотела. Толкова посърнали лица и такива фалшиви, замаскиращи тъгата усмивки трудно се описват. Индия си беше намерила местенце в сърцето ми. И сега е там, расте, играе, смее се и прави нови планове за пътешествие.