казахстан

Зовът на Изтока - Казахстан

Казахстан - как изобщо се стигна до тук? Може би е виновен Сергей Лукяненко - в една от поредиците му главният герой, в моменти на безизходица отиваше при баба си, която му готвеше мистериозното ястие "плов". От тогава ми е останало едно такова усещане за уют и вкусна храна, когато си помисля за тези географски ширини...

След като Уизеър откриха нискобюджетната линия между Будапеща и Астана, а визите за българи отпаднаха (останалите съседи какво чакат - не знам...), пътуването стана съвсем възможно, и аз търпеливо се заех да дебна възможност. И както се колебаех за септември, не щеш ли ми попадна една от тези промоции "-20% на всички дестинации", и - хайде хоп - вече имах билети! Трябва да призная, че ги взех докато бях на вахта на кораба си, в едно шотландско пристанище, и на няколко пъти прибягвах до димохода (комина), където имаше обхват, за да получа кодовете за потвърждение от банката:) Това не е съвсем разрешено, но с цената на малко адреналин всичко мина добре.

Наистина не помня кога е бил последният път, когато съм се вълнувал толкова много за пътуване. Макар и само за седмица - обявих го за "разузнавателно", следващият път вече ще знам точно какво и как; макр и самостоятелно - дори не се замислих да предлагам на някого, предвид не съвсем евтините билети и абсолютно не-комерсиалната дестинация. Изненадващо, няколко приятели се оказаха добре запознати и заинтересувани от страната, та дори ме посмъмриха, защо не съм казал по-рано! Само думи обаче...:)

И ето че пиша това в огромната зала "Заминаващи" на международното летище "Нурсултан Назърбаев" в Астана. Запомнете това име - така се казва първият президент на Казахстан... който все още е на власт, от 1991-ва насам. Името и ликът му се срещат навсякъде - потрети, музейни зали, огромни паметници и по-малки паметници, лозунги, изписани с големи, светещи букви, и телевизионни канали. За да онагледя казаното току-що:

"Националният музей на Казахстан", гр. Астана.

Именно той разпорежда преместването на столицата в централно разположеният град Акмола, който от 1998 г. насам носи името Астана - или "столица" на казахски. Това е и първият от т.нар. "планирани" градове, в който попадам. Сравняват я с Дубай, но на мен ми прилича повече на строителна площадка - все още се строи навсякъде по левият бряг на река Ишим, като главният план на града е дело на японският архитект Кишо Курокава. Резултатът до момента извиква в мен смесени чувства - от една страна е нещо различно и екзотично, от друга - струва ми се някак бездушно. Разстоянията са ОГРОМНИ - това не е град, в който да се разхождаш пеша. Тествах го - с по около 30000 крачки на ден или 20-25 км., при все че ползвах и градсият транспорт, когато можех, така и не успях да стигна до сградата на Експо 2017-та и Триумфалната арка. Прави впечатление също и живият контраст между новата и старата част на града - хостелът, в който се настаних първоначално беше разположен в чисто нова сграда на огромен булевард, точно срещу масивното сдание на хотел "Триумф", който малко напомня Палатът на Културата и Науката във Варшава. Входът за хостела обаче е от задната страна, където изведнъж се озоваваш на малка селска уличка и множество къщи с дворчета, които биха били на място къде да е в някогашният СССР!

В Астана прекарах следващите два цели дни, за аклиматизация и разглеждане. Сред първите ми впечатления беше колко евтино е тук - горе-долу цените в България, преди 2007-ма, когато отивах до магазина с 5 лева, и се връщах с торба покупки. В началото обмених 100 британски паунда, и седмица по-късно се връщам в къщи с няколко хиляди тенге неизхарчени: 

 Част от банкнотите на казахстанските тенге (редовно на финалите за най-красива банкнота на годината). 1000 тенге = 5 лв.

Цените на музеите са около 2-3 лв. (8 за националният музей на първата снимка), като във всеки по-голям има и малка столова, което за мен беше огромно удобство! Успях да разгледам:

- Кулата Байтерек - чудесна сграда с много символика в нея - "Байтерек" означава дървото на живота, което се извисява на брега на Световната река, корените му удържат земята, а короната подпира небето. За свещенната птица Самрук и дракона Айдахар ще ви оставя да научите сами, стига да знаете малко руски: Кулата "Байтерек" е една от главните забележителности на Астана и сред основните символи на Казахстан.

 Описание на символиката на сградата. Започва с цитат от Назърбаев, разбира се:)

Вътре се минава метал-детектор и с асансьор се стига до върха на кулата, където има кафе и великолепни гледки към града и по-специално - модерната му нова част:

Гледка към Пеещият фонтан (безмълвен докато аз бях там) и сградата на правителството в далечината.

Вход: 700 тенге.

- Националният музей на Казахстан - огромна съвременна сграда помещаваща сравнително бедна експозиция:

 Фонтанът пред входа на Нац. музей, с изглед към монументът Казак Ели, университетът по изкуствата и джамията "Султан Хазрат";

Вход за основната експозиция: 1500 тенге + доплащане за допълнителни зали и изложби;

- Централният държавен музей на република Казахстан (в гр. Алмати) - 2 основни зали, посветени на етносите в състава на републиката и на технологичните достижения (и разбира се - на първият и единствен президент). Вход: 500 тенге.

- Градският музей на Алмати - стара сграда, чиято макар и малка експозиция задържа вниманието и си струва посещението. Вход 500 тенге.

Отделно опитах да вляза и в една пирамида на десният бряг на реката - "Дворецът на Мира и Помирението", която се оказа затворена. Специално се отбих и до музеят на военната история, който също се оказа затворен, макар да се предполагаше да работи.

След като споменах по-горе столовите, удобно намиращи се на най-ниските етажи, е редно да отделя няколко реда и за местната кухня! Първо - столови, предлагащи богат избор на вкусна готвена храна се срещаха под път и над път, и предлагаха както местни специалитети, така и по-традиционна кухня. За да опитам първият си плов обаче, без да искам попаднах на специализиран ресторант, който се оказа голяма верига, и напомняше нашето "Happy":

 Страшно приятен узбекски чай и наистина вкусен плов. Веригата ресторанти се казва "Руми".

"Плов"-ът се оказа един особен, издължен ориз, който се вари и към него се прибавят стафиди, нахут, моркови и в конкретният случай - телешко месо. В предпоследният си ден в Казахстан обаче научих, че пловът всъщност не е традиционно казахско ястие, а узбекско! Също както и "лангман"-ът - вид тестена паста с месо. Дори не съм питал за различните закуски "самса" - нещо като пълнени банички с месо. Пробвах поне десетина варианта с различни имена, вариращи от обикновенни пирожки (мекици пълни с картофено пюре) до "уч пашмал" (тутманик с месо). Уви, не мога да съм по-описателен, защото готвенето определно не е моята стихия, а храната деля на "вкусна" и "много вкусна":) В края на краищата опитах най-традиционното казахско ястие - "бешпармак", чиято основна съставка е конско месо. Изобщо - месото е на почит, и тежко ви горко, ако сте вегетарианец, или - недай си Боже - веган! 

От към напитки - имат няколко приятни вида местна бира, вкусни айряни по турски (т.е. доста солени, както аз ги обичам), както и задължителните "кумис" (айрян от кобилско мляко) и "шубат" (айрян от камилско мляко) - като и двата нито ми допаднаха особено на вкус, нито забелязах някаква разлика:)

В Астана бяха и първите ми запознанства и разговори с казахстанци. Не знаех какво да очаквам от тази нетипична комбинация: тюркси номадски народ, колонизиран от руснаци, преминал през Съветския съюз, мюсюлмани с азиатски черти, говорещи и руски, и казахски (който е доста близък с турския). Първата ми среща от близо беше с един от живеещите в сградата на първият ми хостел, който дойде да ми отвори входната врата на двора (доста време звънях без никой да отговори). Озовах се срещу нисичък казахстанец, с бръсната глава и анцунг "Адидас", който на ведрият ми въпрос дали е от хостела, само отвърна раздразнено "Хостел, бляд!" и се върна да се ровичка в колата си. "Брей, ами че то като в Русия!", помислих си аз. И да - манталитетът на местните по мои наблюдения си е типично руски - добре възпитани, добри хора! На един тротоар в Алмати някой беше написал с бяла боя "Делай добро". "Прави добро" - нещо толкова хубаво и положително, което у дома се е превънало едва ли не в опасно - кой беше казал "няма добро ненакзано"? Обратно в Астана, рецепционистът - след като ми направи забележка, че съм влязъл с обувките - за да се извини за закъснението си лично ме заведе до близката столова, за да вечерям, въпреки, че беше почти полунощ, а столовата - не чак толкова близка. Хостелът, в който се настаних първоначално беше на последният етаж на хубава, нова, триетажна къща с двор, но чувството беше по-скоро като платен couchsurfing - в общата спалня като че ли всички останали освен мен бяха членове на семейството:) На втората ми вечер там ме поканиха да пием чай, и с хазяйката си говорихме до 2 през нощта - като й казах, че съм българин, веднага ме обяви за "свой" и спомена възторжено Лили Иванова и Филип Киркоров. В един супермаркет в Алмати, докато си избирах вечеря на щанда за готови храни, ме заговори една баба, и когато след няколко разменени изречения нещо се затрудних, и се оправдах, че не говоря руски достатъчно добре, тя се обърна изненадана да ме разгледа. Тази баба не ме остави през цялото пазаруване - говори ми за вкусният български кетчуп навремето, за някакви певци, които съм чувал само като имена, и за фестивала "Златният орфей" през '75-та, когато Алла Пугачова получила първата си награда. Накрая се оправда, че била взела със себе си само 1500 тенге, и искаше да ми плати с тях покупките, а аз да си доплатя ако не стигнат, което беше прекалено и едва смогнах да отклоня настояванията й!

След няколко подобни срещи и разговори, взех, че си повярвах, че говоря руски - казвах на хората притеснено разни неща, а те реагираха адекватно без да показват изненада. При предстоящи по-дълги разговори разработих следната стратегия: приближавам се и питам усмихнато "Вы говорите по-английски?", и след първоначалното им стъписване продължавах на моят училищен руско-български. Увериха ме, че спокойно минавам за местен - сефте, както се казва. А и населението е смесица между преобладаващите казахи с азиатски черти (но видимо по-различни от китайци, японци, корейци и др.) и руснаци. Всички изглеждат и се държат като руснаци - дрехи, прически, маниери. Местните девойки са много привлекателни, а по улиците от време на време се срещат и от тези, след които мъжете се обръщат с отворени усти. В Алмати срещнах... но нека първо стигнем до Алмати:)

След като първоначалната идея да отскоча за ден до северният курорт Боровое (днес Бурабай) отпадна по ред причини (беше по-студено, от колкото очаквах, а и мястото като че ли си струва да му се отдели поне един цял ден), оставаше следващата дестинация - бившата столица Алма-Ата, както я знаех от моят "Малы Атлас Мира", издание 1972-ра година, днес носеща името Алматы, или "място с ябълки". Тъй като съм голям почитател на пътуването с влак, реших че ще е чудесна идея, да пътувам до там с влак, и вместо по-бързият, "испански" влак, който взима отсечката Астана-Алмати за 13 часа, си купих билети за стандартният влак. Предстоеше ми най-дългото влаково пътуване в живота и въибражението ми рисуваше живи картини на неумели разговори над чаши с чай и споделена храна, и какви ли не интересни случки! Все пак щях да пътувам цяло едно денонощие! Нямах търпение.

Грешка. Препоръчвам бързият нощен влак - повозваш се, наспиваш се, и се събуждаш където трябва. Моето беше загуба на време - съквартирантът ми в уютното, 4 местно спално купе, беше едно момче с неопределена сексуалност, което в момента, в който тръгнахме заспа, и спа през цялото 24 часово пътуване! Събуди се само колкото да ми предложи храната си - майка му била накупила твърде много и не бивало да отказвам - щяла да се развали. И пак заспа. Така че аз се нагледах на безкрайната жълта степ, прекъсвана от време на време от продължителни престои край индустриални постройки; прочетох една кратка книга; изслушах почти всичките си песни и си отспах като хората - даже прекалено много, защото взе да ме боли гърбът от лежене. И от време на време се вслушвах в преминаващите покрай купето амбулантни търговци:

- Халаты, пижамки, рубашки...

- Кофе, чай...

- Зарядки, наушники, хорошие...

- Детские вешчи....

- Колца, серебро, бижутерия...

- Пирожки, котлеты... Котлеты, пирожки...

- Морожные...

Хей, я почакай малко! Тъй като надеждите ми за вагон-ресторант не се осъщестивха, в един момент бях започнал доста да огладнявам. Спрях жената с пирожките, и взех останалите й 2 пирожки и един рибен котлет, което се оказа нещо като рибешко кюфте, даже и кости имаше, ама вкусно - като си гладен! Струваше ми 400 тенге или под 2 лв., а ми спаси живота 😄 ! Предоволен от засищащото похапване заспах, за да се събудя някъде мноооого по на юг.

Прозорец на вагонът, с който пътувах до Алмати. Влаковата композиция беше толкова дълга, че не успях да я вкарам в кадър;)

За разлика от откритата Астана с нейните открити, студено-ветровити булеварди, Алмати ме посрещна с топло време - като у нас в средата на септември. Очаквах силуета на планината Тяншан да доминира облика на града, но планинските склонове почти не се забелязваха от нивото на улицата. Хванах един автобус наслуки, и когато започна да се отдалечава от мястото ми за настаняване, слязох и реших да повървя. И тук разстоянията са големи - на картата гледаш уж една пресечка, а в действителност ти се налага доста да се поразходиш! Освен по-топло, тук е и доста по-автентично от някак изкуствената Астана, срещат се типични соц-сгради, минах покрай паметник на Ленин; градът още през 19-ти век, като част от Руската империя, е планиран да бъде град-градина - и на два пъти и разушаван от тежки земетресения. Стигнах до хостелът, където бях резервирал и трите си нощувки, за рекордно ниска цена - общо 3600 тенге - по 6 лева на вечер! Оказа се и истинска дупка - а това значи много, щом дори аз - човек, който претендира да няма претенции към настаняването - обмислях да се преместя някъде другаде! Е, имаше си и добри страни - през първата вечер даваха по телевизията казахстанския игрален филм "Брат или брак" (има го и с в youtube с добро качество, препоръчвам го - приятна комедия!), и доста се посмяхме с няколкото казахи, с които го гледахме.

И тук обаче почти нямаше чужденци, а на мен взе да ми доскучава. Самостоятелното пътуване не значи, че си сам постоянно - често пътят ти се събира с този на други пътешественици. Наскоро си бях свалил приложението на сайта couchsurfing за мобилни телефони, и докато го разглеждах попаднах на нова за мен функция - "Hangouts". Оказа се, че можеш да обявиш какво ти се прави, и приложението ти показва всички останали в района, с техните интереси в момента, към които можеш да поискаш да се присъединиш. Не щеш ли - проработи - и така се срещнах с Жибек - чаровно момиче, асистентка във фирма за продажба на големи индустриални машини, и запалена планинарка. Срещнахме се на автобусната спирка пред хотел "Казахстан", и поехме към един от най-лесните планински маршрути - този за изкачването на Кок Жайлау. Жибек - чието странно име значи коприна - се оказа много приятна компания - поне докато не стъпихме в планината, и осъзнах, че духовното й животно най-вероятно е планинска коза, или дива кобила. Това девойче катереше отвесните склонове на Тяншан все едно е на разходка в парка, без дори да се задъха - в сравнение с мен, чиито крайници отказваха да повярват, че им причинявам това! Пътеката беше наистина живописна - не че имах кой знае колко време да й се наслаждавам, понеже бях съсредоточен върху това да остана жив:Х На самият връх попаднахме на стадо диви коне, и въпреки че бях капнал от умора и нямах сухо място по дрехите си, а горе си беше и доста студено - успях да се снимам с конете, преди да избягат:

Това съм аз - мокър, смъртно уморено, но щастлив:D

 Заедно с Жибек. Не сме много на високо - малко над 2000 метра.

Имахме известни колебания дали изобщо да тръгваме, защото прогнозата за времето беше да вали - но пък и на двамата ни се ходеше много и решихме да го мислим на място. Наистина заваля, но на върха имаше малка дървена беседка, където се приютихме с друга двойка местни - момчето говореше английски и ме почерпи със "Сгущенное молоко" върху хляб - "вкусът на детството", което имаше вкус на мед. Наблизо имаше и водопад, но гидът ми изпитваше болки, от онези специфични за красивият пол, така че го пропуснахме и тръгнахме наобратно. Слизането също не беше никак леко, но имаше от тези гледки:

Именно Жибек ме осведоми, че плов и лагман съвсем не са казахски ястия, и предложи да ме заведе да хапнем "бешпармак". В ресторанта, който намерихме нямаха точно такъв, какъвто тя се надяваше, а във вид на супа, който все пак опитах:

Изпратих я с надеждата някой ден да успее да стигне до България, където да й се отплатя подобаващо за гостоприемството.

Освен близките планини и музеите, за трите дни в Алмати видях също зоопарка (надявах се да видя от местните планински кози с хоботести носове, но или нямаше, или ги пропуснах някъде; за сметка на това видях жирафи с малко жирафче!) - добре поддържан и интересен; няколко парка като този на героите-памфилци (каквото и да значи това), монументът на независимостта със статуята на Златният човек на върха; Зеленият фермерски пазар - единственото място, където видях да се продават сувенири, и др. Отбих се през обменно бюро и си взех пълен комплект киргизистански сомове за колекцията - а и за да знам какво да очаквам, когато стигна и до там в някой - надявам се не много далечен - ден:)

Последният ми ден в Казахстан започна с бавни крачки по улиците на заспалият град. Оставях мизерният си хостел с радост, но страната - с нежелание и малко тъга. Жълти листа падаха навсякъде, а всеки по-силен повей на вятъра причиняваше буря от жълъди, които - както установих - завършват с остро връхче, и се забиват доста болезнено! Топла, есенна неделя. Въпреки ранният час туристическият център беше отворен, и любезно момиче ми обясни подробно как да стигна до летището, посъветва ме вместо в близкият музей на музикалните инструменти да отида до музея на Алмати - както и сторих - и ми даде да си принтирам билета за следващият полет с Уиз, понеже летището в Астана не приемало електронни билети! Закусих обилно, разгледах сбирката на музея, напазарувах храна за изпът и си хванах автобус 79 край метростанция "Абай" към летището. Пътувах до Астана със SCAT - оказа се чудесна авиокомпания с вкусно похапване (еклерът за десерт беше един път!), удобни седалки (бях се притеснил, че съм на средна, а то се оказа авариен изход с изглед към два илюминатора едновременно!) и ми предложиха страхотни гледки, докато Боинга се гмураше и изплуваше от различни купчини облаци. Тук в Астана имах достатъчно време между полетите да отскоча и да видя близката сграда на Експо 2017, но студеното време ми охлади ентусиазма. Споменах ли, че Астана държи второто място за най-студена столица на света след Улан-Батор? 

Тези последни редове пиша в самолета за Будапеща. В пристъп на един от тези моменти, когато съм недоспал, но тялото ми решава да извади неподозирани запаси от енергия, се запознах с всички наоколо, говорихме на дълго и на широко с майката и дъщерята - съседи по седалка, които отиваха на малка екскурзия. Оказа се, че нямат форинти и планираха да обменят на летището. Аз обаче, безкрайно позитивен и заразен от желание да правя добро, и най-вече недоспал - им подарих 2000 форинта - достатъчно за shuttle автобуса 100Е до центъра на града. Те пък ми подариха малко пакетче класически курут - солени бели топки, които още не съм опитал - също не съвсем казахски, но от района - увериха ме те:)

Последва един бърз ден в Милано, и вече съм обратно у дома. Захладняло е докато ме е нямало...!