Казахстан - как изобщо се стигна до тук? Може би е виновен Сергей Лукяненко - в една от поредиците му главният герой, в моменти на безизходица отиваше при баба си, която му готвеше мистериозното ястие "плов". От тогава ми е останало едно такова усещане за уют и вкусна храна, когато си помисля за тези географски ширини...
След като Уизеър откриха нискобюджетната линия между Будапеща и Астана, а визите за българи отпаднаха (останалите съседи какво чакат - не знам...), пътуването стана съвсем възможно, и аз търпеливо се заех да дебна възможност. И както се колебаех за септември, не щеш ли ми попадна една от тези промоции "-20% на всички дестинации", и - хайде хоп - вече имах билети! Трябва да призная, че ги взех докато бях на вахта на кораба си, в едно шотландско пристанище, и на няколко пъти прибягвах до димохода (комина), където имаше обхват, за да получа кодовете за потвърждение от банката:) Това не е съвсем разрешено, но с цената на малко адреналин всичко мина добре.
Наистина не помня кога е бил последният път, когато съм се вълнувал толкова много за пътуване. Макар и само за седмица - обявих го за "разузнавателно", следващият път вече ще знам точно какво и как; макр и самостоятелно - дори не се замислих да предлагам на някого, предвид не съвсем евтините билети и абсолютно не-комерсиалната дестинация. Изненадващо, няколко приятели се оказаха добре запознати и заинтересувани от страната, та дори ме посмъмриха, защо не съм казал по-рано! Само думи обаче...:)
И ето че пиша това в огромната зала "Заминаващи" на международното летище "Нурсултан Назърбаев" в Астана. Запомнете това име - така се казва първият президент на Казахстан... който все още е на власт, от 1991-ва насам. Името и ликът му се срещат навсякъде - потрети, музейни зали, огромни паметници и по-малки паметници, лозунги, изписани с големи, светещи букви, и телевизионни канали. За да онагледя казаното току-що:
"Националният музей на Казахстан", гр. Астана.
Именно той разпорежда преместването на столицата в централно разположеният град Акмола, който от 1998 г. насам носи името Астана - или "столица" на казахски. Това е и първият от т.нар. "планирани" градове, в който попадам. Сравняват я с Дубай, но на мен ми прилича повече на строителна площадка - все още се строи навсякъде по левият бряг на река Ишим, като главният план на града е дело на японският архитект Кишо Курокава. Резултатът до момента извиква в мен смесени чувства - от една страна е нещо различно и екзотично, от друга - струва ми се някак бездушно. Разстоянията са ОГРОМНИ - това не е град, в който да се разхождаш пеша. Тествах го - с по около 30000 крачки на ден или 20-25 км., при все че ползвах и градсият транспорт, когато можех, така и не успях да стигна до сградата на Експо 2017-та и Триумфалната арка. Прави впечатление също и живият контраст между новата и старата част на града - хостелът, в който се настаних първоначално беше разположен в чисто нова сграда на огромен булевард, точно срещу масивното сдание на хотел "Триумф", който малко напомня Палатът на Културата и Науката във Варшава. Входът за хостела обаче е от задната страна, където изведнъж се озоваваш на малка селска уличка и множество къщи с дворчета, които биха били на място къде да е в някогашният СССР!
В Астана прекарах следващите два цели дни, за аклиматизация и разглеждане. Сред първите ми впечатления беше колко евтино е тук - горе-долу цените в България, преди 2007-ма, когато отивах до магазина с 5 лева, и се връщах с торба покупки. В началото обмених 100 британски паунда, и седмица по-късно се връщам в къщи с няколко хиляди тенге неизхарчени:
Част от банкнотите на казахстанските тенге (редовно на финалите за най-красива банкнота на годината). 1000 тенге = 5 лв.
Цените на музеите са около 2-3 лв. (8 за националният музей на първата снимка), като във всеки по-голям има и малка столова, което за мен беше огромно удобство! Успях да разгледам:
- Кулата Байтерек - чудесна сграда с много символика в нея - "Байтерек" означава дървото на живота, което се извисява на брега на Световната река, корените му удържат земята, а короната подпира небето. За свещенната птица Самрук и дракона Айдахар ще ви оставя да научите сами, стига да знаете малко руски: Кулата "Байтерек" е една от главните забележителности на Астана и сред основните символи на Казахстан.
Описание на символиката на сградата. Започва с цитат от Назърбаев, разбира се:)
Вътре се минава метал-детектор и с асансьор се стига до върха на кулата, където има кафе и великолепни гледки към града и по-специално - модерната му нова част:
Гледка към Пеещият фонтан (безмълвен докато аз бях там) и сградата на правителството в далечината.
Вход: 700 тенге.
- Националният музей на Казахстан - огромна съвременна сграда помещаваща сравнително бедна експозиция:
Фонтанът пред входа на Нац. музей, с изглед към монументът Казак Ели, университетът по изкуствата и джамията "Султан Хазрат";
Вход за основната експозиция: 1500 тенге + доплащане за допълнителни зали и изложби;
- Централният държавен музей на република Казахстан (в гр. Алмати) - 2 основни зали, посветени на етносите в състава на републиката и на технологичните достижения (и разбира се - на първият и единствен президент). Вход: 500 тенге.
- Градският музей на Алмати - стара сграда, чиято макар и малка експозиция задържа вниманието и си струва посещението. Вход 500 тенге.
Отделно опитах да вляза и в една пирамида на десният бряг на реката - "Дворецът на Мира и Помирението", която се оказа затворена. Специално се отбих и до музеят на военната история, който също се оказа затворен, макар да се предполагаше да работи.
След като споменах по-горе столовите, удобно намиращи се на най-ниските етажи, е редно да отделя няколко реда и за местната кухня! Първо - столови, предлагащи богат избор на вкусна готвена храна се срещаха под път и над път, и предлагаха както местни специалитети, така и по-традиционна кухня. За да опитам първият си плов обаче, без да искам попаднах на специализиран ресторант, който се оказа голяма верига, и напомняше нашето "Happy":
Страшно приятен узбекски чай и наистина вкусен плов. Веригата ресторанти се казва "Руми".
"Плов"-ът се оказа един особен, издължен ориз, който се вари и към него се прибавят стафиди, нахут, моркови и в конкретният случай - телешко месо. В предпоследният си ден в Казахстан обаче научих, че пловът всъщност не е традиционно казахско ястие, а узбекско! Също както и "лангман"-ът - вид тестена паста с месо. Дори не съм питал за различните закуски "самса" - нещо като пълнени банички с месо. Пробвах поне десетина варианта с различни имена, вариращи от обикновенни пирожки (мекици пълни с картофено пюре) до "уч пашмал" (тутманик с месо). Уви, не мога да съм по-описателен, защото готвенето определно не е моята стихия, а храната деля на "вкусна" и "много вкусна":) В края на краищата опитах най-традиционното казахско ястие - "бешпармак", чиято основна съставка е конско месо. Изобщо - месото е на почит, и тежко ви горко, ако сте вегетарианец, или - недай си Боже - веган!
От към напитки - имат няколко приятни вида местна бира, вкусни айряни по турски (т.е. доста солени, както аз ги обичам), както и задължителните "кумис" (айрян от кобилско мляко) и "шубат" (айрян от камилско мляко) - като и двата нито ми допаднаха особено на вкус, нито забелязах някаква разлика:)
В Астана бяха и първите ми запознанства и разговори с казахстанци. Не знаех какво да очаквам от тази нетипична комбинация: тюркси номадски народ, колонизиран от руснаци, преминал през Съветския съюз, мюсюлмани с азиатски черти, говорещи и руски, и казахски (който е доста близък с турския). Първата ми среща от близо беше с един от живеещите в сградата на първият ми хостел, който дойде да ми отвори входната врата на двора (доста време звънях без никой да отговори). Озовах се срещу нисичък казахстанец, с бръсната глава и анцунг "Адидас", който на ведрият ми въпрос дали е от хостела, само отвърна раздразнено "Хостел, бляд!" и се върна да се ровичка в колата си. "Брей, ами че то като в Русия!", помислих си аз. И да - манталитетът на местните по мои наблюдения си е типично руски - добре възпитани, добри хора! На един тротоар в Алмати някой беше написал с бяла боя "Делай добро". "Прави добро" - нещо толкова хубаво и положително, което у дома се е превънало едва ли не в опасно - кой беше казал "няма добро ненакзано"? Обратно в Астана, рецепционистът - след като ми направи забележка, че съм влязъл с обувките - за да се извини за закъснението си лично ме заведе до близката столова, за да вечерям, въпреки, че беше почти полунощ, а столовата - не чак толкова близка. Хостелът, в който се настаних първоначално беше на последният етаж на хубава, нова, триетажна къща с двор, но чувството беше по-скоро като платен couchsurfing - в общата спалня като че ли всички останали освен мен бяха членове на семейството:) На втората ми вечер там ме поканиха да пием чай, и с хазяйката си говорихме до 2 през нощта - като й казах, че съм българин, веднага ме обяви за "свой" и спомена възторжено Лили Иванова и Филип Киркоров. В един супермаркет в Алмати, докато си избирах вечеря на щанда за готови храни, ме заговори една баба, и когато след няколко разменени изречения нещо се затрудних, и се оправдах, че не говоря руски достатъчно добре, тя се обърна изненадана да ме разгледа. Тази баба не ме остави през цялото пазаруване - говори ми за вкусният български кетчуп навремето, за някакви певци, които съм чувал само като имена, и за фестивала "Златният орфей" през '75-та, когато Алла Пугачова получила първата си награда. Накрая се оправда, че била взела със себе си само 1500 тенге, и искаше да ми плати с тях покупките, а аз да си доплатя ако не стигнат, което беше прекалено и едва смогнах да отклоня настояванията й!
След няколко подобни срещи и разговори, взех, че си повярвах, че говоря руски - казвах на хората притеснено разни неща, а те реагираха адекватно без да показват изненада. При предстоящи по-дълги разговори разработих следната стратегия: приближавам се и питам усмихнато "Вы говорите по-английски?", и след първоначалното им стъписване продължавах на моят училищен руско-български. Увериха ме, че спокойно минавам за местен - сефте, както се казва. А и населението е смесица между преобладаващите казахи с азиатски черти (но видимо по-различни от китайци, японци, корейци и др.) и руснаци. Всички изглеждат и се държат като руснаци - дрехи, прически, маниери. Местните девойки са много привлекателни, а по улиците от време на време се срещат и от тези, след които мъжете се обръщат с отворени усти. В Алмати срещнах... но нека първо стигнем до Алмати:)
След като първоначалната идея да отскоча за ден до северният курорт Боровое (днес Бурабай) отпадна по ред причини (беше по-студено, от колкото очаквах, а и мястото като че ли си струва да му се отдели поне един цял ден), оставаше следващата дестинация - бившата столица Алма-Ата, както я знаех от моят "Малы Атлас Мира", издание 1972-ра година, днес носеща името Алматы, или "място с ябълки". Тъй като съм голям почитател на пътуването с влак, реших че ще е чудесна идея, да пътувам до там с влак, и вместо по-бързият, "испански" влак, който взима отсечката Астана-Алмати за 13 часа, си купих билети за стандартният влак. Предстоеше ми най-дългото влаково пътуване в живота и въибражението ми рисуваше живи картини на неумели разговори над чаши с чай и споделена храна, и какви ли не интересни случки! Все пак щях да пътувам цяло едно денонощие! Нямах търпение.
Грешка. Препоръчвам бързият нощен влак - повозваш се, наспиваш се, и се събуждаш където трябва. Моето беше загуба на време - съквартирантът ми в уютното, 4 местно спално купе, беше едно момче с неопределена сексуалност, което в момента, в който тръгнахме заспа, и спа през цялото 24 часово пътуване! Събуди се само колкото да ми предложи храната си - майка му била накупила твърде много и не бивало да отказвам - щяла да се развали. И пак заспа. Така че аз се нагледах на безкрайната жълта степ, прекъсвана от време на време от продължителни престои край индустриални постройки; прочетох една кратка книга; изслушах почти всичките си песни и си отспах като хората - даже прекалено много, защото взе да ме боли гърбът от лежене. И от време на време се вслушвах в преминаващите покрай купето амбулантни търговци:
- Халаты, пижамки, рубашки...
- Кофе, чай...
- Зарядки, наушники, хорошие...
- Детские вешчи....
- Колца, серебро, бижутерия...
- Пирожки, котлеты... Котлеты, пирожки...
- Морожные...
Хей, я почакай малко! Тъй като надеждите ми за вагон-ресторант не се осъщестивха, в един момент бях започнал доста да огладнявам. Спрях жената с пирожките, и взех останалите й 2 пирожки и един рибен котлет, което се оказа нещо като рибешко кюфте, даже и кости имаше, ама вкусно - като си гладен! Струваше ми 400 тенге или под 2 лв., а ми спаси живота 😄 ! Предоволен от засищащото похапване заспах, за да се събудя някъде мноооого по на юг.
Прозорец на вагонът, с който пътувах до Алмати. Влаковата композиция беше толкова дълга, че не успях да я вкарам в кадър;)
За разлика от откритата Астана с нейните открити, студено-ветровити булеварди, Алмати ме посрещна с топло време - като у нас в средата на септември. Очаквах силуета на планината Тяншан да доминира облика на града, но планинските склонове почти не се забелязваха от нивото на улицата. Хванах един автобус наслуки, и когато започна да се отдалечава от мястото ми за настаняване, слязох и реших да повървя. И тук разстоянията са големи - на картата гледаш уж една пресечка, а в действителност ти се налага доста да се поразходиш! Освен по-топло, тук е и доста по-автентично от някак изкуствената Астана, срещат се типични соц-сгради, минах покрай паметник на Ленин; градът още през 19-ти век, като част от Руската империя, е планиран да бъде град-градина - и на два пъти и разушаван от тежки земетресения. Стигнах до хостелът, където бях резервирал и трите си нощувки, за рекордно ниска цена - общо 3600 тенге - по 6 лева на вечер! Оказа се и истинска дупка - а това значи много, щом дори аз - човек, който претендира да няма претенции към настаняването - обмислях да се преместя някъде другаде! Е, имаше си и добри страни - през първата вечер даваха по телевизията казахстанския игрален филм "Брат или брак" (има го и с в youtube с добро качество, препоръчвам го - приятна комедия!), и доста се посмяхме с няколкото казахи, с които го гледахме.
И тук обаче почти нямаше чужденци, а на мен взе да ми доскучава. Самостоятелното пътуване не значи, че си сам постоянно - често пътят ти се събира с този на други пътешественици. Наскоро си бях свалил приложението на сайта couchsurfing за мобилни телефони, и докато го разглеждах попаднах на нова за мен функция - "Hangouts". Оказа се, че можеш да обявиш какво ти се прави, и приложението ти показва всички останали в района, с техните интереси в момента, към които можеш да поискаш да се присъединиш. Не щеш ли - проработи - и така се срещнах с Жибек - чаровно момиче, асистентка във фирма за продажба на големи индустриални машини, и запалена планинарка. Срещнахме се на автобусната спирка пред хотел "Казахстан", и поехме към един от най-лесните планински маршрути - този за изкачването на Кок Жайлау. Жибек - чието странно име значи коприна - се оказа много приятна компания - поне докато не стъпихме в планината, и осъзнах, че духовното й животно най-вероятно е планинска коза, или дива кобила. Това девойче катереше отвесните склонове на Тяншан все едно е на разходка в парка, без дори да се задъха - в сравнение с мен, чиито крайници отказваха да повярват, че им причинявам това! Пътеката беше наистина живописна - не че имах кой знае колко време да й се наслаждавам, понеже бях съсредоточен върху това да остана жив:Х На самият връх попаднахме на стадо диви коне, и въпреки че бях капнал от умора и нямах сухо място по дрехите си, а горе си беше и доста студено - успях да се снимам с конете, преди да избягат:
Това съм аз - мокър, смъртно уморено, но щастлив:D
Заедно с Жибек. Не сме много на високо - малко над 2000 метра.
Имахме известни колебания дали изобщо да тръгваме, защото прогнозата за времето беше да вали - но пък и на двамата ни се ходеше много и решихме да го мислим на място. Наистина заваля, но на върха имаше малка дървена беседка, където се приютихме с друга двойка местни - момчето говореше английски и ме почерпи със "Сгущенное молоко" върху хляб - "вкусът на детството", което имаше вкус на мед. Наблизо имаше и водопад, но гидът ми изпитваше болки, от онези специфични за красивият пол, така че го пропуснахме и тръгнахме наобратно. Слизането също не беше никак леко, но имаше от тези гледки:
Именно Жибек ме осведоми, че плов и лагман съвсем не са казахски ястия, и предложи да ме заведе да хапнем "бешпармак". В ресторанта, който намерихме нямаха точно такъв, какъвто тя се надяваше, а във вид на супа, който все пак опитах:
Изпратих я с надеждата някой ден да успее да стигне до България, където да й се отплатя подобаващо за гостоприемството.
Освен близките планини и музеите, за трите дни в Алмати видях също зоопарка (надявах се да видя от местните планински кози с хоботести носове, но или нямаше, или ги пропуснах някъде; за сметка на това видях жирафи с малко жирафче!) - добре поддържан и интересен; няколко парка като този на героите-памфилци (каквото и да значи това), монументът на независимостта със статуята на Златният човек на върха; Зеленият фермерски пазар - единственото място, където видях да се продават сувенири, и др. Отбих се през обменно бюро и си взех пълен комплект киргизистански сомове за колекцията - а и за да знам какво да очаквам, когато стигна и до там в някой - надявам се не много далечен - ден:)
Последният ми ден в Казахстан започна с бавни крачки по улиците на заспалият град. Оставях мизерният си хостел с радост, но страната - с нежелание и малко тъга. Жълти листа падаха навсякъде, а всеки по-силен повей на вятъра причиняваше буря от жълъди, които - както установих - завършват с остро връхче, и се забиват доста болезнено! Топла, есенна неделя. Въпреки ранният час туристическият център беше отворен, и любезно момиче ми обясни подробно как да стигна до летището, посъветва ме вместо в близкият музей на музикалните инструменти да отида до музея на Алмати - както и сторих - и ми даде да си принтирам билета за следващият полет с Уиз, понеже летището в Астана не приемало електронни билети! Закусих обилно, разгледах сбирката на музея, напазарувах храна за изпът и си хванах автобус 79 край метростанция "Абай" към летището. Пътувах до Астана със SCAT - оказа се чудесна авиокомпания с вкусно похапване (еклерът за десерт беше един път!), удобни седалки (бях се притеснил, че съм на средна, а то се оказа авариен изход с изглед към два илюминатора едновременно!) и ми предложиха страхотни гледки, докато Боинга се гмураше и изплуваше от различни купчини облаци. Тук в Астана имах достатъчно време между полетите да отскоча и да видя близката сграда на Експо 2017, но студеното време ми охлади ентусиазма. Споменах ли, че Астана държи второто място за най-студена столица на света след Улан-Батор?
Тези последни редове пиша в самолета за Будапеща. В пристъп на един от тези моменти, когато съм недоспал, но тялото ми решава да извади неподозирани запаси от енергия, се запознах с всички наоколо, говорихме на дълго и на широко с майката и дъщерята - съседи по седалка, които отиваха на малка екскурзия. Оказа се, че нямат форинти и планираха да обменят на летището. Аз обаче, безкрайно позитивен и заразен от желание да правя добро, и най-вече недоспал - им подарих 2000 форинта - достатъчно за shuttle автобуса 100Е до центъра на града. Те пък ми подариха малко пакетче класически курут - солени бели топки, които още не съм опитал - също не съвсем казахски, но от района - увериха ме те:)
Последва един бърз ден в Милано, и вече съм обратно у дома. Захладняло е докато ме е нямало...!
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега