Месец из Централна Азия: Казахстан

3. Месец из Централна Азия: Казахстан

Първи стъпки на казахстанска земя и ни заобиколиха десетки шофьори, които един през друг се надвикваха да ни канят в колите си. Разбрахме се с един да ни кара до Шимкент за 2000 тенге, което се падаше по 7 долара на човек. Черната борса е на особена почит по тези места, сменихме набързо едни 20 долара, като най-важното е, че имахме едни надраскани 10 долара, които никой не искаше, а пък тук без никакъв проблем ги „лапнаха”.

В колата бяхме с още две момчета, които не продумаха през целия път.  За сметка на нас. Шофьорът за първи път качваше чужденци, при това говорещи руски, и като се започна един разпит и освен това подробен разказ на живота му. Каза ни, че е на 29 години, изглеждаше поне на 45, не беше ходил по-далече от Шимкент, а родом беше от селото на границата Черняевка.

Остави ни при хотел „Нуротау”, който си бяхме избрали от гайда. Хотелът се оказа с по-луксозни и по-малко луксозни стаи, като едните бяха по 7000 тенге (към 18 евро), а другите по 8000 тенге. Като видяхме стаята за 7000 веднага решихме, че оставаме – имаше две двойни легла, много пространство, телевизор, самовар и вентилатор. Дамата все пак искаше да ни покаже и тези от 8000 тенге, които всъщност бяха малки апартаменти със стая и кухня – ние нямахме никакво намерение да готвим, така че си останахме безкрайно доволни от по-малката стая.

В самия Шимкент няма кой знае какво за разглеждане. Хапнахме в ресторанта на хотел „Ордабаши”, който е на централния градски площад. На площада бяха паркирани няколко лимузини, които очакваха гостите на предстояща сватба. Имаше и един блестящ мерцедес, в който вероятно щяха да се качат младоженците.

Оттам се качихме в Парка на независимостта, който е съвсем нов, създаден е 2011г. Около главния монумент има приятно парково пространство. Дърветата още са малки и сянката е леко оскъдна, имаше градини с рози, из които се мотаеха работници, които ги поддържаха. По беседките бяха насядали влюбени двойки, които нещо си гукаха в морната жега.

Следобеда седнахме в в сладкарница „Мармарис”, където хапнахме „соц тортичка” с онези мазни, тежки кремове, ама пък беше чудно вкусна.

Вечерта направихме няколко тегела из града, като седнахме да пием кафе в Кен Баба – централният парков комплекс, където местните излизаха със семействата си.

На следващата сутрин ни спря един шофьор, който ни закара до гарата, откъдето трябваше да вземем маршрутката до село Жабагылы. Имахме уговорка по мейл с Женя, който организира турове из резервата Аксу-Жабагылы.

На гарата беше някаква лудница, ама ние си намерихме нашата маршрутка, която потегляше след час и половина и си седнахме на пейката до нея, за да наблюдаваме хората наоколо. По едно време се появи едно момиче – много странен екземпляр, което ни попита къде седим, ние и посочихме и тя запази три места зад нас. Обади се по телефона и започна да крещи, че вече била пристигнала, къде се мотаели другите, че й било писнало от тях... Беше облечена с много дълга тъмна рокля, която изобщо не отиваше на възрастта й, носеше ужасни черни обувки с дебели платформи, косата й беше прибрана в стегнат кок и само размяташе един телефон, сигурно първо поколение мобилни след тези с антените, и оправяше едни бели слушалки.

По едно време се появиха майка й и баба й, с които беше говорила по телефона. И като се започна един скандал, защо им е давала зор, и като се започнаха едни неприлични епитети от майка към дъщеря, направо неудобно ни стана. Дъщерята също не си мълчеше и постоянно ги наричаше „вещици”. А те наистина бяха ужасни – със спластени руси коси, червендалести лица, прозрачни сини очи, някакви дрипави дрехи и искрящ лилав лак – дъщерята също беше с такъв лак, като и трите нямаха маникюр, а оръфани нокти. Крещяха си една на друга на руски, та ние всичко разбирахме.

Две жени с малки деца ни помолиха да си сменим местата, при което ние с леко негодувание се съгласихме, но рускините вдигнаха такъв скандал, че шофьорът трябваше да ги успокоява. Оказа се, че и те искали да седнат на нашите места, но не са ни попитали, откъде-накъде тези сега ще сядат на нашите места, при положение, че са дошли след рускините. И като взеха да им крещят, че ако не им харесва да слизат и да си седят вкъщи, къде са тръгнали с тези деца.

Най-накрая дойде време да потегляме. Билетът струваше 400 тенге. Пътят беше доста разоран и маршрутката подскачаше през цялото време. Питаха ни къде искаме да слезем в Жабагылы и шофьорът ни спря пред къщата на Женя. То се оказа, че не е просто къща, а комплекс с няколко къщи и бунгала.  Настанихме се в нашата стая и ни викнаха да хапнем – пиле със зеле.

Следобяда дойде една голяма група холандци – 19 човека, към които ние щяхме да се присъеденим за утрешния преход. Хората бяха на възраст над 50, като някои изглеждаха дори и към 80, но явно бяха тренирани щом щяха да катерят толкова.

Запознахме се с Женя, той се зарадва, че говорим руски и си поговорихме малко. Постоянно имало чужденци за резервата. Изисква се специално разрешение, за да влезеш на територията и затова няколко местни с това си изкарват прехраната –  осигуряват достъп на туристите до мястото.

Съпругата на Женя беше починала и сега той живееше със Сара, която веднага ни прие за „наши ребята” и когато някой от гостите имаше въпроси, тя ни викаше да й помагаме с превода, че английският й беше съвсем начален.

Излязохме на разходка из селото и околностите. Беше последният учебен ден и в селското училище имаше тържество. Децата веднага дойдоха, поздравиха ни, ръкуваха се с нас. Като се ръкуват и поставят втората си ръка върху твоята.

На другия ден тръгнахме към резервата с един раздрънкан бус. Ние като най-млади и водачката на холандците бяхме най-отзад, където пък се разговорихме и се оказа, че групата тепърва ще минава по нашия път и ще слизат надолу към Узбекистан. Имахме и един гайд, англоезичен, ама не много добре с езика, та пак на моменти ние бяхме връзката с холандците. Първо отидохме да гледаме диви лалета, но сезонът им беше преминал и видяхме само стеблата им. После дойде истинският преход – предстоеше ни слизане до реката Аксу – чийто води бяха бели, оттам и името й (ак-бял, су-вода). Ние бяхме на върха на ждрелото и трябваше да се спуснем до долу. Тъй като само ние бяхме бързи, ни отпуснаха едно момче от местното горско стопанство, което да ни придружи, а пък останалите в група щяха да се спускат спокойно надолу.

Момчето се казваше Бегжан и се разговорихме доста по пътя. Беше на 22 години и се оплака, че родителите му са му казали, че до една година трябва да се ожени. Бъдещата булка се избира от родителите, които се договарят и уреждат сватбата. Има случаи, когато младите изобщо не се виждат преди церемонията, но често се организира среща, на която те се запознават. Според Бегжан, ако не хареса бъдещата си жена може и да откаже да се ожени за нея, но в този случай ще създаде проблем на момичето, затова в повечето случаи младите са съгласни с решението на родителите си.

Самият каньон е много красив, а водите на реката наистина са бели. Спускането не ни отне толкова дълго време, колкото си мислехме, докато сме на върха. Починахме си хубаво край реката и когато започнахме да се катерим обратно, още срещахме холандци, които слизаха надолу.

Беше ни осигурен обяд в резервата и ние хапнахме набързо, за да можем след това още да се разходим из околността, докато останалите обядват. След обяд част от групата се разбрахме да направим още един кратък преход, а пък тези, които бяха уморени, можеха да си починат на поляната.

Вечерта се прибрахме доволни от видяното и уредихме сметките с Женя – 63000 тенге, което не беше малко, ама пък си изкарахме чудесно. На следващия ден предстоеше тежък път – Жабагылы-Шимкент-Туркестан.

Хванахме маршрутката до Шимкент в 7.30ч. Маршрутката до Туркестан не тръгва от същата гара, на която пристигнахме ние. Питахме разни шофьори на гарата, искаха ни по 700-800 тенге да ни закарат до другата. Естествено демонстративно им обръщахме гръб с надеждата, че ще свалят от цената, ама не стана. Ние обаче не се отказахме и тръгнахме пеша по улицата. По едно време ни спря една кола, разбрахме се с човека за 500 тенге и ни закара, а да си признаем гарата не беше никак близо.

Като казахме, че сме за Туркестан веднага ни натовариха на една маршрутка, платихме по 600 тенге и след 2 часа бяхме в Туркестан. Първата ни задача там беше да си купим билети за нощния влак до Алмати. Оказа се, че за влака в 17ч. нямаше билети, ако искаме за този в 22ч. няма проблем, но пътува 17 часа. Жената ни посъветва да вземем автобус и отидохме на автогарата.

Имаше безкрайно много автобуси до Алмати и тъй като се чудехме кой да изберем и как да отхвърлим най-нахалните питахме дали имат климатик, а пък знаехме, че никой няма. Накрая един по-печен шофьор ни извика в автобуса, качи ни на втория етаж и ни каза, че ако седнем на първите две седалки хем ще имаме много разстояние пред нас, хем ще сме близо до люка, който ще е отворен и ще влиза въздух. И така се уредихме с чудни места, а пък най-хубавото беше, че ни предложи да си оставим и раниците. Автобусът тръгваше в 18ч. и пътят беше 13 часа до Алмати.

На фона на видяното в Самарканд и Бухара, комплексът в Туркестан изобщо не е впечатляващ. За местните това е най-голямата историческа забележителност в страната, но ако преди това сте били в Узбекистан няма смисъл да си губите времето тук.

Седнахме в горещината в един мега кичозен ресторант – единственият отворен, за да хапнем. Навсякъде имаше мигащи лампички, а пък столовете бяха златисти. Лапша и шашлик за мен и плов без месо за Ангел. Размотавахме се безцелно, докато дойде време да потегли автобуса.

В 18ч. потеглихме към Алмати. Автобусът беше пълен, а нашите места – идеални. Най-впечатляващото нещо по пътя бяха тоалетните. Влизаш в едни гаражо-бараки, където в края има едно продънено корито, служещо за писоар, а цялото пространство е в дупки, където хората яко се напъват. Ама няма стени, няма прегради. Все едно влизаш в стята, клякаш и си вършиш работата. И задължително, докато напъват, всички пушат. Направо може да отлетиш от аромата, който се носи из помещението.

Сутринта около 7 часа бяхме около Алмати, на някаква гара далеч извън града. Искаха ни по 2000 тенге на човек, за да ни закарат до града. Естествено се започнаха едни пазарлъци и им казахме, че повече от 1000 няма да им дадем – то това беше някаква съвсем необмислена сума само и само да ни се махнат от главата, ама един дядо се съгласи да ни закара за 1000. Качи още 2 жени и потеглихме.

Бяхме си резервирали стая в хостел „Алма Синема” на главната улица „Желкотсан”. Не беше много приятен хостела, ама пък ни настаниха в 8 сутринта. Поспахме докъм обяд и отидохме да хапнем в най-близкия приличен ресторант, защото бяхме умрели от глад. И се оказа грузински ресторант, където естествено всичко е с кориандър. Докато го изчистя от храната, забравих, че съм гладен.

После минахме през пазара, където си купихме курт – кобилешко сирене с много тебеширен вкус и пихме кумис – мляко от кобила, също изключително гадно (всъщност на Ангел му беше приемливо). И оттам решихме да обиколим някои от архитектурните забележителности. Най-близо ни беше красивата катедрала Свято-Вознесенский Кафедральный собор, около която беше пълно с гонещи се хлапета и крещящи родители. Разходихме се из парка и поснимахме огромния мемориал зад църквата. После се спуснахме към мюсюлманския квартал и намиращата се там джамия. Тази част на града е в пълен контраст с останалата, имахме чувството, че се намираме някъде в Близкия изток.

Из уличките видяхме табела за бръснарски салон и решихме да се подстрижем. Слязохме в мазето на една кооперация и се оказа, че там има различни дюкяни – кипеше си някакъв подземен живот. Една жена си беше приспособила някаква стаичка и там стрижеше наред. Имаше две момчета пред нас. Добре ме пипна първи номер, след което ми тегли и един бръснач, Ангел реши да пропусне бръснача.

До вечерта се размотавахме из улиците и парковете. Обиколихме където каквото имаше да се снима според Lonely Planet -  хубавото е, че тротоарите са широки и спокойно може да се разхождаш из града пеша.

Сядахме по кафенетата, пробвахме местните сладкиши и напитки. Всъщност това беше първото място от пътуването ни с абсолютно европейска градска среда. Забелязали сме, че след две-три седмици на път, започва да ни липсва място, където да е по-подредено и напомнящо на средата у нас, след което отново може да се впуснем в местния начин на живот и среда. Та в Алмати се чувствахме като в София, още повече, че и цените бяха същите като у нас.

На следващия ден се качихме с лифта до градския хълм Кьок Тьобе, където беше ТВ кула. Билетът за лифта струваше 2000 денге в двете посоки. Горе гледката към града е невероятна, има един смешен паметник на „Бийтълс”, на който не може да различиш кой кой е, но според информационната табела, лично Йоко Оно е одобрила статуята на Джон Ленън.

На обяд отидохме в открития ресторант „Неделка”, където открихме още едно местно питие – морс, приготвя се от ягоди и прилича на компот, а Ангел много хареса окрошката – студена супа със зеленчуци.

Разходихме се пеша до мола, откъдето се откриваше гледка към високопланинската пързалка „Медео”, която беше доста впечатляваща. Самият мол беше изключително лъскав, само с някакви високопарни марки и нямаше почти никакви хора вътре. Намираше се до Ritz-Carlton, чиято пък сграда е абсолютно чудовище, огромно необхватно нещо.

Вечерта пихме най-вкусния чай, който някога съм опитвал. Поръчахме си чай от ябълка с канела и ни сервираха кана, в която имаше нарязана зелена ябълка и две пръчки канела.

На следващия ден имахме следобеден полет до Бишкек. Отидохме отново до „Неделка”, където този път хапнах едно гювече с месо, картофи и гъби, които бяха запечатани в бутер тесто – направо да си оближеш пръстите.

Взехме автобус 92 и с него се придвижихме до летището, където много бързо минахме митническата проверка и се отправихме към полета за Бишкек, който щеше да е изключително кратък.

Месец из Централна Азия: Туркменистан

https://magelanci.com/patepisi/article/388-месец-из-централна-азия-туркменистан/

Месец из Централна Азия: Узбекистан

https://magelanci.com/patepisi/article/391-месец-из-централна-азия-узбекистан/