Месец из Централна Азия: Киргизстан

НА ГОСТИ ПРИ НОМАДИТЕ В КИРГИЗСТАН

Полетът от Алмати до Бишкек е едва 30 минути, но летище Манас е единственият пункт, откъдето може да получиш виза при пристигане, затова избрахме със самолет да прелетим 230 километра от най-големия град в Казахстан до столицата на Киргизстан. Ние двамата сме единствените чужденци в самолета и само ние се отправяме към гишето за визи. Срещу 60 долара за около 10 минути визите са в паспортите ни. През това време всички останали от самолета са минали проверката и полицаите нервничат, защото чакат само нас. Хвърлят бегъл поглед върху визата и скоростно се озоваваме в салона на пристигащите, където ни очаква Дима – човекът, в чиито апартамент ще нощуваме, а на следващия ден заедно ще се отправим към прохода Долон, за да отидем при Гулмира и Бахит – семейство номади, което живее на височина над 3000 метра в планината Тяншан.

Централната част на Бишкек може да се обходи пеша – красиво аранжираните паркови пространства се редуват с площади с грандиозни монументи и фонтани. Кафенетата са пълни с млади хора, които разговарят помежду си на руски, възрастните киргизци седят по уличните пейки и гордо демонстрират своите бяло-черни калпаци, а дами с колоритни престилки предлагат студен чай, кумис и чал от големи 20-литрови бидони.

По-късно през годината предстояха Международните игри за номади и навсякъде из столицата бяха разлепени плакати за голямото събитие. Участниците се състезават в 8 дисциплини, сред които торгуз коргол - настолна игра, при която двамата състезаващи се трябва да съберат 162 камъка, традиционната узбекска борба кураш, борбата на гърба на кон - ер ениш и най-впечатляващата дисциплина - кок-бору, където ездачи от два отбора играят нещо като футбол, но с кози труп, вместо топка. За първи път номадските игри се провеждат през 2014г., като тогава правителството на Киргизстан финансира проявата с над 3 милиона долара. Състезателите в игрите са от 10 държави, които регионално можем да позиционираме като Средна Азия плюс Русия и Турция.

Вечерта в Бишкек седнахме в ресторант „Джалалабад”, като видяхме ниските маси с красивите черги отстрани и липсата на столове, решихме, че това е нашето място за вечеря. Заведението беше почти пълно. Свикнахме, че по тези ширини чужденците са рядкост и се радвахме на вниманието на местните, които пък бяха много изненадани, че говорим руски, от което следваше една дълга комуникация и много усмивки. Сервитьорите се надпреварваха да ни носят местните специалитети, които да опитаме – супа-лапша от говеждо, запечен лагман – спагети на фурна с агнешко и зеленчуци, мантъ с тиква, току-що изваден от пещта хрупкав лаваш, а за разхлаждане - литър студен компот от череши.

На следващия ден преди да тръгнем към Долон влязохме в един магазин, откъдето купихме продукти за домакините, а за хлапетата взехме килограм бонбони и един чувал орехи. Дима ни беше предупредил, че на километри около бивака няма нищо, така че трябва да си занесем всичко, от което може да имаме нужда.

След няколко часа из планинските пътища и кратък престой за обяд в оживеното селце Кочкор, потеглихме по черен път, следващ лъкатушеща река. В далечината се мяркаха два силуета. Като наближихме Дима с учудване възкликна: „Ама това е Гулмира!”

Оказа се, че домакинята ни е ходила до Кочкор – първо 6 километра пеша, за да излезе на пътя, а след това е стопирала, за да я откарат до селото. Сега се връщаше отново пеша, заедно с племенника си. Бързаше, за да не пристигнем преди нея. Но благодарение на неочакваната ни среща й спестихме 5 километра по черния път.

Докато стигнем стопанството им, Гулмира се оживи и започна да ни разказва как се е озовала в този край. Преди 15 години мъжът й Бахит я откраднал от семейството й, което живеело в малкото градче Балъкчи, край езерото Исък кул. Като видяла красотата на Долонския проход се разплакала от щастие, че занапред животът й ще тече сред безкрайната шир на Тяншан. И до ден днешен зимно време семейството обитава постройките, в които Бахит за първи път довел Гулмира. А лете заедно с цялото домочадие и добитъка се пренасят „на зелено”, където построяват т.нар. „джайло” - юрта и други временни постройки, в които остават до ранна есен, когато температурите започват да падат.

Като видяха колата отдалеч група хлапета се втурнаха да ни посрещат. Освен тримата синове на Гулмира и Бахит, на гости им бяха и двама от племенниците – мъникът в колата и един първокласник, с когото впоследствие щяхме да станем неразделни. Запознахме се с всички, а в къщата ни посрещна и двегодишната красавица на семейството, която срамежливо надничаше зад един пъстър китеник.

Постройката беше от кал, имаше две малки стаи и външно помещение, където бяха складирани всякакви земеделски уреди, кофи и цял куп разхвърляни детски обувки. В едната стая имаше печка и маса. Въпреки че беше началото на юни, температурата навън едва ли надхвърляше 15 градуса, така че топлината от печката ни дойде добре, а и придаваше уют в малката стаичка. Седеше се на земята върху дебели черги. Втората стая беше малко по-голяма и там освен пъстрите тъкани килими имаше и един стол, върху който бяха сгънати цял куп дебели одеяла.

Нямаше нито електричество, нито течаща вода. Впоследствие разбрахме, че взимат вода от близката река. Преваряват я и правят чай - това всъщност беше единствената достъпна течност в къщата.

По-късно, когато заедно с хлапетата отидохме да катерим близките възвишения, разбрахме какво е да нямаш питейна вода около теб. След поредния връх седнахме да починем и извадихме бутилките с вода от раниците. Предложихме на децата и всички те много се зарадваха. На следващата почивка вече сами си поискаха да пийнат вода. И тогава ние вече осъзнахме, че всъщност те нямат питейна вода и това за тях е нещо вкусно, което рядко получават.

Като се завърнахме в бивака, трябваше да се насекат фъшкии за печката. Решихме, че ще ги отменим този ден и ние ще се заемем с тази работа. Започнаха да ни носят едни огромни късове, които с много пот успявахме да разцепим на малки парчета, които да влязат в печката. За награда хлапетата ни почерпиха с шепа орехи.

Вечерта се започна една дълга процедура по прибиране на животните. Имаха над 100 овце и кози, около 50 крави и двайсетина коне. Повече от час отне на Гулмира и по-големите деца да издоят целия добитък.

А на вечеря масата изобилстваше от млечни продукти – сирене, калъпи масло, каймак, квасено кисело мляко и кана прясно мляко. Домакинята беше опекла и вкусна питка, която Бахит разпредели на всеки един от 11-те насядали около масата. Гулмира постоянно подканваше „кушайте” и не спираше да налива чай с мляко в малките купички. За десерт децата напълниха половината купичка със захар и заляха останалата част с кисело мляко. Всъщност захарта беше единственото сладко в къщата, освен бонбоните, които ние донесохме, но родителите предвидливо прибраха и прецениха, че те ще се разпореждат кога и колко ще получат децата.

Тъй като крушката, която се зареждаше от слънчеви батерии вече едва мигаше, домакините подредиха овчите кожи по пода, раздадоха вълнените одеяла и всички се наместихме върху меките постелки.

Като се събудихме на сутринта в стаята нямаше никой друг освен нас. Скоро децата се появиха и ни се засмяха, че са станали още в 6 и половина, а ние се събуждаме чак в 8. След бърза „млечна закуска” излязохме из хълмовете, за да дебнем за снимка мармотите, които огласяха долината с крясъците си.

На изпроводяк се оказа, че са докарали стада якове от високите части на планината, за да ги скопяват. Гледката със стотиците рунтави говеда, пръснати из зелената поляна беше неописуема. Като ни видяха, групата мъже, заели се с кървавата операция, отказаха да ни пуснат преди нагледно да ни демонстрират как се справят. За секунди отрязаха част от мъжествеността на поредното добиче и гордо ни показаха придобивката. За нас беше жестоко, за тях обичайно действие, което се повтаря всяка пролет.

Финална снимка за спомен, трудна раздяла с хлапетата и незабравими спомени за нас.

Следваща ни спирка беше езерото Исък кул или Горещото езеро – с площ от над 6000 кв. км. водоемът е един от най-големите в света и шести по дълбочина с най-ниска точка 702м.  Водата е солена и никога не замръзва. Искахме да отседнем в близост до минералния извор Бар-Булак. Тази част на брега е сравнително ненаселена и в началото на юни е трудно да срещнеш други хора, освен няколкото местни, които се грижат за минералните бани край извора и продавачката в близкия магазин.

15-градусовата температура не ни спря да поплуваме в езерото под одобрителните погледи на киргизите, след което бързо да се спуснем към горещите минерални извори, където блажено да се отдадем на бълбукащата пара.

Пустите пясъчни ивици на езерото Исък кул, безкрайните планински масиви на Тяншан и искрените усмивки по лицата на номадите и до днес ме пренасят в един различен свят, в който човекът живее в хармония с природата, свят, в който туристите са малко, но тези, които се престрашат да отидат откриват ценностите и спокойствието, които отдавна сме загубили по нашите ширини.