Месец из Централна Азия: Туркменистан

Месец из Централна Азия

1. Туркменистан

Страните от Централна Азия бяха на много предни позиции в мечтаните за посещение дестинации и от известно време се чудехме дали да не се включим в някоя организирана група, с която да отидем до Туркменистан и оттам да продължим сами с обиколката.  И така се спряхме на едно предложение, което предвиждаше две седмици из Туркменистан и Узбекистан, а пък ние щяхме да си продължим самостоятелно още две седмици из Казахстан и Киргизстан.

Започна се безкрайната документация по получаването на туркменските визи, за което сме много благодарни на организатора на първата част от пътуването. След изпращането на известен брой документи имахме разрешение за визи, които щяхме да получим при пристигането в Ашхабад. Групата ни беше съвсем малобройна – общо 5 човека.

На летище „Ататюрк” в Истанбул се сблъскахме с първите дами от предстоящата дестинация. Нарамили огромни денкове, те се приближиха към нас и се усмихнаха демонстрирайки златна усмивка (златните зъби са много ценени в цяла Централна Азия, и особено в Туркменистан). Виждаха, че сме с малки раници и веднага се опитаха да ни бутнат част от багажа им. След като им отказахме, възмутено ни отвърнаха: „Чего важничите?”

На летището в Ашхабад платихме 99 долара, за да влезем в страната – 85 долара за виза и 14 за входна такса. Тълпата беше огромна и всички имаха безмерни количества багаж. Добре, че ни пуснаха по т.нар. зелен коридор, защото бяхме почти без багаж, и предредихме всички, че иначе повече от час чакане не ни мърдаше.

По пътя към хотела забелязахме, че жените ходят традиционно облечени и това прави атмосферата някак приказна. Роклите им са разноцветни, дълги и сякаш ушити специално за тях, а на главите си носят високи тюрбани. Ходят бавно и изключително изправени.

Минаваме през новата част на Ашхабад, която е доста призрачна. Широки булеварди с лъскави лампи встрани, но без никакви автомобили, високи мраморни сгради, които не изглеждат населени, грамадни монументи и въобще един мащаб, който леко смущава. Това е т.нар. представителна част на столицата, която виждат гостите на града.

Предупредени сме, че ще имаме местен екскурзовод, който всъщност ще ни съпровожда през целия ни престой в Туркменистан. Добре е да внимаваме какво говорим, защото сме в страна с диктаторски режим.

А относно режима, сега президент е Гурбангули Бердимухамедов, който наследява най-важният човек в новата история на Туркменистан - Сапармурат Ниязов, обявен за Туркменбаши (глава на всички туркмени), чийто причудливи решения включват преименуване на месеците и дните от седмицата на туркменски герои, поети, исторически събития и членове на семейството му, създаването на нова туркменска азбука, написването на Рухнама - автобиография, която има за цел да ръководи хората от Туркменистан следвайки неговите идеи и да насърчава родната култура като забранява чужда култура.

Сред другите странности на Туркменбаши са прогонването на всички кучета от Ашхабад заради неприятната им миризма, забраната на операта, балета и цирка за това, че не са присъщи на туркменското общество, забраната на библиотеките, тъй като обикновените туркмени не четат книги, както и забраната на мъжете да носят дълги коси или бради.

Култът към личността на Ниязов в цял Туркменистан е безграничен – образът и името му са навсякъде – паметници, портрети, училища, етикети на стоки, дори логото на туркменската телевизия представлява неговият профил.

Та на такова интересно място ни предстоеше да прекараме следващите 5 дни.

Настаниха ни в хотел „Ак Алтън”, където се срещнахме с нашата екскурзоводка Женя – много приятна възрастна дама, която говореше руски. Тя щеше да ни съпровожда през цялото време, да ни разказва за страната и да контролира къде може и къде не трябва да се снима.

Тръгваме с приятно охладен микробус на разходка из забележителностите на града. Средата на май е, но навън всъщност е много горещо. Първата ни спирка са образцовата джамия „Туркменбаши Рухи” и музеят на Сапармурат Ниязов. Джамията е от тези, които са построени просто за показ и няма никакъв религиозен дух в нея, само студен мрамор и огромни кристални полилеи, до цитатите на Корана се мъдрят и мисли от „книгата на книгите” „Рухнама”. Други хора в комплекса, освен нас, нямаше.

Разходката ни продължи из още куп грандиозни паметници, мемориални комплекси и подредени като по конец паркове и градини, из които нямаше никакви местни, освен хората, които поддържаха цялата тази „представителна част” и гвардейците, които охраняваха обектите, въпреки непоносимата жега.

Стигнахме и до останките на древния град Ниса, който се намира на 18 км. от Ашхабад. Крепостта е обект на ЮНЕСКО, но са останали много малко артефакти от някогашното селище и въпреки че ползвахме местен водач, който ни разказваше историята, обектът спокойно може да се пропусне.

По обед отидохме на една от най-оживените точки в Ашхабад – Руският пазар. Женя ни каза, че е забранено да се снима там. Сергиите бяха отрупани с плодове, зеленчуци, ядки и всякакви сладкиши, включително торти, които „позираха” на 35 градуса в стъклени витрини. Седнахме в едно ресторантче на самообслужване сред местните. Агнешки кюфтенца, варени картофки с копър и свежи салати - всичко беше много вкусно.

Поразходихме се из пазара и решихме да похарчим някой и друг манат по сергиите –  черници, круши, халва и едно парче карамелизирана торта с кашу – чуден десерт след вкусния обяд.

Следобед пак продължихме разходката из града като най-впечатляваща беше джамията Ертугрул Гази, която беше доста по-уютна и с приятна атмосфера от тази, която бяхме видели сутринта, въпреки че и Ертугрул Гази не е стара джамия, строена е в края на 90-те.

Вечерта хапнахме в една кръчма близо до хотела, като най-запомнящото се от менюто беше камилският чал, който пихме – имаше вкус на вкиснал айрян, но беше доста освежаващ и впоследствие се превърна в любимата туркменска напитка.

Бяхме на един от високите етажи на хотела и се разкриваше чудна нощна гледка към града, където всичко беше осветено. Прозорецът ни гледаше и към задната градина на хотела, където пък имаше дансинг. Правеше впечатление, че момчетата и момичетата танцуваха отделно, а „клубните” им одежди навяваха спомен за началото на 90-те.

На следващия ден предстоеше едно от най-очакваните посещения в програмата – огненият кратер Дарваза, който се намира в пустинята Каракум, на около 260км от столицата.

Сутринта направихме една разходка из Ашхабад без Женя. Минахме през Теке базар, който беше по-малък от Руския, откъдето си купихме една баница – много вкусна, а най-странно беше, че в нея нямаше нищо, миришеше на лук и нямаше никаква плънка. Седнахме да пием кафе близо до Руския пазар, имахме си един полицай насреща, който през цялото време ни наблюдаваше, но по никакъв начин не ни се месеше.

Около обяд потеглихме към Дарваза. Пътят минава през пустинята и пейзажът е много еднотипен – пясъчни дюни и ниски храсти, които тук-там се разнообразяват от някоя и друга камила, на места дори цели стада. Около пътя има едни квадрати, оградени с клечки, които по някакъв начин предпазват пясъка да не навява пътя, когато има силен вятър.

Отбихме се в село Йербент, за да видим как живеят местните. Хората не бяха много отворени към нови запознанства, седяха си по къщите и из юртите. Поразходихме се, поснимахме... Накрая едно момиче се престраши да излезе, че даже и ни почерпи с по чаша чал.

Първият кратер по пътя беше пълен с вода, бълбукаща от отделящия се газ, вторият с някаква кал... Огромни дупки всред пустинята, изненадващи, но като знаеш какво те очаква, някак не им обръщаш много внимание.

И накрая се озовахме при третия кратер – т.нар. „Порта към Ада” – зашеметяващ! Още беше рано вечерта и не се беше стъмнило, но преживяването беше неописуемо – и като гледка, и като усещане – топлата вълна те залива на метри от пропастта. А на нас ни предстоеше вечеря, която тепърва щяхме да приготвим, и магията на нощна Дарваза.

Чудно агнешко на шиш с патладжан, домат и чушки. Полегнали върху пухкави одеялца върху пясъка с поглед вперен в огнената яма. По повод пухкавите одеялца, Женя ни разказа, че за туркмените камилата е свещено животно и нямаш право да стъпваш върху камилска кожа, така че одеялата не бяха камилски. Единствено мъжете могат да обличат камилски елеци или кожуси.

Тръгнахме си от Дарваза късно вечерта, имаше хора, които останаха да нощуват край кратера. По пътя на два пъти предотвратихме сблъсък с камили, които спокойно си стояха по средата на платното, а ние си мислехме, че знаците с камили са сложени просто така.

На следващия ден предстоеше нощувка високо в планината в малкото село Нохур, където щяхме да отседнем при местни. По пътя се отбихме във фермата за коне Akhal-Teke – порода характерна само за Туркменистан. Собственикът на фермата ни разказа за качествата на конете и накара две момчета да ни демонстрират уменията на животните. Много елегантни, слаби и с изключително изпъкнали вени, като козината им блестеше на слънцето. Накрая ни показаха и един бял красавец със сини очи. Разходихме се из конюшнята и погалихме конете.

После двамата с Ангел се изкъпахме в минералните води на пещерата Ков-Ата. До езерото се слиза по стълби, като пространството е доста облагородено, имаше още няколко местни момчета, които също плуваха в топлите води. Имаше табела, на която беше написано, че във водата се стои не повече от 20 минути, заради силната й минерализация. Изпихме по един чай в чайната пред пещерата и се отправихме към Нохур.

Селото е разположено в планината Копет Даг и се намира съвсем близо до границата с Иран, къщите са предимно кирпичени с високи дувари, а уличките са тесни и криволичещи. Има нещо като обособен център около един вековен чинар, в чиито ствол зее огромна хралупа, където според поверието, ако си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне.

Минахме през селското гробище, където всички гробове бяха окичени с кози рога, които според вярванията на местните пазят тленните останки на починалите.

Отидохме да видим и водопада край селото, който не се оказа толкова впечатляващ, но за сметка на това гледката към долината, която се разкри беше невероятна.

Дойде време и да се настаним в т.нар. къща за гости, която беше доста самобитна. Две стаи за гостите – съответно за мъжете и за жените. Стаите бяха празни, без легла или каквито и да било мебели. Само килими.  Приготвиха ни трапеза на земята – традиционният за региона плов – варен ориз с месо и моркови, салати със зеленчуци от градината, картофи с копър, невероятно вкусен домашен хляб, а за десерт домашно сладко от кайсии. И всички тези вкуснотии бяха заобиколено от неизброимо количество мухи. Толкова много мухи никога не бяхме виждали. Кацаха навсякъде и най-много се ядосвахме като попаднеха в кайсиевото сладко и залепнеха там. Но не бяха основателна пречка да не се подсладим.

След обяда решихме да се поразходим из околността, но много бързо домакинът ни ни настигна и каза, че не може така да се разхождаме, защото селото е в граничен район и е опасно. Май не искаха да се мотаем без надзор, така че се върнахме към къщата. Човекът имаше ферма, в която отглеждаше стотици кокошки, крави и кози. Имаше и машина за производство на циментови тухли, всъщност това беше основният му поминък.

Като се върнахме в къщата, цялото семейство се беше събрало на широката веранда, където най-възрастната в семейството – стара рускиня, омъжена за туркмен, разказваше истории от живота си.  След сватбата беше приела исляма и се беше преселила от Иркутск в Нохур. Отгледала беше 9 деца. Бабата ни покани да разгледаме дома на фамилията. Имаше огромен, дълъг хол, който водеше към три стаи. Холът беше дълъг към 15 метра и цялата му „мебелировка” бяха едни малки шкафчета и една плазма – нищо друго. Две хлапета бяха седнали на килима и гледаха телевизия. Навсякъде из стаите имаше ръчно тъкани от бабата килими.

Никъде нямаше течаща вода. Банята беше една барачка с корито и няколко кофи вода, както и газова печка, върху която имаше казан с гореща вода.

Вечерта ни постлаха на земята и трябваше да потънем в блажен сън, но един от компанията ни така хъркаше, че за спане и дума не можеше да става. Взех си шалтето и се позиционирах на верандата, където бързо заспах, за да се събудя вкочанен от студ към 2 през нощта.

На сутринта домакините се погрижиха за вкусна закуска – понички, които топяхме в току-що сварено прясно мляко, пресни яйца и домашно сирене.

На тръгване пообиколихме отново селото, но и тук местните не бяха много общителни и само децата идваха, за да видят какви са тези чужденци, които се мотаят из улиците им.

Като се върнахме в Ашхабат отидохме до най-шикозния им хотел „Йълдъз”, до който пък се намира ритуалната зала, където щракнахме местна сватба – естествено гостите са безброй. Точно срещу ритуалната зала има спирка на градския транспорт, в която се „отбихме”. Та спирката беше като малка стаичка с климатик и плазма.

Хапнахме отново в същото заведение на Руския пазар, където бяхме ходили първия ден. По пътя Ангел нещо се беше отнесъл и се сблъска с Женя, при което тя му се усмихна и каза, че се е загледал в тортите и затова не внимава, и докато ние се мотаем из сергиите, тя се появи с парче торта, което даде на Ангел. Много приятна жена!

Следобеда ни предстоеше вътрешен полет до Мари, където всъщност живееше Женя. От Мари щяхме да се отправим към древния град Мерв, а Женя беше специалист точно по историята на Мерв. Дълги години е била уредник в местния музей, а след като се пенсионира започва да работи като екскурзовод.

Полетът траеше само 40 минути, като Женя помоли момичето на летището да ни настани на аварийните изходи, та бяхме доста „на широко”.

В Мари се настанихме в хотел „Маргуш”. Отидохме да видим Покровската църква, чийто син таван беше много впечатляващ. Продължихме към красивата джамия Гурбангулу Хаджи в центъра на града, която е кръстена на настоящия президент и приключихме вечерта с разходка из централната част и вечеря в ресторант на река Мургаб.

Станахме много рано и се отправихме към Мерв. Входът за древния град струваше 12 маната. Най-впечатляващата част от комплекса беше мавзолеят на Мохамед ибн Зейд. В саркофага в центъра на мавзолея не е положено тялото му, но самият факт, че е обитавал тези земи е достатъчен, за да бъде мястото свещено и особено почитано сред поклонниците на суфизма.

Женя ни разказа интересна легенда за строителя на мавзолея, който се влюбил в небесна красавица, която нямало как да се омъжи за земен човек. Но майсторът толкова дълго я молил, че накрая те се съгласила да стане негова жена, но при три условия – да не гледа стъпките й, да не гледа, докато разресва косите си и никога да не я прегръща. Мъжът се съгласил. Но след време решил да види какво толкова се крие в стъпките й. Погледнал надолу и видял, че тя няма крака, а просто се носи из въздуха. Жената разбрала, че е прегрешил и понечила да се възнесе към небето, но мъжът започнал да я умолява да остане и тя се съгласила. Една вечер той отново нарушил правилата, като я издебнал, докато сресва косите си. Тогава видял ужасяваща гледка – жената била откъснала главата от тялото си и спокойно разресвала дългите коси. Въпреки неприятната изненада, мъжът не реагирал на видяното, но жената отново разбрала, че е нарушил правилата. Предупредила го, че ако се случи още веднъж, тя просто ще изчезне. Естествено любопитството на мъжа надделяло и едва вечер той се опитал да прегърне жената, но ръцете му останали във въздуха, защото жената била небесно създание и тялото й не било от плът и кръв. След като майсторът нарушил всички повели на жената, тя просто се възнесла на небето. Мъжът денонощно й се молел да се върне. Накрая тя му поставила неизпълнимо, според нея, условие – сам да изгради съвършена сграда с малка дупка в средата на купола, през която тя да може да слиза от небето. Целият живот на мъжа отминал, докато изгради желаната сграда. На смъртния му одър небесната жена се появила през дупката на купола и мъжът умрял спокойно. Същата тази дупка и до днес може да се види на купола на мавзолея точно над саркофага на Мохамед ибн Зейд.

Друга впечатляваща забележителност в Мерв е музеят на султан Санджар - квадратната форма на сградата е характерна за селджуките, като множество от интериорните елементи са запазени и до днес.

Накрая отидохме до едно дърво, което местните смятат, че е дарено с висша сила и затова връзват парцалени лентички по клоните му. Почти всички лентички бяха бели и само няколко цветни. Женя обясни, че белите са завързани от семейства, които искат син, а шарените от тези, които искат дъщеря. И тогава сподели колко важно за туркмените е да имат син. Даде и пример с неин познат, който след две дъщери, отново става баща на дъщеря и тогава решава да я кръсти – Оглыдурсун, което в превод приблизително означава – стига вече, искам син. Когато го попитала не го ли е срам така да си кръсти детето, той й отговорил, че четвъртото му дете е син и никак не съжалява за името на третата си дъщеря.

След Мерв ни предстоеше да пресечем границата, да се сбогуваме с Женя и да се отправим към Бухара, първата ни точка в Узбекистан, но преди това трябваше да опитаме амур от водите на Аму Даря.

Реката беше много пълноводна и много мръсна. Въпреки че имаше мост, автомобилите не минаваха по него, а по някакво желязно съоръжение със снадени елементи.

Ресторантът, в който щяхме да обядваме имаше доста неугледен външен вид, но като влязохме вътре приличаше на кичозен сватбен салон. Добре климатизиран и с приготвени големи маси. От амура се разочаровахме – недопържен и смърдящ на тиня. Порциите бяха огромни и нямаше шанс някой да се пребори с такова количество риба, та дори и да беше вкусна.

Минахме границата при Фараб. Попълнихме по една декларация за напускане на страната, сбогувахме се с Женя, която от местен водач, беше станала част от групата и потеглихме към Узбекистан.