Месец из Централна Азия: Узбекистан

Месец из Централна Азия

2. Узбекистан

Пред граничния пункт ни чакаше Азиз, шофьорът, с който щяхме да пътуваме из Узбекистан. Азиз беше с ирански корени. Имахме останали туркменски манати и той ни помогна да ги сменим за узбекски сомове. Първата ни точка в страната беше Бухара и след около 2 часа бяхме в града. Отседнахме в много приятен хотел – Helene Oasis, чиято собственичка беше французойката Елен. Хотелът се намираше в стария град и бяхме на минута път от пешеходната зона. Вечерта излязохме да хапнем в най-популярния ресторант в града – „Чинар”. Ниските цени веднага ни направиха впечатление – вечеря за двама ни излезе само 8 долара.

На следващата сутрин след чудна закуска – френско-узбекски микс от палачинки с ягодово сладко, вкусен препечен хляб с масло и сирене, айрян и чай, тръгнахме на организираната пешеходна екскурзия из забележителностите на Бухара.

Имахме си много приятен гид – Абдул Рахман, с когото започнахме тура от музея на Исмаил Самани, владетел от династията на Саманидите, който се намираше в парка Самани, но цялото пространство беше в ремонт и някак музеят не ни впечатли особено.

След това обаче се заредиха едни красоти, които няма как да се опишат, затова само ще ги изброя, а пък снимките казват достатъчно за обектите: комплексът Пои Калян с внушителното минаре Калян, от чийто връх според легендата политали прегрешилите, Лаби Ховуз с паметника на Настрадин Ходжа, изключително красивата джамия Боло Ховуз или Джамията на емира, комплексът Кош медресе, съдържащ двете медресета Модари хан и Абдулах хан, Голямата арка и Петъчната джамия и накрая Чар Минор – онази прочута постройка с четири минарета, която краси и гайда на Lonely Planet за Централна Азия.

След обстойната обиколка тръгнахме към градския пазар, а по пътя му се спряхме в едно заведение, където чужденци не бяха стъпвали. Ама за нас руският не е проблем, така че бързо се разбрахме, че ще опитаме гречката с говеждо, а собственичката бързо дойде с телефона, за да се снима с нас.

Самият пазар напомняше на Женския пазар в София от добрите му години, когато имаше много живот и всякакви стоки. Обиколихме из централната покрита част и след това се полутахме из редиците със сергии, откъдето си купихме килограм бели кайсии, които имаха вкус по-скоро на сливи и по един сладолед, като онзи сметановия във фунийка от едно време за 500 сума, което е към 40 стотинки.

Преди да се стъмни се пуснахме по пазарите за килими и тъкани вещи, за да поснимаме шарените произведения на изкуството, с които местните бяха покрили не само магазините си, но и улиците пред тях.

Вечерта седнахме в ресторант Lyabi Havoz, където имаше музика на живо и местните непрекъснато ни забавляваха с изпълненията си на сцената – както с песни, така и с танци. Танците бяха отделни за момчетата и за момичетата, като мъжките танци определено бяха по-впечатляващи от дамските, имаш чувството, че мъжете в един момент изпадат в транс, докато играят. Тъй като ресторантът е открит, купонът тече както в градината на заведението, така и в парка отвън, където местните използват музиката и също си танцуват. И пак да спомена учудването от сметката след вечерята – въпреки програмата отново платихме 8 долара.

На следващия ден имахме спирка в Шахрисабз, където ни посрещна една много симпатична и също толкова смешна дама – Мавлюда. Не спираше да се усмихва, а златните й зъби отразяваха с пълна сила слънчевите лъчи. Изговаряше много гърлено буквата „х” и руският й звучеше много странно. Всеки път, когато тръгваше да ни разказва нещо се обръщаше с „уважаемые мои гости”. Минахме през комплекса Дор ут-Тиловат, през джамията Кок-Гумбаз и комплекса Хазрети имам с едноименната джамия, където попаднахме на петъчната молитва и на стотици местни, които се молеха из целия двор на храма.

Голямата забележителност на Шахрисабз е Ак-сарая или Белият дворец, където ни „нападна” една група ученици, които веднага се строиха за снимка с чужденците. Останките от двореца са доста внушителни като височина, но не толкова впечатляващи след видяното в Бухара.

След дългата разходка из забележителностите Мавлюда ни заведе в едно чудно заведение на открито, където аз си поръчах местния специалитет, който включваше плато с говеждо месо, сърми, кюфтенца, картофи с моркови и глава варен чесън. Ангел яде супа лапша. Пихме и много айрян, на който тук му казват чалоп.

След три часа пасторални пейзажи и безброй стада овце и крави пристигнахме в Самарканд. Хотелът ни е малко извън центъра, но е много приятен. Взехме такси срещу сумата от 1 долар, за да стигнем до Регистан, комплексът включващ медресето на Улуг Бег, медресето Шер Дор и медресето Тила-Кари. Може да стоиш и да съзерцаваш часове наред, но нашата разходка беше кратка, защото утре цял ден щяхме да прекараме на това място.

На връщане решихме да се приберем пеша и да сменим някъде малко пари. Попитахме на няколко места къде може да намерим обменни бюра, ама се оказа, че тези неща стават на една улица, нещо като „Магурата” в първите години на демокрацията у нас. И докато разпитваме къде точно е тази уличка, жената от баничарницата, в която попитахме, извика мъжа си да ни придружи до магазина на нейна приятелка, която ще ни обмени доларите. И така се сдобихме с огромни пачки сомове, които придобихме при много изгоден курс – 1 долар за 6150 сома. Та имахме стотици хиляди сомове на пачки с номинал 5000, 1000 и 500.

Вечерта хапнахме в кварталния ресторант „Каримбек”, където имаше пребогато меню. За мен едно голямо плато с люле кебап, което сервираха в поднос, под който гореше свещичка, която поддържаше ястието топло. Ангел откри супата „щи” и занапред често се спираше на нея.

На следващия ден ни посрещнаха с пищна закуска. Един дядо, може би бащата на собственика на хотела, ни сервира овесена каша, палачинки със сирене, мекици с цедено мляко, няколко вида сладко, включително и от рози.

Следваше дневната екскурзия из забележителностите на Самарканд с местния екскурзовод. Първо посетихме Gur-e-Amir, където е погребан Тамерлан, заедно със семейството си, включително и прочутият му внук - астрономът и математик Улуг Бек.

После продължихме към Рагестан, където дълго се разхождахме и снимахме, а накрая двамата с Ангел се качихме и на минарето в медресето на Улуг Бек. Беше адски тясно и много трудно можеше да се изкатериш по стълбата, която се виеше нагоре. Добре, че имаше въже, по което да се теглиш. Обаче като се качихме на върха, гледката, която се разкри пред нас беше шеметна. А най-хубавото беше, че нямаше никой друг, освен нас.

Следващата спирка беше джамията Биби Ханъм с просторен вътрешен двор, където множество местни бяха насядали по пейките. Навсякъде из забележителностите беше пълно с узбеки, което гидът обясни с това, че е събота и хората от цялата страна идват на екскурзия.

Обядвахме на пазара – Siob Bazar или „селския пазар”, където имаше безброй сергии и редици с жени, които бяха разстлали чаршафи, на които продаваха стоките си. Тук бяха и магазините за сувенири. Седнахме в ресторанта в центъра на пазара – Kyzyl Chaixona, където опитах местния специалитет – лагман: супа с говеждо и дебело фиде, приличащо на спагети. Всъщност супата трябваше да се яде с лъжица и вилица, защото фидето беше толкова дълго и дебело, че се ядеше по-лесно с вилица.

Следобеда отидохме до обсерваторията на Улуг Бек, където беше много скучно и спокойно може да се пропусне.

Завършихме разходката с комплекса Shah-i-Zinda, където са разположени множество мавзолеи. Там е и гробът на Кусам ибн Аббас – братовчед на Пророка Мохамед, затова мястото е от голямо значение за мюсюлманите. Докато бяхме при гроба на Кусам ибн Аббас, един от духовниците запя – беше вълшебен момент, мястото имаше невероятна акустика.

Незабравими усещания, впечатляваща архитектура , красота безкрай – дните в Самарканд и Бухара, градовете по Пътя на коприната, бяха сред най-силните преживявания в централно-азиатското ни пътешествие.

На следващия ден ни предстоеше да пътуваме с влак до Ташкент. Азиз ни закара до гарата, сбогувахме се и се отправихме към пероните. На гарата се допускат само пътници, като багажът два пъти минава на скенер. Самият влак беше леко неприятен, а като потегли стана нетърпима жега, като най-странното беше, че кондукторите не даваха да се отварят прозорците, защото имаше някакъв климатик, който изобщо не функционираше и температурата беше над 30 градуса. Голям задух, голяма жега!

След около 3 часа пристигнахме в Ташкент. Това беше последният ден за останалите от групата, които през нощта пътуваха обратно към Турция и оттам към България, затова имахме организиран тур из града. Настанихме се в хотел „Шодлик” и тръгнахме на разходка из столицата. Първата атракция беше Chorsu Bazaar – двуетажна голяма сграда, в която се помещава покрития пазар, а улиците наоколо са естествено открито продължение.

Оказа се, че горещината във влака не се е отразила добре на по-голямата част от минигрупата ни, включително и на Ангел, затова дружно решихме да се приберем в хотела и да прекратим обиколката.

Вечерта се сбогувахме с останалите, а ние решихме, че ще останем още един ден в Ташкент, за да можем спокойно да разгледаме града.

На сутринта се отправихме към медресето Кулкедаш и петъчната джамия. Надникнахме в двора на медресето и един дядо ни извика и ни упъти към някаква стая. Ние съвсем неподготвени, а и всъщност нетърсещи нищо, почукахме и се оказа, че това е стаята на директора. Солиден мъж в предпенсионна възраст, покани ни да влезем и започна да ни разказва, че в медресето учат момчета, които плащат около хиляда долара годишно, в която сума е включено освен учението и храната, и нощувките им. След като ни изнесе лекцията, която ни дойде доста неочаквано, човекът финализира с думите, че информацията ще ни струва по 7000 сома, което е малко над долар, и на нас ни стана много смешно. Не стига, че ни принудиха да слушаме разни неща, от които нямахме потребност, загубихме време, а пък накрая и си платихме за това.

Директорът ни насочи към Хаст Имом – най-важният ислямски комплекс в Ташкент. Състои се от джамия, медресе и библиотека, в която се съхранява най-старият Коран в света. За него ни бяха говорили и в Самарканд, където имаше копие. Хаст Имом се намираше извън центъра, но ние решихме да се разходим пеша дотам. Първо минахме през градския цирк, в чиято градина имаше голям фонтан, който беше пълен с деца. Едни се къпеха, други бяха налягали по плочите да се пекат, трети се гонеха, дънеше музика от кафенето насреща – въобще беше много живо. За да стигнем до Хаст Имом минахме през цял жилищен квартал, та видяхме познатата гледка с високите сиви блокове и паркираните автомобили навсякъде по тротоарите.

Стигнахме до комплекса, който беше доста голям и спретнат, но нямаше почти никой. Снимахме си на воля без да трябва да избягваме разни хора, които ни се мотаят из кадъра, поседнахме и се насладихме на джамията Хазроти Имам, която всъщност беше нова, строена 2007г.

Върнахме се пеша до центъра и тръгнахме в обратната посока към парка „Мустакилик”, където е една от най-големите забележителности за местните – Паметникът на плачещата майка, пред който имаше опашка от чакащи да се снимат. Самият парк беше много приятен и изключително оживен. Стигнахме и до двореца на Романови, където направихме няколко снимки. Навсякъде из парка дежуряха полицаи и въпреки че часът наближаваше 22, нямаше и помен от някаква несигурност.

На следващия ден трябваше да се придвижим с маршрутка до границата с Казахстан. Автогарата беше далече затова решихме да си вземем такси. В Узбекистан освен редовните таксита, има много обикновени хора, които извършват тази услуга срещу договорка. И така първият човек, който ни спря не беше такси. Разбрахме се, че искаме да стигнем до гарата, спазарихме се по 1 долар и потеглихме. Оказа се, че човекът е от Шимкент, следващата ни дестинация, разказа ни, че няма да имаме никакъв проблем на границата и че няма кой знае какво да видим в Шимкент, но това беше най-близкият голям град, така че имахме ограничен избор.

Като стигнахме до гарата се оказа, че маршрутките са по 2000 сума, което е към 30 цента. Маршрутката тръгва, когато се напълни. Предложихме на един шофьор да му платим 4 долара и веднага да тръгнем. Човекът нямаше нищо против.

Спря ни в края на граничната зона и ние тръгнахме към пункта. Имаше стотици хора, които пресичаха границата. Всички бяха нарамили големи чанти и вързопи, едва се клатушкаха. Други туристи, освен нас не видяхме. Естествено ярко се отличавахме от останалите и когато се наредихме на опашката, една митничарка дойде до нас и ни каза да я последваме. Най-безцеремонно предреди всички, провери ни документите и ни пожела „Приятен път!”.