Моят път на коприната

Разправят, че първото впечатление било най-важно. В този случай това бяха кашоните - носят се по лентата за получаване на багаж такива едни големи, средни, малки, квадратни, безформени, с дупки, без дупки, вързани по двойки, тройки, омотани с въжета и възли, на които може да завиди и най-опитният морски вълк. За страничния наблюдател остава загадка как пасажерите разпознават кашона на Асадбек от, да речем, този на Салдърбек, като двата изглеждат абсолютно еднакво и нямат някакви надписи или отличителни знаци. Всеки грабва по 4-5 бройки при позволени от Турските авиолинии по два чекирани багажа и отпрашва към изхода. На този подчертано картонен фон синьо-зеленият ми куфар рязко се откроява. Открояват се и ошашавените германки от моя самолет, които веднага след паспортния контрол са заобиколени от настойчиви таксиджии, продавачи на сим карти, представители на хотели, екскурзоводи. Причината за повишеното германско присъствие в района е провеждането на Международното зимно училище на Самаркандския държавен институт по чужди езици, което през март 2023 събира 20 студенти от различни немски университети в града, като това е и поводът да се окажа дълбоко в Централна Азия сутринта на този мартенски ден. Освен солидното немско мнозинство и моя милост като представител на България, групата се допълва от студенти от Виетнам, Иран, Франция и САЩ. С любезното логистично и финансово съдействие на Немската служба по академичен обмен ни предстои да прекараме три седмици в древния град Самарканд, посещавайки местния университет и опознавайки културата, историята, политиката, икономиката и обществото на Узбекистан.

На летището за пръв път осъществявам досег с местната валута и изведнъж се превръщам в милионер. Обменям 100 долара и получавам за тях дебела пачка със скромните 1 130 000 узбекски сума. Това се казва да не можеш да си затвориш портфейла. Сдобивам се с едномесечна сим карта с несметно количество гигабайти на летището на сериозната за местните стандарти цена от около 100 000 сума, или 20 лв. Може да се спести малко, ако се купи от офис на мобилен оператор в града, но предвид цените в страната човек все още спокойно може да си позволи да бъде заблуден турист.

Money, money, money

Вече извън летището, отклонявам поканите на няколко таксиметрови шофьори и поръчвам такси през приложението Яндекс. Това е руският вариант на Юбър и Болт и освен в самата Русия, е широко разпространен в Казахстан, Узбекистан, Армения, Беларус и други страни от бившия СССР. Използването му е спасителен пояс, особено за туриста чужденец, като така знаеш фиксираната тарифа, маршрута и, разбира се, шофьорът е проверен и регистриран. Такситата са изключително евтини в Узбекистан, като рядко се плаща над 3 лв дори и за най-дългия маршрут. А тъй като повечето пъти сме по няколко души в кола, може да се каже, че пътуваме за жълти стотинки. Таксито ме оставя на оживен булевард в началото на Стария град на Самарканд. Ще живея с местно семейство, в чийто дом съм резервирал стая през платформата Букинг. Това е широко разпространена практика в страната, в историческите градове като Самарканд, Бухара и Хива почти всяко семейство дава под наем помещения от дома си за туристите. Разходите за настаняване ни се осребряват, но е наша отговорност да си намерим квартира за трите седмици в града. След известно чудене се спирам на къща с гръмкото име ,,Самарканд Стандарт Хотел“. В 07:00 сутринта ме посреща усмихната баба със забрадка и с жестове ме упътва към моята стая. Руски почти не говори, но разбирам, че трябва да изчакам да дойде снаха й. След няколко минути идва стресната разрошена девойка, видимо на по-млада от моята възраст, и ми казва, че мога да се регистрирам, когато се събуди мениджърът, по съвместителство неин съпруг и собственик на дома.

Моят дом за трите седмици в Самарканд

След кратка дрямка решавам да се разходя и да разгледам квартала. Хазяинът не се вижда никакъв. Поздравявам група дядовци, седнали на раздумка пред нечия къща. Старият град, където съм отседнал аз, не носи традиционния смисъл на понятието като в Европа, където старинните части на населените места са туристически центрове. Тук това е плетеница от тесни криволичещи улици, където в различни по размер, архитектурен стил и степен на поддържаност къщи живее голяма част от местното население. По средата на малките улички неизменно има малки каналчета за отводняване, а често тръбите от водопреносната мрежа са високо над земята. Най-доброто място да усетиш местния живот с всичките му особености. А той кипи със своя си ритъм – има малки магазинчета, джамии, детски градини, училища, организират се сватби, вечеринки, траурни церемонии… За трите седмици в квартала виждам какво ли не, включително заседания на ,,махалла“. В Узбекистан още съществува тази вече изчезваща в ислямския свят управленска особеност. Думата идва от арабски и означава общност, организация на съжители. Тук със закон още през 1993 година е утвърдена ролята на махалите като градивна единица на обществото. В страната има около 10 000 махали със средно около 2000 обитатели, като всяка от тях си има съвет и председател. Това са уважавани хора в местния социален и обществен живот, от тях се очаква да проявяват мъдрост, познание на светските закони, но и на местните традиции и вярвания. Към тях се обръщат по битови въпроси, но също и по важни теми като обсъждане на потенциален брак или откриване на ново магазинче за хранителни продукти. Както ни обясняват по-късно в университета, махалите са един вид мост между хората и държавата.

Ежедневният ми маршрут към университета през Стария град

Чудесата на местната водоснабдителна система

Престоят ми в квартала продължително време води и до редица куриозни ситуации. Първия ден отивам до близкото магазинче, за да си купя петлитрова бутилка минерална вода, тъй като нещо не вярвам на уверенията, че мътната течност, която излиза от тръбата в малката ми баня, е годна за пиене. Младо момиче ми назовава цена от 6000 сума (около 1 лв). Доволен от чутото, нарамвам две туби. След няколко дни минавам отново. Възрастна жена, вероятно майката на момичето, с усмивка ми иска 8000 сума. С още по-широка усмивка отвръщам, че същата вода съм я купил за 6000 преди само два дни. Без да спира да се усмихва, жената се съгласява, че това е истинската цена. Разделяме се, смеейки се. Такива ситуации ми се случват всеки ден, като правилото е да внимаваш и да знаеш кое колко струва и как трябва да стане. Узбеките са мил и гостоприемен народ, но обичат солено да завишават цените при вида на чужденец, принципът е ,,Пробвам, пък ако мине“. В центъра на града виждам възрастен узбек да купува самса (малка баничка с различен пълнеж, най-често смляно месо), който подава три банкноти от по 2000 сума на продавачката. Решавам и аз да опитам тази кулинарна знаменитост. Можете да си представите учудването ми, когато за мен цената почти се удвоява и достига 11 000 сума. Посочвам отдалечаващата се фигура на господина и обяснявам, че съм видял колко е платил той. Без по-нататъшни разправии получавам вкусна самса за 6000. Подобна ситуация ми се случва и в банката, единственото официално разрешено място в страната за обмяна на валута, където получавам доста под сумата, която очаквам. Броя на място, посочвам грешката. Веднага ми се дават още няколко банкноти. Ама едната е скъсана, отбелязвам. Сменят ми я. Никой не се сърди, дразни или извинява, така работят тук нещата, ако не внимаваш, твой си проблем.

Самса – навсякъде, по всяко време

Територията, на която се намира днешен Узбекистан, е населена от най-дълбока древност и е била част от редица империи. Още през 6 век пр.н.е. тези земи влизат в състава на Персийската империя, под властта на династията на Ахеменидите. Около два века по-късно персийският владетел Дарий III не успява да удържи устрема на амбициите на Александър Велики и персийските територии стават част от империята на завоевателя. В началото на осми век арабите постепенно навлизат в тези територии, като тогава започва и ислямизацията на местните народи, като до ден днешен именно това е преобладаващата религия в Централна Азия. Следва нов период на персийско владичество от около двеста години под ръководството на династията на Саманидите. Монголският завоевател Чингис хан нахлува в региона през 13 век, унищожавайки голяма част от културното и историческото наследство на градовете. Именно от монголската династия произхожда и превърналият се в култова фигура Амир Тимур, почитан като национална гордост в Узбекистан, покровител на изкуствата, науката и религията, оставил след себе си някои от най-бляскавите образци на ислямската архитектура. Той е роден недалеч от Самарканд и разказът за града няма да бъде пълен без детайли за него и живота му, както ще стане ясно по-нататък. След тези години на разцвет следващата империя, която поглежда насам, е руската, като към края на 19 век цялата страна, която по онова време е разделена на Самаркандско, Бухарско, Хиванско и Кокандско ханство, става част от нея, което променя из основи обществото, порядките и битието на хората. От 1925 до 1991 година съществува узбекска ССР като част от Съветския съюз. Нещата не тръгват съвсем на добре и след провъзгласяването на незавимостта на Узбекистан – от 1991 до 2016 властта е еднолично в ръцете на Ислам Каримов, като през това време страната почти напълно изолирана от външния свят, води се съмнителна икономическа политика, а корупцията процъфтява. Узбекистан се нарежда сред страните с най-ниска свобода на словото, чуждестранни инвестиции почти няма, а туристите са рядка стока. Каримов умира през 2016 година, а сегашният президент Мирзоев бързо дава заявка за модернизация на страната. Премахнат е визовият режим за голяма част от страните по света (граждани на ЕС имат нужда единствено от паспорт), а останалите могат да получат виза по облекчена процедура. Страната се променя бързо и идният месец щеше да го покаже…

Самаркандския държавен институт за изучаване на чужди езици

Усещането за промяна не витае в двора на университета по време на първия ден от нашата програма. Образцови студенти в искрящи официални униформи ни посрещат на входа на Самаркандския държавен институт за изучаване на чужди езици. Видимо са деца на 18, 19 и 20-годишна възраст и ни поздравяват със смесица от притеснение и вълнение. Пратили са тежката артилерия – най-добрите студенти от различните курсове, лауреати на национални олимпиади, носители на стипендии. Изучават немски, английски и френски език, които говорят с перфектно произношение. Малко обърквам схемата, като на въпроса на една нахъсана девойка от кой немски град съм отговарям ,,Пловдив“, но след кратко разяснение ситуацията е разрешена и продължаваме разговора на интересна смесица от немски и руски. В Узбекистан руският е с междинен статут, нито яростно отричан (като в Грузия и Украйна), нито обявен за втори държавен и на практика първи използваем език (като в Беларус, Казахстан и Киргизстан). Владея руски език свободно, което се оказва от ключово значение по време на едномесечния ми престой в страната. По-възрастната част от населението, расла в Съветския съюз, свободно използва езика, а в наши дни е символ на култура и добро образование млад човек го говори. В местните училища има както рускоезични, така и узбекоезични паралелки, които изучават една и съща програма, но на съответния език. Класовете с обучение на руски се славят с по-високо качество на преподаването и затова всички родители искат именно там да получи подготовка детето им. Същевременно обаче узбекският език усилено се промотира, развива и е най-използваният в ежедневното общуване. Неотдавна с указ се обявява преминаване от кирилицата, наследство от СССР, към латиница, което води до куриоза много от по-възрастните да не могат да прочетат текст, написан на родния им език.

Не след дълго идва моментът да влезем. В стройна процесия ни подкарват към конферентната зала, където ни очакват камери, костюмирани особи, немско и узбекско знаме като за дипломатическа среща, огромен букет изкуствени цветя и бутилки със странна зелена напитка с плодово-химичен вкус. Следват тържествени речи от учители, организатори, за да настъпи кулминационният момент с идването на ректора на университета. Влиза строен мъж на достолепна възраст, със строг официален костюм и походка и изражение тип член на управляваща фамилия в (бивша) тоталитарна страна. Примерно смесица между Илхам Алиев, Ердоган и Назърбаев, само че висок и сивокос. При появяването му и учители, и ученици скачат от столовете и застават прави с изпънати гърбове да засвидетелстват уважение. Ние не сме подготвени за подобен развой на събитията и сконфузно оставаме полуседнали, докато влиза високият гост. Застава на подиума и издава команда:

- Благодаря, седнете.

Напрежението осезаемо спада, отдъхваме с облекчение. Ректорът държи да се запознае със всеки от нас лично, стиска ни ръцете, задава въпроси. Английският му куца, така че се налага Баходир, нашият организатор, да помага, иначе официалната част минава сравнително леко до самия край, когато отново стигаме до неочаквана криза. С известни усилия, ректорът произнася сърдечна реч, с която ни приветства в Самарканд и отчита засиленото партньорство между узбекските и европейските университети, хвали колегите си, които щом си чуят името, скачат и се изпъват като струни, докато ректорът не се обърне към тях с молба/позволение да седнат. Решаваме, че сме приключили, когато организаторите ни молят да се върнем по местата си. Влиза местната телевизия. Трябвало да дойдат преди час, но по неясни причини не успели. Ректорът настоява да повторим цялата церемония. Иначе нямало смисъл. Айде отначало ръкостискания, запознанства, речи, хвалби на преподаватели. Ректорът отново произнася същото слово. Камерите снимат, микрофони отвсякъде. Накрая ни карат да застанем усмихнати пред репортерите и всеки да каже по една фраза на узбекски. Ако можело по-естествено. Със съдействие от местна учителка съставям мъдрото ,,Bolgariya va Özbekiston döstlar''. Видеата ги въртят по местните канали месеци след нашето тръгване. Ето как звездата ми изгря и на узбекския небосклон. Иначе по-горното изречение означава ,,България и Узбекистан са приятели"...

Кадър от откриващата церемония

Самарканд е прекрасен град. Ако някой ви каже нещо друго, не му вярвайте. И не, не съм на комисионна към правителството. Тук може да изсипете всички клишета за приказки на Шехерезада и ориенталски колорит. Градът е един от центровете на древния Път на коприната - легендарен търговски маршрут с десетки разклонения, водещ от Китай до Средиземноморието. Той получава името си от коприната, която е най-важната превозвана стока по него. Той действа в продължение на векове, като освен транспорта на стоки той става и способ за културен обмен между Запада и Изтока. По продължение на тези маршрути са били изградени десетки кервансараи, които да подслоняват изморените пътешественици. Селищата по пътя процъфтяват и стават едни от най-развитите градове на континента, а вероятно и в световен мащаб. Подобна е и съдбата на Самарканд, като тези златни времена са оставили огромен отпечатък върху облика на града, който днес е втори по големина в Узбекистан с близо 600 000 жители. Без съмнение, сърцето му е величественият площад Регистан. Името му идва от персийски и означава ,,Място с пясък". Би могло да се възприеме като романтично название заради започващата в непосредствена близост до града пустиня, но истината е, че навремето площадът е бил насипан с пясък, защото на него са се извършвали кървавите екзекуции на осъдените на смърт. Днес това не твърде позитивно минало е забравено, а на площада се извисяват три медресета, символ на времената, когато Самарканд е бил един от световните научни центрове. Медресето е религиозно училище - по време на династията на Тимуридите науката и изкуството са насърчавани и щедро финансирани. Образованието далеч не се е фокусирало единствено върху религията, тук се преподавали астрономия, математика, химия, медицина, география... Особено голям е приносът на Улугбек, внукът на Амир Тимур. Той е познат като един от най-влиятелните астрономи в историята и именно той в началото на 15 век построява първото медресе на площада, което носи неговото име. Малко след това е построено и медресето Тила Кори, в което се помещава и джамия, а окончателния си облик Регистан добива през 17 век, когато е издигнато медресето Шер Дор, огледално на това на Улугбек. Сградите впечатляват не само с мащаба си, а с мозайките, с които са украсени. Синьо-зеленият им цвят е разпознаваем и се среща навсякъде из бившата империя, от Иран до Афганистан.

Невероятният Регистан

Площадът поразява както през деня...

...така и през нощта

В рамките на месеца посещавам Регистан многократно, по всяко време на денонощието, и всеки път усещането е като за пръв път. Тъй като се намира на само 5 минути от квартирата ми и е в самия център, за мен горе-долу всеки маршрут в града минава оттам. Вечер, веднага щом се стъмни, започва светлинно шоу с разнообразни звукови и визуални ефекти. Вход се плаща единствено за влизане в пространството между самите медресета, което дава достъп и до вътрешните им дворове, които днес са превърнати в магазинчета за сувенири и занаятчийски работилници. Почти всичко е запазено в автентичния си вид, което прави Регистан любимото ми място в града. Посещаваме площада както организирано от университета, така и самостоятелно в свободното си време. Там никога не е скучно и е пълно с куп платени и безплатни неща за правене с различна степен на легалност. Към безплатните, освен съзерцаване на невероятната архитектура, спадат наблюдение на сватбени фотосесии, натруфени и напудрени шаферки, разговори с местни ученици, държащи да узнаят в детайли изискванията за различните компоненти на изпита по английски език IELTS, който никога не съм държал, покани за разходка до съседен Таджикистан и други подобни интересни оферти.

Сред платените се нарежда, разбира се, шопингът, съчетан с пазарене, умение, което развих доста по време на престоя си в Узбекистан, не толкова от културни, колкото от бюджетни съображения. Първите дни набелязвам и последните успешно купувам прекрасен ръчно рисуван дървен шах. Неколкоседмичните ми усилия се увенчават с успех и успявам да сваля цената на страхотния сувенир с над 40 долара (за добри приятели), като накрая плащам 60 долара за дъската и фигурките. Полулегалните развлечения включват завързване на сладък лаф-мохабет с продавачи на керамика и килими, които успявам да склоня да ме качат на вторите етажи на някогашните медресета, за да видя отгоре вътрешния двор на огромното съоръжение. И аз падам жертва на клишетата, но усещането е за спряло време. Великолепни килими, шарена керамика, ателиета на занаятчии, над тях характерните заоблени арки и синя мозайка, комбинирани с цъфтящите дръвчета. Връзвам си мартеничките. Първият месец на пролетта е може би най-доброто време за посещение на страната, топло и слънчево е, но все още далеч от жестоките летни горещини.

На една от терасите над кипящия от живот вътрешен двор на медресето Улугбек

Местно семейство в двора на медресето Тила Кори

Пролет в Ориента

Вътрешните дворове на някогашните медресета днес са превърнати в пазар за сувенири

За любителите на адреналина има и занимания, които прекрачват линията на закона. Подочувам от различни източници, че срещу скромен рушвет полицаите, охраняващи комплекса, пускат да се качиш до върха на минарето, извисяващо се до медресето на Улугбек. Това е най-високата точка на Регистан и според разказите гледката оттам спира дъха. Минарето е затворено за туристи, не е реставрирано скоро и се счита за сравнително опасно за посещение. Звучи обещаващо. При едно от самостоятелните си ходения на площада питам под сурдинка продавач на керамични плочки дали знае кой може да ми отвори вратата към минарето. Той ме насочва към майстор на килими в съседния магазин, който пък ми казва да търся Улугбек. Онзи, който е построил медресето? Не, един от охранителите. Излизам обратно на площада. Съзирам охранител, който се шляе покрай медресето Шер Дор. Бързам натам, завързвам разговор и от дума на дума минавам по същество. Онзи се оказва предан на правилата и веднага отсича, че е изключително напълно забранено и въобще да не опитвам. Първият в живота ми опит доброволно да участвам в корупционна схема удря на камък. Упорито магаре съм аз, отивам при друг охранител и питам за Улугбек. Султана? Не, вашия колега. А, сега ще му звънна. Напрегнати секунди на очакване. Ето телефона, говорете с Улугбек. Взимам устройството в ръка. Гърлен мъжки глас ме поздравява:

- Виждате ли ме? Махам с ръка, пред медресето съм.

Оглеждам тълпата от туристи, заляла площада в неделния ден. Кое от трите медресета? Намирам човека в крайна сметка, здрависваме се и почва пазарлък. Днес е голямо стълпотворение, рискът е голям - 100 000 сума (около 20 лева). Вдигам вежди, подготвен съм, че цената трябва да е двойно надолу. Разберете, инфлация, цените растат. Явно и сивата икономика следва глобалните тенденции. Спираме се на 65 000. Защото на другия ден е празник. Минаваме през малко магазинче за сувенири и се оказваме пред вито стълбище, което изкачвам заедно с охранителя. Някъде по средата то свършва, а нагоре продължава тесен тунел с каменни стъпала. Улугбек си иска парите и заявява, че оттук продължавам сам. Единствено да съм гледал да не падна. Уверявам го, че нямам такива намерения, и отпрашвам нагоре. Чувствам се като Индиана Джоунс. Става все по-тясно, минарето сигурно не е пипано от построяването на медресето през 1420 г. Оставям раницата на един завой, защото е невъзможно да продължа с нея на гръб. Не след дълго виждам светлина. Оказва се процеп на тавана, от който може да се подадеш до кръста и да надникнеш предпазливо навън. Усилията си заслужават - вижда се отгоре комплексът в цялото му великолепие. С малко повече гимнастика може и да се излезе, но стъпването по покрива на древното религиозно училище ми се струва съмнително от морална и здравословна гледна точка. Там съм по залез и е невероятно да наблюдавам играта на цветовете по древните сгради отвисоко. Осъзнавам мащаба на комплекса, построен преди повече от 600 години, с технология, далеч по-проста от наличната в момента.

Гледка към площада от върха на минарето на медресе ,,Улугбек"

Древният Самарканд от птичи поглед

На слизане за малко да блъсна минаващ наблизо полицай, щом отварям малката врата, водеща обратно към площада. Той ме поглежда объркано и пита дали съм се качвал на минарето. Вижда ми се безсмислено да отричам, тък като тази врата води единствено натам. Полицаят свъсва вежди и се интересува дали съм го направил сам или някой ме е завел горе. В главата ми проблясват няколко възможни отговора като в ,,Стани богат" и се чудя кое е по-малкото зло - да призная, че съм подкупил негов колега да ме качи или да кажа, че съм го направил, без да плащам. Спирам се на първата опция, при което той се обръща към десетгодишното момче, работещо в близкия магазин, с въпрос дали казвам истината. Малкият по швейцарски модел запазва неутралитет и казва, че не е видял нищо. Примигвам. Полицаят се чуди какво да прави, но след кратък размисъл ме пуска да си ходя по живо, по здраво.

Отворът на края на изкачването по древното минаре

Да се стигне дотам е всичко друго, но не и лесно

Друга основна забележителност на Самарканд е джамията Биби Ханъм. Този шедьовър на архитектурното дело е поръчан от Амир Тимур след победоносния му поход до Индия, а строителството започва през 1399 година. 5 години по-късно джамията е завършена и се превръща в един от най-големите храмове за времето си, простирайки се на 18 000 кв. м, като побира до 10 000 вярващи. Наречена е Биби Ханъм в чест на любимата съпруга на владетеля. Днес само малка част от някога огромния комплекс е запазена и реставрирана, но мястото продължава да впечатлява, особено внушителният портал, висок близо 40 метра. В джамията намирам и българска връзка - докато си приказвам с полицая на входа и чакам заедно с три германки да вземем билети, местна жена се интересува откъде съм. При споменаването на България на лицето й разцъфва огромна усмивка. Следват въздишки и мили спомени. Как така ще плащаш билет? Българите и узбеките са братски народи. Искате ли екскурзовод в джамията? Какъв коняк внасяхме едно време от вас, Слънчев бряг май беше. Усмихвам се. Страхотни управници имате в България! Тук замълчавам, опитвам се да се сетя за кои точно от дългия списък умели държавници става въпрос. Жената ме хваща за рамото и ме пита със сериозен тон дали Тодор Живков и Георги Димитров още са на власт. Повдигам вежди. Ах, какви мъже, възкликва жената. Запазвам присъствие на духа. Иначе разполагаме с древната сграда само за себе си, други посетители не се забелязват.

Легендарната джамия ,,Биби Ханъм"

Запазената в оригинал внушителна порта към религиозния комплекс

Моментът, в който осъзнаеш, че на българските политици им се носи по-добра слава в Узбекистан, отколкото у нас

Точно до джамията се намира любимото ми място в Самарканд - базарът ,,Сияб" или централният пазар на града. Фразата, че на него се продава всяка една стока под слънцето, тук не е клише. Пазарът е огромен по площ и отнема време, докато се ориентираш в неговата разнородност. Продават се зъби от вълк и амулети за всякакъв случай, традиционни халати ,,чапан", шапки, сувенири от най-разнообразен характер, ценови диапазон и качество. Можеш да обмениш пари по съмнителен курс, има домашни потреби, цяла секция с прочутата местна керамика, всички познати и непознати на човечеството билки и чайове, плодове, зеленчуци, друг зарзават, готови салати, тестени изделия, подправки, ядки, щандове с различни сладки, чайхана, списъкът може да продължи до безкрай... Посещавам пазара многократно, даже завързвам приятелства. Почти всеки ден си взимам прясно изцеден сок от нар от един и същи продавач моя възраст, като с времето получавам отстъпка за редовен клиент, а когато цъфвам при него с няколко човека от немската група, ежедневният ми фреш става безплатен...

Халва и ядки, фурми, и двата вида моркови - жълтите са сладки, оранжевите са като тези, които познаваме в Европа

С продавач на тюбетейки се разговарям, докато един от немците мери традиционните местни шапки. Разбрал, че съм от България, той се ентусиазира - имал роднини и приятели, които наскоро заминали да работят в строителния бранш именно в нашата страна. И били много доволни. В знак на вечна дружба получавам промоционална цена от само 2 лв за тюбетейка. Продавачът държи да се снимаме за спомен. С керамиката нещата са по-сложни - тя е един от символите на Узбекистан, като има пет основни школи - Ташкентска, Бухарска, Хорезъмска, Самаркандска и Кокандска, съответстващи на основните исторически и културни региони на страната. Чиниите, чашите и чайниците се правят и украсяват на ръка по почти непроменена през вековете технология. Местната керамика е невероятно красива и щандовете, отрупани с нея, са истинско удоволствие за окото. Различни цветове се преплитат, създавайки многообразие от шарки и фигури от бита и природата. Както можете да се досетите, и цените на оригиналните произведения подобават. Три седмици обикалям пазара в търсене на красив и достъпен сувенир за вкъщи, докато на малка сергия, сгушена между продавач на метли и сергия с цветя, спазарявам голяма чиния за под 10 лв. Купувам още сушени плодове, зелен чай с жасмин, шафран, на който Узбекистан се явява четвъртия най-голям износител в световен мащаб. Не пропускам да опитам всички видове халва на голяма сергия, където продавачът ми обещава преференциални цени, а накрая ме удря в грамажа. Пазарът е истински музей на открито на ориенталския колорит, всеки предлага нещо, вика те да опиташ от неговия най-свеж, най-добър и най-полезен продукт, докато очите ти се чудят в коя посока да погледнат. За капак получаваш едновременно ускорен курс по приложен пазарлък.

В Узбекистан пазарлъкът е начин на живот

В непосредствена близост до пазара се намира още една необичайна забележителност. Отдалеч прилича на малък дворец, но всъщност е място за поклонение. Религиозно? Само отчасти. Става въпрос за гроба на Ислам Каримов, или както го наричат тук, Първия президент. Както не е трудно да се досетим, сегашният управник Мирзоев е Вторият президент. Дотук с местните демократични традиции. Ислам Каримов е известен като диктатор, обвиняван във фалшификация на избори, потъпкване на правата на етническите малцинства, които съставят голяма част от населението на страната, отстраняване на политически опоненти и съмнителна икономическа политика, основана на самозадоволяване на нуждите чрез изкуствено дотиране на изцяло родно производство. Дори и за неща, които се произвеждат с откровено съмнително качество. Пример за това са шевролетите - те за Узбекистан са това, което са за Албания мерцедесите и за Куба - ретро автомобилите. Причината обаче е малко по-различна - президентът Каримов налага убийствени мита за вносните автомобили, достигащи до 80% от стойността им. Идеята е да се карат само автомобили узбекско производство. Въпреки това, местната марка Ravon обаче продължава да не е водеща, отстъпвайки на шевролетите. Те обаче се сглобяват именно в заводите на Ravon и се представят като един вид национално производство. Това е причината над 90% от колите в страната да са шевролети в непогрешим бял цвят. Бял, защото това е масовото производство. Черен и други екзотични нюанси като син и червен също се срещат, те обаче са запазени за политическия елит и други платежоспособни клиенти. В по-ново време митата са свалени почти наполовина, но въпреки това картината по местните пътища остава еднообразна. Въпреки лошото икономическо състояние, в което Каримов оставя страната, много хора и до ден днешен си спомнят с умиление за първия президент, особено в родния му град - Самарканд. Гробницата му е същевременно и свещен комплекс - втория път, когато я посещаваме, отиваме там с група местни ученици. Внезапно те в синхрон събират ръцете си и свеждат глава за молитва. Пред статуята на Каримов, досами площад Регистан, млади двойки си правят сватбени фотосесии. Германка от нашата група си позволява да критикува потъпкването на човешките права по времето на президента и практически несъществуващата свобода на словото в страната. Лицата на две местни студентки пламват на секундата и те се хвърлят да защитават, по думите им, ,,Бащата на узбекската нация"...

Мавзолеят на Ислам Каримов в Самарканд - Първият президент на независим Узбекистан

Снимка с президента - рецептата за дълъг и щастлив брак

Нагледна демонстрация на местния автопарк - около 90% от узбеките карат бели шевролети

А голяма част от останалите 10% още се доверяват на доброто старо руско автомобилостроене

Храната - каквото и да кажа за узбекската кухня, ще е малко. Популярни са самса (малки банички с пълнеж), манти (варено или запечено тесто с тиква или месо), лагман (супа с юфка, телешко, зеленчуци и подправки), но на първо място несъмнено е пилафът (плов на руски и ош на узбекски), който се среща в почти всяко заведение и се приготвя във всеки дом. Може да се яде на закуска, обяд, вечеря или между тях и въпреки че има различни рецепти във всеки регион от страната, съставките са горе-долу еднакви - специален ориз, агнешно или телешко месо, сладки жълти моркови, лук, чесън, а понякога се добавят и стафиди и пъдпъдъчи яйца в зависимост от тържествеността на повода.

Лагман

Самаркандски пилаф

Според моите узбекски приятели всяка домакиня има своя рецепта и е убедена, че именно нейният пилаф е най-добрият. Самаркандският вариант е характерен с това, че всички тези съставки не се смесват, а всяка образува отделен слой - ориз, моркови, месо, чесън и т.н. Сервира се обикновено със салата от домати, краставици и лук, които в Узбекистан са точно такива, с каквито сме свикнали от България. Германците изпадат в екстаз при откритието, че доматите всъщност могат да бъдат свежи и да нямат вкус на гума. Чувам, че и пъпешите и дините се славят като най-добрите в света, но през март все още е рано за тях. Първите дни ядем пилаф много често, пробваме го във всеки ресторант, даже отиваме на специален Пилаф Център, или Ош Маркази. Това е заведение с едно единствено ястие, където пилафът се прави рано сутрин в огромни казани, а клиенти се приемат, докато гозбата не свърши. Има ли или няма пилаф се сигнализира по крайно праволинеен начин - слага се пред заведението дървен стол с окачена на него табелка ,,Ош бор" (Има пилаф) или ,,Ош йок" (Няма пилаф).

Обяд за двама души в центъра на Самарканд за общо около 16 лв - пилаф, манти, чай, две порции салата и току-що изпечен хляб (лепьошка)

,,Има пилаф" - меню, работно време и реклама в едно

Без това блюдо не минава нито едно тържество или събиране, като на сватба дори съществува обичаят ,,Сутрешен пилаф". Мъжете се събират и цяла нощ готвят ястието в огромни количества, които да бъдат изядени на сутринта от самите тях. Един вид ергенско парти в узбекски вариант. На местните сватби често присъстват до 1000 души - роднини, приятели, съседи, братовчеди на съседите, като в съседен Таджикистан дори наскоро е приет закон за ограничаване на броя гости на тържествата, тъй като много семейства задлъжняват с поколения напред, за да покрият непосилните разходи по мащабните сватбени мероприятия, често траещи по няколко дни. Според местната традиция, семейството на младоженеца е длъжно да покрие разходите по сватбената церемония.

По време на веселбата булката не танцува с останалите, а стои тихо, свела глава надолу, не разговаря с никого и ,,тъжи" за това, че напуска бащиния си дом. Крайно интересно е и началото на любовната история. По традиция бракът се уговаря от родителите, като дори има професия посредник - човек, който посещава семейството на желаното момиче от името на потенциалния кандидат за ръката й. Това занимание е нелеко, изисква търпение и богат речников запас. След като изслушат това, което посредникът има да каже, семейството на момичето провежда собствено разследване по свои канали. Разпитват се съседи, познати, колеги на момчето и неговите близки. Освен финансовия аспект, важни са образованието на младежа и членовете на семейството и тяхното име в обществото. В съвременен Узбекистан, за разлика от други мюсюлмански страни с уредени бракове, младите се допуска да се видят и опознаят преди да се даде окончателен отговор на сватовете. Ходят на сладкарница, кино, театър. Семействата са по правило многодетни, но жените работят и учат далеч по-свободно, отколкото в страните от Залива, да речем. Болшинството от студентите в университета, който посещаваме ние, са момичета, не е странно или опасно жена да се разхожда сама по улиците, сравнително често може да се видят момичета в поли и къси рокли. Пръст в това има именно СССР, който в първите години на своето съществуване провежда засилена кампания на ,,цивилизоване на страната", както го наричат руснаците. Всички са задължени да ходят на училище, на жените е забранено да се покриват на публични места, многоженството се обявява за противозаконно. Колкото и да е фрапираща рязката намеса и налагането на една абсолютно различна от местната култура, факт е, че обществото на Узбекистан в наши дни е далеч по-светско.

Още един кадър от пазара във вътрешността на площад Регистан

В Самарканд има още една, по-малко позната забележителност. В покрайнините на града се намира фабриката ,,Мерос", която произвежда уникална хартия по метод, непроменен от векове. Отиваме там в късен мартенски следобед, докато работата кипи с пълна сила. Хартията се произвежда изцяло с ръчен труд, като за целта се използва единствено натурална суровина. Това е причината тя да е с леко жълт цвят, тъй като не се избелва с химични средства. Това я прави и по-устойчива - по думите на екскурзоводката във фабриката лист обикновена съвременна хартия може да се съхрани до 40 години, а такъв от ръчно изработената по този древен метод - цели 400. Хартията се прави от черница, чиято кора белят, а след това варят в голям съд, докато не се образува гъста маса, подобна на тесто. ,,Тестото" се смесва с вода и прецежда през сито, а получената смес се разстила на листове. Те се сушат във вертикално положение в продължение на един ден, след което се полират с помощта на къс мрамор или кост. От тази хартия се изработват също дрехи, кукли, ветрила и други сувенири, които може да се купят от магазинчето зад фабриката. Не се стърпявам и си купувам две малки кукли за украса на стаята си. И тук ни черпят чай.

Готовата хартия се суши

От хартията се изработват дори и дрехи

Хартията се използва за възстановяване на стари ръкописи, а на нея майстори художници създават скъпи съвременни картини. С такъв професионален художник и калиграф се запознавам в малкото му ателие в арт център в сърцето на града. Кани ме вътре, запознава ме с жена си и децата си, които се щурат из работилницата. Черпят ме с чай, ядки и сладкиши. Показва ми как изписва с калиграфия стихове от Корана и ми разказва историята зад миниатюрите, нарисувани на прословутата самаркандска хартия. Учил се е в най-известния запазен занаятчийски център в страната - в Бухара.

В ателието на художника калиграф

Традиционни миниатюри, рисувани на хартия

За месец в Узбекистан може да ти се случат много неща. Например да се ожениш. И да се разведеш. Първото става на майтап. Второто обаче се случва напълно сериозно и с голяма публичност. Всичко започва напълно невинно и нищо не предвещава задаващите се събития. След посещението на фабриката за хартия организаторите ни съобщават, че сме канени на гости в местен дом, където за нас са подготвили програма. Заинтригувани, пристъпваме каменния праг и се озоваваме в обширен вътрешен двор, окичен с килими по стените. Посрещат ни домакините - двама братя, със своите съпруги. Сядаме на столове, образуващи малък полукръг, и шоуто започва. Мъжете свирят на дойра, ударен музикален инструмент, наподобяващ тамбурин - кожена мембрана, обрамчена с изсушени лозови пръчки или друга вид дървесина. Те са истински факири и изпълняват всякакви трикове, свирят едновременно на две, че даже три дойри, въртят ги с уста, колене, докато жените пеят и танцуват, облечени в традиционни носии.

Повратният момент настъпва, когато нашите домакини обявяват, че искат да представят местна сватбена церемония, а за целта им трябват момче и момиче от групата. Никой не се пише доброволец. Местните взимат инициативата и грабват мен и една девойка от групата. Чудя се дали да го приема като комплимент. С девойката не сме разменили и една дума досега, нищо че сме в една група от близо седмица. Тъкмо в духа на най-добрите местни традиции. Интересното започва, когато ни обличат - слагат ми тържествен халат ,,чапан" и празнична тюбетейка. За момичето се стараят повече - дамски халат, шапка тип корона, колан, и воал, който крие лицето й. Под ръководството на звучния глас на една от жените, подела местна обредна песен, ритъмът на дойрата и кокалестия пръст на един от мъжете, който ме ръга в ребрата всеки път, когато по обичай трябва да се поклоня на гостите, церемонията започва. Воалът, закриващ лицето на булката, се вдига периодично, за да се засвидетелства уважение към всеки ,,гост". Следва танцова забава. С риск да опороча узбекския фолклор, се включвам към местните. Получава се смесица между кавказка лезгинка и нашенски кючек. Само салфетки не летят. В духа на целомъдрието с ,,булката" не танцуваме заедно.

Рядко се оказваш неочаквано на собствената си сватба

Настроението е приповдигнато, следобедът преминава във вечер, в задния двор варим ориз, режем моркови и лук - готви се пилаф. Други месят и пекат хлябове в традиционния тандур - цилиндрична глинена фурна, чиято топлина идва от изгарянето на дървени въглища, а температурата достига над 400 градуса. Хлябовете се лепят по нагорещените стени, а според домакинята дим, излизащ от комина, е знак за това, че тестеното изделие е готово за ядене. Изяждаме пресния хляб на място с домашно сладко от смокини. Пием чай. ,,Сватбеното" тържество продължава в шеги и закачки в обща вечеря на двора с килимите. Дотук добре.

Традиционният самаркандски хляб, изпечен в глинен тандур

Готвим пилаф заедно с домакините

Набор от подправки, които се добавят в ястието

На следващия ден обаче осъмвам със съобщение на телефона: Ти суеверен ли си? Оказва се, че новоизпечената ми булка е всъщност полугерманка, полутатарка. Хока ме, че не съм взел вчерашната церемония на сериозно. А то не беше ли майтап? Няма майтап с тези неща в исляма, твърди тя. Иска развод. Толкова скоро? На мен, незапознатия друговерец, се разяснява, че според Корана мъж може да се разведе с жена си пред Аллах, ако я погледне в очите и произнесе три пъти думата ,,талак" (развеждам се, от арабски). Въпреки обясненията ми, че аз не съм мюсюлманин, че нямаме благословия от имам, двама специални свидетели и други задължителни атрибути за сключване на брак между правоверните, ,,съпругата" е непреклонна. За да я успокоя, обещавам развод при първа възможност. Такава се удава твърде скоро, и то може би на най-неподходящото място. Шляейки се по пазара с група студенти същия следобед, усещам, че някой ме хваща за ръкава. Бъдещата бивша съпруга! С притеснен вид ме дърпа настрани:

- Хайде да се разведем!

Оказвам се в крайно необичайна ситуация. Пазарът е фрашкан с хора, събота е, а като чужденци привличаме удвоено внимание. Още повече че всички тук разбират официалните за исляма думи при развод. Виждам се в чудо, поглеждам я набързо и изричам заветните думи. Продавачката на близкия щанд за картофи повдига вежди. Сякаш камък пада от плещите на моята краткосрочна житейска спътница и тя изчезва с лека стъпка в другата посока. Оставам на място, без идея как да обясня на зяпналите хора около мен какво се е случило току-що...

Прекарваме остатъка от деня в Руския квартал. Това е един от най-големите райони на Самарканд, като името си носи от руснаците, които навремето са живели там. Те са повлияли и на облика на квартала - широки прави булеварди, паркове, сгради в руски стил, църква. Близо 10% от населението на Узбекистан, предимно етнически руснаци, са православни християни. Наследството на някогашните обитатели на Руския квартал е не само архитектурно - тук се намират и едни от малкото специализирани магазини за алкохол, при това забележително добре заредени. За мюсюлманска страна, Узбекистан има подозрително богати традиции в производството на спиртни напитки. Още през 19 век в страната е открита винарната ,,Ховренко" от предприемчиви руснаци, забелязали качествата на отглежданото от столетия грозде в долината Зеравшан, намираща се около Самарканд. Славата на местните вино и коняк се разнася надалеч и в началото на 20 век самаркандски спиртни напитки се представят и предлагат не къде да е, а в една от световните столици на виното - Париж. След Октомврийската революция заводът е национализиран, но дейността му продължава. В наши дни се произвеждат вино и коняк с високо качество, които се продават в местните магазини за смешни цени - голяма бутилка от най-хубавия двадесетгодишен коняк струва по-малко от 40 лв...

Шашлици - навсякъде, по всяко време

Попадаме в омагьосан кръг - до винарната има кръчма, известна с това, че прави най-добрите шашлици (месни шишове на скара) в града. До кръчмата - бар. Но не какъв да е, а Блус Кафе - най-добрият в града. Не че има голяма конкуренция, Самарканд не се слави като световна столица на нощния живот. Местим се в бара. Хмм, коняк на смешни цени. Половин литър водка за 6 лева? Може да ви донесем каничка. Споглеждаме се с немците. Барът е уютен, в европейски стил, средище на местните образовани руснаци и чужденци, които превратностите на съдбата са довели в тази екзотична част на света. Свири джаз, после лек рок, после вече няма значение. В малките часове на нощта се прибирам в квартирата и се засичам с бабата, която става за сутрешна молитва. Сконфузна ситуация, сблъсък на светове.

Едно от откритията в Узбекистан - самаркандски коняк в ,,Блус кафе"

Събуждам се около обяд в добро състояние на духа и съмнително на останалата част от тялото. Още сънен, чета съобщение от Виктор, един от немците, с които предната вечер бяхме на бар:

- Е, остава ли уговорката за Шахрисабз?

Сещам се за какво става въпрос и моментално се събуждам. Шахрисабз е малко градче, разположено около два часа път с кола от Самарканд, известно с това, че е родното място на големия завоевател Амир Тимур. Мухата да идем там ни я вкарва Шахзод, преподавател в университета, който води повече от половината ни лекции, познавач на местната култура, история, традиции, политика, с контакти сякаш навсякъде, способен да ни уреди всичко от маса за 20 души в скъп ресторант, частна обиколка на синагогата на Самарканд, срещи с местни политически лица и какво ли още не. След няколко телефонни обаждания той ни дава час и място, където можем да си наемем шофьор до Шахрисабз, както и максимално допустимата цена, която да се съгласим да платим. Да, ама от няколко дни предупреждават за ужасяващи поройни дъждове в целия регион, което превръща пътуването между двата града в изключително опасно начинание, тъй като пътят се вие през Зеравшанския хребет, част от планинската верига Хисаро-Алай. Въпреки че и двата града са разположени в ниското, трябва да се мине през прохода Тахта-Карача на височина от около 1800 метра, който при обилни дъждове е практически непроходим и се затваря. Късно през нощта, докато привършваме коняка в бара, Шахзод ми праща настойчиво съобщение да не предприемаме ненужни безразсъдни действия. Отначало и ние решаваме, че така е най-добре, но с напредването на вечерта и покачването на градуса на настроението ставаме все по-големи куражлии. И ето ни, спали-недоспали, на уреченото място в уреченото време. Трима разрошени махмурлии и една смела немска амазонка. Въпреки непредставителния си външен вид успяваме още с първия шофьор да се уговорим да ни закара до града, да ни изчака да се поразходим и да ни върне до Самарканд. Всичко това за около 20 лв на човек. Блага работа е това Узбекистан. За тези пари получаваме доста тесен автомобил, в който се усеща всяка дупка по пътя, разговорлив шофьор и гръмка местна музика, преплетена с казказко-средноазиатска чалга на руски. Спираме за крайпътна самса. После да заредим на бензиностанция без отличителни знаци. После край голяма скала, на която клечат местни младежи. Шофьорът държи да ни я покаже. Тук в началото на 70-те години са снимани сцени от филмите ,,Апачи" и ,,Улзана" със секссимвола на онова време Гойко Митич в ролята на вожда на апачите. Местните са изключително горди от този факт, още по време на една от първите лекции ни се показва отрязък от филмите, които всички са гледали и чиито реплики знаят наизуст. Югославският актьор Гойко Митич е познат из целия Източен блок с ролите си на индиански вожд, като голите скалисти възвишения до градчето Ургут край Самарканд е трябвало да изиграят ролята на американската пустиня. Снимаме се на паметното място.Пътят лъкатуши през завоите на прохода, а гледката е невероятно красива. Пролетта тук все още настъпва плахо и склоновите са целите обагрени в бяло и розово. Въздухът, сух и прашен в полупустинен Самарканд, тук е чист и свеж.

Пролет в Узбекистан

Проходът Тахта-Карача, непроходим при лоши метеорологични условия

На път към Шахрисабз

Шофьорът много държи да се снима с нас

Не след дълго сме пред средновековните крепостни стени на Стария Шахрисабз. Градът е сред най-старите в Централна Азия, основан през осми век пр.н.е., като до 16 век носи името Кеш. Днес е дом на около 100 000 души, но остава встрани от туристическия поток. Посещаваме го далеч преди началото на сезона и сме единствените туристи.

Входът към Стария Шахрисабз

Главната забележителност е Аксарай - дворец, замислен да бъде символ на могъществото и богатството на империята на Тимуридите. Големият завоевател Амир Тимур, роден в града през 1336 година, заповядал да се построи палат, който да няма равен в цивилизования свят. Строителството продължава 24 години, до началото на 15 век, малко преди смъртта на владетеля. Едно от чудесата бил съграденият на покрива басейн, от който започвала живописна каскада от водопади и малки ручеи. Амир Тимур обичал да отдъхва там, обкръжен от своя харем. И всичко това на височина от над 70 метра. Водата достигала до върха по оловни тръби директно от прохода Тахта-Карача високо в планините. От огромния дворец, за съжаление, са останали само две внушителни колони, някога част от портата на замъка. Тук Тимур посреща и чуждестранни гости и пратеници, въпреки че столицата на империята е в Самарканд. Сред посетителите е и легендарният дипломат и пътешественик Руй Гонсалес де Клавихо, пратеник на кастилския цар Енрике Трети. Неслучайно на върха на двореца е стоял огромен надпис, който гласял ,,Ако се съмнявате в силата ни, вижте сградите ни".

Останките от двореца на Амир Тимур - Аксарай

Забележителностите в Шахрисабз са на същия принцип като тези на Площада на чудесата в Пиза. Всичко по-интересно е разположено в права линия - останките от двореца, паметникът на Амир Тимур, мемориалният комплекс със Синята джамия, където са погребани бащата и двама от синовете на владетеля. В същата линия е разположен и единственият отворен ресторант, където миризмата на шишчета ни привлича в ранния следобед. Мислим си, че сме единствените гости, докато не се отваря невидима врата, водеща към подземие, откъдето дъни надута до дупка западна музика, а от нея с олюляващата се походка излизат тежко гримирани момичета с минижупи. Последното, което очакваме да видим в този затънтен край. Питаме сервитьора, понесъл няколко бутилки водка към долния етаж, какво се случва. Вместо него ни отговарят шкембести мъжаги с ризи, ланци и анцузи, които незнайно как изникват на съседната маса. Празнувал се рожден ден. Да сме слезли, да ни почерпят. Танци, момичета, едно-друго. Немците не им се нрави тази идея и ме дърпат да си ходим. Ама едно-друго? Не! Връщаме се в безлюдния център на Шахрисабз. Виждат се усилията на властите градът да стане туристически център. Поддържани лехи, пейки, равни плочки, куп нови хотели, магазини, ресторанти. Остава само да се отворят. И да дойдат туристи. Илюзията обаче се разсейва, когато зад стената, ограждаща гробницата, планирана за Амир Тимур, видиш началото на ,,жилищната" част. Схлупени колиби, коне, кал. Деца, скачащи през локвите, а след това катерещи се към гроба на бащата на завоевателя.

Шахрисабз - Амир Тимур, мръвки, Синята джамия

Скоро започва се смрачава и бързаме обратно към шофьора, който е проспал следобеда в колата си. Докато стигнем прохода, е паднал непрогледен мрак. Най-доброто обаче сме оставили за накрая. Тахта-Карача е известен като мястото, където може да се опита най-доброто агнешко в цяла Централна Азия. Като се има предвид месоцентричността на кухнята в региона, летвата е вдигната високо. Следващият час минава като филм, в който ние сме главните герои. На най-високото място по пътя сме и ресторантът, разположен на ръба на пропаст, е потънал в мъгла. В откритата му част се виждат светлинките на десетки вкопани в земята пещи тандур, в които с часове се готви агнето. Пече се цяло. Заведението се пръска по шевовете, но при вида на нашата необичайна група за нас се отваря вип стая. Минаваме през помещение, пълно с местни мъже на всякаква възраст, които на огромни маси унищожават късове сочно агнешко. Вип стаята е самостоятелно квадратно помещение с гледка към планината, дебели килими и ниска дървена маса. Седи се на земята и се яде с ръце. Агнешкото се поръчва не на порции, а на килограми. Шофьорът се занимава с поръчките и не след дълго масата е отрупана с тънък планински хляб, салати, йогурт и три килограма агнешко месо. Петима души не успяваме да се справим с безумното количество храна, затова оставяме нашия водач да си вземе останалото за вкъщи. Разприказваме се с него. Неотдавна върнал се от Москва, където работи години наред в кланица, по подобие на много свои сънародници, сега строи живота си отново в Узбекистан. Женен два пъти, първият брак просъществувал по-малко от седмица. Сестра му живее в Америка. Гледаме семейни снимки. Канени сме на гости следващия петък, да опитаме най-хубавия пилаф. Жена му имала златни ръце. Възторжено се съгласяваме. В четвъртък обаче, когато му звъним да се доуговорим, той увърта и казва, че моментът не е подходящ. Тъща му починала. Неловко се получава, извиняваме се. Налягат ни обаче някои съмнения, когато на същия ден го виждаме в таксито му, засмян и говорещ с колега, на обичайното място. Не че някой е длъжен да ни посреща у дома си, разбира се.

Най-хубавите места са тези, които само местните могат да ти покажат

Гледката от ресторанта към прохода

Една ,,малка" порция по узбекски

Ставаме с натежали стомаси да си ходим от ресторанта. Минаваме отново през голямата зала. Тя сякаш е станала още по-пълна, а масите са се удължили двойно. Спират ни, питат откъде сме, какво правим тук. Обяснявам накратко. Цялата зала замлъква и ни слуша. Радват ни се, стискат ни ръцете. Едвам се спасяваме от тази небивала популярност. Но ни става драго, докато подскачаме от дупка на дупка по шосето към Самарканд.

Kато едно от най-големите и стари висши учебни заведения в Централна Азия, Самаркандският държавен институт по чужди езици поддържа високо ниво и привлича студенти от цял Узбекистан. Те изучават повечето западноевропейски езици, руски, арабски, корейски, японски, китайски и т.н. Студентите живеят предимно в общежития в кампуса, като начинът им на живот наподобява на този в училище - уроци, домашни, изпитвания. И ние посвещаваме част от времето си на изучаване на узбекски език. Разделени сме на две групи с различни ръководители. Всяка сутрин в 09:00 сме на място, а за нас се грижи Нодира Санакуловна, миловидна учителка по английски език, току-що завършила същия университет. В духа на най-добрите местни традиции омъжена и, въпреки крехката си възраст, майка на две деца, грижите за които съчетава с работата. Тя дава най-доброто от себе си, за да усвоим основите на цял един нов език за само три седмици. Узбекският е от групата на тюркските езици и е доста близък до турския, което прави разбирането на някои думи и произношението им доста по-разбираемо за нас, българите, които имаме доста турски чуждици в речта си. На Нодира за всеотдайността купуваме подаръче за 8 март, въпреки протестите на две германки, които твърдят, че този празник символизира потисничеството над жените. Нанасяме им втори съкрушителен удар, когато на закриващата церемония изскачаме с огромен букет цветя и кутия шоколадови бонбони за любимата преподавателка. В Узбекистан 8 март е със статут на официален празник и съответно почивен ден, ресторантите са запазени от месеци, семействата празнуват вкъщи и навън. Из целия град се виждат дами на различна възраст с разкошни букети и внушителни по размер торби с подаръци. Канен съм дори на малко тържество в семейството, у което живея. Черпят ме торта, жените танцуват, всички са щастливи и доволни.

С групата пред паметника на големия астроном Улугбек

В университета искрено се стараят да ни потопят изцяло в местната култура и да разберем Узбекистан от всяка гледна точка - история, политика, икономика, филмография, литература и т.н. Идват гост-лектори, разговаряме с професори, изкуствоведи. Понякога обаче, в желанието си да ни впечатлят, организаторите предприемат нееднозначни действия. Един следобед ни събират в местна спортна зала под предлог, че ще играем волейбол срещу група студенти от университета. Ентусиазирани, аз и другите момчета отиваме да се преоблечем за мача. В съблекалнята ни хващат на приказка въпросните студенти. Прави впечатление, че всички си изглеждат като, ами, волейболисти, доста високи и очевидно са играли заедно и преди. Питаме ги дали са отбор. Категорично отричат. Тримата (?!) треньори в залата също енергично кимат и твърдят, че просто са извикали мераклии от университета. След няколко сервиса от тяхна страна се усъмняваме в това. Едва към края на категорично загубените три гейма от нас забелязваме издайнически емблеми на Узбекския Олимпийски Комитет на тениските на треньорите и някои от състезателите... Уговаряме реванш за следващата седмица. Тогава идва женският отбор. Резултатът не търпи съществена промяна, прекратяваме фиаското малко по-рано и водим победителките в близка дюнерджийница за заслужена почерпка.

Неочаквано един следобед в двора на университета ни чака бусче. Не след дълго излизаме от главните булеварди и след известно подскачане по разбитите улички спираме пред метална ограда. Зад нея - модерна сграда от стъкло, която изпъква като архитектурен оазис сред панелния хаос наоколо - намираме се в един от най-бедните райони на Самарканд. Като насън минаваме през скенер, претърсва ни щателно охранител с марков костюм и пристъпваме прага на сградата. Намираме се в местното президентско училище, нова институция, учредена от фонда на Мирзоев, настоящия управник на страната. Това са учебни заведения, гимназии за изключително надарени деца, част от идеята на президента на създаде ново поколение политически и бизнес елит. На входа ни посрещат момчета на около 16 години, в строги тъмносини костюми, с традиционни тюбетейки на главите. Говорят английски с перфектно произношение на Викториански благородници. Представят се като президента на ученическия съвет и двамата му министри. В облицованото с мрамор фоайе група момичета пеят узбекския химн, облечени в народни носии. Изпълнението с подозрителна точност достига кулминацията си точно в момента, в който ,,случайно" минаваме покрай тях. Училището е като извадено от научнофантастичен филм, с автоматични хромирани врати, умно осветление, модерна апаратура от всякакъв характер. Бие всяко едно училище в Западна Европа, което съм виждал. По време на разходката из гимназията по предварително утвърден маршрут момчетата ни разказват концепцията на тези учебни заведения. Като част от плана ,,Нов Узбекистан" президентът иска да образова местни младежи с голям потенциал, като ги включи в изграждането на светлото бъдеще на страната. На учениците се покрива изцяло пълен пансион, с настаняване, изхранване и джобни. Осигурява се материална база на върха на иновационната мисъл и срещу космически и за западния свят суми се привличат висококвалифицирани преподаватели от целия свят. В училищата, разположени в повечето големи градове на страната, се изучават математика, езици, политика и икономика по специализирани глобални програми. Фокус се поставя върху високите технологии, роботиката и програмирането са задължителни, технологията и кадрите се внасят от Китай, Корея и Япония.

,,Спонтанна" снимка пред президентското училище

След завършването на гимназията абитуриентите постъпват в най-престижните университети в света - Бръшляновата лига в САЩ, Оксфорд и Кеймбридж във Великобритания, Рицумейкан и Токийския технологичен институт в Япония... Държавният фонд на Мирзоев покрива всички разходи по време на обучението зад граница, но задължава студентите да работят в правителствените структури на Узбекистан в продължение на поне 5 години след дипломирането. Движим се из коридорите в строга колона. Маршрутът ни минава през старателно подредени екземпляри от часовете по роботика, следва картинна галерия с произведения на изкуството, сякаш извадени от музей. Като преминаваме от стая в стая, се движим в индианска нишка след ,,президента", а двамата ,,министри" застават от двете страни на вратата, докато всички минат. Желаещите да постъпят в гимназията минават строг подбор, включващ изпити по узбекски, руски и английски, математика и природни науки, а също и лично интервю. Всяка година едва по 24 кандидати са допускани до ,,академията на талантите" в Самарканд. Децата практически живеят в института, като им е разрешено да напускат неговата територия само през ваканциите. Всеки ден започва със спорт - плуване, футбол, тенис, лека атлетика или щанги. Всичко това ни се разказва, докато минаваме от плувния басейн с олимпийски размери към огромния фитнес, с който разполага училището. Вечер светлините угасват в 22:00, а всички телефони, лаптопи и таблети трябва да бъдат предадени на дежурящия учител в коридора. Излизаме на двора, където на перфектно поддържано футболно игрище, на което могат да завидят много отбори от родния футболен елит, десетки момичета в перфектен синхрон тренират изпълнение на местен традиционен танц. Въпреки усещането за постановка, направена специално за нас, трябва да призная, че съм впечатлен. Местните талантливи младежи, често от изключително бедни семейства, получават шанс за образование и реализация на най-високо ниво, благодарение на таланта си. Идеята, разбира се, е те да спомогнат за превръщането на Узбекистан в просперираща страна, водена от образовани визионери. Няма как обаче да не проявя и известен скептицизъм, мисля си, докато се нареждаме за групова снимка за училищния вестник. Все пак говорим за една от най-пропитите от корупция страни в света, а приятели узбеки чувам, че високите резултати на приемните изпити невинаги са най-главната предпоставка при селекцията на кандидатите...

Редуваме такъв тип интензивни дни с посещение на забележителностите на града. А те далеч не се изчерпват с Регистан и Биби Ханъм. Един от първите дни местни студенти ни водят в Шах-и-Зинда, некропол в северозападната част на Самарканд. Не ни позволяват да платим въпреки настойчивите ни молби. Плащането за госта е крайъгълен камък в узбекското гостоприемство, като понякога се случва да съм на ръба на скарване заради упоритостта на някой местен приятел/студент/учител, особено когато в повечето случаи се касае за суми, които за местните стандарти са в пъти по-значителни отколкото за нас, обърнати в евро или дори левове. Тази следобедна разходка по Шах-и-Зинда се запечатва в съзнанието ми като един от най-паметните мигове от моето пътуване из страната. Рядко човек си представя некропол като жизнерадостно място, но тук посетителят се впечатлява още от входа. Комплексът от гробници, строени между 11 и 19 век, започва със стръмно каменно стълбище, за което се твърди, че има различен брой стъпала в зависимост от това дали се качваш или слизаш. Не мога да потвърдя или отрека въпросното твърдение, тъй като на влизане вниманието ми беше изцяло привлечено от пищно украсените гробници, извисяващи се над нас.

Мястото, където ,,1001 нощ" не е просто приказка

Шах-и-Зинда означава ,,Живият крал", като се вярва, че тук е погребан братовчедът на пророк Мохамед, дошъл по тези земи по време на арабското нашествие. Според легендата той е бил обезглавен заради вярата си, но вместо да умре, невъзмутимо взима главата си и се оттегля в градините, на мястото на които сега се намира комплексът. През 11 век са построени първите гробници, като заради светостта на мястото, всички царски особи и техните роднини са искали да бъдат погребани тук. Резултатът - над 20 сгради, разположени една срещу друга, образуващи своеобразен коридор от сини мраморни арки, водещи към най-старите части от Шах-и-Зинда. Верни на ориенталския уклон към показен разкош, всяко следващо поколение в течение на почти 8 века се старае да да построи по-голяма, по-скъпа и по-красива гробница. Невероятно е усещането с една крачка да минаваш от столетие в столетие. В повечето гробници може да се влезе свободно, което от своя страна те кара да се чувстваш като един съвременен изследовател на Ориента, а най-хубавата част е, че се получава почти частна обиколка, защото в началото на март туристическият сезон все още не е започнал...

В много от гробниците може да се влезе свободно

Точно до университета е разположен мавзолеят на Амир Тимур - Гур-е-Амир. Отиваме до там в ,,неформална обстановка", придружени само от четирима високопоставени служители на университета и фотограф от местен вестник, който да запечата за вечността всяка крачка на скъпите гости из гробницата на великия владетел. Самият той не планирал да разположи тленните си останки в Самарканд, който тогава е столица на империята, а в родния си Шахрисабз, където дори си е построил малка и невзрачна подземна крипта, в която се шмугвам с известна степен на нелегалност при посещението ни в града. Владетелят има нещастието да загине през зимата, когато проходите през планинските местности около Шахрисабз са затворени и в крайна сметка е погребан във внушителното съоръжение, построено от него за любимия му внук Мохамед Султан в началото на 15 век. Гробницата е изключително красива отвън и спира дъха вътре, където отново сме единствените посетители. Гур-е-Амир е прототипът на световноизвестния мавзолей Тадж Махал, построен в Индия от Шах Джахан, потомък на династията на Тимуридите. Стените, украсени с оникс и мрамор, се събират в детайлно украсения купол, под който са разположени саркофазите на двама от синовете и двама от внуците на Амир Тимур, сред които и големия астроном Мирза Улугбек, изчислил точно продължителността на звездната година и наклона на земната ос. Всъщност ковчезите в гробниците са точна реплика на оригиналните, които от съображения за сигурност се съхраняват в подземно помещение отдолу, до което нямаме достъп. Откриването на гроба на големия завоевател от съветския археолог Михаил Герасимов обаче предизвиква брожения сред местното население, което вярва в т.нар. ,,проклятие на Тимур". Според легендата, на гроба му стоял надпис, гласящ ,,Когато се надигна от мъртвите, светът ще трепери". След започване на изкопните работи е разкрит втори надпис - ,,Този, който обезпокои моя покой, ще освободи нашественик, по-страшен от мен". Самият Сталин вярвал в проклятието и наредил, безпрецедентно за налагащия атеизъм Съветски съюз, да погребат Тимур в съответствие с всички мюсюлмански обичаи и традиции. Според легендата обаче преди това тленните останки на владетеля са отнесени чак до Сталинград (дн. Волгоград), за да мотивират мюсюлманите в руската армия, бореща се с нацисткото нашествие.

На входа на гробницата на Амир Тимур - мавзолея Гур-е-Амир

Династията на Тимуридите не жалели средства при изграждането на последен дом за своите видни представители

Зимното училище събира участници от цял свят - на снимката са представени България, Иран, Германия и Виетнам

До Узбекистан достига, макар и в ограничена форма, и част от съвременната българска култура. Тя ме застига в може би най-малко очакваното място - в корейски ресторант в Самарканд. По време на Съветския режим в региона за заселени десетки хиляди корейци, което прави корейската кухня част от местната култура. Можете да си представите учудването ми, когато именно това място ме посреща с песента на Азис ,,Сен Тропе", гърмяща от всички тонколони. Тя се радва на огромна популярност в Централна Азия, като е предпочитано музикално оформление на ресторанти, кафенета и дори магазини. Една идея по-сложни са нещата с немската култура. Десетки пъти, като чуят немска реч, много от преминаващите по улицата местни моментално изпъват ръка в непогрешим поздрав и слагат пръсти над горната устна в имитация на мустак.

- Хайл... - Сещате се.

Един път апелирам към съвестта на трима развеселени узбеки и им обяснявам, че на немците не им е много приятно да ги поздравяват по този начин. Те ме слушат внимателно, съгласяват се и променят поздрава.

- Хитлер капут!

Религията в Узбекистан е въпрос, който ме интересува живо. В страната се наблюдава все по-стриктно следване на нормите на исляма, като интересното е, че често децата са по-религиозни от родителите си. Това в известна степен се дължи на факта, че докато СССР потиска свободата на вероизповедание, в наши дни влияние оказват Турция и Саудитска Арабия, които финансират активно строителство на джамии и ислямски изследователски центрове. В нашата програма присъства и посещение на най-новия и модерен сред тях, издигнат в покрайнините на Самарканд съвсем наскоро. До него се строи огромна джамия. В центъра разговаряме със светилата на ислямските науки в страната. Все пак Узбекистан е далеч от активната ислямизация на Турция през последните години или крайния уахабитски ислям, проповядван в Саудитска Арабия, но е възможно това да се промени занапред. След разпада на Съветския съюз, тогавашният президент Каримов предприема строги мерки с цел непроникване на радикален ислям сред населението на Узбекистан. На мъжете е забранено да пускат брада, а религиозните институции се следят под лупа. След идването на Мирзоев обаче уклонът към патриотизъм, налагане на узбекски език и т.н. благоприятства и мюсюлманските организации. Фактор е и сухоземната граница, която Узбекистан споделя с управлявания от талибаните Афганистан. За близо месец в страната забелязвам повече момичета под 20 години с хиджаб, отколкото над тази възраст, като изключим най-възрастните жени. Все повече млади хора ходят на поклонение в Мека, а нараства и броят на тези, които пазят пост по време на свещения месец Рамадан.

Пътуването до никоя страна не е пълно без сблъсък с нейната бюрокрация. В зноен мартенски следобед решавам да отида и да отметна няколко задачи. Искам да спазя традицията да изпращам пощенски картички от всяка посетена страна, а трябва и да си регистрирам телефона. По закон всеки чужденец, който закупува сим карта и ползва мобилни услуги в страната, трябва да регистрира устройството пред местните власти в срок от две седмици. В противен случай го грози глоба и блокиране на услугата при повторно влизане в страната. Къде от внезапен порив на почтеност, къде заради факта, че към онзи момент още планираме да отскочим за ден до Пенджакент, град в съседен Таджикистан, което ще доведе до излизане и влизане в страната, решавам, че ще се впусна в дебрите на узбекската бюрокрация. По непотвърдена информация мога да уредя изпълня всичко това в пощата. Отивам в добро настроение и с очакване за бърза развръзка. Къде ти... Достолепната, построена от руснаците сграда на пощата се пръска по шевовете, а служителите ги няма. Къде са? Почиват. В смисъл? Обядват. В 15:00? Те работят много. В 15:50 идват три служителки. Хората се нареждат на опашки. Ред в хаоса? Само привидно. Никой не спазва реда си, постоянно някой минава пред мен, настъпва ме, извинява се, и пак ме прережда. Културното и сдържано поведение не води до никакъв резултат. Бутам се и аз, настъпвам, пререждам, накрая изпращам картичките. Победа? Не съвсем... Опашката за гишето, където трябва да си регистрирам телефона, е двойно по-дълга. Айде пак нареждане, пререждане, лакти. Идва моят ред. Бърша потта от челото, радвам се. Твърде рано. Оказва се, че трябва да ида в офис на мобилния оператор, тъй като съм чужденец. Ама онези казахи току-що нали се регистрираха? Те са свои хора. В близък търговски център намирам офис на съответния мобилен оператор. Там ми издават бележка. Готов съм?! Не, трябва да платите 60 000 сума (около 12 лв). Вадя портфейла. Не тук! Идете в офис на Paynet. Късно същата вечер, завършвам наглед безкрайния процес в малко магазинче в центъра, играещо ролята на своеобразен узбекски Изипей...

В Самарканд се прави бира - в кръчмата до пивоварната ,,Пулсар"

Бухара. Само споменаването на името на легендарния град по Великия път на коприната рисува картини на древни дворци, шарени пазари и кервани с камили, кръстосващи пустинята надлъж и нашир. Мотивацията да видим това чудо на чудесата ни държи, докато мръзнем на входа на Самаркандския университет една съботна сутрин. Часът е четири и половина, температурата и тя там някъде. Организаторите са ни предупредили в никакъв случай да не закъсняваме, защото ни чака дълъг път и натоварена програма. Само дето в 04:30 няма и следа от тях. В 05:00 също. В 05:30 пристига Баходир, а от колата му слиза и Шахзод. Да изчакаме само още един колега... В крайна сметка тръгваме около 06:00. До Бухара може да се стигне с бърз влак, гордостта на правителството на Мирзоев, което наема испанска фирма, която да построи инфраструктурата за узбекските влакове стрела Афросиаб. Резултатът - скоростна и надеждна връзка между Бухара, Самарканд и Ташкент, като плановете са за разширяване на транспортната мрежа на запад. Пътят може да се измине и с кола за няколко часа. Вариант три е да се наеме стар съветски автобус без опция за спиране на парното, който взима дистанцията от 270 километра за близо 5 часа. Не е трудно да се досетите как пътува нашата група. Полусварени, достигаме центъра на Бухара, където сме настанени в хостел, обзаведен и декориран в стил кервансарай. Сервират ни чай. Играем карти, докато ни настанят. Системата отказва, не могат да ни регистрират. Записват ни имената с молив на амбалажна хартия и заключват паспортите ни в шкаф. Красота. Допиваме чая и тръгваме на разходка. Бухара е град с дълга над 2500 години история, а следите от човешко присъствие в региона са от цели 5000 години. Хилядолетия наред той е важно културно и търговско средище, като до ден днешен именно тук са запазени много школи по традиционните за Узбекистан занаяти и изкуства. В наши дни населението му е близо 300 000 души, мнозинството от които етнически таджики. В близост до Бухара в края на 10 век е роден Авицена, заедно с Хипократ и Имхотеп една от най-влиятелните личности в медицината, а тук е живял и творил легендарният поет Рудаки, сочен за бащата на персийската поезия. В продължение на столетия, Бухара е била своеобразна Мека за мюсюлманите от Персия и Средна Азия, привличайки поклонници от целия регион, както и водещите теолози за времето си. В по-близкото минало, през 1924, именно тук е е приета декларацията за създаване на Узбекската Съветска Социалистическа Република.

Въпреки необещаващия вид на квартала, хостелът в Бухара е върхът

Излизаме на медресето Нодир Девонбеги, средновековното сърце на града. За гостите от чужбина са запазили места в луксозен ресторант, точно до големия централен фонтан. Заведението е излишно кичозно и излъскано до степен да загуби всяка връзка с усещането за древност, което сме дошли да търсим. Сервитьори в официални костюми предлагат отбрани френски вина и десерти. Атмосферата няма как да се различава повече от чайханите, с които сме свикнали в Самарканд. В Бухара сме, трябва да пробваме бухарски пилаф. Той се отличава с това, че се приготвя със специален дългозърнест ориз, добавят се големи количества от подправки като кимион и нигела, а ястието се приготвя със сусамово олио. Отгоре се добавят стафиди. Повече, отколкото са ми по вкуса, затова старателно ги отделям. Пилафът е по-малко мазен от самаркандския, с който сме свикнали през изминалите седмици, вероятно и по-здравословен. Все пак предпочитам самаркандския. След обяда ни чака нашата местна екскурзоводка, с която се впускаме да изследваме дебрите на древния град. За разлика от Самарканд, където забележителностите са разпръснати на километри една от друга, в Бухара целият Стар град е сякаш изваден от ,,Хиляда и една нощ" - кервансараи, дюкяни за дърворезба, търговци на шапки, ножове, ножици... Неочаквано се озовавам лице в лице със статуя на известен и по нашите ширини персонаж - Настрадин Ходжа, възседнал магарето си. Оказва се, че той присъства в народните приказки на народите от Балканите до Китай, като в Узбекистан е смесен образ на философ бунтар и негодник чорбаджия, но главното му качество е способността му да се измъкне невредим от всяка ситуация с помощта на своето остроумие и красноречие. В Средна Азия той е толкова популярен, че през 2022 година няколко страни, сред които и Узбекистан, внасят предложение разказите и приказките за него да станат част от списъка за нематериално културно наследство на ЮНЕСКО...

Разхождайки се из Бухара, човек има чувството, че се на намира на безкраен пазар. Поддържан в известна степен и заради туристите, Старият град и до ден днешен е запазил уникалните ,,търговски куполи" - постройки с куполовиден покрив, във всяка от които се помещава различен базар. Всеки ,,купол" в миналото е символизирал различно естество на предлаганите стоки - пазар за килими, платове, дрехи, дърворезба, метални изделия, музикални инструменти... Днес това е огромна жива плетеница, в която можеш да намериш всичко под слънцето. Ковачи острят ножове и саби, бижутери сглобяват нанизи и други бижута. На малка сергия пазарявам копринена калъфка за възглавница с ориенталски мотиви. Водят ни в най-старата фабрика за килими в града. Тъкането на килими на ръка се предава от поколение на поколение, а само членовете на семействата, занимаващи се с този нелек занаят, знаят тайните, които правят тъканите толкова здрави, а цветовете - така ярки и трайни. Във фабриката до ден днешен всичко се прави по същия начин, като преди векове, а боядисването е единствено с природни материали. Готовите килими струват хиляди евро и се изнасят за цял свят. Във вътрешния двор на фабриката пък неочаквано се натъкваме на костенурки, които свободно се разхождат между ценните тъкани.

Най-старата фабрика за килими в Бухара

Из пазарите на Бухара

Магоки-Аттори. Това е името на джамия, построена през 12 век в сърцето на Бухара. Паметникът е уникален, защото е разположен върху останките на стар зороастрийски храм на огъня. Наблизо е имало друг храм - този на Мах (луната) и именно там согдийците, една от първите цивилизации на територията на днешен Узбекистан, построили един от най-големите пазари в района - Лунния. Смесицата от култури и вероизповедания продължила и след издигането на джамията. Голямото към онзи момент еврейско население в Бухара нямало своя синагога, което довело до безпрецедентен в световната история пример за съжителство в мир и разбирателство. В продължение на години, евреите и мюсюлманите се молили заедно, в едно и също помещение, с взаимно уважение и толерантност. Бухарските евреи наброявали над 20 000 души, като дори имат свой език, съхранен и до днес - бухори, близък до съвременния таджикски език, който по различни оценки днес се говори от около 100 000 души, разпръснати из Израел, САЩ и страните от бившия Съветски съюз.

Джамията-синагога, построена върху зороастрийски храм - Макоги-Аттори

Малко по-нататък стигаме до основната забележителност на Бухара - минарето Калян, построено от Арслан хан в началото на 12 век. Това е една от малкото запазени постройки след нашествието на войските на Чингис хан, които унищожават градовете по пътя си. Според легендата, когато пристигнал на площада, монголският завоевател трябвало толкова силно да извие врат, за да види върха на минарето, че неговата шапка паднала на земята, което го направило за смях. Наложило се да се наведе и да я вземе. Тогава той казал, че щом една сграда може да го накара да се поклони, значи той няма право да я унищожи. Без значение дали легендата е вярна или не, факт е, че минарето оцелява, а днес все така спира дъха със своите близо 50 метра височина. Служил е едновременно за кула, откъдето се разнасял призив за молитва, наблюдателница и фар. Точно до него се намира джамията Калян, която е втората по-големина от древните джамии в региона след Биби Ханъм в Самарканд. В нея могат да се молят едновременно 12 000 души. Срещу нея, на същия площад надникваме в медресето Мири Араб - единственото действащо до ден днешен средновековно религиозно училище в Централна Азия. Построено в началото на 16 век, векове наред това е една от най-престижните образователни институции в региона. Учениците посвещават почти цялото си време на обучението, като в наши дни то трае 4 години и обикновено идва след завършено средно светско образование. Изучават се арабски и персийски, също история на исляма, теология, тълкуване на хадисите (предания за живота и делата на пророка Мохамед). Медресето е толкова влиятелно, че ръководителите му съумяват да го запазят отворено дори и по времето на Съветския съюз, известен с това, че закрива всички подчинени на религията образователни институции на своята територия...

Минарето и джамията Калян

Мири Араб - най-старото запазено религиозно училище в Централна Азия

В Бухара се връщаш назад във времето

Когато тръгваме от площада, слънцето тъкмо е започнало да залязва и обагря вековните постройки в златни цветове. Усещането е непредаваемо и нито една снимка не може да отрази това, което изпитваме, докато вървим към последната точка от обиколката - крепостните стени на Бухара, с извисяващата се над тях древна цитадела Арк. Тук живели поколения наред владетелите на града, тук работели Авицена, Рудаки, а по-късно и големият учен, философ и поет Омар Хаям. В крепостта се е съхранявала и една от най-впечатляващите библиотеки за времето си. Крепостните стени са построени под наклон, за да бъде затруднен евентуален нападател, което им придава меко казано причудлив вид. Там попадаме на репетиция на местен военен оркестър за предстоящия празник Навруз, който ние ще посрещнем в Самарканд. Завършваме вечерта в ресторант, разположен на покрива на една от сградите на базара, откъдето виждаме цяла нощна Бухара като на длан. Учителите се интересуват дали имаме нужда от нещо, като след отрицателния отговор от наша страна сядат на отделна маса и си поръчват три бутилки водка. За трима души. По пътя обратно към хостела вали порой, затъваме до колената в кал. Нали уж сме насред пустинята?

Крепостните стени на Бухара

Вечеря в една от перлите на древния Път на коприната

Ден втори в Бухара. Закусваме обилно в хостела и скачаме обратно в нашия соц автобус. Парното още работи. Хубаво, че скоро стигаме целта си - мавзолея на Бахауддин Накшбанд, основател на суфисткия мюсюлмански орден Накшбанди. Това е свещено място за мюсюлмани от цял свят, като предварително сме предупредени да облечем ,,подходящи дрехи", а момичетата да си покрият косите в знак на уважение. Суфизмът е направление в исляма, което залага на мистиката, духовните практики и аскетизма за преодоляване на пороците и възпитанието на личността. Пример за това са дервишите, странстващите мъдреци. Въпреки че суфизмът забранява да се занимаваш с физически труд, като например занаятчийство, с цел концентрация върху духовното развитие, в Узбекистан подхождат по-практично и шейх Накшбанд покровителства занаятите като способ за постигане на хармония. В неделния ден комплексът се пръска по шевовете от поклонници. Ние бием на очи с чуждоземния си вид, като постоянно малки и големи се интересуват откъде сме и какво правим в града. Мавзолеят представлява огромен комплекс, където освен гроба на признатия за светец Накшбанд има градини, езера и джамия. По пътя обратно към града хапваме пилаф в крайпътно заведение, след което ни дават час и половина свободно време, преди да потеглим обратно към Самарканд.

Мавзолеят на Накшбанд

Използвам момента, за да посетя място, за което съм чел много преди пътуването си до Узбекистан. Недалеч от центъра на Бухара се намира едно скрито съкровище - кервансараят ,,Олимджон". Построен преди повече от 200 години, той е използван от индийски и афгански търговци до 20-те години на миналия век. Днес той е запазен в оригиналния си облик и е поддържан благодарение на местен фотограф, който е превърнал първия етаж в изложба на творбите на свои колеги от 1910 до 2020 година. Мястото е напълно безплатно за посещение и предлага уникален шанс да се потопим в условията, при които са живели посетителите на града. Разглеждаме стаите, баните, тоалетни, качваме се на покрива за снимки към Стария град. Разглеждаме фотоизложбата, показваща живота в Бухара през последните сто години - празници, войни, сватби, погребения, събиране на реколтата от памук. Телепортация през времето и пространството. Стопанинът на мястото, вече възрастен, разказва, че се е грижил за кервансарая заедно със свой приятел и колега, който обаче наскоро е починал. Години наред са събирали кадри и фотографска техника от целия регион, за да създадат един уникален по рода си музей. Купувам снимка на Стария град, с неговите кирпичени сгради и сини куполи. Благодарим на стария фотограф за гостоприемството. Ако някога се окажете в Бухара, непременно отидете в кервансарая ,,Олимджон" за разходка назад във времето. Струва си.

В кервансарая ,,Олимджон" - запазен напълно автентичен благодарения на усилията на местни фотографи

Лицата на старата Бухара

Неочаквана находка от колекцията на фотографа

Близкото минало среща далечното в Узбекистан

Обратно в Самарканд. Отново в Блус кафе. Този път с повод - ще посрещаме Навруз (Норуз, Науруз) - Персийската Нова година. Това е уникален празник, който се празнува в десетки страни от Каспийско море до Хималаите, от Иран до Казахстан. Той се свързва с началото на пролетта и по правило се отбелязва около деня на пролетното равноденствие (21 март). Празникът води началото си от зороастризма, древната религия в Централна и Южна Азия. Празнува се далеч преди ислямизацията на региона и е повод за всенародни тържества и веселие. Ние залагаме на нетрадиционен и нямащ нищо общо нито със старата, нито с новата религия, начин - поръчваме бутилка коняк. Времето минава, атмосферата се нажежава, компаниите стават все по-шумни. Към нас се приближава мъж с ослепително бяла риза и коса в същия цвят. Представя се като Улугбек. При други обстоятелства бихме се зачудили, но след няколко чашки коняк нямаше да се впечатлим, дори и да беше дошъл самият владетел. Новият ни приятел сяда при нас, представя се като важен човек в града. Купувал това-онова в Китай и го продавал в Русия и Европа. А вие какво правите тук? Е, вие нищо нямате за пиене. Две бутилки коняк веднага! Плато с пресни плодове и сирена! Идват след секунда. Ама ние... Да не съм ви чул, Улугбек черпи! След час той отново се появява, още по-весел. Поръчах ви още едно плато плодове. Идват диня, манго, череши, грозде, пъпеш... Улугбек намига и твърди, че може да ни предложи още много неща, които отглежда в крайградската си вила. И не говорел за плодове... Завършваме нощта/посрещаме сутринта с пица. От близко заведение за бързо хранене. Как да познаеш, че си в Узбекистан? Най-известната пица е ,,Четири меса"...

В деня на празника ставам около обяд. Докато се опомня, съм на Регистан и с иранката се втурваме да изследваме украсения град. В Узбекистан Навруз е със статут на официален празник и се тачи далеч повече от 31 декември, с който сме свикнали ние. Невероятен късмет да сме в страната именно в този момент. Тържествеността на празника се усеща навсякъде - целият град е сцена, всички са облечени с най-официалните си дрехи, музика на всеки ъгъл. Хората танцуват направо на тротоара или парка, напълно непознати те дърпат да се присъединиш към тях, да пийнеш чай, да опиташ самса. Централният парк се е преобразил в безкраен фестивал, с десетки щандове, сцени с най-различни представления - деца пеят народни песни, студенти индийци дефилират, облечени в празнично сари, пехливанин по потник хвърля тежки оловни топки, които с оглушителен трясък се приземяват върху ламаринена плоскост. Даже и ,,Федя шашлик", любимият ни ресторант за скара, имат изнесен щанд. Грабваме шишове сочно агнешко и телешко и сядаме на тротоара. Попадам под кръстосан разпит от Диорбек, студент в университета, който посещаваме и ние. Мечтае да постъпи в немски университет. Научил, че аз съм чужденец, който учи в Германия, ме залива с хиляди въпроси. Опитвам се да помогна с каквото мога. Разочаровам го, като на въпроса в кой немски град искам да живея, обяснявам, че бих искал да се завърна в България след завършване на образованието си. В неговите представи Федералната република е раят на земята, не разбира защо някой, имал късмета да живее там, би си помислил да я напусне...

Навруз е най-големият и важен празник в Централна Азия

Празникът Навруз представлява възможност да започнеш на чисто. Домът се измита, проветрява, подготвя се за гостите. Роднини и приятели се срещат. Цялата махалла се събира, за да готви сумаляк, често наричан узбекската Нутела. Това е главното, обредно ястие на празника, като се приготвя само в дните преди Навруз. Приготвя се от пшеница, която се смила, а след това се вари в казан в продължение на около 24 часа, като постоянно се разбърква и се добавя брашно. По традиция, жените са тези, които приготвят сумаляк, докато пилафът се счита за по-скоро мъжка гозба. Безкрайното разбъркване на гъстата течност е трудоемко, но процесът е част от празника - около казаните се събират стотици хора, които танцуват, пеят и си разказват истории. Друго ястие, което се яде по Навруз, е халиса. Подобно като процес на приготвяне на сумаляка, но към пшеницата се добавя смляно месо. Получената каша е... ами, тежка. Единственото узбекско ястие, което не ми харесва. Едва преглъщам. Нямам избор, халисата ми е поднесена като закуска на следващата сутрин от семейството, у което живея. Няколко чифта любопитни очи следят всяка хапка. А ако има нещо, което не искам да направя в Узбекистан, е да разочаровам своите домакини...

Сумаляк се готви на открито, като се събират хора от целия квартал

Закуска за шампиони (и непукисти) - халиса

Обратно към тържеството. Който е преборил махмурлука от предната вечер, е готов отново за празнуване. Мястото е новопостроения ,,Вечен град", умалено копие на някои от основните забележителности на страната, образуващи своеобразен ,,Мини Узбекистан". Часът е по залез. Пред огромна, пищно украсена сцена от няколко часа се трупа народ. Деца, родители, баби, дядовци. Разголени рускини и възрастни жени със забрадки. Млади двойки, криещи се от очите на любопитни наблюдатели. И ние, трима очевидно чуждестранни субекти, които привличат много внимание на събитието, посещавано почти единствено от местни. Шоуто започва. Фойерверки, огромен узбекски флаг. Водещ, облечен в традиционна самаркандска носия, с огромна пухкава шапка от овча вълна. Говори едновременно на узбекски и руски. Следва програма за всеки вкус. Малко момиченце пее народна песен. Детски ансамбъл танцува. Местна Камелия (Деси Слава, Глория?) вдига публиката на крака с буйни ориенталски ритми. Оркестър с няколко международни награди свири ,,Миллион алых роз". Местен Веселин Маринов изригва с популярни руски и казахски шлагери. Енергията на екзалтираната тълпа те завладява, дори и да не знаеш песните. Към нас се присламчват местни лели. Ръководели местната академия за туризъм. Водели групи студенти в Слънчев бряг, Велико Търново, Пловдив... Завършекът на концерта е повече от изненадващ - узбекският Веселин Маринов излиза отново да изпълни ,,Мамма Мария" на ,,Рики и Повери". Ти да видиш. За капак - модно ревю на прочут местен дизайнер, вдъхновено от богатата история на Самарканд. Да видят грандиозното шоу са се стекли хиляди жители на града и региона, отнема ни много време да се измъкнем и да се хванем такси.

Разговор с таксиджията, видима възраст 18-19 години:

• Как е тук, харесва ли ти? - пита той дружелюбно.
• Много е хубаво, Самарканд е много красив - отговарям учтиво.
• А какие девочки, а? - намигва съзаклятнически.
• Красиви са - кимам, всеки друг отговор ми се струва неподходящ.
• Чакай да ти покажа снимка на моята приятелка - тръгва в движение да вади телефона, но една маршрутка го изпреварва, с шофьора й си крещят през прозореца и той забравя за намерението си.
• Нали не е проблем да надуя малко музиката, да снимам клип? - пита ме след малко.
• Ами, не - изстрелвам аз и мигом съжалявам. Колата подскача в ритъма на баса, правим съмнителни маневри из нощния град, за да се получи перфектното инстаграм стори.
• Много яко, нали? - шофьорът кима към екрана, където върви арабски ремикс на популярна поп песен. Бързам да изразя одобрението си от музикалния вкус на събеседника си.
• Ти женен ли си? - интересува се.
• Не съм.
• Искаш ли жена?
• Като му дойде времето, ще се радвам - отговарям уклончиво.
• Да ти намерим? - услужливо предлага и назовава цена.
• Аз нямах предвид такава...
• Е, тогава да ти намерим поне прилична съпруга!
• Предпочитам засега да ме закараш до адреса...

Нямам нужда от втори брак в рамките на едно и също пътуване. Иначе платените услуги, доколкото разбирам, се предлагат главно от момичета от славянски произход в заведения в покрайнините на града. Мъжете сядат в кръг, а момичетата идват и танцуват около тях в продължение на известно време. Нататък е ясно...

Един по-различен концерт

Късметлии сме да отпразнуваме Навруз именно в Самарканд

Последен ден в Самарканд. Чудя се как да вмъкна всичко в куфара. Хапвам бъркани яйца и домашен кекс. За трите седмици съм свикнал с мястото до степен, в която с домакините се разбираме и без думи. Което в известна степен се налага и от факта, че с изключение на собственика, останалите почти не говорят руски. С бабата имаме заучен и почти смислен диалог, който провеждаме без изключение всеки ден, в различни часове от денонощието:

• Сынок, доброе утро! Как у тебя дела? - интересува се тя.
• Хорошо, а у вас как? - включвам се аз.
• Хорошо, а у вас? Как ваше здоровье, как настроение?
• Отлично, спасибо! А ваше?
• Хорошего дня вам!

Останалите членове на семейството включват младоликата и смутителна съпруга на хазяина, както и няколко деца. Точната бройка не е ясна, защото целодневно в двора на къщата играят десетина деца, като не става ясно кой е син, кой - съсед и кой - братовчед. Спането след 08:00 е почти невъзможно, децата тичат, викат, ритат топка, често и моят прозорец е жертва на игрите им...

В университета следва тържествена церемония. Медии, заместник-ректор, снимки, тюбетейки. Подарък от домакините. Танци в двора на училището. Последна разходка из града. Официална вечеря в лъскав ресторант, нает само за нашата група. Сервитьорите обикалят с ръкавици, сервират плата, елегантни салати. Ректорът идва, сяда при нас. Държи реч, стискаме си ръцете. Следва трудно и трогателно сбогуване. Толкова време заедно, а сега всеки тръгва в различна посока - кой към САЩ, кой към Франция, кой към Германия, кой към... Ургенч. Споменаването на този град в далечния запад на страната кара и много местни да повдигнат въпросително вежди. Хорезъм, както исторически се нарича тази част от Узбекистан, се слави с много забележителности на световно ниво, но туристическият поток заобикаля Ургенч, който със своите над 200 000 души население е главният град на областта. И аз най-вероятно щях да го подмина, ако не бях канен на гости у Рустамбек - близък мой приятел от университета, родом именно оттук, който се е прибрал за месец от Германия за междусеместриалната ваканция.

Точно в полунощ съм на Централната гара на Самарканд. Чакат ме над 9 часа път с нощен влак през пустинята до крайната ми цел, 670 километра през пясъците на Къзълкум. Въпреки късния час гарата гъмжи от народ, всеки се щура нанякъде, възрастни жени мъкнат огромни вързопи, продават се храна, напитки... Узбекското правителство субсидира вътрешните полети с националната авиолиния, частни фирми откриват междуградски автобуси, но болшинството от хората продължават да избират железниците. По този участък все още се движат старите влакове, а съм се наслушал на истории от други постсъветски страни, та с нетърпение, а и леко притеснение, чакам да видя какво ме очаква. Малко преди планирания час за отпътуване съм на перона. Влакът пристига навреме, аз грабвам багажа и се втурвам да намеря мястото си. За 200 000 сума (около 30 лева) ми се полага койка в купе за четирима. Две двуетажни легла с тясно пространство между тях. Предвидливо съм си взел място на ,,долния етаж", за да имам свободата да ставам и излизам, без да правя сложни еквилибристики. В купето ме чака изненада. Оказва се, че вече има четирима в четириместното помещение, а моето легло е заето от бременна жена. Съвестта не ми дава да я карам да се катери до втория етаж, където е нейното място, затова се примирявам със ситуацията. Останалите пътници в купето са възрастна жена и малко момиченце, които пътуват с един билет, което не смущава контрольора. А и как да го смути, след като той цяла нощ блажено си бъбри с някакъв дядо и така и не минава да провери билетите. Групата се допълва от мъж на средна възраст, който спи блажено през цялата нощ, без да помръдне или да даде някакви други признаци на живот. Открадвам няколко часа сън, като от време на време се събуждам от тракането на влаковата композиция, продавачите на пирожки, които цяла нощ обикалят и предлагат стоката си на висок глас, както и тук-таме от някой заблуден пасажер, надникнал в нашия вагон.

С нощния влак към Ургенч в Западен Узбекистан

В 6 и половина съм напълно буден и излизам в коридора да съзерцавам пейзажа. Той е абсолютно еднакъв през всичките над 9 часа - пясък, неравен терен, тук-там някой заблуден храст или друго ниско, сухолюбиво растение и никаква следа от човешко присъствие. Къзълкум, чието име се превежда като червен пясък, е 11-тата най-обширна пустиня в света, с територия от около 300 000 квадратни километра и простираща се на територията на три страни - Узбекистан, Туркменистан и Казахстан. Местните се препитават с отглеждане на овце и камили, а населените места са съсредоточени по поречието на река Амударя, която бележи южната граница на пустинята. В Къзълкум се намира и Муратау - едно от най-големите находища на злато в света.

Точно в 10:35 влакът изсвирва и пътниците се раздвижват. В Ургенч сме, дълбоко в узбекския запад, в най-традиционната и нешлифована част на страната. Рустам ме посреща на гарата. Тук не работят приложенията за таксиметрови услуги, затова прибягваме към старата схема - обикаляне, разговори с шофьорите, пазарлък, докато получаваме цена от 15 000 сума, или около 3 лева. Съвременният град Ургенч е наследник на Куня-Ургенч, който по произвола на съветското проектиране на национални граници днес се оказва в Туркменистан, въпреки че е само на няколко километра от нашето местоположение. През 17 век преселници от Куня-Ургенч основават това, което в последствие ще се превърне в център на Хорезъмския вилает в наши дни. Градът има подчертано съветски облик в центъра, а крайните квартали, през които преминаваме и където живее голяма част от населението на града, представляват редици от ниски, едноетажни постройки, между тях разбити улички, по които пъпли смесица от шевролети и съветски автомобили. Не след дълго сме пред дома на Рустам. Посрещат ни майка му, баба му и по-малкият му брат. Бащата е в стопанството, което поддържа, а сестра му е женена в съседен град и се прибира веднъж месечно. Не мога да си представя по-топло и сърдечно посрещане - за госта от далечна България се нарежда предълга маса, слага се нова, празнична покривка. Плодове, фурми, салати, бонбони, домашни сладки, пресен хорезмски хляб, два вида чай, сутгабурунч - ястие, подобно на мляко с ориз, но се добавя и телешко месо. Пръстите да си оближеш. Вадят се прибори от най-дълбоките отделения на кухненския шкаф - по традиция почти всичко се яде с ръце. Плодовете, особено фурмите, са превъзходни - все пак Хорезъм се радва на над 300 слънчеви дни в годината. Въпреки че съм гладен като вълк, ми е малко неудобно да се нахвърля върху храната, докато всички ме гледат, без да слагат и залък в устата си (намираме се в началото на свещения за мюсюлманите месец Рамадан). Точно това обаче се очаква от мен, иначе рискувам дори да обидя домакините. Опитвам от всичко, сипват допълнително въпреки моите твърдения, че отдавна съм се наял, подслаждат ми чая със захарни пръчици. Домът на семейство Рустамбекови се състои от три спални помещения, гостна, кухня, трапезария и вътрешна баня. За местните разбирания, това е луксозен дом на семейство от средната класа. Полюлеи в руски стил, килими, покриващи всеки милиметър от дъсчения под, кавьорчета по стените завършват обзавеждането. Показват ми и моето легло - по време на гостуването си в Ургенч ще спя заедно с Рустам и брат му в едното от спалните помещения. Думата ,,легло" обаче заблуждава - в действителност спим направо на пода, върху дебелия хорезъмски килим. Легла в традиционните домове в този край на страната се полагат единствено на женените двойки и възрастните, а ние не попадаме в нито една от двете категории. Семейният дом разполага с вътрешен двор - друга характерна особеност на местните жилища. Обикновено най-старата част от къщата е тази, която гледа към улицата, а когато синовете се оженят, за младото семейство се издига нова постройка, като с времето дворът се превръща във затворено пространство между няколко сгради.

Посрещане в традиционен хорезъмски дом

Моето луксозно ложе

Според традицията, момичетата отиват да живеят в семейството на съпруга си, а момчетата водят своите невести в дома на родителите. Голямата фамилия живее заедно и споделя всичко - бюджет, автомобил, зарзават, техника. С парите се разпорежда най-възрастният човек в семейството - в случая бабата на Рустам, към която всички показват изключително уважение. Тя прекарва по-голямата част от деня, седнала на персийски възглавници в хола и гледайки новия турски сериал. Стане ли време за молитва, телевизорът се изключва, а бабата, която знае наизуст почти целия Коран, започва да рецитира строфите. Към мен всички се отнасят изключително топло, разпитват ме за България, искат да видят снимки на моето семейство. Бабата пожелава още дълги години да останем приятели с Рустам, както и най-важното - да се поканим един друг на своите сватби...

Пристига бащата - Салдърбек. От известно време развива свой бизнес - нова ферма с различни животни, както и големи парцели с овошки. Продава плодовете и млечните продукти, произведени от млякото на животните, като занапред иска да навлезе и в месарския бизнес. С него, Рустам и Амирджон, 15-годишния брат на моя домакин, скачаме в колата и се отправяме към Хива - последния от легендарните узбекски градове, разположени на древния Път на коприната. Преодоляваме 30-те километра между двата града за около половин час, по време на който имаш чувството, че се връщаш назад във времето, а докато бащата на Рустам ни остави пред крепостната стена на Ичан-Кала, укрепения Стар град на някогашната столица на Хорезъм, сякаш сме станали част от приказка на Шехерезада. Камили се разхождат пред назъбените крепостни стени, зад които се виждат искрящите куполи на джамиите на фона на ясното небе. На входа на старата част на града обаче бързо се връщаме в реалността - посещението на този съвременен разказ на Шехерезада струва точно 30 лева за чужденци. А не минавам ли за узбек? Жената на касата не дава признаци да е впечатлена от моето остроумие. Рустам и брат му влизат безплатно. За съжаление, на много места в страната цените рязко се различават в зависимост от националността на посетителя. По-късно научавам, че може да се вмъкнеш в Стария град инкогнито, през друг вход. Както и да е, надявам се, че моята входна такса е допринесла за съхранението на културното наследство на Узбекистан...

Пристигане в древната Хива

Хива е един от най-старите градове в Централна Азия, основан преди повече от 2500 години. Според легендата тя възниква около кладенец на име Хейвак, построен по заповед на Сим, първородния син на Ной. Древното население на града и областта е от арийски произход, а през 8 век Хива е завладяна от арабския пълководец Кутейба ибн Муслим. В най-силните си години Хорезъм достигал чак до бреговете на Черно море в Колхида, днешна Източна Турция. От 9 до 12 век Хива била един от световните центрове на науката, изкуството, медицината и богословието. През 1220 година обаче, вследствие на нашествието на войските на Чингис хан, градът е разрушен до основи. Вторият златен век на града настъпва през 18 век, когато са построени разкошните джамии и медресета, които днес оформят облика на Ичан-Кала, Вътрешния град, скрит зад дебелите крепостни стени, който от 1990 година се намира под закрилата на ЮНЕСКО. Руснаците идват тук сравнително късно - Хива влиза в състава на империята едва през 1873 година. Между дългите близо 6 км външни стени времето сякаш е спряло и е останало именно в този период от историята. Без съвременни сгради, популярни вериги или реклами. В края на март няма други чуждестранни туристи, мяркат се единствено няколко местни семейства, дошли да се разходят в Стария град. Снимаме се на фона на внушителното минаре Калта-Минар, известно с глазираните синьо-зелени плочки, с които е покрито, както и с факта, че след достигане на 29 метра височина строителството рядзко е прекратено. Диаметърът му е над 14 метра, което прави формата меко казано необичайна. Наблизо снимат сцена от своеобразен узбекски романтичен исторически екшън трилър, а местен търговец се опитва да ми от продаде местните пухкави шапки, направени от козината на каракалпакски овце. При тридесетградусовата жега през март тази идея не ми изглежда особено привлекателна. Следваща в списъка е Джума джамия, или Петъчната джамия. Това уникално място се състои от 213 дървени колони, които образуват точни коридори, в която и посока да погледнеш. Храмът е построен през 10-ти век, а модернизиран и разширен в края на 18-ти. Повечето колони са декорирани с дърворезба, датираща от 12 век. Усещането вътре ми напомня на Мезкитата в Кордоба, Южна Испания, един от най-значимите паметници от световното ислямско културно наследство.

Древната петъчна джамия на Хива

Разхождаме се безцелно между минарета и медресета, пазари за килими и сувенири. Камерата не може да предаде очарованието на Старата Хива. В един заден двор попадаме в малка работилница, в която група жени тъкат ръчно традиционните хорезъмски килими. Всичко по начина, по който са го правели техните предци преди столетия. Не след дълго сме в разкошния мавзолей на Пахлаван Махмуд, свещено място за поклонение за узбеките, туркмените и каракалпаките. Пахлаван Махмуд, живял в края на 13 век, е легендарна фигура в Узбекистан и съседните страни, а легенди за неговите подвизи се разказват до ден днешен и в Иран. Самият той бил поет, философ, просветител и суфия, за когото се вярвало, че е надарен със свръхчовешка сила. Оттам и прякора му - той бил пехливанин, участващ в редица съревнования и конкурси от Иран до Индия, завоювайки си славата на непобедим борец. Освен това, според легендата той притежавал мистични изцелителни способности, проповядвал щедрост, смирение, нравственост и доблест. Днес е почитан като покровител на града, а построеният през 19 век негов мавзолей впечатлява със своята пищност и с факта, че на стените му са изписани философските поеми на Махмуд.

Традиционна фабрика за килими в Ичан-Кала

Пийваме прясно изцеден сок в близко кафене. Въпреки че свещеният месец Рамадан е започнал, далеч не всички спазват пост. Възползваме се от почивката, за да избистрим плана за остатъка от деня. А той се изтъркулва неусетно - посещаваме двореца на хана, отмятаме още няколко минарета, спазаряваме красиви ръчно рисувани плочки в близка работилничка и се качваме на древната крепостна стена точно по залез, за да хванем най-красивата гледка към зашеметяващия град.

Хива - най-добре запазеният диамант на Средна Азия

Имах най-добрите местни гидове

Шапка от овча вълна

На слизане ни очаква изненада - изпуснали сме последната маршрутка към Ургенч. Няма проблеми, уговаряме преминаващ шофьор да ни качи и скоро сме в най-известния ресторант в града. Към нас се присъединяват двама приятели на Рустам от ученическите му години. Очертава се истински пир - поръчваме пилешки крилца, шашлици, шаран и пъстърва от река Амударя, салати, прясно изпечен хляб. Ресторантът оправдава славата си. Говорим си за религия, политика, войната в Украйна. За близо месец в Узбекистан не срещам почти никого, който да подкрепя военните действия на Русия в съседната й страна, за разлика от немалко хора в други, уж по-цивилизовани държави. На околните маси хората са се събрали на тържество, има музика, танци... И ние имаме повод да празнуваме - едно от момчетата, чието семейство дълги години живее и работи в Москва, но се е завърнало в родния Ургенч, обявява, че ще се жени през август същата година. Поздравяваме го сърдечно. Рустам се интересува коя е булката. Момчето свива рамене и казва, че тепърва трябва да изберат. По-важно e първо да успеят да запазят ресторанти и да организират тържеството, че току-виж заели датите. Пък булка все ще се намери.

Обратно в Ургенч ни очаква същински пир

След вечеря е време за нощна разходка. Бъдещият жених ни качва в чисто нов черен джип и политаме по нощните улици на града. По радиото звучи гласът на брат му, който рапира на руски и тепърва пробива в московския шоу бизнес. Спираме за кратко пред джамията, от която излизат хиляди хора след вечерната молитва. По-нататък е централният площад на Ургенч, където млади момчета и момичета изнасят реч във възхвала на модернизацията на Узбекистан под вещото ръководство на президента Мирзоев. Група зрители ентусиазирано ръкопляскат. В 11 и половина вечерта? Оказва се, че държавният глава лично ще посети Ургенч след два дни. А това е генералната репетиция на ,,спонтанното" му посрещане.

Ден втори в Хорезъм. Ставане по изгрев слънце, последвано от лека закуска. На вратата ни пресреща майката на Рустам. Намазахте ли се с крем за слънце? Майката си е майка, и в Пловдив, и в Ургенч. Предстои ни цял ден в пустинята. Пред вратата ни чака малко квадратно бусче местно производство, каквото можеш да видиш на всеки ъгъл в страната. Кара го чичото на Рустам, до него е 17-годишният братовчед на моя домакин. Минаваме да вземем Кадърбай, другото момче от снощната вечеря, чието семейство отглежда овце в голямо фамилно стопанство. Чичото се осведомява за здравето и плодовитостта на животните. Спираме на крайпътна бензиностанция, за да заредим за големия ден. Цени към 24.03.2023 - бензин 1,70 лв за литър, 1,59 лв е дизелът, 0,98 лв е газта. Разбира се, зареждаме догоре газ. Предлагам да платя горивото, все пак заради мен се готвим да изминем близо 400 км през пустинята. Не ми позволяват, чичото даже се засяга. Гост съм, отдалеч идвам, традицията повелява да бъда посрещнат добре и да ми се покаже всичко най-интересно. Пейзажът е еднообразен - жълта камениста пустиня, докъдето ти стига поглед, тук-таме някой нисък храст или невисок хълм. Въпреки че е краят на март, слънцето прежуря от сутринта. Запътили сме се към Каракалпакстан - автономна република в състава на Узбекистан, заемаща западната част на страната или около 40% от нейната територия. Основната етническа група са каракалпаките - пустинен номадски народ, културно и генетично по-близък до казахите, който говори на каракалпакски език и наброява близо 800 000 души, болшинството от които живее в днешен Узбекистан. Названието им (кара калпак - черна шапка) идва от факта, че мъжете в някои от древните печенежки племена, живели на територията на днешната автономна република, носели шапки от черна овча вълна.

Скромна закуска в дома на Рустамбекови

След разпада на Съветския съюз каракалпаките не успяват да получат независимост. През 1993 е сключен договор между узбекското и каракалпакското правителство, по силата на който суверенната област може да излезе от състава на Узбекистан, когато пожелае. На практика обаче това надали някога ще се случи. Към днешна дата Каракалпакстан е един от най-бедните, рядко населени и изолирани райони на страната. Причина за това са както суровите природни условия, така и все по-трудното препитание. Хората тук главно се занимават с животновъдство, земеделие - отглеждат се пшеница и ориз, както и гордостта на страната - памука. Узбекистан е една от водещите страни в световен мащаб по производство и износ на памук. Именно с амбициите за още по-голяма реколта от ,,бяло злато" са свързани някои от най-тъжните истории, свързани с държавата. В северната част на Каракалпакстан, на около 200 километра от мястото, където се намира нашата малка група, се разиграва една от най-страшните екологични катастрофи в историята на човечеството. Става въпрос за Аралско море - безотточен солен водоем, някога четвъртото по големина езеро в света, център за риболов и ценен източник на водни ресурси, незаменим на фона на стотиците километри пустиня, които го заобикалят. Градовете по крайбрежието му процъфтяват, строят се фабрики, заводи. На остров Возрождение в езерото се създава военна база с летище и биохимична лаборатория. Значителна част от местното население е заето в дейности, свързани с водоема. Езерото заемало около 70 000 кв. км, с уникален растителен и животински свят. През 60-те години на миналия век обаче съветските власти започват масово строителство на напоителни канали, отклоняват вливащите се в езерото реки с цел да превърнат пустинния пейзаж в мястото, в което се произвежда най-голямата реколта от памук в света. Обработваемата земя в региона се удвоява и достига почти 7 милиона хектара, което изисква все по-големи количества вода. Огромна част от напоителните канали и съоръжения работи неефективно, а нивото на езерото започва да пада с нечувани темпове - от 20 до почти 80 см на година. От Москва отричат тяхната дейност да е причината за това и продължават да изпълняват своя план за оптимизация на селското стопанство. Постепенно Арал изчезва. Първо се разделя на две части, после на четири. От някогашното езеро са останали едва 8000 кв. км водна площ, което води до сериозни екологични и социални последици. Остров Возрождение отдавна е полуостров. Повишаването на солеността във връзка с намаляването на водния обем води до масово измиране на рибната популация. Климатът на разстояние от над 100 километра от бившата брегова линия става все по-рязко континентален, с мразовити зими и жарки лета. Вятърът разнася прах, съдържаща сол, химикали и пестициди на стотици километри. Градовете по бившето крайбрежие се превръщат в призраци, хората ги напускат, за да търсят препитание другаде. Образува се нова пустиня - Аралкум. Днес любопитни туристи посещават този затънтен край, за да видят ръждясалите туловища на някога внушителни кораби, оставени завинаги на котва по средата на пустинята. Един мрачен паметник на човешката алчност...

Не това обаче е нашата дестинация. Прекосяваме Амударя, или както са я наричали често в древността, Бурната река. Днес тя изглежда привидно спокойна, но мътните й води ми изглеждат опасно близо, докато бавно минаваме през невдъхващата никакво доверие ламаринена конструкция, намислена вместо мост. Който се строи в съседство и вече се виждат мощни бетонни подпори. Сигурно скоро ще е готов, мисля си аз. Чичото на Рустам попарва оптимизма ми - основите си стоят така от поне 10 години. Амударя, наречена Оксос от Александър Велики, днес се използва изцяло на напояване на памучните насаждения и въобще не достига до Аралско море. На нея е построен най-големият канал в света - Каракумският, който отнема близо половината воден дебит на реката. А ако производството на памук носи екологични последици, то прибирането на реколтата (пахта) е причина за едно съвременно робство на стотици хиляди деца в продължение на последните няколко десетки години. Разказват ми, че по съветско време са устройвани трудови бригади през лятото, в които хиляди деца работят при ужасяващи условия в продължение на седмици, събирайки ценната суровина. След независимостта тази практика не само че не се прекращава, но дори се насърчава, в училищата на децата се вменява, че така дават своя принос за отечеството. Задължителният детски труд води до международни санкции, а много световни компании отказват да работят с памук, произведен в Узбекистан. Явно външният натиск дава резултат и преди няколко години е издаден указ, с който повсеместното лятно изселване на децата към полетата по поречието на Амударя е забранен.

Амударя е единственото разнообразие в суровия пустинен пейзаж на Каракалпакстан

Не след дълго се носим по безупречна магистрала към Нукус - столицата и най-големият град на Каракалпакстан. Повдигам учудено вежди. Президентът е обещал повече пари за развитие на изолираните региони и явно засега средствата текат насам. Малко преди столицата завиваме през обходен маршрут. Магистралата още не е завършена, но строителството кипи. Не след дълго паркираме на сянка сред панелното великолепие на Нукус. Въпреки че регионът е населен от дълбока древност, селището става истински град едва през 30-те години на миналия век, когато е обявено за столица на Каракалпакската ССР. Интересен факт - недалеч оттук, насред пустинята, се намира съветската лаборатория, в която е разработена и тествана нервно-паралитичната отрова ,,Новичок", превърнала се в запазена марка на КГБ и неговите наследници. Днес Нукус е типичен постсъветски град, в който живее голяма част от населението на региона, без забележителности или исторически паметници.

Първи стъпки в Нукус

Тук обаче се намира нещо уникално, което надали някой би очаквал да открие в това толкова изолирано място, и именно това е причината да сме в града. В Нукус е ,,Лувърът на пустинята" - забележителен музей с не по-малко забележителна съдба, дом на една от най-впечатляващите колекции от произведения на изкуството в Азия и на втората най-голяма колекция от картини от руския авангард. Причината за това е отдадеността на един човек - роденият в Киев през 1915 година художник Игор Савицки, чието име днес носи и музеят в Нукус. Израснал в заможно семейство, пътуващо из Европа, интересуващо се от култура и изкуство. Завършва Московския държавен художествен институт, най-реномирания университет по изкуствата в Съветския съюз. По време на Втората световна война прекарва две години в Самарканд, което е оказва решаващо за неговото бъдеще. През 1950 година получава покана да се присъедини към изкуствовед, който обикаля по селата и махалите на Каракалпакстан, за да събира образци от тяхното уникално изкуство и култура, все още неизвестни на света. Увлечен от този див и непознат край, той се мести в Нукус и започва да колекционира както местно, така и руско изкуство. Особено се концентрира върху забранените от съветския режим авангардни творби, като по този начин на практика ги спасява от унищожение и запазва жива цяла една епоха в изобразителното изкуство. Музеят отваря врати през 1966 година, а в него се намират картини на художници като Фалк, Исупов, Улянов, Кудряшов, Волков и т.н. Местните власти дават на Савицки голям кредит на доверие и ето че като резултат имаме един истински бисер насред пустинята Къзълкум, който съчетава в себе си екзотично каракалпакско изкуство с експонати от богатата история на Хорезъм, заедно с платната на някои от най-влиятелните художници от руската школа.

Музеят ,,Савицки" в Нукус

Лицата на Каракалпакстан

Влизаме в музея, който е и най-представителната сграда в града. Пред него, на внушителни пилони, се веят узбекското и каракалпакското знаме. Не сме сами - освен нас има групи деца, чиито учители са ги довели да разгледат експозицията. От Ташкент, Самарканд, че даже и от съседен Казахстан. Навсякъде в Европа човек би чакал дълго на опашка за билети за музей от такъв калибър, но в Нукус сме единствени на касата. Не усещаме как минават почти три часа, в които кръстосваме няколкото етажа на сградата. В музея се помещават над 90 000 експоната, като най-голям интерес за мен представляват картините и скулптурите, представящи традиционния бит и обичаи на местното население. Много от тях до ден днешен живеят в малки общности в пустинята и начинът им на живот не се е променял от десетилетия. Научаваме много за сватбите, празниците, преплитането на древните вярвания на каракалпаките с исляма, тежкия труд и постоянната борба със суровите природни условия. Любопитен е контрастът между картините, описващи тези сцени, и откровено провокативните, особено за времето си, произведения на руските авангардисти, разположени в съседство. На централно място има няколко платна, посветени на гибелта на Аралско море и призоваващи към действие. Преди пътуването си до Узбекистан получих един съвет - ,,Ако можеш да избереш между този музей и каквото и да е друго в страната, избираш музея". Тогава подходих скептично, сега обаче признавам, че това е една от перлите на целия регион.

Последното място, на което човек би очаквал да се натъкне на авангардна колекция

Една от най-въздействащите творби - Майката Земя оплаква изгубеното си дете Арал

Въпреки духовната храна къркоренето на стомасите ни напомня, че не сме яли нищо от сутринта. В нашия петчленен екипаж двама държат пост, трима не. Разбираме се да отидем за бърз обяд в местна кръчма. Атмосферата е като в Дивия Запад (географски погледнато, ние сме точно там). Дървени маси, хвърчащи насам-натам сервитьори, лекьосано меню. Това е нашето място. Ще пробваме най-каракалпакското от всички каракалпакски ястия - жугери гуртик. Звучи обещаващо, поръчваме. Ястието представлява сварени топки от тесто от сорго, с лук, моркови, варени картофи и телешко месо. Поднася се в дълбоки кръгли чинии, а с него се пие мазен бульон. Ако трябва да съм честен, ястието има повече енергийни, отколкото вкусови качества, но именно това е била целта - все пак става въпрос за народ, прекарващ голяма част от времето си сред капризите на природата. Не толкова далеч оттук, в съседен Казахстан, приготвят подобно ястие с конско месо, но това е тема за следващия пътепис. Към обяда ни поднасят гъст айрян местно производство.

Традиционен обяд в Каракалпакстан

Скачаме обратно в бусчето и не след дълго криволичим по почти несъществуващ път, който води на югозапад. Асфалт тук не вирее, надали и някога ще поникне. Минаваме през селца, достойни да станат сцена на заснемането на узбекски уестърн. Масовото превозно средство са каруците с конска тяга. Целият живот се случва на улицата, която от своя страна е огромен пазар. Продават се яйца, брашно, диня. Слизаме да се осведомим за цените, а и да проверим качеството. Чичото се мръщи, не е доволен. Едно време какво брашно имаше... В крайна сметка, взимаме само яйца. След един завой излизаме от последното градче - Ходжейли. Напред е само Туркменистан. Чудатият съсед отстои едва на 5 километра по черния път. Ние търсим друго място, за което табели липсват, а навигацията не работи. Спираме на един баир да питаме за пътя местни хора, насядали на касетки за зеленчуци. На един хвърлей от нас се разхождат камили. По думите на местните, тук има малки стада от по 6 до 20 диви двугърби камили, които живеят в околността и често могат да бъдат видяни недалеч от града. Дават ни и ценен съвет относно мястото, където отиваме - карате само направо, като видите военни постове, завивате вляво по черния път. Няма как да го пропуснете.

Следваме указанията и след няколко минути спираме пред място, сякаш разположено на друга планета. Докъдето ти стигне поглед, по сухите жълтеникави хълмове са накацали тухлени, каменни и кирпичени постройки, в различни нюанси на жълтото и кафявото. Намираме се в некропола Миздахан - огромно гробище, същински град на мъртвите, простиращ се на площ от над 200 хектара. Преди хилядолетия свещено място за зороастрийците, като най-старите гробове датират от няколкостотин години преди нашата ера. Изкачваме се до върха на единия от трите хълма, за да видим комплекса отвисоко. Причината за специалното значение на мястото за последователите на древния пророк Заратустра е фактът, че според техните вярвания именно тук е погребан първият човек - Гайомард. Бидейки първата монотеистична религия, зороастризмът въвежда редица линии, следвани от появилите се по-късно юдаизъм, християнство и ислям - представата за сътворението, ада и рая, идеята за месия. Свещената му книга се нарича ,, Авеста", а върховният бог - Ахурамазда. Легендата отива по-далеч, изказвайки тезата, че Гайомард по-късно е представен в свещените книги на другите религии като Адам, първият човек на земята за юдеи, мюсюлмани и християни. Това превръща Миздахан още в древността в световен поклоннически център за представители на различни религии.

Градът на мъртвите - Миздахан

Всичко това ни разказва забрадена местна жена, която срещаме до една от гробниците. Оказва се, че тя и неколцина други местни доброволно се грижат за огромния некропол. Тя говори само на каракалпакски, бързо и насечено, и дори моите домакини не успяват да разберат голяма част от казаното. Стигаме до голяма тухлена стена, част от мавзолей, някога издигал се на мястото, където се вярва, че е погребан родоначалникът на човешкия род. Местните наричат стената ,,Часовникът на апокалипсиса" - вярва се, че веднъж годишно от стената пада тухла, а когато и последната се отрони, ще дойде краят на света. Въпреки жегата потреперваме. Бързам да ви успокоя, че ако легендата е вярна, краят на света няма да настъпи в рамките на следващите няколко поколения, има още доста тухли...

Предполагаемата гробница на Първия човек, позната също като Часовник на апокалипсиса

Други посетители освен нас няма, няма вход, пазач, продавачи на сувенири. Само ние и десетки хиляди гробници насред каракалпакската пустиня. Пак се чувствам като Индиана Джоунс. След нашествието на арабите тук е издигната крепост, наречена Гяур Кала, Крепостта на неверниците, тъй като местните изповядвали зороастризъм, а в Миздахан бил разположен храм на огъня. През 8 век, след пълната ислямизация на Централна Азия, мъртвите започват да се погребват по мюсюлмански обичай, а заради светостта на мястото тук са издигнати гробници за местните управници и техните семейства. Последните погребения са направени през 14 век. Моите домакини държат да се поклонят пред гроба на местен светия, разположен в една от могилите наблизо. Ритуално обикалят ковчега, после чичото произнася молитва от Корана на фона на жълтите хълмове.

Не след дълго се носим обратно към Ургенч. От задната седалка Кадърбай ме засипва с бизнес предложения. Той е на 24, тъкмо се е оженил и не му се занимава със семейната овцеферма. Чете много, владее отлично английски и руски и е завършил местния университет със специалност Бизнес администрация. Главата му е пълна с най-разнообразни идеи. Да създадем агенция, която да помага на узбекски студенти да дойдат да учат в България. Аз ти намирам кандидатите, ти движиш документите. Изразявам съмнения относно успеха на начинанието. Тогава в Германия? А може би узбекско-българска туристическа агенция? Обещавам да си помисля.

Преди да се приберем, минаваме да купим вода, 25-30 литра от семейство, което върти на съседната улица търговия с ценната течност. В пустинните условия чешмяната вода не е годна за пиене, затова най-евтино е да купуваш ,,на едро" в големи туби. В дома на Рустам кипи трескава подготовка за ифтар - в мюсюлманските традиции тържествената вечеря, с която се прекъсва целодневния пост след залез. Като скъп гост ми е отредена почетна възглавница между чичото и Рустам. Настаняваме се около ниска дървена маса, седим директно на пода. Такъв е обичаят в традиционните домове в провинцията, столове и маси по западен маниер започват да навлизат по-масово едва преди 15-20 години. Прибори също почти не се ползват - всяко ястие се сервира в голяма чиния по средата на масата, всеки се протяга и взима с ръце от общото блюдо. На трапезата има фурми, салата от домати и краставици, сумаляк, пресен хорезъмски хляб и, разбира се, местен пилаф по тайната рецепта на майката на Рустам. Бащата налива черен чай, слагаме вътре захарните пръчици. Преди храната бабата казва молитва, с която се обявява краят на поста за деня. Яденето на ориз с ръце, особено на такъв, омазнен от олиото, подправките и сока на месото, не е нито лесна, нито чиста работа, но се стремя да не притеснявам своите домакини и докато съм у дома им, да следвам техните привички. Пръв чичото забелязва неумението, с което боравя с пръстите си, и зрънцата ориз, които оставям като Хензел в приказката на Братя Грим след всяко пресягане. Специално за мен се устройва скоростен курс по приложно хранене с ръце. Оризът се притиска с три пръста в чинията до образуване на малка пирамидка, която след това с помощта на палеца се придържа по пътя към устата. Излишно е да казвам, че от първия път не успявам... Нито от втория, или третия. Цялото семейство ме наблюдава с нескрит интерес, събрали са се братовчеди, лели, чичовци. Сеир да има, всички се смеят на гърба на смутения гост от далечна България, който смутено се оглежда за някоя заблудена лъжица или вилица. Развеселявам ги допълнително с няколкото узбекски фрази, които съм научил по време на занятията в Самарканд. Да ме беше видяла Нодира Санакуловна...

Паметна вечер в Ургенч след цял ден в пустинята

На вечерята присъстват много роднини, което не е необичайно за страната, в която семейството се възприема изключително сериозно като основна градивна единица на обществото, на практика не съществува понятието ,,лично пространство". Постоянно някой роднина идва в дома ти да вземе нещо, напълно нормално е за вечеря да се появят два пъти повече хора, отколкото очакваш, като всеки трябва да бъде нахранен и напоен. Всеки взима колелото/колата/бусчето на брат/братовчед/чичо си, като често дори не е необходимо да питаш. Този ,,родов комунизъм" все пак има йерархия, като глава на рода е винаги най-възрастният. След вечеря решавам да си стегна багажа. Чакай да ти донесем подаръци. Ама няма нужда, опитвам се да ги убедя. Ние само малко сме ти приготвили нещо. В следващия половин час ми се носят фурми, бонбони, сушени плодове, два вида местна халва. Майката подарява на майка ми любимата си забрадка, въпреки уверенията ми, че жените в моето семейство не покриват главите си. Бабата ми връчва тюбетейка, донесена преди години от Мека от вече покойния й съпруг. Рядко съм сантиментален, но тук очите ми се навлажняват при вида на чистосърдечното и безкористно гостоприемство на тези добри хора. Аз подарявам лютеница, кашкавал, козметични продукти от розово масло, които нося от България. Остатъкът от вечерта минава като в мъгла. Пием чай с бабата. Стоим на двора и гледаме звездите с Рустам и брат му, на ясното небе могат да се видят всички познати и непознати съзвездия. С общи усилия затваряме препълнения куфар. Съумявам два пъти да загубя на дама от 15-годишния Амирджон, преди умората от дългия ден да ме налегне.

Следва безбожно ранно ставане. Рустам и баща му ме карат до летището в Ургенч. Сбогувам се сърдечно с тях, обещавам един ден отново да ги посетя. От малкото летище в главния град на Хорезъм тази сутрин са планирани два полета - един за Истанбул и един за столицата Ташкент. Всъщност, това са единствените полети за деня. Последните дни от престоя си в Узбекистан ще прекарам в туптящото икономическо сърце на страната, Ташкент, или Каменния град, както се превежда името му. Полетът с продължителност час и 10 минути с включен багаж ми струва 35 долара, съвсем малко по-скъпо от нощния влак до столицата. Самолетът на Uzbekistan Airways е чист и комфортен и не след дълго съм сред тълпа настойчиви таксиджии на изхода на домашния терминал на ташкентското летище.

На път към Ташкент

Един от тях ми назовава цена, по-добра от тази в приложението ,,Яндекс" и скоро летим по ташкентските улици. Столицата е съвсем друга бира. След близо месец из древните градове на Узбекистан в първите си мигове в близо тримилионния мегаполис изживявам същински културен шок. Улиците - широки, асфалтирани, многолентови булеварди. Сградите - големи, съвременни, многоетажни. Парковете - зелени, добре поддържани, нищо общо с повсеместния сиво-жълтеникав цвят, който придобива всичко в пустинята. Колите - коли, вярно, че шевролетите отново са мнозинство, но се забелязват и повече нови, модерни коли, според таксиджията принадлежащи на високопоставени държавни служители. И, разбира се, хората - обличат се и се държат по западен маниер, двойки открито демонстрират близост, момичета с къси поли и голи рамене говорят по последен модел айфон, докато стоят в модерно кафене от световна верига. Повсеместно се говори руски, и то не само заради голямата руска популация в града. Много от узбеките използват тук поравно и двата езика. Хорезъм, откъдето идвам, сякаш е на друга планета. Реклами на барове и нощни клубове, много от които не отстъпват на тези в Европа и Русия. Осъзнавам, че от месец не съм влизал в супермаркет или дори ял шоколад...

Ташкент е като друга вселена

Хотелът ми е в сърцето на града, на територията на стадион ,,Пахтакор", дом на едноименния футболен хегемон на Узбекистан и един от редовните участници в Азиатската Шампионска лига. От прозореца на чистата и спретната хотелска стая имам ексклузивна гледка към терена, където рано сутрин лекоатлети провеждат своите тренировки. Ташкент не блести със забележителности, въпреки че е един от най-старите градове в Средна Азия с над 2200-годишна история. Твърде малко е запазено от миналото му, като една от причините е унищожителното земетресение от 1966 година, което изравнява със земята по-голямата част от града. Той е възстановен за само 3 години, като на мястото на старите административни и жилищни сгради са издигнати образцови шедьоври на съветската панелна мисъл. Широки булеварди, метро в социалистически стил и златни кубета на големи православни църкви допълват усещането, че се намираш в някой от големите градове на Русия, на изток от Урал.

В интерес на обективността на този пътепис трябва да се отчете, че обликът на града се променя. В Ташкент в момента тече бум на строителството, квадратни административни сгради от 70-те години съжителстват с съвременни небостъргачи, растат нови, модерни хотели и офис центрове. Главната причина за това за парите, които текат от Китай, който се стреми да измести Русия като водеща сфера в региона, чрез инфраструктурни, строителни и културни инициативи. Това води до сериозни успехи в съседните Станове, като Таджикистан дори неотдавна отстъпва на Пекин над 1000 кв. км от планината Памир, или близо 1% от своята територия на своеобразна концесия с неопределна крайна дата. Инвестициите на Китай в Узбекистан надхвърлят 10 млрд долара, а скоро трябва да започне строителството на чисто нов бизнес квартал на Ташкент. Поднебесната империя навлиза в Узбекистан и по други начини - по програма в Самарканд имаме цял ден, за да се запознаем с дружеските отношения между Пекин и Ташкент. Разговаряме с млади преподаватели по китайски език, командировани в Самарканд от Института Конфуций, слушаме доклади за дейността им, обядваме всички заедно в единствения китайски ресторант в града. Все повече узбекски студенти избират да учат мандарин, примамени също така от високите стипендии, които китайското правителство отпуска за студенти от Централна Азия, желаещи да следват в китайски университет...

Обратно в Ташкент - да кажем, че в узбекската столица няма какво да се види, няма да е вярно. До едно от най-интересните места стигам с метро. Общественият транспорт в страната е известен с това, че е сред най-евтините в света - билет за метрото струва едва 1400 сума, или около 0,20 лв. Метростанциите са по съветскому красиви, но въпреки твърденията на местните не могат да се мерят с тези в Москва. А иначе аз отивам в Чорсу - най-големият пазар в Узбекистан и един от най-големите в Централна Азия. А в регион, където пазарите са неделима част от културата, това казва много. Чорсу базар започва от триетажна сграда с диаметър около 350 метра, където на три етажа под стъклен купол може да се намерят най-разнообразни продукти - месо, наденици, сланина, плодове и зеленчуци, подправки - пипер, кардамон, канела, смлени домати, шафран, кориандър, куркума и десетки други познати и непознати вкусове и аромати. Извън купола се е разпрострял цял град, с хиляди сергии, където работят местни фермери, търговци на дребно и едро, занаятчии, артисти. Купувам различни видове сушени плодове, пазаря се за няколкостотин грама курут - малки твърди топченца, приготвени от изсушен овчи или кози катък, любимото мезе на народите от Централна Азия до Монголия. Чорсу е търговски център от хилядолетия, от който са тръгвали кервани в четирите посоки на света. Недалеч се намират няколко медресета и джамии, едни от малкото оцелели сгради от Стария Ташкент.

Чорсу Базар - сърцето на Ташкент

Завършвам деня с разходка по местния Арбат. Художници и антиквари продават стоката си направо на земята. Местна поп звезда записва новия си клип, обградена от рояк оператори и режисьори. Семейства се разхождат, има улични музиканти, фонтани. Стигам до площад Амир Тимур, на който се мъдри огромна статуя на завоевателя. Интересна е комбинацията между паметника на средновековния владетел и внушителния силует на хотел ,,Узбекистан" отзад, построеният през 1974 година символ на брутализма и днес една от най-разпознаваемите сгради в града.

Четиринадесети век среща двадесети

Ден последен в Узбекистан. Събирам сили и се отправям да отметна последните точки от програмата. Ако има едно нещо, което непременно трябва да направите, ако по някаква случайност се окажете в Ташкент, то е отидете сутрин в плов-центр, или център за пилаф. Всеки ден, около 09:30 сутринта, в 5 грамадни чугунени котела вече къкрят масивни късове телешко месо. Армия от готвачи в съседство реже тонове моркови и лук, чисти чесън, сипва ориз през големи сита. В един котел се побират над 50 килограма пилаф, което прави около 250 килограма от вкусното ястие, които се разпродават до обяд. Аз съм там в 10:00, за да мога да наблюдавам процеса в цялото му великолепие. Компания ми прави симпатична корейска двойка, девойката снима като обезумяла всяко късче месо, обелка от чесън и бутилка олио. В центъра също се приготвят салати и чай в промишлени количества, които се сервират с всяка порция. Дневно тук се хранят между 2000 и 2500 души. В 11:00 процесът е завършен и не след дълго пред мен се мъдри чиния с апетитен ташкентки сватбен пилаф. Тежката ми дума след месец в страната и посещение на всички исторически области, с изключение на Ферганската долина - най-добрият пилаф в Узбекистан е в Ташкент, в специализирания център в близост до телевизионната кула. Освен крехкото телешко, тук дават и две парчета кази - колбас от конско месо, добавят цели глави чесън, пъдпъдъчи яйца. Вкусотия, пръстите да си оближеш...

Ташкентският пилаф - най-добрият пилаф

След обяда изпълнявам програма максимум. Качвам се на дванадесетата по височина телевизионна кула в света, за да се насладя на великолепието на Ташкент от 375 метра над градското равнище. Великолепието е леко замазано, вероятно заради не дотам чистото стъкло. Пробвам узбекски шоколад на пейка между саниран и саниращ се блок, компания ми правят две баби, куче и звучното тупане на черги на вездесъщия железен лост. Паля свещичка в красив православен храм, прекосявам няколко пъти огромния град с метро, купувам сувенири, убеждавам служителката в пощата, че България и Белгия не са една и съща страна и дори успявам да заседна в следобедния час пик. Да се отбележи, че до следващата си цел исках да ида с маршрутка, но след като два пъти не успявам да се кача в препълнените бусчета на местния градски транспорт, прибягвам към ,,Яндекс". Успявам навреме да хвана шоуто на пеещите фонтани в Ташкент Сити Парк, гордостта на новия Ташкент. Фирми от Турция, Италия и Русия проектират футуристичен парк, обграден от лъскави сгради от стъкло и хром, сред които и местният ,,Хилтън". Шоуто е впечатляващо зрелище.

Лицата на Ташкент

Сядам на една от пейките, за да съзерцавам тази феерия от звук и светлина, но мислите ми все по-често се връщат към пустинята, към посетените от мен градове с техните сини куполи, древни монументи и искрени, любопитни и гостоприемни хора. Това е за мен Узбекистан и надали което и да е шоу с фонтани или обкръжаващият го съвременен архитектурен сюрреализъм може да надмине впечатленията от градовете наследници на древния Път на коприната. Страната тепърва се отваря към света и все още е съхранила в себе си това, което я прави уникална. Надявам се това да се запази и занапред, но не е трудно да се досети човек какво може да се случи, ако и когато масовият туристически поток потече насам. Затова бързайте към Узбекистан, за да се пренесете назад във времето и да изживеете една истинска ориенталска приказка, да опитате неземно вкусна храна и да усетите гостоприемство, каквото отдавна няма в Европа. Вярвайте ми, заслужава си.

А на целия отдаден екип на университета в Самарканд, останалите студенти от групата, както и топлите и грижовни хора във всеки узбекски град, които направиха този месец незабравим за мен - Katta rahmat!

Благодаря ви много!

,,Golden hour" по Пътя на коприната