Приказка за Киргизстан

За първа част: U & K - "По Пътят на коприната" - тук.

40 племена обитавали част от планините Тяншан, западно от Китайската поднебесна империя, североизточно от Персия и в съседство на Кокандския ханат. Водили номадски начин на живот, нападали китайците, били нападани и завладени от монголците - стандартна практика за тюркските народи от централна Азия. Но какво ли знаех аз за Киргизистан, преди да премина през ГКПП Достан в ранната привечер на онзи 10-ти октомври? Да видим...

Един от Становете, червено знаме с жълто слънце, предимно планински релеф, столица Бишкек (отбелязана като Фрунзе в моето копие на "Мальi Атлас Мира" от '71-ва), бивша съветска република, валута - киргизки сом (вече имах почти целият сет в колекцията си), и... май че само това...! В моите представи Киргизстан беше просто друг район на централа Азия, който се различаваше от околните само по името и националните символи. Представете си изненадата ми, когато от другата страна на границата ме посрещна коренно различен от досегашният узбекистански свят! Разлики имаше във всичко, а аз въртях глава и гледах с отворена уста невярващо...

Обменихме малкото останали узбекски сомове и наех такси до Ош - вторият по големина град в страната, който протягаше квартали към граничният пункт. Почти веднага се вляхме в ужасният трафик по авеню "Ленин", тъй като тук беше час пик - малко след 5 следобяд. Да, главната улица на града се казваше Ленин! "Не сте ли забелязали, че Съветския Съюз се разпадна?" - попитах младият ни шофьор, а онзи ми се смее. Младежът говореше много добър руски и имаше много по-дръпнати очи от узбеките - и не само той - вместо специфичните, обрулени от вятъра лица на степните народи, тук все едно бях попаднал някъде в Далечния Изток. Красотата на хората също нарастна много! Всички надписи преминаха изцяло на кирилица; навсякъде - едновременно на киргизки и руски (и двата - официални езици); самият киргизки, който очаквах да е съвсем подобен на узбекския тюркски език, споделя думата "рахмат" за "благодаря" например, но като цяло звученето му е доста по китайско-японско за ухото ми. Пълзим из трафика, а аз попивам всичко наоколо - разликите продължават! Колите са разнообразни марки и цветове - нещо повече - няма нито един бял Шевролет! Минаваме покрай няколко обменни бюра (в Узбекистан бяха голяма рядкост). Сградите са разнообразни и някои радват окото! Покрай улиците има дървета и зеленината е някак... по-зелена. Тук определено вече ми харесва повече. Намираме къщата си за гости "Visit Osh" и жена ни отключва скромна стая с две легла. Собственикът - нисичък и възрастен киргиз - направи регистрацията и коментира, че ако сме били резервирали от днес за утре, нито цената щяла да е такава, нито да има места, заради напливът на руснаци. Аз го гледам - досущ китаец, а говори отличен руски - и не мога да му се нарадвам! Трябваше да изтеглим местни пари и да вечеряме нещо, но не щеш ли, както си вървим по улицата, от храстите изскочи сив котарак и спринтира право към потока преминаващи коли! "БУУФФ" и след миг излезе из под една от тях ритащ в предсмъртни гърчове. Просто така - години живот и само едно грешно решение - край, толкова... Явно му беше деветият живот, макар че такъв удар сигурно взима 2-3 живота наведнъж. От тук-нататък се оглеждахме много внимателно и тичахме при всяко пресичане на улица!

Вечерята ми в приличен ресторан - облизах си пръстите! Не буквално, нямаше да е прилично (да не говорим за хигиенично).

От първият попаднал ми банкомат изтеглих най-голямата възможна сума - 25000 сома (по това време 1€=80 сома, и пресметнах, че ако бях обменил евро щеше да ми е с около 10€ по-изгодно, от колкото да тегля с Revolut, но здраве да е:). С пачка пари в джоба се спуснах към централният парк, а там - замъкът от Дисниленд! Така и не разбрах какво точно му беше предназначението - в съседство ме привлече ресторант "Етно", където вкусна супа със сьомга, равиоли с гъби, халба пивка местна бира, пица и кана с чай ни струваха 1300 сома (32 лева) с включени 15% service fee и бакшиш. Това се оказа сравнително скъпо заведение - преди малко пък вечерях в столова в Бишкек (където пиша това:) - страхотна тиквена крем-супа, огромно нещо, пълно с картофи и лук, чаша ягодов сок и купичка със салата "Витаминка" намалиха пачката в джоба ми с 189 сома (4.60 лв.).

Владимир Илич, замръзнал в металното си тяло, маха с ръка, сякаш казва "Сега ще видите какво ви готвя!".

Но обратно в онази първа вечер в Ош, след като се нахранихме добре, се впуснахме на малка разходка из парка... И кой да видим там? Един плешив чичко с палто ни маха в далечината - нямаше как да сбъркам другаря Ленин! Ама разбира се - на едноименната улица... А отсреща - пред градската управа се вееше огромният киргизки флаг. Помислих си, че точно толкова червен флаг се вял там и когато са вдигали статията на немският шпионин и убиец отсреща, ах, защо толкова не харесвам тези комунисти...!

Ош беше само кратка спирка по пътя към планините - на следващият ден трябваше да продължим самолетно за Бишкек, но полетът беше чак вечерта - имахме цял ден за обикаляне на местните забележителности. Проучих ги внимателно, начертах мислени линии по картата и още сутринта се заех да ги обикалям: 1. Паркът "Спутник" - малка зелена площ с детска площадка; 2. Синята руска църква - затворена по това време; 3. Паметника на Афганската война - имаше цял БТР-80 до него! 4. Мемориал на загиналите в Отечествената война; 5. Паметник на аварията в Чернобил; 6. Статуята на Ленин през деня; 7. Големият киргизки флаг отсреща; 8. Паркът със скулптурите.

Мемориал на жертвите от Афганистанската война, със съвсем истински БТР-80!

Както винаги се старая да се сливам с обстановката - тук съм неразличим като част от този търговски керван.

По това време Йелена вече примираше за закуска и се насочихме към някакъв ресторант, който се оказа затворен; пред него обаче стоеше съмнителен тип, който ме насочи към съседната къща, в която имало столова, и наистина - в малко дворче с дърво, окъпани в слънчеви лъпи стояха няколко маси, на които похапваха местни хора! След 5 минути превод докато госпожицата с мен си направи поръчката (накрая пак недоволства, защото доматите й имали кориандър, а тя го ненавижда - горката тревичка, с нищо не го е заслужила) седнахме да закусваме, а от съседната маса ни заговори на сносен английски един едър мъжага в официален костюм с вратовръзка - оказа се местният, словоохотлив прокурор! Човекът изкарвал $1100 заплата, живеел на 20 км в едно село с напълно различен климат и много по-свеж въздух, на 37, а вече със 7 дъщери и сериозно се замисляше за втора жена, че сегашната не му давала момчета (иначе мечтаел за 10 деца; 4-5 била обаче нормалната бройка). Да се чуди човек как населението на страната е 6 милиона с такива активни мъже! Разменихме си Instagram-ите и всеки по пътя си - а нашият продължаваше към 9-тата забележителност - свещената планина Сюлейман-Тоо!

Киргизкото знаме на върха на Сюлейман-Тоо. От моята позиция виждам целият Ош, разпрострял се на всички страни наоколо.

Големият скален масив се издига в средата на доста равният град сякаш от нищото - някои историци смятат, че това е "Каменната кула" бележеща средата на Пътят на коприната, за която говори Клавдий Птолемей в неговият атлас "География", първи тираж от 150-та година. Според легендите цар Соломон (същият онзи от Библията и Корана) бил погребан именно тук (доста съмнително), и ако жена пропълзи по свещените скали на светилището на върха - ще роди здрави деца. Комунистите не са били впечатлени от легендите и са взривили малката джамия построена на върха от падишаха Бабур през 1510-та , но тя днес е възстановена и един възрастен военен се излежаваше на сянка да я пази. Планината може да се изкачи постепенно и умерено от южната й страна, но ние я атакувахме по стръмните стълби от изток - докато стигна до горе по панталоните ми бяха избили петна пот. Забравих да спомена, че не спах добре, дали от липсата на вентилация в стаята, дали от комарчетата, които ми жужаха в ухото, дали от огромният Юпитер, който светеше край Луната, дали от пълнолунието, или от факта, че нещо в корема ми не беше както трябва и червата бяха активирали режим на пречистване - та днес така недоспал ми беше точно до изкачвания (сарказъм)! Отгоре се откриваше гледка към ламаринените покриви на потъналият в смог голям град, снимах се с още едно голямо знаме и продължихме към другият изход.

Тези хора са написали "Музей" на български! Еха, това се казва уважение, свалям им калпак!

Тайно оглеждах храстите по склона и малките пещери по пътя, но никоя не изглеждаше подходяща (т.е. достатъчно скрита) за моите нечисти намерения, провокирани от активността на стомашно-чревният ми тракт, а в края навлязохме и в мюсулманско гробище - възможността за тоалетна сред природата съвсем отпадна! Имаше две интересни пещери, до които можеше да се стигне с катерене, но се отказах от идеята по обясними причини.

Изкачването към изхода на музея се пази от цяло стадо препарирани животни.

Малко преди изхода (или входа, ако влизате от правилната страна) се издига малък археологически музей, който за символичната си входна такса (50 сом) всъщност си беше доста интересен, разположен в пещера на две нива, с манекени на шамани и препарирани животни, висящи злокобно край стълбата за второто ниво; вътре имаше и малка стая, каквато се е ползвала от хора с душевни проблеми - влизали са вътре за 40 дни само на вода, докато се е посъвземат (голяма част според мен не са излизали въобще). Край изхода - слава на Падишаха! - ме чакаше мизерна тоалетна, но клекалото и шишето от Фанта пълно с вода бяха всичко от което имах нужда в онзи момент!

Не щеш ли, попадам на Токтогул Сатъйганов, поетът-композитор на банкнотата от 100 сом!

Количка с топки курут в различни размери на пазара в Ош.

Олекнал и спокоен, продължих към местният пазар (по пътя попаднахме на фолклорна група в национални костюми, и послушах малко местна музика - дълбока и необичайна!). Капалъ Чарши ряпа да яде - този пазар край нямаше! Огромна главна пътна артерия, от която пътеки водеха към още и още магазини, щандове и лавки, а по средата - народ, че народ! Хора, бутащи колички със свински крака или топки курут, слепи певци, с окачено радио на шията, свръх-пъргави бабички, провиращи се през тълпата, цели групи деца и възрастни, отпиващи сладко от чаши с кафява течност - "Коктейл" от газирана вода и сироп. Аз си спазарих един традиционен калпак за 100 пари, един магнит за толкова и голямо киргизко знаме, при това с широк джоб за окачване (не се намират толкова често, колкото ми се иска!) - тези неща до някъде подтиснаха разбуждащата се в мен агорафобия, изразена в раздразнение от цялата тази блъсканица и евтини гащи.

Едва се сдържах да не завъртя една пача за вечеря!

Вървяхме неопределено много, когато се видя нещо като край, и въпреки, че много исках да се върна, за да си купя и една устна хармоника, Йелена ме качи на един градски микробус (въпреки протестите ми; трябваше обаче да приема, за да задържа крехкият мир!) и се прибрахме в нашия район, около все така махащият с ръка Ленин. Тъй като лампичката за горивото ми светеше червено се отбих в едно невзрачно кафене да презаредя; то пък отвътре се оказа приятно и покрай кафето изядох един рамен в неортодоксална комбинация със шоколадов шейк (Йелена видя как го правеха на бара, и каза че разбърквали със сламката, облизвали я да видят как е, и продължавали да бъркат със същата). Корема ми се хвана за главата, но беше поставен пред свършен факт! В късният следобед минахме за последен път край умрелият котарак, и отново едно малко Део Матиз ни закара до летище "Ош". Отново безпроблемно чекиране, светкавичен полет с Боинг-а на "Авиатрафик Компани" (един дядо ми седеше на мястото до прозореца, и ми вика да съм бил седнел в средата! Айде не на мене тия), веднага намерихме таксиджия, който твърде лесно се съгласи на цена под тази на Яндекс (600 сом) - оказа се че в колата му вече чакаше един украински архитект, който настръхна като чу, че говоря руски, и се успокои, като видя, че сме на една страна, та поговорихме на дълго и широко (на английски!). Хотелът пък - Golden Hotel - се оказа истински хотел с модерна хотелска стая и чудовищна закуска, която ме държа сит целият следващ ден. До тук добре.

Боингът на Avia Traffic на летище Манас в Бишкек. Киргизстан има авиолинии забранени да оперират на територията на ЕС, но умишлено не съм проверявал кои са те.

...

Тенденцията всичко да ми харесва в пъти повече от колкото в Узбекистан тук само се засили. Сутринта ме посрещна с хладен и свеж въздух, дърветата ми помахаха с листа, слънчевите лъчи ме затоплиха, въпреки сутрешният хлад и оптимистично лекото ми облекло. Първата ми спирка за деня беше в Националната банка на Киргизстан, която се оказа на две пресечки от хотела - там продаваха трите най-големи номинала на по-старата емисия банкноти и юбилейните сини 2000 сом (единствените, липсващи в колекцията ми), но ги нямаха в наличност и трябваше да ги поръчам за следващият ден. Това означаваше, че и следващият ден, или поне сутрин, щях да прекарам тук, тъй като много държах да ги имам (пусти му колекционерски страсти!). Имахме уговорка да се срещнем с Любо (нов познат от случайна среща в къщата ни за гости в Маргилян преди няколко дни), който бил отседнал в Apple hostel - същият, който ни бяха препоръчали за организирани екскурзии! Хостелът се оказа удобно разположен точно срещу автогарата, от където рано сутринта трябваше да хванем автобуса за Къзарт, а този автобус ни трябваше, защото там започваше тридневната екскурзия с конна езда, която резервирахме с Йелена (за 12000 сом на човек, с включено всичко - какво точно е това "всичко" предстои да разберем, тъй като не ни дадоха никакви подробности!). Ако всичко е наред, трябва да се върнем в Ташкент вечерта преди полетът ни за на връщане, така че резервирахме и стая в хостела за въпросната вечер.

Точно приключили с формалностите - Любо се появи от някъде и отново потънахме в приказки за пътешествия. От някъде към нас се присъедини един американец от полски произход, и сигурно сме говорили към час, когато използвахме една пауза, за да пожелая приятен път на Любо, и да се измъкнем с Йелена. 

Паметник на киргизките бойци в Отечествената война. Не си спомням на какво беше точно, но автоматът ППШ-41 не оставя много място за интерпретации!

Дори полицията тук още се нарича милиция.

Насочихме се към огромният пазар недалеч, защото ми трябваха ръкавици, топли чорапи, бельо и сак, който да напълня със сувенири на връщане и пазарът ми се видя подходящо място за намирането им:) Сутринта бях резервирал частен апартамент за 20$ в буукинг (стая в нашият хотел струваше 52€ за тази вечер, и въпреки мрънкането на Йелена, която държеше да сме останели там, разликата беше над два пъти, а сега щяхме да имаме цял апартамент само за нас, а и да видим различна част от града! Да, обаче когато звъннах на посоченият номер, онзи взе да ми обяснява, че имал наемател, който имал проблем с полетите си и не можел да освободи стаята...а-хааа почнаха номерата... но той имал абсолютно същият с апартамент на друго място, само че за 40$. Това ми го повтори 5 пъти, а аз 5 пъти му обяснявах, че съм резервирал апартамент за 20$, защото не искам да плащам 40! Сега ще видим буукинг какво ще кажат по въпроса.

Около гарата имаше няколко супер мизерни места, предлагащи настаняване (бил съм на много лоши места, но тези стаи биеха всичко!) - Йелена категорично отказа, и след дълго лутане и търсене на варианти, все пак се върнахме в нашия хотел, за нейно огромно щастие. За мое щастие пък следващият ден бяха напълно резервирани, но пък в Apple hostel-ът имаха места, макар и само в общи спални (на съвсем прилична цена). И така, нещата с логистиката се наредиха.

А ние се впуснахме из сергиите на местният Колхозен пазар. Такава гъчканица от народ, че чак ти става усилно! Изтупах от прахта уменията си по пазарене, и скоро излязох с всички необходими неща в чисто нов сак - само шалове и сувенири не успях да открия никакви. От там продължихме към главната улица да изследваме паметниците и да търсим сувенири. Отново - дори да имах някакви особени очаквания от Бишкек - той щеше да ги надмине всичките! Какъв хубав, зелен, уютен, екзотичен, носталгичен и приятен град!

Представителната сграда на кметството на Бишкек.

Политехническият колеж и потенциални студенти.

Киргизката национална филхармония, наречена как? Ами Токтогул Сатъйганов, разбира се! Като пощенска картичка от 70-те е.

Главната улица беше пълна с униформени, а по уличните лампи се вееха азербайджански знаменца - по телевизията пък мярнах техният диктатор - явно днес беше на посещение тук. Стигнахме до ЦУМ и ГУМ, като по пътя на няколко пъти спирах да пробвам от трите непознати напитки, които наливаха от бидона - обаче как се казваха... Абе имаше три напитки, с почти неприятен вкус, наливани от малки бидончета на почти всяко кръстовище, за по 16 сома. 

Бишкексия ЦУМ.

Вечеря в столова. Тиквената крем-супа беше един път!

В ГУМ претършувах най-голеният магазин, на който съм попадал до момента за подаръци - голяма грешка, тъй като после как не получих мускулно разтежение от мъкненето на тази чанта 3 км назад не знам...! Вечерях в близката до хотела столова - питах Йелена дали й харесва, отвърна положително, и си взех крем-супа от тиква, салата "Витаминка", ягодов сок и нещо като гигантска пелмена на пластове, запълнени с картофи и лук. След 7 имало намаление и ми излезе 280 сома (4.50 лв.). Йелена обаче заяви, че нещата не били горещи (!) и само стоя и ме гледа как ям, а после отиде да вечеря сама в някакво заведение, за което прочела в интернет. Поне сама заяви, че не е нужно да идвам и аз с голямо удоволствие се прибрах да изпия една бира.

...

Главният държавен флаг на Киргизстан, развяващ се пред площада Ала-Тоо и статуята на Манас - легендарният хан и водач на киргизите, главен герой в епичната поема с най-много стихове на света.

Този ръкомахащият е и тук - последвал ни е пеша от Ош! Надолу по алеята пък се стига до паметник на Маркс и Енгелс. Бляя.

Вторият ми ден в Бишкек беше един от най-хубавите за цялото пътуване:) Този път бяхме резервирали стаята без закуска и не се налагаше да се тъпча за цял ден (а аз не мога иначе, щом има храна пред мен!). Едва дочакал 9 без 15, скочих, и с ведри крачки се запътих към Националната банка на Киргизстан да си взема поръчаните банкноти. В 09:01 минути нямаше никого на касата, та трябваше да почакам, но накрая си ги взех - няма такава радост! Дадох двете, които Йелена беше поръчала за брат й (колега колекционер, но амтьор), и тя беше изненадана да види, че не били от сегашната емисия - след като обясних много подробно какво точно поръчвам, и даже й показах снимки! Хммм! Идеите ни за добре прекаран втори ден в Бишкек нямаха много допирни точки и тук се разделихме - тя отиде да закусва и после в градската баня. А аз прекрачих прага на Националният исторически музей на Киргизстан, поисках си билет с най-добрият руски, на който бях способен, и ми дадоха цена за местни (150 сома) - иначе е двойна! Но пак щеше да си струва - музеят е вероятно най-добрият в Централна Азия, с обяснения на киргизки, руски и английски, тъч-скрийн монитори с обяснения и видеа, добре подредени витрини и описания. Тръгнах си след повече от два часа, с много по-добра идея за това къде се намирах и кои бяха хората около мен, от колкото когато влязох:)

Различни киргизки шапки, излезли от мода.

Главното стълбище на музея.

Добре представена екскпозиция - колегите им от Ташент могат само да се учат!

Използвах поредният слънчев и топъл ден да обиколя всички статуи из близките паркове, докато стигнах до ЦУМ този път. Все още търсех сувенири и се залутах из етажите, постепенно губейки надежда да намеря каквото и да е... докато ескалатора не издигна главата ми на нивото на последния етаж и - леле-мале - той беше изцяло зает от сувенирни магазини! На където и да се обърнеш - сувенири и още сувенири! Попаднах на едно амбициозно момиче, което ми предложи всичко в магазините си (включително камшик за кон, на което я попитах какво точно предлага да го правя този камшик?). Купих още два магнита и нова тениска, и я изоставих за да хапна някакво японско меню (все пак бях в мола, там имаше какво ли не, но доста суши, рамен и други корейско-японски специалитети), после се върнах да разгледам още малко и този път ме грабна 75 годишна баба. Вика много скъпо било всичко, зелето струвало еди-колко си. "Знам бабо, ама нали и аз трябва да го купувам това зеле? Дай сега тази дървена юрта за 1000, 1200 много ми идват". И така - пръснах суматии пари за неща, които не радват особено никого, но на практика се изискват от мен. Пустото му консуматорско общество - обвинявам за всичко телевизията!

Юрта-матрьошка!

Взех багажа си от луксозният хотел и тръгнах да го местя към Apple Hostel-а, като по пътя се отпих в едно кафене. Поръчвам си кафе и разменяме няколко думи с бармана, обаче видях потенциал в него (имаше шанс да говори английски) и реших да го питам на английски как е на руски "lunch", за да проверя дали ще ме разбере (то пък се оказа, че и те му казвали "лънч" освен "обьед" ). Пита ме дали съм американец, и като разбра, че съм от България, заяви убедено, че съм приличал на Филип Киркоров - същите черти на лицето! Благодарих му, при условие, че това е било комплимент!

Малахитовата зала на Оперният и Балетен театър.

В хостела пък изпих една бира още докато се регистрирам, а после си взех такси до Националната Опера и Балет, където тази вечер щях да съм на оперен концерт! Какво интересно преживяване! Нямах какво да облека официално, затова застанах по в края на редицата столове, подредени в "Малахитовата зала" на Операта. Наричаше се така заради нефритово зелените колони, подпиращи покрива, който пък се красеше от свръх идиличен стенопис на работници и работнички, традиционно облечени киргизи и деца, които тичат усмихнати и развели червени знамена към нещо, очевидно изключително интересно! Уви, концерт на оперни солисти тук привлича не повече хора, от колкото във Варненската опера, даже по-малко - десетина изпълнители за около тридесет зрители създаваше впечатление малко като на частен концерт! Тук не само че не беше забранено да се снима, а и ни насърчиха при откриването да правим снимки и да казваме на другите за тях - ето, казвам ви - идете, препоръчвам! Концертът беше на ниво, имаше и балет, танцова група с кавказки танци, изпълненията бяха предимно на руски, но имаше и няколко на киргизки и английски. Времето мина неусетно и зареден с положителни емоции реших да се прибера пеша, да разгледам нощният Бишкек и да вечерям някъде по пътя, по-точно - в същият ресторант, в който Йелена беше предната вечер. Исках да направя един експеримент. Пристигайки в Чайхана "Диван" бях посрещнат с шот резлива млечна напитка, като тези, с които експериментирах целият предишен ден. Поръчах типична местна супа с пълнени тестени топчета с кайма (правеха ги в този ресторант - хвалеше се менюто), риба със зеленчуци и бутилка бира. Питаха ме дали искам рибата с ориз - ами да, защо не (малкото варен ориз се таксуваше отделно, и то доста, както видях после). Вкусно беше. Платих 1100 сом. Вчера пък в столовата платих 280. И там беше вкусно. И на двете места се нахраних много добре. И след двете се чувствах добре. Тогава...защо ми е да се храня в скъпи ресторанти? Защо хората често предпочитат да дават повече пари за едно и също нещо? А може би храненето има по-различно значение за останалите? Продължавам да търся отговорите:)

...

Тази сутрин момчето нощна смяна на рецепцията изобщо нямаше идея къде се хваща маршрутка 514 за Къзарт, от където трябваше да се яхнем на конете. Но пък намерихме спирката точно срещу нас, пишеше Къзарт на нея, питах един шофьор, с него питахме жената на портала - там трябвало да чакаме. Час по-късно все още няма никакъв автобус за Къзарт! Йелена заприлича на сополива мумия (цялата увита и хремава вече трети ден), а това изражение на лицето й не обещаваше нищо добро! Писахме на жената, която ни продаде екскурзията - тя се сети да пита къде сме чакали... Ами не било на правилното място - от другата страна трябвало! Кое точно е "другата страна", трябваше да гадая, но вече бяхме изпуснали автобуса, уж единствен за деня! Изведнъж тя се сети, че имали и друг до някакво съседно село (Чаек), и сега пиша това от пасажерският му салон - не само, че го намерихме, но щеше да ни остави в Къзарт! Какво начало на приключението! Тези вече 2 часа чакане минаха неусетно за мен, защото през цялото време дописвах бележките от последните няколко дни, които четете в момента. Сега да видим какъв студ ни чака в този Хъзарт!

Яхнал сивият си жребец, по пътя към високопланинското езеро Сон-Кул.

...

Известно време след като резервирахме трите дни конна езда, едновременно в мен и Йелена започнаха да се появяват разни въпроси, главният от които - какво всъщност щяхме да правим там? Какво трябваше да вземем с нас? Единствените ни инструкции бяха:

- всичко е включено в цената;

- взимате автобус 514 за Къзарт в 7 сутринта, друг няма;

- спирате пред синята арка за Хъзарт и там ще ви чакат; 

- пишете по уатсап половин час преди да стигнете.

Казаното по този начин създаваше впечатление, че става въпрос за добре изпитана и редовно ползвана организация, която работи без грешка, автобуса за Къзарт щеше да е очевиден, а там щяха да ни включат в поредната група и да ни развеждат по юрти с климатик и наготвени традиционни манджи. Пътят ни сигурно щеше да мине през няколко туристически капана като пазар за килими и подобни? Но защо тогава не ни казаха нищо за програмата? Ама съвсем нищо? След изнурителни 5 часа в маршрутката, където всичко очевидно се чувстваха комфортно в зимните си якета, докато аз останах по тениска (почнах да се потя от жегата!), стигнахме до синята арка за Къзарт. По пътя имахме спирка за почивка и хапване, и понеже беше топло и въобще не съм се сещал за него - си забравих якето на облегалката на стола! А в джобовете му бяха новите ми ръкавици и зимната ми шапка... На седалките пред мен пътуваха група възрастни жени, които установиха контакт с мен, и като разбраха, че съм си забравил якето, и че дори не зная името на този, който щял да ме чака - само дето не ме набиха! Но да, шофьорът обеща да предупреди ресторанта на връщане, и че ще си я взема след два дни по обратният път. (В крайна сметка не минах от там и никога повече няма да го видя! - б.а.)

Правим си компания с тази апатична крава, чакайки някой да ни вземе.

Маршрутката вдигна облак прах и се стопи в далечната, а ние си стояхаме в средата на нищото - от ляво на дясно минаваше широкият главен път, насреща - една синя арка, до нея - мюсулманско гробище край което пасяха две крави, а зад всичко това - редица ниски планински върхове, покрити с рехав сняг. И няма никого. Зачакахме. По едно време от селото дойде кола и остави двама мъже и една жена. Единият мъж - усмихнат дядо - дойде да разпита какви сме; другият пък беше много сериозен, следеше разговора намусено и когато проговори на перфектен руски беше за да попита дали помагаме на Украйна, защото трябвало (той бил работил в Русия и явно не се е прибрал с добри чувства). Чакахме сигурно половин час, когато колата за нас най-сетне се появи. До шофьора имаше младо момче, което поздрави неуверено на английски - така се зарадвах, нямаше да се налага да се мъча с моят посредствен руски... Уви, радостта ми беше прибързана - очевидно английският на двамата посрещачи общо беше колкото на племенницата ми, която е на 2 години. Т.е. никакъв. Е, какво от това, да ни заведат да обядваме и после да се яхаме на конете - важното е с гидовете да се разбираме! Паркирахме пред малка селска къщичка, на прага излезе да ни посрещне възрастна баба (може и да е била на 30, то по тези места годините не им прощават!), въведе ни в трапезария, където имаше изискани (по-скоро кичозни) бонбониери отрупани с бонбони, захар и различни сладки в купички, после ни сервираха чиния вкусен настърган морков и топла супа. Добре започвахме, излапах всичко и зачаках основното, но тогава домакинката дойде и вика "Хапнахте ли? Айде сега гответе се за тръгване!". Значи напразно се надявах на повеч. Е, какво пък, всъщност хапнах прилично, а и ще имам повече място за вечерята, нали? Успях да си изпрося едно прилично старо яке и ръкавици, и докато приготвяхме конете разбрах някои важни неща:

- само тримата с Йелена и един гид ще сме;

- въпросният гид щеше да е момченцето, което ни посрещна! Хм! На такива екскурзии обикновенно са по двама водача за повече сигурност, но какво пък - сигурно беше съвсем туристически маршрут, а не директно в дивата пустош, нали? Ха-ха!

Дадоха ми красива сива кобила на име Кук (не отговаряше нито на него, нито на даденото й от мен Санта, в чест на дядовото магаре), обясниха командите - дърпаш юздата на ляво - завива на ляво, дърпаш на дясно - завива на дясно; "Чууу!" пък беше еквивалента на даване на газ, който нито веднъж не проработи в първите два дни, макар да не се предавах:) "Водачът ви говори английски!" - похвали се гордо възрастем мъж, който помагаше с оседлаването, явно главата на семейството. Но бързо установихме, че английският на 19 годишният Меду левитираше около думите "left", "right" и "yes". Естествено, искахме да го разпитаме за доста неща - от това как се язди кон, как да го накараме да ускори темпото, как да не си натъртвам задните части като хукне в галоп, до това как се казва тази планина, каква е програмата ни за следващите дни и какво ще ядем. Но на повечето от тези неща беше невъзможно да се отговори само с "left" и "right", така че не след дълго се носехме в пълно мълчание, подрусвани приспивно на гърбовете на трите си жребеца, в неизвестна за нас посока.

Конете ни спираха да заредят с прясна вода на всеки срещнат водоизточник.

Всички срещнати по пътя до сега ни казаха, че вече сме били извън сезона и било по-добре да сме тук през лятото - тия хора луди ли бяха? Та ние се носехме из високопланински долини, потънали в сламени жълти треви и оградени от всякъде със заснежени върхове - нима би могло да бъде по-красиво? Тръгнахме около 3 следобед, препичани от силното слънце, но в 6 вече взе да захладнява, а на ездачите - да им поомръзва ездата (не и на мен, само задникът ми беше леко объркан защо му причинявам това!). Младият ни водач посочи в далечината някаква видима само за него къща и заяви, че там ще нощуваме. Конете също се поизмориха и моят започна да спира до всеки срещнат храст да пасе, а в един момент напълно отказа да продължи, та Меду идва да го води за поводите. Но тук идва интересната част - след като безуспешно се опитва известно време, като че ли да хване сигнал на телефон си, той се обърна към нас, извини се и каза, че се връщаме към предната юрта - като под това имаше предвид една от овчарските колиби, които подминахме по пътя.

За гориво в тези планински къщурки се ползваше засъхнала тор.

Тоалетните пък без изключение изглеждаха така.

Използвахме последните следи светлина от отиващият се ден, за да се върнем назад, момчето извика нещо щом наближихме къщурката, от вътре се подаде овчарят-собственик, размениха се няколко думи и вратата му беше отворена за нас. Какво ни чакаше вътре? Сиромашка овчарска колиба. Чугунена печка, в която горяха изсъхнала тор; стар диван със стърчащи пружини; ниша в стената и древен шкаф с разни продукти от първа необходимост; странно скована ниска масичка, на която имаше панер с две парчета пита хляб. Светлината идваше от бяла енергоспестяваща крушка, захранвана от автомобилен акумулатор в другата стая.

Всекидневната на овчарската ни колибка.

Домакинът ни се разшета, извади друга пита хляб и я разчупи, наля е една купичка пикантен доматен сос за топене, сипа чай в купички (тук слагаха листата в цедка и наливаха отгоре горещата вода, като после към получената така настойка се слагаше още вода по желание). От някъде дойде още един мъж, питаха ядем ли месо и докараха едно черво, пълно с нещо неопределено (месо от як), нарязаха го на парчета и го сложиха да се вари; към него добавиха нарязани картофи и глава лук. На мен ми предложиха "къмъс" - ферментирало кобилешко мляко, вероятно 1:1 с монголският кумис, а на Йелена дадоха шот с водка, поръсен с червен пипер, заради нейната хрема. Изядох си цялата щедра порция варени картофи, но само за да не обидя домакините - картофите бяха недосварени, а парченцата месо от як едва се дъвчеха и нямаха вкус на нищо. Поне солчица да имаше - ньет.

На другият ден видях къде сушаха месото от як, явно пазено само за специални случаи!

Приключили с хапването трябваше да си седим в малката стая и да се гледаме с другите, затова бързо-бързо пожелахме лека нощ, и се преместихме в съседната стая, където вече ни бяха приготвили постелите. Всъщност малката печка бе обща за двете стаи и поне докато си лягахме всичко беше наред. Легнах си в 9 вечерта. Предният ден по това време бях на оперен концерт.

Спалнята ни при първата нощувка в планините.

Събудих се към 11 вечерта, после и в три, но като цяло спах добре и почти 12 часа! Днес до колкото разбрах от няколкото думи на водача ни, щяхме да се изкачим до езерото Сон-Кул, където щеше да е студено - то и сутринта не беше да се печеш по бански, така че обух два чифта панталони, нахлузих най-дебелите си чорапи от камилска вълна, добавих още един слой към горните си дрехи - по-готов от това нямаше как да бъда! Вече нямах търпение да се метна отново на кончето си. Помахахме за довиждане на домакините си и започна стръмно изкачване - навигирах Кук по тесни каменисти пътеки, които на зиг-заг ни изкачваха все по-нависоко и по-нависоко, появи се първият сняг, задуха студен вятър. Докато в един момент се озовахме на билото - а от него, далеч напред се разкри гледка към синята повърхност на Сон-Кул!

Гордо позирам след прехвърлянето на планинският склон; това синеещото нещо в далечината е езерото.

Конете се справиха и със спускането, а последната (няколко километрова) отсечка взеха чупейки всички досегашни рекорди за скорост, като и опашната ми кост, ох-ох! Общо днес бяхме едва 3 часа на кон, а слизайки пред нашата юрта, краката ми бяха схванати и сякаш опитвах да вървя за първи път. Младият момък-водач ни приготви обяд - хляб и две консерви (една със сардини и една с шпроти), няколко ябълки и пакетче вафли. За 300€ - толкова:) След скромният обяд имахме целият следобед на разположение и абсолютно нищо за правене - разходихме се до езерото, и сега пиша това в юртата си. Аз съм лесен - писането поглъща часове като нищо, а сега се прехвърлям и на книжката, която чета. Поне докато има светлина!

Надявам се знамето ми да се развее както трябва, но без резултат.

Юртата но отвън - последната оцеляла от - съдейки по следите в земята - огромен лагер с много други подобни юрти!

Юртата от вътре. Ако ви прави впечатление - огънатите летви в най-горната част са същите, като тези в слънцето на знамето им!

...

И такааа- оцеляхме и последната нощ в планината! Вчера напоих конете на реката, дадох им зърно, приготвихме ги за през нощта, а пък Меду изкара една лампа в юртата - и след скромната вечеря (хляб и съвсем недосварени картофи, със следи от макарони между тях) се потопих в света на книгата си... Уви - не за дълго - в 8 без 15 Меду премести лампата, което приех като сигнал за лягане. В 8 вечерта! Беше тежко - не бях толкова уморен, че да спя толкова! Будих се безброй пъти и просто си лежах, сменяйки страните. След като в началото в юртата ни беше усилно горещо от печката, към 3-4 сутринта взе да става студено, а към 5 вече главата ми замръзваше, та се принудих да сложа шапка. За разлика от предната вечер, сега пикочният ми мехур ме предаде и трябваше да навлека всичките си катове дрехи в абсолютната чернота на юртата, и да изляза навън... А там - леле мале! - луната беше едва на половина, а светло като ден! Надали съм виждал толкова светла нощ някога! Полюбувах се на познатите съзвездия - Голямата мечка и Орион ми махаха от небето - и побързах да се прибера, докато още мога. Моите хора още спяха непробудно. Току-що закусих с две бъркани яйца, денят се завърна навън и нямам търпение да се метна на коня, след това на автобуса за Бишкек, където ще имам баня с топла вода! ... Пет часа конна езда ни преведоха отново през заснеженото било на планината, където си взехме последно сбогом с безразличното езеро Сон-Кул, после стръмно спускане преди да се озовем в долината, през която течеше същата река, минаваща през Хъзарт. Тук беше отново топло както през изминалите 2 седмици, отново се движехме през морета от жълта трева, през стада крави и коне, а малки телета и жребчета се надигаха от земята, за да ни изпратят с поглед... Пълна идилия, не можех да се нагледам на пейзажа, дори болките в задните части и в горките ми колена (от постоянното напрежение в стремената) вече не ми правеха впечатление. Сякаш усетих, че Кук споделя вълнението му, и опитах да го подкарам отново с едно "Чууу!" - и, ти да видиш - той дръпна ушите си назад и се впусна в тръс напред, задминавайки другите! А аз се друсам отзад ухилен колкото мога, и се мъча да напасна някак движенията си с конският бяг! Пет часа без почивка обаче са страшно много време, и когато стигнахме до къщата от която започна конния ни поход, леката тъга, че всичко приключва се измести от облекчение. Залитайки наляво-надясно свалих двойният си слой дрехи, измих лицето си с вода - почти като нов човек!

Неутолимата жажда на конете си остана постоянна през целият преход,

Имаше и обяд - студена самса и гореща супа от зеле в същата трапезария, в която ни посрещнаха, а веднъж нахранили се, нарамихме аз моя малък сак, а Йелена - огромната си тежка планинска раница - и поехме към Синята арка на Къзарт. Пеша.

Още когато пристигнахме се разбрахме, че има маршрутка от Къзарт, за която ще се върнем навреме в неделя; вчера говорих с младежа-гид, и той намери достатъчно английски, за да ме увери, че ще се обади на майка си да запази места в маршрутката. Трябваше да тръгнем в 9, за да сме навреме, каза той. Меду проверяваше за времето... И когато го попитах в колко часа трябва да хванем маршрутката - се оказа, че сме я изпуснали! Ами кога има друга? Да сме отишли на главният път и да хванем нещо на автостоп - тия майтап си правят! Кога ще ни закарате до там? Нямали кола - но като тръгнем натам и на дясно - за 30 минути се стигало! Егати, останах без думи, но ако трябваше да говоря щяха да са нецензурни!

По принцип такава ситуация би ми била забавна, стига да нямах самолет за хващане на следващата сутрин... И зачакахме на главният път. Същите жълти поля, път обграден с дървета, причудливо гробище, две крави и облаци прахоляк. На рядко минаваха коли - но всички пълни до горе с хора - похвално, не горяха бензин на празно. Другата половина от трафика се състоеше от едва пълзящи тежкотоварни камиони, каквито не ни вършеха работа дори и да бяха благоволили да спрат. По едно време дойде една кола и с доста странна маневра стовари възрастен дядо, който не можеше да ходи в права линия - на гости бил дошъл и бил пийнал малко, да сме го извинили (повтори той поне десет пъти). След около час чакане случайна кола го прибра на стоп, а на нас като чу, че сме за Бишкек, ни казаха да чакаме маршрутката... И не щеш ли - ето ти я - идва! Но шофьорът прави знаци - маха с ръце извинително. Ясно, пълен е...

Но о, чудо - той спира! Наместваме се между седалките, неудобно, но сме спасени:) Хората на най-задната седалка се сместиха и ме поканиха да седна при тях, а аз прехвърлих поканата на Йелена и поне тя се намести на седалка. През това време дядото до мен - киргиз с дълга бяла брада, квадратна шапка и броеница в ръка - ме взе за събеседник, и скоро ми говореше за религия, за исляма, как Аллах създал света и т.н. Напълно наясно че е безсмислено, като един Дон Кихот (не съм споменавал, но преди няма и 3 седмици се завърнах от Толедо, столицата на Ла Манча) се заех да му обяснявам с моят дървен руски какво мисля за религията, но онзи не се отказа да ме агитира.

По едно време ме накара да повторя след него на арабски "Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк". Можех ли да му кажа да си гледа работата в микробус пълен с мюсулмани? Повторих го, а онзи се зарадва и заяви, че щом съм го изрекъл - вече съм мюсулманин! Машшала! Ама аз да не съм вчерашен - нарочно изопачвах някои срички, така че все още съм си православен, а-ма-ха! Дядото посмекчи присъдата си и само ми заръча да изучавам Корана, а пък рано или късно съм щял да избера правата вяра. Ще поживеем - ще видим - отвърнах дипломатично аз. Много обичам да дискутирам с твърдо убедени вярващи ей така, за мозъчна гимнастика, но ми е необходим пълният капацитет на езика на който го правя, та се въздържах тук.

Междувременно Йелена разбрала, че можело да слезем на някакво си село по пътя и там да хванем друга маршрутка. Да сме слизали - нареди тя - не й било удобно да притеснява тези хора отзад да се гъчкат, когато били плащали пълна тарифа. Абе човек - тази кола ще пристигне в Бишкек в 9 вечерта - кой ти дава гаранция, че ще има друга, или че ще е по-различно е нея? Не, да сме слизали - не отстъпваше тя, но за щастие бяхме минали въпросното място и следващата спирка се оказа Бишкек след 4 часа. Йелена обаче превъртя - пак не става на нейното и почна да ръси отрова. Много ми е трудно да се сдържам, но с всички сили си го налагам - само още няколко часа трябва да я изтърпя, и после НИКОГА ПОВЕЧЕ! Нещо което си казах още след първото ни общо пътуване до Бразилия преди 6 години, но все ми се щеше да вярвам, че хората могат да се променят и към по-добро! Тук обаче нещата стават все по-зле и е време да приключат. Абстрахирам се от нея, и ето ме отново в наблъсканата маршрутка - религиозният дядо в дясно се моли, в ляво дръпнато бебе-китайче повръща, зад мен вдясно жена кашля от време на време, но това е нищо в сравнение с жената през три седалки напред, която кашляше така, сякаш всеки момент ще си изкашля вътрешностите и ще умре. Всъщност вече нито кашля, нито я виждам - може и да е под седалките. Май наистина е време и аз да стана религиозен...!

...

Всичко е добре, когато свършва добре! Ето ме в самолета на Търкиш преди 6 часовият полет до Истанбул. Половината ми багаж е от подаръци - май има за цялата рода; останалите сомове са обменени в турски лири и сега се приготвям за филмов маратон:) Снощи получихме чудесна стая в познатият ни Apple hostel, вечеряхме в съседната столова и на връщане се засякохме с жената, която ни продаде конската екскурзия. Аз избягах - не съм злопаметен и вече простих за слабата организация. Но Йелена изля насъбралото се възмущение, жената се обади да се скара на селското семейство, те пък се скараха на Меду, който се скара на Йелена (понеже бяха приятели в Инстаграм). Толкова много негативна енергия се изля във Вселената! Трябваше да има баланс и той дойде по-късно вечерта, когато от хостела ни писаха, че ни осигуряват безплатен транспорт до летището като компенсация - ами чудесно! Тръгвам си от Киргизстан. Когато бях малък, родителите ми бяха пътували до Чехословакия и Унгария като студенти, и ясно си спомняха това им единствено излизане в чужбина; при мен обаче нещата започват да се преплитат, да сменям самолети и влакове е по-нормално, от колкото да си стоя вкъщи, и в резултат след време навярно няма да помня достатъчно някои пътувания (е, нали затова имам тези записки!). Но Киргизстан ще остави ярък спомен и след години, най-вече заради часовете друсане на гърба на моят сив Кук, бедната овчарска колиба и самотната юрта на брега на езерото Сон-Кул, жълтите поля от трева в долината. Сред подаръците се мъдри и една красива бутилка местен коняк, която чака да бъде отворена в чест на успешното приключение, а и за да полее следващото, което предстои след по-малко от месец - Кабо Верде, дръж се!

До тогава!