U & K - по Пътят на коприната

Предистория: Преди около 8 години в търсене на бира се озовах в нощен бар във Варна, където мои приятели ме представиха на момиче от САЩ, по някакъв начин озовало се на нашето Black Sea. Тогава тъкмо се бях върнал от някъде и щях да пътувам за другаде, та се заговорихме за пътешествия. Помня, заявих й, че не си падам толкова по комерсиалните туристически дестинации, и ако имам право на избор - 10 от 10 пъти ще предпочета Узбекистан пред Париж, да речем. Тогава американката ми постави диагноза "трипстър", която доста ми допадна и сякаш съвсем точно пасна. И ето ме днес - имам две познати в северозападна Франция, които ме канят на гости, та можеше сега наистина да съм в Париж; но вместо това... ще летя за Узбекистан. Много неща се променят за 8 години, но други си остават същите.

...

"U&K" - така ги нарича на кратко Йелена (познат съпътешественик от други истории, присъствието на който гарантира някаква драма). Узбекистан и Киргизстан. Без съмнение добре известни на всеки в средите на хората, които обичат да пътуват, страните от централна Азия са като мъгла за повечето от останалите българи - нещо като Балканите за западноевропейците. Онзи ден се отбих през обменно бюро и между другото попитах симпатичната служителка дали обменят узбекистански сомове - по реакцията й стана ясно, че за първи път чува за тази държава и валутата й:) Не я виня - такава е ситуацията и с повечето ми познати.

И ето ме в облачното утро на 2-ри октомври, в автобуса на летище Варна, вече пред самолета на Turkish Airlines, който ще ме заведе до Константинопол. Съдейки по черната маса в небето и изсипващият се дъжд - есента е вече тук (беше време - октомври е, а все още да става за плаж - безпрецедентно!). Планът сега е да се поразходя из Истанбул, а от там късно вечерта би трябвало да продължа за вече съвсем никому неизвестния град Ургенч - първата ми спирка в Узбекистан и първи град в 97-мата ми посетена страна.

...Малко послъгах за дъжда, но съдейки по небето - беше въпрос на време!

...

Огромното ново летище на Истанбул отвори автоматичните си врати пред мен за не знам вече кой път. Вътре попаднах на жени маскирани като нинджи - само очите им се виждаха; по-нататък имаше друга жена с шоколадова кожа и толкова странна структура на тялото, че като вървеше се поклащаше на ляво на дясно, като току-що побутната кукла-невальошка! Оставих си раничката на съхранение в багажното (има табели на терминал Пристигащи, отворено е 24/7 и струваше 45 лири за малката ми раница за цял ден - най-кратката опция), и излязох на нивото с автобусите, където според напътствията на Google maps трябваше да хвана жълтият автобус H2 и да направя две смени в града, за да стигна до първата си набелязана цел - Желязната църква Св. Стефан. Видях че автобусът се хваща от сектори 4 или 20, и макар да бях по-близо до 20, докато направя сметката на ум - вече вървях към 4. И по-добре - автобусът (след 40 минутно чакане) се напълни до пръсване, и сега пиша това изправен до вратата - доста хора останаха навън; на сектор 20 пък шофьора само помаха извинително към тълпата чакащи там азиатци и продължи без да спира! Заобиколен съм от 4-ма гологлави турски музиканти (освен ако не носят нещо друго в тези калъфки от гъдулки), високи по 1.60, та се чувствам като левент по средата. Значи това е усещането да си висок! Хубаво е, но бързо се свиква и вече не му обръщам внимание.

...

В Истанбул видях доста жени целите увити в черно (но не като нинджите на летището - на тези лицата им си бяха открити). Сигурно са в траур - или ковид още върлува тук и има много фатални случаи, или носят траура си по-продължително време от нас, не посмях да ги питам. Освен това шаловете са много на мода, но дамите не ги носят на врата си, ами ги навиват около главата си! По красота българските девойки са приблизително около 100 пъти по-хубави. На няколко пъти някоя истанбулийка ми хваща окото - но само в гръб. Мъжете няма да коментирам, че ще обидя някого. Но пък каква храна само! Прилича на нашата, но са доста по-щедри с продуктите! А, ето че стигнах до границите на старият град и открих целта си. Желязната църква е просто... великолепна...!

Гледка от вторият етаж на желязната църква "Св. Стефан". Доста по-различна от нашата на село!

Усещането да я посетиш е изключително - и като архитектурен обект, и като уникалност (единствената метална църква на света!), и като история, предвид събитията разиграли се на това място през 19-ти век. Отбиването през Истанбул си струваше, дори само за този момент. Да видим какво още ме чака.

...

Около мен вече е тъмно, в краката ми усещам тежка умора, бельото ми е за смяна, а тялото - за баня. След цял ден обикаляне вече си чакам шътъла обратно за летище Истанбул, тук - край площад Таксим. Можеше вече да пътувам, но когато попитах продавача на билети кога тръгва автобуса, той заяви уверено "след 20 минути". Отидох отсреща да си взема айрян и на връщане (след няма и 5 минути!) въпросният автобус потегли пред мен. Можеше да му махна да спре, но тогава май трябваше да си изхвърля айряна. И ей ме сега - чакам следващият.

Истанбулска котка наглежда прането в квартал Балат.

След Желязната църква направих няколко кръгчета из живописният квартал Балат (приятно е, но някои улици са потресаващо стръмни), след което продължих към запазените части от крепостната стена на Константинопол, които исках да видя от край време. В древността градът е описван като непревземаем и нищо чудно - макар в руини, крепостните стени всяват страхопочитание с размерите и дължината си! От едната излизаха вълма пушек, та реших че правят някаква възстановка и забързах натам - само за да заваря 2 пожарни и полиция (явно не беше възстановка). Целта ми сега беше музея "Панорама 1453", който представляваше... панорама на превземането на града през 1453-та, познахте! Вътре има "музейна" част (с няколко картинки и патриотични обяснения под всяка - като тези на английски са толкова ниско, че не се препоръчват за хора с проблеми в кръста. Самата панорама е уникална, заради това, че е куполна, т.е. не си във висок цилиндър с покрив, а в купол, с нарисувано небе отгоре! Доста е детайлна и епична, обикалях около половин час напред-назад из битката, водейки свои собствени сражения с всички правещи си безкрайни фотосесии по пътя ми. Ако трябва да я сравнявам с Плевенската - нашата бие, много ясно!

Епичният щурм на стените на Константинопол, едновременно един от най-славните моменти в турската история, и най-тъжните в световната.

Същите стени днес, на живо:)

На изхода исках да си купя една конкретна сувенирна нулева евробанкнота - в машината имаше 3 различни, като плащаш, а тя ти пуска която банкнота е на ред. Моята се оказа последната и така си тръгнах с 3 банкноти вместо с една. Не съжалявам. Настървен от символичните банкноти в джоба си, хванах трамвая Т1 за Капалъ Чарши, за да търся там още попълнения за колекцията, но погрешка слязох една спирка по-рано и докато се добера пеша - продавачите вече си раздигаха дюкяните. И без това нямах идея къде точно трябва да търся, а Капалъ Чарши не е точно панаира в Провадия - така че не хранех големи очаквания. Но след като така и така бях тук - трябваше да се отбия да я видя - моята любима Св. София! До утре мога да говоря прехласнато за нея, но не е тук мястото. Този път обаче й се порадвах само отвън, обиколих я от всички страни и се спуснах в парка под Топкапъ да търся гледки към Босфора. Тук духовете на старите султани ме осениха с прозрението, че до летището имаше шътъл автобус, който пътува за около час, и ми спестява трите прекачвания, които трябва да направя според Google maps! Да не би вече да няма шътъл? Според интернет тръгва пред Аясофия. Отивам там - ни следа от шътъл или спирка. Зачитам се в ревютата - нямало такъв в неделя. А кой ден е днес? Ами неделя! Хайде към Таксим. И така стигаме обратно при мен и моят айрян.

...

На гейта си помислих че халюцинирам - жените до мен си говореха на български, коментираха изборния ден (2-ри октомври 2022) и как в една комисия се водела дискусия за правенето на кисели краставички; през това време мина друга група, пак на български говореха. Да се чуди човек как не са пуснали директни полети Велико Търново (че по-централно) - Ургенч, при такова търсене! В самолета заварих един циганин на мястото си до прозореца. "Инглиш? По руски?". Не, турчин беше. И май лети за първи път, съдейки по това колко ентусиазирано снима през цялото време - отварям очи - ръката му е пред лицето ми, снима с телефона си през илюминатора. Засне достатъчно видео да напише докторантура върху облаците над Черно море и Кавказ, гледани през нощта. Йелена беше на предния ред, но няма да е тя ако не се направи на тарикат - забеляза свободен ред в края на самолета и попита стюардесата дали може да се премести там; след 5 минути пък ми извика от emergency exit-а в средата да съм отивал там - как пък не - да си оставя удобното място до прозореца, за да седна в средата, и то след като всички са с колани и всеки момент ще излетим - няма акъл това момиче! ...По време на полета гледах една анимация за жена-пожарникар, колкото да се задържа буден до пристигането на храната - остава да заспя и да я пропусна! Сакън, аз пари съм давал бе, ей! По принцип мога да си открадна малко сън като подложа якето си за възглавница, но този Airbus Neo така го бяха направили, че да не мога.

Всекидневната в къщата ни за гости в Хива.

И ето че кацнахме в Узбекистан. Аз - полу-жив от умора и недоспиване - показвайки се от вратата изпитах неочаквано усещане - умирах от студ! Браво бе - остава и да е студено - аз съм тръгнал с едно яке и една топла блуза само, представях си камили и жега! На паспортния контрол ми биха печат отзад (на паспорта!), заформяйки прилична колекция от страните от СССР, заедно с Русия, Украйна, Грузия и Азербайджан. Навън взехме такси за 20€ без пазарлък (толкова четохме че е в интернет, но според мен можеше и за 15 да се навият - просто много ми се спеше за да се пазаря). Шофьорът взе 36-километровата отсечка по идеално права магистрала с 4 ленти за половин час - не посмя да настъпи белият си "Шевролет" с повече от 70 км/ч, глобявали ги. Брех! Иначе всички коли по пътя - бели шевролети. Питах го как така нямат Мерцедеси и БМВ-та - оказа се че имали завод на Шевролет в страната и базовия модел им излизал €7000, та затова го предпочитали пред гъзарщината. През цялото време не спря да ме ръчка с лакът и да ми говори за различните посеви край пътя, за 4-та си сина, 1 дъщеря и 1 внук и какво ли още не. След "3 дена път с камили" (особено актуален израз тук), ненадейно се озовахме зад крепостните стени на Ичан Кала - старият крепостен град на Хива - току отпред една тухлена къща, където щяхме да прекараме нощта. Вътре ни посрещнаха с чай и лека закуска - палачинки, сладко от дюля, питки и чай (казвам "лека", защото го направиха като жест към гости, а истинската закуска на другата сутрин, освен изброеното включваше и варено яйце, странно сирене, пъпеш, ябълка, кифла и някакъв тестен десерт с извара). Едва добрал се до леглото потънах в сън, от който бях събуден без време (само след час) от нетърпеливата Йелена, която ми даваше зор да сме тръгвали! Ей значи, ще кажеш ще избяга града някъде! И ето ни - закрачихме в хладния предиобед из приказните улици на столицата на Хиванското ханство. Не знам как да ги опиша иначе - всички облепени с керамични плочки минарета, сгради с извити арабски мотиви, крепостната стена като на пустинен аванпост, минувачите, облечени с нещо като преправени юргани и шарени калпаци - и всичко това на фона на случайно свирещата тук и там музика, която ми напомняше на нашенска чалга от 90-те. Еха!

Целият стар град е вклчен в списъка на Световното културно наследство на UNESCO, а централните му улици приличат на пазар за сувенири.

Един милион узбекски сома на 2 пачки по 10.000, в сянката на недовършеното минаре Калта Минор - толкова получихме срещу 200 EUR в единственото обменно бюро, на което попаднах в Хива.

Крепостните стени и аз пред тях - може да изглежда, че позирам, но всъщност спя прав.

Бяхме чели, че старият град е като открит музей, и сега разбрах какво имат предвид - на теория за да влезеш, ти трябва билет, който се купува на една от двете основни порти, струва 120.000 сома (12€) и ти дава достъп до около 15 музея в рамките на града. Обаче десетките продавачи на сувенири, собственици на ресторанти, чайни и прочее народ, който се изхранва от туристите, щяха да умрат гладни, ако пускаха само хора с билети - и в рамките на града влизахме без да ни проверяват. В самите музеи обаче задължително проверяваха. Обменихме в една банка по 100€, които веднага ни превърнаха в милионери с по една пачка от по 10.000 в джоба, и се впуснахме да обикаляме из обектите, след като взех карта от туристическият информационен център. Музеите изглеждаха така, сякаш някой е решил, че многото пустеещи сгради - основно бивши медресета - трябва да се използват по някакъв начин, и като не му хрумнало друго - ги направил музеи. Уви - без да имат какво толкова да показват в тях, и най-вероятно - без да са влизали в друг музей през живота си. Експозициите бяха толкова трагични, че чак забавни понякога, а често и леко тъжни. Особено когато стигнах до препарираните животни в музея по естествената история. Да не говорим, че с лекота и без усилие можеше да си тръгна с половината им експонати, тъй като шкафовете бяха отключени и с открехнати вратички, в тъмни, ненадзиравани, почти празни стаи! Явно обаче правилно бяха преценили, че на никого не му е притрябвал зле препариран заек.

Заекът в музея по естествена история изглеждаше така, сякаш го е срам да те погледне.

Чакалът пък - напротив - гледаше с лице, преливащо от емоции!

В резултат повечето обекти се разглеждат за около 5 минути, и така до 6 следобед успяхме да минем през 14 от тях(!), поставяйки нов и абсолютно недостижим рекорд за брой посетени музеи в един ден! Имаше и няколко изключения от посредствените музейни сбирки - такова беше джамията Жума, буквално "Петъчната джамия" (и в понеделник си беше отворена). Направихме почивки за обяд в традиционен хорезмски ресторант край Източната порта (Polvon darvoza), и за по бира на покрива на "Тераса кафе", също не-лошо място за хапване с гледка над покривите на града. Как съм обикалял предвид жестоката насъбрана умора и липсата на сън - не знам, но след вечерята (лагман и традиционна супа от картофи, моркови и телешко, подплатени с чаша изключително добро местно вино!) се прибрах в квартирата и заспах на мига. Събудих се към полунощ, изкъпах се и легнах отново за още 8 часа здрав сън.

Петъчната джамия с характерни колони, между които можеш и да се изгубиш!

Първият ми плов, поръчан ресторант "Khorezm Art" - по стечение на обстоятелствата - и предпоследният ми плов. Не че беше лош!

Джамии, сини плочки и манджи с ориз - основните забележителности в страната.

Тази сутрин можеше да се качим да видим изгрева от най-високото минаре в Хива, което се падаше на съседната улица от хотела ни, но ми казаха че входът е 10€, което е окей за международен low-cost полет, но безумно много само за една гледка - та се задоволихме само да си доразгледаме последният непосетен обект от предния ден - две стаи с по един надпис във всяка и три странни манекена; разходихме се по крепостните стени - напълно свободни за посещение и необезопасени по никакъв начин (ако паднеш от тях - няма да станеш повече!), пих блудкаво кафе извън градските стени, и изтеглих пробно пари от банкомат - максималната сума беше половин милион (само как звучи!) и обменният курс - малко по-добър от този на банката от вчера (спестих 6 лв. за тази сума). После нарамихме раниците и извървяхме 1.5-те километра до ЖП-гарата, като лъкатушехме из малките, прашни улички. Вече на гарата открих, че до нея води просторен нов булевард с пейки и дръвчета, но така е, като се доверих на Йелена за навигацията:) И ето ме - пиша това във влака за Бухара, където след като си дочетох книгата - ударих един здрав сън (тук - както и в Казахстан и Беларус при предишни дълги влакови пътувания - местата са койки със спално бельо и матрак). Влакът лъкатуши като кораб из пустинята, защото през прозореца докъдето ми стига погледа се ширят безкрайни кафеникави дюни с по някой храст тук-там. Исках да опиша вчерашният ден със забавните случки, основно покрай комуникацията ми с местните, но Йелена скучае и слезе от койката си да ми досажда, та ще трябва да я заведа във вагон-ресторанта на разходка. Толкова за сега! ...

П.П. О, нещо важно за историята - докато минавахме през една малка уличка, изневиделица от някъде изскочи черна котка и ни мина път - по такъв начин, че нямаше как да продължа без да премина невидимата бариера, която котака постави. Завъртях се три пъти и плюх през рамо, но следващите крачки направих знаейки, че съм обречен...!

Бири с част от гледката на "Terrassa Cafe". Всички бири, които опитах имаха почти еднакъв, но приятен, бих казал - леко сладникав вкус.

Спомняте си какво написах малко по-горе за забележителностите, нали?

Минарето Ислам Ходжа, където не се изкачихме. Гледките надали се различаваха особено от тези от всички останали безплатни високи места наоколо.

Същото минаре през нощта докато се прибирам. Прилича малко на кегла за боулинг!

...

За първи път ядох във вагон-ресторант! Веднъж само съм попадал на такъв в български влак, но не предлагаха готвени храни, а кафе машината им не работеше, та тогава само пихме по една бира. Сега имах удоволствието да се насладя на вкусна порция руло Стефани с гарнитура от салата и картофи. "Вкусна" е малко преувеличено, но атмосферата със залязващото над пустинята слънце и масите във вагона компенсираше вкусовите недостатъци!

Уж нямаше да ям, но като видях тази порция ме заля носталгия - напомни ми на обедите в моята детска градина, само компотът липсваше!

Пристигнахме в Бухара по тъмно и на изхода на гарата бяхме пресрещнати от редица таксиджии. Този, който ни пое, обяви цена от 120.000 сума до града (12€), и след известен пазарлък свалих на 10€. Толкова очаквах да платим, предвид че за двойно по-голямото разстояние Ургенч-Хива цената беше двойна. И по този начин се превърнах в един от наивните, лековерни туристи, на които винаги съм се подсмихвал снизходително под мустак! Двойка възрастни американци, с които се заприказвах тази сутрин на закуска, обявиха, че цената била 50000 сум, и то най-вероятно им били взели повече от нормалното, но пък и бил последното такси на гарата, късно вечерта...! За нещастие Йелена чу това. Аз съм пестелив и икономичен, но тя - цепи стотинката на две, все гледа как да икономиса от нещо, и сега видях как кръвното й пада, и леко й прилошава! Това беше - отключи се "Drama mode" и започнаха упреци защо не съм бил проверил, следващият град била моя задача, мрън-мрън (слушах с половин ухо). Да им се невиди на американците - където и да се намесят - забъркват каши!

Гледката от балкона на къщата ни за гости в Бухара. Два долара повече платих за тази гледка!

Собственикът Александър - най-милият човек, който може да си представите - се беше притеснил, че не видял в booking-а на американците часът на пристигане, решил че няма да дойдат и им отменил резервацията, та за да се извини искаше да им направи отстъпка от $7.50 (знам всичко това, защото му превеждах). Американците благородно отказаха, но той не спря да се вайка, въпреки опитите ми да го успокоя. После ми показа учебника, от който учи английски, според който буквата "R" не се произнася изобщо (и преди съм се сблъсквал с тази глупост). Напрегнах всичките си познания по руски и май успях да го убедя да казва ясно и точно всяко "R", а че вече като си повиши нивото, тихото "Р" само ще си дойде.

Този пепелник Александър си бил купил от българското черноморие - за 5 рубли.

Но всичко това се случва тази сутрин. Какво правихме целият вчерашен ден? След обилната закуска в трапезарията на домакините ни се впуснахме да разглеждаме забележителностите. Древният град Бухара е бил огромен, съдейки по размерите на крепостните стени, но запазените и интересни забележителности са малко или много концентрирани около центъра. Отварям скоби - излезете ли малко настрани от него, попадате в портал на времето и изведнъж се оказвате някъде между 50-те и 80-те години на миналия век, тъй като почти нищо не изглежда да е помръднало от тогава! Любимо място ми стана медресето Chor Minor, с неговите 4 кули, всяка от която символизирала различна религия (твърдят местните туристически легенди). Хареса ми и цитателата Ark of Bukhara, на върха на която се стига последователно до интересна джамия, тронна зала и малка музейна експозиция (всъщност - най-мащабната, която съм виждал до сега в Узбекистан)! Вътре срещнах малка българска група, която имаше туристическа програма с два гида - местен, който говореше на руски, и български, който превеждаше. Аз не бих издържал на това - обясненията на руски бяха пълни с отегчителна информация, а преводът им на български - доста съкратен и неточен (жената звучеше така, сякаш умира от досада). Тази сутрин пък се качих на върха на близката наблюдателна кула (5 лв.), гледката не е лоша, без да е нещо особено. После посетихме Зандана (някогашният затвор) чиято експозиция от 6 манекена, 4 ятагана и 2 пушки, разположени в 3 стаи, се разглежда за 5 минути, и то ако се бавите излишно. Това удоволствие струваше 4 лв. - определено не препоръчвам, дори да сте намерили 4 лева на улицата.

Разходка по центъра по залез слънце. Според Уикипедия, градът е населен основно от таджики и няколко от личностите на съвременните таджикски сомове са родени и/или погребани тук (сред тях ابو علی الحسين بن عبد الله بن سينا, известен още като Авицена на 20 сомони, поетът Рудаки на 500 сомони и самият емир Сомони, на чието име е кръстена валутата на Таджикистан - на 100 сомони.

Тукашните крепостни стени. На Червената армия - водена не от друг, а от самият ген. Фрунзе - й трябвали 4 дни да ги превземе през 20-та година!

Централният площад с внушителното минаре Калян ("Великото минаре"), снимани от ресорантът на измамниците.

След дългото обикаляне вчера решихме да седнем в едно ресторантче с панорамна гледка към централният площад, което се превърна в горчиво разочарование - сервитьорката беше напълно неадекватна, порцията ми "мантьi" пристигана без киселото мляко за топване (като на снимките в менюто), айрянът ми така и не дойде. Никоя от първите 3 салати, които Йелена си избра не беше налична, а в последствие се оказа, че и основното й не се предлага. Тя пък поръчала вместо това "картоф" с google translator (аз бях в тоалетната и нямаше как да спася положението), и накрая не дойде нищо. Дойде време да плащаме сметката - 109000. Ха-така - я дай едно по едно? Салата 25000, манти 30000 (не бяха ли 25 в менюто?), чай 30000 (за него пък тя ми каза после, че бил 10000 в менюто!). Видя нашият, че 85000 не е равно на 109000, и добави 24000 - "процент"! Какъв точно ще да е този процент? Реших да не споря, но после ме доядя много - оставих му лошо ревю (което попадна след многото такива), но сигурно трябваше да се обадя на туристическа полиция!

Пак аз, крача из двора на джамията Калан. Рядък момент, без никакви туристически групи в кадъра!

Пред фасадата на медресето Мир-и-Араб, част от комплексът По-и-Калян, заедно с минарето и джамията от предните 2 снимки. Готово, включих и трите неща!

Вечерта предложих да се поглезим за компенсация, и намерих близо до вкъщи изискан ресторант - "Ayvan", който препоръчвам с две ръце - страхотна атмосфера, безупречно обслужване, вкусна храна, а десертите бяха един път! Сега пиша това, посръбвайки кафе с кардамон и гризвайки сусамени сладки от "Silk room teahouse" - едно от най-туристическите места, на които можете да попаднете в Бухара. За 50.000 получавате кафе или чай на корем и 4 тарелки със сладки (в интернет видяхме цена от 30.000, но инфлацията явно не е подминала и това заведение!). Нищо чудно, че славата на Бухара като голям търговски град се носи на шир и на длъж - всеки гледа да те оскубе тук:) Да видим какво ни чака в Самарканд.

Приятна обстановка за следобедно кафе, стига да нямаш диабет.

Броня и оръжия, част от сбирката на Арката на Бухара. Манекенът е особено реалистичен!

Чор Минор изниква като приказен замък между неугледните улички на квартала.

И тук повечето улички са обърнати на битпазар.

Част от сувенирите, които можете да занесете вкъщи.

Ново попълнение за колекцията - иначе невъзможните за откриване таджикски сомони със самият Сомони, в непосредствена близост до неговият мавзолей! Два куриоза - уличният продавач на книги, който ми я продаде ми разказа, че на покрива на този мавзолей кацали много гълъби, но никога не акали там! Другата е, че на банкнотата от 100 сомони имаш 1 Сомони, и не е ясно дали това не прави стойността й 101 сомони?!

...

Един от супербързите влакове, с които Узбекистанското БДЖ се гордее заслужено!

Новата жп гара на Самарканд!

Чакаше ни поредната неуреденост. От резервираният преди месец хотел ни писаха предната вечер, че имали проблем с канализацията и не можели да приемат гости, да сме отменили резервацията, а пък ако искаме - те щели да ни съдействат с намирането на друг. Айде не на мене тия. Понеже си разделихме резервирането на нощувките по равно и тази беше направена от Йелена - тя комуникираше с хотела и отказа съвета ми да пише директно на буукинг за този очевиден опит да ни изхвърлят, без да плащат полагаемото се в този случай обезщетение. В крайна сметка се появихме на рецепцията, а човека ни заведе до една съседна къща с вътрешен двор, отвори вратата на семпла стая с 3 легла и френски прозорец, гледащ директно към двора, и поиска да му платим според резервацията в booking. Тоя съвсем се побърка - очевидно не бяхме резервирали това! За мен пак си беше добре, но на горката Йелена много й се насъбра, та почнахме да спорим, да се сърдим, онзи предложи да платим $40 за две нощувки, а останалите 20 щели да платят от хотела (резервацията ни беше за $54, и аз бях предоволен, но спътницата ми взе да проверява алтернативи - най-евтиното беше двойно по-скъпо от това и абсолютно същото като условия, та я разубедих). След малко се появи харизматичният хазяин и се зае да показва кое - как се пуска - май само как да се завиеш с одеалото не ни показа! Покани ни и на чай, сложиха една трапеза с жена му - все едно сме на гости! Дори и сърдитата Йелана не издържа и се усмихна, а аз й превеждах интересните части от разговора с домакините ни. След това малко угощение, излязохме все пак да се разходим до Рагестан - най-известният и помпозен площад в Самарканд, само на няколко минути пеша от нашата прашна и безлична улица. Точно по това време имаше светлинно представление с патриотични песни на узбекски (или може би таджикски, който пък се оказа фарси - това поне разбрах от обясненията на хазяите по-рано:). Въпреки че площада беше заобиколен с ограда на която се бяха наоблягали зяпачи, а вътре се разхождаха охранители, Йелена се намъкна от другата страна само за да бъде върната да ходи да си купува билет. Не е свикнала тя толкова често да не става на нейното и съвсем се умълча, но пък каква красота наоколо ни. Бяхме в Самарканд!

Регистан през нощта - един "-стан" в "становете", името значи "място, покрито с пясък" - очевидно доста старо, тъй като ниакъв пясък не се е запазил днес.

Същото място през деня - не се побира в камерата, даже когато използвам широкоъгълният й ефект.

Малък процент от автомобилите в страната са далеч по-красивите от вездесъщите Шевролети продукти на съветското автомобилостроене, като това "Жигули".

...

И сега пиша това в градинката на централното медресе на Рагестан. Сутринта любезните ни домакини спретнаха чудесна закуска, но отсреща на масата се зараждаше буря. Надявах се да ми се размине, но затваряйки входната порта на излизане, отгоре ми се изсипа порой - Jelena не била доволна от нещо, което съм коментирал. Скандал за десерт - не помня да съм поръчвал това? Е, беше по-скоро монолог, защото не споделям тази страст към драмата и просто исках да си разглеждам на спокойствие:) Знаех, че ще се държи добре, защото й трябвам за снимки (днес беше облякла чисто новият си халат-кимоно от Бухара (с какъвто на мен ми се вижда нелепо да се разхождаш на улицата, но си държа езика зад зъбите по въпроса). Йелена, която до неотдавна качваше по някоя снимка във фесйбук два пъти годишно, и упорито отказваше да използва други социални мрежи, от известно време се е пречупила и сега стои с телефона на масата (грубо и невъзпитано!), мисли само къде да си направи следващата снимка, в каква поза да застане, кои снимки да подбере за следващият си "пост" в Инстаграм - с други думи - типична кифла! Но интересно, вместо да ме преследва за снимки - сега изчезна някъде безследно. Отивам да я търся:)

Из вътрешността на комплексът около Регистан. Синьото е любим цвят и тук.

...

Докато завърша последното изречение - и тя ме намери - беше време за снимки! Фотосесиите подобриха настроението й, но хладната токсичност струяща от нея се запази - явно така щяхме да я караме от тук-нататък. След като Регистан беше напълно разгледан, продължихме на север към джамията Бибиханъм (3€), мавзолеят й (2.5€, които този път не дадох, тъй като за това малко помещение беше срамота да искат вход!), красива джамия от другата страна на магистралата, където се намираше гробницата на първият президент на Узбекистан, и гробището в съседство. Харесва ми да се разхождам между надгробни плочи, опитвайки се да не мисля какво има под тях - вместо това чета имената и годините, опитвайки се да си представя що за хора са били и какво са преживели. Тук повечето паметници бяха с гравирани върху тях големи портрети на починалите, създавайки усещането, че се движа сред тълпа от неподвижно застинали хора, вперили поглед към алеята. Въпросната алея ме отведе до група много стари мавзолеи - повечето датираха от 14-ти век, още от времето на Второто Българско царство, а на връщане поех по друг път и... малко се изгубих! Лутайки се между много стари и по-малки плочи, потънали гробове и хълмове, където очаквах всеки момент някоя кост да изхрущи под обувките ми, все пак намерих главна алея, проследих испанска туристическа група и излязох навън... само че не от мястото, от където влязохме! Йелена беше кривнала в неизвестна посока още в началото - но аз доста се бях замотал и сега забързах наобратно, само за да открия, че нея я нямаше!

Узбекистанските гробища не са като нашите!

Почаках-почаках - па продължих по пътя. Може би щях да я срещна някъде напред, ако не - тя не е малка, ще се оправи:) Нататък водеше огромно, новоасфалтирано шосе по което коли не минаваха, но редичка дървета осигуряваха сянката, на която се надявах. В мое ляво се падаше голям археологически обект - разкопките на Афрасиаб - древен град, разрушен от монголите преди около 800 години. Добрах се до музеят (още 3€) - вътре в централна зала се помещаваше стенопис, изобразяващ китайски воини, корейски стражи, турски търговци и разни други фигури на посещение при местният цар. Така поне твърдяха обяснителните надписи с рисунки, тъй като от стенописа почти нищо не се различаваше! Огромният музей имаше и втори етаж, а цялата експозиция се състоеше от няколко глинени съда, разни камъни и малко обяснения за това какви са. Поредното място, което спокойно може да се пропусне. От там можеше да се разгледат и разкопките на града в съседство, но по снимките разбрах, че не си струва времето, и смело продължих към гробницата на библейският пророк Даниил - свято място за християни, мюсулмани и евреи. За Узбекистанското правителство обаче няма нищо свято - и тук имаше вход от 2.5€ - за какво? За първи път чувах за този човек, а гробът му - без значение колко бил дълъг - не ме вълнуваше изобщо!

Добре - следваща стъпка - Обсерваторията на Улуг Бег! Виждайки будката с надпис "Касса", директно се завъртях кръгом, качих се в първото такси и се върнах на центъра, където си взех кафето, което пия сега на стълбите пред Регистан. Интернет съветва това пътуване да следва именно маршрута Хива-Бухара-Самарканд, защото по обратният път нищо нямало да бъде толкова впечатляващо, колкото този град. Точно обратното - за мен това беше най-малко интересният, голям и скучен град. Поне компанията ми да подобряваше нещата, но не - и там нещата не бяха розови:) Прибрах се в квартирата, където хазяйна беше изкарал голям пъпеш със странна кора, но сочен и вкусен, после излязохме с Йелена (след като не ме намерила се беше върнала вкъщи), за да се разходим отново до площада и да видим концерта, за който издигаха сцена там по неизвестен повод. По пътя тя остави на земята един камък с нарисувано на него цвете, а отдолу - надпис, молещ намерилият го да го занесе накъде другаде и да качи снимка с посоченият там хаштаг, за да може да се проследи пътят му. Хубава идея, но успехът й е малко вероятен, ако трябва да бъдем честни. Концертът беше предизвикал умерен интерес, а сцената, музиката, качеството на тонколоните и красивата, кършеща се певица ме пренесоха във времето 25 години назад - сякаш бях на поп-фолк концерт в средата на 90-те (не че съм ходил на такива, но съм сигурен, че е изглеждало точно така!). Няколко песни беше лимитът ми, после се спуснахме по централната туристическа улица, където въпреки късният час всички десетина магазина за напълно еднакви сувенири бяха все още отворени. В един успях да намеря картичка, от друг си взех тениска, каквато търсех от няколко дни - само голямо национално знаме ми остана от списъка! Доволен от покупките, седнах за вечеря в приятен ресторант, който се оказа и много евтин - хапнах вкусни пълнени пиперки с кайма и нещо, посочено в менюто като "Необичаен айрян" - оказа се купа с айрян (до тук добре), който беше лютив! Ха! Такова нещо не бях пробвал, допадна ми, но втори път надали ще си поръчам:)

Новата ми тениска, по която мога да проследя целият ни маршрут до момента! Доста ползена при алцхаймер или амнезия.

Лютивият ми айрян.

Йелена се беше запознала с някакво момче от Русия, и сега го покани да се присъедини към нас - той не говореше английски, нито тя руски, но комуникацията някак се получаваше. Оказа се собственик на малък бизнес с 5 таксита в района на Екатерининбург, който сега пътуваше към Гоа в Индия, с намерението да се установи там докато нещата в родината му се нормализират. Накрая ни покани в Гоа и кой знае - колко му е да отида?

...

Тази сутрин уговорката беше да закусим в 7, да извикаме такси в 7:30, за да сме на време за влака в 8:50, в случай че нещо не се получи с организацията (както и стана). Събудих все така троснатата си спътница, закусихме обилно, сбогувахме се с добрите си временни хазяи и ето ме - на 4 часовият влак за Ташкент - почетох, подремнах, позяпах жълто-зелените пейзажи през прозореца и сега завършвам тези редове. Искаше ми се вместо за вече ставащите обичайни сърдения да мога да разкажа за нещо по-интересно, но уви - това ми предостави Пътят на коприната в своята столица. А сега е време за съвременната столица на Узбекистан!

...

Спирка в метрото на Ташкент. Билетчето струва 25 стотинки, над 6 пъти по-евтино от софийското.

Ташкент, о, Ташкент! От първият момент става ясно, че си в столицата - огромните здания и булеварди между тях (две платна с по 4 ленти!), силуетите на строящите се небостъргачи и паркове, в които може да се събере цялото ми село - ако има едно нещо, което не им липсва тук, това е място. Тук е и най-луксозното ни настаняване за това пътуване - в истински хотел! "Шодик палас" е на 15 минути пеша от метрото (за местните стандарти в разстоянията, това е нищо!) и без да проверявам знам, че е строен преди 1990-та - напомня на нискобюджетните хотели по нашето Черноморие. Вътре обаче - какъв лукс! - има вана! Както и шампоантчета, сапунчета, ножче за бръснене(!) и 2 малки бутилки вода - предоволен съм:)

Пейзажът от терасата на хотела.

След кратка почивка пожелавам на Йелена (все така намусена) приятен ден и тръгвам към Националният музей на историята на Узбекистан, въпреки много ниските ми очаквания за това какво ще намеря там. Центърът на Ташкент в този топъл октомврийски ден беше само за разходки. Пресякох мост над идилична, тюркоазено синя река, минах покрай парк (в този момент затворен за посещения, а вътре се разхождаха войници с АК-74 в ръка) и лека-полека се изправих пред внушителната кубична постройка на Националноисторическия музей.

- Вие гражданин на Узбекистан ли сте? - попита служителката на касата. Дали искаше да ми направи услуга? Щеше ли да провери за документи, ако бях отвърнал положително?

- Конечно ньет:)

- Тогава 50000 сома.

- А ако бях гражданин?

- 15 хиляди.

- Как мога да извадя узбекски паспорт?

- А-а-а, това не знам. Ако искате да снимате - допълнително (забравих колко, но беше повече от цената на билета!)

- Ами с телефона само ако снимам? - опитах аз.

- Никакая разница.

Хм. То пък съм умрял да снимам плачевната им експозиция. Това беше най-добрият музей, който съм посещавал в страната, и въпреки това изглеждаше сякаш някой се е старал, колкото може, но нито е имал какво толкова да изложи, нито таланта да го направи както трябва. Всъщност малко ме е яд, че не можеше да се снима, защото вътре беше оригиналният орнамент "Жена с крила", който краси новите банкноти от 2000 сома:/ Прекарах повече от час вътре, след който излязох с доста по-добра представа за това кой е минавал през тези земи. И ако ние сме на кръстопът между Азия и Европа - какво да кажат узбеките - тук са се засичали китайци, перси, индийци, монголци, руснаци и най-лошото от всички - комунисти! Най-горният етаж обаче е посветен на съвременната индустрия и постижения, и изглежда че използват потенциала на 30 милионното си население и природните ресурси (тук има доста злато!) за да се движат напред.

Топки курут от сергия на уличен продавач - доста подобрих мнението си за този интересен продукт, на вкус напомнящ солено сирене на прах.

От музея продължих към парка със статуята на Амир Темур, по пътя си взех едно кафе "на собой" (водата завира на 100 градуса, но машината на този човек я правеше поне на 200, защото и двете ми ръце изгоряха докато носех картонената чашка, а температурата си оставаше като в металолеярна). Следваше Алай Базар - местната версия на Колхозния пазар във Варна. Разглезен от прясно изцедения сок от нар за 15000 сома, който пих в Самарканд, тук не успях да се пречупя и да взема същия за 25000. В няколкото отново напълно идентични магазини за сувенири нямаше нито картички, нито голям флаг на Узбекистан, за какъвто се оглеждах, но поне взех някакви магнити за подарък. Купих си и поредната бутилка айрян - всеки ден попадам на различна марка с доста различаващи се вкусове, но винаги вкусни! Взех си и напитка от курут, която също се оказа много вкусна и сега ще търся топки курут, за да им дам втори шанс. Курут опитах за първи път преди няколко години, когато две казахстанки в самолета Астана-Будапеща ми подариха едно пакетче, което май така и не доядох - аз, който умирам за разнообразни вкусове! Вечерта се насладих на дълга гореща вана, после още една и четох книжката си докато ми потекоха очите. 

...

А днес вече е неделя - слънчев и приятен ден, първата част на който използвах да предприема дълго пътешествие до музеят на Победата... който в 9:30 все още беше затворен! Снимах големият героичен паметник в близкият парк, изслушах топ хитът "День победьi", който се носеше от скрити високоговорители, па се върнах назад. На връщане нарочно спрях на няколко различни спирки на метрото, които ми се сториха по-интересни да поснимам и понаваксам с бележките, и ето ме отново в нашият хотел, който ще напуснем всеки момент в посока към летището и долината Фергана!

...

Шофьорът на таксито до летището ми напомни на един много стар филм, където семейство от Земята по някакъв начин пътува до "Планетата на глупаците". Там ги преследваха войници, и за да ги забавят им хвърлиха много страшно оръжие - граната, която те изпарява, ако я вдигнеш. И на нея пише "Вдигни ме". Когато вражеските войници я намериха - изпаднаха в паника, отцепиха района и в следващият кадър около гранатата се беше натрупала купчина празни брони - просто я вдигаха един по един, нали бяха жители на планетата на глупаците:) Качвам се аз в малкото Део Матиз и уточнявам с шофьора, че отиваме на терминала за вътрешни полети. Йелена допълва - терминал 3. Има го и на картата си в приложението Yandex. И въпреки това ни кара до терминала за международни полети, където ме информира, че не знаел къде е този Терминал 3 и сега щял да пита. Е, ти майтап ли си правиш? Имаш интернет бе човек! С едно питане не стана и известно време обикаляхме преди да нацелим правилната посока.

В самият терминал всичко се случи леко и безпрепятствено. Полетът мина неусетно, после познатата схема Yandex - бял шевролет - къща за гости (в Маргилян). Докато ни настаняваше, хиперактивният домакин изненадано вметна, че тук има още един българин. "Навярно се е объркал" - реших аз, но той продължи да настоява и когато стигнахме до кухнята, ми обяви, че въпросният е вътре. - "Кой тука е българин?" - весело се провикнах аз към събралите се около масата 3-ма мъже. Единият беше симпатичен руснак - Максим - който бягаше от мобилизацията; другият - светъл татарстанец; третият - смугло момче с брада - се представи като Любомир от Люлин. Максим веднага се разшета, сипа ни домашно приготвена шурпа, чай, сладки и диня, разказа ни историята си. После имах намерение да изляза докато е още светло и да се разходя до пазара - но като заприказвах с Любо - изведнъж - минали 2 часа! Той пътува активно в последните 6 години, като прекарва по цяла години на път - във Филипините например е бил във всяка провинция - само там е стоял близо 10 месеца, снимал се е във филм и какво ли още не! Говорихме за политика (най-накрая някой да ми даде добра картинка на обстановката в страната - работата била дори по-лоша, от колкото се опасявах! - и да ми обясни разбираемо и с примери коя партия подкрепя и защо)! Разбира се, говорихме и много за пътувания, интересни случки, разменяхме впечатления и т.н. Той на следващата сутрин щеше да пътува до Ош, но си купил билет за 7000 сома от гарата, за някакъв влак, който дори го нямаше в интернет! Това разбута едно старо мое Аз, изоставено там, в гардероба със стари кожи, и което винаги търсеше да пътува като местен, и намираше (почти) винаги най-изгодните варианти. Сегашният, добре охранен и започващ да привиква към харчене Аз го изгледа със изненада - та днес понякога ми се струва, че не плащам достатъчно и нарочно поръчвам повече, та да оставя прилична сума в ресторанта! Как ли стигнах до тук? Риторичен въпрос е.

...

Това е сравнително бедна закуска по узбекистанските стандарти.

Сутринта на 10-ти октомври е, ние приключихме поредната (и надявам се последна) обилна закуска в Узбекистан. Йелена ме пита какво съм мислел за екскурзия до близко градче, където показвали как правят керамични изделия. Не подозиращ, че това е капан, отговорих честно, че ми звучи скучно. Е, не - защо съм се държал така, ала-бала - аха - тя явно държи да отидем там, ами добре тогава, защо не каза направо? И така с такси за 80.000 в посока поехме на едночасово пътуване до град Рищан (близо до границата), където ни направиха демонстрация на грънчарство, показаха ни как рисуват глинените изделия, Йелена си купи 2 малки шарени купички и една тарелка, и след ок. половин час вече бяхме в друго такси наобратно.

Подложки за горещи напитки с нарисувани котки бяха сред най-търсените продукти на грънчарницата.

Вместо в гостиницата ни обаче помолихме шофьора да спре край един ресторант на главният път, защото Йелена била гладна (на мен коремът ми още беше надут от чинията палачинки с кисело мляко и сладко на закуска). В ресторанта на хотела имаше някакво тържество, сервитьорите се консултираха с някакви други хора наоколо и после ни посочиха една маса да седнем. И като се почна - взеха да прииждат с тарелки и чинии - плов, три вида салати, плодове, ядки, чай, безалкохолни и вода, чинийка с месни деликатеси... Скоро дойде и обяснението - имало сватба, а това било за здраве! Как да откажа в такъв случай... запретнах ръкави и се заех да се тъпча. Междувременно всички гости се изредиха да ни питат какви сме и от къде сме, една наборка се застоя повече, похвали се че има вече 4 деца и се поинтересува дали сме мюсюлмани (!). Тук впрочем руският е осезаемо по-малко използваем, хората говорят трудно, с тежък акцент, или даже въобще не, а на няколко пъти просто преминаваха на узбекски, и ме гледаха с очакване да отговоря на някой въпрос? Накрая Йелена предложи да платим за всичко - отговорих й, че няма да приемат, тъй като са ни поканили като гости, но ако държи да плаща - 100.000 е добра сума. И това беше - отново повиши тон, обвини ме, че нормално бих се включил, но нарочно се държа така, после заяви, че щом стигнем Ош тази вечер, щяла да отмени резервацията си в Бишкек и че пътищата ни се разделяли. Ето че врящата като в активен вулкан драма най-накрая изригна! Претеглих предложението й - не бих се чувствал добре да я оставя сама в нейната наивност. Не и е Киргизстан! Единият от двамата козирози трябваше да преглътне гордостта си, и това трябваше да е по-силният. След като станахме от масата за преговори, договорът беше следният: връщаме отношенията си към нормалните, довършваме това пътуване и после никога не отиваме никъде заедно - нещо, което вече бях решил и без това. И... по силата на договора отново можехме да си говорим нормално! Разказах й за преживелиците си в Ташкент, изслушах оплакванията й (оказа се доста злопаметна и споменаваше всякакви дреболии, които пречупени през нейната призмата били само за да се държа лошо с нея! Едната беше, че в хотела в Ташкент, вечерта когато влязох във втората си вана съм бил пял, въпреки, че тя спяла. Замислих се, и наистина като се потопих в горещата вода ми стана толкова хубаво, че позволих на един стих от мелодията в главата ми да излезе навън - съвсем несъзнателно, затворен в банята и тихо. Оттатък обаче на Йелито пара й е излизала от ушите в този момент, гледай ти:)

Празничната сватбена трапеза и самса, пълна с месо.

От ресторантът категорично отказаха да приемат каквато и да е сума, благодарихме им от сърце и тръгнахме към нас. И тъй, балансирайки върху крехкото примирие и боравейки с него като с онези пъстри керамични паници в Рищан, се качихме на претъпканата малка маршрутка от Маргилян за Адижан, където по план трябва да търсим друг превоз за ГКПП Достан, и от там за Киргизстан...!

Това беше всичко от Узбекистан за тази седмица - точно каквото очаквах - ни повече, ни по-малко. Любопитна дестинация, без да е зашеметяваща, с няколко умело експлоатирани части, които - поставени в правоъгълна рамка и порядъчно обработени на компютър - представят страната като изпаднала директно от страниците на "1001 нощи"! Докато действителността не е съвсем точно такава:) В представите си виждах това пътуване като двуседмично, но в последствие беше съкратено на половина, за да остане място и за Киргизстан. И по-добре - не че няма как да се запълнят две седмици, просто щеше да е малко или много - още от същото. С наскоро обявените полети на Уизеър от Абу Даби до Самарканд и улесненото влизане (не се изискват визи или каквито и да е специални докуменити, освен паспорт) туризмът в района по-всяка вероятност ще само ще нараства, а няколко дни по Пътят на коприната може би са точно приятното разнообразие, което много пътуващи търсят. Кой знае, може и аз да се завърна за още малко!

Липсващите банкноти за колекцията ми - с тях вече имам целите сетове и си тръгвам предоволен:)