виетнам

Виетнам

Пристигане и първи впечатления

Не бяхме планували из основи пътуването, знаехме само, че кацаме в Сайгон, оттам ще отидем директно на север (до Ханой) със самолет, и започваме спускане на юг, като по пътя сме си набелязали няколко неща, които искаме да видим. Като цяло обаче мога да кажа, че наблягахме на природата. Летяхме с руските линии, пътуването от Москва си беше кошмарно (поне за мен) – освен теснотията и не особено добрата храна, пилотите държаха да не оставят никого да мигне за минутка (нощен полет), като през цялото време дърдореха нещо, а високоговорителите бяха наистина „високо”-говорители. На летището в Сайгон малко бяхме като в транс, но намерихме по тълпата къде ще раздават визите и се наредихме на НЕопашката (много бързо разбрахме, че такова понятие няма там). Естествено, бяхме забравили снимките, но срещу скромните 5$ на човек ни цъкнаха с една сапунерка, скоро ни викнаха (на човек му трябва доста въображение да си разпознае името), и щастливи се понесохме към изхода да търсим такси. Предварително сме разучили кои фирми да ползваме, намираме гишето, плащаме си 10$, качват ни на таксито и айдеее!

Първото ми впечатление не беше кой знае какво, след като шофьорът ни остави някъде „до хотела” и се въртяхме известно време в търсенето му, се наложи да минем през някакво мини пазарче, което беше изключително тясно, мръсно и особено вонящо. Та, точно тази воня, за съжаление, си я спомням като за първо впечатление. Хотелчето обаче беше много приятно, аз се тупнах да наваксам малко със съня, а К. хукна да търси музея на войната. После излязохме да се пошматкаме, да хапнем, пийнем и да се сблъскаме с първото виетнамско чудо (с истинското виетнамско чудо се срещнахме случайно в Хой Ан, и съжалявам, че не накупих за подаръци на всички един пакет с дузина кутийки):

Трафикът – колкото и да е предварително подготвен човек, няма как да не се шокира, дори и след като е свикнал на ненормално шофиране в България. Моторчета, стотици и хиляди, и стотици хиляди. Навсякъде – по улиците хвърчащи и пълзящи във всички посоки, по тротоарите паркирани, а бибиткането им е денонощно удоволствие на тълпите, вероятно без него няма да могат да спят или най-малкото ще си помислят, че са оглушели. Никой не спазва никакви правила на движение, и не знам как да подчертая достатъчно думата „никакви”. За сметка на това се бибитка за абсолютно всичко: за изпреварване, за завиване, за спиране, за тръгване, за поздрав, за псуване, с две думи – за да уведомиш околния свят, че си там някъде в мравуняка. След 3 дни внимателно наблюдение се забелязва една тенденция „по-големият е с известно предимство”, но той така или иначе ще си го „каже” с тройно по-силна бибитка, която може направо да те изхвърли от моторчето в канавката (ако има канавка, и особено ако случайно сте попаднали на автобус или камион). Като се замисля, може би има още една тенденция – „гледам само този пред мен, никой друг не ме интересува, ако ще с летяща чиния да ми се изтърсят отгоре”. Автобусите пък (особено червените) карат с неописуемо самоубийствено лавиране и почти постоянно бибиткане. За пресичането пък бях подготвена от всевъзможните форуми за пътешествия, но първият път си е като пръв път. Единственото правило там наистина е „затваряш очите и пресичаш” – с постоянна скорост, в права линия и без резки движения. ТЕ те заобикалят. Това е. Е, веднъж една виетнамка почти ми мина през крака, съсредоточена върху телефонния си разговор, но успях да го извадя преди да го натроши.

Халонг бей

Сега малко съжалявам, че не можахме да обърнем достатъчно внимание на големите градове като Сайгон (само да не кажете Хо Чи Мин сити на някой местен) и Ханой, но просто няма време за всичко. В Сайгон само 1 следобед и 1 нощ, през които си умрял за легло след дългия полет. На другия ден рано-рано към Ханой с Виетнамските аеролинии. Там също само 1 късен следобед и 1 нощ, които минават в планиране на следващите дни, търсене на истинското туристическо Sinh cafe (има доста „фалшиви”, които всъщност са си съвсем нормални туристически бюра, но като за начало не искахме да рискуваме) и място за вечеря. Ресторантчето го избрахме по пътеводител и не съжалихме, все пак за толкова кратко време в такъв огромен град, щеше да е доста голямо приключение да си търси човек хубаво местенце за хранене. Хотелът ни не беше нищо впечатляващо, всъщност стаята беше може би най-лошата от всички, в които сме нощували по време на престоя ни (миришеше лошо от банята, от кухнята, и единственият прозорец гледаше към коридор). Резервацията ни за Халонг бей, която направихме преди хапване беше с ранно тръгване на другата сутрин. 4-5 часов път до пристанището в Халонг, през което време се наслаждавахме на обща информация за Виетнам, Ханой и Халонг бей със сравнително добър английски на екскурзовода ни (който имаше навика да завършва абсолютно всяко изречение с „yep“, но приемаше работата си изключително сериозно) и оттам по корабчетата. Нашият тур беше средна класа, два дена с нощувка за 70 долара на човек. Има и по-евтини, и по-скъпи (има всъщност толкова много предлагане и толкова много корабчета, че просто можеш да се побъркаш докато си търсиш подходящото). Програмата включваше спиране на един по-голям остров за разходка в пещера, каране на кану, посещение на „pearl village“ (което е направено обаче само за доене на туристи и което аз твърдо пропуснах), бърз готварски курс на корабчето, и, разбира се, караоке след вечеря. Организацията на подобни турове е просто перфектна. Вземат те от хотела - вярно, че после обикаляш една камара други хотели за другите туристи, но пък е изключително удобно да не се налага да търсиш отправна точка в един 7-милионен град в 7-8 сутринта - и въпреки тези обиколки и тежкия трафик пак стига навреме (с бибиткане, разбира се).

За самия залив едва ли мога да кажа нещо повече от всичко казано за него. Приказно усещане, като от друг свят. Не можахме да го видим слънчев, но някак си мъглите го правеха още по-интересен, почти призрачен.

Сапа

Към 5 на другия ден сме обратно в Ханой, отново се разхождаме към стария (френския?) квартал (там са всичките хотелчета и ресторантчета), сядаме в едно небезизвестно вегетарианско ресторантче за една бърза манджа, след което се насочваме към гарата, тъй като сме си взели билети за нощния влак за Сапа. Който е всъщност само до Lao Cai, откъдето разни шофьорчета ни причакват още пред самото купе, за да ни предложат бусче до Сапа „само” за 5 долара на човек. Пътят е около час (38 км планинско изкачване), но чакаме още почти толкова, докато тръгнем, защото младежът се надяваше да напълни цялото бусче от следващите влакове, което не му се получи много, особено поради факта, че на всички нас, вече чакащи, ни писна да висим (в 6 сутринта) и му казахме да тръгва, ама веднага (!). Хубавото е, че наистина гледат всячески да ти угодят и никой няма да започне да спори с теб, каквото пожелае туристът, това става. В Сапа се опитаха да ни предложат друг хотел, под предлог, че нашия не го знаят къде е точно и май бил много далече от центъра (а се оказа на 300 метра от централния им пазар, а и е един от най-препоръчваните), след бързо и твърдо уточняване, че вече сме си платили и си искаме нашия си, бързо бързо ни оставиха пред него (на около 100 метра оттам, откъдето „не знаеха” къде се намира). На връщане за трансфера до гарата си платихме на място в хотела – двойно по-евтино на човек – със същия, както се оказа, превозвач, който дори ни разпозна и ни лепна по една широка усмивка (какво да правиш, бизнесът си е бизнес).

И за Сапа много е било писано и каквото и да кажа, ще си е направо излишно. Наистина задължително място за посещение, и то преди да се е превърнала в туристическа черна дупка. А такава опасност има. Хубавото е, че се опитват да ограничат поне малко тази тенденция и примерно туристическите бюра в Сапа ти предлагат само 3 възможни маршрута, като единият е вече централна забележителност – Cat Cat village – селце превърнато в нещо като Етъра, където хората все още си живеят в изключителна бедност и в дървени колиби, но бизнесът си върви (пълно е със сувенирни магазинчета), а някой е направил стълби повече от на Шипка, които слизат до езерце, поточе и водопад, откъдето тръгва една екопътека, която така и не разбрах колко е дълга, понеже гонехме влак и се наложи същите тези стъпала, които толкова леко и приятно минахме надолу, да ги минем съответно и нагоре (в края на това приключение цветът на моето лице засенчваше и най-червения виетнамски залез, а те, както ще уточня по-нататък, са невероятно оранжево-червени). Заслужава си човек да подмине магазинчетата, за да си даде парите като стигне до самото селце и колиби, пред които жените са опънали кърпи и нещо като завивки, ръчно изработени в много красиви цветове. Втория маршрут така и не видяхме, и никак не съжалявам, защото те извозват групово насам и натам и трябва да се съобразяваш с една камара народ. Вземаш си моторче под наем (за сведение струваше около 4-5 долара, а колелото – 10-11) и хващаш гората. Пътищата в по-голямата си част са много хубави, само трябва да се внимава за останалите МПСта и за всевъзможни деца (всевъзможни, защото там са толкова много етноси, че и те не могат да се оправят помежду си, даже и виетнамския трудно оправят) и животни отстрани по пътя. Така лесно в един ден се минава през няколко водопада и много живописни баири.

Оризищата не бяха засадени още и пропуснахме невероятните гледки в ярко жълто-зелени окраски, но и така си беше внушително.

Връх Фанзипан, или Панзифан (видяхме го изписан по поне 3 различни начина) е също много наблизо, и може да се планира едно изкачване, за което обаче си трябват поне няколко дни (дотам и обратно) – по думите на водачката ни от третия маршрут. А тя изглеждаше доста информирана. Ние си я наехме чрез туристическото бюро в центъра на Сапа, но ако иска човек да не минава през посредници (които вземат по-голямата част от сумата), може директно да си хване някоя от улицата – винаги са жени, и винаги са с традиционни одежди, говорят английски, някои по-добре от други (нашата беше с може би най-добрия английски, който чух в тази страна, а го е учила само от туристите – не може нито да чете, нито да пише, на никакъв език, твърдеше, че виетнамският й е по-зле от английския). Бан (водачката ни) ни поведе по едни кози пътеки извън Сапа, докато стигнахме по-широки баири, а за късмет сутрешната и вечно дежурна мъгла в този район се беше вдигнала и пълзеше в долините между хълмовете и ние се наслаждавахме на топлото слънце (разбира се не без червени последствия). Минахме през наистина автентични малки селца, с малки дървени колибки и малки оризища, които трябва да изхранват цялото семейство.

Не срещнахме абсолютно никакви други туристи – преходът е към 5 часа, не е препоръчително да се ходи без водач, най-вече заради местните хора, които се притесняват от „белите”. Ако си с моторче – можело, но пеш – все едно им се вмъкваш в двора (те колибите са си почти на пътя). Хубаво е човек да си носи дребни „лакомства” (по-добре да не са сладки, защото зъболекарите са кът, а и хората нямат пари за тях) – най-много ще се зарадват на плодове (но не банани, както обясни Бан, защото си имали банани навсякъде). Накрая стигнахме едно село, където Бан саморъчно ни сготви всеизвестната чорба pho ga с оризови нудели и пилешко месо, качи ни на една кола и ни върна в Сапа. Този вариант на обиколка из Сапа мога само горещо да препоръчам, ако случи човек на водач (както ние случихме), научава много за начина им на живот, а освен това нашата Бан си беше доста приказлива и с чудесно чувство за хумор.

Започнах малко отзад напред – първо беше Бан, на другия ден с моторче през планината и водопадите, след което ни остана време и бръмнахме до Cat Cat, където то вече ни посвърши, трябваше и моторчето да побутаме малко, че много му дойде баира, набързо през хотела за багажа и обратно към Ханой.

Из околностите на Нин Бин

В Ханой директно се прехвърлихме на друг влак и след малко повече от 2 часа слязохме в Ninh Binh, защото много държах да видя Trang An и Tam Coc (известни като „Halong Bay на сушата”). Доста зор видяхме докато си намерим хотела (не сме ползвали почти никакви таксита във Виетнам), по един бърз душ, закуска (в 12, но въпреки това получаваш това, което искаш), моторче под наем – и към Tam Coc. Малко се лутахме, но накрая хванахме полуготовия нов път натам и успяхме да стигнем. Надвечер имаше малко време и за една пагода наблизо – Bich Dong, на която също трябваше да се отбраняваме от местни „гидове”, и в процеса ни на бягство открихме пътека зад една стена, която водеше до една мини-долинка между скалите, с езерце, комари (първи опит за ухапване), и наближаващ залез:

Сега съжалявам, че не отидохме първо в Trang An, защото беше прекрасен слънчев ден, а на другия, когато стигнахме дотам, беше мрачно и доста хладно. Там Кок е красиво, наистина, нооо, един голям минус – лодкарките и продавачките на сувенири (без да навлизам в детайли – просто ужасно нахални). Освен това на касата се опитаха да ни излъжат с парите (ама габровец лъже ли се). Та тези уж дребни нещица много ти развалят разходката. В Транг Ан още не е станало съвсем така, маршрутът минава през много повече пещери, някои от тях доста дълги и ниски, налагаше се на места да се заляга, за да не се отнесе някоя цицина. Спътници в лодката ни бяха едни австралийци, като мъжът страдал от клаустрофобия, направо не знам как издържа стоически. Много приятни хора, и много приятна разходка, макар и хладна. Като видях броя на лодките за туристи много се зарадвах, че сме избрали януари месец за тази ни дейност.

След Транг Ан минахме набързо през Hoa Lu - стара императорска столица, доста малка на площ, но предлагаща атмосфера и уединение (нямаше много хора).

После пък решихме, че можем да потърсим и рибарското селце Kenh Ga, което се оказа изключително трудно за намиране, лутахме се поне час с моторчето:

Накрая спряхме до една сграда на пътя, пред която имаше моторче, опитахме се да питаме собственика му къде ще е това прословуто село, и след като стана ясно, че не можем да се разберем на ничий език, той заключи бараката, метна се на мотора, метна и на нас да го следваме. Карахме поне още 10-15 мин. из оризищата до началото на селото, където пък бяхме единствените туристи, излезе един чичо отнякъде, запали огромната си лодка и ни подкара, след сериозно пазарене за цената (с помощта на химикалче върху лист хартия), разбира се. Дори да са ни поограбили малко, аз винаги чувствам задоволство, когато успея да намаля ограбването поне наполовина (за едни гащи в Ханой успях и повече). Кен Га беше обаче разочарование за мен. Бях чела хубави неща, а се оказа, че вече май няма изобщо рибарски семейства, живеещи на лодки в реката, хората са забогатели (явно от туризма) и се строеше като на българско черноморие… Всички лодки бяха циментирани (или бетонирани, не ги разбирам много тези подробности), някои напълно съвсем изцяло.

На връщане доста захладня, заваля ни дъжд, а накрая карахме и на бензинови пари. Забрахме си багажа, хапнахме набързо в едно всъщност сравнително прилично заведение до гарата (където почти преживях културен шок да видя как гостите си похапваха ВЪТРЕ слънчогледови семки и си плюеха на земята, а естествено сервитьорката по пижама обикаляше да смита) и на нощния влак за Hue. Купувахме си билети само за виетнамската класа (но с цени за "foreigners"), първо, за да поспестим пари, и второ, тъй като ги вземахме в последния възможен момент, рядко изобщо имаше за туристическата класа. Не бих ги нарекла мизерни, особено имайки предвид нашите си спални вагони (с уточнението, че сега не ги знам какви са и има ли ги изобщо). Всъщност е почти забавно да купуваш билети от гише, от неговорящ английски, опитвайки се да обясниш, че искаш билети за soft sleeper с климатик.

Хуей - Хой Ан - Ми Сън

В Hue също доста се полутахме докато намерим хотела, най-вече защото аз с моя афинитет към смарт-телефони успях някак си без да искам да изтрия и двете предварително направени снимки с гугъл карти на пътя ни от гарата до хотела. Беше топло, влажно и ни заваля. Май бил един от най-дъждовните градове във Виетнам – или го чух, или прочетох някъде, ако не ме лъже паметта. Оказа се, че мястото ни за спане е в една много тясна уличка, която просто въобще не регистрираш като минаваш край нея няколко пъти. За сметка на това пък точно там се оказа и най-най-симпатичното бакпакърско ресторантче/туристическо бюро/кафене, в което сме се хранили в тази страна. Невероятна вкусотия (по-вкусно така и не намерих, въпреки че имаше още няколко достойни кандидати), на невероятно ниски цени, дори за тази страна - Cafe on Thu Wheels, 3/34 Nguyen Tri Phuong Street – абсолютно го препоръчвам. Разбира се, направихме си обиколка из императорския град, част от който още възстановяват от войната. Само трябваше първо да отпъдим няколко желаещи да ни возят, понеже уж имало мноого път.

Следваща спирка – Hoi An. Много приятно градче, много. И си бяхме отпуснали цели 2 нощувки, които също едва ни стигнаха. Прекрасна атмосфера в стария град, въпреки многото туристи, на пазар с омаломощаващи „преговори” за цените (тези по магазините никак не искат да смъкват, нооо около пазара е забавата, все пак си е направо обидно за тях да не се пазариш), жива бира за 3000 донга (1 долар е малко повече от 20 000) и първото ми и единствено ядене от улични готвачи (просто не посмях да повторя, въобще не ми беше вкусно).

Разходка с колелета до плажа, на другия ден разходки с моторче до My Son – руини на храмове, част от които се възстановяват и съответно не пускаха туристи. Основната група храмове си беше обаче в прекрасно състояние, леко обрасли и напълно автентични. Имаше голяма група местни, които нещо празнуваха, с чували храна и въглища (имаше охрана, която реши вместо на тях, да се развика на нас, че сме се качили отстрани на някакъв камък, който дори май не беше част от руините).

По плажовете

Отново нощен влак, и към Mui Ne. Само че там няма гара. И във Phan Thiet нямаше. Трябваше да слезем на някакво забутано място, откъдето единственият начин за придвижване е с такси. За късмет човекът си пусна апаратчето, а и предварително знаехме, че ще е около 10 долара, та тук нямаше изненади. Още не знам защо решихме да оставаме във Phan Thiet. Видя ни се съвсем обикновен град, явно курортен за местните, английски не говореха дори в хотела, освен няколко думички. С часове не можахме да открием нормално ресторантче (освен уличните), накрая открихме до плажната ивица, тъкмо седнахме и измежду краката ни се стрелнаха няколко огромни плъха, в посока към кухнята и аз категорично отказах да ям там. Наложи се да си вземам KFC (точно срещу хотела ни имаше), за срам и позор, единствената ми кулинарна излагация по време на престоя. На всичко отгоре не ми подейства никак добре на корема. От никаква друга храна не ми е ставало абсолютно нищо там. Разбрах какво имат предвид хората от форумите, които не препоръчват западната храна. От Phan Thiet си хващахме бясното автобусче (вратите не се затварят, „кондукторът” просто си висеше наполовина навън през вратата и почти прихващаше клиентите от тротоарите, като надпреварата с единствения друг действащ превозвач в района е много сериозна) и така ходехме до Mui Ne, но на третия ден просто си взехме бунгала там и останахме още 4-5 дена.

Малко почивка от дивото препускане. Не че не ми запрепуска сърцето като станах на другия ден и трябваше да прескачам зелената змия пред вратата ни (не, нямам предвид маркуча). Слава богу, не била отровна, човечецът от рецепцията ме успокои. Следващите дни бяха плаж, море, мнооого вятър (курорт за кайт сърфисти все пак), и много руснаци, съответно виетнамци с изцяло обърнати пазарни стратегии към тях – табели, менюта, музика, всичко на руски… Е, и на английски не липсваха.

Единият ден си взехме моторче и бръмнахме до White Dunes, като по пътя видяхме и Red Sand Dunes, около които обаче сериозно се строеше и скоро може и да ги няма… А Белите дюни са уникални, пустиня до морето, на всичко отгоре до самите пясъци има немалко езерце. С лилии. После си носех пясък до България в чорапите… И там бизнесът си върви и за съжаление на пешеходните туристи се предлагат бръмчащи неща на 4 колела, които ти напомнят, че все пак не си наистина в пустинята, и нямаш нужда да се наслаждаваш на тишината за малко повече от 5 мин. Въпреки това разходката е прекрасна, макар и жежка (важното е да си подготвен с дрехи, покриващи всичко, плюс някой шал за увиване на глави).

Друг ден решаваме да търсим Fairy Stream, който според информацията ни би трябвало да е някъде много близо до Муй Не, затова си вземаме колелета вместо моторче (голяма грешка) и тръгваме да го търсим. В най-горещия ден, по обед. Караме, караме, стигаме до един голяяям баир, къде караме, къде бутаме, пуфтим (колелетата бяха много стари и педалите се въртяха ужасно трудно), стигаме до съседно село, е не може да е толкова далече, ще питаме. Питаме, питаме, мятат се ръце, показват се всевъзможни посоки, накрая ни упътиха – наобратно. Междувременно ще колабираме от жега, купува се голямо шише вода, полуизливам върху главата, 10 мин. пауза, и пак на колелетата. Сега поне е спускане. По пътя продължаваме да питаме всеки срещнат за това поточе, спираме и на ресторантче до плажа, леко хапване и охладителни напитки, след събиране на силици сме отново на път. Връщаме се в Муй Не. Както си караме и табела, голяма. Fairy stream. Е да, ама табелата се вижда само от тази страна, обърната е насам и по никакъв начин не можеш да я видиш, ако караш от другата страна. Паркираме, и тръгваме. Нов вид бизнес – да ти пазят чехлите, докато вървиш през поточето (то е до глезени и единственият начин да минеш през каньончето е през водата). Ние решаваме, че ще си ги носим, което беше добра идея, защото има възможност да се покатериш на едно хълмче с червен пясък, който адски пари и без подметка вероятно ще има мехури. Един чичо с побеляла брада ни се оплаква ухилен до уши колко много му пари и как се е подлъгал да си зареже обувките. Пълно с туристи, но изключително красиво и странно място, завършващо с малко водопадче. Трябваше да завършим деня със студен душ обаче (водата в поточето беше твърде топла).

В Муй Не станахме свидетели и на едни от най-красивите залези, които сме виждали. Да не говорим за най-невероятните. Дори не съм си представяла, че по небето може да пълзи огън:

Далат и наобратно

Приключението ни не свършва дотук. Качихме се на автобуса за Далат, който тръгна по някакви третостепенни пътища с дупки, виещи се все по-нагоре и нагоре. Видяхме бедни селца, с дървени колиби, видяхме и как държавата строи нещо като едностайни бетонни бараки (изглеждаше като лагер), вероятно за подобни случаи, за подслон на по-бедното население, а видяхме и красиви гори и хълмове. В Далат ни снабдиха с карта в хотела, пред който ни изтърсиха, с която лесно намерихме нашия. Хапване набързо и с моторче към близките водопади. За да стигнем до първия водопад в парка Datanla, трябваше да се слиза по дългичка зигзагообразна павирана пътека, по която се подлъгахме и тръгнахме, само за да се върнем след няколко минутки и да хванем алтернативния маршрут - „превоз”, от онези подобия на колички върху релси. За съжаление многото посетители не позволяват набирането на скорост по трасето, а би било забавно. Единственият ни (ненарочен) опит доведе до лек сблъсък с предните пътуващи, след което се налагаше често-често да подвиквам „Спирачка! Спирачка!”. Вече долу – красота! Но и много туристи. Пообиколихме, нащракахме се и решихме, че така и така сме стигнали дотам, да вземем и лифта, и да отидем до съседния водопад. Само че ни бяха свършили донговете, а на гишето за билети искаха такъв курс за долара, че се наложи дори да питаме туристи дали не могат да ни сменят малко. Уви, накрая склонихме на високия курс, в района на Далат като цяло не ми се сториха особено любезни и услужливи домакините, повечето все в портфейла гледат. Качихме се с, както се оказа, последната група желаещи за натам, които обаче бързо се нагледаха и наразхождаха, та в крайна сметка останахме съвсем сами в района на водопада. На връщане ни остава малко време по светло и правим обиколка на близкия язовир, намираме си „капанче” и сядаме да се насладим на още един залез:

Вече в града, полуприпаднали от глад, отиваме в ресторантче (News & New Art Café), препоръчано от пътеводител (беше на същата улица като хотела ни, а ние много бързахме). Страхотна препоръка, малко скъпа, но изключителна храна (2ро място в класацията, след онова в Хуей), приготвена лично от собственика, който е и художник. За десерт идва при хората с една масичка, вади листи хартия, забърква си мастило от червено вино и соев сос (а може би имаше и още нещо, защото беше гъстичко) и почва да маца с пръсти. Рисува с „бамбукова” техника – излизаха фигури като от бамбук. Нарисува на всички клиенти по нещо. Разпитва дали е било вкусно, откъде си, изобщо много приятно впечатление оставя, интересува се от бизнеса си и хората. Личи си, че го прави за кеф, не за пари.

На другия ден намираме местната забележителност – Лудата къща – катерим се по виещи се стълбички с парапети, които твърде често стигаха само до коленете (за виетнамци правени), и щракаме като луди това архитектурно циментово чудо (циментът им е в излишък в тази страна, и пътищата си правят от бетон). Има ново крило, което се достроява, и явно ще функционира като хотел в бъдеще.

После минаваме през пазара в Далат, купуваме виетнамско кафе и зелен чай от едно магазинче, и по обяд се мятаме на автобус за Сайгон, да проверим и този транспорт как е, от онези с „леглата”. Еми, много ни беше удобно с него, наистина не може човек съвсем да се опъне, все пак са мислени за по-дребни хора, но си е далеч по-приятно от нормални седалки. Оставя ни буквално на метри от хотела ни, хвърляме багажа и хукваме из града да разглеждаме подготовленията им за Тет. За съжаление изпуснахме окачените осветления (много рано ги гасят, може би е било за проба само), но пък се нагледахме на цветя – целият център беше обърнат на пазар за цветя – главно жълти и червени, наблегнато на жълтите хризантеми. Абсолютно всички в саксии, няма срязано цвете. Така се и продават, със саксиите.

На другия ден ни чакаше предварително поръчаното от хотела ни такси, което ни закара леко унили на летището, попивайки по пътя си всяка картинка, която окото ни успееше да закачи.

Последни бележки

Като цяло се влюбих във Виетнам, и то не само заради красивата природа. Там цари нещо като капиталистически комунизъм или комунистически капитализъм, каквото си хареса повече човек. Всеки върти бизнес, и всеки може да ти намери всичко, което ти хрумне, че искаш. Вярно, че не сме се сблъсквали с неприятности от рода на откраднато, загубено (освен че си забравихме мишката на мини-лаптопчето във втория хотел), катастрофи и други подобни, но дори милиционерите ми се сториха приятни. Главно поради това, че ако искат набързо да забогатеят, щяха да доят чужденците без никакъв проблем – доколкото знам, туристите нямат право да карат МПС-та без да са притежатели на виетнамска шофьорска книжка, пък било то и моторчета. Единствено могат да те спрат, ако нямаш каска. Тя е абсолютно задължителна за всеки. Хората са в по-голямата си част много любезни, знаят, че все за някого ще има изгода и не досаждат твърде много на туриста (с малки изключения). Не си дават много зор за нищо, но са готови да помогнат, вероятно с надеждата за някой долар, без да е задължително. Може би туризмът още не ги е завладял съвсем, това обаче се променя и ако някой има желание да посети тази прекрасна страна, да побърза, защото се строи с невероятни темпове. И пътища, и цели курорти изникват къде ли не. Хубавото е, че тази страна има все пак над 3000 км крайбрежна ивица, съответно има предостатъчно пусти плажове. Животът пък им се върти около пътя или жп-линията – там изглежда е съсредоточена цялата градска/селска шумотевица. Като пътувахме с влакове имаше често дълги отсечки, където не се разбираше къде свършва едното и къде почва следващото градче. На север, освен че ми се сториха по-топли хората, ми се сториха и по-богати. За това съдя по архитектурата, колкото по на юг слизахме, толкова по-малки ставаха къщите им (изключвайки големите градове), а и на север имаше доста повече оризища, докато на юг се забелязват повече животни и плодови плантации (най-вече с драконовия плод).

Още няколко неща, които ми направиха впечатление, а съм пропуснала да впиша във вече предългия ми разказ:

- Всяка сутрин всеки мете пред къщата или магазинчето си

- Вечерта боклуците се смитат на купчинки на улицата и се запалват (поне в Ханой беше така)

- Интернет има абсолютно навсякъде, което страшно улеснява планирането ден за ден

- Прекаляват с яйцата, закусва се винаги с такова (навсякъде закуската беше включена в цената на стаята, с едно единствено изключение), ако реши човек да разнообрази и си вземе палачинка, с надеждата все пак там да има по-малко яйца, получава нещо като сладък омлет с малко брашънце

- Изключителни таланти в каране на моторче, пушене на цигара и писане на смс едновременно

- Дурианът не е за всеки, особено пък за чужденци, и е забранен за внасяне в повечето хотели (осмелих се да опитам само нещо тестено с дуриан в него, тъй като вонята поне не се усещаше толкова силно, и после трябваше доста да се плакна с водица, но си е въпрос на вкус, защото на приятеля ми му хареса и съответно си накупи една камара дъвчащи бонбони с дуриан)

- Бензинът се продава много често в половинлитрови пластмасови бутилки, или от ръчни помпи

- В тази страна изглежда, че само жените работят

- Гребе се почти само с крака, не с ръце

- Виетнамският телеком си е прочут по света с тоновете жици висящи на снопове навсякъде, и в България си имаме достойни конкуренти по някои стълбове, но там е наистина масово и наистина по много

Повече снимки може да се видят тук (пак са една твърде малка част, но няма как):

Старала съм се да съм максимално точна в координатите в гугъл, ако някой го интересува кое къде се намира.

П.п. Май е по-добре да не споменавам (но не мога да се стърпя) за достопочтенната местна баба в традиционна носия в Сапа, на наистина преклонна възраст, беззъба и ухилена до уши, предлагаща ни хмм, "нещо за пушене" за жълти стотинки (примерно около 10 000 донга за една торбичка колкото мъжка шепа), не знам какви са точно форумските правила в тази насока. И не ща да се забърквам в международни скандали с братски Виетнам :D